Чарлз Дикенс
Повест за два града (14)

ГЛАВА VII
МОНСЕНЬОР В ГРАДА

Монсеньор, един от най-влиятелните велможи в кралския двор, даваше в парижкия си домедин от своите приеми, които се състояха два пъти месечно. Монсеньор беше във вътрешната стая, светилището на светилищата, светая светих за тълпата почитатели, които се трупаха във външните стаи. Монсеньор се канеше да изпие чашата си шоколад. Монсеньор беше в състояние с лекота да погълне извънредно много неща и някои мрачни мозъци смятаха, че той бързо поглъща самата Франция, но сутрешната му чаша шоколад не можеше даже да стигне до гърлото му без помощта на четирима силни мъже освен готвача.

Да. Четирима души — всички блеснали от великолепни украшения, а главният измежду тях не можеше да живее с по-малко от два златни часовника в джоба си, като по такъв начин се съревноваваше с благородната и целомъдрена мода, наложена от Монсеньор, — четирима души бяха нужни, за да пренесат ощастливения шоколад до устните на Монсеньор. Един лакей донасяше каната с шоколад в стаята на свещената особа, втори разбъркваше и разпенваше шоколада с малък инструмент, който носеше специално за целта, трети поднасяше удостоената салфетка, четвърти (онзи с двата златни часовника) наливаше шоколада. За Монсеньор беше невъзможно да се лиши дори от едии от тези прислужници в церемонията и в същото време да запази високото си положение под възхитените небеса. Тежко петно щеше да се лепне върху герба му, ако при шоколада му прислужваха скромно само трима души; а ако се наложеше да бъдат двама, той сигурно направо би умрял.

Предната нощ Монсеньор бе посетил една малка вечеря, където с очарователно присъствие бяха представени Комеди Франсез и Гранд Опера. Монсеньор беше толкова учтив и впечатлителен, че при досадното изпълнение на държавническите си функции и опазването на държавната тайна той вземаше много повече под внимание желанията на Комеди Франсез и Гранд Опера, отколкото нуждите на цяла Франция. Това беше щастливо обстоятелство за Франция и винаги е било така за страни, удостоени по подобен начин — така беше и за Англия (например) в тъжните дни на веселия Стюарт (Чарлс II (1630–1685), на престола от 1660 след реставрацията на Стюартите), който продаваше страната си.

Схващането на Монсеньор за обществените дела беше много благородно: той ги оставяше да си следват собствения път, а за някои по-специални обществени въпроси имаше също много благородно схващане, а именно, че те трябва да следват пътя на неговите желания и да увеличават властта и кесията му. Що се отнася до удоволствията — по-общи и по-частни, — и тук Монсеньор имаше много благородно схващане — считаше, че светът е създаден за тях. Текстът на неговия девиз (който се отличавате от оригинала (Леко променени думи от първото послание до коринтяните от Новия завет. Цитата гласи: „Господна е земята и онова, що я изпълня.“ (I, Кор. 10: 26)) само по едно местоимение, което не е много) гласеше: „Моя е земята и онова, що я изпълня“ — казваше Монсеньор.

Но постепенно Монсеньор бе установил, че и в частните, и в обществените му дела се промъкват просташки и недостойни неприятности. И за двете категории дела той се бе свързал по необходимост с един откупвач на данъчно право: за обществените финанси, защото Монсеньор изобщо нищо не проумяваше от тях и следователно трябваше да ги предостави на някой, който ги разбира; за частните, защото тия откупвачи бяха богати, а Монсеньор след много поколения разкош и богатство започваше да обеднява. Ето защо Монсеньор бе взел сестра си от манастира, в който тя учеше, докато все още можеше да се избегне калугерското було, надвиснало над нея, и я беше дал като награда на един много богат откупвач, на когото липсваше потекло. Същият този откупвач, носещ в ръка подходящ за ранга му бастун със златна ябълка на върха, сега се намираше сред чакащите във външните стаи и много му се кланяха и угодничеха с него — всички, с изключение на по-високопоставените люде с кръв като на Монсеньор, които, както и собствената му жена, гледаха на него с най-високомерно презрение.

Този откупвач на налози беше човек на разкоша. В оборите му имаше тридесет коня, в салоните му седяха двадесет и четирима прислужници, шест камериерки прислужваха на жена му. Като човек, претендиращ, че единственото, което върши, е да граби и краде откъдето може, откупвачът — независимо дали брачните му отношения допринасяха с нещо за здравето на обществения морал — беше поне най-реалният от личностите, които се бяха събрали тази сутрин в дома на Монсеньор.

Защото стаите, макар прекрасни на вид и украсени с всички приумици на декоративното изкуство, които вкусът и техниката на епохата можеха да постигнат, представляваха всъщност нещо доста нездраво. Ако ги преценим с оглед на плашилата в дрипи и нощни шапчици на едно друго място (и то не много отдалечено, тъй като зорките кули на „Нотр Дам“ се издигаха почти на еднакво разстояние от двете крайности и ги виждаха добре), те биха изглеждали доста неудобна работа, ако това изобщо влизаше в работата на някого от дома на Монсеньор. Армейски офицери без никакви военни познания, флотски офицери, които не знаеха какво е кораб, чиновници от гражданската администрация, които не разбираха нищо от административни работи, нагли духовници, земни по най-лошия земен начин, с похотливи очи, разпуснати езици и още по-разпуснат живот: всички напълно негодни за службите, които заемаха, но преструващи се с ужасни лъжи, че ги заслужават, и всички повече или по-малко от класата на Монсеньор и затова настанени на ония държавни служби, от които можеше да се получи нещо — такива хора можеха да наброят стотици и стотици. Не по-малко многобройни бяха и хората, които не бяха свързани по никакъв начин с Монсеньор или държавата, но по същия начин не бяха свързани и с нищо реално и които никога в живота си не бяха вървели към някаква истинска земна цел по правия път. Лекари, натрупали състояния от фини лекарства, които бяха изобретили за несъществуващи болести, се усмихваха на високопоставените си пациенти в приемните на Монсеньор. Хора с разни идеи, които бяха открили всякакви лекове за дребните злини, които тормозеха държавата, освен лека за изкореняването на един-единствен грях, изливаха умопомрачаващия си брътвеж във всяко ухо, което успееха да уловят на приемите на Монсеньор. Невярващи философи, които преустройваха света с думи и строеха картонени вавилонски кули, с които искаха да се изкатерят в небесата, разговаряха на тези прекрасни приеми на Монсеньор с невярващи химици, които мислеха за превръщането на метали в злато. Изтънчени благородници от най-изискано потекло, което в това забележително време — а и след него — беше известно с плодовете си на безразличие към всички естествени обекти на човешки интерес, се явяваха в жилището на Монсеньор с вид на най-образцово изтощение. Всички тези нотабили от висшето общество на Париж имаха такива уютни семейни огнища, че шпионите, които представляваха най-малко половината от събраните почитатели на Монсеньор, трудно биха открили сред тези ангели дори една-единствена съпруга, която с държанието и вида си признаваше, че е майка. И наистина, като се изключи обикновеният акт на изкарването на бял свят на едно досадно същество — с което не може кой знае колко да се оправдае името майка, — в навиците им изобщо нямате нищо майчинско. Селянки кърмеха бебетата, които пречеха на светския живот, отглеждаха ги, а мили шестдесетгодишни баби ги обличаха и хранеха, като че бяха на двадесет години.

Проказата на нереалност обезобразяваше всяко човешко същество от обкръжението на Монсеньор. В най-външните стаи имаше половин дузина изключителни хора, които от няколко години чувствуваха у себе си смътно подозрение, че всъщност нещата отиват доста на зле. Половината от тази половин дузина хора бяха открили обещаващ начин за оправянето им и бяха станали членове на изумителната секта на конвулсионистите (Религиозна секта, възникнала сред янсенистити) и дори в момента обмисляха дали да не се разпенят, разбеснеят, нададат ревове или да получат припадък на самото място — като с това смятаха, че ще укажат на Монсеньор бъдещето по един много разбираем начин. Освен тези дервиши имаше още трима, които се бяха присъединили към друга секта, която смяташе да оправи нещата с разговори за „Центъра на Истината“: те смятаха, че Човекът, макар излязъл от „Центъра на Истината“ — което не се нуждаеше от особени доказателства — все още не е напуснал Периферията и че трябва да му се помогне да не излети от Периферията и дори да бъде натикан обратно в Центъра чрез пост и общуване с духове и съответно те много общуваха с духове, което принасяше огромна полза, но тя не излизаше наяве.

Утехата беше, че цялото общество в дома на Монсеньор беше великолепно облечено. Ако можехме да вярваме със сигурност, че в деня на Страшния съд ще съдят по облеклото, всички присъствуващи тук щяха да останат вечни праведници. Такива накъдрени или пригладени коси, толкова пудра, такъв деликатен цвят на лицето, изкуствено получен и поддържан, такива разкошни на вид шпаги и такова изискано угощение за обонянието положително щяха да поддържат вечно хода на нещата, каквито и да са те. Изисканите господа от най-благородно потекло носеха окачени по себе си малки дрънкулки, които леко прозвънваха при ленивите им движения; тези златни окови звънтяха като чудесни камбанки и този звън, примесен с шумоленето на коприна, брокат и фино, бельо, пропъждаше Сент Антоан и неговия глад много, много далеч.

Облеклото беше единственият неизменен талисман и магия, която се използваше, за да се запази всяко нещо на мястото му. Всички бяха облечени като за бал с маски, който никога нямаше да свърши. Като се почне от двореца Тюйлери и се мине през Монсеньор и целия двор, през съдилищата и цялото общество (с изключение на плашилата), този маскарад стигаше чак до обикновения палач, който, за да действува магията, трябваше да изпълнява обязаностите си с накъдрена коса, напудрен, с дреха със златни ширити, пантофи и бели копринени чорапи. На бесилката или на колелото — секирата беше рядкост — мосю Париж, както по епископски го наричаха събратята му от провинцията, мосю Орлеан и останалите работеха в тези красиви облекла. И кой измежду събралите се на приема на Монсеньор през тази хиляда седемстотин и осемдесета година можеше да се усъмни, че системата, която се крепеше на накъдрен, напудрен, опасан със златни ширити и обут в бални пантофи с копринени чорапи палач няма да надживее самите звезди!

След като освободи четиримата мъже от товара им и изпи своя шоколад, Монсеньор нареди да разтворят вратите на светая светих и излезе през тях. Какво покорство, какво превиване и лазене, какво угодничество, какво унизително раболепие последваха тогава! Никакво телесно и душевно преклонение не остана за Небето — което може би е една измежду причините, поради която почитателите на Монсеньор никога не се обръщаха натам.

Като даряваше едни с обещание, други с усмивка, като прошепваше нещичко на някой щастлив роб или махваше с ръка на друг, Монсеньор благосклонно премина през стаите си и стигна до най-отдалечените райони на Периферията на Истината. Там Монсеньор се обърна и тръгна обратно, така че след време отново стигна до светилището си, където се затвори с шоколадовите жреци и повече не се появи.

Представлението свърши и шумоленето във въздуха почти се превърна в малка буря и скъпоценните камбанки зазвънтяха надолу по стълбите. Скоро от цялата тълпа остана само едно лице, което с шапка под мишница и кутия емфие в ръка бавно си тръгна покрай стенните огледала. Пред последната врата то се спря и като се обърна към светилището, каза:

— Посвещавам те на дявола!

С тези думи той изтърси емфието от пръстите си, както човек изтърсва праха от нозете си, и спокойно заслиза по стълбището.

Това беше мъж на около шестдесет години, хубаво облечен, с високомерно държание, чието лице приличаше на изящна маска. В прозрачната бледност на това лице всяка линия беше ясно очертана и изразът му бе неподвижен. Носът, иначе красиво изваян, беше леко вирнат на върха на ноздрите. Тези две вдлъбнатини или трапчинки бяха единствената част от това лице, която понякога показваше някаква промяна. От време на време те упорито променяха цвета си, а понякога се разширяваха и свиваха от някакво слабо пулсиране. Тогава придаваха на цялото изражение предателски и жесток вид. При по-внимателно разглеждане можеше да се забележи, че на способността на това лице да изразява тия качества помагат и линията на устата и очертанията на очните орбити, които бяха прекалено хоризонтални и тънки; все пак впечатлението, което оставяше, беше на хубаво и забележително лице.

Човекът слезе по стълбите в двора, качи се в каретата си и потегли. На приема малцина разговаряха с него. Той стоеше в едно отделно малко помещение и държанието на Монсеньор с него би могло да бъде и много по-сърдечно. При тези обстоятелства той като че ли с удоволствие гледаше как простият народ се разбягва пред конете му, които често едва не прегазваха някого. Кочияшът му караше, сякаш преследва враг, но неговото яростно безразсъдство не предизвика трепване нито по лицето, нито по устните на господаря му. Понякога, дори в този глух град и през тази няма епоха, се чуваха оплаквания, че из тесните улички без тротоари буйният навик на благородниците да карат бързо застрашава и осакатява простолюдието по един варварски начин. Но малцина ги беше достатъчно грижа, за да си ги спомнят повторно, и в това отношение, както и в други, окаяните нещастници бяха оставени да се оправят както могат.

С бесен тропот и дрънчене и с безчовечна безогледност, която днес трудно можем да разберем, каретата летеше по улиците и завиваше зад ъглите, а пред нея пищяха жени и мъже и се дърпаха един друг или децата си от пътя й. Най-после, като завиваше край един ъгъл до някаква чешма, едно от колелата й мина през нещо с неприятно друсване; няколко гласа извикаха и конете се изправиха на задните си крака.

Ако не беше това последно обстоятелство, каретата може би нямаше да спре; каретите често отминаваха ранените си, и защо пък не? Но изплашеният кочияш бързо слезе от капрата си и двадесетина ръце уловиха юздите.

— Какво стана? — попита мосю, поглеждайки спокойно навън.

Един висок човек с нощна шапка издърпа нещо като вързоп измежду краката на конете, положи го край чешмата и се хвърли в калта и локвите, виейки като диво животно.

— Извинете, мосю маркиз — каза един дрипав и смирен човек, — дете.

— Защо издава тези отвратителни звуци? Негово ли е детето?

— Извинете ме, господин маркиз — за жалост — да.

Чешмата стоеше малко настрани, тъй като около нея улицата се разширяваше и образуваше нещо като площад, широк десет или дванадесет ярда. Високият човек внезапно стана и се втурна към каретата, а господин маркизът стисна дръжката на шпагата си.

— Убихте го! — крещеше човекът с диво отчаяние, изпънал двете си ръце над главата и втренчен в него. — Мъртво е!

Хората ги наобиколиха и загледаха господин маркиза. В множеството очи, които го гледаха, не се четеше нищо освен интерес и любопитство; нямаше заплаха или гняв. Никой не казваше нищо; бяха замлъкнали. След първите викове гласът на плахия човек, който се беше обадил, звучеше тихо и плахо с крайното си смирение. Господин маркизът изгледа всички, като че ли бяха просто плъхове, наизлезли от дупките си.

Извади кесията си.

— Чудно ми е — каза той — как не можете да се грижите и опазвате себе си и децата си. Все някой от вас ще се изпречи на пътя. Откъде да знам дали не сте ми наранили конете! Хей, дай им това.

Той хвърли на земята пред кочияша си една златна монета, която последният вдигна, и всички проточиха шии напред, за да видят по-добре. Високият мъж отново нададе нечовешки писък:

— Умря!

Прекъсна го бързото появяване на един друг мъж, на когото останалите направиха път. Когато го видя, нещастникът се хвърли на рамото му, като хлипаше и плачеше и сочеше към чешмата, където няколко жени се бяха надвели над неподвижния вързоп и се движеха кротко наоколо. И те обаче, както и мъжете, мълчаха.

— Знам всичко, знам всичко — каза новодошлият. — Бьди твърд мъж, Гаспар! По-добре е било за горката кукличка да умре така, отколкото да живее. Умряло е в миг, без да чувствува болка. Щеше ли да може да живее и един час толкова щастливо?

— Ей, ти там, философът — каза маркизът с усмивка. — Как те казват?

— Наричат ме Дефарж.

— Какво работиш?

— Продавач съм на вино, господин маркиз.

— Вземи това, продавачо на вино и философе — каза маркизът, като му подхвърли друга златна монета, — и го похарчи за каквото си искаш. Ей, как са конете, нищо ли им няма?

Без да благоволи да погледне още веднаж към насъбралото се множество, господин маркизът се облегна назад с вид на изискан благородник, който случайно е счупил нещо дребно и го е платил и това за него е дреболия. Конете тъкмо потегляха, когато спокойствието му бе нарушено от една монета, която влетя в каретата и издрънча на пода.

— Спри! — каза господин маркизът. — Спри конете! Кой хвърли това?

Той погледна към мястото, където преди миг беше стоял продавачът на вино Дефарж; сега там беше нещастният баща, заровил лице в уличната настилка, а изправената до него фигура принадлежеше на една едра мургава жена, която плетеше.

— Кучета такива! — каза маркизът, но спокойно и без никаква промяна на лицето си освен в ноздрите. — С удоволствие бих прегазил всеки един от вас и бих ви изтрил от лицето на земята. Ако знаех кой негодяй замери колата и ако този разбойник беше достатъчно наблизо, щях да го смажа под колелата.

Те бяха така наплашени и знаеха от продължителен и горчив опит какво може да им стори такъв един човек чрез законни и извънзаконни средства, че не се повдигна нито един поглед, нито една ръка, нито един глас. Измежду мъжете. Но жената с плетивото вдигна поглед и го закова върху маркиза. Достойнството му не позволяваше да забележи това. Очите му презрително минаха през нея и другите плъхове, след което той отново се облегна назад и заповяда:

— Карай!

Каретата тръгна и след нея профучаха един след друг още много екипажи: министърът, държавният промислител, откупвачът на налози, лекарят, адвокатът, духовникът, Гранд Опера, Комеди Франсез, целият маскен бал прелетя в пъстроцветна нишка. Плъховете бяха изпълзели от дупките си, за да гледат, и останаха да зяпат с часове; между тях и зрелището често минаваха войници и полицаи и образувала кордон, зад който те гузно се криеха, но пак надзъртаха. Бащата отдавна бе взел вързопа си и се бе скрил някъде с него, а жените, които се бяха надвесили над вързопа, докато лежеше край чешмата, седяха там и наблюдаваха как тече водата и преминаването на маскарадното шествие — единствената жена, която бе останала права, плетейки, продължаваше да плете, упорита като Съдбата. Водата в чешмата течеше, течеше и бързата река; денят изтече и падна вечер; толкова много живот в града изтичаше, за да се влее в смъртта според правилото; времето и приливът не чакаха никого, плъховете заспаха отново в тъмните си дупки, маскарадът вечеряше в светнали зали, всичко си вървеше по реда.