Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (30)

6.

Мина много време преди Иниана отново да види слънчева светлина, защото трябваше да започне новия си живот на крадла в Големия базар. В началото не искаше да се захване с професията на Лилойв и семейството и, но проблемите на ежедневието скоро надделяха над моралните и скрупули. Нямаше как да се върне във Велатис, а и след като веднъж бе зърнала Ни-моя, подобни желания вече и се бяха изпарили от главата. Там не я очакваше нищо, освен цял живот да продава лепило и пирони, изкуствена коприна и фенери от Тил-омон. Но ако искаше да остане в Ни-моя, трябваше да изкарва прехраната си. Не владееше друг занаят, освен търговията, а нямаше капитал. Съвсем скоро всичките и пари щяха да свършат, не можеше да живее на гърба на новите си приятели. Просто нямаше друг избор — те и предлагаха работа, а след като самата тя бе ограбена, въпреки неприязънта си към крадците, този занаят не и се струваше чак толкова неприемлив. И така, тя облече мъжките дрехи — беше малко височка и съвсем непохватна в държанието си, за да може да играе ролята успешно — и под името Кулибхай, брат на Агурмол, тя влезе в гилдията на крадците.

Лилойв стана неин настойник. В продължение на три дни Иниана я следваше навсякъде из базара и наблюдаваше как приятелката и краде стока от едно или друго място. Понякога го правеше неприкрито — все едно да вземеш дреха от магазина, да я облечеш уж за да я пробваш и да си излезеш с нея. Друг път прилагаше завидна ловкост, докато измъкваше неща от кошовете с изложени стоки, а понякога прибягваше и до измама, като обещаваше на някое момче помощник целувки или нещо повече, а в същото време съучастникът и изчезваше с цяла количка крадени неща. Едновременно с това трябваше да пречат и на свободно практикуващите крадци. На два пъти Иниана видя Лилойв да прави това — как улавя крадеца за ръката, ледения и, гневен поглед, просъсканите думи… И в двата случая това доведе до извинения, страх и бързо изчезване от хоризонта. Иниана се чудеше, дали самата тя би имала куража да направи същото, струваше и се по-трудно от самата кражба. А не беше и съвсем сигурна, че ще може да краде.

На четвъртия ден Лилойв каза:

— Донеси ми бутилка драконово мляко и една бутилка златисто вино от Пилиплок.

— Но те трябва да струват по роял едната! — възкликна Иниана ужасена.

— Така е.

— Нека започна с наденички!

— Да крадеш скъпо вино не е по-трудно — каза Лилойв. — А печалбата е значително по-голяма.

— Не съм подготвена!

— Само така си мислиш. Видя как става. Можеш да го правиш и сама. Иниана, ти имаш душа на крадец!

— Как можеш да… — започна Иниана вбесена.

— Спокойно, спокойно — отвърна Лилойв. — За мен това е комплимент.

Иниана кимна.

— Дори и така да е. Мисля, че грешиш.

— Аз пък мисля, че се подценяваш. Има неща в характера ти, които другите могат да видят по-лесно, отколкото самата ти. Показа ми ги онзи ден, когато ходихме до „Нисиморн Проспект“. А сега тръгвай! Донеси ми бутилка драконово мляко и бутилка златисто от Пилиплок. И без повече приказки! Ако ще ставаш крадец от нашата гилдия, трябва да започнеш днес.

Нямаше как да не се подчини. Но не искаше да рискува и да ходи сама. Помоли Атайн, братовчеда на Лилойв, да я придружи и с надута походка двамата се отправиха към един магазин за вино на алея „Осиър“ — млади нехранимайковци от Ни-моя, тръгнали да търсят развлечения. Изведнаж я овладя странно спокойствие. Застави се да не мисли за незначителни неща, като морал, право на собственост и страх от наказание. Трябваше да се съсредоточи единствено в поставената и задача — съвсем елементарна кражба. Някога професията и бе да поддържа магазин, а сега — да краде от тях. Нямаше никакъв смисъл да усложнява нещата с философски колебания.

Зад тезгяха на магазина за вино стоеше един гхайрог — ледени, немигащи очи, лъскава люспеста кожа, гърчеща се, месеста коса. Иниана, преправяйки гласа си колкото може, попита за цената на драконовото мляко. В това време Атайн започна да разглежда евтините червени вина от централната част на континента. Гхайрогът каза цената. Иниана изрази удивление, но онзи сви рамене. Иниана вдигна една бутилка, вгледа се в бледосинята течност, намръщи се и каза:

— Не е от много добро качество.

— Всяка година е различно. А и драконите не са еднакви.

— Би трябвало за тези неща да има стандарт.

— Ефектът е стандартен — каза гхайрогът с неговия леден еквивалент на подигравателна и цинична усмивка. — Само няколко глътки от това, приятел, и си готов за цялата вечер.

— Нека помисля малко — каза Иниана. — Един роял не е малко, колкото и чудесен да е ефектът.

Това беше сигналът за Атайн. Той се обърна и каза:

— Това мазадонско вино наистина ли е по три крони? Сигурен съм, че миналата седмица струваше две.

— Ако можете да го намерите за две, отидете и си купете — отговори гхайрогът.

Атайн се намръщи, посегна уж за да остави бутилката на мястото и, спъна се и събори цял рафт бутилки на земята. Гхайрогът засъска от яд. Атайн започна да се извинява, наведе се, за да вдигне каквото можеше, събори още бутилки. Собственикът се втурна към него с крясъци. Сблъскаха се и докато се опитваха да възстановят реда, Иниана мушна драконовото мляко под дрехата си, грабна една бутилка златисто вино и излезе, като каза силно:

— Ще проверя цените другаде.

Насили се да не хукне, макар че лицето и бе пламнало и и се струваше, че всички минувачи знаят какво е направила, че другите търговци ще излязат и ще я хванат, че самият гхайрог ще я догони само след миг. Стигна до ъгъла без да се случи нищо, зави наляво по алеята, където се продаваха парфюми и кремове за лице, премина по нея и най-накрая влезе в един магазин за сирене, където я чакаше Лилойв.

— Ето ти ги — каза и Иниана. — Ще прогорят дупка в гръдния ми кош.

— Браво — похвали я Лилойв. — Довечера ще изпием златистото в твоя чест.

— А драконовото мляко?

— Запази го за онзи момент, когато Калейн те покани на вечеря в „Нисиморн Проспект“.

Тази нощ Иниана остана будна дълго време. Боеше се да заспи, защото спящите сънуват, а със сънищата идва и наказанието. Виното беше изпито, но под възглавницата и беше бутилката драконово мляко. Искаше и се да стане, да я вземе и да я върне на гхайрога. Поколенията търговци в рода и си казваха думата. „Крадла — мислеше тя. — Крадла, крадла, крадла! В Ни-моя станах крадла! С какво право взех тези неща? А с какво право — отговор си тя сама — онези двамата взеха двадесетте ми рояла? Но какво общо има тук гхайрогът? Ако някой открадне от мен, а аз реша, че заради това мога да открадна от друг, а той от трети, къде ще му излезе краят? Какво ще стане с обществото? Господарката да ми прости — мислеше тя, — Кралят на сънищата ще накаже душата ми!“ Най-накрая заспа. Но сънищата и бяха спокойни и величествени. Тя се движеше безплътна над улиците на града, по Кристалния булевард, покрай Музея на световете, Ефирната галерия, към „Нисиморн Проспект“, а там братът на херцога улови ръката и. Сънят я обърка, но в никакъв случай не беше наказание. Къде оставаше моралът? Ами доброто поведение? Всичко това напълно противоречеше на убежденията и. Като че ли съдбата и бе определила да стане крадла. Всичко, което и се бе случило през последната година потвърждаваше това. Може би волята на Божествения беше такава? Иниана се усмихна при тази мисъл. Какъв цинизъм! Но нямаше намерение да се опълчва срещу съдбата.