Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (38)

2.

Всички такси възлизаха на двадесет рояла. За Иниана това беше огромна сума, почти всичките и спестявания, но според документите само от селскостопанските земи трябваше да получава по деветстотин рояла годишно, а освен това имаше и други приходи — наеми и арендни вноски от някои имоти край реката… Без да се брои имуществото в самата къща.

Везан Ормус и Стейг и помогнаха при попълването на формулярите. Тя постави на вратата табелата „ЗАТВОРЕНО“ — не че имаше кой знае какво значение през този час на деня — и цял следобед тримата седяха край малкото бюро на горния етаж, оформяха документите, които трябваше да подпише и ги подпечатваха с внушителния печат на понтифекса. След това, за да отпразнуват събитието, тя ги заведе в пивницата в подножието на хълма. Стейг настояваше да почерпи първи. Той отмести ръката и и хвърли на тезгяха половин крона за бутилка първокласно палмово вино от Пидруид. Иниана изохка при тази екстравагантност — обикновено пиеше по-евтини неща, — но реши, че може да си го позволи, защото вече е богата и когато изпиха бутилката, тя поръча още една. Вътре беше пълно с хджорти и гхайроги и двамата чиновници изглеждаха притеснени сред тази тълпа от нечовеци. Понякога дори запушваха носовете си замислено, сякаш да се предпазят от миризмата на чуждата плът. За да ги ободри, Иниана многократно повтаряше колко им е благодарна, че са си направили труда да я издирят чак в малкия Велатис.

— Това ни е работата! — възрази Везан Ормус. — На този свят всеки от нас трябва да служи на Божествения, като поема своя дял от ежедневните проблеми. Земята е останала без надзор, резиденцията стои празна. В същото време законната наследничка не подозора нищо и живее притеснено. Справедливостта изисква подобни неща да не се допускат. На нас само се падна привилегията да поправим грешката.

— Въпреки всичко — каза Иниана, зачервена от виното, и кокетно се наведе последователно и към двамата, — направили сте много за мен и винаги ще се чувствам ваша длъжница. Позволете ми да поръчам още една бутилка.

Когато си тръгнаха от пивницата, навън вече бе нощ. Луните бяха изгрели и планините, обграждащи града — острите зъбери на Гонгхарския хребет, — напомняха огромни блокове черен лед в студения отблясък на хоризонта. Иниана изпрати посетителите си до странноприемницата им на площад „Декерет“ и, замаяна от виното, едва не се самопокани при тях, за през нощта. Но очевидно те не бяха склонни на това и дори малко се притесняваха от идеята. Пред вратата те успяха учтиво и умело да я отпратят. С несигурна походка тя се изкачи по дългия стръмен склон към къщата си и излезе на терасата, за да подиша свежия нощен въздух. Сърцето и биеше неудържимо. Твърде много вино, твърде много разговори, твърде много невероятни новини. Тя огледа заспалия град — малките накацали една върху друга по склона тухлени къщи с червени керемидени покриви, няколкото неподдържани градинки, площадите и големите сгради, порутения замък на херцога на източния склон, шосето, което се виеше около града като колан, високите, потискащи планини, по чиито склонове като рани зееха мраморните кариери — всичко това се виждаше от терасата и. „Сбогом Велатис! Нито грозен, нито красив град — мислеше тя. — Тих, мокър, глупав, скучен, известен единствено с мрамора и майсторите си зидари. Провинциален град на провинциален континент.“ Беше се примирила, че ще преживее остатъка от дните си тук, но сега и се струваше, че не може да издържи и един час повече на това място… Блестящият Ни-моя я очакваше… Ни-моя! Ни-моя! Ни-моя!

Спа неспокойно. На сутринта се срещна с Везан Ормус и Стейг в нотариата зад банката и им предаде малката си кесия с изхабени от употреба рояли, някои много стари, с ликовете на Киникен, Тимин и Осиър, имаше дори и монета от времето на великия Конфалум — сечена преди стотици години. Те и дадоха разписка, удостоверяваща, че са получили двадесет рояла, с които от нейно име трябваше да покрият нужните разноски и такси. Обясниха и, че другите документи трябва да се върнат с тях, за да бъдат заверени и да придобият законна сила. Казаха и, че веднага след това ще и изпратят всичко и би могла да замине за Ни-моя, за да влезе във владение на собствеността си.

— Ще бъдете мои гости — каза тя величествено. — Ще прекараме цял месец в лов и пиршества, когато получа имотите си.

— О, не — възрази Везан Ормус тихо. — Едва ли ще е уместно хора като нас да установят светски контакти със собственичката на „Нисиморн Проспект“. Все пак разбираме чувствата ви и сме ви благодарни за тях.

Иниана ги покани на обяд, но те отказаха. Трябвало да влязат във връзка и с други наследници, да ходят чак до Нарабал, Тил-омон и Пидруид. Много месеци щели да минат преди отново да се върнат в домовете си и да видят жените си в Ни-моя.

— А значи ли това — попита тя изведнъж притеснена, — че докато се върнете, моите документи няма да бъдат придвижени?

— Нищо подобно — отговори Стейг. — Още тази вечер ще ги изпратим по специален куриер. Обработката им ще започне веднага щом е възможно. Трябва да ви се обадят от бюрото след… Да кажем седем до девет седмици.

Тя ги придружи до странноприемницата, изчака навън докато съберат багажа си, после видя как се качват на флотера и им маха с ръка, докато се изгубиха от погледа и на път за югозападното крайбрежие. Следобед в магазина дойдоха двама клиенти — единият купи пирони за осем тегла, а другият — три ярда изкуствена коприна, така че за целия ден продаде стока за по-малко от две крони. Но това нямаше значение, скоро щеше да е богата. Мина месец, но от Ни-моя нямаше новини. Мина втори — същото.

Търпението, което я бе накарало да остане толкова дълго във Велатис бе породено от примирението и безнадеждността. Сега обаче пред нея се разкриваха огромни възможности и от него не бе останала и следа. Крачеше нервно, беше припряна, отбелязваше датите в календара. Лятото с почти ежедневните си валежи мина и започна мръсната, студена и суха есен. Листата по склоновете станаха огненочервени. Ни вест, ни кост. След това дойде зимата с пороите си, когато огромни и влажни въздушни маси прииждаха на юг откъм долината на Зимър и се сблъскваха със студените планински ветрове. По най-високите върхове се появи сняг, а по улиците на Велатис потекоха кални реки. Нито ред от Ни-моя. Иниана се замисли за двадесетте си рояла и в душата и, наред с нетърпеливото очакване, се промъкна и ужас. Отпразнува двадесетия си рожден ден сама — горчиво отпиваше от киселото вино и се мъчеше да си представи какво означава да владееш „Нисиморн Проспект“. Защо се бавеха толкова? Не се съмняваше, че Везан Ормус и Стейг са изпратили документите и веднага, но явно в момента събираха прах в нечие бюро, докато имението и потъваше в бурени.

Една вечер Иниана реши да замине за Ни-моя и да поеме нещата в свои ръце.

Пътуването щеше да струва скъпо, а тя се бе разделила със спестяванията си. Затова заложи магазина си при едно семейство хджорти. Дадоха и десет рояла — щяха да си ги получат обратно заедно с лихвата, като продават стоката и изцяло за тяхна сметка. Ако успееха да върнат парите си преди нейното завръщане, щяха да продължат да работят в магазина, като и плащат наем. Договорът беше много изгоден за тях, но Иниана имаше други идеи — не беше казала на никого, но не смяташе да се връща нито в магазина, нито във Велатис. Единственото, което я интересуваше, беше да вземе пари и да стигне до Ни-моя.

Разстоянието не беше малко. Най-бързо до Ни-моя можеше да се достигне през земите на метаморфите, но подобно пътуване бе опасно и безразсъдно. Налагаше се да направи огромен завой на запад през прохода Стиамот, след това през дългата и широка долина на Дюлорн, със зашеметяващата, висока цяла миля стена на Велатиския хребет, издигащ се отдясно в продължение на стотици мили, а след като достигнеше до самия Дюлорн, пак щеше да и остава да прекоси половината огромен континент — по суша и с кораб, — за да стигне в Ни-моя. Но за Иниана това беше славно и дръзко приключение, колкото и дълго да се проточеше. Досега не беше ходила никъде, освен веднъж, когато беше на десет години — тогава търговията на майка и вървеше и я изпрати за цял месец в топлите земи на юг от Гонгхарите. Другите градове, макар и да ги беше виждала на снимки, за нея бяха така далечни и невероятни, както другите светове. Майка и бе ходила веднъж до Тил-омон и и беше казала, че там слънцето грее непрекъснато и лятото никога не свършва. Беше ходила и в Нарабал, където тропическият въздух е влажен и тежък и те обвива като с мантия. Но останалите — Пидруид, Пилиплок, Дюлорн, Ни-моя и така нататък — за Иниана бяха само имена. Мисълта за океана пък беше напълно невъзможна за нея и тя наистина не можеше да си представи, че отвъд него има цял континент, с десет пъти повече големи градове, отколкото на Зимроел, че в тях живеят милиони хора, че някъде под пустинята има невероятно съоръжение, наречено Лабиринт, седалище на понтифекса, че има връх, висок тридесет мили, на който се намираше замъкът на коронала и цялата му величествена свита. Подобни мисли караха гърлото и да пресъхва и ушите и да звънят. Внушителният, страховит Маджипур бе твърде голям залък, за да може да се погълне наведнъж, но дори и възприемането му миля по миля бе пълно с чудеса за човек, който никога не е напускал Велатис.

Иниана веднага забеляза промяната в климата, когато големият транспортен флотер премина планинския проход и се спусна в равнините на запад. Тук все още беше зима — дните бяха къси, слънцето — бледо и зеленикаво, — но вятърът беше мек и приятен, с особен сладникаволютив аромат. Забеляза, че почвата наоколо е влажна, рохкава и няма нищо общо с камънаците около дома и. На места беше с изумителен светлочервен цвят, който продължаваше с мили. Растенията също бяха други — със сочни, блестящи листа, птиците бяха непознати за нея, а градовете по пътя бяха открити и просторни в сравнение с тъмния, мрачен и сив Велатис — малките им кокетни дървени къщи бяха богато украсени с цветни дърворезби в жълто, синьо и алено. Това, че нямаше планини, също и се струваше необичайно, защото родният и град бе сгушен в пазвата на Гонгхарите. Сега се намираше в открита, плоска равнина и когато погледнеше на запад, чак изпитваше страх от огромното пространство, губещо се някъде в безкрайността. На изток се виждаше външната страна на планините, но дори и те и се струваха непознати и чужди — висока солидна грамада, която се простираше с мили на север, почти равна отгоре, ако не се броят малкото върхове. Постепенно планините изчезнаха и климатът отново се промени с приближаването към Дюлорн. Огромната долина беше богата на гипс и ниските и, заоблени хълмове бяха бели, сякаш потънали в скреж. Камъните имаха странна текстура и особен, тайнствен блясък. В училище бе учила, че Дюлорн е построен изцяло от тези минерали, бе виждала снимки — блестящи арки и кристални фасади, светещи като студен огън на слънчевите лъчи. Това и се бе сторило като някаква приказка от старата Земя, но един ден, в края на зимата, Иниана се оказа в покрайнините на истинския Дюлорн и се убеди, че той не е плод на фантазията. Градът беше много по-красив и странен, отколкото би могла да си представи. Притежаваше някакво особено вътрешно сияние, а слънчевата светлина, пречупена и отразена от гладките повърхности по високите фасади, падаше по улиците като блестящ златен дъжд.

„Това е истински град! В сравнение с него — мислеше Иниана — Велатис е мръсно блато!“ Би останала тук месец, година, завинаги, втренчена в мостовете и кулите му, в тайнствените магазини, препълнени със скъпа стока, толкова различни от нейното собствено жалко местенце. Тези тълпи същества със змийски лица — градът беше построен от гхайрогите, — които се движеха така целенасочено и чиито професии бяха непонятни за нея, огромната реклама на известния „Вечен цирк“ на Дюлорн, елегантните ресторанти, хотели и паркове — всичко това караше Иниана да занемее от вълнение. Вероятно на Маджипур нищо не би могло да се сравни с това място! А се говореше, че Ни-моя бил много по-голям! Стий и Замъкът Връхни — още повече! Ами прославеният Пилиплок, пристанището Алайзор, ами… О, толкова много, толкова много!

Но тя остана в Дюлорн едва половин ден, докато подготвят флотера за следващата отсечка по маршрута. Когато продължиха на изток, през горите между Дюлорн и Мазадон, вече и се струваше, че никога не е виждала огромния град, а само го е сънувала.

Пред погледа и се появяваха нови и нови чудеса. На места въздухът бе пурпурен, имаше дървета, големи колкото хълмове, папрати, които пееха. След това започна дълга върволица почти еднакви градове — Синтион, Мазадон, Тагобар и още много други. Пътниците се качваха и слизаха, водачите се сменяха на всеки деветстотин мили и единствено Иниана продължаваше нататък и нататък — провинциално момиче, тръгнало да разглежда света, със замъглен поглед и замаян ум. Скоро трябваше да се появят някакви гейзери и други подобни чудеса — това беше Кхинтор, големият град в централната част на континента, където трябваше да се качи на кораба за Ни-моя. Тук река Зимър се спускаше от северозапад — голяма, колкото море, така че човек трябваше да напрегне очите си, ако иска да види отсрещния бряг. Във Велатис имаше само бързи планински потоци и Иниана просто не можеше да си представи нещо толкова величествено.

Започна плаването — покрай Верф, Стройн, Лагомандино и още петдесет други града, чиито имена не и говореха нищо. Нейният свят се изчерпваше с кораба. В долината на Зимър сезоните бяха меки и никак не бе трудно да изгубиш представа за времето. Струваше и се, че е пролет, макар и да знаеше, че е късно лято, защото бе тръгнала преди повече от половин година. Може би това пътуване никога нямаше да свърши, може би съдбата и беше отредила да скита от място на място, без да и се случи каквото и да било, без да спре никъде? Беше и все едно. Започваше да забравя коя е. Някъде имаше магазин, някъде имаше голямо имение, което щеше да стане нейно, някъде имаше една млада жена на име Иниана Форлана родом от Велатис… Всичко това се сливаше с движението напред и губеше очертанията си сред огромните пространства на Маджипур.

Един ден, когато за кой ли път се показаха очертанията на град, на кораба изведнъж настъпи оживление. Хората се втурнаха към парапетите и се вглеждаха напрегнато в мъгливата далечина. Чу ги как шепнат: „Ни-моя, Ни-моя“. Тогава разбра, че е дошъл краят на пътуването и, че е пристигнала в истинския си дом — този, който и принадлежи по рождение.