Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (33)

ГЛАВА XXXII

Не, отговори ми! Стой и се разкрий!

Шекспир — „Хамлет“

По време на събитията, които се развиха, след като лоцманът слезе на брега, „Бързи“, поставен сега под командуването на щурмана на фрегатата мистър Болтроп, кръстосваше назад-напред, готов да вземе моряците след успешния завършек на експедицията им. Надвечер североизточният вятър постепенно се смени с южен и дълго преди да постъпи нощната вахта, предпазливият стар моряк, който, както може би си спомня читателят, във военния съвет решително бе отказал да се довери на английския бряг, заповяда на кормчията да насочи тендера право към сушата. Но, когато лотът показваше, че трябва да завият, корабът променяше курса и така моряците прекараха няколко часа в търпеливо очакване на своите смели другари. Щурманът, който на млади години бе служил в търговския флот като капитан на различни кораби, подобно на много хора със същата професия и произход смяташе, че липсата на изтънчени обноски е най-добро свидетелство за майсторство в мореплаването, затова презираше вежливостта и педантичността, съблюдавани на военните кораби.

Изпълнявайки специфичните си задължения да следи изразходването на припасите от различните складове, да поддържа корабния дневник на фрегатата и да проверява всекидневно състоянието на платната, въжетата и мачтите, той рядко имаше случай да се сблъска с веселите, вечно засмени и безгрижни млади лейтенанти, които заемаха обичайните командни длъжности на кораба, затова можеше да се каже, че спадаше към особен животински вид, макар и несъмнено от един и същ род със своите по-благовъзпитани колеги. Но, когато обстоятелствата наложеха да излезе от строгите рамки на скучната си всекидневна работа, обикновено той се стараеше да общува с ония членове на екипажа, чиито навици и мнения бяха най-близки до неговите.

Колкото до общуването, по някаква странна случайност свещеникът на фрегатата беше почти в същото положение, както този стар морски вълк.

Страстно желание да подобри участта на тия, които бяха обречени да намерят смъртта си в морските дълбини, бе подтикнало този опитен и простодушен свещенослужител да приеме такъв пост, с наивната вяра, че е предопределен да стане оръдие за спасението на мнозина, които са забравили висшия смисъл на земното си съществуване. Границите и целта на нашата повест не ни позволяват да разкажем за многото причини, които не само бяха разрушили напълно всичките му измамни надежди, но и принудили тоя добър божи служител да води трудна и страшна борба със себе си, за да остане на висотата на свещения си сан. Мисълта, че отстъпва от вярата си, бе толкова пречупила житейската, ако не и духовната гордост на свещеника, че бе започнал да изпитва радост от общуването с грубия щурман, който поради напредналата си възраст понякога обичаше да говори за задгробния живот, макар и по начин, присъщ на своеобразния му характер. Може би и двамата се чувствуваха не на място, но поради някакви тайни симпатии, независимо от техните подбуди, изпитваха взаимно влечение.

През въпросната нощ мистър Болтроп бе поканил свещеника да му прави компания на „Бързи“, добавяйки на простоватия си груб език, че тъй като на брега сигурно ще има бой, „някой и друг нещастник може да има нужда от неговата подкрепа“. Свещеникът бе приел тази странна покана от желание да разнообрази някак монотонния си живот на море, а може би и от стаена в смутената му душа жажда да бъде колкото се може по-близо до terra firma. Тъй че, след като лоцманът слезе на брега със своите неукротими юнаци, на притихналия тендер останаха само щурманът и свещеникът заедно с помощник-боцмана и десетина-дванайсет матроси. Първите няколко часа тази славна компания прекара в малката каюта на кораба в мирен разговор над чаша грог, подправен със сладки приказки по най-различни спорни въпроси, които всеки разглеждаше по своему, но за голямо съжаление на читателите нямаме време да се спираме на тях. Когато обаче вятърът задуха към неприятелския бряг, благоразумният щурман отложи разискванията за друг, по-удобен момент и без да изпуща чашата с грога, моментално се качи на шканците.

— Ето на — провикна се почтеният моряк, слагайки със самодоволен вид дървената чаша до себе си на палубата. Това се казва морски живот! Не обичам аз, отче, тая врява на кораба, който няма да назова, но който стои сега на около три левги от нас в открито море със зарифени гротмарсел, форстенгастаксел и фок!

Е, бива ли ме да приготвям грог? Хей, стегни по-добре фала! От тая напитка очите ти ще засвяткат като фар в тъмна нощ! Какво, не искаш ли? Хайде де, не бива да пренебрегваме английския ром.

След тази деликатна забележка той отпи солидна глътка и добави: Ти, отче, приличащ малко на нашия първи лейтенант. Той също пие, както казвам аз само стихии — вода, разредена с въздух.

— Трябва да qe признае, че мистър Грифит наистина дава здрав пример на екипажа — отвърна свещеникът, може би малко гузен, че този пример не въздействуваше достатъчно силно на самия него.

— Здрав ли? — извика Болтроп. Позволи ми да ти кажа, уважаеми буквоядецо, че ако наричаш тая лековита диета здрава, значи слабо разбираш от солена вода и морски мъгли! Ала мистър Грифит е моряк на място. И ако се занимаваше по-малко с дреболии и глупости, когато стигне нашите години, ще бъде много приятен компанйон. А, както виждаш сега, отче, главата му е твърде много заета с разни дивотии, като военната дисциплина например. Не ще и дума, хубаво е да сменяш навреме такелажа, да следиш добре мачтите и дори котвеното въже. Но бог да ме убие, отче, ако мога да разбера защо трябва … Обърни срещу вятъра, дръвнико! Не виждаш ли, господинчо, че си насочил кораба към Германия? Та, викам, не мога да разбера защо трябва да се вдига патърдия кога да си смениш ризата. Тази ли, или идущата седмица, или пък ако времето е лошо — по-идущата! Не обичам много да се строявам за преглед, макар че няма какво да ме упрекнат за поведението ми, освен че държа тютюна не под която буза трябва!

— И мен понякога ме измъчва тая дисциплина. Тя страшно подтиска духа особено когато тялото страда от морска болест.

— Е, да, първия месец често те присвиваше — каза щурманът. Спомням си как веднъж, когато бързаше да претупаш едно погребение, нахлупи на главата си шапка на морски пехотинец! Пък и никак не мязаше на член на екипажа, докато носеше ония проклети черни гащи с токи под коленете! Наистина не съм те виждал да се качваш по трапа на шканците, но като гледах през комингса на люка, все ми се струваше, че ще лъснат пищялките ти. А, право да ти кажа, отче, когато по палубата припка човек с такива голи върлини, като че виждам дявол! Ала след като шивачът каза, че гащите ти са за бракуване и домакинът ни даде да опаковаме долните ти подпорки в моряшки панталон, понякога не мога да различа краката ти от краката нагротмарсовия!

— Всъщност трябва да бъда благодарен за тази смяна — рече смирено свещеникът, — ако наистина е имало, както казваш такава прилика, докато бях в обичайната одежда на моя сан.

— Че какво общо има това с духовния сан? — учуди се Болтроп, поемайки си дъх след порядъчна глътка. Пищялките на човека са си пищялки, за каквото и да служи горното му снаряжение. Аз още от малък мразех късите гащи, може би защото винаги съм си представял дявола с тях. Нали знаеш, отче, когато говорим за някого, почти всякога си представяме такелажа и разните му такъми. За това нямам основание да мисля, че сатаната ходи гол. Дръж попътен вятър, дръвнико, че караш право срещу вятъра, мътните да те вземат! Та, казвам, винаги съм си представял дявола по къси гащи и триъгълна шапка. Някои от нашите млади лейтенанти се явяват на неделен преглед с триъгълни шапки като пехотни офицери. Но, аз повярвай ми, по-скоро бих излязъл по нощна шапчица, отколкото с такъв триъгълник.

— Чувам плясък на весла! — възкликна свещеникът, който, виждайки, че щурманът си представя великия дух на злото по-ясно от самия него, се помъчи да скрие невежеството си, като премина на друга тема. Да не би да се връща някоя от лодките ни?

— Да, да, възможно е. Да бях на тяхно място, отдавна щеше да ме хване брегова болест. Обръщайте, момчета, и лягайте в дрейф!

Тендерът, подчинявайки се на кормилото, се спусна по вятъра, поклати се известно време между вълните, после обърна нос към скалите и като постави платната така, че да легне в дрейф, постепенно загуби скорост и най-после спря. Докато се извършваше тази маневра, из мрака откъм брега изплава лодка и в момента, когато „Бързи“ застана на едно място, дойде толкова наблизо, че можеше да се чуе човешки глас.

— Хей, вие от лодката! — изрева Болтроп през рупора, който с помощта на дробовете му възпроизведе звуци, твърде наподобяващи мучене на бик.

— Да, да! — отговори звънък глас, който се носеше отчетливо над вълните, без да има нужда от изкуствени средства за усилване.

— Аха, иде някой от лейтенантите с вечното си „да, да“ — забеляза Болтроп. Хайде, момче, надуй боцманската си свирка, да те чуят от, борда! Но, ето и друга лодка откъм кърмата! Хей, обадете се!

— „Бързи“! — отвърна друг глас от противоположната посока.

— „Бързи“! След малко ще ми изстине капитанското място — забеляза щурманът.

С тая лодка иде човек, който щом се качи на кораба, ще почне да се разпорежда. Хм, това е мистър Грифит и трябва да си призная, въпреки слабостта му към панталони с токи на коленете и всякакви там финтифлюшки, много се радвам, че се е измъкнал от ръцете на англичаните! Ох, ей сега всички ще ни се изтърсят на главата! Ала ето още една лодка откъм подветрената ни страна! Вече са наблизо, може да ни чуят. Я да видим дали не са заспали. Хей, вие от лодката!

— „Флаг“! — отговори трети глас от една малка, лека лодчица, която се бе приближила незабелязано до тендера, идвайки право откъм скалите.

— „Флаг“?! — повтори Болтроп, сваляйки смаяно рупора. Такава голяма дума май не подхожда на такава черупчица! Дори Джек Менли не би я изрекъл тъй гръмко. Но, ей сега ще разбера кой има нахалството да се приближава така до трофея на един американски военен кораб! Хей, вие от лодката, повтарям!

Тоя последен зов, произнесен с отсечен, заплашителен тон, целеше да покаже, че човекът, който вика, никак не се шегува. За това гребците на лодката, която вече беше съвсем близо до тендера, вдигнаха едновременно веслата, сякаш от страх да не би викът да бъде последван моментално от някакви по-енергични средства за установяване на самоличността им. Човекът, седнал на кърмата, при това повторно подвикване се сепна, а после като че изведнъж се опомни и отвърна със спокоен глас:

— Не… не.

— „Не … не“ и „флаг“ са съвсем различни отговори — изръмжа Болтроп. Кой невежа е насреща?

Той още продължаваше да мърмори, възмутен от невежеството на непознатия, когато лодката се приближи бавно до брега и от кърмовата й седалка на палубата на пленения кораб се прехвърли лоцманът.

— Вие ли сте, мистър лоцман? — провикна се щурманът, като вдигна един боен фенер на две педи от лицето на човека пред себе си и се взря с тъпо недоумение в очите му, изпълнени с гордост и гняв. Значи, сте вие! Аз пък ви мислех за опитен човек, който не би се приближил до военен кораб в тъмното с такава голяма дума на устата, когато всеки юнга знае, че никога не носим раздвоено като ластовича опашка знаме! „Флаг“, а? Ех, да бяха тук войниците, хубаво щяха да ви нашарят.

Лоцманът го изгледа още по-свирепо и като се извърна сърдито, тръгна по шканците към кърмата на кораба с високомерно мълчание, сякаш смяташе под достойнството си да отговори. Болтроп още известно време гледа презрително подире му, но пристигането на лодката, на която бе подвикнал най-напред — тя се оказа катерът, веднага насочи вниманието му към други работи. Барнстейбъл бе обикалял дълго из морето, без да успее да намери тендера. А, тъй като трябваше да пази поведение пред пътниците, стигна до „Бързи“ съвсем не в добро настроение. Полковник Хауард и племенницата му през цялото време бяха мълчали. Старецът от гордост, а девойката от деликатност пред явното недоволство на чичо си. Кетрин, която вътрешно ликуваше, че всичките й планове бяха успели, от приличие за известно време беше сдържана като тях. Барнстейбъл няколко пъти се опита да й заговори, но тя му отговаряше само колкото да не обиди любимия си, като с държането си даваше да разбере, че предпочита да мълчи. За това лейтенантът, след като помогна на дамите да се качат на тендера и предложи да направи същата услуга на полковник Хауард (който отказа студено), се отдръпна с онова раздразнение, което е присъщо на служещите по военните кораби не по-малко, отколкото на всички други простосмъртни, и изля яда си върху тоя, с когото можеше да си позволи такова нещо.

— Какво значи това, мистър Болтроп? — развика се той. Пристигат лодки с дами, а вие държите гафела повдигнат така, че подветреният ръб на платното е опънат. Веднага отпуснете дерикфала^[1], сър!

— Слушам, сър! — промърмори щурманът. Хей, вие там, отпуснете фала, макар че корабът няма да помръдне с един възел за цял месец, щом всички кливери са опънати.

Придружен от хрисимия свещеник, той се приближи с мрачен вид до матросите на бака и добави: По-скоро бих очаквал мистър Барнстейбъл да докара с лодката живо говедо, отколкото тия фусти! Само господ знае какво Ще стане сега с фрегатата, отче! Й без туй тук беше заприличало на нищо с тези триъгълни шапки, пагони, токи и какво ли не още. А, сега с тия жени и разните им кутии и шапки фрегатата ни ще стане втори Ноев ковчег. Добре, че не са пристигнали с карета, запрегната с шест коня, или поне с двуколка!

На Барнстейбъл, изглежда, му ставаше по-леко, като изливаше яда си върху другите, защото още няколко минути разиграваше матросите с най-различни манипулации по всички части на кораба, командувайки бързо и отсечено, което показваше не толкова важността на тия маневри, колкото настроението му. Скоро обаче бе принуден да предаде командуването на Грифит, който пристигна с претова-рената голяма лодка на фрегатата, където бяха повечето от моряците, участвували в експедицията. Така една по една бързо надойдоха и другите лодки и целият отряд отново се събра благополучно под своя национален флаг.

Малката каюта на „Бързи“ бе предоставена на полковник Хауард, племенниците му и техните прислужнички. Лодките, всяка под надзора на своя кормчия, се наредиха на буксир зад кърмата на тендера и Грифит заповяда да се вдигнат платната и да се излезе в открито море. Повече от час тендерът държа все тоя курс, плъзгайки се грациозно по искрящите води, като се повдигаше и спускаше из-тежко върху дългите, гладки талази, сякаш съзнаваше какъв необикновен товар му е възложено да носи. Ала след това пак се обърна срещу вятъра, легна в дрейф и зачака да се зазори, за да може по-лесно да открие местоположението на величествената фрегата, на която беше само скромен помощник. В тясното му пространство бяха струпани повече от сто и петдесет души и в полумрака изглеждаше, като че палубите му са осеяни с човешки глави.

След успешната експедиция, както е редно, началството „отпусна юздите“ и над притихналите води се разнесоха шумните шеги и още по-шумните смехове на моряците, развеселяващата чаша минаваше от ръка на ръка и от време на време възбудените матроси избухваха в своеобразни клетви и страшни проклятия по адрес на неприятеля. Най-после врявата, вдигната от новопристигналите, лека-полека утихна и много от матросите слязоха в трюма на тендера да видят къде да се поизтегнат, когато изведнъж над морето се понесе звучен, мъжествен глас, който поде любимата моряшка песен. Запяха и други, зареди се песен след песен, докато най-после умората надви тоя многогласен хор и вместо песни почнаха да се чуват само отделни куплети и вместо строфи откъслечни фрази. Скоро палубите се покриха с налягали хора, които, полюлявани изтежко от люшкането на кораба, потънаха в сън под открито небе и може би сънищата ги пренасяха в други времена и на други места в тяхното полукълбо. Склопиха се и тъмните очи на Кетрин и дори Сесилия, подпряла глава на рамото на братовчедката си, се бе унесла сладко в невинен, спокоен сън. Болтроп се промъкна пипнешком между моряците в трюма, където изрита един от щастливците от койката му и се настани сам в нея, без да го е грижа, че го оставя без легло. Това студено безразличие към удобствата на другите се бе вкоренило у него още от времето, когато и към собствената му особа се бяха отнасяли по същия „кавалерски“ начин. Така един по един всеки прислоняваше глава на корабните дъски, на оръдията и на всичко, което можеше да послужи за възглавница. Само Грифит и Барнстейбъл останаха да се разхождат във високомерно мълчание по шканците.

Никога сутрешната вахта не се бе сторила толкова дълга на двамата млади моряци, лишени поради взаимната си вражда и гордост от възможността да водят откровен приятелски разговор, който вече много години бе подслаждал скучните часове на продължителната им и понякога отегчителна служба. И сякаш да ги цоставят в още по-неудобно положение, точно когато най-дълбок сън бе налегнал уморените моряци, Сесилия и Кетрин решиха да се измъкнат от тясната, претъпкана каюта и излязоха на палубата да подишат чист въздух. Те стояха облегнати на хакборда и разговаряха тихо, с откъслечни фрази. Но, тъй като знаеха, че възлюблените им са скарани, инстинктивно се въздържаха от всякакъв поглед или жест, който някой от двамата млади мъже можеше да изтълкува като подкана да се приближи, от което другият би се почувствувал пренебрегнат. Двайсет пъти нетърпеливият Барнстейбъл изпитваше изкушение да се отърси от притеснителната задръжка и да се приближи до любимата си. Но, всеки път го възпираше скритото съзнание, че не е постъпил правилно, и привичното Чинопочитание, присъщо на морския офицер. Грифит от своя страна с нищо не показваше, че възнамерява да се възползува от тази мълчалива отстъпка в негова полза, а продължаваше да крачи все по-бързо по шканците, като от време на време поглеждаше нетърпеливо към оная част на небето, откъдето можеше да се очакват първите лъчи на зората. Най-после Кетрин с (неизменната си находчивост и може би с известно хкрито кокетство събори всякакви прегради, като заговори първа, обръщайки се нарочно към любимия на своята братовчедка:

— Докога ще се измъчваме в такова тясно помещение, мистър Грифит? — запита тя. Наистина във вашите морски обичаи има свобода, която, меко казано, не подхожда на нас, жените, свикнали на всякакви ограничения!

— Щом се разсъмне и видим фрегатата, мис Плаудън — отговори той. Ще ви прехвърлим от стотонен кораб на друг с водоизместимост хиляда и двеста тона. Ако обаче и там ви се стори недостатъчно удобно в сравнение със „Света Рут“, не забравяйте, че тия, които живеят в океана, смятат за достойнство да се отнасят с пренебрежение към разкоша, който може да се намери на суша.

— Поне, сър — отвърна Кетрин с миловидност, която умееше да си придава при нужда, това, на което ще имаме възможност да се наслаждаваме, ще бъде подсладено със свободата и украсено с гостоприемството на моряците. За мен, Сесилия, въздухът в открито море е чист и освежителен, сякаш вятърът го довява чак от нашата далечна Америка.

— Ако и да нямате корава ръка на патриот, мис Плаудън, поне имате твърде родолюбиво въображение — каза през смях Грифит. — Този лек бриз духа откъм холандските блата, а не от просторните равнини на Америка. Слава богу, най-после почва да се развиделява! Ако теченията не са отнесли фрегатата много на север, непременно ще я видим, когато се съмне.

Тази обнадеждаваща вест накара прекрасните братовчедки да извърнат очи към изток, където ги прикова великолепният морски изгрев. Малко преди разсъмване мракът над океана се сгъсти още повече, а звездите заблестяха на небето като трепкащи огнени точки. Но, ето, че на хоризонта се очерта ивица бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-широка, и там, където досега не се виждаше нищо освен мъгливия край на небосвода, прихлупил тъмните води, се появиха продълговати перести облаци. Тази разширяваща се светла ивица, която приличаше на сребриста пролука в небето, постепенно порозовя. После премина бързо в по-гъсти багри, докато най-после цялото море на изток бе обхванато от широк огнен пояс, който избледняваше към зенита, където се сливаше с бисерното небе или трептеше с постоянно сменящи се цветове по причудливите купчинки от леки облачета. И докато двете млади девойки наблюдаваха с възхищение тази красива игра на багрите, над тях, сякаш от небесата, екна глас:

— Ура, платно! Фрегатата е право срещу носа ни, сър!

— Зная, зная. Сигурно си спал с едното око, драги — отвърна Грифит, иначе отдавна щеше да ни предупредиш! Погледнете малко по на север от мястото, където изгрява слънцето, мис Плаудън и ще видите нашия прекрасен кораб!

Неволен вик на възторг се изтръгна от устата на Кетрин, когато, следвайки напътствията на Грифит, след феерията на утринните багри съзря фрегатата. Вълнообразната линия на ленивото море, която ту се надигаше, ту спадаше тромаво по светлата граница на небето, не можеше с нищо да отвлече погледа, впит жадно в красивия самотен кораб. Той се носеше бавно по дългите вълни, разперил само две от по-малките си долни платна. Ала, високите му мачти и тежки рей се очертаваха рязко като черни линии на пламналото небе и дори най-тънкото въженце от сложната плетеница на такелажа му се открояваше ясно на реите си с отчетливостта на красива картина. От време на време, когато огромният му корпус, повдигнат от някоя вълна, се възправяше на фона на небето, формата и размерите му се виждаха ясно, но щом следващата вълна го закриеше, тази мимолетна гледка изчезваше и над водата оставаха да се полюляват грациозно само реите му, сякаш готови да се гмурнат заедно с кораба в морските дълбини. Колкото повече просветляваше, илюзията за цветове и разстояние постепенно се губеше, а малко преди да се покаже слънцето, фрегатата вече се виждаше ясно на една миля от тендера. Черният й корпус сега беше изпъстрен с оръдейни амбразури, а високите, заострени мачти бяха придобили естествените си размери и окраски.

Още с първия вик „Платно!“, рязкото изсвирване на боцмана събуди екипажа на „Бързи“ и дълго преди двете братовчедки да бяха откъснали възхитени очи от очарователната гледка на небосвода, отдето утрото прогонваше нощта, тендерът отново бе потеглил, за да настигне фрегатата. За миг, когато двата ветрохода се сближиха, изплашените девойки помислиха, че фрегатата ще блъсне малкото корабче, което мина бавно откъм подветрената й страна, за да може Грифит да поговори с престарелия си командир.

— Много се радвам, че ви виждам, мистър Грифит! — подвикна капитанът, който стоеше до борда на своя кораб и го поздравяваше сърдечно, като махаше с шапка. Добре дошъл, капитан Менюъл. Добре дошли, добре дошли, момчета! Всички сте добре дошли като бриз в тихо време. Но, като огледа палубата на „Бързи“, забеляза Сесилия и Кетрин, свити от уплаха и по добродушното му лице премина сянка на недоволство. Какво е това, джентълмени? — продължи той. Тази фрегата, собственост на Конгреса, не е нито танцувална зала, нито църква, та да се пълни с жени!

— Охо, охо — промърмори Болтроп, обръщайки се към приятеля си, свещеника — ей сега старият ще си покаже бизана. Ще видиш, че умее да се издига към вятъра! Той се развилнява, когато пасатите променят посоката си, тоест веднъж на шест месеца. Ала спадне ли му настроението, непременно иде буря. Я да чуем сега какво ще каже първият лейтенант в защита на тия аристократични фусти!

Дори пурпурното небе не бешй обляно с такава руменина, каквато обагри за миг красивото лице на Грифит, но като подтисна негодуванието си, той отговори натъртено:

— Мистър Грей пожела да доведа пленниците, сър.

— Мистър Грей! — повтори капитанът и мигновено от лицето му изчезна всякаква следа от недоволство, което се смени със снизходителност. Приближете се повече до фрегатата, сър, а аз веднага ще наредя да приготвят трапа, за да посрещнем гостите си!

Болтроп, доловил с учудване тази внезапна промяна в тона на своя командир, поклати няколко пъти глава, сякаш бе вникнал в някаква непостижима за околните тайна и сметна за уместно да забележи:

— Ти, отче, сигурно си мислиш, че ако имаш в ръката си календар, ще можеш да кажеш накъде ще духа утре вятърът! Но, готов съм да ти се закълна, че и по-добри предсказатели от теб са се лъгали! Защото достатъчно е един дръвник — не, откровено казано, той е отличен моряк! Достатъчно е лоцманът да рече: „Вземете тия жени и корабът така ще се задръсти с фусти, че човек половината от времето си трябва да внимава само за обноските си!“ Помни ми думата, отче: Тази прищявка ще излезе солена на Конгреса — само платът за пердета ще струва колкото заплатата на моряк първа категория за цяла година, като пресметнеш и износването на подвижния такелаж поради честото намаляване на платната, за да не изпаднат жените в истерия при всеки шквал!

Тъй като се налагаше присъствието на мистър Болтроп във връзка с по-нататъшната работа на тендера, свещеникът бе лишен от възможност да изрази несъгласието си с мнението на своя недодялан приятел, защото и той, и всички други на кораба с изключение на тия, чиито навици и възгледи не бяха закостенели, не можаха да останат равнодушни към прелестта на новите си спътнички.

Щом „Бързи“ легна в дрейф с нос към фрегатата, дългата върволица лодки, които бе влачил на буксир през втората половина на нощта, се приближиха до борда му и се напълниха с хора. А, когато моряците преминаваха от тесния тендер в по-привичните за тях помещения на фрегатата и дисциплината бе поотслабена, настъпи буйно, необуздано веселие. Гръмогласен смях се разнасяше като ехо от лодка на лодка, подмятаха се неудържимо груби шеги, смешки и цветисти ругатни. Скоро обаче врявата утихна и прехвърлянето на полковник Хауард и поверениците му на фрегатата стана наистина не толкова бързо, но все пак като се спазваше съответният етикет. След като се посъветва насаме с Грифит и лоцмана, капитан Мънсън посрещна нечаканите си гости с непринудена сърдечност и същевременно с явно желание да бъде учтив. Той любезно им предостави двете си удобни каюти и им предложи да ползуват също салона му.