Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (35)

ГЛАВА XXXIV

Къде сред таз роса,

когато гасне бавно ведър ден

и горе там алеят небеса, вървиш усамотен?

Брайъм

Когато младият морски офицер, който командуваше сега фрегатата, слезе от шканците, за да се отзове на няколкократно повторената покана, той видя, че на кораба вече е въдворен пълен ред, като че ли нищо не бе го нарушило. Батарейната палуба беше почистена от страшните кървави петна, а барутният дим отдавна се бе измъкнал през люковете и размесил с облаците, носещи се над кораба. Минавайки край онемелите батареи, колкото и да бързаше, той не се сдържа и погледна пробивите в бордовете — страшни следи от неприятелските гюллета. А, когато почука леко по вратата на каютата, зоркото му око вече бе забелязало всички материални щети, причинени на фрегатата в най-важните й точки. Вратата бе отворена от корабния лекар, който, отдръпвайки се, за да мине Грифит, поклати глава, което в професията му означаваше, че е загубена всякаква надежда и веднага излезе да помогне на ония, които още можеха да имат полза от него.

Читателят не бива да мисли, че през тоя изпълнен със събития ден Грифит бе забравил Сесилия и нейната братовчедка. Напротив, дори в най-напрегнатите моменти на битката неспокойното му въображение си бе представяло живо ужаса и страданията, които изпитваше неговата любима. И щом матросите се отдръпнаха от оръдията, заповяда да се сложат отново преградите и да се подредят мебелите в салона, отреден за гостенките, макар че по-важни и неотложни служебни задължения не му позволяваха да се погрижи сам за удобствата им. Затова смяташе, че ще намери помещението в пълен ред, но никак не очакваше да види гледката, която се изпречи пред очите му.

Между две мрачни оръдия, които контрастираха странно с изрядната подредба на салона, на широка кушетка лежеше полковникът, явно в предсмъртния си час. На пода до него беше коленичила разплаканата Сесилия. Черните й буйни къдрици, които обграждаха бледото й лице, се спущаха в безредие чак до земята. Кетрин се бе навела нежно над умиращия старец и в тъмните й, пълни със сълзи очи. Дълбокото състрадание беше примесено с чувство за виновност. Няколко слуги и слугини бяха наобиколили тази печална група. Всички те, изглежда, бяха под впечатлението на скръбното съобщение, току-що направено от лекаря. Корабната прислуга бе подредила мебелите тъй грижливо, като че ли изобщо не бе ставала страшната битка, която доскоро предаваше тъй войнствен вид на това помещение. На отсрещното канапе беше проснато якото, едро тяло на Болтроп. Вестовоят на капитана бе сложил главата му на скута си, а приятелят му свещеникът, го държеше нежно за ръката. Грифит вече бе чул, че щурманът е ранен, но за пръв път виждаше в какво положение се намира полковник Хауард. Когато попремина изненадата му от това неочаквано откритие, младият човек се приближи до ложето на стареца и с най-искрен глас се опита за изрази съжалението и съчувствието си.

— Думите са излишни, Едуард Грифит — прекъсна го полковникът, давайки му знак с немощната си ръка да млъкне. Изглежда, че по божия воля този метеж ще възтържествува и не подобава на простосмъртните да осъждат делата на всемогъщия. За отслабналия ми разум това е непостижима тайна, но няма съмнение, че така е било писано от неведомото провидение. Аз те повиках, Едуард, по работа, която искам да видя завършена, преди да умра. Да не кажат после, че старият Джордж Хауард дори в последните си минути е пренебрегнал своя дълг. Виждаш това разплакано дете до мен. Кажи ми, млади момко, обичащ ли тази девойка?

— Има ли нужда да ми задавате такъв въпрос? — възкликна Грифит.

— И ще се грижиш ли за нея? Ще й бъдеш ли и баща, и майка? Ревностен закрилник на нейната невинност и слабост?

Грифит не можа да отговори нищо, само улови ръката на стареца и я стисна горещо.

— Вярвам ти — продължи умиращият. Защото макар че почтеният Хю Грифит не е съумял да ти предаде своите верноподанически чувства, положително се е постарал да направи от сина си честен човек. Аз проявих слабост и може би постъпвах неправилно в желанието си да осигуря бъдещето на моя нещастен покоен родственик мистър Кристофър Дилън. Но, ми казаха, че той вероломно изменил на думата си. Да знаех това, щях да му откажа ръката на племенницата си, въпреки неговата вярност към английската корона. Ала той умря и аз също съм на път за оня свят, където ще служим само на бога. А, може би щеше да бъде по-добре за двама ни, ако си спомняхме по-често за дълга си пред всевишния, когато служехме на земните властелини. И още нещо: Добре ли познаваш тоя офицер, служител на вашия Конгрес? Тоя мистър Барнстейбъл?

— От години плаваме заедно — отговори Грифит — и мога да гарантирам за него като за самия себе си.

Старецът направи усилие да се привдигне и до известна степен успя, след което впи в младия човек проницателен поглед, който придаде на бледото му лице тържествено изражение и продължи:

— Не ми разправяйте за него, сър, като за другар в празните ви развлечения и не ми го хвалете, както приятел лекомислено превъзнася приятеля си. Помнете, че давате, мнението си пред умиращ човек, който ще вземе решение в зависимост от вашата преценка. Дъщерята на Джон Плаудън бе поверена на моите грижи и няма да умра спокойно, ако не съм напълно уверен, че ще принадлежи на достоен човек.

— Той е джентълмен — отвърна Грифит и човек със сърце, колкото добро, толкова и смело. Обича вашата повереница и колкото и високи да са качествата й, е достоен за нея. И той като мен обича родината си повече от земята на своите прадеди, но …

— Да не говорим сега по тоя въпрос — прекъсна го полковникът. Това, което видях днес, ме убеди, че бог ви е отредил победата! Но, сър, непокорният младши офицер може на края да стане безразсъден командир. Неотдавнашният ви спор …

— Оставете това, уважаеми сър! — възкликна Грифит в изблик на великодушие. Ние сгрешихме, но всичко е вече простено и забравено. Барнстейбъл ми помага добросъвестно цял ден и мога да гарантирам с живота си, че умее да се държи, както подобава, с жените!

— Тогава мога да бъда спокоен! — каза старецът, отпускайки се отново на кушетката. Повикайте го тук!

Грифит нареди шепнешком да бъде доведен мистър Барнстейбъл в каютата. Заповедта му бе предадена моментално и Барнстейбъл се яви, преди още приятелят му да бе сметнал за уместно да прекъсне размишленията на стареца, като поднови разговора. Но, когато разбра, че младият моряк е дошъл, полковникът се привдигна отново и за голямо негово учудване му заговори, макар и съвсем не тъй доверчиво и дружелюбно, както бе разговарял с Грифит.

— Снощните ви думи пред моята повереница, дъщерята на капитан Джон Плаудън, разкриха ясно вашите желания, сър. Така, че, джентълмени, възвишените ви чувства са възнаградени! Нека този преподобен отец приеме брачния ви обет, докато още имам сили да слушам, за да мога да бъда свидетел против вас на небето, ако не спазите клетвата си!

— Не сега, не сега! — промълви Сесилия. О, не настоявай да стане сега, чичо!

Кетрин не каза нищо, но покъртена дълбоко от загрижеността на настойника й за нейното щастие, склони нажалено глава на гърдите си и зарони едри сълзи, които се стичаха по бузите й и капеха на пода.

— Именно сега, мила моя — продължи полковникът, иначе няма да успея да изпълня дълга си. Аз скоро ще застана пред родителите ви, деца мои. Защото ако не очаквах след смъртта си да срещна на небето достойния Хю Грифит и честния Джек Плаудън, значи, нямам ясна представа за наградите, които се полагат за вярна служба на отечеството и за беззаветна преданост към краля! Струва ми се, никой не може да ме упрекне, че не съм се отнасял с нужното внимание към нежния пол. Но, няма време за празни приказки, когато ми остават само минути, а имам да изпълнявам тежък дълг. Няма да умра спокойно, деца, ако ви оставя тук, в необятния океан, или може би по-право в тоя необятен свят, без закрилата, която е нужна на вашите крехки години и още по-крехки души. Ако бог е решил да ви остави без настойник, нека заемат мястото ми тия, които той сам е определил!

Без да се колебае повече, Сесилия се изправи бавно и с покорен вид подаде ръка на Грифит. Кетрин позволи на Барнстейбъл да я заведе до нея, а свещеникът, който следеше с умиление този разговор, подчинявайки се на знака, даден му от Грифит с очи, отвори требника, от който допреди малко бе черпил утешителни слова за умиращия щурман, и с разтреперан глас зачете венчални молитви. Двете младоженки произнесоха брачния обет със сълзи на очи и с гласове, по-ясни и звънки, отколкото ако бяха прозвучали сред веселата тълпа, която обикновено се събира на сватбена церемония. Защото макар, че с тези безвъзвратни думи се обвързваха завинаги с хората, чиято власт над чувствата им признаваха по тоя начин пред цял свят, мо-минската свенливост потъна във всепоглъщащата мъка за тоя, с когото им предстоеше да се разделят. Когато получиха брачната благословия, Сесилия оброни глава на рамото на своя съпруг, давайки за момент изблик на сълзите си, а после се приближи отново до кушетката и коленичи пред чичо си. Кетрин прие бездушно горещата целувка на Барнстейбъл и се върна на предишното си място.

Полковник Хауард бе успял да се привдигне, за да следи обреда и в края на всяка молитва произнасяше страстно „амин“. С последните думи той падна на възглавницата и бледото му старческо лице засия от блаженство, което показваше, че тази сцена му е присърце.

— Благодаря ви, чеда мои — промълви той най-после — благодаря ви, защото зная колко много сте страдали от моите прищевки. Джентълмени, у банкера ми в Лондон ще намерите всички документи за имуществото на моите повереници. Ще намериш там и моето завещание, Едуард, от което ще научиш, че Сесилия не идва в прегръдките ти без зестра. За нрава и възпитанието на поверениците ми сами можете да се уверите, а документите в Лондон вярвам, ще ви убедят, че добре съм се грижил и за състоянието им и не съм злоупотребил с него!

— Остави това … не говори повече, че сърцето ми се къса! — извика Кетрин, задавена от силни ридания, разкаяна, че бе причинявала толкова болки на своя предан закрилник. О, говори за себе си, мисли за себе си! Ние сме недостойни … аз поне съм недостойна за твоите грижи!

Умиращият протегна добродушно ръка към нея и продължи, макар че гласът му все повече остлабваше:

— Тогава ще говоря за себе си. Искам да почивам като дедите си в земните недра в християнски гробища.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — прошепна Грифит. Аз лично ще се погрижа за това.

— Благодаря ти, сине мой — каза старецът, защото като съпруг на Сесилия ти стана мой син в завещанието ми ще видиш, че съм дарил свобода и осигурил живота на всички мои роби, с изключение на ония неблагодарпи негодници, дето напуснаха господаря си. Те сами се освободиха, тъй че не е необходимо аз да правя това. Завещал съм, Едуард, и нещо скромно на краля. Надявам се, че негово величество ще благоголи да прчеме тоя дар от един свой стар и верен служител, а ти няма да съжаляваш за такава дреболия.

Настъпи дълга пауза, сякаш умиращият преценяваше дали е изпълнил всичките си земни задължения, и изглежда, намери сметката удовлетворителна, след което добави: Целуни ме, Сесилия … и ти, Кетрик. Виждам, че чувствата ти са чисти като у твоя добър баща Джек. Погледът ми помътнява … къде е ръката на Грифит? Млади момко, аз ти дадох всичко, което може да дари един изглупял старец. Бъди нежен към това скъпо дете. Ние не се разбирахме, както трябва. Изглежда, че съм се излъгал, както съм се излъгал и в мистър Кристофър Дилън. Може да съм разбирал погрешно и дълга си към Америка, но бях твърде стар, за да променя възгледите и убежденията си. Аз … аз обичах краля, Бог да го благослови …

Думите му ставаха все по-неясни и той изпусна последния си дъх, докато бледите му устни произнасяха тази благословия, която би пожелал и най-гордият крал, защото идваше от душата на честен човек.

Слугите веднага пренесоха тялото му в отделна каюта, а Грифит и Барнстейбъл, подкрепяйки нежно своите невести, ги заведоха в кърмовата каюта, където ги оставиха сами на едно канапе, прегърнати и облени в горчиви сълзи.

Болтроп бе следил внимателно цялата тази сцена и когато младите хора се върнаха в командирския салон, забелязаха, че малките му пронизителни очички са впити в тях. Те побързаха да се приближат до ранения си другар и да се извинят, че толкова време не бяха му обръщали внимание.

— Чух, че си ранен, Болтроп — рече Грифит, като го улови леко за ръката, но тъй като зная, че не ти е за пръв път, вярвам, че скоро пак ще те видим на палубата.

— Да, да — отвърна щурманът, ала няма да имате нужда от далекогледи, за да виждате вехтата ми черупка, когато я спуснете в морето. Не за пръв път, както казваш, такъмите ми са надупчвани от картеч, дори ми е откъсвал някое и друго парче от шпангоутите, но този път ми е улучен главният трюм и плаването ми по тоя свят е свършено!

— Може да не си чак толкова зле, славни Дейвид — каза Барнстейбъл. Доколкото зная, ти си се държал и с по-голяма дупка в кожата от тая, която ти е пробил този злополучен изстрел!

— Да, да — отговори щурманът, само, че беше пробита надстройката ми и докторът лесно можеше да я стигне, за да я закърпи. Ала този път са съборени преградите ми и чувствувам, че всичко в трюма ми е разнебитено. Докторът сигурно вече ме е отписал, защото щом погледна дупката, която ми е пробило гюллето, веднага ме прехвърли на отчето като стар парцал, негоден за нищо. Капитан Мънсън имаше късмет! Вие, мистър Грифит, струва ми се, казахте, че старият джентълмен бил бутнат в морето от гюлле и че смъртта едва успяла да почука на вратата му и той вече плавал за оня свят!

— Краят му беше наистина неочакван! — каза Грифит. Но, ние, моряците, трябва винаги да очакваме такава смърт.

— И затова трябва винаги да бъдете готови да я посрещнете — осмели се да вметне свещеникът с тих, смирен и дори плах глас.

Щурманът изгледа внимателно един по един всички, с които говореше и след кратко мълчание продължи с вид на човек, напълно примирен със съдбата си:

— Той имаше късмет, но мисля, че е грешно да завиждаш на чуждо щастие, щом така е писано на човека. Колкото до подготовката, това е твоя работа, отче, а не моя. И тъй като ми е останало малко време, колкото по-скоро се заловиш с това, толкова по-добре. И за да ти спестя излишни грижи, чуй какво ще ти кажа: Не се церемони много-много с мене, защото за мой срам трябва да призная, че никога не съм обичал учеността. Ако можеш да ми осигуриш сносна койка на оня свят, както на тоя кораб, хем аз ще бъда доволен, хем няма да създавам на никого тук излишни главоболия.

Ако по лицето на свещеника бе пробягала и сянка на недоволство от това неочаквано ограничаване на задълженията му, тя изчезна напълно, когато се взря в простодушното изражение, изписано върху лицето на умиращия щурман, докато излагаше желанията си. След дълго и тягостно мълчание, което нито Грифит, нито приятелят му посмя да наруши, свещеникът отвърна:

— Човек няма власт да направлява милостивата воля господня, мистър Болтроп и каквото и да сторя, не мога да променя всесилната му и неотменима повеля. Сигурно помните какво ви казах снощи в разговора ни на тая тема и няма причина сега да се отмятам от думата си.

— Право да ти кажа, не съм записвал всичко в корабния дневник отговори щурманът, пък и това, което съм запомнил, е преди всичко казано от мен по простата причина, че човек помни по-добре собствените си думи, а не думите на ближния си. Това ме кара да те подсетя, мистър Грифит, че едно от 42-фунтовите гюллета на трипалубния кораб прелетя през бака и скъса въжето на най-добрата котва на разстояние един сажен от скобата и то тъй майсторски, както баба срязва негодна нишка с шивашка ножица! Та, ако бъдеш тъй добър да наредиш на някой от помощниците ми да обърне въжето от другия край и да му прикрепи нов коуш^[1], и аз ще ти се отплатя някога.

— Не му бери грижата — каза Грифит. Бъди уверен, че ще се направи всичко, което влиза в задълженията ти, за да се гарантира безопасността на кораба.

Аз лично ще следя за това. А, сега искам за нищо да не се безпокоиш и да мислиш за по-възвишени неща.

— Че защо? — възрази упорито Болтроп. Аз винаги съм смятал, че колкото по-свободен от земни задължения си отиде човек на оня свят, толкова по-лека ще му бъде новата работа, която го очаква там. Снощи отчето например, се залови да ме убеждава, че нямало значение как се държи човек — добре или лошо, важното било да подкрепя съвестта си с подпорите на вярата. Такива работи според мен не бива да се проповядват на кораб, защото може да объркат и най-добрия екипаж.

— О, не … не … уважаеми мистър Болтроп, вие погрешно сте разбрали думите ми! — възкликна свещеникът. Най-малкото погрешно сте …

— Може би, сър — прекъсна го кротко Грифит, нашият почтен приятел и сега няма да ви разбере. Нямаш ли си други земни грижи, които да ти тежат на душата, Болтроп. Някаква заръка някому или пожелание какво да се прави с имуществото ти?

— Доколкото зная, той има майка — обади се тихо Барнстейбъл, често по време на нощна смяна ми е разправял за нея. Предполагам, че е още жива.

Щурманът, който чуваше ясно младите си другари, повече от минута премята усърдно в устата си тютюна за дъвчене, което показваше, че е много развълнуван. После вдигна мускулестата си ръка, улови с другата повехналата й кожа, която вече губеше загара си под бледия досег на смъртта и отговори:

— Е, да, старата още се държи за живота, което не може да се каже за нейния син Дейвид. Старият загина със „Сюзън и Дороти“ край нос Код. Нали си спомняш, мистър Барнстейбъл? Тогава ти беше още младок и участвуваше в китоловни експедиции. Та, след оная буря винаги съм се старал да осигуря на майка си гладък фарватер, ала житейското й плаване излезе трудно — все буйни ветрове и оскъдни дажби.

— Сигурно искаш да й предадем нещо от теб? — запита добродушно Грифит.

— Хм, да й предадете нещо, а? — продължаваше щурманът, чийто глас ставаше все по-хрипкав и пресеклив. Между нас никога не е имало много любезности, защото нито тя беше свикнала да слуша такива неща, нито аз да ги говоря. Ала, ако някой от вас прегледа счетоводните книги и открие там нещичко на моята страница, нека се погрижи да го предаде на старата. Ще я намерите закотвена откъм подветрената страна на къщата. Да, точно тъй, над Корнхил № 10, Бостън. Постарах се да й осигуря хубава, топла койка. Нали осемдесетгодишна жена повече от всеки друг има нужда от местенце, където да се закотви спокойно.

— Аз лично ще се погрижа за това, Дейвид — извика Барнстейбъл, мъчейки се да скрие вълнението си. Щом пуснем котва в Бостънското пристанище, ще се отбия при нея. А, тъй като едва ли имаш да вземаш голяма сума, ще й дам и от собствените си средства.

Това великодушно предложение трогна дълбоко щурмана. Мускулите на обруленото му лице затрепкаха конвулсивно и мина цяла минута, докато овладя гласа си, за да отговори.

— Зная, че ще го направиш, Дик, зная — промълви най-после той, стискайки ръката на Барнстейбъл почти с предишната си сила. Зная, че си готов да дадеш на старата ръката или крака си, ако това бъде от полза за майката на твоя колега, а няма нужда, защото не съм син на човекоядец. Ала, баща ти те е отписал от ведомостта си и в джобовете ти често има маловодие, тъй че едва, ли можеш да помогнеш някому, а особено сега, когато наполовина принадлежиш на една млада хубавица, ще ти трябва всяка стотинка.

— Но аз имам състояние — каза Грифит. И съм богат.

— Да, да, чувал съм, че можеш да построиш цяла фрегата с всички въжета, реи и платна и да я пуснеш на вода, без да бръкнеш в ничия кесия само със собствени средства!

— Давам ти честната си дума на морски офицер — добави младият моряк, че майка ти няма да бъде лишена от нищо, че аз ще се грижа за нея като любещ и верен син.

Болтроп като че ли не можеше да си поеме въздух. Той се опита да привдигне изнемощялото си тяло от кушетката, но падна безсилен, умирайки може би малко преждевременно поради усилията си да изкаже дълбоките и необикновени чувства, които го вълнуваха.

— Да прости бог греховете ми — произнесе той на-после и най-вече загдето понякога ругаех дисциплината ви. Не забравяйте за котвеното въже и прегледайте клуповете на долните реи и той ще го направи, Дик, ще го направи! Аз скъсвам котвата на живота и бог да ви благослови всички и да ви даде хубаво време и попътен вятър!

Езикът на щурмана се вцепени, но истинско блаженство се разля по грубото му лице, чиито мускули изведнъж се свиха, когато избледнелите му черти започнаха бавно да се сковават под страшния вледеняващ досег на смъртта.

Грифит нареди да се пренесе тялото на щурмана в неговата каюта и с натежало сърце се качи на горната палуба. Преследвайки ожесточено фрегатата, неприятелят не бе забелязал „Бързи“, който се бе възползувал от дневната светлина и от плиткото си газене, за да се измъкне без особен труд през лабиринта от плитчини. Фрегатата му сигнализира да се приближи и даде нужните напътствия какъв курс да държи през настъпващата нощ. Сега английските кораби се виждаха само като бели точици сред потъмнялото море. А, тъй като знаеха, че между тях и фрегатата се простира широка преграда от плитчини, американците вече не смятаха присъствието им за опасно.

Когато бяха дадени необходимите разпореждания и всичко бе готово, корабите се насочиха към бреговете на Холандия. Вятърът, който следобед се бе засилил, малко преди залез измени посоката си. А, когато небесното светило приближи хоризонта, двата кораба се движеха тъй бързо, че то сякаш потъна в морската бездна, където отдавна бе изчезнал далечният бряг. Цяла нощ фрегатата продължи да пори вълните сред тягостната тишина, успокоителна за душевната болка на Сесилия и Кетрин, които не мигнаха през тия печални минути. Те бяха натъжени не само от скръбната сцена, на която бяха присъствували, но и от мисълта, че поради неотложните планове на Грифит и новите задължения, които бе поел, на сутринта трябваше да се разделят за неопределено време, а може би и завинаги.

На разсъмване боцманът с пискливата си свирка вдигна всички на крак и целият екипаж на кораба се строи на палубата в тържествено мълчание за погребението на мъртвите. Телата на Болтроп, на един-двама младши офицери и няколко обикновени матроси, умрели през нощта от раните си, бяха спуснати в морето с обичайната церемония. А, щом вятърът отново наду платната, корабът се понесе по безбрежните простори, без да остави никакъв паметник на мястото, където те почиваха сред вечно неспокойните вълни.

Когато слънцето стигна зенита, двата кораба пак легнаха в дрейф и се приготвиха за окончателната си раздяла. Тялото на полковник Хауард бе пренесено на „Бързи“, където се прехвърли и Грифит с натъжената си невяста, докато Кетрин, наведена през един люк на фрегатата, ронеше горчиви сълзи, които се смесваха със солената морска вода. Най-после всичко беше готово. Грифит махна с ръка на Барнстейбъл, който сега бе поел командуването на фрегатата и тя, като вдигна отново платна, пое опасния път към бреговете на Америка, промъквайки се през Дувърския пролив и между английските кораби, които сновяха из Ламанша — начинание, в което вземаше пример от фрегатата „Съюз“, която само преди няколко месеца бе успяла да мине същия тоя труден път, развявайки звездното знаме.

В това време „Бързи“, държейки курс малко по на запад, се приближаваше бързо към бреговете на Холандия и около един час преди залез беше толкова близо до тях, че по заповед на Грифит отново легна в дрейф. А, когато младият моряк и лоцманът, който се бе прехвърлил на тендера незабелязан почти от никого, се качиха от каютата на палубата, в морето бе спусната малка, лека лодка.

Странникът обгърна с поглед целия бряг, сякаш да се увери в точното местоположение на кораба, после, впери очи в морето към западната страна на хоризонта, да види какво ще бъде времето. Но, тъй като не откри там нищо, което да го накара да промени решението си, той протегна сърдечно ръка на Грифит и каза:

— Тук ще се разделим. И понеже нашето познанство не донесе всичко, което желаехме, забравете, сър, че изобщо сме се срещали.

Грифит се поклони учтиво, но не каза нищо. А, лоцманът, махвайки презрително с ръка към брега, продължи:

— Да имах поне половината от флота на тая западаща република, най-гордият от тия надменни островитяни щеше да трепере в замъка си и да почувствува, че е беззащитен пред противник, който вярва в силата си и познава слабостта на врага! Но, прошепна той бързо — така беше при Ливърпул, Хуайтхейвън, Единбург и петдесет други места! Ала, всичко това е минало, сър, тъй че нека се забрави.

Без да обръща внимание на вторачените в него любопитни моряци, които се бяха събрали да погледат заминаването му, странникът се поклони бързо на Грифит и като скочи в лодката, вдигна малкото й платно със сръчността на човек, който познава опасната си професия до най-малките подробности. Когато лодката започна да се отдалечава стремително, той още веднъж махна с ръка за сбогом и на Грифит се стори, че дори от разстояние вижда усмивката на горчиво примирение, озарила за миг спокойното му лице. Дълго стоя младият човек, загледан унесено подир самотния пътник, който се плъзгаше с малката си черупчица към откритото море.

И едва когато черната й точка се стопи в силния отблясък на отразяваните от водата полегати лъчи на залязващото слънце, той се опомни и заповяда да се затвори носовият люк на „Бързи“, за да тръгне корабът отново на път.

Докато тендерът се приближаваше полека към приятелското пристанище, сред екипажа се говореха най-невероятни неща за странното появяване на тайнствения лоцман по време на последния им смел набег срещу бреговете на Великобритания и за още по-странното му изчезване сред бурните вълни на Северно море. Грифит нито се усмихваше, нито показваше с нещо, че слуша тези нелепи догадки, до момента, когато наблюдателят извика, че към същото пристанище се носи малка лодка с едно единствено платно. И едва тогава внезапният весел проблясък в неспокойния му поглед показа какъв тежък камък е смъкнала от сърцето му тази приятна новина.