Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (10)

ДВЕ
ВРЕМЕ ЗА ОГЪН

Седмици наред след това изумително преживяване Хисун не смее да се завърне в Регистъра на душите. Било е твърде силно, твърде осезателно. Той има нужда от време, за да го асимилира. Бе преживял цели месеци от живота на тази жена само за час и половина и впечатлението изгаря душата му. Странни нови образи преминават като буреносни облаци през съзнанието му.

Най-напред джунглата — Хисун не познава нищо друго, освен внимателно контролирания климат в подземния Лабиринт, ако се изключи пътешествието му до замъка Връхни, чийто климат в известен смисъл е също така внимателно регулиран. Беше впечатлен от влагата, от гъстите листа, от дъждовете, птичите песни и жуженето на насекомите, усещането за мокра почва под боси крака. Но това е само част от възприятията му. Да си жена… колко изумително! После — да имаш за любовник чуждоземец! Хисун нямаше думи за това, то беше просто едно събитие, станало част от него самия, неразбираемо, объркващо. И когато най-накрая успява да смели всичко, има още храна за размишления — усещането за Маджипур като развиващ се свят, непокритите улици на Нарабал, дървените къщи, нищо общо със спретнатата и напълно опитомена планета, на която живее той, а кипяща тайнствена земя с множество тъмни области. Хисун мисли за всичко това час по час, докато машинално подрежда безсмислените данъчни архиви и постепенно стига до извода, че тайното посещение в Регистъра на душите го е променило завинаги. Повече никога не може да бъде Хисун — освен това той щеше да бъде жената Тесме, живяла и умряла преди девет хиляди години на друг континент, на горещо и влажно място, което той никога нямаше да види.

След това, разбира се, го обзема желание да се потопи за втори път в чудесния Регистър. Този път е дежурен друг служител — намръщен дребен врун, чиято маска е накриво и Хисун трябва да размаха документите си пред лицето му много бързо, за да влезе. Но умът му е достоен съперник на всеки от тези лениви служители и съвсем скоро той е вътре и вече набира координати с умели пръсти. Нека да бъде времето на лорд Стиамот, решава той. Последните дни преди победата на хората преселници над метаморфите. Дай ми някой войник от армията на лорд Стиамот — казва той на скрития мозък на Регистъра. Може би щеше да зърне и самия лорд Стиамот!

 

 

Сухите възвишения горяха на изток от Милиморн и Хамифлю, но дори и тук, на цели петдесет мили източно от връх Зигнор, капитан Еремойл усещаше горещия полъх на вятъра и въгленовия аромат на въздуха. Над целия хоризонт се стелеше гъст облак дим. След час или два летците щяха да преместят линията на огъня от Хамифлю надолу до онзи малък град на дъното на долината, а на сутринта щяха да продължат нататък към Синталмонд. И тогава цялата провинция щеше да бъде в пламъци и горко на всички променящи се, които все още се навъртаха наоколо.

— Малко остана — каза Виган. — Войната почти свърши.

Еремойл вдигна глава от картата на северозападния ъгъл на континента и се вгледа в лейтенанта.

— Така ли смяташ? — попита го той с неувереност.

— Тридесет години! Струва ми се, че е достатъчно.

— Не са тридесет. Пет хиляди, шест хиляди… Още откакто са дошли първите заселници на тази планета, войната не е преставала, Виган.

— Но голяма част от това време не сме си давали сметка, че водим война.

— Така е — съгласи се Еремойл. — Не сме разбирали това. Но сега разбираме, нали?

Той насочи вниманието си към картата, наведен ниско, с присвити очи. Тежкият дим във въздуха насълзяваше очите му, замъгляваше погледа му, а на картата имаше много дребни детайли. Той бавно придвижи показалеца си надолу по контурите на възвишенията под Хамифлю като сравняваше селцата с данните от доклада си. Надяваше се всяко от тези селца по продължението на огнената дъга да е било посетено от офицерите му и предупредено за огъня. Положението му щеше да стане много тежко, ако картографите са забравили да отбележат някое от тях, защото лорд Стиамот бе дал изрична заповед, че в тази върховна операция не трябва да бъде жертван нито един човешки живот — заселниците трябваше да бъдат предупредени и евакуирани. Същото предупреждение бяха получили и метаморфите. Човек не може просто да изпече враговете си живи, бе казал няколко пъти лорд Стиамот. Целта беше само да бъдат подчинени и огънят изглеждаше най-доброто средство тя да бъде постигната. Да се овладее огъня след това може би щеше да е много трудно, мислеше Еремойл, но в момента проблемът беше друг.

— Катикаун… Бизферн… Домгрейв… Бйелк… толкова много селца, Виган! И защо им е на тези хора да живеят тук, не мога да разбера.

— Казват, че земята тук е плодородна, сър. И климатът е много мек, за тази северна област.

— Мек? Може би… Ако не ти пречи, че половин година не капва капка дъжд… — Еремойл се прокашля. Струваше му се, че чува далечното пращене на огъня във високата до коляно трева. В този край на Алханроел валеше през цялата зима, и почти никак през лятото — доста неудобно за фермерите, би си помислил човек, но очевидно те се бяха справили с проблема, като се вземеше предвид колко техни поселища бяха изникнали по склоновете на тези хълмове надолу из долините, простиращи се до морето. Сега беше средата на сухия сезон и легионът се печеше под лятното слънце от месеци — суша, суша, суша… И напуканата пръст хрущеше под краката и се пукаше още повече, зимната растителност бе залиняла и увехнала, храсталаците с дебели листа се бяха свили и чакаха. Идеално време да се подпали всичко и да се притиснат упоритите врагове до брега на океана или да се натикат в него! Но не биваше да се жертват хора, не биваше… Еремойл погледна списъка си.

— Чикмоге… Фуале… Даниуп… Мичиманг… — Отново вдигна глава и попита лейтенанта: — Виган, какво смяташ да правиш след войната?

— Семейството ми притежава земи в долината Глейдж. Предполагам, че отново ще стана фермер. А вие, сър?

— Домът ми е в Стий. Бях инженер… Аквадукти, канализация и други такива. Отново мога да се занимавам с това. Кога за последен път беше в Глейдж?

— Преди четири години — отговори Виган.

— Аз от пет не съм ходил в Стий. Участвал си в битката за Треймон, нали?

— Раниха ме. Леко.

— Някога убивал ли си метаморф?

— Да, сър.

— Аз не — каза Еремойл. — Нито веднъж. От девет години съм войник, но не съм убил никого. Естествено, аз съм офицер… предполагам, че не ме бива за убиец.

— Никой от нас не го бива за това — отвърна Виган. — Но когато тръгнат срещу теб и променят формата си по пет пъти в минута, с нож в едната ръка и брадва в другата… Или ако знаеш, че са нападнали земите на брат ти и са избили семейството му…

— Това ли се е случило с теб, Виган?

— Не с мен, сър, но на много други. Жестокостите… Но няма нужда да ви казвам това.

— Да, наистина няма нужда. Как се казва това село, Виган?

Лейтенантът се наведе над картата.

— Сингастерин, сър. Буквите са малко размазани, но това пише. Има го в списъка ни. Ето тук. Предупредили сме ги завчера.

— Струва ми се, че вече сме предупредили всички.

— И аз мисля така, сър.

Еремойл сгъна картата, прибра я и отново погледна на запад. Между огъня и недокоснатите хълмове на юг от него имаше ясно видима граница — тъмнозелена, потънала в растителност. Но листата на тези дървета бяха сухи и мръсни от липсата на дъжд и щяха да горят като барут, когато ги достигнеше огънят. От време на време виждаше пламъци — малки ярки отблясъци, сякаш следи от светкавица. Но той знаеше, че това е оптическа измама от далечината — всеки от тези малки отблясъци всъщност беше внезапното пламване на цял нов район и огънят, разнасян не само от летците но и от вятъра, продължаваше да унищожава горите оттатък Хамифлю.

— Дошъл е куриер, сър — каза Виган.

Еремойл се обърна. Един висок млад мъж в потна униформа беше слязъл от седлото и го гледаше неуверено.

— Е? — попита Еремойл.

— Изпраща ме капитан Ванайл, сър. Долу в долината имаме проблем. Един заселник не желае да се евакуира.

— По-добре е за него, да го направи — сви рамене Еремойл. — От кое село е?

— Между Катикаун и Бизферн, сър. Притежава доста земя. Казва се Катикаун. Айбил Катикаун. Казал на капитан Ванайл, че предците му са получили земята си направо от понтифекс Дворн, че живеели на нея от хиляди години и че нямал намерение да…

Еремойл въздъхна и каза:

— Не ме интересува от кого е получил земята си. Утре ще опожарим целия район и ако не иска да се изпече жив…

— Той знае това, сър.

— И какво иска да направим? Да накараме огъня да заобиколи фермата му? — Еремойл махна нетърпеливо с ръка. — Евакуирайте го, независимо какво смята да прави или да не прави.

— Опитахме, сър — възрази куриерът. — Въоръжен е и заяви, че ще се съпротивлява. Каза, че ще убие всеки, който се опита да го прогони от земята му.

— Ще убие? — повтори Еремойл сякаш думата не означаваше нищо за него. — Да убие? Кой говори за убиване на други човешки същества? Този човек трябва да е побъркан. Изпратете петдесет души и го накарайте да отиде в някоя от защитените зони.

— Обясних ви, че е готов да се съпротивлява, сър. Бяха разменени изстрели. Капитан Ванайл смята, че не може да бъде евакуиран без загуба на човешки живот. Затова ви моли да отидете лично и да преговаряте с този човек, сър.

— Да отида…

— Това може да се окаже най-простия начин — намеси се Ваган тихо. — Тези едри земевладелци могат да създадат доста проблеми.

— Нека отиде Ванайл — каза Еремойл.

— Капитан Ванайл вече направи опит да разговаря с този човек, сър — каза куриерът. — Безуспешно. Катикаун желае да получи аудиенция при лорд Стиамот. Очевидно това е невъзможно, но ако отидете вие…

Еремойл се замисли. Беше абсурдно командващият операцията в района да се занимава с подобно нещо. Ванайл лично отговаряше за евакуирането на хората от територията преди да бъде опожарена утре, а Еремойл беше длъжен да остане в командния пункт и да ръководи действията. От друга страна, за евакуацията отговаряше в края на краищата той — Ванайл явно не бе успял да се справи със задължението си. Изпращането на въоръжен отряд сигурно би довело до смъртта на този Катикаун, а сигурно и на немалко войници, което едва ли би било добър резултат. Защо да не отиде? Еремойл кимна замислено. Проклет да е протоколът, нямаше намерение да се церемони. За днес следобед не беше останало нищо съществено, а Ваган можеше да се справи, ако изникне някоя дреболия. Ако успееше да спаси един човешки живот, един живот на упорит старец, като се разходи из възвишенията…

— Пригответе флотера ми! — каза Еремойл на Ваган.

— Сър?

— Веднага, преди да съм променил решението си. Ще отида да се срещна с него.

— Но Ванайл вече…

— Престани да създаваш проблеми, Ваган. Няма да ме има съвсем малко време. Ти ще поемеш командването, но не смятам, че ще имаш много работа. Ще се справиш ли?

— Да, сър — отговори Ваган мрачно.

Пътуването беше по-дълго, отколкото очакваше Еремойл — близо два часа надолу по разнебитения път до базата при връх Зигнор, след това по неравното наклонено плато, до възвишенията, които обграждаха крайбрежната равнина. Тук въздухът беше по-горещ и понеже нямаше толкова дим, трептящата мараня пораждаше миражи — пейзажът сякаш се разтапяше и плуваше. По пътя нямаше никакво движение, но многократно се наложи да спират, заради панически бягащи от огъня животни — странни екземпляри, чиито имена не знаеше. Когато Еремойл стигна до поселищата в подножието на възвишенията, сенките бяха започнали да се удължават. Присъствието на огъня тук беше осезателно, подобно на второ слънце — Еремойл чувстваше горещината по лицето си, кожата и дрехите му бяха покрити с фин прах.

Селата, които бе гледал на картата сега станаха смущаващо реални — Бйелк, Домгрейв, Бизферн. Всички си приличаха като две капки вода — струпване на магазини и обществени постройки в центъра, след това обръч жилищни сгради, по-нататък ферми, простиращи се надалеч и всяко селце беше скътано в своята долина край рекичка, спускаща се от възвишенията и губеща се в равнината. Сега всички те бяха празни или почти празни. Бяха изостанали само няколко войници, всички други вече пътуваха по шосето, водещо към брега.

Еремойл предположи, че във всяка от тези къщи би могъл да намери книги, картини, сувенири от пътувания в чужбина, дори може би домашни животни, изоставени в мъката на хората. На сутринта всичко това щеше да се превърне в пепел. Но тази територия беше пълна с променящи се. Жителите и от столетия живееха под заплахата на един безмилостен и жесток враг, който се криеше в гората и излизаше с променен вид, маскиран като твой приятел, като любовницата ти, като сина ти, с намерение да убива. Тиха, потайна война между местното население и тези, дошли по-късно, война, станала неизбежна още от времето, когато ранните поселища се превърнаха в градове и фермите им изяждаха все повече и повече от родната земя на коренните жители. Някои болести се лекуват с обгаряне — в последната конвулсия на борбата между променящите се и хората това беше единственото средство и Бйелк, Домгрейв и Бизферн трябваше да бъдат изгорени, за да може да се сложи край на агонията. Въпреки това, мислеше Еремойл, не беше лесно да изоставиш дома си, нито пък беше лесно да унищожиш нечий дом, което правеше той вече от месеци, освен ако не го правиш от разстояние, на което огънят изглеждаше само стратегическа абстракция.

Отвъд Бизферн възвишенията се простираха далеч на запад и пътят следваше контура им. Имаше големи потоци — почти реки, и там, където не беше разчистена за земеделие, земята беше обрасла с гъсти гори. Но дори и тук липсата на дъжд беше направила от тези гори леснозапалим материал — навсякъде имаше сухи листа и клони, стари, прогнили дънери.

— Това е мястото, сър — каза куриерът.

Еремойл видя широк каменен каньон с тесен вход и река, течаща по продължението му. На фона на сгъстяващите се сенки той забеляза очертанията на внушителна постройка — голяма бяла къща с покрив от зелени плочи, зад която се виждаха огромни обработваеми площи. На входа на каньона имаше въоръжени стражи. Това място не беше обикновена ферма — то беше владение на човек, който считаше себе си за аристократ. Еремойл почувства, че го чакат неприятности.

Той слезе и тръгна към стражите, които го оглеждаха студено и държаха оръжията си готови. На този, който му се стори най-внушителен, той каза:

— Капитан Еремойл. Желая да говоря с Айбил Катикаун.

— Катикаун очаква лорд Стиамот — беше леденият отговор.

— Лорд Стиамот е зает с друго. Аз съм негов представител и командвам операциите в този район.

— Имаме заповед да допуснем само лорд Стиамот.

— Кажете на господаря си — отвърна Еремойл уморено, — че короналът изразява съжаленията си и му предлага да изложи проблемите си пред капитан Еремойл.

Стражът изглеждаше безразличен към казаното, но след миг се обърна и влезе в каньона. Еремойл го проследи с поглед, докато той крачеше без да бърза покрай реката и изчезна в храсталаците на площадката пред голямата къща. Мина доста време — вятърът се промени, донесе горещ полъх от огнената зона — тъмен въздух, който насълзяваше очите и изсушаваше гърлото. Еремойл си представи, как белите му дробове се покриват с пласт твърди прашинки. Но тук, от това закътано място, самият огън не се виждаше.

Най-после стражът се върна със същата бавна походка.

— Катикаун ще ви приеме — обяви той.

Еремойл кимна на куриера и на шофьора си, но стражът поклати глава.

— Само вие, капитане.

Шофьорът изглеждаше обезпокоен, но Еремойл му махна да остане на мястото си.

— Чакайте ме тук. Няма да се бавя — каза той.

После тръгна след стража по пътеката към голямата къща.

Очакваше, че Катикаун ще го посрещне с леден поглед като стражите, но изглежда беше подценил учтивостта, на която е способен един провинциален аристократ. Катикаун го чакаше с топла усмивка и напрегнат, питащ поглед, прегърна го, както му се стори искрено, и го въведе в къщата си. Тя беше пестеливо обзаведена, но изглеждаше елегантна със суровия си, оголен вид. По сводестите тавани имаше дебели греди от черно, намаслено дърво, по стените бяха окачени ловни трофеи, мебелите бяха масивни и без съмнение старинни. Цялата атмосфера беше архаична. Айбил Катикаун оставяше същото впечатление. Беше едър човек, много по-висок от Еремойл, с широки рамене, подчертани още повече от тежката кожена пелерина, която носеше. Челото му беше високо, косата му — посивяла, но гъста, очите му бяха тъмни, а устните — тънки.

След като няля две чаши с блестящо кехлибарено вино и отпиха първите глътки, Катикаун попита:

— Значи се налага да изгорите земята ми?

— Боя се, че трябва да изгорим цялата провинция.

— Това е глупав ход. Може би най-глупавия в историята на човешките войни. Знаете ли колко ценни са продуктите на тази област? Знаете ли колко много поколения са се трудили, докато изградят тези ферми?

— Районът от Милиморн до Синталмонд е последното гнездо на Алханроел, където метаморфите оказват съпротива. Последното на Алханроел. Короналът е решен най-накрая да сложи край на тази грозна война и единственият начин е да принудим променящите се да излязат от скривалищата си по тези възвишения.

— Има и други начини.

— Опитвали сме и друго, но без успех.

— Така ли? Опитвали ли сте да претърсите горите инч по инч? Довели ли сте всички войници на Маджипур, за да помогнат с прочистването? Разбира се, че не. Това би създало прекалено много проблеми. По-лесно е да се опожари цялата плодородна земя.

— В тази война сме похабили цяло поколение.

— И короналът е станал нетърпелив — каза Катикаун. — За моя сметка.

— Короналът е великолепен стратег. Той победи един опасен и неуловим враг, за първи път от много време насам направи от Маджипур безопасно за хората място… С изключение на тази област.

— Капитане, ние успявахме да се справим много добре въпреки метаморфите наоколо. Както виждате, досега не са ме убили. Изглежда те не са такава заплаха за мен, каквато е собственото ми правителство. Вашият коронал, капитане, е глупак.

Еремойл се овладя.

— Бъдещите поколения ще го славят като герой на героите.

— Много вероятно — отговори Катикаун. — Такива като него обикновено се превръщат в герои. Казвам ви, че не е необходимо да се опожарява цялата област само заради няколко хиляди коренни жители, които все още са на свобода. Казвам ви, че това е прибързано и недалновидно решение на един уморен и застаряващ генерал, който бърза да се прибере в замъка си.

— И така да е, то вече е взето и всичко от Милиморн до Хамифлю е в пламъци.

— Забелязах.

— Огънят напредва към село Катикаун. Може би призори ще достигне и до вашите владения. През деня ще подпалим района оттук на юг до Синталмонд.

— Да, наистина — каза Катикаун спокойно.

— Всичко наоколо ще се превърне в ад. Приканваме ви да изоставите всичко, докато все още имате време.

— Предпочитам да остана, капитане.

Еремойл въздъхна.

— Не можем да гарантираме за сигурността ви, ако го направите.

— Досега никой освен мен не е бил отговорен за сигурността ми.

— Искам да ви кажа, че ще умрете и то по ужасен начин. Не е възможно огънят да се разпространи така, че да не засегне владенията ви.

— Давам си сметка за това.

— Тогава искате от нас да извършим убийство.

— Не искам нищо такова. Вие и аз нямаме нищо общо, капитане. Вие водите своята война, аз поддържам дома си. Ако огънят, който изисква вашата война дойде до земята, която наричам своя, толкова по-зле за мен, но не може да става дума за убийство. Вие и аз, капитане, сме на съвършено различни пътища.

— Разсъжденията ви са странни. В резултат на огъня вие ще умрете. Животът ви ще тежи на нашата съвест.

— Оставам тук по своя воля, след като съм бил надлежно предупреден — каза Катикаун. — Животът ми ще тежи единствено на моята собствена съвест.

— А живота на хората ви? Те също ще умрат.

— Тези, които предпочетат да останат — да. Аз им казах какво ще стане. Трима от тях тръгнаха към крайбрежието. Другите остават. По своя воля, а не за да ми доставят удоволствие — тук е нашето място. Още вино, капитане?

Еремойл отказа, след това изведнъж промени решението си и протегна напред празната чаша. Докато наливаше, Катикаун попита:

— И няма никакъв начин да се срещна с лорд Стиамот?

— Никакъв.

— Разбрах, че короналът се намира в района.

— Да. На половин ден път оттук. Но той е неумолим за подобни молби.

— По природа, предполагам. — Катикаун се усмихна. — Мислите ли, че е полудял, капитане?

— Короналът? Не, ни най-малко.

— Но това опожаряване… Този отчаян, идиотски ход… Репарациите, които ще трябва да плаща после — милиони рояли — ще разорят хазната. Ще му струва колкото петдесет замъци като този, който е построил на върха. И за какво? След още една-две години щяхме да опитомим променящите се окончателно.

— Може би след пет, десет или двадесет — каза Еремойл. — Войната трябва да свърши сега, още тази година. Тази зловеща агония, този срам за всички, това напрежение, този кошмар…

— Значи смятате, че войната е била грешка, така ли?

Еремойл поклати глава.

— Фундаменталната грешка е направена много отдавна, когато предците ни са решили да се заселят на планета, на която вече има разумни същества. В наше време нямаме друга възможност, освен да смажем метаморфите или да напуснем окончателно планетата, а това е невъзможно.

— Да — отвърна Катикаун. — Как наистина бихме могли да напуснем домовете, които са били наши и на дедите ни толкова дълго време?

Еремойл се направи, че не забелязва иронията.

— Дойдохме на тази планета, населена преди това от същества, които не ни желаеха. В продължение на хиляди години сме се мъчили да живеем в мир с тях, докато се убедим, че съвместното съществуване е невъзможно. Сега трябва да наложим волята си със сила, което никак не е хубаво, но алтернативата е още по-ужасна.

— Какво смята да прави лорд Стиамот с метаморфите, които вече са в пленнически лагери? Да натори с тях опожарените области?

— Ще бъдат изпратени в Зимроел — отвърна Еремойл. — Ще разполагат с половин континент само за себе си. Това вече не е жестокост. Алханроел ще остане за нас и ще ни разделя океанът. Преселването вече е започнало, единствено този район не е омиротворен. Лорд Стиамот е поел върху себе си отговорността за този суров, но необходим акт и бъдещето ще го слави за това.

— Аз го славя и сега — каза Катикаун. — О, мъдри и справедливи владетелю! Ти, който в безграничната си мъдрост унищожаваш земята, за да не се безпокоиш от досадните туземци, които пъплят наоколо! За мен, Еремойл, щеше да е по-добре, ако този ваш владетел-герой имаше по-малко благороден дух… Или по-благороден дух… За мен той щеше да е много по-велик, ако беше избрал по-бавен начин да подчини последните метаморфи. Тридесет години война… Какво са още две или три?

— Методът вече е избран. Огънят приближава докато разговаряме.

— Нека да приближава. Аз ще бъда тук и ще защитавам дома си.

— Не сте виждали пламъците — каза Еремойл. — Защитата ви няма да устои и десет секунди. Огънят изяжда всичко по пътя си.

— Сигурно е така. Все едно смятам да рискувам.

— Моля ви…

— Вие молите? Да не сте просяк, капитане? Какво би станало, ако аз започна да моля? Моля ви, капитане, пощадете имението ми!

— Не е възможно. Наистина ви моля — оттеглете се, пощадете собствения си живот и живота на хората си.

— Какво ми препоръчвате да направя? Да запълзя по корем към крайбрежието и да заживея в някоя мизерна колиба в Алиазор или Байлемона? Да сервирам в някоя странноприемница или да мета улиците, може би да рина тор в някой обор? Това е моят дом. Предпочитам утре да умра тук за десет секунди, вместо да живея хиляда години като страхлив беглец. — Катикаун отиде до прозореца. — Става тъмно, капитане. Ще бъдете ли мой гост за вечеря?

— Съжалявам, но не мога да остана.

— Нима този разговор ви отегчава? Можем да говорим за други неща, аз също бих предпочел това.

Еремойл стисна подобната на лапа ръка на домакина.

— Имам задължения в командния пункт. Вечерята с вас би била незабравимо удоволствие и ми се иска да можех да остана. Ще простите ли отказа ми?

— Става ми болно, че трябва да си тръгнете без да се нахраните. При лорд Стиамот ли отивате?

Еремойл не отговори.

— Бих искал да ми уредите аудиенция при него — каза Катикаун.

— Невъзможно е, а и би било безполезно. Моля ви, напуснете това място тази вечер. Можем да вечеряме заедно и след това да се махнем от владението ви.

— Това е моят дом и смятам да остана в него — отговори Катикаун. — Желая ви всичко хубаво, капитане, дълъг и хармоничен живот. И ви благодаря за разговора.

Той затвори очи за миг и наклони глава — леко кимване, деликатен жест да си върви. Еремойл тръгна към вратата на голямата зала. Катикаун каза:

— Другият офицер си мислеше, че може да ме изхвърли оттук със сила. Вие проявихте повече разум и ви поздравявам за това. Сбогом, капитан Еремойл.

Еремойл потърси подходящи думи, не намери такива и се задоволи само с отдаване на чест.

Стражите на Катикаун го заведоха отново до изхода на каньона, където го чакаха куриерът и шофьорът, които играеха някаква игра със зарове край флотера. Когато видяха Еремойл те застанаха в стойка „мирно“, но той има махна да се отпуснат. Погледна на изток, към големите планини, които се издигаха в далечния край на долината. По тези северни географски ширини, през лятото небето продължаваше да е светло дори на изток и огромният масив на връх Зигнор се издигаше като някаква черна стена на хоризонта. Срещу него беше неговият близнак — връх Хиамот, където беше щабът на коронала. Еремойл остана за миг загледан в двата върха, светлинките под тях и колоната от огън и дим, която се издигаше от другата страна. Луните тъкмо изгряваха. След това той тръсна глава и се обърна отново към имението на Айбил Катикаун, което постепенно изчезваше в сенките на късния здрач. Докато се издигаше във военната йерархия, Еремойл бе имал възможността да контактува с всякакви херцози и принцове, с хора, които един обикновен инженер едва ли би имал възможността да срещне. Беше прекарал доста време със самия коронал и кръга от съветници около него и въпреки това никога не бе попадал на човек като този Катикаун, който или беше най-благородният, или най-заблуденият човек на планетата. А може би и двете.

— Да вървим — каза той на шофьора. — Карай по пътя за Хиамот.

— За Хиамот ли, сър?

— Да, отивам при коронала. Ще можем ли да стигнем преди полунощ?

Пътят до южния връх беше почти същият, като този до Зигнор, но малко по-стръмен и не така добре застлан. Ако беше съвсем тъмно може би завоите щяха да са опасни при скоростта, която поддържаха, но червените отблясъци от огнената зона осветяваха долината и намаляваха риска до голяма степен. По време на дългото пътуване Еремойл не проговори. Нямаше какво да каже — биха ли разбрали този шофьор и младият куриер упорството на Айбил Катикаун? Самият той, когато за първи път чу, че един от фермерите отказва да напусне земята си, си беше направил погрешни изводи за него. Беше решил, че той е някой побъркан, стар глупак, някакъв заинатен фанатик, сляп за реалността и за заплашващата го гибел. Катикаун без съмнение беше упорит, може би дори фанатик, но не и което и да било от останалите неща… Въобще не беше луд, колкото и безумна да изглеждаше философията му на тези, като Еремойл, които живеят с друга ценностна система.

Чудеше се какво да каже на лорд Стиамот.

Нямаше нужда да репетира — думите или щяха да дойдат, или не. След малко изпадна в някакво полубудно състояние — умът му беше бистър, но замръзнал, не мислеше, не преценяваше нищо. Флотерът, плъзгащ се леко и бързо по лъкатушещия път, излезе от равнината и тръгна по неравната пустош оттатък. В полунощ все още бяха в подножието на връх Хиамот, но това нямаше особено значение — короналът беше известен с това, че не си лягаше рано, а често и изобщо не спеше. Еремойл не се съмняваше, че ще го намери.

Някъде към горните склонове на върха той неусетно заспа и го стресна лекото дръпване на куриера, който каза:

— Лагерът на лорд Стиамот, сър.

Загубил ориентация, все още примигващ, Еремойл усети, че краката му са изтръпнали, а гърбът му се беше схванал. Луните се бяха издигнали високо в небето и вече беше съвсем тъмно, ако не се броеше огненият отблясък на запад. Еремойл слезе сковано от флотера. Дори и сега, в средата на нощта, лагерът на коронала беше доста оживен — куриери тичаха напред-назад, в много от постройките лампите все още светеха. Появи се един адютант, позна Еремойл и му отдаде чест.

— Изненадани сме от посещението ви, капитан Еремойл!

— Аз също съм изненадан — отговори той. — В лагера ли е лорд Стиамот?

— Короналът има съвещание на щаба. Очаква ли ви, капитане?

— Не — отговори Еремойл. — Но трябва да говоря с него.

Адютантът явно не се впечатли от това. Съвещания на щаба посред нощ, регионалните командири се появяват без да ги очакват за разговор… Но това беше война и нямаше установен протокол. Еремойл последва адютанта през лагера до една осмоъгълна шатра, върху която се виждаше звездният знак на коронала. Беше заобиколена от кордон стражи — мрачни и самоотвержени, като онези, които охраняваха имението на Катикаун. През последните осемнадесет месеца имаше четири атентата срещу лорд Стиамот — всичките от метаморфи и до един неуспешни. Никой от короналите на Маджипур не беше умирал от насилствена смърт, но и никой не беше водил война досега.

Адютантът заговори на началника на стражата и изведнъж Еремойл се оказа в центъра на обръч въоръжени мъже, които светеха влудяващо в очите му с фенерчета и болезнено забиваха пръсти в ръцете му. За миг това нахвърляне върху него го изуми, но после се овладя и попита:

— Какво правите? Та аз съм капитан Еремойл!

— Може да сте метаморф — отговори един от мъжете.

— И мислите, че ще познаете това, като светите в очите ми и ме щипете?

— Има си начини — каза друг.

Еремойл се засмя.

— Никой от тях не е достатъчно надежден. Все едно, проверете ме, но бързо. Трябва да говоря с лорд Стиамот.

Те наистина имаха тестове. Някой му подаде листче зелена хартия и го накара да го близне с език. Направи го и листчето стана оранжево. Друг поиска кичур от косата му и го запали. Еремойл продължаваше да гледа озадачен. За последен път беше ходил в лагера на коронала преди месец, но тогава нямаше нищо подобно. Може би междувременно някой отново се бе опитал да го убие или пък някой смахнат учен бе решил да изпробва нововъведенията си. Доколкото знаеше Еремойл, когато метаморфът е приел човешка форма, нямаше сигурен начин да бъде различен от истинско човешко същество, освен чрез дисекция, но нямаше намерение да се подложи на това.

— Минавате — казаха стражите накрая. — Можете да влезете.

Но го придружиха. Очите на Еремойл, вече заслепени, трудно се адаптираха към полумрака в шатрата на коронала, но след малко той видя в далечния ъгъл половин дузина мъже, заедно с лорд Стиамот. Изглежда се молеха. Чу тихите призиви и отговорите — част от старо писание. Такива ли съвещания на щаба устройваше сега короналът? Еремойл тръгна напред и застана на няколко крачки от групата. Познаваше само един от тях — Дамланг от Бибироон, който се считаше за втори или трети кандидат за трона, — останалите дори не приличаха на войници. Бяха възрастни хора с цивилно облекло, с благороден, граждански вид — може би поети, тълкуватели на сънища, но не войни.

Короналът погледна към Еремойл, но сякаш не го забеляза.

Еремойл се стресна от изтормозения, изтощен вид на коронала. През последните три години от войната той бе видимо остарял, но сега изглежда процесът се ускоряваше — лицето му беше изпито, безцветно, напукано, очите му бяха мътни. Би могъл да мине за стогодишен старец, а не бе по-възрастен от самия Еремойл. Капитанът помнеше деня, в който Стиамот зае трона и как се бе заклел да сложи край на лудостта, каквато наистина беше непрекъснатата необявена война с метаморфите, как бе обещал да прогони коренните жители на планетата от всички райони, населени с хора. Оттогава бяха минали само тридесет години, а короналът вече изглеждаше стар цяло столетие. Но той бе прекарал това време на бойното поле, както никой друг преди него и може би никой след него. Бе водил битки в долината Глейдж, в горещите райони на юга, в гъстите гори на североизтока, в богатите равнини по протежение на Стойенския залив, година след година бе притискал променящите се с двадесетте си армии и ги беше натикал в лагери. Сега вече бе почти свършил работата си и единствено бунтовниците от северозапада все още бяха на свобода. Три десетилетия непрекъсната борба, жесток военен живот и почти никакво време, за да се завърне в приятния климат на замъка Връхни и да се наслади на удоволствията на трона. Докато войната продължаваше, Еремойл често се бе питал, какво ли би направил лорд Стиамот, ако умре понтифексът и го призоват да заеме мястото му в Лабиринта — дали би отказал, за да продължи да воюва на бойното поле? Но здравето на понтифекса беше добро, поне така говореха, а лорд Стиамот се бе превърнал в уморен дребен човек, който имаше, вид сякаш всеки момент можеше да умре. Еремойл изведнъж разбра това, което Айбил Катикаун не бе успял да схване — защо лорд Стиамот толкова бърза да сложи край на войната, независимо от цената.

— Кой е дошъл? — попита короналът. — Финиуайн ли?

— Еремойл, милорд. Командващият войските, извършващи опожаряването.

— Еремойл? Да, Еремойл, спомням си. Ела, седни при нас. Отблагодаряваме се на Божествения заради края на войната, Еремойл. Тези хора изпрати при мен майка ми, Господарката на Острова на съня, която ни предпазва в сънищата ни, и ще прекараме нощта в песнопения и благодарности, защото утре сутринта огненият кръг ще се затвори. Ела и пей с нас, Еремойл. Знаеш песните на Господарката, нали?

Еремойл чу дрезгавия хриптящ глас на коронала и се стресна. От някогашния му величествен тон сега беше останал само този сух звук. Този герой, този полубог бе повяхнал, бе унищожен от дългата война. Нищо не бе останало от него — беше се превърнал в призрак, в сянка. Когато го гледаше сега, Еремойл се чудеше дали изобщо някога лорд Стиамот е бил могъщият владетел, който носеше в паметта си, или всичко е било само мит и пропаганда, а той през цялото време е бил все така неугледен.

Лорд Стиамот кимна. Еремойл неохотно се приближи. Замисли се за това, което бе дошъл да каже. Милорд, на пътя на огъня има един човек, който не желае и не позволява да бъде отстранен. Той не може да бъде отстранен без загуба на човешки живот, но, милорд, той е твърде ценен човек, за да бъде унищожен по този начин. Така че ви моля, милорд, да спрете опожаряването, може би да измислите някакъв друг начин да заловим бягащите от огъня метаморфи, но без той да се разпространява отвъд мястото, където е сега, за да не увеличаваме опустошението повече, защото…

Не.

Той разбра, че е напълно безполезно да моли коронала да отложи края на войната дори с един час. Нито заради Катикаун, нито заради Еремойл, нито заради святата Господарка, майката на Стиамот, за нищо на света сега огънят не можеше да бъде спрян, защото войната свършваше, а стремежът тя да се доведе до край беше по-силен от всичко. Еремойл би могъл да се опита да спре опожаряването на своя отговорност, но бе безсмислено да иска това от коронала.

Лорд Стиамот се обърна към него:

— Какво има, капитане? Какво те тревожи? Ела, седни до мен. Пей с нас, капитане. Възвиси гласа си в знак на благодарност!

Започнаха да пеят химн — някакъв, който Еремойл не знаеше. Той затананика с тях, импровизирайки хармония. След това запяха още един и още един. Еремойл знаеше последния — запя, но без сърце. Утрото вече настъпваше. Той внимателно се промуши в сенките и излезе от шатрата. Наистина, слънцето вече хвърляше първите си зеленикави отблясъци по северните склонове на Хиамот, макар че щеше да мине час и повече докато лъчите му огреят цялата планина и осветят обречените долини на изток. Еремойл имаше чувството, че ако легне, ще спи цяла седмица. Той погледна адютанта и каза:

— Бихте ли изпратили съобщение до моя лейтенант на връх Зигнор?

— Разбира се, сър.

— Нека поеме ръководството на следващата фаза от опожаряването и да действа съгласно плана. Аз ще остана тук през деня и ще се прибера в базата си довечера, след като си почина малко.

— Да, сър.

Еремойл погледна на запад — там нощта все още беше обвила всичко, ако не се брои ужасният блясък на огнената зона. Може би Айбил Катикаун цяла нощ е бил зает с маркучи и помпи, може би се е мъчил да намокри земята. Разбира се, от това нямаше да има никаква полза — огън с такава сила поглъща всичко по пътя си и не изгасва, докато има какво да гори. Катикаун без съмнение щеше да умре и покривът на къщата му щеше да се срути, нямаше друга възможност. Можеше да бъде спасен единствено, ако невинни войници рискуват живота си, но и това не беше сигурно. Или ако Еремойл решеше да не се подчини на заповедта на лорд Стиамот… Но не за дълго. Щеше да умре. „След девет години на бойното поле — мислеше Еремойл — аз най-накрая ще стана причина за нечия смърт, при това не на враг, а на свой. Така да бъде. Така да бъде.“

Той остана в наблюдателния пункт, уморен и неспособен да помръдне още час и нещо. Тогава видя първите огнени експлозии в подножието на възвишенията край Бизферн или може би Домгрейв, и разбра, че бомбардировката е започнала. „Войната скоро ще свърши — каза си той. — Последните остатъци от нашите врагове ще избягат към крайбрежието, където ще бъдат заловени и транспортирани през океана, след което светът най-после ще се успокои.“ Той усещаше топлината на лятното слънце върху гърба си и топлината от огъня върху лицето си. „Светът най-после ще се успокои“ — помисли си Еремойл и отиде да потърси място за спане.