Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (25)

24
У дома

— Мислех, че бихте искали да го знаете. Лоши новини.

— Такива идват в изобилие, дори и след триумфалната победа.

— Когато стана ясно, че Лигата е завзела Военното училище и изпраща децата у дома под закрилата на МФ, Новият Варшавски Договор очевидно е спретнал малко проучване. Разбрал е, че има един ученик от Военното училище, който не е под наш контрол. Ахил.

— Но той прекара там има-няма два дни!

— Издържал е тестовете ни. Постъпил е. Бил е единственият, до когото са можели да се докопат.

— И докопали ли са го?

— Всички охранителни системи в болничното заведение са били разработени с цел да не позволяват на пациентите да излизат. Трима служители от охраната са мъртви, а всички пациенти са пуснати сред населението. После всички са изловени. Освен един.

— Значи той е на свобода.

— Не бих го нарекъл точно „на свобода“. Те имат намерение да го използват.

— Знаят ли го какъв е?

— Не, досието му е било запечатано. Младок, и толкоз. Не са търсили досието му.

— Ще разберат. В Москва също не обичат серийните убийци.

— Трудно е да го приклещиш. Колко души са загинали, преди изобщо да го заподозрем?

— Войната засега свърши.

— И започна надпреварата за надмощие в следващата.

— Ако имаме късмет, полковник Граф, дотогава ще сме мъртви.

— Всъщност аз вече не съм полковник, сестра Карлота.

— Наистина ли смятат да ви изправят пред военен съд?

— Това е разследване, нищо повече. Ще ме разпитат.

— Само не разбирам защо им е нужен жертвен козел за победата.

— Ще се оправя. Слънцето все още грее над планетата Земя.

— Но никога вече няма да огрее техния трагичен свят.

— Дали вашият Бог е и техен Бог, сестра Карлота? Дали ги е приел в рая?

— Той не е мой Бог, господин Граф. Но аз съм негово дете, както и вие. Не зная дали, когато погледне формиките, и в тях вижда свои деца.

— Деца. Какво причиних аз на децата, сестра Карлота…

— Дадохте им свят, в който да се завърнат у дома.

— На всички без един.

Бяха нужни няколко дни, докато усмирят войниците на Полемарха, но най-сетне ФлотКом бе изцяло под командата на Стратегоса. Не бе излетял нито един кораб под командата на бунтовниците. Триумф. Хегемонът подаде оставка в рамките на примирието, но това само оповести официално вече станалото.

Бийн остана с Граф, докато траеше борбата — прочетоха всички съобщения и прослушаха всички рапорти за ставащото навсякъде из флота и на Земята. Обсъждаха ситуацията в развитие, опитваха се да четат между редовете, мъчеха се да тълкуват случващото се. Бийн вече бе оставил войната с бъгерите зад гърба си. Сега значение имаше само ставащото на Земята. Когато най-сетне подписаха несигурно примирие, което сложи край на борбата, Бийн разбра, че това е само временно. Щяха да имат нужда от него. След като се върнеше на Земята, можеше да се подготви за ролята си. Войната на Ендър свърши, помисли си той. Следващата е моя.

Докато Бийн жадно следеше новините, другите деца бяха затворени в стаите си под стража, а когато токът спираше в тяхната част на Ерос, трепереха в тъмното. Два пъти имаше нападения над тази част на тунелите, но никой не знаеше дали руснаците се опитваха да докопат децата, или просто изследваха района.

Ендър бе под много по-солидна стража, но не го знаеше. Напълно съсипан и вероятно нежелаещ или неспособен да понесе грандиозността на стореното от него, той дни наред остана в несвяст.

Дойде в съзнание чак след края на битките.

Тогава позволиха на децата да се съберат пак — засега затворническият им период беше свършил. Заедно те се отправиха на поклонение в стаята, където пазеха и лекуваха Ендър. Завариха го в очевидно добро настроение — можеше дори да се шегува. Но Бийн забелязваше дълбоката умора, тъгата в очите на Ендър, която не можеше да остане скрита. Победата му бе струвала много по-скъпо, отколкото на всички останали.

Повече, отколкото на мен, помисли си Бийн — въпреки че и аз знаех какво върша, а той бе невинен и не хранеше никакъв зъл умисъл. Той се измъчва, а аз продължавам нататък. Може би защото за мен смъртта на Поук бе по-важна, отколкото загиването на цяла една раса, която никога не съм виждал. Нея я познавах — тя остана в сърцето ми. Бъгерите никога не съм ги познавал. Как бих могъл да скърбя за тях?

Но Ендър може.

След като информираха Ендър за новините — какво се беше случило, докато той е спал, Петра го погали по косата.

— Добре ли си? — попита тя. — Уплаши ни! Казаха, че си откачил, а ние им казахме, че откачените са те!

— Откачих — рече Ендър. — Но иначе съм добре.

Побъбриха си още, но после емоциите на Ендър преляха и за първи път, откакто го помнеха, те го видяха да плаче. Бийн се случи точно до него и когато Ендър протегна ръце, той ги прегърна двамата с Петра. Докосването на дланта му, прегръдката на ръката му… Бийн просто не издържаше. И той се разплака.

— Липсвахте ми! — изхълца Ендър. — Толкова исках да ви видя, че чак ми ставаше лошо!

— И ни видя какви сме лоши — рече Петра, която не плачеше, и го целуна по бузата.

— Видях ви величествени — отвърна Ендър. — Онези, от които имах най-голяма нужда, аз похабих първи. Лошо бях планирал нещата.

— Всички вече сме добре — обади се Динк.

— Аз вече не съм длъжен да съм ваш командир, нали? — попита Ендър. — Никога вече не искам да командвам!

Бийн му повярва. Повярва и че Ендър никога вече няма да командва в битка, Той все още притежаваше талантите, които го бяха довели дотук, но най-важните от тях не биваше да се използват в името на насилието. Ако във вселената съществуваше доброта или поне най-обикновена справедливост, Ендър никога повече нямаше да отнеме живот. Беше си изпълнил дълга.

— Не си длъжен да командваш никого — рече Динк, — но ти винаги ще си нашият командир.

Бийн почувства, че това е истина. Нито един от тях нямаше да изхвърли Ендър от сърцето си — щяха да го носят там, където и да отидеха, каквото и да правеха.

Онова, което на Бийн не достигна кураж да им каже, беше, че на Земята и двете страни бяха настояли за попечителство над героя от войната, младият Ендър Уигин, чиято велика победа бе пленила въображението на народа. Която и страна да го получеше, не само щеше да се възползва от прекрасните му военни умения — поне така си мислеха. Очакваха да се облагодетелстват от цялата шумотевица и идолопоклонничество, които го заобикаляха и избликваха при всяко споменаване на името му.

Така че, докато политическите лидери работеха по примирието, те стигнаха до много прост, очеваден компромис. Всички деца от Военното училище щяха да бъдат репатрирани. Без Ендър Уигин.

Ендър Уигин нямаше да се завърне у дома. Никоя от страните на Земята не биваше да се възползва от него. Това бе компромисът.

И това бе предложено от Лок. От собствения брат на Ендър.

Когато Бийн научи това, вътрешно той кипна — също както когато си мислеше, че Петра е предала Ендър. Не беше справедливо. Беше непоносимо.

Може би Питър Уигин го бе направил, за да попречи на Ендър да стане пионка. Да запази свободата му. Или може би, за да предпази самия Ендър от изкушението на политическата власт. Дали Питър Уигин искаше да спаси брат си или елиминираше съперник за властта?

Някой ден ще се срещна с него и ще разбера, реши Бийн. И ако е предал брат си, ще го унищожа.

Докато Бийн лееше сълзи в стаята на Ендър, той плачеше заради нещо, което другите още не знаеха. Плачеше, защото Ендър нямаше да се завърне у дома след войната — точно както нямаше да се завърнат и войниците, загинали в бойните кораби.

— Е, какво ще правим сега? — обади се Алей. — Войната с бъгерите свърши, войната на Земята — също, та дори и войната тук. Какво ще правим?

— Ние сме деца — напомни му Петра. — Сигурно ще ни накарат да ходим на училище. Така е по закон. Трябва да ходиш на училище, докато не навършиш седемнайсет години.

Всички се разсмяха, а после пак се разплакаха.

През следващите няколко дни се виждаха от време на време. После се качиха на няколко различни крайцери и изтребители, за да отпътуват за Земята. Бийн знаеше много добре защо пътуват в отделни кораби. Така никой нямаше да попита защо Ендър го няма на борда. А той — дори да знаеше, че няма да се върне на Земята — с нищо не се издаде.

Елена едва успя да сдържи радостта си, когато сестра Карлота се обади и попита дали тя и съпругът й ще са си вкъщи до един час.

Николай, Николай, Николай. Елена пееше името отново и отново наум, изговаряше го безмълвно. Съпругът й Юлиан почти затанцува, докато се суетеше насам-натам из къщата. Николай беше толкова мъничък, когато замина. Сега щеше да е много по-голям. Сигурно нямаше да го познаят! Нямаше да разбират какво е преживял. Но всичко това нямаше значение. Те го обичаха. Щяха отново да го опознаят. Нямаше да оставят изгубените години да попречат на годините, които им предстояха.

— Виждам колата! — провикна се Юлиан.

Елена припряно започна да маха покривките от блюдата, та да може Николай да влезе в кухня, изпълнена с най-прясната и най-чиста храна от детските му спомени. С каквото и да ги хранеха в космоса, надали можеше да се мери с това!

После тя се завтече към вратата и застана до мъжа си, докато гледаха как сестра Карлота слиза от предната седалка.

Защо не се возеше с Николай отзад?

Нямаше никакво значение. Задната врата се отвори, от нея се показа Николай и изправи стройното си младо тяло. Какъв се беше източил! Но въпреки това си беше още момченце. Оставаше му още мъничко детство.

Тичай при мен, сине мой!

Но той не се втурна към нея. Обърна гръб на родителите си…

Аха. Бърка в колата за нещо. Може би подарък?

Не… още едно момче.

По-дребно момченце, но с лице досущ като това на Николай. Може би твърде угрижено лице за такова мъничко детенце, но по него се четеше същата онази откровена доброта, която Николай винаги бе притежавал. Николай се беше ухилил до уши! Но малкият не се усмихваше. Изглеждаше неуверен и разколебан.

— Юлиан — рече мъжът й.

Защо ли произнасяше собственото си име?

— Вторият ни син — продължи той. — Не всички са загинали, Елена. Един е оцелял.

Тя бе погребала в сърцето си всякаква надежда за техните мънички дечица. Заболя я, когато отново отвори този тайник. Дъхът й секна — толкова силно бе чувството.

— Николай го срещнал във Военното училище — продължи мъжът й. — Казах на сестра Карлота, че ако имаме втори син, ти би искала да го кръстиш Юлиан.

— Ти си знаел? — учуди се Елена.

— Прости ми, любов моя. Но тогава сестра Карлота не бе сигурна, че това е нашето дете. Нито пък, че някога ще му позволят да се завърне у дома. Не бих понесъл да ти вдъхна надежда, а после пак да разбия сърцето ти.

— Имам двама синове — рече тя.

— Само ако искаш втория — рече Юлиан. — Животът му е бил труден. Но тук той е чужденец. Не говори гръцки. Казали са му, че идва само на гости. Че по закон той не е наше дете, а по-скоро е под държавно попечителство. Не сме длъжни да го вземем, ако ти не го искаш, Елена.

— Млъкни, глупако мой! — възкликна Елена, а после се провикна към приближаващите се момчета:

— Ето ги моите двама синове, връщат се от война! Тичайте при майка си! Толкова ми беше мъчно и за двама ви, дълги, дълги години!

И тогава те се втурнаха към нея и тя ги притисна в прегръдките си. Сълзите й капеха и по двамата, а дланите на мъжа й се отпуснаха върху главите на момчетата.

Мъжът й заговори. Елена веднага разпозна думите му. Цитираше евангелието от Лука. Но тъй като той бе запомнил цитата само на гръцки, малкият не го разбираше. Какво от това? Николай започна да му превежда на Общия език — езика на флота. Почти на мига мъникът разпозна думите и ги изрецитира по памет — такива, каквито сестра Карлота му ги бе прочела някога, преди години.

— Нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв и оживя, изгубен бе, и се намери.^[1]

— Добре дошло у дома, малко братче — рече Николай. — Нали ти казах, нашите са чудесни.