Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (2)

ГЛАВА I

С мрачен рев вълни връхлитат,

бият кораба безспир.

Песен

Само от един поглед върху картата читателят може да получи представа за разположението на източното крайбрежие на Англия спрямо бреговете на отсрещния континент. Те заедно образуват границите на малкото море, от векове известно на света като арена на морски подвизи и като голям път, по който са минавали флотите на северноевропейските народи, за да водят търговия или война. Противно на всякаква логика обитателите на Британските острови отдавна предявяват права над този международен морски път, което често е предизвиквало конфликти, съпроводени с кръвопролития и разходи, съвсем неотговарящи на изгодите, които могат да се извлекат от поддържането на толкова безполезна и абстрактна привилегия. Именно по водите на това оспорвано море ще се опитаме да поведем читателите, избирайки за нашия разказ епоха, особено интересна за всеки американец не само защото през нея се е родила неговата нация, но и защото тъкмо тогава разумът и здравомислието са започнали да изместват феодалните обичаи и традиции в направляването на съдбините на народите.

Веднъж, скоро след като революционните събития у нас бяха въвлекли в нашата разпра кралствата Франция и Испания, и Холандската република, на едно поле по североизточното крайбрежие на Англия, изложено на океанските ветрове, се бяха събрали няколко селяни. Тези хора облекчаваха труда си и разведряваха мрачността на декемврийския ден, като разменяха простодушни мисли по текущи политически въпроси. Те отдавна бяха чували смътни слухове, че Англия води война с някакви свои колонии^[1] оттатък Атлантика, но тези събития оставаха далеч и слабо ги интересуваха. Сега обаче, когато против Англия се бяха опълчили държави, с които тя често бе воювала и по-рано, тътенът на войната бе смутил спокойствието даже на тези неграмотни селяни, които стояха настрани от света. В случая главни оратори бяха един браничар—шотландец, който чакаше тук арендатора на околните ниви и един ратай—ирландец, който бе прекосил Ирландско море и Англия от западното до източното крайбрежие, за да търси работа.

— Ако не се бъркаха тия французи и испанци, баба Англия отдавна щеше да се справи с тези туземци даже без помощта на Ирландия — каза ратаят. Според мен заради тях сега всичко се стоварва на нашия гръб. Постоянно трябва да бъдеш трезв като поп на литургия, иначе додето се усетиш, току виж, че те взели войник.^[2]

— Ехе, нали знаем, вие в Ирландия можете да наберете армия само ако задумкате бъчва с уиски, забеляза браничарят, смигайки на слушателите. Виж, у нас на север лесно можеш да събереш народа. Нашите шотландци тръгват мирно и чинно подир гайдите, като че отиват на неделна литургия. Случи ми се веднъж да зърна списъка на планинския полк — беше на такова малко листче, че би се побрал върху дланта на някоя дама. Все Камеръновци и Макдоналдовци^[3], макар, че в строя бяха общо шестстотин човека … Но какво става там? Тоя юнак притежава несвойствено за морски съд влечение към сушата и ако дъното на океана е като повърхността му, има голяма опаснорт да стане на трески.

Тази неочаквана смяна на темата накара всички да обърнат очи в посоката, накъдето сочеше тоягата на наблюдателния браничар. За голямо свое изумление всички присъствуващи видяха един малък кораб, който заобикаляше бавно носа в единия край на заливчето, на чийто отсрещен бряг се намираше полето със селяните. Този неочакван гост имаше много странна външност, която още повече засили учудването, предизвикано от появата му на такова уединено място. Знаеше се, че само най-малки съдове или отчаяни контрабандисти се осмеляваха сегиз-тогиз да се приближат до тоя бряг, осеян с плитчини и подводни скали. Безстрашните моряци, които се бяха впуснали сега тъй безогледно и безразсъдно в такова опасно плаване, се намираха в ниска черна шхуна, чийто корпус очевидно никак не съответствуваше на височината на наклонените назад мачти. Тези мачти поддържаха няколко леки реи, които постепенно се изтъняваха, докато на самия връх ставаха колкото тесния вимпел, който напразно се мъчеше да се развее с цялата си дължина под слабия вятър.

Късият ден в тези северни ширини вече свършваше и слънцето хвърляше косо върху водата прощалните си лъчи, като тук-таме докосваше мрачните вълни с ивици бледа светлина. Бурните ветрове на Северно море сякаш бяха заспали и макар че непрекъснатият пристъп на прибоя срещу брега правеше гледката още по-зловеща, леките бръчки, които набраздяваха дремещите талази, се дължаха само на тихия ветрец откъм сушата. Въпреки това благоприятно обстоятелство океанът изглеждаше заплашителен. Той бучеше глухо и издълбоко, като вулкан пред изригване, засилвайки удивлението и страха, с които селяните наблюдаваха необикновения пришълец, нарушил спокойствието на техния малък залив. Опънала само тежкия си грот и лекия си кливер, издаден далеч пред носа, шхуната се плъзгаше по водата с такава грация и лекота, че приличаше на някакво вълшебно същество и зрителите, откъсвайки очи от морето, се споглеждаха в нямо изумление. Най-после браничарят проговори с тих, тържествен глас:

— Храбрец е тоя, който я управлява. И ако тази ладийка има дървено дъно като бригантините^[4], които сноват между Лондон и Лийт^[5], значи е в опасност, на каквато не би се изложил благоразумен човек. Охо, вече е до голямата скала, която винаги подава главата си при отлив. Ала нито един простосмъртен не може да кара дълго по такъв път, без да се удари в земя, макар и тя да е под водата!

Малката шхуна обаче продължаваше да се движи между скалите и плитчините, като от време на време леко променяше посоката. Това показваше, че я води човек, който разбира опасността. А, когато навлезе дотолкова навътре в залива, доколкото беше благоразумно, платната й се прибраха сами, сякаш без помощта на човешка ръка. Тя се полюля няколко минути върху дългите вълни, които идеха откъм океана, след което се обърна по течението на прилива и застана на котва.

Сега селяните започнаха да гадаят още по-оживено какъв е тоя пришълец и каква е целта му. Едни смятаха, че корабът върши контрабанда, други, че има враждебни намерения и се занимава с военна дейност. Подхвърляха се и мрачни намеци, че това е нещо нематериално, защото, твърдяха поддръжниците на тази теория, нито един кораб, сътворен и управляван от човешка ръка, не би дръзнал да се навре в такова опасно място и то във време, когато и най-неопитният в морското дело обитател на сушата би предсказал буря. Шотландецът, като всички свои сънародници не само пресметлив, но и доста суеверен, подкрепяше енергично тази теория и почна да я излага с известна предпазливост и почтителност, но изведнъж синът на Ерин^[6], който очевидно нямаше определено мнение по въпроса, го прекъсна, като се провикна:

— Дявол да го вземе, два са. Малък и голям. Ако са морски духове, изглежда, че и те като всеки добър християнин обичат да са в приятна компания.

— Два, повтори браничарят. Два! Не ни очаква добро от тях. Два кораба, направлявани от ръка, и то на такова място, където човешкото око не е способно да съзре опасността! Беда ще сполети оня, който гледа нататък. Пък и вторият съвсем не е малък. Гледайте, приятели, гледайте! Какъв красив, голям кораб!

Той млъкна, вдигна бохчичката си от земята, огледа още веднъж изпитателно подозрителните кораби, кимна многозначително с глава на слушателите и продължи, като постепенно се отдалечаваше от брега:

— Няма да се учудя, ако това излезе военен кораб на крал Джордж.^[7] Хм, отивам право в града да поговоря с хора, които разбират от тия неща. Подозрителни ми се виждат тези кораби. Малкият като нищо може да сграбчи човека, а големият да нагълта всички ни и пак да не му стигнем.

Това хитроумно предупреждение изплаши всички наоколо, защото по това време се носеха слухове, че пак са започнали усилено да набират хора за армията. Селяните събраха сечивата си и се разотидоха. И макар, че много любопитни очи следяха от далечните хълмове движенията на корабите, малцина от тия, които се интересуваха за тайнствените пришълци, дръзваха да се приближат до острите канари, опасващи залива.

Корабът, който караше местните жители да стоят по-надалеч, беше красив ветроход с огромен корпус, високи мачти и дълги рей, които се открояваха неясно в леката вечерна мъгла, като далечна планина, изникнала от морските дълбини. Той имаше малко платна и макар че не се осмеляваше да доближи сушата като шхуната, сходните им маневри явно потвърждаваха предположението, че двата кораба преследват една и съща цел. Фрегатата. Защото големият кораб спадаше именно към този клас. Премина величествено през входа на малкия залив, използувайки прилива, като се движеше по водата с такава скорост, че да може да бъде управлявана. Когато най-после се приближи до своя спътник, тя зави изтежко срещу вятъра и като обърна огромните реи на гротмачтата, за да уравновеси взаимодействието на платната, се опита да легне в дрейф, но лекият вятър откъм сушата, който междувременно бе надул до крайност тежките й платна, започна да намалява и престана да набраздява мъртвото вълнение, което идеше откъм океана. Теченията и вълните бързо понесоха кораба към един от носовете на залива, където далеч в морето се врязваха черните глави на скалите. Тогава и моряците на фрегатата пуснаха котва и прибраха платната. Щом корабът се обърна по течението, на мачтата се вдигна тежък флаг и когато вятърът го разгъна за миг, ясно се видя червен кръст на бяло поле — емблемата на Англия. Дори предпазливият браничар, застанал на почтително разстояние, бе успял да забележи това, но когато и от двата кораба се спусна лодка, той ускори крачка, като подхвърли на учудените си другари, развеселени от държането му, че е по-приятно да гледаш тия кораби, отколкото да плаваш с тях.

Катерът,^[8] спуснат от фрегатата, имаше многоброен екипаж от гребци. След като в него слезе офицер, придружен от млад гардемарин, катерът се отдели от кораба и с отмерен размах на веслата се насочи право към входа на залива. Когато минаваше близо до шхуната, от нея се откъсна лек велбот^[9] с четирима яки гребци, който с удивителна бързина се устреми към катера, като по-скоро се плъзгаше по водата, отколкото пореше вълните. Щом двете лодки се приближиха една до друга, гребците по знак на офицерите вдигнаха веслата във въздуха и в течение на няколко минути, докато лодката се люлееше на място, се разви следният диалог:

— Полудял ли е старият? — извика младият офицер от велбота, когато хората му спряха да гребат. Да не мисли, че „Ариел“ има желязно дъно, та и скала не може да го пробие! Или пък че екипажът е от алигатори, които не могат да се удавят!

Лека усмивка заигра за миг по красивото лице на младия човек, облегнат на кърмата на катера.

— Много добре знае вашата предпазливост, капитан Барнстейбъл — отговори той, За това не го е страх, че корабът ви може да се разбие и хората да се издавят. Каква дълбочина имате под кила?

— Боя се да измеря — отвърна Барнстейбъл. Нямам смелост да докосна лота, като гледам как скалите изскачат от водата като делфини, за да си поемат въздух.

— Но все пак плавате! — възкликна събеседникът му с жар, която показваше пламенна натура.

— Плаваме! — повтори приятелят му. Само, че малкият „Ариел“ може да заплава във въздуха!

След тези думи той се изправи, свали кожената морска фуражка от главата си и като приглади гъстите черни кичури над загорялото си чело, огледа малката шхуна със задоволството на моряк, който се гордее с качествата на своя кораб.

— Ала трудно е, мистър Грифит, да стоиш на такова място с една единствена котва, и то когато наближава да се мръкне. Какво ще заповядате?

— Аз ще вляза в прибоя и ще застана на котва. Вие пък вземете мистър Мери във вашия велбот и опитайте да се промъкнете през буруните^[10] до бреговата плитчина.

— Бреговата плитчина? — повтори Барнстейбъл. Нима наричате брегова плитчина отвесна канара, която стърчи сто стъпки над водата?

— Няма да спорим за термините — отвърна Грифит с усмивка. Във всеки случай вие трябва да стигнете сушата. Видяхме сигнала оттам и знаем, че лоцманът, когото чакаме от толкова време, е готов да тръгне.

Барнстейбъл поклати мрачно глава и промърмори под нос:

— Хубаво плаване! Първо се навираме в някакъв затънтен залив, пълен със скали и плитчини, после пък трябва да вземаме лоцман. Но как ще го позная?

— Мери ще ви каже паролата и ще ви посочи къде да го търсите. Аз бих слязъл сам, но не мога да нарушавам дадените ми нареждания. Ако срещнете трудности, вдигнете три весла с лопатите нагоре и незабавно ще ви се притека на помощ. Щом видя три весла и чуя пистолетен изстрел, ще открия огън с мускети, а когато сигналът бъде повторен от катера, ще заговорят оръдията на фрегатата.

— Благодаря ви, благодаря ви — каза Барнстейбъл небрежно. — Смятам, че ще се справя сам с всички врагове, които може да срещнем на този бряг. Ала старият май не е с всичкия си. Аз бих …

— Ако беше тук, щяхте да правите каквото той ви заповяда, а сега ви моля да се подчинявате на мен — произнесе Грифит с тон, който напълно противоречеше на дружелюбния му поглед. Тръгвайте и търсете дребен човек в сивкава куртка. Мери ще ви каже паролата. Ако човекът даде правилен отзив, вземете го на катера.

Младите хора се сбогуваха радушно с приятелско кимване и след като младежът, когото бяха нарекли мистър Мери, се прехвърли от катера във велбота, Барнстейбъл седна на мястото си, даде знак с ръка и моряците загребаха отново. Леката лодка се откъсна от катера и се стрелна смело към скалите. Като измина известно разстояние покрай брега, търсейки удобно място, тя зави рязко и се понесе по вълните на прибоя натам, където можеше да се слезе най-безопасно на сушата.

В това време катерът следваше велбота отдалеч с по-отмерен ход. Когато забеляза, че велботът акостира до една от скалите, катерът пусна котва, както бе уговорено, а екипажът му приготви мускетите си за всеки случай. Всичко това, изглежда се вършеше по предварително дадени разпореждания, защото младият човек, представен на читателя под името Грифит. Говореше рядко и с малко думи, както впрочем може да се очаква от офицер, свикнал да му се подчиняват. Щом катерът пусна котва, Грифит се изтегна с цял ръст на меката седалка и като килна нехайно шапка над очи, се отдаде няколко минути на размисъл, който очевидно нямаше нищо общо със сегашното му положение. От време на време обаче се приповдигаше, потърсваше с очи другарите си, които бяха слезли на брега, после насочваше изразителен поглед към океана и тогава разсеяният и замислен вид, който тъй често изместваше оживлението и одухотвореността на лицето му, се заменяше с неспокойното и будно изражение, присъщо на твърде опитен за годините си моряк. Калените и смели матроси, които се бяха приготвили за бой, седяха в дълбоко мълчание, пъхнали ръце под куртките си, но следяха напрегнато облаците, които се сгъстяваха застрашително над тях, и се споглеждаха тревожно всеки път, когато катерът се повдигнеше прекалено високо върху дългите, тежки мъртви вълни, които все по-често и по-силно връхлитаха откъм океана.