Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (16)

7.

През цялата вечер на звездоден те се изкачваха по виещия се нагоре по склона път и някъде към полунощ стигнаха прохода Кхулаг. Тук въздухът беше по-хладен — намираха се доста високо над морето и боричкащите се ветрове носеха някакво облекчение от жегата. Самият проход представляваше изненадващо дълбока цепнатина в планинския масив. Започнаха да се спускат от другата страна към огромната вътрешна пустиня в ранната утрин на слънчевден.

Декерет бе изумен от гледката напред. На лунната светлина пейзажът му се стори невероятно безрадостен и суров — в сравнение с него земите откъм града бяха като градини. Пустинята преди прохода беше камениста, а тази пясъчна — море от дюни и тук-там осеяна с камънак земя. Нямаше никаква растителност, само някакви жалки подобия на растения в каменистите участъци. А горещината беше невероятна. Откъм тъмната низина, нагоре по склона, нахлуваха на пориви големи маси нажежен въздух — лишен от всякакъв живот и способен да убие. Не можеше да си представи, че някъде в тази пещ би могло да има пасища. Опита се да си припомни картата в канцеларията на Голатор Лазгия — животновъдните райони обхващаха като пръстен най-вътрешната, пустинна зона на континента. Но тук, непосредствено под прохода Кхулаг, пустинята бе превзела и унищожила плодородната земя. А от другата страна на тази безплодна пустош трябваше да има трева, пасища, животни… Молеше се да е така. През ранните часове на деня те се спускаха надолу по склона и при първата дневна светлина Декерет забеляза някъде далече долу едно тъмно петно, рязко очертано на фона на пустинята. Когато приближиха, видя, че е нещо като оазис — успя да различи високи, клонести дървета с малки листенца с виолетов оттенък. Това щеше да е вторият им лагер. Следите в пясъка показваха, че тук са идвали и други. Под дърветата бяха разпръснати отломки, а в разчистената средна част имаше пет-шест груби навеса, построени от струпани камъни и покрити със сухи клони. Малко по-нататък се виеше поточе, което завършваше в езерце, позеленяло от водорасли. До него имаше още едно, очевидно подхранвано от извор, защото водата му беше чиста. Между двете езерца Декерет видя някаква странна конструкция — седем високи до кръста каменни колони със заоблени върхове, подредени в кръг.

— Това е работа на метаморфите — обясни Барджазид.

— Нещо като олтар?

— Така смятаме. Знаем, че променящите се често идват тук. Понякога намираме малки сувенири — молитвени пръчици, птичи пера, малки плетени съдинки.

Декерет се вгледа смутено в дърветата наоколо, сякаш очакваше в миг да се превърнат в отряд диви туземци. Той не бе имал много контакти с коренното население — победените жители на горите. За тях бе чувал предимно слухове и фантазии, родени от страх, невежество и чувство за вина. Беше сигурен, че някога са имали големи градове — Алханроел беше пълен с останки от тях, като ученик бе виждал и най-известния — огромния каменен Велализиер, недалеч от Лабиринта. Но те бяха мъртви от хиляди години. С настъпването на хората и другите заселници, жителите им бяха принудени да се оттеглят в най-затънтените кътчета на планетата, най-вече в един голям горист резерват на Зимроел, някъде на югоизток от Кхинтор. Декерет бе виждал истински метаморфи веднъж или два пъти — слаби, зеленикави същества, със странни, безизразни лица, които притежаваха дарбата да мимикрират с невероятна бързина. Не би се изненадал, ако малкият врун беше променящ се, а защо не и самият Барджазид?

— Как е възможно метаморфите, а и който и да било друг, да оцелее в тази пустиня?

— Те са силни същества. Могат да се адаптират.

— Срещат ли се често по тези места?

— Кой може да каже? Попадал съм на няколко разпръснати банди от по петдесет, седемдесет… Може би има и други. Или пък срещам едни и същи, но с променен вид… Кой знае?

— Странни същества — каза Декерет и посегна небрежно към гладката каменна повърхност на върха на най-близката колона. С невероятен рефлекс Барджазид улови ръката му и я дръпна.

— Не го докосвай!

— Защо? — попита Декерет с изненада.

— Тези камъни са свещени!

— И за теб ли?

— За тези, които са ги поставили тук — отговори Барджазид навъсено. — Ние уважаваме магията, която може би се крие в тях. А в тази пустиня човек никога не предизвиква отмъщението на съседа си с лека ръка.

Декерет се вгледа невярващ в дребния човек, в колоните, в двете езерца и в красивите остролисти дървета, които ги заобикаляха. Въпреки горещината той потрепери. Погледна нататък, отвъд границите на малкия оазис, към заоблените дюнии и прашната ивица на пътя, която изчезваше на юг в далечината на тази тайнствена земя. Слънцето се изкачваше бързо по небосклона и топлината му изгаряше безмилостно небето, земята и няколкото беззащитни същества, скитащи из ужасното място. Погледна назад към планините, през които бяха минали — огромна, зловеща стена, която го отделяше от това, което минаваше за цивилизация на този огнен континент. Изведнъж се почувства съвсем сам, слаб, изгубен.

Появи се Динитак Барджазид с цял куп манерки, които стовари почти в краката на Декерет. Той помогна на момчето да ги напълни от чистото езерце, което им отне удивително много време. Опита водата — беше хладна, чиста, със странен, но приятен метален вкус, за който Динитак каза, че се дължал на разтворени минерали. За да занесат всички манерки на флотера трябваше да се върнат десетина пъти. Синът на Барджазид обясни, че това се налагало, защото през следващите няколко дни нямало откъде да вземат вода.

Обядваха както обикновено от непретенциозните си провизии и с настъпването на най-голямата горещина през деня, легнаха да поспят. Вече трето денонощие Декерет спеше през деня и бе започнал да свиква с променения ритъм. Той затвори очи, предаде духа си на обичаната Господарка на острова — светата майка на лорд Престимион — и почти веднага потъна в тежък сън.

Този път сънищата се появиха.

За Декерет, както и за всички същества на Маджипур, те бяха основна част от живота. Всяка нощ му осигуряваха утеха, увереност, съвети, напътствия, упреци и какво ли още не. От малки хората се научаваха да възприемат посланията на сънищата, да ги наблюдават и записват, да ги носят в себе си през нощта и в часовете на бодърстване след това. И във всичко се долавяше присъствието на Господарката на острова — тя бдеше над всеки, помагаше му да разбере собствения си дух и с посланията си влизаше в пряка връзка с милиардите души на огромната планета.

Декерет се видя да крачи по планинския хребет, който бяха преминали току-що. Беше сам и слънцето — невероятно голямо — изпълваше половината небе, но въпреки това горещината беше поносима. Склонът беше много стръмен, почти отвесен, и той погледна над ръба. Надолу, надолу, толкова надолу, струваше му се на повече от сто мили, той забеляза огромен бълбукащ и димящ казан, бушуващ вулканичен кратер, в който кипеше и гореше червена лава. Тази стихия не го изплаши — дори по някакъв странен начин го привличаше, умоляваше… Той копнееше да скочи вътре, да се гмурне в дълбините и да заплува в разтопеното и сърце. Започна да се спуска, да тича и да скача, често да се издига над земята и да се носи във въздуха, да лети надолу по огромния склон и когато приближи му се стори, че в пулсиращата лава вижда лица — лорд Престимион, понтифекса, Барджазид и Голатор Лазгия… А тези странни коварни същества край ръба…? Дали не бяха метаморфи? В центъра на вулкана вряха множество могъщи хора. Декерет се втурна към тях, изпълнен с обич и си мислеше: „Ето ме, вземете ме при вас, идвам“. И когато сред всички други долови очертанията на голям бял диск и си даде сметка, че това е любимият лик на Господарката на острова, в душата му нахлу някакво неописуемо блаженство, защото разбра, че това е нейното послание, а бяха минали месеци от последния път, когато тя бе докоснала спящия му ум.

Заспал, но нащрек, без да изпуска от поглед Декерет от съня, той чакаше мига, сливането му с Господарката, жертвоприношението във вулкана, което щеше да му разкрие истината, да му даде познание, което носи радост. Изведнъж нещо странно прекоси съня му, нещо като разстилащ се воал. Цветовете избледняха, лицата станаха замъглени. Той продължи да тича надолу по склона, но вече залиташе, спъваше се често, дори падна по очи. После загуби пътеката, движеше се настрани, вместо надолу, не напредваше. Бе имал чувството, че само след миг щеше да изпита върховно удоволствие, а сега се оказа, че то е недостижимо и го завладяха страхът, терзанията, ужасът. От екстаза, който му обещаваше началото на съня, не бе останала и следа. Ярките цветове постепенно бяха заменени от всеобхватна сивота и всичко замря — сам той замръзна на планинския склон, втренчен надолу в мъртвия кратер. Гледката го караше да трепери, да свие колене към гърдите си и да плаче… докато се събуди.

Примигна и се изправи. Главата му пулсираше, очите му смъдяха, а в раменете и гръдния си кош чувстваше някаква тежест. Не това би трябвало да осигуряват сънищата — дори и най-ужасните от тях… Такава невероятна смесица от страдания, объркване, страх… Все още беше ранен следобед и ослепителното слънце бе увиснало високо над върховете на дърветата. Недалеч от него лежаха Кхаймак Гран, врунът и Динитак Барджазид. Изглеждаха дълбоко заспали. Старият Барджазид не се виждаше никъде. Декерет се обърна на една страна и опря лицето си до топлия пясък край постелката си, опита се да намали напрежението си. Нещо не беше наред със съня му, сигурен бе в това. Беше се намесила някаква тъмна сила, бе откраднала добродетелта от него и вместо нея му бе дала само болка. Това ли бяха крадците на сънища? Той болезнено сви тялото си на топка. Чувстваше се омърсен, експлоатиран и омерзен. Чудеше се дали с навлизането им по-навътре в пустинята при всяко заспиване ще е така, нямаше ли да стане и още по-лошо.

Малко по-късно Декерет заспа, но сънищата му бяха раз-покъсани и случайни, без ритъм и последователност. Не им обърна внимание. Когато се събуди, денят беше към своя край и призрачните звуци на пустинята отново нахлуха в ушите му — дрънчене, мърморене, далечен смях. Чувстваше се по-уморен, отколкото преди да заспи.