Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

10.

Така Иниана Форлана от Велатис, бивша крадла, заживя в „Нисиморн Проспект“ като компаньонка на Калейн Нимойски. Той не и даде никакво обяснение за завръщането, тя също не поиска такова. През първата седмица очакваше да и кажат, че трябва да си замине отново, но това не се случи и полека-лека престана да мисли за тази възможност. Навсякъде ходеше с Калейн — до зимърските блата на лов за гихорни, до блестящия Дюлорн за да прекарат седмица във Вечния цирк, до Кхинтор, за да посетят фестивала на гейзерите, дори и до тайнствения, дъждовен Пиурифейн, за да разгледат земите на променящите се. Тя, която бе прекарала първите двадесет години от живота си в бедния Велатис, приемаше за съвсем нормално да пътува като коронал по време на шествие. Въпреки това нито за миг не забрави коя е, не престана да вижда иронията и шанса, които бяха довели до неочакваната промяна в живота и.

Не се изненада и когато се оказа седнала на масата до самия коронал. Лорд Малибор бе пристигнал в Ни-моя на държавно посещение. Полагаше се да пътува из западния континент веднъж на осем или десет години, за да покаже на жителите му, че мисли за тях не по-малко, отколкото за Алханроел. Херцогът устрои задължителното пиршество и Иниана бе поставена да седи между Калейн и коронала, срещу херцога и жена му. В училище, разбира се, бе учила имената на великите коронали — Стиамот, Конфалум, Престимион, Декерет и всички останали. Майка и казваше, че в деня на раждането и е дошла новината за смъртта на понтифекс Осиър, че го е наследил лорд Тиеверас, а за коронал е бил избран човек от град Бомбифейл, някой си Малибор. Постепенно новите монети с лика на коронала бяха стигнали и до Велатис — човек с широко лице, раздалечени очи и гъсти вежди. Но през всичките тези години тя се бе съмнявала в съществуването на тези коронали и понтифекси и сега, когато седеше до лакътя на лорд Малибор, установи невероятната прилика на този навъсен човек, облечен в златистозелени имперски одежди, с изобразения върху монетите. Не бе очаквала, че портретът му може да бъде толкова точен.

Струваше и се, че короналът ще обсъжда преди всичко проблемите на Маджипур, но той говореше най-вече за лов. Разказваше как ходил на еди-кое си място, за да убие еди-кой си рядък звяр, после другаде, за да вземе главата на друг — още по-труден за ловуване и така нататък и така нататък. И как строял ново крило на замъка, за да има къде да побере трофеите си.

— Надявам се — каза лорд Малибор — след година-две да ме посетите с Калейн в Замъка. Дотогава ще е готово. Зная, че за вас ще е голямо удоволствие да видите всички тези същества, подготвени от най-добрите специалисти по препариране на планетата.

Иниана наистина желаеше да посети замъка Връхни, защото огромната резиденция на коронала бе легендарно място, което проникваше в сънищата на всекиго и тя не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това, да се изкачи на Върха и да се разходи из великата постройка, издигната преди хиляди години, да разгледа многобройните и зали. Отблъскваше я страстта на лорд Малибор да убива. Когато говореше за ловните си приключения, Иниана не можеше да не си спомни Парка на приказните животни, където по волята на някой, не толкова кръвожаден коронал, живял отдавна, същите тези животни се отглеждаха, защитаваха и боготворяха. Сети се за мълчаливия Сидоун, с когото тъй често бяха ходили там, как той и свиреше на джобната си арфа. Не искаше да мисли за него, но все пак изпитваше някакво чувство за вина, освен това не и харесваше този разговор за убиването на редки животни, единствено за да украсяват крилото с трофеите на лорд Малибор. Все пак успя да го изслуша учтиво и дори направи няколко любезни забележки.

Призори, когато най-накрая се върнаха в „Нисиморн Проспект“ и се готвеха да си лягат, Калейн и каза:

— Короналът смята да отиде на лов за морски дракони. Иска да убие един, който е известен като „Драконът на лорд Киникен“. Смята се, че е дълъг повече от триста фута.

Иниана — уморена и в лошо настроение — сви рамене с безразличие. Морските дракони поне не бяха редки животни и нямаше да съжалява, ако короналът убие някое от тях.

— Дали в крилото с трофеите му ще има място за такъв голям екземпляр?

— Поне за главата и крилата ще има, предполагам. Но мисля, че шансовете да го открие са нищожни. След смъртта на лорд Киникен този дракон е бил видян само четири пъти, а за последен път — преди седемдесет години. Ако не го открие, ще попадне на друг. Или ще се удави.

— Има ли вероятност това да стане?

Калейн кимна.

— Ловът на дракони е опасен. Би било по-разумно да не се опитва, но той е убивал почти всичко, което се движи на тази планета, а освен това ще бъде и първият коронал, качил се на кораб за лов на дракони. Едва ли някой може да го разубеди. Ще тръгнем от Пилиплок в края на седмицата.

— Вие?

— Лорд Малибор ме покани да взема участие. — Той се усмихна тъжно и добави: — Всъщност трябваше да отиде брат ми, но той отклони поканата под предлог, че има важни дела. Тогава короналът се обърна към мен, а подобно нещо не може да се откаже.

— Аз ще дойда ли с вас?

— Не сме планирали това.

— О! — възкликна тя тихо и след малко попита: — Колко време ще трае ловът?

— Самият лов обикновено продължава три месеца. Времето, необходимо за да стигнем до Пилиплок, да оборудваме кораба и да се върнем… Предполагам че няма да ме има шест или седем месеца. Ще си бъда у дома напролет.

— Да, разбирам.

Калейн се приближи до нея и каза:

— Това ще е най-дългата раздяла между нас. Обещавам ти.

Искаше да го попита дали все пак няма начин да откаже или да вземе и нея, но знаеше колко безполезно е това и че противоречи на етикета, по който живееше Калейн. Затова замълча, прегърна го и двамата останаха така до сутринта.

В навечерието на отпътуването за Пилиплок, където беше базата на ловците на дракони, Калейн я повика в кабинета си, в най-високата част на къщата, и и предложи да подпише един доста голям документ.

— Какво е това? — попита тя, без да го погледне.

— Договор за брак между нас.

— Милорд, това е жестока шега!

— Не е шега, Иниана. Не е никаква шега.

— Но…

— Смятах да говоря с теб по този въпрос през зимата, но тъй като трябва да замина на този проклет лов, реших да го направя сега. Ти повече няма да бъдеш моя държанка. Този документ прави любовта ни официална.

— Нима нашата любов има нужда от такова нещо?

Калейн присви очи.

— Заминавам на рисковано приключение, надявам се да се върна от него, но докато съм в морето, съдбата ми няма да е в мои ръце. Като моя компаньонка, нямаш законно право на наследство. Но като моя жена…

Иниана бе стъписана.

— Щом като е толкова опасно, не ходи, скъпи!

— Знаеш, че е невъзможно. Трябва да поема риска, но искам преди това да те осигуря. Подпиши го, Иниана.

Тя дълго време не отдели очи от документа, състоящ се от много страници. Погледът и беше замъглен и нито искаше, нито можеше да различи думите, които някой писар бе подредил с най-голямо старание. Жена на Калейн? Това и се струваше почти чудовищно, нарушаваше всички норми, преминаваше всякакви граници. И все пак…

Той чакаше. Тя не можеше да откаже.

На сутринта Калейн замина за Пилиплок със свитата на коронала, а тя заскита по коридорите и стаите на „Нисиморн Проспект“ объркана и смутена. Вечерта херцогът я покани на вечеря. На следващата Дюранд Ливолк и дамата му я придружиха до плаващия ресторант „Пидруид“, където току-що бяха получили пратка палмово вино. Последваха и други покани, така че не я оставяха да скучае. Месеците минаваха, започна зимата. Някъде към средата и дойде вестта, че морски дракон е налетял върху кораба на лорд Малибор и го е изпратил на дъното на Вътрешно море. Короналът и всички на борда загинали. На негово място бил избран някой си Вориакс.

Според завещанието на Калейн, Иниана Форлана ставаше пълноправен собственик на голямото имение, известно като „Нисиморн Проспект“.