Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (8)

ГЛАВА VII

Семпроний, говори!

Адисън — Катон

Приготовленията за съвещанието бяха кратки и прости. Старият капитан на фрегатата посрещна офицерите си с безупречна вежливост и като им посочи столовете около масата, завинтена в средата на каютата, седна мълчаливо, последван без по-нататъшни церемонии и от другите. Когато заемаха местата си обаче, всички тихомълком спазваха най-строго реда по старшинство и чин. Грифит, който по длъжност стоеше след капитана, седна от дясната му страна, а отляво се разположи командирът на шхуната. Офицерът от морската пехота, който също участвуваше в съвета, се настани до Грифит, а след него по старшинство останалите офицери. Долният край на масата бе зает от щурмана — широкоплещест човек с атлетическо телосложение и груби черти на лицето. Щом насядаха всички и настъпи тишина, капитанът, който бе свикал подчинените си на съвет, откри заседанието, като изложи същността на работата, за която искаше тяхното мнение.

— Според инструкциите, които са ми дадени, господа — каза той, когато стигна бреговете на Англия, аз трябва да ги изследвам …

Грифит вдигна почтително ръка за тишина и старият ветеран млъкна, гледайки озадачено лейтенанта.

— Ние не сме сами — забеляза младият човек и хвърли поглед към оная част на помещението, където лоцманът стоеше в спокойна и небрежна поза, облакътен на едно оръдие.

Непознатият даже не помръдна, като чу тоя явен намек, нито вдигна очи от картата, сложена направо на палубата до него, която изучаваше внимателно.

— Това е мистър Грей — отвърна капитанът, като сниши почтително глас. Неговите услуги ще ни бъдат необходими в случая, затова не бива да крием нищо от него.

Младите хора се спогледаха учудено, но Грифит с мълчалив поклон изрази съгласието си с решението на капитана, който после продължи:

— Наредено ми е да следя за известни сигнали откъм носовете, край които минахме. За тази цел разполагам с най-добрите карти и с напътствия, благодарение на които снощи можахме да влезем в залива. Сега разполагаме и с лоцман, който даде такива доказателства за умението си, че нито един от вас, господа не трябва да се колебае в случай на нужда да се довери на неговата честност и вещина.

Старецът млъкна и огледа офицерите си, сякаш искаше да прочете по лицата им какво мислят по тоя важен въпрос. Но слушателите само наклониха мълчаливо глави и капитанът продължи обясненията си, като от време на време поглеждаше един лист, който беше в ръката му.

— Всички знаете, господа, че злополучният въпрос за размяната на пленници е повдиган неведнъж от двете правителства — нашето и английското. По тази причина, а също и по някои политически съображения нашите комисари в Париж смятат, че трябва да се заловят в плен някои видни дейци на противната страна, които може да послужат като заложници в случай на вражески интриги. Същевременно това ще прехвърли бедствията на войната от нашите брегове върху бреговете на тия, които я предизвикаха. Сега ни се удава възможност да изпълним този план и аз ви събрах, за да обмислим как да стане това.

Неочакваното съобщение за целта на плаването бе посрещнато с дълбоко мълчание. Като почака малко, капитанът се обърна към щурмана и запита:

— Какво ще ме посъветвате, мистър Болтроп?

Закаленият моряк, помолен за мнение как да се развърже тоя заплетен възел, сложи късата си, костелива ръка на масата и почна с голямо старание да върти мастилницата, а с другата ръка поднесе до устата си перото и го задъвка с такава наслада, сякаш беше лист от прочутия вирджински тютюн. Но, като забеляза, че го чакат да отговори, той погледна първо надясно, после наляво и най-после заговори с дрезгав, плътен глас, който от морските мъгли и постоянни простуди бе загубил всякаква мелодичност:

— Според мен, щом е наредено така, работата трябва да се свърши, защото има едно старо правило: „Думата на началството е закон.“ Но, не е лошо и правилото: „Каквото ти заповядат, прави, ала не се мори.“ То е избавяло много добри момчета от грешки, които биха им стрували отписване от ведомостта. Не искам да кажа, че ведомостта пада по-долу от други книги, ала когато човек умре, сметката му се закрива, за да не стават недоразумения. Тъй, че щом ще трябва да се върши работа, възниква въпросът: как? Всички знаят, че корабът има много платна, но не всеки може да ти каже как да се приберат излишните. Затуй, ако действително трябва да се свърши тая работа, редно е или да свалим на брега отряд, който да улови тия хора, или с лъжливи светлинни сигнали и флагчета да ги примамим на фрегатата. Колкото до десанта, капитан Мънсън, то ако пробиете с бушприта прозорците на гостната на английския крал, аз нямам нищо против. Говоря само от мое име и пет пари не давам, че ще му изпочупим съдините. Но, ако трябва да оставя отпечатъка от ботушите си по пясъка на тоя бряг — пак става дума само за мен, — извинете за израза, ама по-добре да потъна вдън земя!

Младите офицери се усмихваха, докато старият морски вълк излагаше мислите си тъй чистосърдечно, вероятно смятайки, че достатъчно ясно е осветил основния въпрос, заради който бе свикан съветът. Но командирът, който също беше възпитаник на старата школа, макар и по-изтънчен, изглежда, разбра всички доводи на щурмана и без да измени безстрастното изражение на лицето си, помоли най-младия от лейтенантите да се изкаже.

Младият човек говори скромно, но решително, макар че речта му общо взето не беше по-ясна от тая на щурмана. Той каза почти същото, само с тази разлика, че не проявяваше такава неохота да слезе на суша.

Изказванията на другите офицери, вече с по-висок чин, постепенно ставаха все по-ясни и по-смислени, докато най-после дойде ред на капитана от морската пехота. Излагайки мнението си, той явно се гордееше с това, че набелязаното начинание отговаряше повече на професията му, отколкото обичайните действия на фрегатата.

— Струва ми се, сър, че успехът на тази експедиция зависи изцяло от начина на нейното изпълнение. След това лесноразбираемо за всички встъпление офицерът се поколеба, сякаш събираше мислите си за словесна атака, която щеше да сломи всякаква съпротива, след което продължи: — Разбира се, десантът трябва да стане на удобно място, под прикритието на оръдията на фрегатата, а шхуната по възможност да се постави на котва по такъв начин, че да може да открие флангов огън срещу брега, където е извършено дебаркирането. Подготовката за походен марш зависи много от разстоянието, което предстои да се измине. Аз мисля, сър, че трябва да се изпрати напред група моряци, които да пробиват път за колоната на морската пехота, а обозът и охраната му могат да останат на фрегатата, докато неприятелят бъде изтласкан към вътрешността. Едва тогава те могат спокойно да се придвижат напред. Трябва да се сформират също флангови отряди под командуването на двама от най-старите гар-демарини, а от марсовите да се образува малък отряд, който да помага на морската пехота. Разбира се, мистър Грифит лично ще поведе матросите, въоръжени с мускети и дълги пики — това ще бъде резерв, защото, струва ми се, моите военни заслуги и опит ми дават право да поема командуването на главните сили.

— Великолепно, фелдмаршале! — провикна се Барнстейбъл в изблик на веселост, която рядко се съобразяваше с времето и мястото. Не бива копчетата ви да ръждясат от морската вода. Трябваше да останете в лагера на Вашингтон. Да, по-добре да окачите койката си в неговата палатка. Вие, сър, изглежда мислите, че сме си наумили да завладеем цяла Англия?

— Зная, че всяка военна маневра трябва да се изпълни с голяма точност, капитан Барнстейбъл — отвърна командирът на морската пехота. Но, съм толкова свикнал да чувам насмешки от морските офицери, че не обръщам внимание на неща, които според мен са проява на невежество. Ако капитан Мънсън благоволи да използува мен и моите хора в тази експедиция, той непременно ще се убеди, че морската пехота е годна не само да носи караулна служба и да отдава чест.

Ала щом сте решили да тръгвате, тогава да пием за благополучно слизане на брега и за по-спокойно море. Капитан Мънсън, за ваше здраве! Аз мисля, че ако бяхме държали кораба по-южно — това е мое лично мнение, сър, непременно щяхме да се натъкнем на някой неприятелски кораб, който се връща от Западна Индия, и да намерим на него нещо за хапване, докато дойде време сами да стъпим на брега.

И тъй, докато говореше тоя стар, но още държелив моряк, с едната ръка често поднасяше чашата до устата си, а с другата стискаше здраво гарафата. Другарите му трябваше волею-неволею да слушат красноречието му или да си отидат жадни. Най-после Барнстейбъл безцеремонно му отне шишето и като си смеси вода и ром в равна пропорция, забеляза:

— Какъв чудноват грог имате в чашата си, Болтроп! Откакто плавам, не съм виждал такова нещо. В него има не повече вода, отколкото измества „Ариел“ с плиткото си газене, а дъното му не се стига. Ако в избата ви има такова устройство за вечно пълнене, нашата фрегата ще излезе много евтино на Конгреса.

Останалите офицери бяха още по-въздържани. Грифит само на-кваси устните си, а лоцманът изобщо отказа предложената му чаша. Капитан Мънсън продължаваше да стои прав и офицерите, виждайки, че присъствието им не е повече необходимо, се поклониха и излязоха. Грифит, който си тръгна последен, усети леко докосване на ръка по рамото си и като се обърна, видя, че го бе спрял лоцманът.

— Мистър Грифит — каза той, когато останаха сами с командира на фрегатата — снощните събития трябваше да ни научат на взаимно доверие. Без него нашата експедиция ще бъде опасна и безполезна.

— Нима рискът е еднакъв за двама ни? — възрази младият човек. Всички ме знаят такъв, какъвто съм. Служа на отечеството, принадлежа към семейство, чието име е гаранция за верността ми към Америка. И все пак рискувам да сляза на неприятелска земя, сред врагове, с малки военни сили и при обстоятелства, когато предателството би било гибелно за мен. Кой и какъв е този човек, дето се радва толкова на вашето доверие, капитан Мънсън? Задавам тоя въпрос не толкова заради себе си, колкото заради смелчаците, които ще ме следват безстрашно, накъдето и да ги поведа.

Сянка на недоволство премина по лицето на непознатия при тия думи, след които той се замисли дълбоко.

— Вашият въпрос е до известна степен основателен, мистър Грифит — отговори командирът, но едва ли е нужно да ви напомням, че имам право да изисквам безусловно подчинение от всички. Макар че произходът и образованието ми не ми дават привилегиите, от които се ползувате. Все пак Конгресът очевидно е сметнал, че не могат да се пренебрегнат моите заслуги и години. Аз командувам тая фрегата…

— Не продължавайте! — прекъсна го лоцманът. Съмненията на мистър Грифит са обясними и трябва да се разпръснат. Харесват ми гордостта и смелият поглед на тоя млад човек. И ако го е страх да не увисне заради мен на бесилката, аз ще му дам пример на благородно доверие. Прочетете това, сър и кажете можете ли и тогава да не ми се доверявате?

С тези думи непознатият пъхна ръка под куртката си, извади един пергамент, украсен с панделки и масивен печат, разгъна го и го сложи на масата пред младия човек. Той посочи тържествено с пръст някои пасажи от текста и в очите му пламна необикновен огън, а когато заговори, бледото му лице леко поруменя.

— Както виждате — каза лоцманът, сам кралят не се е поколебал да гарантира за мен, а американец няма основание да се плаши от неговото име.

Грифит се вгледа учудено в красивия подпис на злополучния Людовик, който украсяваше долната част на пергамента. Но, когато проследи с очи пръста на непознатия и прочете написаното, той се отдръпна от масата и като впери пламнал поглед в лоцмана, възкликна с въодушевление, което озаряваше цялото му лице:

— Водете ни! Готов съм да ви следвам до гроб!

По устните на непознатия пробягна усмивка на задоволство и като улови младия човек за ръката, той тръгна с него към кают-компанията, а командирът на фрегатата, бъзмълвен, невъзмутим свидетел на тази сцена, остана сам.