Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (18)

17
Линията на смъртта

— Не зная дори как да тълкувам това. Мисловната игра направи само един опит с Бийн — изкара на повърхността някакво детско лице, и той пропадна в класациите… от какво, от страх? От гняв? Някой знае ли как точно въздейства тази така наречена игра? Тя направо смля Ендър, извади онези снимки на брат му, които не бе възможно той да притежава — само че играта ги извади отнякъде. А сега и това. Да не би да е път, който ще ни доведе до нови влиятелни заключения относно психиката на Бийн? Или това просто е единственият познат на Бийн, чиято снимка се е намерила в архива на Военното училище?

— Само си приказвате, или искате да ви се отговори на някой конкретен въпрос?

— Ето на кой въпрос искам да ми отговорите: как така, по дяволите, ми твърдите, че нещо било „от голямо значение“, когато нямате представа какво означава!

— Ако някой тича подир колата ти с писъци и размахва ръце, разбираш, че явно е станало нещо важно, макар да не чуваш и дума от онова, което той ти крещи.

— Значи, това са били писъци, така ли?

— Просто използвах сравнение. За Бийн образът на Ахил е бил извънредно важен.

— Извънредно важен в положителен или в отрицателен смисъл?

— Много опростявате. Ако е в отрицателен смисъл, дали негативните му чувства се дължат на това, че Ахил е причинил на Бийн ужасна травма? Или пък е заради това, че раздялата с Ахил е била травматична и Бийн копнее отново да се съберат?

— Значи, щом имаме независим източник на информация, който ни съветва да ги държим разделени…

— Тогава този независим източник или е много, много прав…

— Или дълбоко греши.

— Ако можех да ви съобщя подробности, щях да го сторя. Прекарахме с него само една минута.

— Колко сте лукав! Вие бяхте свързали мисловната игра с всичко, което той извършваше чрез самоличността си на учител!

— Докладвахме ви за това. То отчасти се дължи на жаждата му за власт — оттам се започна, но по-късно се превърна в начин за поемане на отговорност. В известен смисъл той се превърна в учител. Освен това е използвал вътрешната информация, за да си създаде илюзия за принадлежност към колектива.

— Но той е част от него.

— Има само един близък приятел — и то отношенията им по-скоро са като между по-голям и по-малък брат.

— Трябва да реша дали да пратя Ахил във Военното училище, докато Бийн все още учи там, или да се откажа от единия, за да запазя другия. Съдейки как реагира Бийн на лицето на Ахил, какъв съвет бихте ми дали?

— Съветът ми няма да ви хареса.

— Я пробвайте.

— Според нас — съдейки по инцидента — ако ги съберем заедно, това или ще бъде извънредно лошо, или…

— Или ще се наложи да прегледам бюджета ви дълго и внимателно.

— Сър, общото предназначение на тази програма и начинът, по който работи, е следният: компютърът прави връзки, за които ние никога не бихме се досетили, и предизвиква реакции, които не сме търсили умишлено. Ние не упражняваме никакъв контрол над нея.

— Дори и да упражнявате контрол над дадена програма, това не означава, че в нея задължително присъства интелект… в нея, или в главата на програмиста.

— Когато говорим за компютърни програми, ние не използваме думата „интелект“. Смятаме тази идея за наивна. Използваме думата „комплекс“. Което означава, че не винаги разбираме какви ги върши. Не винаги получената информация е убедителна.

— Някога изобщо получавали ли сте убедителна информация?

— Този път аз избрах неподходящата дума. Когато изучаваме човешкия ум, никога не си поставяме „убедителното“ за цел.

— Тогава нека да е „полезна“. Кога сте получавали някаква полезна информация?

— Сър, казах ви всичко, което знаем. Вие бяхте взели решението още преди да ви докладваме, но можете да размислите — всичко зависи от вас. Ако искате, възползвайте се от нашите сведения, ако не искате — недейте… но дали е разумно да застреляш куриера?

— Когато куриерът не иска да каже каква вест носи, тогава, по дяволите, показалецът ми може неволно да натисне спусъка. Свободен сте!

 

Името на Николай фигурираше в предоставения му от Ендър списък, но Бийн веднага се натъкна на проблеми.

— Не искам — заяви Николай.

На Бийн изобщо не му беше хрумвало, че някой ще откаже.

— И без това ми е достатъчно трудно да се крепя на едно ниво с останалите.

— Ти си добър войник.

— Но на косъм от изпадане. Добре, че късметът ми работи.

— Така е с всички добри войници.

— Бийн, ако пропусна една тренировка от редовната програма, ще изостана. Как ще наваксам? А една тренировка на ден с теб няма да е достатъчна. Е, умничък съм, но не съм Ендър. С теб също не мога да се меря. Според мен тъкмо това ти не го схващаш. Човек да не може да се мери с теб. Нито е лесно, нито е просто.

— И на мен ми е трудно понякога.

— Виж, Бийн, това го знам. Мога да ти помогна с някои неща, но това не е сред тях. Моля те.

Това бе първият опит на Бийн в командването. Не се получаваше. Той усети, че се ядосва — искаше му се да тегли една майна на Николай и да опита с някой друг. Но не можеше да се разсърди на единствения си истински приятел. А и не приемаше лесно откази.

— Николай, нашите занимания никак няма да са трудни. Само разни каскади и трикове.

Николай затвори очи.

— Бийн, караш ме да се чувствам неловко.

— Не искам да се чувстваш неловко, дядо Мраз, но такова поръчение ми дадоха — според Ендър армия „Дракон“ има нужда от това. Ти беше в списъка — изборът е негов, а не мой.

— Но ти не си длъжен да се съобразяваш с него.

— Добре, тогава ще попитам следващия и той ще ми каже: „Николай е в този отряд, нали?“, а аз ще му отговоря — „Не, не е, не пожела да се включи“. Така всички ще решат, че могат да откажат. И ще искат да ми откажат, защото никой не иска да получава заповеди от мен.

— Вярно, преди месец беше точно така. Но те вече разбраха, че си железен войник. Чувал съм как говорят за теб. Те наистина те уважават.

Беше толкова лесно просто да се съгласи с Николай и да го остави на спокойствие. Като приятел би трябвало да постъпи точно така. Но Бийн нямаше право да мисли за него като за приятел. Трябваше да се справи с възложения му командирски пост, и то успешно.

Наистина ли имаше нужда от Николай?

— Николай, аз просто размишлявам на глас, защото ти си единственият, на когото мога да го кажа, но… разбираш ли, мен ме е страх. Исках да командвам взвод, но само защото си нямах представа от работата на командирите. Цяла седмица по време на сраженията наблюдавах как Том Лудата глава сплотява групата, с какъв тон дава заповеди. Наблюдавах и как Ендър ни тренира и ни се доверява… Ами че това е същински танц — застани на пръсти, подскок, завърти се… Боя се, че ще се проваля — а нямам време за грешки. Аз съм длъжен да се справя, а когато си с мен, знам, че поне един човек вярва в успеха на дребния всезнайко.

— Не се самозалъгвай — рече Николай. — Говорим си откровено.

Това го жегна. Но един командир бе длъжен да го понесе, нали?

— Без значение как се чувстваш, Николай, твоята подкрепа ще ми нужна. Видят ли, че ти ме подкрепяш, и другите ще ме подкрепят. Имам нужда от… лоялност.

— Аз също, Бийн.

— Ти имаш нужда от моята лоялност като приятел, за да се чувстваш доволен — рече Бийн. — Аз имам нужда от лоялност като ръководител, за да изпълня поръчението, възложено ми от нашия командир.

— Не е честно — рече Николай.

— Така е — потвърди Бийн. — Но е вярно.

— Не си честен, Бийн.

— Николай, помогни ми!

— Май нашата дружба я крепи само единият.

Бийн никога преди не се бе чувствал така — думите, които чуваше, се забиваха като игли в сърцето му само защото някой друг му бе сърдит. Не беше единствено заради това, че държеше на доброто мнение на Николай. А и защото знаеше, че Николай поне отчасти е прав. Бийн използваше приятелските му чувства срещу самия него.

Ала не тази болка бе причината да отстъпи — войник, който е с него против волята си, нямаше да му служи вярно и предано. Макар и да му бе приятел.

— Е, щом не искаш, значи не искаш. Извинявай, че те ядосах. Ще се справя без теб. И си прав — ще се справя чудесно. Оставаме си приятели, нали, Николай?

Той стисна протегнатата му ръка и прошепна:

— Благодаря ти.

Бийн веднага отиде при Лопатата — единственото момче от списъка на Ендър, който също беше от взвод „В“. Ако зависеше изцяло от Бийн, той би се поколебал дали да го вземе. Лопатата проявяваше известна склонност да се скатава и да върши всичко без хъс. Но тъй като беше от взвод „В“, Лопатата бе видял как съветваше Том Лудата глава. Бе наблюдавал Бийн в действие.

Когато Бийн го попита може ли да поговорят за минута, Лопатата остави чина си. Също както при разговора с Николай, Бийн се покатери на леглото и седна до по-едрото момче. Лопатата беше от Кан-сюр-мер — малко градче на френската Ривиера — и все още не бе загубил искреното дружелюбие, така характерно за Прованса. Бийн го харесваше. Всички го харесваха.

Бийн му обясни набързо какво му бе поръчал Ендър — макар и да не спомена, че става въпрос за заблуда на противника. Никой не би се отказал от ежедневните тренировки заради нещо, което не бе от решаващо значение за победата.

— Ти фигурираш в списъка, който Ендър ми даде, и аз бих искал да…

— Какво правиш, Бийн?

Том Лудата глава бе застанал пред леглото на Лопатата.

Бийн начаса осъзна грешката си.

— Сър — рече той — трябваше да разговарям първо с вас. Новак съм в тези работи и просто не се сетих.

— В какво си новак?

Бийн отново изложи какво искаше Ендър от него.

— И Лопатата е в списъка?

— Точно така.

— Значи сега и ти, и Лопатата няма да присъствате на моите тренировки?

— Ще пропускаме само по една тренировка дневно.

— Аз съм единственият взводен, който губи двама войници.

— Ендър ми каза да подбера по един войник от всеки взвод. Петима, освен мен. Не решавам аз.

— По дяволите — изруга Том Лудата глава. — Само че на вас с Ендър и през ум не ви е минало, че за мен ударът ще е по-тежък, отколкото за останалите взводни. Каквото и да сте намислили, защо да не можете да го правите с петима души, вместо с шестима? Ти, и още четирима — по един от всички останали взводове?

Бийн искаше да възрази, но осъзна, че едно такова счепкване няма да го отведе доникъде.

— Прав сте, не се бях сетил. Ендър би могъл да размисли, когато разбере, че така вреди на тренировките ви. Тази сутрин, когато се видите с него, бихте могли да го обсъдите и да ми кажете какво сте решили? Но пък междувременно Лопатата може и да ми откаже и с това въпросът да се приключи, нали?

Том Лудата глава се замисли. Бийн виждаше как гневът кипи вътре в него. Но командирският пост бе променил лудата му глава. Той вече не избухваше като едно време. Успя да се овладее и изчака гневът му да се уталожи.

— Добре, ще поговоря с Ендър, ако Лопатата пожелае да се включи.

И двамата погледнаха Лопатата.

— Мисля, че ще е готино да се занимавам с нещо толкова шантаво — заяви Лопатата.

— Няма да правя никакви отстъпки и на двама ви — заяви Том Лудата глава. — И недейте обсъжда смахнатия си отряд по време на моите тренировки. Не го намесвайте.

И двамата се съгласиха. Според Бийн Том Лудата глава постъпи мъдро, като настояваше за последното. Приказките за това специално поръчение биха ги отделили от останалите във взвод „В“. Ако Бийн и Лопатата постоянно им натякват за новите си занимания, другите ще да се почувстват откъснати. Този проблем нямаше да се прояви чак толкова силно в останалите взводове, защото в отряда на Бийн щеше да членува само по един войник от всеки взвод. Значи — без приказки. И никакво вирене на носове.

— Виж, няма нужда да го обсъждам с Ендър — рече Том Лудата глава. — Освен ако не се превърне в проблем. Ясно?

— Благодаря — отвърна Бийн.

Том Лудата глава се върна на леглото си.

Успях да се справя, помисли си Бийн. Не се издъних.

— Бийн? — обади се Лопатата.

— Кажи.

— Имам една молба.

— Кажи.

— Не ми викай повече Лопата.

Бийн се замисли. Истинското име на Лопатата беше Дюшевал.

— Предпочиташ да те наричам „Два коня“^[1] ли? Същински воин от племето на сиуксите!

Лопатата се ухили.

— Все е по-добре, отколкото да те оприличават на инструмента за чистене на обора.

— Оттук нататък си Дюшевал — рече Бийн.

— Благодаря. Кога започваме?

— Днес през свободното време ще имаме тренировка.

— Дадено.

Бийн се отдалечи от леглото на Дюшевал, почти танцувайки от радост. Беше се справил. Беше успял. Поне този път.

След закуска той вече бе сформирал бойната си единица от петима души. За останалите четирима първо разговаря с взводните им командири. Никой не му отказа. Освен това накара отряда си да обещае, че оттук нататък ще наричат Дюшевал с истинското му име.

 

 

Когато Бийн влезе, Граф бе извикал Димак и Дап в импровизирания си кабинет на мостика на бойната зала. Течеше обичайният спор между Димак и Дап. Те вечно водеха спорове за някакви дреболии — как някой от тях бил нарушил този или онзи маловажен протокол — които бързо ескалираха в порой от формални оплаквания. Поредното съперническо счепкване — Дап и Димак опитваха да завоюват някакви привилегии за протежетата си Ендър и Бийн. Едновременно с това не искаха Граф да постави момчетата във физическата опасност, която се задаваше. Когато на вратата се почука, вътре вече от доста време разговорът течеше на висок тон и Граф се зачуди каква ли част от него би могла да е подслушана.

Дали бяха споменавали имена? Да. И Бийн, и Ендър. А също и Бонсо. Дали не се бе чуло и името на Ахил? Не. Бяха го споменали като „поредното безотговорно решение, заплашващо бъдещето на човечеството — защото някаква си налудничава теория на игрите е едно, а истинската борба на живот и смърт — съвсем друго! Напълно недоказано и недоказуемо, освен ако не се пролее кръвта на някое дете!“ — Каза го Дап, който имаше склонност да се изразява високопарно.

На Граф, разбира се, вече му беше дошло до гуша, защото бе съгласен и с двамата — не само с аргументите, които изтъкваха един срещу друг, но и с възраженията им срещу собствената му политика. Бийн бе отявлено най-добрият кандидат според резултатите от всички тестове. Ендър беше също така добър предвид действията му на командир в реални ситуации. И Граф наистина проявяваше безотговорност, като подлагаше и двете момчета на физическа опасност.

Но и в двата случая децата изпитваха сериозни съмнения в собствената си смелост. Ендър бе обременен с дългата си история на подчинение на по-големия си брат, Питър. Мисловната игра бе показала, че в подсъзнанието му Питър е свързан с бъгерите. Граф знаеше, че Ендър притежава смелостта да нанесе удара без задръжки, когато дойде моментът. Че може да се изправи сам срещу врага, без ничия помощ, и да унищожи онзи, който заплашва да го смаже. Но Ендър не знаеше това и трябваше да го разбере.

Бийн от своя страна бе проявил физически симптоми на паника преди първата си битка. Граф нямаше нужда от психологически тестове, за да разбере, че у по-малкото момче също се крие страхливец, въпреки добрата му изява в крайна сметка. Единствената разлика беше, че в случая с Бийн Граф споделяше съмненията му. Нямаше никакви доказателства, че Бийн би тръгнал в атака.

Да се съмнява в самия себе си не беше нещо, което един кандидат можеше да си позволи. Срещу такъв непоколебим враг — неспособен да се колебае — нямаше място за минути на размисъл. Налагаше се момчетата да срещнат най-големите си страхове със знанието, че никой няма да се намеси, за да им помогне. За да не се провалят, трябваше да знаят, че при неуспех последиците ще са катастрофални — да преодолеят изпитанието и да разберат, че са го преодолели. И двете момчета бяха толкова проницателни, че нямаше как опасността да е нагласена. Тя трябваше да е истинска.

От страна на Граф бе напълно безотговорно да ги подлага на такъв риск. И все пак той знаеше, че да не го стори би било също толкова безотговорно. Ако Граф заложеше на сигурността, никой нямаше да обвинява него за провала на Ендър или Бийн в действителната война. Но това надали би било утеха предвид последствията от подобен провал. Както и да гадаеше, допуснеше ли грешка, последиците за Земята по всяка вероятност щяха да са катастрофални. Единственото, което разрешаваше дилемата, бе да убият единия от двамата или да му нанесат тежка телесна (или умствена) повреда — така другият щеше да остане единственият кандидат.

Ами ако и двамата се провалят? Умните деца бяха много, но никой от тях не беше по-добър от вече действащите командири, които са завършили Военното училище преди години.

Все някой трябва да хвърли заровете. А засега те са в моите ръце. Аз не съм бюрократ и не поставям кариерата си над великата цел, в името на която са ме поставили тук да служа. Няма да поставя заровете в чужди ръце, нито пък ще се преструвам, че съм нямал избора, с който разполагам.

Единственото, което можеше да стори Граф в момента, беше да изслуша и Дап, и Димак, да отхвърли бюрократичните им атаки и маневри спрямо себе си и да се опита да ги опази един от друг. Всеки миг щяха да се хванат за гушите с това тяхно съперничество, сякаш напълно се поставяха на мястото на учениците си.

Някой тихичко почука и още преди вратата да се отвори, Граф се бе досетил кой влиза.

И да бе чул нещо от спора, Бийн с нищо не се издаде. Но пък да не се издава с нищо си беше негова характерна черта. Само Ендър успяваше да бъде по-потаен — но поне бе играл на мисловната игра достатъчно дълго, за да даде възможност на учителите да начертаят карта на неговата душевност.

— Сър? — рече Бийн.

— Влез, Бийн. — Влез, Юлиан Делфики, мечтаното дете на добри, любвеобилни родители. Влез, отвлечено дете, заложник на съдбата. Влез и разговаряй с Орисниците, които си играят такива хитроумни игрички с живота ти.

— Мога да изчакам — рече Бийн.

— Капитан Дап и капитан Димак могат да слушат, докато говориш, нали? — попита Граф.

— Щом казвате, сър. Това не е тайна. Бих искал да ми се предостави достъп до резервите на станцията.

— Отказвам.

— Това е неприемливо, сър.

Граф забеляза как го погледнаха и Димак, и Дап. Дали дързостта на момчето ги забавляваше?

— Защо смяташ така?

— Уведомяване в последния момент, сражения всеки ден, войниците — изтощени и въпреки това под натиск да овладяват учебния материал… Чудесно, Ендър се справя с всичко това, както и ние. Но според мен единствената възможна причина да постъпвате така, е желанието ви да изпитате нашата изобретателност. Затова искам да ми бъдат предоставени ресурси.

— Не помня да са те назначавали за командир на армия „Дракон“ — рече Граф. — Бих изслушал заявка за специфично оборудване, отправена от твоя командир.

— Това не е възможно — възрази Бийн. — Той не може да си позволи да пилее време за тъпи бюрократични процедури.

Тъпи бюрократични процедури. Граф дословно бе използвал тази фраза в спора само преди няколко минути. Но Граф не бе повишавал тон. От колко време Бийн се спотайваше зад вратата? Граф се прокле наум. Беше преместил тук кабинета си точно защото знаеше, че Бийн слухти, шпионира и събира информация, откъдето може. Трябваше да сложи пост, който да попречи на момчето просто да дойде и да си подслушва зад вратата.

— А ти можеш, така ли? — попита Граф.

— Той назначи мен да умувам какви тъпотии бихте могли да изнамерите в играта срещу нас, да измислям начини как да им противостоим.

— И според теб какво ще откриеш?

— Не съм сигурен — призна Бийн. — Знам само, че единствените неща, които ние виждаме, са униформите, бойните костюми, оръжията и чиновете. Но тук има и друго оборудване. Хартия, например. На нас никога не ни дават хартия, освен за писмените тестове, когато достъпът до чиновете е отказан.

— За какво ти е хартия в бойната зала?

— Не знам — отвърна Бийн. — Мога да смачкам листовете и да ги разхвърлям из нея. Да ги накъсам и да ги превърна в облак прах.

— А кой ще чисти после?

— Не е мой проблем — отвърна Бийн.

— Разрешението ти се отказва.

— Това е неприемливо, сър — повтори Бийн.

— Не искам да нараня чувствата ти, Бийн, но това дали приемаш решението ми, или не има значение, колкото и ако хлебарка пръдне.

— И аз не искам да нараня вашите чувства, сър, но вие явно нямате представа какви ги вършите. Вие импровизирате. Фалшифицирате системата. Години ще са нужни, за да се поправи нанесената от вас вреда, но вас никак не ви е грижа. Това значи, че няма значение в какво състояние ще е това училище само след година. Което съответно означава, че всички по-важни ученици в скоро време ще бъдат дипломирани. Подготовката се ускорява, защото бъгерите са вече твърде близо и няма за кога да се протака. Затова припирате. И най-вече припирате Ендър Уигин.

На Граф му призля. Той знаеше, че Бийн притежава извънредна аналитична дарба. Освен това способностите му да заблуждава също бяха необикновени. Някои от догадките на Бийн не бяха верни, но дали защото не знаеше истината или защото не искаше те да разберат какво му е известно, един бог знаеше. Никога не съм искал да идваш тук, Бийн — прекалено си опасен.

Бийн продължаваше да се изяснява.

— Когато дойде денят, Ендър Уигин ще потърси начини да попречи на бъгерите да се доберат до Земята и да пометат цялата планета, както започнаха при Първото нашествие. И тогава ли ще му пробутвате разни глупости за това какви ресурси може да използва и какви — не?

— За тебе корабните резерви не съществуват.

— По мое мнение — възрази Бийн — на Ендър му трябва ей толкова, за да ви каже да си вземете играта и да си я изядете. На него му е писнало от нея — ако не го забелязвате, значи не сте никакъв учител. На него не му пука за класациите. Не му пука дали ще победи другите деца. Интересува го само подготовката за схватката с бъгерите. Какво, мислите, ми пречи да го убедя, че вашата програма нищо не струва и е време да престанем с игричките?

— Добре — заяви Граф. — Димак, подгответе кораба. Бийн ще бъде задържан, докато подготвят совалката, за да го откара обратно на Земята. Изключваме това момче от Военното училище.

Бийн се подсмихна.

— Както желаете, полковник Граф. И без това тук приключих. Получих всичко, което исках — първокласно образование. Никога вече няма да ми се наложи да живея на улицата. Нямам нужда и от дом. Извадете ме от играта още сега, готов съм.

— На Земята обаче също няма да си свободен. Не можем да рискуваме — ако те оставим, ще разправяш налудничави истории за Военното училище — рече Граф.

— Така, значи. Вземете най-добрият ученик, който някога е учил тук, и го натикайте в затвора, защото е поискал достъп до килера с провизиите и на вас това не ви се е понравило. Хайде, полковник Граф. Преглътнете го и отстъпете. Вие имате нужда от моето сътрудничество повече, отколкото аз от вашето.

Димак едва успя да прикрие усмивката си.

Де да беше това противопоставяне на Граф достатъчно доказателство за куража на Бийн! Въпреки всичките си съмнения в това момче, Граф не можеше да му отрече, че умее да маневрира. Полковникът би дал какво ли не Димак и Дап да не бяха в този миг в стаята.

— Вие сам решихте да проведете този разговор пред свидетели — обади се Бийн.

Какво? Да не би това хлапе да четеше мисли?

Не, реши Граф, след като погледна двамата учители. Бийн просто умееше да разчита езика на тялото му. Нищо не убягваше от погледа на това хлапе. Тъкмо затова то бе безценно за програмата.

Та нали заради това възлагаме надеждите си на тези деца? Защото умеят да маневрират, нали?

И ако аз имам някакво понятие от командване, не знам ли, че има моменти, когато виждаме, че губим и напускаме полесражението?

— Добре, Бийн. Имаш един оглед на инвентарния списък.

— Искам и някой, който да ми обясни кое какво е.

— Мислех си, че ти всичко знаеш.

Бийн беше учтив победител: не откликна на задявката. Сарказмът беше малка компенсация за Граф, задето му се наложи да отстъпи. И той го знаеше, но в тази работа нямаше особено много облаги.

— Капитан Димак и капитан Дап ще те придружат — рече Граф. — Само един оглед обаче — и всеки от тях има право да наложи вето на молбите ти. Те двамата отговарят за последствията от използването на всяка вещ, която ти разрешат да вземеш.

— Благодаря, сър — рече Бийн. — По всяка вероятност надали ще намеря нещо полезно. Но оценявам добронамерения ви жест и се радвам, че ни позволихте да претърсим ресурсите на станцията с цел разширяване образователните цели на Военното училище.

Хлапето знаеше на пръсти жаргона. През всички тези месеци, когато имаше достъп до данните на учениците, с всички забележки във файловете, Бийн очевидно бе научил повече от фактическото съдържание на досиетата. И сега му пробутваше витиеватите фрази, които би трябвало да използва в писмен рапорт за решението си. Все едно Граф сам не бе способен да измисля свои витиевати фрази.

Това хлапе проявява снизхождение към мен. Малкото копеленце си мисли, че то владее положението.

Е, и аз съм му приготвил някои изненади.

— Свободни сте — рече Граф. — Всичките.

Те станаха, отдадоха чест и напуснаха.

Сега, помисли си Граф, трябва да умувам над всички свои бъдещи решения и да се чудя до каква степен изборът ми е повлиян от факта, че това хлапе ме вбесява.

 

 

Докато Бийн преглеждаше инвентарния списък, той първоначално търсеше нещо — каквото и да е — което би могло да бъде превърнато в оръжие, за да може Ендър или някой от армията му да го носи за защита при физическа атака от страна на Бонсо. Но нямаше нищо такова, което хем да може да го скриеш от учителите, хем да бъде толкова мощно, че да осигури достатъчно преимущество на дребните деца пред едрите.

Разочарова се, но реши, че ще намери други начини да неутрализира заплахата. Дали пък в списъка нямаше още нещо, което би могъл да използва в бойната зала? Уредите и препаратите за чистене не изглеждаха много обещаващо. Нито пък железарските изделия вършеха някаква работа. Какво, да хвърли шепа винтове ли?

— Какво означава „Линия на смъртта“? — попита Бийн.

Отговори му Димак:

— Много фина и тънка корда, която се използва за закрепване на ремонтните работници и строителите, когато работят извън станцията.

— Колко е дълга?

— Можем да сглобим няколкокилометрова здрава „линия на смъртта“ — отвърна Димак. — Но една макара е около стотина метра.

— Искам да я видя.

Те го отведоха в един отсек на станцията, където никога не влизаха деца. Декорът тук бе много по-утилитарен. Винтовете и нитовете в обшивката на стената се виждаха. Отдушниците не бяха скрити в тавана. Нямаше удобни светлинни индикатори, които децата да докосват, за да ги упътят към спалните им. Всички скенери бяха поставени твърде високо и не бяха удобни за използване от деца. Когато хората от персонала забелязаха Бийн, изгледаха Дап и Димак като побъркани.

Макарата беше невероятно малка. Бийн я претегли на длан. Беше и лека. Той разви няколко дециметра корда и установи, че е почти невидима.

— Колко издържа?

— Теглото на двама възрастни — отвърна Димак.

— Мога ли да я разрежа на две по-къси парчета?

— С горелка — отвърна Димак.

— Тъкмо това ми трябва.

— Само една ли? — попита със саркастичен тон Димак.

— И горелка.

— Отказваме.

— Шегувах се — рече Бийн, излезе от склада и забърза обратно по коридора.

Те хукнаха подире му.

— По-бавно! — подвикна му Димак.

— Вие ме настигнете! — отвърна Бийн. — Мен ме чака взвод, за да го обучавам с това нещо.

— И на какво ще ги обучаваш?

— Не знам! — той стигна пръта и се плъзна надолу. Прътът го отведе право до етажите на учениците. В тази посока изобщо нямаше охрана.

Взводът му го чакаше в бойната зала. От няколко дни те старателно изпълняваха заповедите му и пробваха какви ли не шантави неща. Формации, които можеха да избухват във въздуха. Паравани. Атаки без оръжие, при които обезоръжаваха врага с краката си. Влизане и излизане във въртеливо движение, което правеше почти невъзможно уцелването им, въпреки че и самите те не можеха да стрелят по когото и да било.

Най-окуражаващото беше, че Ендър, когато не отговаряше на въпроси на взводни командири и войници от другите взводове, прекарваше почти цялата тренировка в наблюдение на отряда на Бийн. Каквото и да им хрумнеше, то щеше да е познато на Ендър и щяха да му хрумнат собствени идеи кога да го приложи. А като знаеха, че Ендър ги наблюдава, войниците на Бийн просто се раздаваха. Това, че техният командир наистина го беше грижа за тяхната работа, издигаше Бийн в техните очи.

Ендър ги умее тези неща, осъзна за стотен път Бийн. Той знае как да сформира групата такава, каквато той я иска. Знае как да накара хората да си сътрудничат. И знае как да постигне това с минимални усилия.

Първото, което Бийн опита с „линията на смъртта“, беше да я опъне напречно на бойната зала. Стигна — но едва остана достатъчно корда за възлите в двата края. Но няколкоминутните експерименти показаха, че беше напълно негодна за препъване на противника. Повечето противникови войници просто нямаше да я уцелят. Тези, които я уцелеха, можеха и да изгубят ориентация или да се прекатурят, но след като разберяха, че е там, щяха да я използват като част от решетка. Това означаваше, че един изобретателен противник може да се възползва от нея.

„Линията на смъртта“ бе изработена с цел да пречи на хората да отплуват в космоса. Какво става, когато достигнеш края й?

Бийн остави единия край на кордата вързан за една скоба в стената и нави другия й край няколко пъти около кръста си. Сега кордата бе по-къса от ширината на куба, който представляваше бойната зала. Бийн я върза на възел и се отблъсна към отсрещната стена.

Докато се рееше из въздуха и кордата се обтягаше зад него, той не можеше да прогони от ума си мисълта, че тази корда не може да бъде срязана. Що за начин да намериш края си — прерязан на две в бойната зала. Доста интересно щеше да е за разчистване после.

Когато стигна на един метър до стената, кордата се обтегна. Напредъкът на Бийн веднага секна. Тялото му се преви одве — чувстваше се така, сякаш го бяха изритали в корема. Но най-голямата изненада беше как инерцията му се преобразува от движение напред в странична дъга и тя го изхвърли през цялата бойна зала към мястото, където се упражняваше взвод „Г“. Така силно се удари в стената, че му секнаха и последните остатъци от дъх.

— Видяхте ли! — изкрещя Бийн, веднага щом успя да си поеме въздух. Коремът го болеше — можеше и да не е прерязан на две, но сигурно се бе охлузил жестоко, веднага го разбра. Ако не беше с бойния си костюм, като нищо можеше да получи и вътрешни увреждания. Но той щеше да се оправи, а „линията на смъртта“ му даваше възможност рязко да сменя посоката във въздуха. — Видяхте ли, бе! Видяхте ли!

— Добре ли си? — провикна се Ендър.

Цялата армия спря тренировката да гледа как Бийн играе с кордата. Връзването на двама войници заедно даде интересни резултати, когато единият спря, но му беше трудно да се задържи на едно място. По-ефикасно беше, когато Бийн накара Ендър да използва куката си, за да свали една звезда от стената и да я разположи в средата на бойната зала. Бийн се върза и се отблъсна от звездата. Когато кордата се обтегна, ръбът на звездата му послужи като опорна точка, за да скъсява дължината на кордата, докато сменя посоките. Когато невидимата нишка се уви около звездата, с омотаването около всеки ръб тя се скъсяваше все повече. Най-накрая Бийн вече се движеше толкова бързо, че след като се удари в звездата, за миг изгуби съзнание. Но цялата армия „Дракон“ бе слисана от видяното. „Линията на смъртта“ бе напълно невидима — отстрани изглеждаше, сякаш този дребосък се отблъсква и после изведнъж, както си лети, започва да сменя посоката и да набира скорост. Доста обезпокоителна гледка.

— Да го повторим и да проверим дали мога да стрелям през това време — предложи Бийн.

Вечерната тренировка свърши чак в 21:40 и почти не им остана свободно време преди лягане. Но зрелището — номерата, които подготвяше отрядът на Бийн — бе възбудило армията, вместо да я изтощи и сега войниците подтичваха по коридорите. Повечето от тях сигурно разбираха, че хрумванията на Бийн са ефектни трикове, които надали биха могли да решат изхода на една битка. Но все пак бяха забавни. Бяха нови. И си бяха на армия „Дракон“.

Бийн ги поведе навън — Ендър му предостави тази чест. Миг на триумф! И макар и да разбираше, че е манипулиран от системата — модификация на поведението чрез публично оказване на почит — все пак му беше хубаво.

Не толкова хубаво, обаче, че да приспи бдителността му. Не беше стигнал далеч по коридора, когато разбра, че сред обикалящите из отсека момчета се забелязват твърде много саламандърски униформи. В 21:40 повечето армии обикновено се бяха прибрали в спалните си помещения и само неколцина изостанали се връщаха от библиотеката, залата за видеофилми или игралната зала. Прекалено много саламандри… а всички останали войници бяха едри момчета от армии, чиито командири не питаеха особено голяма обич към Ендър. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че кроят капан.

Бийн се втурна обратно и пресрещна Том Лудата глава, Влад и Горещата супа, които вървяха заедно.

— Прекалено много саламандри — съобщи той. — Движете се плътно с Ендър.

Те веднага схванаха — знаеше се, че Бонсо непрекъснато бълва заплахи как „някой“ трябвало да се разправи с Ендър Уигин и да го постави на мястото му. Бийн продължи да подтичва тромаво и нехайно към тила на армията. Подминаваше по-дребните момчета, но предупреди другите двама взводни командири и всички заместници — по-големите, които имаха шанс да надвият бандата на Бонсо в бой. Шансът не беше кой знае какъв, но се изискваше единствено да им попречат да стигнат до Ендър, докато учителите не се намесят. Нямаше начин учителите да останат безучастни, ако избухнеха отявлени размирици. Или пък бяха способни?

Бийн пресрещна Ендър и мина зад него. Забеляза Петра Арканян, която бързаше към тях, облечена с униформата си на „Феникс“. Тя се провикна:

— Здрасти, Ендър!

За ужас на Бийн Ендър се спря и се обърна. Това момче бе прекалено доверчиво.

Зад Петра неколцина „саламандри“ изравниха крачка. Бийн погледна в другата посока и забеляза още саламандри и две момчета с решителни физиономии от други армии, които вървяха по коридора срещу последните „дракони“. Горещата супа и Том Лудата глава идваха бързо насам, а подир тях тичаха други командири и по-едрите Дракони — но не бяха достатъчно бързи. Бийн им махна и в отговор Том Лудата глава ускори крачка. Останалите го следваха плътно.

— Ендър, мога ли да поговоря с теб? — попита Петра.

Бийн се почувства горчиво разочарован. Петра беше предателка. Да задържи Ендър, за да може Бонсо да го пипне — кой би предположил? Нали мразеше Бонсо, докато беше в неговата армия?

— Ще разговаряме в движение — рече Ендър.

— Трябваш ми съвсем за малко.

Тя или беше превъзходна актриса, или не подозираше нищичко, осъзна Бийн. Сякаш забелязваше единствено драконовите униформи и дори не поглеждаше останалите войници. Май в края на краищата тя не е замесена, предположи Бийн. Просто е слабоумна.

Най-сетне Ендър май забеляза, че не разполага с никакво прикритие. Всички дракони освен Бийн вече го бяха задминали и това очевидно бе достатъчно, за да го притесни — най-сетне! Той обърна гръб на Петра, отдалечи се припряно и бързо стопи разликата между него и останалите войници от армията му.

Петра се разсърди, а после бързо се втурна подире му, за да го настигне. Бийн остана на мястото си — наблюдаваше прииждащите саламандри. Те дори не го поглеждаха — само ускориха ход. Настигаха Ендър почти с темпото на Петра.

Бийн направи три крачки и почука, на вратата на спалното помещение на армия „Заек“. Отвориха му. Той каза само „Саламандрите готвят засада на Ендър“ и зайците веднага изскочиха в коридора. Появиха се, тъкмо когато саламандрите бяха минали покрай тях и се втурнаха подире им.

Свидетели, помисли си Бийн. Щяха и да помогнат, ако борбата не изглеждаше честна.

Малко по-напред Ендър и Петра разговаряха, обкръжени от по-едрите Дракони. Саламандрите продължаваха да ги следват плътно и докато вървяха, към тях се присъединяваха и други бандити. Но опасността се разсейваше. Армия „Заек“ и по-големите Дракони свършиха работа. Бийн задиша малко по-спокойно. Поне засега опасността бе отминала.

Той настигна Ендър тъкмо навреме, че да чуе сърдитите думи на Петра:

— Как можеш да допуснеш такова нещо? Не знаеш ли кои са ти приятелите? — Тя побягна и се изкатери нагоре по една желязна стълба.

Карн Карби от армия „Заек“ настигна Бийн.

— Всичко наред ли е?

— Надявам се, че нямаш нищо против, задето извиках армията ти.

— Дойдоха и ме извикаха. Ще изпратим ли Ендър до стаята му, за да го пазим?

— Да.

Карн изостана и пое заедно с групата свои войници. Сега имаха числено превъзходство над бандитите-саламандри в съотношение три към едно. Саламандрите отстъпиха още повече, а някои дори изостанаха и се изкатериха нагоре по стълбите или се спуснаха надолу по прътите.

Когато Бийн отново настигна Ендър, той бе заобиколен от своите взводни командири. Вече нямаше скрито-покрито — личеше си, че сега те бяха негови телохранители. Някои от по-малките дракони се бяха усетили какво става и се вливаха в строя. Изпратиха Ендър до вратата на стаята му, а Том Лудата глава съвсем неприкрито влезе преди него и го пусна вътре чак когато се увери, че там не го причаква засада. Все едно скенерът би пуснал някой от праговете през командирската врата. Но пък напоследък учителите непрекъснато променяха правилата. Можеше да се случи какво ли не.

Бийн лежа буден известно време, като се опитваше да измисли как би могъл да помогне. Нямаше как да не се отделят нито за миг от Ендър. Бяха длъжни да посещават учебните часове — тогава армиите бяха умишлено разделяни. Ендър единствен имаше право да се храни в командирската столова и ако Бонсо го нападнеше там… но нямаше да го нападне, не и в обкръжението на толкова много други командири. Душовете. Тоалетните. Ако Бонсо успееше да събере точните главорези, те щяха да спукат взводните на Ендър като балони.

Бийн трябваше да се опита да отдели от Бонсо поддръжниците му — точно така. Преди да заспи той успя да стъкми криво-ляво някакво планче, което би могло и да помогне, или поне да пооправи нещата. Все беше нещо, а и щеше да го съобщи на всички — така че учителите после нямаше като типични бюрократи да си налягат парцалите, а след това да разправят, че нищичко не били подозирали.

Замисли се дали не би могъл да предприеме нещо на закуска, но, разбира се, преди това на другата сутрин ги очакваше сражение. Пол Слатъри, армия „Язовец“. Учителите бяха изнамерили нов начин да променят правилата. Когато улучваха язовците, те, вместо да остават замразени до края на играта, се размразяваха след пет минути, както по време на тренировки. Но веднъж уцелените Дракони си оставаха неподвижни. Тъй като бойната зала беше претъпкана със звезди, осигуряващи много скривалища, им беше нужно време, преди да разберат, че им се налага да стрелят по едни и същи войници няколко пъти. Армия „Дракон“ се приближи до поражението повече от всякога. Битката премина в ръкопашен бой — дузината останали Дракони трябваше да наблюдават групичките замразени Язовци и периодично отново да ги застрелват, като междувременно се озъртат като обезумели и дебнат да не би някой язовец да им се промъкне изотзад.

Сражението се проточи толкова дълго, че когато излязоха от бойната зала, закуската вече беше приключила. Армия „Дракон“ се вбеси — някои от замразените в началото, преди да се усетят за номера, бяха прекарали повече от час, реейки се из въздуха в неподвижните костюми, и с течение на времето все повече оклюмваха. Другите — принудени да се бият в условия на лоша видимост срещу превъзхождащ ги числено противник, който постоянно се съживяваше — бяха капнали от умора. Включително и Ендър.

Той събра армията си в коридора и заяви:

— За днес си знаете урока. Няма да има тренировка. Починете си. Забавлявайте се. Направете отлично някое контролно.

Всички бяха благодарни за отпуснатия отдих, но въпреки това нямаше да закусят и на никого не му се ликуваше. Докато се връщаха към спалнята, някои се оплакаха:

— Но в момента сервират закуска на армия „Язовец“!

— Не, вдигнали са ги по-рано и им са сервирали закуската преди сражението.

— Не, закусили са, а пет минути по-късно са им сервирали пак.

Бийн обаче бе унил, защото не му се удаде шанс да осъществи плана си по време на закуска. Трябваше да изчака до обяд.

Хубавото беше, че тъй като армия „Дракон“ нямаше да има тренировка, главорезите на Бонсо нямаше да знаят къде да му устроят засада. Лошото беше, че ако Ендър тръгне нанякъде сам, нямаше да има кой да го пази.

И затова Бийн изпита облекчение, когато видя как Ендър влиза в стаята си. След като се посъветва с останалите взводни командири, той постави пост пред вратата му. Един войник от армия „Дракон“ пазеше пред спалнята половин час, после чукаше на вратата, следващият излизаше и застъпваше на пост. Нямаше как Ендър да излезе да се скита навън, без армия „Дракон“ да разбере.

Но той така и не излезе чак докато дойде време за обяд. Всички взводни командири изпратиха напред войниците си, а после се наредиха пред вратата на Ендър. Флай Моло почука силно — всъщност, направо издумка пет пъти по вратата.

— Ендър, време е за обяд.

— Не съм гладен — гласът му се чуваше приглушено през вратата. — Вие вървете.

— Можем да те изчакаме — рече Флай. — Не искаме да ходиш сам до командирската столова.

— Днес изобщо няма да обядвам — отвърна Ендър. — Вървете, по-късно ще се видим.

— Чухте го — обърна се Флай към другите. — Докато ние обядваме, той ще е тук на сигурно място.

Бийн бе забелязал, че Ендър не обеща да стои в стаята си по време на обяда. Но поне хората на Бонсо нямаше да знаят къде е. Непредсказуемостта помагаше. А Бийн искаше да се възползва от възможността да се изкаже по време на обяд.

Затова той изтича към столовата и не се нареди на опашката, а се покачи върху една маса и плесна с ръце, за да привлече вниманието им.

— Хей, чуйте всички!

Изчака войниците горе-долу да млъкнат, доколкото беше възможно.

— Част от вас, които сте тук, изглежда са забравили някои членове от закона на МФ. Нека ви припомня: Ако войник получи заповед от своя командващ офицер да извърши нещо незаконно или непристойно, той носи отговорността да откаже да изпълни заповедта и да рапортува за нея. Войник, който изпълни незаконна или непристойна заповед, носи пълната отговорност за последиците от действията си. В случай, че някои от вас тук са прекалено тъпи и не разбират какво означава това, законът постановява, че ако командир ви нареди да извършите престъпление, това не е извинение за вас. На вас ви е забранено да се подчините.

Никой от армия „Саламандър“ не смееше да погледне Бийн в очите, но един хулиган в униформа на армия „Плъх“ подметна навъсено:

— Какво намекваш, бе, пръдльо?

— За теб намеквам, Кибритлия. По резултати ти се класираш в последните десет процента на училището, та си рекох, че може и да ти потрябва допълнителна помощ.

— Затваряй си веднага плювалника — ето от какво имам нужда!

— Каквото и да ви е наредил Бонсо снощи, Кибритлия, на тебе и на още двайсетина юнаци, аз ви обяснявам, че ако наистина се бяхте опитали да направите нещо, до един щяха да ви изритат от Военното училище. Щяха да ви „простудят“. Пълен провал, само защото сте послушали Тъпонсо Мадрид. Няма как да ви го кажа по-ясно.

Кибритлията се разсмя — смехът му звучеше насилено, но не само той се смееше.

— Ти представа си нямаш какво става, пръдльо — заяви един от тях.

— Знам, че Тъпонсо се опитва да ви превърне в улична банда, жалки загубеняци такива. Той не може да победи Ендър в залата за сражения и затова иска да събере дузина здравеняци, за да пребият едно малко момче. Чухте ли всички? Знаете кой е Ендър — най-добрият командир, който някога ще излезе оттук, по дяволите. Може би единственият, способен да повтори подвига на Мейзър Ракъм и да победи бъгерите, когато се върнат — за това сетихте ли се? А тия юнаци са такива умници, че искат да му счупят главата. И когато бъгерите дойдат, ще разполагаме само с такива тъпоглавци като Бонсо Мадрид, които ще поведат флотилиите ни към поражение. А после, когато бъгерите изпепелят Земята и избият до крак всички мъже, жени и деца, оцелелите до един ще знаят, че тъкмо ей тези глупаци са утрепали единственият човек, който е могъл да ни поведе към победа!

В столовата се бе възцарила мъртва тишина. Щом погледнеше онези, които вчера бе забелязал, че са с Бонсо, Бийн забелязваше, че смисълът на думите му достига до тях.

— О, забравили сте за бъгерите, така значи? Забравили сте, че това Военно училище не е създадено, за да се хвалите в писмата до майчиците си колко високо сте в класациите на таблото. Давайте тогава, помогнете на Бонсо. Така и така сте почнали, защо самички не си прережете гърлата — ясно е, че ще умрете, ако сторите зло на Ендър Уигин. Що се отнася до нас, останалите — кажете, колко души тук мислят, че Ендър Уигин е тъкмо онзи командир, когото всички бихме последвали в битка? Хайде де — колко сте?

Бийн започна бавно, ритмично да пляска с ръце. Начаса към него се присъединиха всички Дракони. Само след малко по-голямата част от войниците също пляскаха. Онези, които не пляскаха, биеха на очи и виждаха как другите ги гледат с презрение и омраза.

Съвсем скоро цялата столова ръкопляскаше. Дори и сервитьорите.

Бийн вдигна ръце високо във въздуха.

— Единственият ни враг са гъзоликите бъгери! Цялото човечество е на една и съща страна! Всеки, който вдигне ръка срещу Ендър Уигин, е бъгеролюбец!

Отговориха му с одобрителни викове и ръкопляскания, наскачаха на крака.

Това бе първият опит на Бийн да въодушеви тълпата и той се зарадва, като видя, че — стига каузата да бе справедлива — много го биваше в това.

Едва по-късно, когато Бийн получи храната си и обядваше заедно с взвод „В“, Кибритлията дойде сам при него. Той се приближи зад гърба му и целият взвод „В“ скочи на крака още преди Бийн да го е забелязал. Но Кибритлията им махна да седнат и заговори в ухото на Бийн:

— Чуй ме, тъпо педерастче. Войниците, които смятат да разпердушинят Уигин, дори не са тук. Толкоз струва малоумната ти реч.

И изчезна.

Миг по-късно Бийн също изчезна, а взвод „В“ събираше останалата част от армия „Дракон“, за да го последва.

Ендър го нямаше в стаята му или поне не им отговори. Флай Моло, като командир на взвод „А“, пое командването и ги раздели на групи, за да претърсят спалните помещения, игралната зала, видеозалата, библиотеката и гимнастическия салон.

Но Бийн нареди на отряда си да го последва. Към банята. Всъщност, това бе единственото място, където Бонсо и хората му можеха да предвидят, че ще отиде Ендър.

Когато Бийн пристигна там, всичко вече беше приключило. По коридорите трополяха учители и медицински работници. Динк Мийкър, прегърнал Ендър през раменете, го извеждаше от банята. Ендър беше само по хавлия. Беше мокър, целият му тил беше в кръв и тя се стичаше по гърба му. Само миг бе нужен на Бийн, за да разбере, че кръвта не е негова. Останалите от отряда наблюдаваха как Динк отведе Ендър в стаята му и влезе с него, за да му помогне. Но Бийн вече се беше запътил към банята.

Учителите му наредиха да излезе в коридора. Ала Бийн успя да види достатъчно. Бонсо лежеше на пода, а един медицински работник му правеше сърдечен масаж. Бийн знаеше, че сърдечен масаж не се прави на човек, чието сърце бие. А по безучастните пози на наобиколилите ги хора се досети, че това е просто формалност. Никой не очакваше сърцето на Бонсо да забие отново. Нищо чудно. Носът му бе буквално забит навътре в главата. Лицето му представляваше кървава пихтия. Което обясняваше окървавения тил на Ендър.

Всичките ни усилия отидоха нахалост. Но все пак Ендър победи. Той знаеше какво му готвят. Беше се научил на самозащита и я бе използвал, при това — без да се помайва.

Ако Ендър бе приятел на Поук, тя нямаше да загине.

И ако Ендър бе разчитал на Бийн да го спаси, сега щеше да е мъртъв като Поук.

Чифт груби ръце подхванаха Бийн, вдигнаха го и го подпряха на стената.

— Какво видя? — попита майор Андерсън.

— Нищо — отвърна Бийн. — Бонсо вътре ли е? Пострадал ли е?

— Не е твоя работа. Не чу ли, че ти заповядахме да се разкараш?

Точно тогава пристигна полковник Граф и Бийн забеляза, че наобиколилите го учители му бяха бесни. Ала не можеха да му кажат нищо — и заради военния протокол, и защото се намираха в присъствието на дете.

— Според мен Бийн твърде често си вре носа, където не му е работа — заяви Андерсън.

— Ще изпратите ли Бонсо вкъщи? — попита Бийн. — Защото според мен той ще опита пак.

Граф го изгледа унищожително.

— Чух за речта ти в столовата — рече той. — Не сме те довели тук, за да станеш политик.

— Ако не „простудите“ Бонсо и не го махнете оттук, Ендър никога повече няма да е в безопасност и ние няма да можем да го защитим!

— Гледай си учението, момченце — рече Граф. — Това тук е работа за мъже.

Бийн се остави Димак да го повлече. За всеки случай, ако все още се чудеха дали Бийн е видял Бонсо мъртъв, той продължи още малко представлението.

— Той ще преследва и мен — рече той. — Не искам Бонсо да ме преследва!

— Той няма да те преследва — успокои го Димак. — Връща се у дома. Сигурно е. Но не разговаряй за това с никого. Нека научат от официалното постановление. Разбра ли ме?

— Тъй вярно — отговори Бийн.

— И откъде ги изнамери всички ония глупости, че не бивало да се подчиняваш на командир, който дава незаконни заповеди?

— От Единния кодекс за поведение на военнослужещия — отвърна Бийн.

— Е, ето ти един дребен факт: никой никога не е бил осъждан за това, че се е подчинил на заповед.

— Така е, защото никой не е извършил нещо толкова позорно, че да възмути общественото мнение — възрази Бийн.

— Единният кодекс не важи за учениците, поне в тази си част.

— Но важи за учителите — отвърна Бийн. — Важи за вас. В случай, че днес сте се подчинили на някоя незаконна или непристойна заповед. Да… как е точно, не знам… да стоите безучастно, когато в банята е станало сбиване? Само защото вашият командир ви е наредил да оставите едно голямо момче да пребие малко момченце?

Дори тази информация да беше разтревожила Димак, той с нищо не го показа. Изчака в коридора Бийн да се прибере в спалното помещение на армия „Дракон“.

Вътре беше пълна лудница. Армия „Дракон“ се чувстваше напълно безпомощна и глупава, побесняла и засрамена. Бонсо Мадрид ги бе надхитрил! Бонсо бе приклещил Ендър сам! Къде бяха войниците на Ендър, когато той имаше нужда от тях?

Доста време бе нужно нещата да се поуталожат. През цялото това време Бийн седеше на леглото си, потънал в собствените си мисли. Ендър не просто бе надвил в боя. Не просто се беше защитил и си бе отишъл. Ендър беше убил Бонсо. Беше нанесъл толкова опустошителен удар на врага си, че той никога, никога повече нямаше да го нападне.

Ендър Уигин, ти си човекът, роден за командир на флотата, която ще защити Земята от Третото нашествие. Защото тъкмо от това имаме нужда — от човек, който ще нанесе най-бруталния възможен удар, с идеален прицел и без да мисли за последиците. Тотална война.

Аз… аз не съм Ендър Уигин. Аз съм просто едно улично хлапе, чието единствено умение е да оцелява. На всяка цена. В единствения случай, когато ме грозеше реална опасност, аз побягнах като плъх и се приютих при сестра Карлота. Ендър влезе сам в битка. Аз влизам сам в своята дупка-скривалище. Аз съм онзи, който произнася високопарни храбри речи от масата в столовата. Ендър е онзи, който посреща гол врага и въпреки всичко надделява над него.

Каквито и гени да са променили, за да ме създадат, те не са били важните гени.

Ендър едва не загина заради мен. Защото аз предизвиках Бонсо. Защото не останах на пост в най-решителния момент. Защото не спрях да помисля като Бонсо и не схванах, че той ще причака Ендър, когато е сам под душа.

Ако Ендър бе загинал днес, отново щеше да е по моя вина.

Искаше му се да убие някого.

Но не можеше да е Бонсо. Той вече беше мъртъв.

Ахил. Тъкмо него имаше нужда да убие. И ако Ахил беше тук в този миг, Бийн щеше да се опита. Можеше дори и да успее, ако яростният гняв и отчаяният срам бяха достатъчни, за да надвият евентуалните предимства на Ахил — ръста и опита. А ако Ахил убиеше Бийн — Бийн си го заслужаваше, задето напълно се бе провалил пред Ендър Уигин.

Усети как пружината на леглото му подскочи. Николай бе прескочил от своето на неговото легло.

— Няма нищо — смънка той и докосна Бийн по рамото.

Бийн се отпусна по гръб, с лице към Николай.

— О… — възкликна Николай. — Стори ми се, че плачеш.

— Ендър победи — отвърна Бийн. — От къде на къде ще плача?