Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3.

Беше достатъчно умна, за да разбере, че е невъзможно да опознае Ни-моя за един ден — все едно да преброи звездите. Този огромен град беше поне двадесет пъти по-голям от Велатис и се простираше на стотици мили по протежение на двата бряга на Зимър. Имаше чувството, че би могла да прекара целия си живот на това място и пак да има нужда от карта, за да се ориентира. Реши, че не бива да губи ума и дума заради гротескните излишества, които виждаше навсякъде наоколо. Щеше да завладее новата територия стъпка по стъпка. Именно това хладнокръвно взето решение беше и първата крачка към превръщането и в истинска жителка на града.

Но трябваше да започне отнякъде. Корабът беше спрял на южния бряг на Зимър. Стиснала малката си пътна чанта, Иниана впери поглед в огромната водна площ — на това място реката ставаше особено широка, защото обединяваше още няколко притока — и видя на всеки бряг по един огромен град. Кой от тях беше Ни-моя? Къде ли бяха службите на понтифекса? Как да открие земите и къщата си? Светещи табла показваха пристаните на различни фериботи — за „Гимбелук“, „Истмой“, „Стрилейн“, „Странд Виста“. Предположи, че са предградия, защото никъде не видя надпис „Ни-моя“ — явно всички тези места бяха Ни-моя.

— Да не би да си се загубила? — попита я тънък, писклив глас.

Иниана се обърна и видя едно момиче, което беше забелязала на кораба, две или три години по-младо от нея, с изпоцапано лице и сплъстена, странна, с цвят на лавандула коса. Твърде горда и най-вече срамежлива, за да поиска помощ, Иниана поклати рязко глава и се извърна, усещайки, че бузите и пламват.

— Зад гишетата за билети има обществен указател — каза момичето и изчезна сред тълпите, чакащи да се качат на фериботите.

Иниана застана на опашката пред указателя, добра се най-накрая до комуникационната будка и мушна главата си в контактния шлем.

— Указател — каза един глас.

— Бюро „Наследства“ при службите на понтифекса — веднага отговори тя.

— Такова бюро не е регистрирано при нас.

Иниана се намръщи.

— Тогава службите на понтифекса.

— „Променада Родамаунт“, номер 853, Стрилейн.

Обезпокоена, тя си купи билет за ферибота за Стрилейн — струваше една крона и двадесет тегла. Оставаха и точно два рояла, които може би щяха да и стигнат за няколко седмици — тук сигурно беше доста скъпо. Ами след това? „Аз съм наследничка на «Нисиморн Проспект»“ — каза си тя окуражително и се качи на ферибота. Но се чудеше как така няма регистрирано бюро „Наследства“.

Фериботът бавно се измъкна от кея. Иниана остана на палубата, залепена за парапета, вперила поглед в далечния бряг — постройките наподобяваха високи бели кули с плоски покриви, построени терасовидно на един полегат, потънал в зеленина склон. Близо до стълбата към долната палуба имаше карта. Проучи я и видя, че Стрилейн е централната част на града, точно срещу пристанището на фериботите, което се наричаше „Нисиморн“. Служителите на понтифекса и бяха казали, че имението и се намира на северния бряг, значи би трябвало да е някъде по-надолу, на гористия бряг срещу него. Гимбелук беше западното предградие, от Стрилейн го отделяше един приток, над който минаваха множество мостове. Истмой беше на изток, от юг течеше река Стейче, почти толкова голяма, колкото и Зимър, а градовете по бреговете и се наричаха…

— За първи път ли си тук? — попита момичето с коса като лавандула.

Иниана се усмихна нервно.

— Да. От Велатис съм.

— Имам чувството, че се страхуваш от мен?

— Така ли? Не е вярно!

— Няма да те ухапя. Дори няма да те измамя. Казвам се Лилойв. Аз съм крадла на Големия базар.

— Крадла ли каза?

— В Ни-моя това е всепризната професия. Е, все още не ни издават разрешителни, но не ни и пречат. Имаме си официален регистър, като всяка гилдия. Бях в Лагомандино, за да продам малко крадена стока. Работя за чичо си. Смяташ се за нещо повече от мен или просто се срамуваш?

— Нито едното, нито другото — отговори Иниана. — Пътувам от много време съвсем сама и съм отвикнала да разговарям с хората. — Тя се насили да се усмихне още веднъж. — Наистина ли си крадла?

— Да. По-точно джебчийка. Изглеждаш толкова разтревожена! И как ти е името в края на краищата?

— Иниана Форлана.

— Харесва ми как звучи. Не познавам никого с такова име… Иниана… И си изминала цялото разстояние от Велатис до Ни-моя? Защо?

— За да получа наследството си — отговори Иниана. — Имотът е на внука на сестрата на баба ми. Нарича се „Нисиморн Проспект“ и се намира на северния бряг на…

Лилойв се изкикоти. Опита се да се сдържи, бузите и се издуха, тя се закашля и закри устата си с ръка, в почти неудържим смях. Но бързо се овладя, лицето и стана по-меко, дори се появи съчувствие.

— Значи трябва да си от семейството на херцога и се налага да ти се извиня, задето те заговорих така дръзко — каза тя внимателно.

— Семейството на херцога? Не, разбира се, че не съм. Защо реши, че…

— „Нисиморн Проспект“ е имението на Калейн, по-младият брат на херцога.

Иниана поклати глава.

— Не. Сестрата на баба ми…

— Горката! Няма нужда да те обирам. Някой вече го е направил!

Иниана стисна чантата си.

— Слушай — продължи Лилойв, — измамили са те, ако смяташ, че си наследила „Нисиморн Проспект“.

— Показаха ми документи с печат на понтифекса. Двама души от Ни-моя лично ги донесоха във Велатис. Може да съм провинциалистка, но не съм чак толкова глупава, че да предприема това пътуване без доказателства. Наистина, имах някои подозрения, но след като видях документите… Подадох иск за наследството — струваше ми двадесет рояла, но всички документи бяха в ред!

— Къде ще отседнеш в Стрилейн? — попита Лилойв.

— Не съм мислила за това. В някоя сранноприемница, предполагам.

— Спести си парите, сигурно ще ти потрябват. Ще те настаня при нас, в Големия базар, а утре сутринта ще отидеш при имперските проктори. Може би те ще ти помогнат да възстановиш част от загубите си.