Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (22)

ГЛАВА XXI

Тези чудеса така съвпадат,

че не може даже „естествени, възможни са“ да кажеш.

Защото, мисля, лошо им се пише на тия,

дето тоя въздух дишат.

Шекспир — „Юлий Цезар“

За да добие читателят представа за времето, за което се развиха гореописаните събития, трябва да кажем, че Грифит и неговият отряд бяха вече от няколко часа в плен на неприятеля, когато „Ариел“ и заловеният от него тендер хвърлиха котва в споменатия залив. Наблюдаващите от брега бяха уверени, че шхуната на метежниците е пленена от „Бързи“, но това събитие не предизвика особен интерес и учудване сред местното население, свикнало да смята своите моряци за непобедими. Затова Барнстейбъл лесно можа да заблуди малцината селяни, които, подтиквани от любопитство, се приближиха до корабите през краткия зимен ден. Но когато по тесния залив запълзя вечерната мъгла и извивките на брега се загубиха в мрака, младият моряк реши, че е време да действува. „Бързи“, на който се намираше целият му екипаж заедно с ранените от „Ариел“, безшумно вдигна котва и възползвувайки се от силния вятър, който задуха откъм сушата, започна тихомълком да дрейфува към изхода на залива. Най-после, когато пред него се разкри широкият морски простор, тендерът вдигна платна и тръгна с пълна скорост да търси фрегатата. Барнстейбъл следеше със затаен дъх тази маневра, защото на един хълм, който господствуваше над залива, се намираше неголяма, но страшна батарея за защита от набезите на малки неприятелски кораби, и няколкото войници, които управляваха двете й тежки оръдия, стояха тук в постоянна бойна готовност. Барнстейбъл не знаеше доколко е успяла хитростта му и едва когато чу далечното плющене на опънатите платна на „Бързи“, разбра, че той е избягнал опасността.

— Този шум ще стигне до ушите на англичаните — каза младият моряк, който бе застанал до командира на бака на шхуната и се ослушваше със затаен дъх. При залез поставят на носа часовой и ако той не умре или не спи, непременно, ще усети, че има нещо нередно.

— Не! — възрази Барнстейбъл, като въздъхна дълбоко, което показваше, че е превъзмогнал всякакви опасения. По-скоро ще помисли, че някоя морска сирена си вее с ветрило в тази топла вечер, отколкото да разбере истината … Какво ще кажеш, мистър Кофин? Ще подуши ли войникът истината?

— Всички войници са дръвници — рече кормчията, като хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че наблизо няма никой от морската пехота. Имахме един сержант, който след четиригодишна служба във флота е трябвало поне да научи нещо. Ала тоя човек в присъствието на хора, които много пъти са заобикаляли нос Добра надежда и знаят кое как е, разправяше, без да му мигне окото, че в тия морета не се срещал никакъв Летящ холандец! А, когато му казах, че нищо не разбира, и запитах как може да няма Холандец, щом има страни, където жителите делят годината на две вахти — шест месеца ден и шест месеца нощ, — тоя простак ми се изсмя в лицето и сигурно щеше да ме нарече лъжец, но едно нещо го възпираше.

— А какво именно? — запита сериозно Барнстейбъл.

— Какво ли? — възкликна Том, като разтвори костеливите си пръсти и почна да разглежда широката си длан в слабата светлина на здрача. Аз съм мирен човек, сър, но лесно мога да изляза от кожата си.

— А ти виждал ли си Летящия холандец?

— Не ми се е случвало да заобикалям тоя нос, макар че се наемам да намеря път през пролива Льо Мер и в най-тъмна нощ. Ала познавам хора, които са го виждали и дори са разговаряли с него.

— Е, добре, така да бъде. Но тази вечер ти сам трябва да станеш „Летящ янки“, мистър Кофин. Приготви веднага лодката си и въоръжи екипажа.

Кормчията постоя малко, преди да тръгне да изпълни тази не очаквана заповед. Сочейки батареята, той запита най-спокойно:

— За работа на брега ли, сър? Да вземем ли тесаците^[1]? Или ще ни трябват само пиките?

— Може да срещнем войници с щикове — отговори Барнстейбъл размишлявайки гласно. Въоръжете се, както винаги, но хвърлет в лодката няколко дълги пики. И слушай, мистър Кофин, остав въжето. Виждам, че пак го мъкнеш.

Кормчията, който вече бе слязъл от бака, се спря, като чу таз нова заповед, и се осмели да протестира:

— Вярвай, капитане, на един стар китоловец, който цял живо е имал работа с такива лодки. На велбота му трябва харпунено въж както на кораба — баласт и …

— Махни го, махни го! — прекъсна го Барнстейбъл с нетърпел жест.

Отстъпвайки пред твърдоглавието на командира, Том въздъха и се залови незабавно да изпълни нарежданията му. А Барнстейбъл сложи приятелски ръка на рамото на Мери и мълчаливо го повед към кърмата на малкия си кораб. Брезентът, който закриваше вход на каютата, беше леко отдръпнат и при светлината на лампата, коят гореше в това тясно помещение, от палубата лесно можеше да се види какво става вътре. Дилън седеше, подпрял главата си с ръце, и макар че лицето му оставаше в сянка, личеше, че е дълбоко замислен.

— Ще ми се да видя сега физиономията му — каза Барнстейбъл шепнешком, така че да го чуе само спътникът му. Очите на човека, момче, са като маяк. Те показват как да се намери пътят към душата.

— А понякога и сигнален огън, сър, който предупреждава, че не бива да се хвърля котва близо до него — отвърна схватливото момче.

— Дявол такъв! — промърмори Барнстейбъл. Все едно, че чувам братовчедката ти Кейт!

— Ако моята братовчедка мис Плаудън беше сега тук, уверен съм, мистър Барнстейбъл, че мнението й за тоя джентълмен съвсем нямаше да бъде по-ласкаво.

— И все пак аз съм решил да му се доверя! Изслушай ме, момче, и кажи прав ли съм. И ти като други от семейството си имаш ум-бръснач и може да предложиш нещо полезно. Поласканият гардемарин се наду от гордост, че е заслужил доверието на командира, и го последва до хакборда, където Барнстейбъл се облегна на перилата и продължи — Рибарите, които идваха тази вечер да погледат кораба, построен тъй умело от метежниците, ми казаха, че днес в старите развалини близо до манастира „Света Рут“ бил пленен отряд моряци и морски пехотинци.

— Това е мистър Грифит! — възкликна младежът.

— Да! Не е нужен умът на твоята братовчедка Кетрин, за да се разбере това. Затова предложих на този джентълмен с продълговатата физиономия да отиде в манастира и да преговаря за размяна на пленниците. Съгласен съм да го дам срещу Грифит, а екипажа на „Бързи“ — срещу отряда на Менюъл и екипажа на „Тигър“.

— „Тигрите“ ли? — извика развълнувано момчето. Значи, са пленили и моите „тигри“? Ех, защо мистър Грифит не ми позволи да сляза с тях на брега!

— Те не отидоха там да си играят като деца, пък и в лодката едва се побраха хората, които трябваше да заминат. Впрочем, този мистър Дилън прие предложението ми и обеща, че Грифит ще бъде тук един час след като тоя джентълмен се върне в манастира. Дали ще удържи на думата си?

— Сигурно — отвърна Мери, като помисли малко, защото, струва ми се, сега го безпокои повече присъствието на мистър Грифит под един и същ покрив с мис Хауард. Предполагам, че в случая ще удържи на думата си, макар че изглежда неискрен.

— Вярно, че във „фаровете“ му святка коварство — каза Барнстейбъл, но все пак е джентълмен и даде честна дума. Несправедливо е да го подозираме и аз съм готов да му повярвам! А сега слушай, сър! Поради отсъствието на „беловласите“ върху твоите млади плещи пада особена отговорност. Следи зорко тая батарея, все едно че си на мачтата на вашата фрегата и гледаш да не се приближи враг. Щом видиш на нея светлина, режи въжето и излизай в открито море. Ще ме намериш някъде под скалите. Върви все покрай брега, без да изпускаш от очи манастира, докато ни срещнеш.

Мери слушаше внимателно тези и други важни наставления на командира, който, след като бе изпратил помощника си да поеме командуването на тендера (третият офицер беше между ранените), се видя принуден да повери скъпата си шхуна на тоя юноша, чиято възраст не позволяваше да бъде смятан за опитен и изкусен моряк.

Когато завърши своите напътствия и инструкции, Барнстейбъл пристъпи пак към входа на каютата и отново обгърна с проницателен поглед пленника. Дилън вдигна глава и сякаш усетил, че го оглеждат внимателно, придаде на жълтото си, отблъскващо лице израз на безнадеждно примирение със съдбата. Поне така се стори на Барнстейбъл и тази мисъл събуди съчувствие в сърцето на благородния моряк. Отхвърляйки тутакси подозренията си като недостойни, Барнстейбъл го покани радушно да слязат в лодката. При тези думи лицето на Дилън за миг така се изкриви, че лейтенантът се стъписа. Но тази бегла гримаса можеше лесно да се вземе за усмивка от предвкусваната свобода, затова породените от нея съмнения изчезнаха почти тъй бързо, както и самото загадъчно изражение. Барнстейбъл вече се готвеше да последва пленника в лодката, когато изведнъж усети, че някой го дръпна леко за ръката.

— Какво има? — запита той гардемарина, който го бе спрял.

— Не се доверявайте много на тоя Дилън, сър — прошепна разтревоженият юноша. Да бяхте видели физиономията му, когато се качваше по трапа от каютата, щяхте да загубите вяра в него.

— Наистина, нямаше да видя лице на хубавица — отвърна през смях добродушният лейтенант. Дългия Том със своите петдесет лазарника също не е хубавец, ала сърцето му е голямо, даже по-голямо, отколкото на морски дракон. Приятна вахта, момче, и не забравяй да следиш внимателно батареята! С тези думи Барнстейбъл прекрачи планшира на шхуната, скочи в лодката, седна до пленника и продължи високо — Бъдете готови всеки момент да вдигнете платна, мистър Мери, и гледайте всичко да върви гладко. И помнете, сър, че хората ви са малко. Бог да ви е на помощ! И още нещо — Ако някой на шхуната затвори даже за миг двете си очи, като дойда, ще му ги отворя така, като че ли вижда насреща си приятеля на Том Кофин — Летящия холандец! Бог да те закриля, Мери, мое момче! Вдигнете брифока^[2], ако този вятър от брега продължи до сутринта. Греби!

Когато даде последната си заповед, Барнстейбъл се облегна на скамейката, загърна се с наметалото и запази пълно мълчание, докато минаваха край двата малки носа, които обграждаха входа на залива. Матросите правеха дълги, енергични загребвания с увитите в зебло весла и велботът се плъзгаше с изумителна бързина по вълните, оставяйки зад себе си неясните предмети по мъглявата линия на брега. Когато обаче влязоха в открито море и лодката тръгна успоредно на брега, криейки се в сянката на канарите, кормчията реши, че мълчанието вече не е от значение за тяхната безопасност, и се осмели да го наруши, като каза:

— Брифокът е нужен само когато се движиш право по вятъра и при силно вълнение. За петдесет години човек като мен се научава да познава времето. Тъй че мисля, ако „Ариел“ вдигне котва, след като удари полунощ, ще трябва да вдигне грота, за да може да се държи по курса.

Лейтенантът се сепна при тия неочаквани думи и като смъкна наметалото от раменете си, огледа морето, сякаш се мъчеше да види зловещите признаци, които тревожеха въображението на неговия кормчия.

— Какво става с тебе, Том? — запита той рязко. Да не би на стари години да си станал черногледец? Какво си замрънкал като бабичка?

— Не мрънкам като бабичка — отвърна сериозно кормчията, ами предупреждавам като стар човек, който цял живот е прекарал там, където няма хълмове, които да го пазят от небесните ветрове, а само хълмове от солена вода и морска пяна. Аз смятам, сър, че още преди да постъпи сутрешната вахта, ще задуха силен северозападен вятър.

Барнстейбъл познаваше много добре опитния си стар служител, затова се разтревожи не на шега от думите му, произнесени с такава увереност. Но, след като огледа отново хоризонта, небето и морето, отговори с предишната рязкост:

— Този път прогнозата ти е погрешна, мистър Кофин. Времето върви към пълно безветрие. Това мъртво вълнение е още от миналата буря, а облаците над главите ни са чисто и просто нощна мъгла и както виждаш сам, вятърът я отнася към морето. Даже тоя бриз е само движение на бреговия въздух, който се смесва с океанския. Той е наситен с влага, но бавен като холандски галиот^[3].

— Да, сър, вятърът е влажен, ала не толкова силен — отвърна Том. Вятърът от сушата никога не отива надалеч в морето. Не е тъй лесно да познаеш какво ще бъде времето, капитан Барнстейбъл. Умеят да го познават само хора, които са се учили, кажи-речи, единствено на това и имат усет към тия неща. Само бог може да вижда ветровете небесни, само той може да каже кога ще почне ураган и кога ще свърши. А човекът не е нито кит, нито делфин, който поема въздуха през ноздрите си и не знае от югоизток ли духа, или от северозапад. Погледнете към подветрената страна, сър. Виждате ли ей там ивицата ясно небе, дето святка под мъглата? Повярвайте на стария моряк, капитан Барнстейбъл. Когато от небето пада такава светлина, това не е току-тъй! Освен туй слънцето залезе зад тъмни облаци, а месечината изгря малка, суха и ветровита.

Барнстейбъл слушаше внимателно и с растяща тревога, защото много добре знаеше, че кормчията му умее бързо и почти безпогрешно да познава времето, макар че често примесваше прогнозите си с всевъзможни суеверни знаци и поличби. Но като седна отново на мястото си, лейтенантът промърмори:

— Е, нека си духа! Грифит заслужава и по-голям риск, а ако не успеем да излъжем батареята, тогава може да я превземем.

Не стана повече въпрос за времето. Откакто слезе в лодката, Дилън не бе проронил нито дума, а кормчията се сещаше, че командирът не желае да го безпокоят. Близо час се движеха с голяма скорост. Мускулестите гребци караха велбота по самия край на прибоя, без нито за миг да отслабят усилията си и като че ли без да се уморят. От време на време Барнстейбъл се взираше внимателно в малките заливчета, край които минаваха, или спираше поглед на опитен моряк върху песъчливите ивици, пръснати тук-там по скалистия бряг. Той посочи на кормчията мълчаливо, с изразителен жест едно малко по-дълбоко заливче, където се чуваше ромон на сладка вода, която се стичаше в прилива. То трябваше особено да се Запомни. Разбрал този знак като предназначен единствено за него, Том, без да каже нищо, запечата това място в паметта си с яснота, присъща на хора, свикнали да намират пътя си на суша или на море по белези и ориентири. Скоро след този безмълвен разговор между лейтенанта и кормчията лодката направи рязък завой и се устреми към брега, за да забие нос в пясъка. Но, изведнъж Барнстейбъл заповяда на гребците да спрат.

— Тихо! — каза той. — Чувам плясък на весла.

Матросите престанаха да гребат, ослушвайки се внимателно вшума, който бе разтревожил техния командир.

— Гледайте, сър — рече кормчията, сочейки към изток. Лодка е. Ето я ивицата светлина откъм морето. А сега се скри между вълните … Аха! Ето я пак!

Бог да ме убие — извика Барнстейбъл, ако това не е шум от веслата на военна лодка! Видях върха на лопатите, когато се спускаха … Ето, чувате ли пак? Нито рибар, нито контрабандист може да гребе тъй равномерно.

Той се ослушваше, навел глава почти до самата вода, а после се изправи и заяви уверено:

— Това е „Тигър“! Познавам плясъка на веслата му като на собствената си лодка. Мистър Мери е научил своите „тигри“ да гребат по новому. Потапят и изваждат веслата с плоската страна, като ги завъртат в ключовете. Мога да се закълна, че са те. Подай ми далекогледа! — каза нетърпеливо командирът. Ще се помъча да видя лодката, когато отново се издигне в светлата ивица … Заклевам се във всички звезди на нашето знаме, че ти си прав, Том! Но на кърмата има само един човек. Ако не ме лъжат очите, това е проклетият лоцман. Бяга като страхливец и оставя Грифит и Менюъл да изгният в английските затвори. Към брега! Незабавно към брега!

Заповедта бе тутакси изпълнена. Не минаха и две минути, и горящият от нетърпение Барнстейбъл, Дилън и кормчията вече стояха на пясъка.

Помислил, че лоцманът е изоставил двамата си приятели на произвола на съдбата, младият моряк бързаше великодушно да се отърве от пленника си, тъй като се страхуваше, че всеки момент може да се яви някаква нова пречка за изпълнението на плановете му.

— Мистър Дилън — каза той, щом стъпиха на брега, не искам от вас никакви други обещания. Вие вече дадохте честна дума …

— Ако клетвата може да подкрепи думата ми — прекъсна го Дилън, тогава готов съм да се закълна.

— Клетвите са излишни, джентълменската дума е достатъчна. Моят кормчия ще ви придружи до манастира. Или ще се върнете с него до два часа, или го пратете с мистър Грифит и капитан Менюъл. Тръгвайте, сър, вие сте условно свободен! Ето ви там проход, през който лесно можете да изкачите скалите.

Дилън поблагодари още веднъж на великодушния си победител и започна с усилие да се катери по стръмнината.

— Върви подир тоя джентълмен и изпълнявай нарежданията му — обърна се Барнстейбъл към кормчията.

Том, отдавна свикнал на безпрекословно подчинение, взе харпуна си и тръгна тихомълком по стъпките на своя нов началник, но изведнъж усети на рамото си ръката на лейтенанта.

— Нали видя мястото, където по пясъчното хълмче се стича ручей? — попита тихо Барнстейбъл.

Той кимна мълчаливо.

— Ще ни намериш там, зад ивицата на прибоя. Не бива да се доверяваме много на врага.

Кормчията вдигна многозначително харпуна, с което искаше да покаже какво ще сполети пленника, ако измени на думата си, и като се подпираше с дървената дръжка на оръжието си, се заизкачва по прохода толкова бързо, че много скоро настигна своя спътник.