Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (15)

ГЛАВА XIV

Както лъв, когато чуе

вик ловджийски, страшен,

тъй и Дъглас враговете срещна —

горд, безстрашен.

Пърси

Когато Елис Дънскоум влезе в стаята, където беше настанен вторият арестант, той не бе потънал като Грифит в дълбок сън, а седеше на един от запазилите се тук стари столове с гръб към вратата и като че ли гледаше през малкото прозорче тъмната и неприветлива местност наоколо, над която бурята още вилнееше. Той не забеляза, че Елис се бе приближила до него, докато в очите му не попадна отблясък от лампичката. Тогава се сепна, скочи моментално и тръгна да я посрещне. Той пръв заговори:

— Чаках те да дойдеш, след като разбрах, че си познала гласа ми. И бях дълбоко уверен, че Елис Дънскоум няма никога да ме предаде.

Макар и да предвиждаше това потвърждение на догадките си, Елис не можа да отговори веднага, а се отпусна на стола, от който арестантът току-що бе станал, и помълча малко, сякаш да събере сили.

— Значи, този глас не е бил плод на въображението ми или измама на слуха ми, а самата ужасна действителност! — промълви тя най-после. Защо предизвикваш така законния гняв на своето отечество? Какви коварни планове ти е внушил сега твоят неукротим нрав?

— Езикът ти е много остър и жесток, Елис Дънскоум — отвърна непознатият с рязка студенина, а беше време, когато и след кратко отсъствие ме посрещаше с по-нежни думи.

— Не отричам. Дори и да искам, не мога да скрия своята слабост нито от самата себе си, нито от теб. Пък и бих желала цял свят да знае за нея. Някога те уважавах, дадох ти дума, повярвах ти и в заслеплението си забравих най-светите си задължения. За тази слабост бог ме наказа жестоко чрез твоите лоши дела.

— Нека да не тровим срещата си с безполезни взаимни упреци, каза той. Имаме много, много да си кажем, преди да ми разкриеш с каква милосърдна цел си дошла тук. Аз те познавам много добре, Елис и виждам, че чувствуваш опасността, която ме застрашава, и си готова на всичко, за да ме спасиш. Майка ти … жива ли е още?

— Последва покойния ми баща — отвърна Елис, като закри с Длани бледото си лице. Останах сама, съвсем сама. Защото този, който беше за мен всичко, измени на родината ся и стана недостоен за доверието ми.

Тези думи развълнуваха много непознатия. Той вдигна погледа си, обикновено спокоен, от пода към лицето на своята събеседница и закрачи бързо назад-напред из стаята.

— Много неща бих могъл да кажа за свое оправдание — отговори най-сетне той, много неща, които ти не знаеш. Аз напуснах родината, понеже виждах тук само гнет и неправда, а нямах право да те моля да свържеш съдбата си със скиталец без име и без състояние. Ала сега мога да ти докажа верността си. Казваш, че си останала сама. Но защо трябва да бъдеш сама? Ще видиш колко си грешила, когато си се съмнявала, че някой ден ще бъда в състояние да заменя баща ти и майка ти.

Такова уверение, макар и малко закъсняло, винаги е приятно за ухото на жената и Елис поомекна, при все че думите й звучаха все тъй остро.

— Ти съвсем не говориш като човек, чийто живот виси на косъм, готов всеки миг да се скъса. А къде ще ме заведеш? В Лондонската кула^[1] ли?

— Не мисли, че съм толкова неблагоразумен и че не съм взел достатъчно предпазни мерки — отвърна непознатият с невъзмутимо хладнокръвие. Наблизо има цял отряд храбреци, които само чакат сигнал от мен, за да смачкат като червеи жалките сили на вашия офицер.

— Значи, полковник Хауард е бил прав! Сега разбирам как неприятелските кораби са минали през плитчините! Ти си бил техният лоцман!

— Да.

— Какво? Нима ще използуваш знанията, които си получил в разцвета на невинната си младост, за да донесеш нещастие в дома на тия, които някога си познавал и почитал! Джон, Джон! Мигар образът на девойката, която в зората на нейната младост и непорочна красота ти уж обичаше, е оставил такъв слаб отпечатък в сърцето ти, че то може да бъде равнодушно даже към страданията на тези, сред които се е родила и които представляват нейният малък свят!

— Нито един косъм от главите им не ще бъде докоснат, нито една сламка от покривите им няма да бъде изгорена и най-големият подлец измежду тях може да спи спокойно — и все заради теб, Елис! Англия започна тази война с нечиста съвест и окървавени ръце, ала сега всичко това ще бъде забравено, макар че именно сега имаме сила и възможност да я накараме да почувствува нашата мъст — даже на собствената си земя. Но аз не съм дошъл тук с такава цел.

— Защо тогава си се хвърлил слепешком в тази клопка, от която и целият ти прехвален отряд не може да те измъкне? Достатъчно е да извикам високо твоето име дори тук, в тъмните и неприветливи коридори на тази уединена обител, и още преди да съмне, ехото ще го разнесе навред и народът ще се вдигне на оръжие, за да накаже дързостта ти.

— Името ми е произнасяно тук много пъти, и то без нежни нотки — отвърна презрително лоцманът. — Цял народ трепереше, като го чуеше, и страхливците, и негодниците бягаха от човека, когото бяха онеправдали. Аз доживях да издигна гордо знамето на новата република пред очите на трите кралства и нито силата на оръжието им, нито дългогодишният им опит не успяха да го изтръгнат от ръцете ми. Да, Елис, ехото на вашите източни хълмове още повтаря тътнежа на моите оръдия, затова името ми звучи още по-страшно в ушите на сънливите ви йомени.

— Не се хвали с временния успех, с който бог е възнаградил греховните ти дела, каза Елис, защото ще дойде ден на сурово и тежко възмездие. И не се ласкай с празната надежда, че името ти, което всява такъв ужас у честните граждани, е способно да прогони мислите за дом, родина и близки от ума на всички, които го чуят. Аз сама започвам да се съмнявам дали не изменям на свещения си дълг, като те слушам, вместо да предупредя цяла Англия какъв престъпен неин син се таи в пазвата й.

Лоцманът, който се разхождаше из стаята, се обърна внезапно и като се взря в лицето на Елис, отговори със спокойния тон на човек, който знае, че няма от какво да се страхува:

— Това ли е Елис Дънскоум? Това ли е кроткото, великодушно момиче, което познавах на млади години? Но повтарям: няма да трепна от твоята заплаха, дори и да си способна да я изпълниш. Казах, че е достатъчно да дам сигнал, за да се втурнат хора, които ще накарат вашите пъзльовци-войници да се разбягат като пилци. — Правилно ли си преценил силите си, Джон? — запита Елис, с което неволно издаде дълбокото си безпокойство за живота му. Държиш ли сметка, че при изгрев може да пристигне мистър Дилън с отряд кавалерия? Защото за никого тук не е тайна, че той е отишъл да търси помощ.

— Дилън! — възкликна учудено лоцманът. Кой е този? И какво го е накарало да замине тъй внезапно, за да иска подкрепления за вашата стража?

— Не ме гледай така, Джон, като че ли искаш да проникнеш в тайните на сърцето ми! Аз не съм го подтиквала към тази стъпка. Нима можеш да си помислиш, че ще те предам? Но той наистина замина и тъй като наближава да се съмне, трябва да използуваш времето, което ти остава, за да се погрижиш за своята безопасност.

— Не бой се за мен, Елис! — отвърна гордо лоцманът и на стиснатите му устни заигра слаба усмивка. Но, откровено казано, това заминаване не ми харесва. Как му беше името? Дилън ли? Да не е от фаворитите на крал Джордж?

— За разлика от теб, Джон, той е верен поданик на своя върховен повелител — краля и макар да е роден във въстаналите колонии, запазил е добродетелността си неопетнена сред покварата и изкушенията на днешните времена.

— Американец! И изменник към свободите на човешкия род! Ей богу, по-добре да не ми се изпречва на пътя, защото ако ми падне в ръцете, така ще го накажа, че ще послужи за пример на всички изменници!

— А нима самият ти не си изменник? И дори сега, когато дишаш въздуха на родната земя, дебнеш под прикритието на нейните мъгли с безумното намерение да смутиш мира и щастието й!

Страшен гняв и негодувание блеснаха свирепо в очите на лоцмана и дори желязното му тяло затрепера от вълнение, когато отговори:

— Как можеш да сравняваш тази подла и себична измяна, чиято цел е да облагодетелствува шепа хора за сметка на милиони, с благородния порив, който подтиква човека да се бори за защита на свещената свобода? Мога да ти кажа, че аз вдигнах оръжие за общото дело на моите съграждани и сънародници. Че макар да ни разделя цял океан, всички ние сме хора от една кръв и чеда на един народ, и ръката, която подтиска едните, наранява и другите. Но аз презирам подобни дребнави оправдания. Роден съм в тази страна и искам да бъда неин гражданин. Душата ми не може да търпи гнета и произвола на тираните и наемниците, затова съм готов и имам право да се боря с подтисничеството, от чието и име да се върши то и с каквито и празни, благовидни думи да оправдава престъпленията си спрямо човечеството.

— Ах, Джон, Джон! Макар че тези слова могат да звучат като музика в ушите на метежници, за мен те са безумен брътвеж. Напразно създавате нови системи на управление или по-право на анархия и безредие, противни на всичко, което са вършили досега или ще вършат занапред хората в мир и щастие. Какво струват твоите висши съображения и лъжливи доводи пред влеченията на сърцето? То именно ни подсказва къде е родината ни и как да я обичаме.

— Ти говориш като слаба жена, робуваща на предразсъдъците си — каза лоцманът по-спокойно, като жена, готова да окове народите във веригите, в които сте оковани вие, жените — и млади, и стари.

— А има ли по-свети и по-здрави връзки от семейните? — запита Елис. Нима сам бог не е създал домашното огнище и нима народите не водят началото си от семейството, както клоните — от стъблото, докато дървото не се разпростре надлъж и нашир? Връзките, които съединяват човека с неговия народ, са стари и свети; който ги разкъса, се покрива с позор.

Лоцманът се усмихна презрително и като разтвори предницата на грубата си горна дреха, извади оттам един подир друг няколко предмета, които с озарено от гордост лице показа на посетителката си.

— Гледай, Елис — рече той. Това ли наричаш позор? Този широк пергамент с внушителен печат и с височайшия подпис на крал Людовик! Погледни и тоя кръст, украсен със скъпоценни камъни, подарък от същата знатна ръка! Нима се дават такива подаръци на хора, покрити с позор? И прилично ли е да се петни с обидното прозвище „шотландски пират“ човек, когото крале и благородници са удостоявали със своето благоволение?

— А мигар не си заслужил това прозвище, Джон, с безпошадността и злобата си? Готова съм да целуна залъгалките, които ми показваш, дори и да са хиляди пъти по-грозни, но да са окачени на гърдите ти от твоя законен господар. А сега те ми се виждат като незаличими петна върху опозореното ти име. Що се отнася до твоите покровители, чувала съм за тях. И ми се струва, че една кралица трябва да се занимава с по-почтена работа, вместо да поощрява с усмивки неверните поданици на други монарси, дори и да са нейни врагове. Само господ знае кога ще стовари гнева си върху нея и ще надигне брожение сред собствения й народ! И тогава тя горчиво ще се разкайва, че сама е подстрекавала към метеж!

— Това, че прекрасната кралица Антоанета е удостоила моите заслуги с частица от височайшото си одобрение, не е за мен единствената награда — отвърна лоцманът с престорена скромност, макар че спотаената гордост прозираше във високомерната му поза. Но, не произнасяй нито една укорителна дума за нея, защото не знаеш кого съдиш. Тя се слави не толкова със знатното си потекло и високото си положение, колкото с добродетелите и красотата си. Никоя друга жена в Европа не може да се мери с нея — дъщеря на император, съпруга на най-могъщия крал, добра и обичана покровителка на своя народ, който я обожава! Животът й е безупречен и никой простосмъртен няма право да я съди, дори и да заслужава това. Волята на провидението я е поставила над всякакви човешки злочестини.

— Но нима е непогрешима, Джон? Възмездието е естествена и неизбежна последица от греха. И ако не е надарена с някаква недостъпна за другите хора чистота, може би ще трябва да изпита върху себе си суровата десница на тоя, в чиито очи целият неин блясък и властта й са ефирни като въздуха, който диша, и нищожни в сравнение с неговия справедлив закон. Но ако се гордееш с това, че ти е било позволено да целунеш крайчеца на роклята на френската кралица и че си бил приет в обществото на знатни дами, които се перчат с богатата си премяна, можеш ли да се похвалиш също, че си намерил между тях такава, чийто език е бил достатъчно смел, за Да ти каже истината, а сърцето й — в пълно съзвучие с нейните думи?

— Разбира се, никоя от тях не ме е обсипвала с такива упреци, каквито чух тази нощ от Елис Дънскоум, с която се срещнах след шест години дълга раздяла — отвърна лоцманът.

— Аз ти казах светата истина, Джон, и искам да се вслушаш в думите ми, макар и да не си свикнал да чуваш такива неща. О, помни, че жената, която се осмели тъй дръзко да упрекне човека, чието име всява ужас сред обитателите на тия брегове, прави това само от загриженост за твоето бъдещо благополучие.

— Елис, Елис! Ти ме подлудяваш с тия глупави речи! Нима съм чудовище за сплашване на беззащитни жени и безпомощни деца? Какво значат тези епитети, прикачени към името ми? Мигар ще повярваш на гнусните клевети, с които винаги си служат вашите управници, за да помрачат славата на тия, които им се противопоставят, а особено когато вършат това успешно? Моето име може да е страшно за офицерите от кралския флот, но къде и кога е било страшилище за безпомощните мирни люде?

Елис Дънскоум хвърли на лоцмана плах поглед, който беше по-красноречив от думите й, и отговори:

— Не зная дали всичко, което казваш за себе си и за постъпките си, е вярно. В минути на мъка и печал често съм се молила да не отговаряш в деня на страшния съд дори за една десета от това, в което те обвиняват. Но, аз отдавна и добре те познавам, Джон и не дай боже в този тържествен момент, може би на пцследната ни среща на тоя свят, женската слабост да стане причина да забравя дълга си като християнка! Когато чувах злостните упреци и чудовищните обвинения, с които обсипваха твоето име, често си мислех, че хората, които говорят така необмислено, слабо познават човека, когото клеветят. Но макар че понякога или почти винаги ти си кротък и спокоен като най-тихото море, по което ти се е случвало да плаваш, все пак бог ти е вдъхнал горещи страсти, които, когато кипнат, приличат на южните морета, разбунени от ураган. Трудно ми е да кажа докъде може да доведе тази яростна душа човек, раздразнен от въображаеми обиди, които са го накарали да забрави родина и дом и внезапно да придобие сила, за да излее яда си.

Лоцманът слушаше с дълбоко внимание и острият му поглед като че ли проникваше в самите глъбини на мислите й, които тя изказваше с недомлъвки. Все пак той се владееше напълно и отговори, с тон, в който имаше повече мъка, отколкото гняв:

— Ако нещо може да ме накара да възприема твоя миролюбив и примирителен начин на мислене, то е, че гнусните езици на моите, страхливи врагове са накарали и теб да се усъмниш в благородните подбуди на моето поведение. Колко струва славата, когато човек може да бъде очернен до такава степен даже пред най-близките си приятели? … Но, стига тези детински разсъждения! Те не са достойни нито за мен, нито за моя дълг, нито за святото дело, на което съм се отдал!

— Не, Джон, не ги отхвърляй — каза Елис, улавяйки го несъзнателно за ръката. Те са като роса за изсъхнала трева и могат да пробудят младежките ти чувства и да смекчат сърцето ти, закоравяло по-скоро от лоши привички, отколкото от низки подбуди.

— Елис Дънскоум — произнесе лоцманът, като се приближи към нея със сериозен и тържествен вид, тази нощ научих много неща, макар че съвсем не дойдох тук за това. Ти ми показа колко зловредно е диханието на клеветника и колко трудно се запазва доброто име. Най-малко двайсет пъти съм срещал наемниците на своя крал в открит бой и винаги съм се сражавал мъжествено под знамето, което бе издигнато за пръв път от моята ръка и което, слава богу, нито веднъж досега не съм виждал спуснато даже на една педя; нрез цялата си служба не мога да се упрекна за нито една малодушна или нечестна постъпка. И с какво съм възнаграден? Езикът на гнусния клеветник е по-остър от сабята на воина и оставя дори по-незаличим белег!

— Никога досега не съм чувала от теб такива справедливи думи, Джон, и дай боже да те спохождат винаги! — промълви Елис с чувство. Ти казваш, че си рискувал скъпоценния си живот в двайсет битки, ала виждаш колко неблагосклонно е небето към размирниците! Разправят, че никога светът не е виждал по-отчаяна и по-кървава борба от тази, чийто грохот разнася твоето име до най-далечните кътчета на тоя остров …

— То ще се разнася навред, където се говори за морски битки! — прекъсна я лоцманът с гордо вълнение, което започваше да измества тъгата, помрачавала досега лицето му.

— И все пак тази мнима слава няма да предпази името ти от безчестие, и ефимерните награди на победителя не могат да се сравнят с наградите на победените. Знаеш ли, че нашият милостив монарх, смятайки делото на твоя последен противник за свято, го е обсипал със своята кралска щедрост?

— Да, посветил го е в рицарско звание! — възкликна лоцманът с презрителен и горчив смях. Е, нека му дадат отново кораб, а на мен друг и му обещавам графска титла, ако заслужи това с ново поражение!

— Не говори толкова прибързано и не се хвали, че те закриля някаква сила. Тя може да ти измени, Джон, точно когато най-много се нуждаеш от нея и най-малко очакваш да ти изневери — възрази събеседницата му. В битката не винаги печели най-силният, както и в бягането най-бързият.

— Не забравяй, моя добра Елис, че думите ти имат двояк смисъл! Вярно, в бой не винаги спечелва най-силният, ала в бягането безусловно побеждава най-бързият. Да, да, много често страхливците са се спасявали от мен само с бързите си нозе! Елис Дънскоум, ти не познаваш и една хилядна от мъченията, които съм изтърпял по вина на знатни мерзавци, само защото ти завиждат за заслуги, на които не са способни, и принизяват славата на дела, непосилни за тях.

Захвърлиха ме сред океана като негоден кораб, на който е възложена безнадеждна мисия, за да загине после в катастрофата, предизвикана от самия него! Колко коварни сърца са ликували, виждайки пробитите ми платна, с надежда да ме пратят на бесилка или в гроб на морското дъно! Но, останаха разочаровани! Погледът на лоцмана, вече не тъй пронизителен и твърд, сега пламтеше от диво злорадство и той продължи по-гръмогласно: Да, горчиво разочаровани! О, тържеството над сразените врагове е нищо в сравнение с безмерната радост, която изпълни сърцето ми, когато се издигнах тъй високо над тези подли и жалки лицемери! Аз молех, умолявах най-настоятелно французите да ми дадат макар и най-лошия си кораб, стига да може да води бой. Увещавах ги, че това е необходимо и че не ме е страх за живота ми. Но, интригите и завистта ме лишиха от законните права и ми отнеха повече от половината слава. Наричат ме пират! Дори и да съм заслужил това име, аз го дължа по-скоро на нищожеството на моите приятели, отколкото на действията ми срещу неприятеля!

— И не те ли кара всичко това да станеш отново верен на своя крал и на родината си, Джон? — запита тихо Елис.

— Остави тази глупава мисъл! — провикна се лоцманът, сякаш че изведнъж осъзнал, че е проявил слабост. Така става винаги с хора, които се отличават с делата си. Но, да се върнем пак на твоето посещение. Аз мога да спася себе си и другарите си от този жалък затвор, но заради теб искам да избягна кръвопролитие. Може би ти знаеш как да извършим това, без да ни усетят? Когато се съмне, ще ви отведат в стаята, където се видяхме за пръв път. Това ще стане тю молба на мис Хауард, която ще каже, че постъпва така от състрадание и чувство на справедливост и от желание да разбере какви сте в действителност. Няма да посмеят да й откажат. И докато стражата стои пред вратата, ще ви преведат през друга врата до стаите в същото крило, откъдето лесно ще можете да скочите през прозореца на земята, която е обрасла с храсталак. А след това спасението ви зависи от вашето благоразумие.

— Ами ако този Дилън, за когото споменаваш, подозира истината, как ще отговаряш пред закона, загдето си подпомогнала нашето бягство?

— Мисля, че той не знае кой се намира между задържаните — отвърна замислено Елис, макар че може да е познал един от другарите ти. Но, той се ръководи от лично чувство, а не от чувство за дълг.

— Така и предполагах — каза лоцманът и по лицето му, което доскоро отразяваше борба между неукротими страсти, пробягна усмивка като пламък на гаснещ пожар, който с последния си блясък озарява околните развалини. Този младеж Грифит с безразсъдството си ме отклони от правия път и справедливо ще бъде възлюблената му да се изложи заради него на известен риск. Но, с теб е друго, Елис! Ти си само гостенка в този дом и не бива да се замесваш в такава опасна работа. Ако се разбере кой съм, този американски родоотстъпник, полковник Хауард, ще се нуждае от цялата благосклонност на краля, която е спечелил, отстоявайки делото на тиранията, за да се спаси от гнева на министрите.

— Страх ме е да доверя толкова деликатна работа на добрата си приятелка — поклати глава Елис.

— Не забравяй, че тя има с какво да се оправдае — със своята привързаност. А, ти можеш ли да заявиш пред цял свят, че все още пазиш добри чувства за човека, когото жигосваш с такива обидни думи?

Лека руменина обагри бузите на Елис Дънскоум и тя отвърна със сподавен глас:

— Не е нужно вече да разгласявам пред цял свят тая слабост, макар че тя действително съществуваше. След това руменината изчезна и лицето й стана мъртвешки бледо, а в очите й запламтя необичаен огън. Могат да ми вземат само живота, Джон, и заради теб аз съм готова да го пожертвувам!

 

— Елис! — възкликна трогнатият лоцман. Моя добра, мила Елис …

В този критичен миг на вратата почука часовоят и без да дочака отговор, влезе бързо в стаята. „Дамата трябва веднага да се махне“ — съобщи той задъхано. Елис и лоцманът, които искаха да се уточнят по-подробно за проектираното бягство, запротестираха, но войникът, който се боеше от наказание, оставаше непоколебим и страхът да не бъде заварена тук най-после накара Елис да се подчини. Тя стана и тръгна бавно към вратата, но лоцманът я улови за ръката и прошепна развълнувано:

— Елис, ще се видим ли пак, преди да напусна завинаги тоя остров?

— Ще се видим утре сутринта, Джон — отвърна тя също шепнешком, в стаята на мис Хауард.

Той пусна ръката й и Елис се измъкна от килията, а нетърпеливият часовой тутакси затвори вратата и мълчаливо завъртя ключа в бравата. Лоцманът стоеше заслушан в леките стъпки на двамата, а когато и те утихнаха, започна пак да се разхожда неспокойно из тясната стая, като от време на време се спираше да погледне препускащите по небето облаци и стенещите дъбове, чиито огромни клони трепереха и се огъваха под буйния напор на вятъра. След няколко минути бурята в душата му постепенно се смени със спокойствие, присъщо на безстрашен човек като него. Той седна отново там, където го бе заварила Елис, и почна да размишлява за разни минали събития, а после по навик премина към нови дръзновени, съдбоносни планове, каквито се зараждаха тъй лесно в неговия неуморен, буден Ум.