Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ШЕСТ
МЕТАМОРФКАТА И ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО РИСУВА С ДУША

Той се е пристрастил. Умът на Хисун е отворен във всички посоки, а Регистърът на душите се е превърнал в прозорец към един изцяло нов за него свят. Когато човек живее в Лабиринта, у него се развива едно особено усещане за Маджипур като неясен и нереален — имена, вместо конкретни места. Единствено тъмният Лабиринт е нещо материално, всичко останало е пара. Но сега Хисун е пътувал из всички континенти, вкусил е непознати ястия, почувствал е горещина и студ и по този начин е достигнал до едно разбиране за сложността на света, до което, както подозира, малко други са успели да достигнат. Връща се там отново и отново. Вече няма нужда от фалшиви документи. Толкова често посещава Регистъра, че за да влезе е достатъчно само едно кимване и на негово разположение са милионите отминали дни на Маджипур. Понякога седи с една капсула само миг, колкото да се увери, че не съдържа нищо, което да го придвижи по-напред по пътя към познанието. Случва се за една сутрин да изостави по осем, десет капсули. „Вярно е — мисли той, — че душата на всяко живо същество е цяла вселена, но не всички вселени са еднакво интересни.“ И това, което би могъл да научи от най-съкровените кътчета на някой, който цял живот е мел улиците на Пилиплок, или е мърморил молитви в свитата на Господарката на острова, не му се струва чак толкова интересно, съпоставяйки и други възможности. Продължава да изисква капсули и да ги връща, да вика нови, да надзърта за миг в миналото на Маджипур, прави това, докато не попадне на душа, която обещава да му разкрие нещо наистина интересно. Дори короналите и понтифексите могат да бъдат отегчителни, вече е разбрал това. Но винаги има чудесни, неочаквани открития — например човек, влюбил се в метаморфка…

 

 

Пресищането от съвършенството накара Терион Нисмил, художникът, който рисуваше с душата си, да напусне кристалните градове около замъка Връхни и да замине за тъмните гори на западния континент. Той бе прекарал целия си живот сред чудесата на Върха и бе пътувал из петдесетте града, според изискванията на професията си, заменяйки един вид разкош с друг на всеки няколко години. Родния му град беше Дундилмир, а първите му платна бяха пейзажи от Огнената долина — изпълнени със страстта и пламъка на младостта. След това живя известно време в чудесния Канзилейн с говорещите статуи, после в Стий, чиито покрайнини не можеха да се прекосят за по-малко от три дни, в златния Халанкс до замъка, пет години в самия замък, където беше придворен художник на лорд Триам. Картините му бяха ценени заради спокойната им елегантност и съвършената им форма, която отразяваше почти огледално съвършенството на петдесетте града. Но след време той откри, че красотата на тези места вдървява душата и парализира артистичните инстинкти. Когато Нисмил навърши четиридесетата си година, разбра, че за него съвършенството е равно на застой — започна да ненавижда най-известните си творби, духът му започна да копнее за възвишеност, непредсказуемост, преобразяване.

Кризата го завладя напълно в Толингарските градини — чудния парк в равнината между Дундилмир и Стипул. Короналът му бе поръчал да направи една поредица пейзажи, за да украси новостроящата се градинска беседка до самия замък. Нисмил измина дългия път надолу по склона на огромния връх, обиколи простиращия се на четиридесет мили парк, избра местата, на които щеше да работи и постави първото си платно пред полуострова Казкас, където паркът се стелеше напред на големи зелени вълни. Обичаше това място още от малък. На целия Маджипур нямаше по-спокойно и по-подредено кътче, защото Толингар бе засаден с растения, които сами се поддържаха във вечен порядък. Градинарска ножица никога не докосваше тези храсти и дървета — те сами растяха в прекрасна хармония, регулираха големината си и определяха на колко време да се сменят с нови, задушаваха всички бурени в околността и контролираха пропорциите си, така че първоначалното оформление никога не се променяше. Когато сменяха листата си или се налагаше да се освободят от някой клон, специални ензими превръщаха ненужното в полезен тор. Този парк бе създаден от лорд Хавилбов преди повече от сто години. Наследниците му — лорд Сирут и лорд Канаба продължиха и разшириха програмата за генетичен контрол, а при сегашния лорд Триам планът бе доведен докрай и градината щеше да остане завинаги перфектна и хармонична. Именно това съвършенство бе дошъл да улови Нисмил.

Той погледна бялото платно, пое дълбоко въздух и се подготви да изпадне в състояние на транс. Само след миг душата му — освободена от приспания разсъдък — щеше да изобрази необикновената сила на видението му върху психочувствителното платно. Той погледна за последен път полегатите хълмове, красивите храсти, деликатно разположените листа… И изведнъж през него премина вълна от гняв. Потрепери и едва не падна. Този неподвижен пейзаж, тази статична, стерилна красота, тази безупречна и ненадмината градина не се нуждаеше от него. Самата тя никога не се променяше — подобно на картина, беше безжизнена, замръзнала в собствения си безгрешен ритъм, чак до края на света. Колко зловещо! Колко омразно! Нисмил се олюля и притисна с длани пулсиращите си слепоочия. Чу тихите, изненадани възклицания на спътниците си и когато отвори очи, видя, че всички гледат с ужас и объркване почернялото, гърчещо се платно.

— Покрийте го! — извика той и се обърна встрани. Всички се втурнаха към него едновременно. Нисмил стоеше като статуя в центъра на групата. Когато отново възвърна способността си да говори, той каза:

— Предайте на лорд Триам, че няма да мога да изпълня поръчката му.

И така, този ден той купи в Дундилмир нещата, от които имаше нужда и се отправи на дълъг път към широката река Иян и оттам с кораб надолу към западното пристанище на Алайзор. След като чака там със седмици, най-накрая се качи на един кораб за Нуминор, на Острова на съня, където остана в продължение на месец. След това се качи на друг кораб с поклонници, плаващ към Пилиплок, на Зимроел. Беше сигурен, че дивият континент няма да го потиска с елегантност и съвършенство. Там имаше само осем или девет града, които едва ли бяха нещо повече от примитивни поселища в пустошта, обхващаща територията на целия континент. След като ги бе победил преди четири хиляди години, лорд Стиамот бе принудил метаморфите да се оттеглят именно там. Човек, уморен от цивилизацията, би могъл да възстанови душата си на такова място.

Нисмил очакваше, че Пилиплок е кална дупка, но за негова изненада това се оказа огромен, древен град, построен с математическа точност по някакъв влудяващо симетричен план. Стори му се грозен, а това не му вдъхваше спокойствие, така че той продължи нагоре по река Зимър. Премина покрай известния Ни-моя, чиято слава се носеше дори на Алханроел, но и там не спря. В един град на име Верф той импулсивно слезе от кораба и тръгна с нает фургон към горите на юг. Когато стигна толкова навътре, че вече не можеше да види и следа от цивилизацията, той спря и си построи колиба край един бърз тъмен поток. Това стана на третата година след като бе напуснал замъка Връхни. През целия път беше сам и бе разговарял с хора само по необходимост. Не бе рисувал въобще.

Едва тук Нисмил почувства, че започва да оздравява. Всичко наоколо беше непознато и прекрасно. На Върха климатът се регулираше изкуствено, царуваше безкрайна ароматна пролет, валежите падаха в определени интервали, фалшивият въздух беше чист и приятен. А тук се намираше в истинска влажна и дъждовна джунгла, където почвата беше мокра и податлива, където се стелеха мъгли и често валеше, където растенията никнеха безразборно, хаотично преплетени — в пълна противоположност с Толингарските градини. Ходеше почти без дрехи, с множество опити и грешки научи кои корени и плодове стават за ядене и си направи мрежа, с която да лови дългите, червеникави риби, които проблясваха над водата подобно на космически ракети. Ходеше с часове из джунглата, не само пленен от красотата и, но и изпитващ странна наслада от неувереността дали ще успее да намери обратния път. Често пееше — силно и с неравен глас. В замъка Връхни никога не беше пял. От време на време изваждаше платно с намерение да рисува, но винаги го оставяше настрана неизползвано. Съчиняваше безсмислени поеми — поредици звучни срички — и ги изпълняваше с напевен глас пред публиката си от високи дървета и преплетени храсти. Понякога се чудеше какво ли става в двора на лорд Триам, дали короналът е наел друг художник, за да нарисува нужните му картини и дали халатингите покрай пътя към Хай Морпин вече са разцъфтели. Но тези мисли го спохождаха рядко.

Загуби дирите на времето. Изминаха четири, пет, може би шест седмици преди да срещне първия метаморф.

Това стана на една мочурлива поляна на около две мили от колибата му нагоре по течението. Беше отишъл там за да събере малко от сочните алени луковици на калните лилии, които се бе научил да стрива и да изпича нещо подобно на хляб. Те се намираха дълбоко и много често трябваше да мушка ръката си чак до рамото в калта и да опипва наоколо с притисната към земята буза. Изправи се изпокалян и мръсен, стиснал шепа луковици и се стресна, когато видя съществото, което го наблюдаваше съвсем спокойно от десетина крачки разстояние.

Никога не беше виждал метаморф. Коренните жители на Маджипур отдавна бяха прогонени от основния континент Алханроел, където Нисмил бе прекарал живота си, но въпреки това той имаше представа как изглеждат и сега беше сигурен, че пред него стои метаморф — удивително висок, крехък, с жълтеникава кожа, с наклонени навътре очи, едва видим нос и жилава коса с бледозелен цвят. Около кръста му имаше само една препаска, на която висеше остър, къс нож от някакво полирано черно дърво. С някакво странно достойнство, метаморфът стоеше с един крак, увит около глезена на другия. Изглеждаше едновременно зловещ и внимателен, заплашителен и комичен. Нисмил реши да не се плаши.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да събирам луковици тук?

Метаморфът не отговори.

— Казвам се Терион Нисмил и си построих колиба надолу по реката. По-рано живеех в замъка Връхни и бях художник.

Метаморфът го гледаше безмълвно. На лицето му трепна някакво неразгадаемо изражение, след което той се обърна и изчезна грациозно в джунглата само за миг.

Нисмил сви рамене и продължи да рови за луковици. Седмица или две по-късно срещна още един метаморф, а може би беше същият, докато белеше кората на някакво растение, за да си направи капан за билантуни. Туземецът отново остана безмълвен, след като се появи като привидение и го заоглежда в същата поза на един крак. Нисмил се опита да завърже разговор, но още при първите му думи съществото се понесе към джунглата като някакъв дух.

— Чакай! — извика Нисмил след него. — Искам да поговоря с теб!

Но вече беше сам.

Няколко дни след това събираше дърва за огъня, когато отново усети, че някой го наблюдава. Този път веднага заговори:

— Улових билантун и ще го опека. Искаш ли да вечеряме заедно?

Метаморфът се усмихна — поне Нисмил взе това трепване на лицето за усмивка, макар че можеше да е всичко друго — и сякаш за да му отговори, за миг изненадващо се превърна в негово огледално копие — набит и мускулест, с дълбоки, пронизващи очи и дълга до раменете черна коса. Нисмил потрепери неудържимо и примигна, после се съвзе и се усмихна, като предпочете да възприеме тази мимикрия като някаква форма на комуникация и каза:

— Фантастично! Не мога да разбера как го правиш! — Той кимна. — Ела! Билантунът ще е готов след час и половина, а дотогава ще поговорим. Разбираш езика ни, нали?

Чувстваше се много странно да разговаря със същество досущ като него.

— Кажи нещо, а? Има ли наблизо селище на метаморфи? Пиуривари — поправи се той веднага, защото си спомни как метаморфите наричаха себе си. — А? Има ли много пиуривари наоколо в джунглата? — Нисмил отново направи подканящ жест. — Ела с мен до колибата ми и ще наклада огъня. Нямаш вино, предполагам? Това е единственото нещо, което ми липсва… Малко добро, силно вино, като това, което правят в Мулдемар. Сигурно повече няма да вкуся от него, но тук на Зимроел също има вино, нали? Е, ще кажеш ли нещо?

В отговор метаморфът само направи гримаса — може би искаше да имитира усмивка, но това изкриви второто лице на Нисмил по някакъв странен и чудат начин. След това само за миг прие нормалния си вид и се отдалечи.

Надяваше се, че след малко ще се върне с бутилка вино, но не го видя повече. „Странни същества — помисли си той. — Дали са се ядосали, че се заселих в територията им?“ Може би го следяха, страхувайки се, че е някакъв преден пост на неочаквана вълна от човеци заселници? Странно, но не изпитваше страх. Общото мнение за метаморфите беше, че са войнствени — наистина вдъхваха безпокойство, — чужди, неразбираеми. Много истории се разказваха за нападения на метаморфи над човешки поселища и не можеше да има съмнение, че променящите се питаят омраза към тези, които са дошли на техния свят и са ги прогонили в тези джунгли. Въпреки това Нисмил не изпитваше лоши чувства, никога не бе причинявал някому зло и просто искаше да го оставят да живее спокойно. Струваше му се, че по някакъв начин метаморфите ще се убедят, че не е техен враг, искаше му се да се сприятели с тях. След цялото това време, прекарано в самота, изпитваше нужда да поговори с някого, а не беше изключено размяната на мисли и идеи с тези странни същества да се окаже полезна. Дори би могъл да нарисува някого от тях. Напоследък се замисляше да се върне към изкуството си, да преживее отново момента на творчески екстаз, когато душата му преодолява разстоянието до психочувствителното платно и нанася върху него образите, които само той би могъл да създаде. Без съмнение сега беше много по-различен от нещастния човек, който живееше в замъка Връхни и тази разлика не можеше да не проличи в творбите му. През следващите няколко дни той репетираше специалната реч, с която трябваше да спечели доверието на метаморфите, да преодолее странната им стеснителност и деликатност, които пречеха на установяването на какъвто и да било контакт. „С времето — мислеше той — ще свикнат с мен, ще започнат да разговарят, да приемат поканите ми, да се хранят с мен и може би след това някой ще се съгласи да ми позира…“

Но в следващите дни не видя метаморфи. Скиташе из гората, вглеждаше се с надежда в гъсталаците и обвитите в мъгла горски пътеки, но не срещна никого. Реши, че е бил прекалено директен и ги е уплашил — но къде отиде прословутата им войснтвеност? Накрая спря да се надява, че ще се срещне с тях отново, а това беше смущаващо. Вече не изпитваше нужда от компания, но мисълта, че наблизо има интелигентни същества поддържаше у него чувство за самота, което не можеше да преодолее лесно.

Един влажен и топъл ден, няколко седмици след последната си среща с метаморфа, Нисмил плуваше в естествения вир, образувал се от свлекли се камъни, на около половин миля от колибата му надолу по течението. Изведнъж забеляза една слаба фигура, която се движеше бързо през гъстите храсталаци със сини листа край брега. Той изпълзя бързо от водата, като изподра коленете си в камънака.

— Чакай! — изкрещя с всички сили. — Моля те, недей… Не се страхувай! Не си отивай!

Фигурата изчезна, но Нисмил хукна след нея и не след дълго отново я зърна сред листака, облегнала се спокойно на едно голямо дърво с яркочервена кора.

Той спря изненадан, защото това не беше метаморф, а жена. Човек!

Беше стройна, млада и гола, с гъста кестенява коса, тесни рамене, малки високи гърди и искрящи весели очи. Изглеждаше, че никак не се бои от него — горски дух, на когото малката гонитба очевидно бе доставила удоволствие. Докато той я гледаше втрещен, тя го измери от горе до долу съвсем спокойно, разсмя се с ясен, звънлив смях и му каза:

— Целият си изподран! Не можеш ли да тичаш в гората малко по-внимателно?

— Не исках да си отидеш.

— О, нямаше да отида далеч. Знаеш ли, преди да ме забележиш аз дълго те наблюдавах. Ти си мъжът от колибата, нали?

— Да. А ти… Къде живееш?

— Тук и там — отвърна тя шеговито.

Нисмил я гледаше захласнат. Красотата и го радваше, липсата на всякакъв свян го изумяваше. „Сякаш е халюцинация — мислеше той. — Откъде се взе? Какво правеше това човешко същество — без дрехи и само̀ — в тази джунгла?“

Човешко същество?

„Разбира се, че не!“ — даде си сметка Нисмил и изведнъж се натъжи като дете, което е получило някакво желано съкровище насън, но със събуждането си е разбрало тъжната истина. Спомни си с каква лекота метаморфът се бе преобразил в самия него и се замисли над мрачната възможност — това беше някакъв фокус, някакъв маскарад. Вгледа се напрегнато в жената, търсейки признак за същността и — трепване на лицето, някакво движение на острите като бръснач скули или наклонените и очи. По всичко приличаше на човек, но все пак… Беше невероятно да срещне тук някого от своята раса — по-скоро тя беше метаморф, измамник…

Не искаше да повярва в това. Реши да приеме евентуалната измама като се остави да бъде заблуден с надеждата, че по този начин ще я предизвика да се превърне в това, което е.

— Как се казваш? — попита той.

— Сарис. А ти?

— Нисмил. Къде живееш?

— В гората.

— Значи недалеч от тук има човешко селище?

Тя сви рамене.

— Живея сама.

Жената се приближи към него — той усети как мускулите му се свиват, как нещо пари в стомаха му и сякаш кожата му гореше — и докосна с върховете на пръстите си драскотините върху раменете и гърдите му.

— Не те ли боли?

— Малко. Трябва да се измия.

— Хайде, ела да се върнем при вира. Знам по-добър път от този, по който тръгна ти. Следвай ме!

Тя разгърна някаква избуяла папрат и се откри тясна, добре утъпкана пътека. Побягна грациозно по нея, а той хукна подире и, възхитен от лекотата на движенията и, от играта на мускулите на гърба и бедрата и. Хвърли се във вира миг след нея. Хладната вода облекчи изподраната му кожа. Когато излязоха, той вече копнееше да я прегърне, но не посмя. Легнаха на обраслия с мъх бряг. В очите и се появи дяволито пламъче.

— Колибата ми не е далеч — каза той.

— Зная.

— Искаш ли да дойдеш там?

— Някой друг път, Нисмил.

— Добре. Някой друг път.

— Откъде си? — попита тя.

— Роден съм близо до замъка Връхни. Знаеш ли къде е това? Бях художник в двора на коронала. Рисувам с душа. Знаеш ли как става? Прави се с ума и с психочувствително платно… Мога да ти покажа. Мога да те нарисувам, Сарис. Най-напред се вглеждам в обекта и го възприемам с цялата дълбочина на съзнанието си, след това изпадам в транс, почти като сън наяве, превръщам видяното в нещо свое и го нанасям върху платното. Само за миг улавям същността на обекта и я пренасям върху картината… — Той замълча. — Бих ти показал най-доброто, на което съм способен, като те нарисувам.

Сякаш не го бе чула.

— Би ли искал да ме докоснеш, Нисмил?

— Да, много!

Гъстият тюркоазен мъх беше като килим. Тя се претърколи към него, той вдигна ръка към тялото и, но се поколеба, защото беше сигурен, че е метаморфка, която играе с него някаква перверзна игра и наследството на хилядите години борба и ненавист изплуваха в съзнанието му. Той се ужаси при мисълта, че когато я докосне, тя ще се окаже лепкава и противна, каквито си мислеше, че са метаморфите, или в мига, в който я прегърне, щеше да се превърне в нещо друго. Очите и бяха затворени, устните леко разделени, езикът и се показваше и прибираше като на змия — тя чакаше. Той се застави да погали гърдата и, но плътта и беше топла и податлива, като на нормална млада жена, доколкото можеше да си спомни след толкова години самота. Тя простена леко и се притисна в него. За миг във въображението му се появи гротескната фигура на метаморф — ъгловат, с дълги крайници и без нос, — но той прогони мисълта трескаво и се отдаде изцяло на гъвкавото и жизнено тяло в ръцете си.

Дълго време след това те лежаха неподвижно, един до друг, с вплетени ръце, без да говорят. Дори когато заваля лек дъжд, те не помръднаха и оставиха капчиците да измият потта от телата им. Най-накрая Нисмил отвори очи и видя, че тя го наблюдава с нескрито любопитство.

— Искам да те нарисувам — каза той.

— Не.

— Не сега, утре. Ще дойдеш в колибата ми и…

— Не!

— Не съм рисувал от години. За мен е важно да започна отново. И много искам да нарисувам теб.

— А аз много искам да не ме рисуваш — отвърна тя.

— Моля те.

— Не — каза тя тихо, отдръпна се и се изправи. — Рисувай джунглата, вира. Не мен. Нали няма, Нисмил? Нали?

Той сви рамене тъжно в знак на съгласие.

— Сега трябва да тръгвам — каза Сарис.

— Ще ми кажеш ли къде живееш?

— Вече ти казах. Тук и там. В гората. Защо все това ме питаш?

— Искам да мога да те открия отново. Ако изчезнеш, как ще знам къде да те търся?

— Аз знам къде да те намеря, това е достатъчно — отговори тя.

— Ще дойдеш ли при мен и утре?

— Мисля, че да.

Той улови ръката и и я притегли към себе си, но сега тя изглеждаше колеблива, далечна. Тайнствеността и го измъчваше. Всъщност не му беше казала нищо, освен името си. Беше му много трудно да повярва, че тя живее самотно в джунглата и скита където и попадне. От друга страна му се струваше невъзможно да не разбере, ако наблизо има човешко селище. Най-вероятното обяснение бе, че тя е от променящите се, впуснала се поради някаква неведома причина в приключение с човек. Колкото и да се мъчеше да отхвърли тази мисъл, струваше му се, че тя е най-близо до истината. Но тя приличаше на човек, държеше се като човек, когато я докосваше, не можеше да долови никаква разлика. До каква степен метаморфите можеха да се преобразяват? Изпитваше желание да я попита направо дали подозренията му са основателни, но знаеше, че би било глупаво — досега не бе отговорила на нито един от въпросите му, та точно на този ли? Замълча. Тя изтегли внимателно ръката си, присви устни като за целувка, разтвори папратта и изчезна.

Целия следващ ден Нисмил чакаше в колибата си. Тя не се появи, но това не го изненада. Срещата им беше някакъв сън, фантазия, събитие отвъд времето и пространството. Не се надяваше да я види отново. Надвечер извади едно платно от пакета, който бе взел със себе си и реши да се опита да нарисува гледката пред колибата си при спускащия се здрач, придаващ червеникъв оттенък на въздуха. Остана загледан дълго време — проучваше вертикалните линии на дърветата, издигащи се перпендикулярно над гъстите, отрупани с жълти плодове храсти. Най-накрая поклати глава и прибра платното — в този пейзаж нямаше нищо, което си заслужаваше да бъде уловено и предадено от изкуството му. Реши на следващата сутрин да отиде на едно място оттатък поляната, където имаше скала, от чиито пукнатини бяха покарали растения със сочни червени плодове. „Може би е по-обещаващ пейзаж“ — помисли си той.

Но и тогава намери претекст да не тръгне веднага, а когато бе готов, вече бе станало пладне и реши, че е твърде късно. Вместо това започна да работи в малката си градинка — беше засадил някои от растенията, чиито листа и плодове ставаха за ядене — и това му отне часове. Късно следобед в гората падна млечнобяла мъгла. Не бяха изминали и няколко минути след като се прибра в колибата си и на вратата се почука.

— Бях престанал да се надявам — каза и той.

Челото и веждите на Сарис бяха покрити с капчици влага. „От мъглата е — помисли си той. — Или може би е танцувала по пътя до тук.“

— Обещах ти да дойда — каза тя тихо.

— Вчера.

— Днес е вчера — засмя се тя и извади изпод робата си една бутилка. — Обичаш ли вино? Намерих малко. Трябваше да отида далеч, за да го взема. Вчера.

Беше младо, сивкаво на цвят вино, което щипеше езика, защото беше газирано. На бутилката нямаше етикет, но той реши, че е някакво зимроелско вино, непознато в замъка Връхни. Изпиха всичкото — той малко повече от нея, защото тя непрекъснато пълнеше чашата му, а после излязоха навън, за да се любят върху хладната влажна земя край потока. След това заспаха. Беше вече нощ, когато тя го събуди и го заведе в леглото му. До сутринта останаха прегърнати и когато изгря слънцето, Сарис не прояви желание да си тръгне. Отидоха до вира, за да поплуват. Любиха се отново на тюркоазения мъх, после тя го заведе при гигантското дърво с червена кора, където я бе срещнал и му посочи огромния кръгъл плод, няколко метра в диаметър, който се бе откъснал от клоните му. Нисмил го погледна недоверчиво. Плодът се бе разцепил и вътре се виждаше червена пихтиеста маса, осеяна с големи, блестящи, черни семки.

— Това е дуика — обясни тя. — Ще ни опие.

Съблече робата си и уви в нея няколко големи парчета от плода, които занесоха в колибата. Ядоха цяла сутрин. През по-голямата част от следобеда пяха и се смяха, а за вечеря изпекоха малко риба, уловена с мрежата на Нисмил. По-късно, когато лежаха един до друг с хванати ръце, тя му зададе хиляди въпроси за миналия му живот, за картините му, за детството му, за пътешествията му, за замъка Връхни и петдесетте града около него, за шестте реки, за двора на лорд Триам. Въпросите го засипваха един след друг като порой — всеки следващ идваше, преди да се е справил с предишния. Любопитството и беше неизчерпаемо, но му помагаше да потисне неговото, защото макар и да искаше да научи много неща за нея — всичко, — просто нямаше как да я попита. И по-добре, защото се съмняваше, че ще му отговори.

— Какво ще правим утре? — попита тя най-накрая.

Така станаха любовници. Не правеха нищо друго, освен да ядат, да плуват, да се прегръщат и да поглъщат от опияняващия плод на дуиковото дърво. Нисмил престана да се безпокои, че тя ще изчезне неочаквано, както се бе появила. Пороят на въпросите и секна след известно време, но въпреки това той реши да не я разпитва и да остави тайните и неразгадани.

Не можеше да се отърве от мисълта, че е метаморф — това го смразяваше, — че красотата и е лъжа, че зад нея се крие гротескно и чуждо същество… Особено когато прокарваше ръка по хладната кожа на бедрата и гърдите и. Непрекъснато се бореше с подозренията си, но въпреки всичко те не го оставяха. В тази част на Зимроел нямаше човешки селища, а му се струваше съвсем невероятно това момиче да е решило, както и той, да живее съвсем само в джунглата като отшелник. Много по-вероятно беше да е родена по тези места, да е една от многото променящи се, които се промъкваха като призраци през влажните гори наоколо. Когато Сарис спеше, понякога я наблюдаваше на слабата светлина на звездите, за да види дали човешката и форма няма да се промени. Но тя оставаше същата.

За метаморфите не бе характерно да търсят човешка компания или да проявяват положително отношение към хората. За повечето жители на Маджипур те бяха нереални, легендарни духове, останали от отминала епоха. Какво би накарало една от тях да го потърси, да му предложи толкова съвършена имитация на любовта, да полага такива усилия, за да даде светлина на дните му и живот на нощите му? В моменти на параноя той си представяше как Сарис в тъмнината приема истинската си форма, как се изправя над него докато спи и забива блестящия си нож в гърлото му — отмъщение за престъпленията на предците му. Какво безумие бяха всички тези фантазии! Ако искаха да го убият, не беше необходимо да устройват такъв сложен театър.

Да повярва, че тя е метаморф му се струваше също толкова трудно, колкото да повярва, че не е.

За да се отърве от тези мисли, реши отново да се заеме с изкуството си. В един необикновено ясен и слънчев ден той взе едно ново платно и тръгна със Сарис към скалата с червените плодове. Тя го гледаше захласната, докато се приготвяше.

— И рисуваш изцяло с ума си, така ли?

— Изцяло. Най-напред поемам пейзажа с душата си, после го преобразувам, подсилвам и композирам, после… Ще видиш сама.

— Може ли да гледам? Няма ли да ти попреча?

— Не, разбира се.

— Но ако нечий друг ум се намеси в картината…

— Това не може да се случи. Тези платна са предназначени специално за мен.

Той примижа, прецени разстоянието, направи няколко крачки вляво, после вдясно. Гърлото му беше пресъхнало, а ръцете му трепереха. От последния път, когато бе правил това, бе минало толкова много време… Все още ли притежаваше дарбата? А техниката? Той намести платното и го докосна предварително с ума си. Пейзажът беше добър — жив, чудноват, със силни цветови контрасти, с нелеки композиционни проблеми. Масивната скала, странните растения с месестите червени плодове и малки листенца, омекотената от гората слънчева светлина… Да, щеше да стане. Самата гледка до голяма степен му помагаше да претвори върху платното гъстата джунгла, това място с променящи се форми…

Той затвори очи. Изпадна в транс и предаде картината върху платното.

Сарис възкликна изненадано.

Нисмил почувства как по цялото му тяло избива пот — той се олюля и се помъчи да поеме въздух. След малко се успокои и погледна картината.

— Колко е красиво! — прошепна Сарис.

Но това, което видя, го накара да потрепери — криволичещи диагонали, размазани и неясни цветове, натежало нечисто небе, увиснало на странни кълба над хоризонта. Беше далеч от пейзажа, който се бе опитал да улови и което бе по-лошо — нямаше нищо общо с творбите на Терион Нисмил. Това беше една тъмна и потискаща картина, опорочена от непредвидена дисхармония.

— Не ти ли харесва? — попита го тя.

— Не е това, което исках да бъде.

— Дори и така да е… Колко чудесно е, че можеш да рисуваш по този начин… И колко е хубава…

— Мислиш ли, че е хубава?

— Да, разбира се! Ти не мислиш ли така?

Той се вгледа в нея. Това нещо? Хубаво? Тя или го ласкаеше, или просто не познаваше преобладаващите вкусове. А може би искрено харесваше творбата му? Тази странна, изтерзана картина, тази мрачна и чужда работа…

Чужда.

— Не ти харесва — каза тя.

— Не съм рисувал почти четири години. Може би трябва да започна по-бавно, за да мога да възвърна умението си…

— Аз развалих картината ти — каза Сарис.

— Ти? Не бъди глупава!

— Моят ум се е намесил… Моят поглед върху нещата…

— Казах ти, че тези платна са предназначени специално за мен. Може да съм сред хиляда души и те с нищо не могат да повлияят на картината ми.

— Сигурно съм те разсеяла. Или някак си съм отклонила вниманието ти.

— Глупости!

— Ще се поразходя. Нарисувай още една, докато ме няма.

— Не, Сарис. Тази е чудесна. Колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва. Хайде, да се прибираме. Ще поплуваме, ще хапнем малко дуика и ще се любим. Искаш ли?

Той свали платното от триножника и го нави. Но думите и го бяха впечатлили повече, отколкото му се искаше. Без съмнение в картината бе влязло нещо непознато. Дали тя не бе успяла някак си да му повлияе, невидимата и душа на метаморф да е объркала духа му с излъчването си, да е смутила импулсите на ума му с чужди оттенъци?

Тръгнаха покрай потока мълчаливи. Когато стигнаха до поляната с калните лилии, където Нисмил бе видял метаморфа за първи път, той изведнъж каза:

— Сарис, трябва да те попитам нещо.

— Да?

Вече не можеше да спре.

— Ти не си човек, нали? Ти всъщност си метаморф.

Тя се вгледа в него с широко отворени очи, по бузите и плъзна червенина.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна.

— Аз? Метаморф? — Тя се засмя, но не много убедително. — Що за безумно хрумване?

— Отговори ми, Сарис. Погледни ме в очите и ми отговори.

— Глупаво е, Терион.

— Моля те, отговори ми!

— Искаш да ти докажа, че съм човек. Как бих могла?

— Просто ми кажи, че си човек.

— Човек съм — отговори тя.

— Мога ли да ти вярвам?

— Не зная. Можеш ли наистина? Чу моя отговор. — В очите и проблесна весело пламъче. — Не ти ли приличам на човек? Не се ли държа като човек? Имам ли вид на имитация?

— Може би не съм в състояние да разбера разликата.

— Защо мислиш, че съм метаморф?

— Защото в тази джунгла живеят само метаморфи — отговори той. — Струва ми се… логично. Въпреки че… отгоре на всичко… — той се поколеба. — Слушай, аз получих отговор на въпроса си. Той наистина беше глупав и искам да не говорим повече за това. Съгласна ли си?

— Колко си странен! Сигурно си ми ядосан! Мислиш, че съм развалила картината ти.

— Не е така.

— Никак не умееш да лъжеш, Терион.

— Добре. Нещо наистина развали картината ми, но не знам какво е то. Това не е картината, която исках да нарисувам.

— Тогава направи друга.

— Ще направя. Искам да нарисувам теб, Сарис.

— Казах ти, че не искам да ме рисуваш.

— Имам нужда да го направя. Искам да видя какво има в душата ми, а единственият начин да го направя е…

— Нарисувай дуиковото дърво, Терион. Или колибата.

— А защо не теб?

— Чувствам се неудобно…

— Това не е истина. Какво може да стане, ако те нарисувам?

— Моля те, Терион!

— Да не би да се боиш, че на платното ще излезеш по начин, който не ти харесва? Това ли е? Боиш се, че ако те нарисувам, ще получа други отговори на въпросите си, нали?

— Моля те!

— Искам да те нарисувам.

— Не!

— Тогава ми обясни защо.

— Не мога — отговори тя.

— Значи не можеш да ми откажеш. — Той извади ново платно от торбата си. — Ето тук, на поляната. Отиди до потока, Сарис. Ще свърша само за миг.

— Не, Терион!

— Сарис, ако наистина ме обичаш, ще ми позволиш да те нарисувам.

Това беше груб шантаж и той се засрами, че прибягна до него. Тя се ядоса, защото забеляза в очите и остър блясък, какъвто досега не беше виждал. Гледаха се дълго.

Най-накрая тя каза със студен, равен глас:

— Не тук, Терион. Щом настояваш, ще ти позволя да ме нарисуваш при колибата.

По пътя до там не разговаряха.

Струваше му се, че е наложил волята си със сила, че е извършил нещо като изнасилване и му се щеше да се откаже. Но съзнаваше, че хармонията в отношенията им никога нямаше да се върне, поне да получи отговор на въпросите си. Той се зае смутено с подготовката на платното.

— Къде да застана? — попита тя.

— Където и да е — край потока, край колибата, — все едно.

С бавна, отпусната походка тя се запъти към колибата. Той кимна обезсърчено и се приготви. Сарис го гледаше гневно. Очите и бяха пълни със сълзи.

— Обичам те! — каза той неочаквано и изпадна в транса си. В последния миг забеляза, че тя променя стойката си, изправя раменете си, усмихва се, очите и отново се изпълват със светлина.

Когато отново отвори очи, картината беше готова, а Сарис го гледаше, застанала край вратата на колибата.

— Как е? — попита го тя.

— Ела и виж сама!

Тя се приближи. Двамата разгледаха заедно картината и след малко Нисмил я прегърна. Сарис потрепери и се притисна до него.

На картината беше изобразена жена с човешки очи и с уста и нос на метаморф. Фонът беше изпълнен с криви оранжеви, червени и розови ивици.

— Сега вече знаеш това, което искаше — каза му тя.

— Ти ли беше там, на поляната?

— Да.

— А защо?

— Стори ми се интересен, Терион. Исках да науча всичко за теб. Никога не бях виждала същество като теб.

— Все още не мога да повярвам — прошепна той.

Тя посочи картината.

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не.

— Вече знаеш отговора.

— Зная, че си човек. Картината лъже.

— Не, Терион.

— Докажи ми. Промени се отново, още сега. — Той я пусна и отстъпи назад. — Направи го! Промени се!

Тя го погледна тъжно. После, почти веднага се преобрази в негово копие, така, както бе направила преди — окончателното доказателство, отговорът, който не желаеше да му даде. По кожата на лицето му един мускул заигра като обезумял. Гледаше я без да мигне, а тя се преобрази още веднъж, този път в нещо ужасяващо и чудовищно — кошмарно пъпчиво кълбо с отпусната кожа, очи като чинии и крив клюн. След това в истинския си вид — по-висока от него, с хлътнал гръден кош и безизразно лице… Накрая отново стана Сарис с буйната кестенява коса, деликатните ръце, твърдите, силни бедра.

— Не — каза той. — Не това. Не искам повече фалш.

Тя отново се превърна в метаморф.

Нисмил кимна.

— Да, по-добре е. Бъди такава! Така си по-красива.

— Красива? Терион?

— Разбира се. Заблудата винаги е грозна.

Той улови ръката и. Имаше шест пръста — много дълги и тънки,без нокти и без видими стави. Кожата и беше лъскава като коприна и на пипане далеч не беше това, което очакваше. Той прокара ръка по слабото и, почти безплътно тяло. Тя стоеше неподвижно.

— Ще трябва да си отида — каза тя накрая.

— Остани и живей с мен!

— Дори и сега?

— Дори и сега! И в истинския си вид.

— Все още ли ме желаеш?

— Много — отговори той. — Ще останеш ли?

— Когато за първи път дойдох при теб, беше, за да те наблюдавам — каза тя. — Исках да те проуча, да си поиграя с теб. Дори да ти се подиграя и да те оскърбя. Ти си от враговете ни, Терион. Твоята раса винаги ще бъд наш враг. Но когато заживяхме заедно, разбрах, че няма причина да те мразя. Не и теб. Като индивид, разбираш ли?

От странните чужди устни идваше гласът на Сарис. „Колко странно — мислеше той. — Като в някакъв сън.“

— Прииска ми се да съм с теб — не спираше тя. — Играта да продължи вечно, разбираш ли? Но се оказа, че трябва да свърши. И въпреки това все още искам да съм с теб.

— Остани, Сарис.

— Само ако наистина го желаеш.

— Казах ти вече.

— И не се ужасяваш от мен?

— Не.

— Нарисувай ме пак, Терион. Докажи ми любовта си върху платното и аз ще остана.

 

Той я рисуваше всеки ден, докато не му останаха платна. После окачи картините в колибата — Сарис при дуиковото дърво, Сарис на поляната, Сарис на фона на млечнобялата мъгла привечер, Сарис и залеза, на пурпурен фон. Не успя да си направи нови платна, макар че се опита. Всъщност това нямаше голямо значение. Тръгнаха на дълги разходки надолу покрай потока и навътре в джунглата. Тя му показваше непознати дървета и животни — зъбатите гущери и заравящите се в пръстта златисти червеи, зловещите, тъжни аморфиботи, проспиващи дните си в калните езера. Не говореха много — времето за въпроси бе минало и повече нямаше нужда от думи.

Дните се сляха, седмиците — също. В тази земя без сезони бе трудно да се прецени колко време е минало. Може би месец, може би шест. Не срещнаха никой друг. Тя му каза, че джунглата е пълна с метаморфи, но че се държат настрана и се надява да ги оставят намира завинаги.

Един влажен следобед той отиде, за да провери капаните си и когато се върна след около час, веднага усети, че нещо не беше наред. Когато се приближи до колибата, видя четирима метаморфи. Беше сигурен, че сред тях е и Сарис, но не можеше да я разпознае.

— Чакайте! — извика той, когато минаха покрай него. — Какво искате от нея? Пуснете я! Кои са тези? Какво искат?

Само за миг единият метаморф трепна и той видя момичето с кестенявата коса, но наистина само за миг. После четиримата се отдалечиха плавно като призраци и изчезнаха в джунглата. Дъждът се усили, спусна се гъста мъгла и вече не се виждаше нищо. Нисмил спря в края на разчистеното място и напрегна слух, за да долови някакъв глас в шума на дъжда и бълбукането на потока. Стори му се, че чува плач и вик на болка, но това можеше да е някой от многобройните звуци на джунглата. Беше безпредметно да се опитва да последва метаморфите в гъстата, непрогледна мъгла.

Повече никога не видя Сарис, нито пък друг метаморф. Известно време се надяваше да се натъкне на променящи се в гората и те да го убият с полираните си дървени ножове, защото самотата беше станала нетърпима. Но това не се случи и когато си даде сметка, че живее сякаш под карантина — изолиран не само от Сарис, ако все още беше жива, но и от всички останали живи същества, — той реши, че повече не може да остане в колибата край потока. Прибра картините си, внимателно разглоби колибата и се отправи на дългото и опасно пътешествие към цивилизацията. Пристигна в подножието на замъка Връхни една седмица преди петдесетия си рожден ден. Разбра, че докато го е нямало лорд Триам е станал понтифекс, а неговото място е заел лорд Вилдивар, който не хранеше особени симпатии към изкуствата. Нисмил нае едно ателие — на брега на реката Стий — и отново започна да рисува. Работеше само по памет — картините му представляваха смущаващи, мрачни сцени от живота в джунглата, често се появяваха метаморфи. Това естествено не се хареса на веселия и безгрижен маджипурски свят и в началото почти нямаше купувачи. Но те привлякоха вниманието на херцог Кюраин, който бе започнал да се отегчава от слънчевото спокойствие и перфектните пропорции. Подкрепено от него, творчеството на Нисмил стана популярно и модерно и в последните години от живота му се купуваше всичко, което бе нарисувал.

Имитираха го масово, макар и без успех — творбите му станаха обект на множество критически есета и биографични проучвания.

— Работите ти са неспокойни и странни — каза му веднъж един критик. — Да не би да си измислил някакъв начин да използваш сънищата си?

— Рисувам само по памет — отвърна Нисмил.

— И тази памет ти причинява болка, ако позволиш да кажа това.

— Ни най-малко — отговори Нисмил. — Целта на всички мои работи е да пресъздам времето на радост, любов и щастие — най-ценния момент от живота ми.

Той се вгледа покрай събеседника си в далечните мъгли — гъсти и меки като въ̀лна, — които се стелеха сред високите тънки дървета, оплетени с лиани.