Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (6)

5.

На сутринта тя изми гхайрога с гъба, докато люспите му заблестяха и смени постелята на леглото му. След това му даде да яде и продължи дневните си занимания както обикновено, но изпита чувство за вина, задето го е оставила сам в колибата без да може да помръдне и се зачуди дали не трябваше да остане при него, за да му разказва нещо или да си приказват и да прогонят скуката. Но тя реши, че ако непрекъснато стои до него, много скоро няма да има какво повече да си кажат и ще започнат да се дразнят от присъствието си. Освен това имаше достатъчно кубчета, за да се забавлява и сам. Може би предпочиташе да е сам през повечето време. Във всеки случай, тя имаше нужда да е сама, а сега — след като делеше колибата си с него — повече от всякога. Тази сутрин тя направи дълъг преход и събра най-различни плодове и корени за вечеря. По обяд заваля и тя клекна под едно дърво врама, чиито широки листа я прикриха добре. Разфокусира погледа си и опразни ума си от всичко — угризения, съмнения, мисли за гхайрога, за семейството и, за бившите си любовници, за нещастието си, за самотата си. Спокойствието, което я обзе, продължи почти целия следобед.

Постепенно свикна с присъствието на Висмаан. Той продължаваше да е все така непретенциозен и да не създава проблеми, доволен, че разполага с кубчетата, и изпълнен с търпение. Рядко и задаваше въпроси или започваше разговор, но беше достатъчно любезен, когато тя му заговореше и и разказа за своя свят — беден и чудовищно пренаселен, според думите му, — за живота си там, за мечтата си да се засели на Маджипур, за радостта си, когато за първи път видял красотата на новата планета. Тесме се помъчи да си представи как изразява вълнението си. Може би змиеподобната му коса започваше да подскача или да се навива бавно на спирала. Или изразяваше чувствата си като променя телесната си миризма?

На четвъртия ден той стана от леглото за първи път. С нейна помощ се надигна, опря се на патерицата и на здравия си крак и внимателно докосна пода с другия. Тесме почувства как миризмата му изведнъж стана остра — нещо като обонятелна гримаса — и реши, че предположението и е вярно и че гхайрогите наистина изразяват чувствата си по този начин.

— Как е крака ти? — попита Тесме. — Боли ли?

— Няма да издържи теглото ми, но заздравява добре. След още няколко дни ще мога да ставам. Помогни ми да походя малко. Тялото ми е като ръждясало от обездвижването.

Той се облегна на нея и двамата излязоха навън, до езерото и обратно — бавно, с мъчително куцане. Малката разходка изглежда го освежи. За нейна изненада, тя си даде сметка, че този първи признак на оздравяване я натъжава, защото това означаваше, че скоро Висмаан ще е в състояние да си отиде. След седмица? Две? Не искаше той да си отиде. Това усещане беше толкова странно, че я изуми. Тя копнееше за стария си усамотен живот, за привилегията да спи в собственото си легло, за горските си удоволствия, на които да се отдава, без да мисли дали гостенинът и не скучае и всичко останало… В някои отношения и се струваше, че присъствието на гхайрога много я дразни. И въпреки това… и въпреки това, тя изпитваше смущение и разочарование при мисълта, че той скоро ще си отиде. „Колко странно — мислеше тя. — Колко особено, колко типично за Тесме!“

Започна да го извежда навън по няколко пъти на ден. Той все още не можеше да използва счупения си крак, но и без него се справяше доста умело и твърдеше, че отока спада и че костта зараства добре. Започна да говори за фермата, която имаше намерение да създаде, за начините, по които да разчисти джунглата.

Един следобед, на връщане към колибата, след като бе събрала калимботи на поляната, където за първи път бе видяла гхайрога, Тесме се отби, за да провери капаните си. Повечето бяха празни, но тук-там имаше и обичайните малки животни. Тогава оттатък езерото чу силно шумолене в храсталаците и когато приближи капана, видя, че в него се е уловил билантун. Това беше най-едрото животно, което някога се бе улавяло. Билантуни имаше в цялата западна част на Зимроел — те бяха елегантни, дребни, бързи същества с остри копита, не особено здрави крака и малки, вирнати нагоре пухести опашки. Но разновидността, живееща около Нарабал, беше два пъти по-голяма от северната. Животното достигаше до кръста на човек, и беше много ценено заради ароматното, крехко месо. Първият импулс на Тесме бе да пусне красивото същество да избяга — изглеждаше твърде красиво, за да бъде убито, а и доста голямо. Беше свикнала да убива животни, които можеше да държи в едната си ръка, а това беше нещо съвсем различно — голямо, благородно същество с интелигентен вид, което със сигурност ценеше живота си, имаше своите нужди и копнежи, а може би някъде наблизо го очакваше и женската. Тесме си каза, че се държи глупаво. Малките животни, които убиваше сигурно искаха да живеят не по-малко от този билантун, а тя ги убиваше без никакво колебание. Знаеше, че е глупаво да има скрупули за животните, още повече в цивилизованите си дни тя с радост ядеше месото им, стига да ги е убил някой друг. Овдовелите им самки тогава не я бяха притеснявали ни най-малко.

Когато се приближи, тя забеляза, че в паниката си билантунът е счупил единия от деликатните си крака. Мина и през ум да го превърже и да задържи съществото като домашно животно, но това бе още по-абсурдна мисъл. Не можеше да се грижи за всички осакатени, които се появят в джунглата. Освен това билантунът не би застанал спокойно, за да може да превърже крака му, а дори и да успееше да му помогне, сигурно би избягал още при първата възможност. Тя пое дълбоко дъх, мина зад животното, улови меката му муцуна и счупи дългата, грациозна шия.

Клането беше по-кървава и трудна работа, отколкото беше очаквала. Стори и се че се бори часове с ножа в ръка, докато Висмаан не извика от колибата, за да я попита какво прави.

— Приготвям вечерята. Изненада. Печен билантун!

Тя се засмя тихо. Говореше като истинска съпруга, както клечеше пред колибата гола, изпоцапана с кръв, и режеше плешки и ребра, докато чуждоземецът влечуго лежеше в леглото и и очакваше вечерята си.

Най-накрая свърши мръсната работа, сложи малко месо да се пече на димящия огън, изми се в езерото и отиде да събере малко плодове и да отвори останалите бутилки от новото, донесено от Нарабал вино. Вечерята беше готова на смрачаване и Тесме се почувства много горда от постижението си.

Очакваше Висмаан да започне да дъвче без коментари, по обичайния си флегматичен начин, но, не — стори и се, че за първи път на лицето му долови следи от оживление — някакъв нов блясък в очите и може би по-различно движение на езика. Тесме реши, че трябва да се научи по-добре да разчита израженията на лицето му. Висмаан започна да яде печения билантун с удоволствие, похвали крехкостта и аромата му и на няколко пъти поиска още. Всеки път, когато му слагаше, тя вземаше парче и за себе си, докато наистина не се почувства преяла. Каза си, че месото, което не успеят да изядат сега, до утре ще се развали.

— Много е вкусно с тхока — каза тя и мушна още един от синьобелите плодове в устата си.

— Да. Още малко, моля.

Висмаан спокойно изяде всичко пред себе си. Най-накрая Тесме не можеше да яде повече и не можеше дори да гледа храната. Тя сложи останалото близо до гхайрога, отпи последна глътка от виното, потрепери и се засмя, защото няколко капки потекоха по брадичката и гърдите и. После се изтегна върху леглото си от листа. Виеше и се свят. Обърна се по корем, заби пръсти в пода и се заслуша в дъвченето, което продължаваше и продължаваше. След като Висмаан свърши с храненето всичко потъна в тишина. Тесме зачака да заспи, но сънят все не идваше. Стана още по-замаяна и имаше чувството, че някаква ужасна центробежна сила ще я изхвърли през стената на колибата. Кожата я сърбеше, зърната на гърдите и станаха твърди и болезнени. „Пих прекалено много — каза си тя — и ядох прекалено много тхока. Заедно със семките и всичко останало.“ Огненият сок сега пулсираше като луд в слепоочията и.

Не искаше да спи сама, свита така на пода.

С излишно старание да не вдигне шум тя застана на колене и бавно запълзя към леглото. Погледна гхайрога, но погледът и беше помътнял и виждаше само неясните му очертания.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Знаеш, че не спя.

— Разбира се. Колко съм глупава.

— Какво има, Тесме?

— Да има? Не, не. Няма нищо, освен… Само… — Тя се поколеба. — Знаеш ли, че съм пияна? Знаеш ли какво значи да си пиян?

— Да.

— Не искам да съм на пода. Може ли да легна до теб?

— Щом искаш…

— Трябва да съм внимателна. Не искам да ударя болния ти крак. Къде е той?

— Той е почти здрав, Тесме. Не се тревожи. Ето, легни.

Тя почувства как ръката му обвива кръста и и я притегля. Отпусна се и тялото и се плъзна нагоре покрай него. Усещаше странната, напомняща черупка кожа, опряла се до нейната — хладна, люспеста, гладка. Тя боязливо я погали. „Като хубав куфар“ — помисли си Тесме и заби леко пръсти, опипвайки твърдите мускули под хладната повърхност. Миризмата му се промени, стана остра, пикантна.

— Харесва ми миризмата ти — прошепна тя.

Опря глава на гърдите му и се притисна към него. Не беше спала с никого от месеци, може би година, и близостта му и беше приятна. „Дори и гхайрог — мислеше тя. — Дори и гхайрог. Просто допирът, близостта… Толкова е хубаво!“

Висмаан я докосна.

Не беше очаквала това. Отношенията им се изчерпваха с това, че тя се грижеше за него, а той приемаше тези грижи пасивно. Изведнъж ръката му — хладна, грапава, люспеста, умела — се плъзна по тялото и. Докосна гърдите и, слезе надолу по корема, спря се върху бедрата и. Какво беше това? Нима я любеше? Спомни си безполовото му тяло — като машина. Той продължи да я гали. „Това е невероятно! — помисли си тя. — Дори за Тесме това е прекалено странно! Та той не е човек! А аз…

…А аз съм много самотна…

…И много пияна…“

— Да, моля те — каза тя гласно. — Моля те.

Искаше и се да продължи да я гали. Но изведнъж Висмаан мушна ръката си под раменете и и я повдигна — леко, внимателно — придърпа я върху себе си и я спусна надолу, а тя почувства с бедрото си твърдата издатина на неговата мъжественост. Какво? Нима някъде под люспите си той имаше скрит пенис, който се измъкваше навън, когато има нужда? И нима имаше намерение да…

Да.

Изглежда знаеше какво да прави. Макар и чуждоземец, който при първата им среща дори не знаеше дали тя е мъж или жена, очевидно много добре разбираше как хората правят любов. След миг усети как той влиза в нея, обзе я ужас, страх, отвращение, питаше се дали няма да я заболи. Mислеше си, че човек и гхайрог да правят любов е чудовищно и гротескно — нещо, което може би не се беше случвало никога досега в цялата вселена. Прииска и се да се освободи и да избяга навън в нощта. Но беше твърде замаяна, твърде пияна, твърде объркана, за да реагира… След това разбра, че не я боли, че той се движи напред-назад в нея като някакъв смазан часовников механизъм и че я обливат вълни от наслада, че я кара да трепери, да ридае и стене, да се притиска до гладката му люспеста кожа…

Тя се остави в ръцете му и в най-хубавия момент извика силно. След това се отпусна на гърдите му — трепереща и стенеща. Спокойствието постепенно се връщаше. Вече не беше пияна. Знаеше какво е направила и беше изумена, но освен това и беше приятно. Точно така, Нарабал! Гхайрогът е мой любовник! И удоволствието беше толкова силно, толкова голямо! Дали и той бе изпитал същото? Не смееше да го попита. Как можеше да се познае, ако гхайрогът преживее оргазъм? При тях имаше ли изобщо такова нещо? Тази дума означаваше ли нещо за него? Замисли се дали е правил любов с човешки жени и преди. И това не смееше да попита. Той беше толкова способен, не чак толкова умел, но определено знаеше какво трябва да прави и го направи по-добре, отколкото много от мъжете, които познаваше. Дали беше така, защото имаше опит с хора или просто ясният му, хладен разсъдък бе в състояние да прецени правилно анатомичните и потребности? Това тя не знаеше и се съмняваше, че някога ще научи.

Висмаан не каза нищо. Тесме се притисна към него и заспа най-дълбокия си сън от месеци насам.