Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (4)

3.

Когато вървеше към Нарабал, тя си представи как в близките дни ще се появи там с гхайрога. Каква ли щеше да бъде реакцията — нямаше ли да ги замерват с камъни и буци пръст? Дали хората нямаше да я сочат с пръст и да и се присмиват, когато се опита да ги поздрави? Вероятно. „Ето я лудата Тесме — биха казали те. — Вече и чуждоземци започна да води в града. Разхожда се с този змиеподобен гхайрог и сигурно прави какви ли не противоестествени неща с него там в джунглата.“ Да. Да. Тесме се усмихна. Тази разходка с Висмаан сигурно ще и достави голямо удоволствие. Реши да я осъществи веднага, щом гхайрогът се възстанови достатъчно, за да направи прехода през джунглата.

Пътеката едва личеше сред избуялата растителност — тук-там имаше обгорени от мълнии дървета, оврази, на много места беше обрасла с храсталаци. Но Тесме бе свикнала да се придвижва през джунглата и успяваше да се ориентира правилно. Някъде към обяд достигна до плантациите в покрайнините и скоро пред погледа и се откри самият Нарабал — застроен на два хълма, като дъга на морския бряг.

Тесме нямаше представа на кого е хрумнало да построи град на това място — на другия край на света, в най-отдалечената югозападна точка на Зимроел. Може би беше идея на лорд Меликанд, владетелят, който бе поканил всички чуждоземци да се заселят на Маджипур, за да подпомогнат развитието на западния континент. По времето на лорд Меликанд в Зимроел имало само два града — ужасно изолирани, буквално основани по случайност в първите дни на човешкото заселване на Маджипур, преди да стане ясно, че другият континент ще стене център на живота в Маджипур. На северозапад беше Пидруид с прекрасния си климат и величественото си естествено пристанище, а от другата страна — на изток — беше Пилиплок, където се намираше основната база на ловците на мигриращи дракони. Сега вече съществуваха и малкото градче Ни-моя, построено на брега на една от реките, и Тил-омон — на западното крайбрежие, непосредствено до тропическия пояс. Изглежда някакво ново поселище се строеше в централните планини, а на около хиляда мили източно от Пидруид гхайрогите строяха друг град. Тук, във влажния и пълен с изпарения юг, на ръба на континента и отвсякъде заобиколен с море, беше Нарабал. Ако човек застанеше на брега на морето и погледнеше водната шир, изведнъж се чувстваше смазан от мисълта, че зад него има хиляди мили пустош, а напред — хиляди мили океан, отделящ града от другия континент — Алханроел, където бяха истинските градове. Когато беше малка, Тесме изпитваше ужас, само като си помислеше, че живее на толкова отдалечено от центровете на цивилизацията място, че би могло да е на друга планета. Понякога Алханроел и процъфтяващите му градове и се струваха просто митични, а Нарабал — истинският център на вселената. Никога не беше пътувала където и да било и не се надяваше да пътува. Разстоянията бяха огромни. Единственият град, намиращ се на разумно разстояние беше Тил-омон, но дори и той бе далеч, а тези, които бяха ходили там, казваха, че по нищо не се отличава от Нарабал, освен че вали по-малко и че слънцето непрекъснато стои на небосклона като голямо, отегчено, любопитно зелено око.

Където и да се обърнеше в Нарабал, тя усещаше любопитни очи, насочени към нея — всички я гледаха, сякаш бе дошла в града гола. За тях бе просто лудата Тесме, избягала в джунглата… Усмихваха и се, махаха и, питаха я как се справя, но зад тези банални любезности бяха очите — напрегнати, пронизващи и враждебни, погледите, които се впиваха в нея, за да открият скритите истини за живота и. Защо ни презираш? Защо ни избягваш? Защо делиш дома си с отвратително влечуго? А тя се усмихваше и също им махаше и казваше: „Радвам се, че ви виждам“ и „Всичко е наред.“ А в мислите си отговаряше на очите: Не мразя никого. Просто исках да се махна от себе си. Помагам на гхайрога, защото е време и аз да помогна на някого, той просто се появи. Но те никога нямаше да разберат.

В къщата на майка и нямаше никого. Тя влезе в старата си стая и напълни раницата си с книги и кубчета. След това прерови домашната аптечка, за да намери някакви лекарства за Висмаан. Взе нещо против възпаления, някакво общо подсилващо лекарство, едно друго за висока температура — всички те вероятно бяха напълно безполезни за един чуждоземец, но все едно, струваше си да опита. Тя тръгна из къщата, която сега и се стори непозната, макар че бе прекарала в нея по-голямата част от живота си. Подове, застлани с дърво, вместо с листа, истински прозрачни прозорци, врати, окачени на панти, прахосмукачка — истинска прахосмукачка с копчета и дръжки — всичките тези цивилизовани неща, милионите дребни неща, които човечеството бе изобретило преди хиляди години на един друг свят и от които тя бе избягала, за да живее във влажната малка колиба, от чиито стени прорастваха клони…

— Тесме?

Тя вдигна поглед, изненадана. Беше сестра и Мирифейн, с която бяха като близначки — същото лице, същите дълги слаби ръце и крака, същата права кестенява коса, но с десет години по-голяма, с десет години по-примирена с живота си. Омъжена жена, майка, работник. За Тесме винаги бе ужасяващо да гледа сестра си. Все едно че виждаше себе си, но с няколко години по-стара.

— Дойдох да взема някои неща — каза Тесме.

— Надявах се, че си решила да се прибереш у дома.

— За какво?

Мирифейн започна да отговаря — най-вероятно поредната скучна проповед за връщането към нормалния живот, за намирането на място в обществото, за нуждата да си полезен и така нататък, и така нататък… Но Тесме забеляза, че сестра и променя решението си, преди да наговори всичко това. Каза само:

— Липсваш ни, скъпа.

— Правя това, от което имам нужда. Радвам се, че те виждам, Мирифейн.

— Няма ли поне да останеш тази нощ? Майка скоро ще се върне… Ще се зарадва, ако останеш за вечеря…

— Чака ме дълъг път. Не мога да остана тук по-дълго време.

— Изглеждаш добре. Имаш здрав вид, загоряла си. Сигурно ти харесва да си отшелник, Тесме?

— Да, много.

— Не ти ли тежи да живееш сама?

— Обожавам това — отвърна Тесме и започна да оправя раницата си. — Как си ти?

Свиване на рамене.

— Все същото. Може би ще отида за малко в Тил-омон.

— Щастливка.

— Така е. Нямам нищо против да се махна за известно време от тукашната влага. Холтус работи там вече цял месец по някакъв проект за град в планината… Домове за всичките чуждоземци, които започват да пристигат… Той иска да заведа и децата и предполагам, че ще го направя.

— Чуждоземци? — попита Тесме.

— Не си ли чувала за тях?

— Разкажи ми.

— Чуждоземците, които живееха на север, постепенно започват да идват насам. Има едни, които приличат на гущери с човешки ръце и крака. Те искат да основават ферми в джунглите.

— Гхайрогите.

— Значи си чувала за тях? Има и още едни, с жабешки лица и брадавици, с тъмносиви кожи… В момента са заели всички държавни служби в Пидруид… Така каза Холтус… Митнически инспектори, чиновници и подобни… Тук също ги наемат… Холтус и някакъв синдикат в Тил-омон искат да построят жилища за тях във вътрешността на страната.

— За да не умирисват крайбрежните градове?

— Какво? А, предполагам, че и заради това. В края на краищата никой не знае как ще се приспособят тук, най-вече защото в Нарабал нямаме възможност да настаним всичките желаещи. Сигурно и в Тил-омон е същото и…

— Да, разбирам — каза Тесме. — Е, поздрави всички. Трябва да тръгвам. Приятно прекарване в Тил-омон.

— Тесме, моля те…

— Какво?

— Толкова си груба, далечна… толкова студена — каза Мирифейн тъжно. — Не сме се виждали от месеци, а ти едва изтърпяваш въпросите ми! Гледаш ме толкова ядосано! Защо, Тесме? Причинила ли съм ти някога болка? Винаги съм те обичала! Всички ние! Не мога да те разбера, Тесме!

Тесме знаеше, че е безполезно да се опитва още веднъж да обяснява постъпката си. Никой нямаше да я разбере, най-малко тези, които твърдяха, че я обичат. Мъчейки се гласът и да звучи мило, тя каза:

— Наречи го прекален младежки бунт, Мири. Наистина всички вие бяхте много добри с мен, но нищо не ставаше както трябва, така че реших да се махна. — Тя докосна леко ръката на сестра си. — Може би ще се върна някой ден.

— Надявам се.

— Но не очаквай това да стане скоро. Поздрави всички — каза Тесме и излезе.

Тя тръгна забързано през града, страхувайки се да не срещне майка си, някой от приятелите си и най-вече някой от бившите си любовници. Докато набавяше нещата, които търсеше, тя неведнъж се огледа крадешком, като престъпник, няколко пъти сви рязко в малките улички, за да избегне някои неприятни срещи. Тази със сестра и беше достатъчно смущаваща. Не си бе дала сметка, докато Мирифейн не и го каза, че е имала ядосан вид. Но Мири беше права. Да, Тесме все още чувстваше тъпото пулсиране на гнева в слепоочията си. Тези хора, тези ужасни дребни хора с техните дребни страхове и дребни амбиции, с дребните им предразсъдъци, които се въртяха в дребната спирала на дните си… Те просто я вбесяваха! Бяла плъзнали навсякъде из Маджипур като напаст, гризеха девствените гори, кокореха се към безкрайния океан, създаваха грозните си кални градове насред изумителната красота и никога не си задаваха въпроса какъв е смисълът от това… Ето кое бе най-лошото — спокойната им, безкритична природа. Никога ли не бяха поглеждали към звездите, за да се запитат до къде ще доведе този прилив на хора от старата Земя, пресъздали техния свят на хиляда завладени планети? Даваха ли си сметка какво правят? Това би могло да е и старата Земя, доколкото имаше значение, освен че беше вече уморен, оплячкосан и забравен свят, който въпреки и от векове заселен с хора, все още бе привлекателен… Но Земята някога без съмнение също е била толкова красива, колкото Маджипур сега… Но сигурно след пет хиляди години и тази планета ще се превърне в същото — с ужасни градове, простиращи се на стотици мили накъдето и да погледнеш, със замърсени реки, транспорт, унищожени животни, а горките измамени преобразяващи се, захвърлени някъде в резервати, всичките стари грешки повторени в един девствен свят… Тесме се изпълни с такова силно възмущение, че сама се изненада. Не си бе давала сметка, че конфликтът и със света има такива космически мащаби. Беше мислила, че всичко е въпрос на нещастни любовни приключения, оголени нерви и неясни лични цели, а не това кипящо недоволство от целия човешки род, което така неочаквано я бе обзело. Но гневът и не преминаваше. Искаше и се да улови Нарабал и да го хвърли в океана. Не можеше да го направи, не беше в състояние да промени каквото и да било. Не можеше да задържи дори и за миг това, което тук наричаха „развитие на цивилизацията“. Единственото, което можеше, беше да избяга отново в своята джунгла, при оплетените растения и влажния мъглив въздух, при плашливите същества от блатата, при колибата си, при куция гхайрог, който сам бе част от пороя, заливащ планетата. Въпреки това тя щеше да се грижи за него, дори да го боготвори, защото другите от нейния вид не го харесваха и даже го мразеха, така че тя можеше да го използва, за да се разграничи от тях и освен това, защото той имаше нужда от нея точно сега, а никой никога не бе имал нужда от нея…

Главата я болеше, а мускулите на лицето и се бяха втвърдили. Даде си сметка, че върви с присвити рамене, сякаш да ги отпусне би означавало да отстъпи пред начина на живот, който бе отхвърлила. И още веднъж тя напусна Нарабал, колкото се може по-бързо. Но едва след два часа, когато покрайнините на града останаха далеч назад, тя почувства, че напрежението у нея намалява. Спря при едно малко езеро, съблече се и се потопи в хладната вода, за да измие от себе си и последния остатък от града. След това метна на рамо дрехите, с които ходеше в Нарабал и тръгна през джунглата към колибата си гола.