Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (17)

8.

При другите нямаше никакви признаци, че се е случило нещо в съня им. Поздравиха го по обичайния за тях начин — голямата мълчалива скандарка никак, дребният врун с добронамерено чуруликане и мърдане на пипалата си, а двамата човеци с навъсено кимване. Ако бяха разбрали по някакъв начин, че е бил обезпокоен в съня си, поне не го показаха. След закуска старият Барджазид поговори малко със Серифаин Реинаулион за пътя и посоката, в която трябваше да се движат през нощта. После отново потеглиха през осветената от лунна светлина пустиня.

Декерет реши да не споменава за случилото се. „Няма да им покажа, че съм уязвим за тези призраци“ — каза си той.

Но не можа да изпълни заканата си. Докато флотерът се движеше през някаква област с пресъхнали езерни корита, от които стърчаха странни, зеленикави каменни гърбици, Барджазид изведнъж се обърна към него и наруши дългата тишина:

— Добре ли спа?

Декерет знаеше, че не би могъл да прикрие умората си и промърмори:

— Почивал съм си и по-добре.

Безизразните очи на Барджазид бяха неумолимо втренчени в неговите.

— Синът ми каза, че си стенел насън, че си бил неспокоен и си стискал коленете си. Почувства ли крадците на сънища, посветени?

— Почувствах нещо обезпокоително в съня си — отговори той. — Не зная дали това е било дело на крадците на сънища.

— Ще ми опишеш ли съня си.

— Да не би да си тълкувател на сънища, Барджазид? — изведнъж се ядоса Декерет. — Защо да ти позволявам да се ровиш в ума ми? Моите сънища са си мои сънища!

— Добре де, успокой се рицарю. Не искам да ти се меся.

— Тогава ме остави намира.

— Отговарям за безопасността ти. Ако демоните на тази пустош са достигнали духа ти, в твой интерес е да ми кажеш.

— Демони, така ли?

— Демони, призраци, духове, фантоми, променящи се, каквито и да са — отговори Барджазид нетърпеливо. — Съществата, които тормозят спящите пътешественици, явиха ли ти се, или не?

— Сънищата ми не бяха приятни.

— И в какво точно се изразяваше това?

Декерет въздъхна бавно.

— Почувствах, че получавам послание от Господарката на острова… Сън изпълнен с радост и спокойствие. Но постепенно същността му се промени, разбираш ли? Потъмня, стана хаотичен, цялата радост от него изчезна… Когато се събудих, определено се чувствах по-зле, отколкото преди да заспя.

Барджазид кимна енергично и каза:

— Да, точно така. Това са симптомите — докосване до ума, навлизане в съня и смущение в него, отнемане на енергия.

— Нещо като вампиризъм? — предположи Декерет. Създания, които се спотайват някъде в тази пустош и отнемат жизнените сили на нищо неподозиращите пътници?

Барджазид се усмихна.

— Продължаваш да правиш догадки, посветени. Аз не се осмелявам да изложа никаква хипотеза.

— А ти почувства ли докосването им в своя сън?

Дребният човек се вгледа в Декерет по особен начин.

— Не, не. Никога не съм го чувствал.

— Никога? Да не би да си имунизиран?

— Така изглежда.

— А синът ти?

— Случвало му се е няколко пъти, но рядко — горе-долу веднъж на петдесет пъти. Изглежда неподатливостта не се предава по наследство.

— Ами скандарката? Врунът?

— Те също са го изпитвали понякога — отговори Барджазид. — За тях това е неприятно, но не и нетърпимо.

— Все пак някои са умрели заради намесата в съня им.

— Пак хипотези… — каза Барджазид. — Повечето от пътниците, преминали по тези места напоследък, съобщават за появата на странни сънища. Някои от тях са загубили пътя си и не са успели да се върнат. Но как можем да сме сигурни, че между двете има някаква връзка?

— Ти си много предпазлив човек — каза Декерет. — Боиш се да правиш прибързани заключения.

— И затова съм стигнал до тази възраст, докато мнозина, които са бързали, вече се се върнали при Източника.

— А мислиш ли, че оцеляването е най-голямото постижение, за което можеш да мечтаеш?

Барджазид се засмя.

— Думи на истински рицар от замъка! Не, посветени, мисля, че животът не се състои само в това, да избягваш смъртта. Но и оцеляването не е лошо, а? То е най-важната предпоставка, за да можеш да се отдадеш на големите дела. Мъртвите не могат да постигнат нищо.

Декерет не желаеше да разговаря повече на тази тема. Ценностните системи на един посветен рицар и на Барджазид едва ли можеха да се сравняват. Освен това в начина, по който този човек излагаше аргументите си, имаше нещо лукаво и насмешливо, нещо, което го караше да се чувства бавен, скован и тромав в реакцията си, а това никак не му харесваше. Той остана мълчалив известно време и след това попита:

— С навлизането в пустинята сънищата още по-лоши ли стават?

— Доколкото знам, да — отговори Барджазид.

Въпреки това, когато нощта премина и отново стана време за почивка, Декерет почувства, че е готов и даже очаква с нетърпение новия сблъсък с призрачните сънища. Бяха устроили лагера си на едно равно място далеч навътре в пустинята, където ветровете бяха отнесли пясъка и камъните се показваха отдолу. Приготвиха се за сън едва един час преди пладне. Декерет легна върху сламената си постелка и спокойно, без страх, предаде душата си на това, което щеше да дойде. В неговия рицарски орден го бяха учили що е кураж и естествено от него се очакваше да посреща предизвикателствата без страх, но поне засега бе подлаган на малко истински изпитания. На миролюбивия Маджипур човек трябваше да положи доста усилия, за да намери истински предизвикателства. Трябваше да отиде в неопитомените кътчета на планетата, защото в цивилизованите области всичко бе уредено и спокойно. Ето затова бе заминал за Кхинтор, но не се бе справил добре при първото си сериозно изпитание. Сега му се предоставяше още една възможност.

Заспа.

И почти веднага започна да сънува. Беше се върнал в Толагхай, но градът бе странно променен — постройките бяха бели като алабастър и потънали в зеленина, макар че горещината бе същата. Той заскита по булевардите, възхитен от изящната архитектура и от красивите градини. Беше облечен в традиционните за свитата на коронала дрехи в зелено и златно и когато срещаше гражданите на Толагхай, излезли на вечерна разходка, покланяше им се елегантно и ги поздравяваше със звездния знак на коронала, а те му отвръщаха. Приближи се стройната фигура на архиреджиманд Голатор Лазгия. Усмихна му се, улови го за ръката и го заведе на едно място с множество фонтани и водопади, където въздухът бе пълен с малки водни капчици. Съблякоха се и се изкъпаха, след това излязоха от ароматната вода на езерцето и се понесоха — краката им едва докосваха земята — към една градина, в която имаше растения с високи, извити стебла и странни, блестящи месести листа. Без да говори, тя го поведе напред по тъмните алеи с гъсто насадени дървета от двете им страни. Беше съвсем малко пред него, на сантиметри от ръката му — неуловима, изкушаваща, — след това разстоянието неусетно се увеличи. Струваше му се, че ако иска, лесно можеше да я настигне, а всъщност трябваше да бърза все повече и повече, за да не я изгуби от поглед. Маслиненокафявата и кожа блестеше на лунните лъчи, тя често се обръщаше назад, усмихваше му се ослепително и го подканяше с глава да побърза. Но той не беше в състояние, а тя стигна до края на градината. Обзет от отчаяние, Декерет напрегна всички сили, но очертанията на тялото и започнаха да се размиват, да изчезват, вече не виждаше играта на мускулите и под блестящата кожа и докато се втурваше от една алея в друга, усети, че температурата се повишава и въздухът се променя, защото някак си на това място слънцето изгряваше през нощта и вече изгаряше раменете му. Дърветата вехнеха оклюмали, а листата им падаха. Беше му трудно да се задържи на крака. Сега Голатор Лазгия беше като точка на хоризонта, но още му махаше с ръка и го подканяше, все по-малка и по-малка, а слънцето се издигаше нагоре все по-ярко и по-огнено, изгаряйки всичко наоколо. Градината се превърна в зловеща пустош с оголени клони и напукана, изсушена земя. Чувстваше непоносима жажда, но наоколо нямаше вода. След това видя зад себе си някакви дебнещи и промъкващи се същества — метаморфи, — ловки и коварни създания, непрекъснато променящи формата си, влудяващо трептящи и неуловими. Извика им да му дадат нещо за пиене, но в отговор получи единствено смях, звънтящ и надменен. Нетърпимата, пулсираща светлина започваше да го изгаря, чувстваше как кожата му се втвърдява и се напуква. След миг щеше да се превърне във въглен. Какво бе станало с Голатор Лазгия? Къде бяха усмихнатите, кимащи, поздравяващи хора от Кхинтор? Сега нямаше градина. Намираше се в пустинята, залиташе и се препъваше сред опърлената пустош, където дори и сенките горяха. Обзе го истински ужас, защото дори в съня си усещаше болката, която му причиняваше горещината и онази част от душата му, която наблюдаваше всичко това изведнъж бе обзета от тревога, защото си мислеше, че силата на съня е толкова голяма, че може дори да нарани тялото му. Бе слушал разкази за хора, намерили смъртта си в сънища, притежаващи необикновена сила. Макар и да се бе учил да не прекратява съня си предварително, макар и да знаеше, че трябва да изтърпи и най-големите ужаси, за да достигне до откровението, Декерет се замисли дали да не спре всичко това заради безопасността си и почти го направи, но реши, че проявява малодушие и страх и се закле да остане в съня, дори това да му коства живота. Сега бе паднал на колене, заровил ръце в огнения пясък, втренчен в някакви странни, малки насекоми със златисти тела, които виждаше удивително ясно — спускаха се едно след друго по дюната към него. Бяха мравки с грозни, изпъкнали челюсти и всяка се покатерваше по него, впиваше се в плътта му, щипеше го и се залепваше за кожата. Челюстите им не се отпускаха, главите им се отделяха от телата и след миг пясъкът наоколо бе застлан с обезглавени мравки, но и тялото му бе покрито сякаш с воал. Той се мъчеше да ги махне, но идваха все повече и повече и впиваха челюстите си. Умори се. Помисли си, че така покрит с мравките, не му е толкова горещо. Те го защитаваха от слънцето и макар че изпитваше болка, тя не беше така силна, както тази от слънчевите лъчи. Нямаше ли да свърши този сън? Опита се да се овладее, да превърне пъплещите мравки в поток чиста, хладна вода, но не успя и се остави отново да потъне в кошмара, запълзя нататък по пясъците.

Постепенно Декерет осъзна, че вече не сънува.

Не беше в състояние да открие границата между съня и реалността, след малко си даде сметка, че очите му са отворени, а двата центъра на съзнанието му — сънуващият Декерет и страдащият Декерет от съня са се слели в едно. Наистина беше в пустинята, под огнените лъчи на слънцето. Гол. Кожата му беше зачервена и покрита с мехури. По краката му, чак до коленете, пълзяха малки бели мравки, които впиваха челюстите си в плътта му. Объркан, той се зачуди дали не е изпаднал в някакъв още по-дълбок сън, но доколкото можеше да прецени, намираше се в света на будните, в истинската пустиня, в самия и център. Стана и започна да маха мравките — както и в съня те не се пускаха дори с цената на главите си, — после се огледа, за да потърси лагера.

Не се виждаше никъде. В съня си се бе отдалечил и бе попаднал в пещта на откритата пустиня — беше изгубен. „Нека всичко това е сън — мислеше той трескаво — и нека се събудя в сянката на флотера.“ Но събуждането не идваше. Сега разбра как се умираше в Пустинята на откраднатите сънища.

— Барджазид! — почти отчаяно извика той. — Барджазид!