Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5.

Лилойв живееше под земята, в една от поредицата седем или осем приличащи си стаи, с боядисани в бяло стени и разположени под част от базара, където се продаваха сирена и масла. Долу се слизаше през капак на пода и въжена стълба. Когато Иниана започна да се спуска, шумът и глъчката на базара изведнъж изчезнаха и единственото нещо, по което можеше да разбере къде се намира, беше слабата но характерна миризма на стойензарско сирене, която се бе просмукала дори в каменните стени.

— Това е леговището ни — каза Лилойв. Тя изтананика кратка напевна мелодия и отвсякъде заприиждаха хора — опърпани, пъргави, предимно слаби и дребни, чийто външен вид много напомняше този на домакинята — сякаш бяха направени от второкачествени материали.

— Братята ми Сидоун и Ханоун — представи ги тя. — Сестра ми, Недил Фарюн. Братовчедите ми Авайн, Амайн и Атайн. А това е чичо ми Агурмол, който ръководи нашия клан. Чичо, представям ти Иниана Форлана от Велатис, на която двама гастролиращи мошеници са продали „Нисиморн Проспект“ за двадесет рояла. Запознах се с нея на кораба. Ще живее с нас и ще стане крадла.

Иниана зяпна от учудване:

— Аз…

Агурмол, учтив и официален, направи знака на Господарката, вместо благословия.

— Вече си една от нас. Можеш ли да носиш мъжки дрехи?

Объркана, Иниана отговори:

— Мисля, че да, но не разб…

— Имам по-млад брат, който е регистриран при нас. Живее сред променящите се в Авендройн и не е идвал в Ни-моя от години. Ще вземеш името и мястото му. Така е по-лесно, отколкото да регистрираме теб. Дай ми ръката си.

Той я пое. Дланта му беше мека и влажна. Погледна я в очите и каза с нисък, непрегнат глас:

— Истинският ти живот едва сега започва. Всичко досега е било само сън. Вече си крадла в Ни-моя и името ти е Кулибхай. — Той смигна и добави: — Двадесет рояла са добра цена за „Нисиморн Проспект“.

— Това беше само такса, за да мога да предявя иск — каза Иниана. — Обясниха ми, че съм наследила имението от сестрата на баба си.

— Ако е така, трябва да устроиш голямо пиршество заради гостоприемството ни, съгласна ли си?

Агурмол се засмя.

— Авайн! Вино за чичо ти Кулибхай! Сидоун, Ханоун, намерете му дрехи! Някой да пусне музика! Кой иска да танцува? Хайде, размърдайте се! Медил, приготви легло за госта ни!

Дребният човек заподскача наоколо неудържимо, без да престава да дава нареждания. Иниана, неспособна да устои на неизчерпаемата му енергия, прие чаша вино, позволи един от братята на Лилойв да и вземе мярка за нови дрехи, напрегна ума си, за да запомни пороя от нови имена. В стаята започнаха да идват и други — още няколко човека, трима хджорти със сиви и подпухнали лица и, за нейно изумление, двама стройни и мълчаливи метаморфи. Макар и да беше свикнала да има вземане-даване с тях, когато държеше магазина, не бе очаквала Лилойв и семейството и да делят жилището си с тези тайнствени кореняци. Може би крадците, както и метаморфите, считаха себе си за напълно отделна раса на Маджипур и съвсем естествено се привличаха помежду си.

Импровизираното празненство продължи с часове. Крадците сякаш искаха да я предразположат към себе си — всеки един поотделно идваше при нея, предлагаше и дребни дрънкулки, разказваше и някаква лична история или поверителна клюка. За една потомствена дъщеря на търговци крадците бяха естествен враг. Но колкото и отритнати от обществото да бяха тези хора, те и се струваха добронамерени, сърдечни и открити, а освен това бяха и единствените и съюзници в големия и безразличен град. Тя нямаше желание да се заеме с тази професия, но разбираше отлично, че съдбата би могла да се отнесе и по-зле с нея, отколкото да я срещне с шайката на Лилойв.

Спа неспокойно и сънува неясни, накъсани сънища. На няколко пъти се будеше напълно объркана, без да има представа къде се намира. Най-накрая умората я надви и тя заспа дълбоко. Обикновено ставаше с настъпването на зората, но тя не проникваше в това подземие, така че когато отвори очи би могло да е всяко време през деня или през нощта.

Лилойв и се усмихна.

— Трябва да си била страшно уморена.

— Много ли спах?

— Спа, докато се наспа. Сигурно толкова е било необходимо.

Иниана се огледа. Наоколо все още имаше следи от празненството — празни бутилки, чинии, разхвърляни дрехи, — но хората ги нямаше. Лилойв и обясни, че са тръгнали на сутрешната си обиколка. Показа и къде да се измие и облече, а след това се качиха във водовъртежа на базара. През деня също имаше много хора, както и предишната нощ, но някак си при естествената светлина част от вълшебството му се губеше — въздухът сякаш бе по резреден, не толкова наелектризиран. Сега и приличаше на огромен търговски център, докато предната вечер и се бе сторил като някаква тайнствена самостоятелна вселена. Спряха се само колкото да откраднат нещо за закуска от три или четири сергии — Лилойв дръзко и безочливо вземаше каквото и трябва и го подаваше на смутената, готова да потъне в земята от срам Иниана. След това тръгнаха по плетеницата от проходи, които според нея никога нямаше да изучи добре и се озоваха отново на повърхността.

— Излязохме от Входа на понтифекса — обясни Лилойв. — Оттук службите са много близо.

Разстоянието наистина не бе голямо, но буквално зад всеки ъгъл пред очите и се разкриваха нови и нови чудеса. Нагоре по един прекрасен булевард Иниана видя поток ослепителна светлина, сякаш от паважа грееше още едно слънце. Лилойв обясни, че това е началото на кристалния булевард, който свети денем и нощем с помощта на въртящи се рефлектори. По-нататък, поглеждайки встрани по някаква улица, видя в далечината една величествена постройка, която не би могла да бъде нищо друго, освен палатът на херцога на Ни-моя. Представляваше остъклена каменна грамада, поставена върху основа с множество колони — изглеждаше огромна дори от това голямо разстояние. Паркът наоколо беше като някакъв зелен килим. След още един завой Иниана забеляза нещо, наподобяващо какавида на огромно насекомо и дълго поне една миля, увиснало над невероятно широк булевард.

— Ефирната галерия — обясни Лилойв. — Богатите купуват играчките си оттук. Може би някой ден и ти ще пръснеш роялите си в магазините и. Но не и днес. Ето, това е „Променада Родамаунт“, скоро ще видиш наследството си.

Улицата беше широка и извита. От едната и страна се издигаха небостъргачи, а от другата — различни по височина сгради. Очевидно това бяха правителствените учреждения. Иниана бе стъписана от видяното и би могла да се върти объркана навън с часове, ако не беше Лилойв, която след няколко кратки въпроса я въведе в една сграда с коридори и извивки, приличащи на тези в базара. Най-накрая се оказаха седнали на дървени пейки в някаква чакалня и започнаха да гледат имената, изписващи се на светлинното табло над тях. След половин час се появи името на Иниана.

— Това ли е бюро „Наследства“? — попита тя, когато тръгнаха към вратата.

— Очевидно такова нещо няма — отвърна Лилойв. — Тук са прокторите. Ако някой може да ти помогне, това са те.

Един подпухнал хджорт, с вкиснато лице и с изцъклени очи, като повечето от своя вид, я попита какъв е проблемът и Иниана — в началото боязливо, а после многословно — му разказа историята си. За непознатите хора от Ни-моя, изумителните им приказки за баснословното наследство, документите, официалните печати на понтификата и двадесетте рояла такса. Докато слушаше, хджортът постепенно се отпусна на облегалката на стола си, стисна челюсти и тревожно започна да върти очите си — ту едното, ту другото. Когато тя свърши, той пое разписката от ръката и, прокара замислено пръсти по ръбовете на имперския печат и каза мрачно:

— Вие сте деветнадесетият наследник, претендиращ за „Нисиморн Проспект“ тази година. Боя се, че няма да сте последният.

— Деветнадесетият!?

— Да, но предполагам, че не всички са си направили труда да съобщят на прокторите за измамата.

— Измамата… — повтори Иниана. — Наистина ли смятате така? А доказателствата, които ми показаха, родословието, документът с моето име?… Изминали са целия път от Ни-моя до Велатис, за да измъкнат от мен двадесет рояла?

— Вие не сте единствената — отговори хджортът. Вероятно само във Велатис има трима или четирима наследници, още толкова в Нарабал, седем в Тил-омон, може би дузина в Пидруид… Не е трудно да се открие родословното дърво на някого, да се фалшифицират документите, да се попълнят празни формуляри… Двадесет рояла от един, тридесет от друг… Добър приход, ако не преставаш да обикаляш, нали?

— Но как е възможно? Това е незаконно!

— Да, така е — съгласи се хджортът уморено.

— И Кралят на сънищата…

— Ще ги накаже сурово, може да сте сигурна в това. Ние също няма да се поколебаем да приложим гражданско наказание, когато ги заловим. Ще ни помогнете много, ако ги опишете.

— А парите ми?

Хджортът сви рамене.

— Значи няма надежда да си ги получа обратно? — попита Иниана.

— Никаква.

— Това означава, че съм изгубила всичко!

— От името на негово величество изразявам най-искрените си съжаления — каза хджортът и с това разговорът приключи.

Навън Иниана се обърна към Лилойв и каза рязко:

— Заведи ме до „Нисиморн Проспект“!

— Предполагам, че не вярваш…

— Не вярвам, че имението е мое, разбира се. Но искам да видя какво са ми продали за двадесет рояла.

— Защо трябва да се самоизмъчваш?

— Моля те! — настоя Иниана.

— Добре, ела — каза Лилойв.

Тя спря един флотер и набра кода. Малкото превозно средство ги понесе по улиците и булевардите на Ни-моя, а Иниана ги гледаше с широко отворени очи. В светлината на обедното слънце градът блестеше — не с мразовитата светлина на кристалния Дюлорн, а с някакво пулсиращо, трептящо, чувствено великолепие, което се излъчваше от всяка улица, от всяка бяла стена. Лилойв и посочваше забележителностите по пътя.

— Това е музеят на световете — каза тя и посочи една голяма сграда, увенчана с диадема от стъклени куполи. — Вътре има съкровища от хиляди планети, включително и от старата Земя. А това е Камарата на магиите. Пак е нещо като музей, но за сънища и заклинания. Никога не съм влизала вътре. А това… Виждаш ли трите птици отпред? Това е Градският дворец — тук живее кметът.

Започнаха да се спускат по склона към реката.

— В тази част са плаващите ресторанти — каза Лилойв и направи широк кръг с ръка. — Като девет малки острови са. Казват, че там предлагат блюда от всяка част на Маджипур. Някой ден ще ги посетим — и деветте, какво ще кажеш?

Иниана се усмихна тъжно.

— Приятна мисъл.

— Не се тревожи. Животът е пред нас, а крадците живеят добре. Когато имам повече време, ще пребродим заедно всички улици на Ни-моя. В Гимбелук е Паркът на приказните животни, навътре във възвишенията, пълен е със същества, които другаде са изчезнали… сигимиони, гхалвари, димилиони и какво ли още не… В Операта свири градският оркестър… Чувала ли си за него? Хиляда инструмента — във Вселената няма подобно нещо, след това… О, ето, пристигнахме.

Слязоха от флотера. Бяха на брега на реката. На това място Зимър беше толкова широка, че зелената линия на Нисиморн едва се различаваше на хоризонта. Вляво от тях имаше ограда с метални колони, два пъти по-висока от човешки ръст, направена от някаква мрежеста, почти невидима материя, от която долиташе дълбоко и заплашително жужене. Зад нея се простираше градина с необикновена красота — малки, елегантни храсти, разцъфтели в жълто, тюркоазено и червено и толкова ниско окосена морава, че приличаше на килим. След това теренът се издигаше, а самата къща бе построена на едно скалисто възвишение и гледаше към пристанището — голяма, боядисана в бяло като повечето постройки в Ни-моя, с множество типични за тукашната архитектура леки висящи елементи, с веранди и балкони, които сякаш плуваха във въздуха. Стори и се, че тази постройка е най-красивата, която бе виждала в Ни-моя след двореца на херцога — не много далеч от брега, тя се издигаше величествено на пиедестала си. И си беше мислила, че я е наследила! Тя се затича покрай оградата, като от време на време спираше, за да се полюбува на гледката от различни ъгли и се смееше неудържимо, сякаш някой и бе разкрил най-дълбоката истина във вселената, истината, която съдържа ключа към всички останали истини и поради това не може да не предизвиква смях. Лилойв я последва, извика и да спре, но Иниана тичаше като обладана от някаква нечиста сила. Най-накрая стигна до портата, която се охраняваше от двама огромни скандари с безупречни бели ливреи, заплашително скръстили отпред многото си ръце. Иниана продължи да се смее. Пазачите се намръщиха. Лилойв я настигна, дръпна я за ръкава и я подкани да си вървят, преди да е станало нещо неприятно.

— Чакай — отговори Иниана, която едва си поемаше дъх. Отиде при скандарите и ги попита: — Вие сте слуги на Калейн Нимойски, нали?

Те сякаш гледаха през нея и не отговориха.

— Предайте на господаря си — продължи тя невъзмутимо, — че се е отбила Иниана от Велатис, за да види къщата му и да изпрати съжаленията си, че не може да дойде на вечеря. Благодаря.

— Хайде! — прошепна Лилойв притеснено.

По лицата на големите стражи се появи гняв, който замени безразличието им. Иниана им отдаде чест по военному, отново избухна в смях, дръпна Лилойв и двете хукнаха към флотера.