Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (25)

ГЛАВА XXIV

Да бях аз тука божество всевластно,

щях вдън земя морето да натикам,

за да спася туй корабче нещастно.

Шекспир — „Буря“

Когато влязоха в ивицата на прибоя, кормчията от човечност развърза ръцете на Дилън, да не би да стане някакво нещастие с лодката, а пленникът, възползувайки се от това, закри лице с наметалото си и се замисли върху събитията от последните няколко часа със смесица от озлобление и страх за бъдещето. А, страхът и злобата бяха основни черти на неговия характер. Нито Барнстейбъл, нито Том имаха желание да го изтръгнат от това състояние на привидна смиреност, тъй като и двамата бяха твърде заети със собствените си мрачни мисли, за да си губят времето с излишни приказки. Сред зловещия рев на вълните и жалния вой на вятъра, който се носеше изтежко над широките простори на Северно море, от време на време се чуваха само възгласите на лейтенанта. Обгръщайки с поглед бушуващата стихия, Барнстейбъл като че ли се опитваше да умилостиви духа на бурите или подвикванията на кормчията, който се мъчеше да повдигне духа на екипажа. Може би цял час мина така в неуморна борба между моряците и непрекъснато растящите талази, докато най-после велботът, заобикаляйки северния нос на търсения залив, мина през разярените буруни и навлезе в тихите му уединени води. Над околните височини все още се носеше писъкът на вятъра, ала над спокойната повърхност на закътания залив владееше тишината на дълбоката нощ. Сенките на хълмовете сякаш се бяха струпали като мрачна маса в средата на тоя воден басейн и макар че очите на всички неволно бяха устремени натам, усилията на разтревожените моряци да намерят малкия си кораб в тоя непрогледен мрак оставаха напразни. Когато лодката се заплъзга по безбурния залив, Барнстейбъл забеляза с безпокойство:

— Всичко е затихнало като мъртвило.

— Дано не дава господ такова мъртвило! — възкликна кормчията. Гледайте, гледайте! — продължи той, като сниши глас, сякаш от страх да не би някой да подслушва. Ето я шхуната, сър, малко по-наляво! Виждате ли ивицата ясно небе хей там над морето, вдясно от гората? Оная дълга черна линия е гротмачтата на нашата шхуна. Познавам я по наклона на форщевена. А, над оная ярка звезда се развява и вимпелът й. Ех, сър, вижте как трептят звездите на нашето знаме във висините сред звездите небесни! Бог да я поживи, бог да я поживи! Поклаща се лекичко и спокойничко като заспала чайка.

— Изглежда, че всички там са заспали — отвърна командирът. Охо, я гледай, пристигнали сме тъкмо навреме! Войниците почват да се размърдват!

Зоркото око на Барнстейбъл бе забелязало мъждукане на движещи се фенери в амбразурите на батареята и след миг се чу ясно шум на предпазливи, но забързани стъпки по палубата на шхуната. Лейтенантът потриваше ръце от радост, която повечето от читателите ни не биха разбрали, докато Дългия Том, убеден от тия шумове, че „Ариел“ е в безопасност, а екипажът му нащрек, се засмя, както винаги, тихо и сдържано. Ала изведнъж целият корпус и рангоутът на техния плаващ дом се откроиха от мрака и небето, тихият залив и околните хълмове се озариха от блясък, внезапен и ярък като ослепителна светкавица. Барнстейбъл и кормчията неволно се взряха в шхуната, сякаш искаха да видят повече, отколкото е във възможностите на човешкото око. Но, преди още да бе отекнало от височините ехото на изстрела от тежкото оръдие, гюллето изсвистя глухо над главите им, като вой на ураган, после плесна във водата, а след миг желязното кълбо затрополя по скалите от другата страна на залива, отскачайки със страшна сила от камък на камък, като ги разтърсваше и натрошаваше на късчета.

— Щом още от първия изстрел прицелът е лош, това е добро знамение за противника — забеляза кормчията дълбокомъдрено. Димът пречи да се вижда добре, пък и на разсъмване винаги става по-тъмно.

— Да му се не надяваш на тоя дребосък! Я какви чудеса прави! — възкликна възхитеният лейтенант. Гледай, Том, сменил е позицията си в тъмното и англичаните стреляха към мястото, където е бил през деня. Нали знаеш, че го оставихме на створа между батареята и оня хълм! Какво ли щеше да стане с нас, ако тоя тежък топуз се беше строполил върху палубата на шхуната и изскочил под ватерлинията?

— Щяхме да затънем за вечни времена в английска тиня. Желязото и баластът шяха да ни притеглят към дъното — отвърна Том. Такъв изстрел с право мерене щеше да разкъса обшивката ни и нашите морски пехотинци няма да успеят дори да ни прочетат молитвата! Греби към носа!

Не мислете, че по време на тази размяна на мнения между лейтенанта и неговия кормчия гребците на велбота стояха със скръстени ръце. Напротив, гледката на кораба им подействува като магия. Като смятаха, че всякаква предпазливост сега е излишна, те напрегнаха всички сили, в резултат на което, както показваха последните думи на Том, лодката се намираше вече до „Ариел“. Макар че Барнстейбъл цял трепереше от вълнение, след като страхът му бе преминал и се бе уверил напълно, че ще успее да избяга от врага, все пак той пое командуването на шхуната с оная сурова, но спокойна решителност, която за моряците е особено необходима в момент на голяма опасност.

Той много добре знаеше, че всяко едно от тежките гюллета, с които неприятелят продължаваше да обсипва от височините притъмнелия залив, може да се окаже фатално за тях, тъй като ще пробие леката обшивка на „Ариел“ и ще направи отвор за водата, който той не беше в състояние да запуши. Ето защо командирът на шхуната издаваше заповедите си с пълно съзнание за критичността на положението, но и с онова самообладание и твърдост в гласа, които гарантират безпрекословно и незабавно изпълнение. Подтикван от тоя глас, екипажът на шхуната бързо вдигна котвата, а после грабна веслата и с дружни усилия насочи кораба право към батареята под прикритието на крайбрежните скали, над които сега беше надвиснала димна завеса; всеки нов залп я оцветяваше с мрачни краски, както се обагрят облаците при залез. Докато моряците държаха малката си шхуна, притулена от скалите, нямаше от какво да се страхуват. Но, когато излязоха от сянката на брега и почнаха да се приближават към откритото море, Барнстейбъл забеляза, че веслата не могат вече да движат корабчето срещу вятъра, а и тъмнината не е в състояние да ги скрие от неприятеля, който междувременно бе изпратил на брега съгледвачи да определят местоположението-на шхуната. Затова реши да не се крие повече и с обичайния си бодър глас нареди да се вдигнат всички платна.

— Сега да правят каквото щат, Мери — добави той. Ние сме на такова разстояние, че изстрелите им вече не могат да ни достигнат и няма нужда да лавираме.

— На оня хълм трябва да стоят по-опитни стрелци от тия опълченци или доброволци, или тиловаци, или дявол знае как се наричат там, за да могат да попречат на нашия юначен „Ариел“ да избяга, отвърна смелият юноша. Но, защо сте домъкнали пак тука тоя Йон, сър? Погледнете го под светлината на каютната лампа. На всеки изстрел примижава, сякаш очаква гюллето да го цапардоса по собствената му грозна, жълта физиономия. А, има ли някаква вест от мистър Грифит и капитана на морската пехота, сър?

— Не споменавай името му — каза Барнстейбъл и стисна тъй силно рамото му, на което леко се бе облегнал, че младежът се преви от болка. Не споменавай името му, Мери! В тия минути се нуждая от всичките си душевни и физически сили, а когато мисля за тоя подлец Дилън, не мога да изпълнявам задълженията си. Но, ще дойде време. Тръгвай, сър, вятърът се засили, а ни предстои да минем през тесен фарватер.

Младият гардемарин се подчини на тая заповед, която, както подобава мевду моряци, изискваше бързо изпълнение и му напомняше, че трябва да се съобразява с разликата в годините и служебното положение, която в отношенията си с младежа Барнстейбъл често забравяше. В това време платната бяха отвързани и вдигнати и когато шхуната се приближи до изхода на залива, засилващият се вятър понесе бързо лекото корабче. В тоя момент кормчията, който в отсъствие на повечето младши офицери действуваше на бака като човек, чиито години и опит му дават право, ако не да командува, то поне да дава съвети при такива обстоятелства, се приближи до мястото, където стоеше командирът, сякаш искаше да бъде забелязан.

— Е, мистър Кофин — каза Барнстейбъл, който добре разбираше стремежа на стария си другар при всички важни случаи да бъде близо до него, какво мислиш, добре ли вървят работите? Тези джентълмени на хълма вдигат голяма патърдия, но вече не чувам дори свистенето на гюллетата им. А, сигурно виждат платната ни на фона на широката светла ивица по хоризонта откъм морето.

— Да, сър, виждат и се мъчат да ни улучат. Сега се движим напряко по огневата им линия, и то със скорост десет възла. Ала когато обърнем и се озовем на една линия с техните оръдия, ще видим, пък и може да почувствуваме по-осезателно тяхната работа. Тридесет и две фунтово оръдие не се прицелва тъй лесно, както ловджийска пушка.

Барнстейбъл разбираше колко правилна е тази забележка, но тъй като шхуната трябваше незабавно да заеме положението, за което намекваше кормчията, тутакси даде съответните нареждания и за толкова кратко време, колкото ни беше нужно, за да разкажем това, корабът направи завой и обърна нос към морето.

— Или ще ни спипат сега, или никога! — извика лейтенантът, когато бе изпълнена тази маневра. Ако уловим вятъра, когато минем северния нос, ще излезем в открито море и след десет минути няма да ни плаши даже джебното топче на кралица Ана. А то, както знаеш, стари приятелю, запокити гюлле от Дувър чак до Кале.

— Да, сър, чувал съм за това оръдие — отговори мрачно кормчията и сигурно доста надалеч е хвърляло, ако и тогава проливът е имал сегашната си ширина. Но, капитан Барнстейбъл, само на две мили оттук виждам нещо по-опасно от цяла дузина най-тежки оръдия. Водата вече бълбука в подветрените ни шпигати, сър.

— Че какво от това? Нима не се е случвало често водата да облее оръдията и дори рангоута, без нищичко да им стане?

— Да, сър, вярно и по-рано е ставало така, и пак ще става, стига да е в открито море и всъщност на човек нищо друго не му трябва на тоя свят. Но, когато се измъкнем от тая мелница, силният североизточен вятър може да ни тласне обратно към брега. А, това ме плаши, капитан Барнстейбъл, повече от всичкия барут и всичките гюллета на тоя остров.

— И все пак, Том, не бива да подценяваме тия железни топки. Ония юнаци от батареята сега знаят разстоянието и могат да се целят, както трябва. Ние се движим доста бързо, мистър Кофин, но тридесет и две фунтово гюлле може да ни настигне дори при най-благоприятен вятър.

Том хвърли бегъл поглед към батареята, която отново бе открила огън с ожесточение, което показваше, че артилеристите добре виждат целта си, и отвърна:

— Човек не бива да се опитва да избегне гюлле, защото то си има определена задача, също както корабът има за задача да кръстосва из определени ширини. Колкото до вятъра и времето, морякът винаги трябва да си отваря добре очите — да знае кога да вдига и кога да сваля платната. Тоя нос от юг се издава на цели три левги в морето, а от север са плитчините и дано не дава господ пак да завлечем кораба си натам!

— Ще се измъкнем от залива, драги — извика лейтенантът и за това ни са достатъчни три левги.

— И по-дълги пътища са се оказвали твърде къси — отвърна кормчията, като поклати глава. Бурно море, насрещен прилив и бряг, към който духа вятърът, не вещаят добро.

Лейтенантът се готвеше да отговори на тази забележка с весел смях, когато над главите им засвистя гюлле и изтрещя разцепено дърво, а след малко върхът на гротмачтата, разлюлян за миг от бурния вятър, рухна на палубата, повличайки със себе си и платното, и дългата сгенга, на която, както се бе изразил кормчията, трептеше американската емблема сред звездите небесни.

— Ама, че беля! — не се сдържа Барнстейбъл в тоя злополучен момент, но веднага се окопити и заповяда с твърд глас да се разчисти палубата от отломките и да се прикрепи отново разлюляното от вятъра платно.

Щом стана ясно, че трябва да се действува незабавно, мрачното настроение на Том мигновено изчезна и той пръв между екипажа се завтече да изпълнява нарежданията на командира. След като загуби всички платна на гротмачтата, „Ариел“ толкова се отклони от курса си, че му беше трудно да набере отново вятър и да заобиколи носа, издаден в морето откъм подветрената страна. Обаче благодарение на умението на Барнстейбъл и отличните качества на кораба тази необходима маневра бе извършена и шхуната, понесена от бурния вятър, от чиято ярост вече не беше защитена, се повлече тромаво покрай брега, стремейки се да бъде колкото се може по-далеч от буруните. А, в това време матросите напрягаха всички сили да привържат по-добре платното и да го вдигнат върху остатъка от гротмачтата. Щом „Ариел“ заобиколи малкия нос, стрелбата на батареята престана, но Барнстейбъл, който сега наблюдаваше внимателно океана, изведнъж забеляза, че както бе предсказал кормчията, времето им готвеше още по-страшни изненади. Когато повредите бяха криво-ляво отстранени, Том се върна пак на обичайното си място до лейтенанта и след като огледа платната и въжетата с опитното око на моряк, поднови разговора:

— По-добре това гюлле да беше откъснало крака или ръката на някой от най-добрите ни моряци, отколкото да лиши „Ариел“ от гротмачтата. Скъсеният докрай грот може да бъде полезен при попътен вятър, но не е в състояние да държи кораб в бейдевинд.

— Какво желаеш повече, Том Кофин? — запита командирът. Виждаш, че шхуната върви напред и се отдалечава от брега. Да не искаш да се хвърли право в устата на урагана? Или да вдигна ръце и да я забия мигновено в брега?

— Нищо не искам, капитан Барнстейбъл, нищичко — отговори старият моряк, докачен от жлъчността на командира. Вие можете не по-лошо от всеки друг, който е стъпил на палуба, да изведете кораба в открито море. Но, сър, когато оня офицер в манастира ми каза, че възнамерявали да потопят „Ариел“ на котвена стоянка, през главата ми минаха такива мисли, каквито никога не са ме спохождали. Представих си как шхуната потъва, и то тъй ясно, както виждате тая останка от мачтата. И право да си кажа, мъжеството ми се разклати силно с подветрения борд, защото обичам кораба, с който плавам, както обичам себе си, и това е съвсем естествено.

— Стига си грачил, стари морски гарване! Върви да следиш внимателно положението на предните платна. Но, чакай! Ела тук, Том! Ако пак ти се привидят корабокрушения, акули и други подобни красоти, задръж ги в глупавата си глава и не задръствай моя бак с привидения. Не ми харесва, че момчетата започват да попоглеждат тъй честичко към подветрената страна. Тръгвай, господинчо, не се мотай повече и вземай пример от мистър Мери, който е седнал на оръдието ти и се е разпял като хорист в бащината си църква.

— Ех, капитан Барнстейбъл, ами че мистър Мери е още хлапе и нищо не разбира, затуй няма от какво да го е страх. Все пак ще изпълня заповедите ви, сър и ако някой от екипажа обърка конците в тая буря, то няма да бъде поради нещо, което е чул от устата на стария Том Кофин.

Въпреки обещанието си да се подчинява, кормчията продължи да се мотае и дори има смелостта да каже:

— Капитан Барнстейбъл, моля да заповядате на мистър Мери да слезе от оръдието. От дългогодишно скитане из моретата зная, че да пееш в буря значи да накараш вятъра да се нахвърли още по-яростно върху кораба. Защото тоя, който направлява бурите, се сърди, щом чуе човешки глас, когато иска сам да духне водата.

Барнстейбъл се чудеше да се смее ли на наивността на своя кормчия, или да се отнесе сериозно към тези думи, произнесени с такава убеденост и тържественост, че не можеха да не направят впечатление особено в подобна обстановка. Но, като се отърси от суеверния страх, който почваше да сковава сърцето му, лейтенантът в желанието си да успокои достойния стар моряк извика на лекомисления младеж да слезе от оръдието и да дойде при него и от уважение към светостта на шканците веселата песничка, която мистър Мери си тананикаше, моментално секна. Том се запъти бавно към бака, явно доволен, че е свършил такава важна работа.

Още няколко часа „Ариел“ продължи да се бори с ветровете и океана. А, щом се пукна зората над тази бурна сцена, изнурените моряци добиха по-ясна представа за критичното си положение. Със засилването на урагана постепенно сваляха някои от платната на шхуната, докато останаха само толкова, колкото бяха нужни на ко раба, за да не бъде тласнат безпомощно към брега.

Още когато почна да се развиделява, Барнстейбъл следеше времето с растяща тревога, което показваше, че вече не се отнася леко към предчувствията на кормчията. Гледайки към наветрената страна, той съзря грамадни маси зелена вода, увенчани с гребени от пяна, които се носеха към брега със сила, на която като че ли нищо не можеше да устои. А, от време на време, когато лъчите на изгряващото слънце пронизваха водните пръски, които вятърът мяташе от вълна на вълна, въздухът сякаш се изпълваше със святкащи бисери. А, гледката към брега беше още по-страшна. Скалите на около две мили откъм подветрената страна на шхуната бяха почти непрекъснато скрити от пирамидите, които яростната стихия, срещайки внезапно такова препятствие, издигаше високо във въздуха, като че ли искаше да пробие границите, с които природата бе преградила нейните владения. Целият бряг — от далечния нос на юг до известните ни вече плитчини в противоположна посока, далеч от пътя на шхуната, беше опасан с широка ивица пяна, навлизането в която би било гибелно и за най-здравия кораб. Въпреки това, „Ариел“ се плъзгаше леко и спокойно по талазите, макар че се огъваше под мощния им напор и сегиз-тогиз като че беше на път да изчезне в бездната, която зейваше под него, готова да погълне малкото корабче. Сред екипажа вече се носеше мрачна мълва за опасното положение на шхуната и моряците ту устремяваха отчаян взор към малкото парченце платно, благодарение на което все още устояваха на бурята, ту севзираха в тъмната линия на брега, която не им обещаваше нищо добро. Дори Дилън, до когото бе стигнала мълвата за надвисналата опасност, изпълзя от каютата, където се криеше и се защура по палубата, ловейки жадно всяка думица, отронида се от устата на навъсените моряци, които не му обръщаха никакво внимание.

В тези минути на тревожно очакване кормчията проявяваше най-невъзмутймо спокойствие. Той знаеше, че е направено всичко по силите на човека, за да се отдалечи малкият им кораб от брега, и с опитното си око ясно виждаше, че трудът им е бил напразен. Но, тъй като се смяташе за нещо като съставна част от шхуната, беше напълно готов за добро или за зло да сподели нейната участ. Откритото чело на Барнстейбъл беше помрачняло, но не от страх за самия себе си, а от чувство за отговорност като „баща“ на целия екипаж, присъщо на всеки морски капитан. Въпреки всичко обаче дисциплината оставаше здрава и никой не падна духом. Наистина един-двама от по-старите моряци изказаха желание да удавят страха си от смъртта в пиене, но Барнстейбъл извика да му подадат пистолетите с такъв тон, че тутакси уби всякакво подобно намерение. И макар, че смъртоносното оръжие остана да лежи непобутнато на шпила, където го сложи вестовоят, никой от верния екипаж на шхуната не се опита вече да прояви неподчинение. Напротив, всеки влагаше особено старание и в най-незначителната работа, която имаше да върши на кораба, и човек, незапознат с морските обичаи, би се учудил, че хора, които в последните минути на живота си трябва да мислят за много по-възвишени неща, се занимават с най-банални работи от своята професия. Навиват въжета, поправят и най-малките повреди, причинявани от вълните, които непрекъснато заливаха ниската палуба на „Ариел“ и всичко това вършеха с такава точност и методичност, сякаш корабът още се намираше в залива, напуснат неотдавна по принуда. Над безмълвния екипаж бе простряна властна ръка, но не от суетно желание да се поддържа някакъв привиден авторитетна да се запази единодействието, което в тоя момент единствено можеше да ги озари с лъча на надеждата.

— С това парцалче на мачтата не можем да се движим напред в такова море — забеляза мрачно Барнстейбъл, обръщайки се към кормчията, който със скръстени ръце хладнокръвно балансираше по самия край на шканците, докато шхуната се мяташе бясно по вълните, готови да я погребат в дълбините си. Горкото ни корабче трепере като изплашено дете пред тия талази.

Том въздъхна тежко и поклати глава, преди да отговори:

— Ако бяхме запазили гротмачтата си поне още един час, щяхме да успеем да излезем в открито море и да се отдалечим от плитчините. Но, при сегашното ни положение, сър, нито един простосмъртен не е в състояние да управлява кораб срещу вятъра. Шхуната се носи право към брега и ако бог не се смили да спре тоя ураган, след по-малко от час ще се озовем сред буруните.

— Не ни остава нищо друго, освен да пуснем котва. Само така има надежда да се спасим.

Том се обърна към командира и отговори тържествено, с увереност, която човек придобива само от дълъг опит в моменти на голяма опасност:

— Дори да използуваме най-тежката котва, пак няма да ни удържи при това вълнение, макар че корабчето ни е леко. В Северно море североизточният вятър спира чак когато се надуха, пък и бурята почва да отслабва едва при залез слънце. Тогава може да настъпи затишие, защото често ветровете от уважение към славата на небесата не смеят да им духат с всичка сила право в лицето!

— Ние трябва да изпълним дълга си пред родината и пред себе си — отвърна Барнстейбъл. Върви да приготвиш двете котви при носа и най-здравите въжета. Ще спуснем котвите една след друга и ако трябва, ще отпуснем двеста и четиридесет сажена въже. Така може да се измъкнем. Гледай всичко да бъде готово за спускане на котвата и отсичане на остатъка от мачтата. Ще оставим вятъра да вие над гол корпус.

— Хм, да беше само вятърът, щяхме да изтраем, докато слънцето се скрие зад ония хълмове — каза кормчията. Но, кое въже може да удържи кораб, който почти непрекъснато е потопен във вода до фокмачтата?

Екипажът обаче изпълни покорно заповедта на своя командир, сякаш в отчаянието си не виждаше друг изход, освен да се подчини на неговата воля. След съответните приготовления двете котви и стопанкерът^[1] бяха спуснати на дъното и в момента, когато „Ариел“ се обърна срещу вятъра, останките от дългите наклонени мачти рухнаха под ударите на брадвите. Трясъкът от падащите реи, които се сипеха по палубата на кораба, изглежда, никак не вълнуваше моряците, претръпнали вече от мисълта за надвисналата опасност и те продължаваха в безнадеждно мълчание да разчистват отломките.

Всеки следеше с някакво трескаво любопитство отнасяните от вълните греди, за да види как ще се блъснат в скалите, намиращи се в тъй застрашителна близост до кораба. Но, дълго преди тези късове да бяха стигнали широката ивица пяна, побеснялата стихия, която ги бе подхванала, ги скри от погледа. Сега целият екипаж на „Ариел“ съзнаваше, че бе използувал последното си средство за спасение. И всеки път, когато шхуната се гмурнеше отчаяно и стремглаво във вълните, които заливаха нейния бак, на разтревожените моряци им се струваше, че котвите се отделят от дъното или въжето, което задържа шхуната, се къса с трясък нишка по нишка. И докато матросите се вълнуваха, окуражени от слабата надежда, породена от движенията на шхуната им, Дилън сновеше свободно по палубата. Никой не обръщаше внимание на блуждаещите му очи, тежкото му дишане и стиснатите ръце, защото екипажът мислеше само за спасяването на кораба. Но, когато той, пристъпяйки в някакво трескаво отчаяние подир отдръпващите се от палубата вълни, дръзна да се приближи до групата моряци, които бяха наобиколили кормчията и неговото оръдие, посрещнаха го мрачни, враждебни погледи, криещи заплаха, която той във вълнението си не можеше да долови.

— Ако не ти е омръзнал животът, макар че и на теб като на мене ти е останало малко да живееш — подхвърли Том, когато по едно време Дилън се завъртя край него, по-добре не припарвай до хората ни. А, ако искаш да разполагаш с няколко минути, за да направиш равносметка на делата си на тоя свят, преди да застанеш пред всевишния да чуеш какво е вписано в корабния дневник на небесата, съветвам те да не се отдалечаваш много от капитан Барнстейбъл или от мен.

— Обещаваш ли да ме спасиш, ако корабът потъне? — провикна се Дилън, улавяйки се за тези първи доброжелателни думи, които чуваше, откакто бе отново пленен. О, ако направиш това, ще ти осигуря охолство и богатство до края на живота! Много често не изпълняваш обещанията си и бог ще те съди за това — възрази кормчията рязко, но без злоба. Ала не ми е в характера да вдигна ръка дори срещу кит, който вече изригва кръв.

 

Молбите на Дилън бяха прекъснати от страшен вик, нададен от моряците на бака и подхванат от рева на бурята, който го направи още по-зловещ. В същия миг шхуната, издигната върху гребена на една огромна вълна, легна на борд и се понесе към скалите като мехур по бързеите на водопад.

— Котвеното ни въже се е скъсало — каза Том с неизменното си хладнокръвие и примирение пред съдбата. Поне да се постараем да облекчим смъртта на „Ариел“!

Още не се бе доизказал, той грабна румпела^[2] и насочи кораба така, че неминуемо щеше да забие нос в скалите.

За миг мрачното лице на Барнстейбъл се изкриви от остра душевна болка, но след малко той се съвзе и заговори бодро на своите моряци:

— Кураж и спокойствие, момчета! Все още има надежда да се спасите — ние газим малко и ще успеем да се приближим до скалите. Пък и водата вече спада. Пригответе лодките и не падайте духом.

Тези думи сякаш съживиха вцепенения екипаж на велбота. Малката лодка бе спусната бързо във водата, гребците наскачаха в нея и я подкараха по разпенените вълни, като се стараеха с яките си мишци да я държат по-далеч от борда на шхуната. С настойчиви викове те подканяха кормчията да се присъедини към тях, но Том само клатеше глава, без да отговори ниищо и продължаваше да стиска румпела, приковал очи във водния хаос, който приближаваха. В това време започна спускането на втората лодка, по-голяма от велбота и в суетнята и залисията моряците сякаш не забелязваха страхотиите, които ги заобикаляха. Но, силният дрезгав вик на кормчията: „Пази се! Дръж се здраво!“ — ги накара да прекъснат работата си и в тоя миг вълната, която бе подхванала „Ариел“, се стопи и той заседна здраво на камъните. Сътресението беше тъй силно, че повали всички, които бяха пренебрегнали предупреждението и целият кораб се затресе като живо същество в предсмъртна агония. За миг по-неопитните матроси помислиха, че опастността е преминала. Но, първата вълна бе последвана от втора, също тъй висока, която повдигна кораба и го запокити още по-навътре между скалите, а гребенът й се преметна през кърмата и с неудържима ярост помете палубата. Моряците потрепераха, като видяха как вълната подхвана спуснатата от тях лодка и я захвърли върху камъните, а когато водата се отдръпна, не се виждаха дори отломки. Но, първите вълни бяха поставили „Ариел“ в положение, което до известна степен го предпазваше от пристъпа на следващите.

— Спасявайте се, момчета, спасявайте се! — извика Барнстейбъл, когато моментът на страшна неизвестност премина. Велботът е все още на ваше разположение. С него ще можете поне да се приближите до брега. Скачайте, момчета! Бог да ви е нщ помощ, бог да ви е на помощ! Вие бяхте честни и верни моряци и вярвам, че господ няма да ви остави. Тръгвайте, приятели мои, докато има затишие. Моряците наскачаха един през друг в малката лодка, която едва не потъна от прекомерния товар. Но, когато се огледаха, видяха, че Барнстейбъл, Мери и кормчията още стояха на палубата на „Ариел“. Командирът, потънал в горчиви мисли, крачеше напред-назад по мократа палуба на шхуната, а гардемаринът, вървейки по стъпките му, напразно го увещаваше да напусне обречения кораб. Дилън няколко пъти се приближи до борда, където лодката още се бавеше, но мрачните лица на моряците все го прогонваха и той се отдръпваше отчаян. Том бе седнал в основата на бушприта, все тъй в позата на човек, спокойно примирен със съдбата и в отговор на повторните силни викове на другарите си само махаше с ръка към брега.

— Послушайте ме, мистър Барнстейбъл! — умоляваше юношата със сълзи на очи. Ако не заради мен или заради себе си, или от страх пред бога, то поне от любов към моята братовчедка Кетрин качете се на лодката!

Младият лейтенант прекъсна неспокойната си разходка и погледна колебливо към скалите, но след миг погледът му се спря на останките на кораба и той отговори:

— За нищо на света, момче, за нищо на света! Ако часът ми е ударил, ще посрещна безстрашно участта си.

— Послушайте моряците, уважаеми сър! Те викат, че няма да тръгнат без вас, а велботът може всеки момент да се разбие в шхуната.

Барнстейбъл посочи лодката и като заповяда на гардемарина да слезе в нея, мълчаливо се извърна.

— Е, добре — каза Мери решително, щом е редно лейтенантът да не напуща потъващия кораб, редно е и гардемаринът да остане!… Отблъсвайте, момчета! Аз оставам с мистър Барнстейбъл на „Ариел“.

— Младежо, твоят живот ми е поверен и аз отговарям за него — рече командирът, като вдигна съпротивяващия се юноша и го прехвърли в ръцете на моряците. Отблъсвайте и бог да ви закриля. И без туй лодката е така претоварена, че се съмнявам дали ще може да стигне благополучно брега.

Но, моряците още се бавеха, защото видяха, че кормчията закрачи с твърда стъпка по палубата, и помислиха, че е решил да тръгне с тях и да накара лейтенанта да стори същото. Но, Том чисто и просто последва примера на своя командир, като неочаквано го сграбчи в мощните си обятия и с неудържима сила го преметна през фалшборда. В същия миг улови въжето, с което лодката беше привързана за шхуната, вдигна огромните си ръце високо във въздуха и се провикна така, че заглуши бурята:

— Да бъде тъй, както е рекъл господ! Пред очите ми бе закована първата дъска на „Ариел“ и искам да видя как ще бъде откъртена. А, след това не желая да живея повече.

Но, не бе успял да произнесе и половината от тия думи, когато вълните отнесоха другарите му толкова надалеч, че престанаха да го чуват. Велботът вече не можеше да бъде управляван поради прекомерния си товар и яростта на прибоя. И когато се вдигна върху белия гребен на една вълна, Том видя за последен път любимата си лодчица. След това велботътпотъна във вдлъбнатината между вълните и няколко секунди по-късно останките му се разбиха на трески в крайбрежните скали. Кормчията стоеше неподвижен до борда, откъдето бе отвързал въжето на лодката и гледаше как от време на време над морските талази изплувваха глави и ръце. Едни с мощни, добре насочени движения се мъчеха да стигнат песъчливия бряг, който започна да се очертава, когато водата спадна, а другите се мятаха бясно в безпомощно отчаяние. Честният стар моряк нададе радостен вик, като видя, че Барнстейбъл се измъкна от прибоя, изнасяйки безчувствения Мери на пясъка, където скоро един по един наизскачаха, мокри и изнемощели, няколко моряци. Още няколко души от екипажа се озоваха по тоя начин благополучно на брега, но когато Том се върна отново на мястото си при бушприта, не можеше да откъсне скръбния си поглед от безжизнените тела, които вълните изхвърляха на други места по скалите с такава сила, че скоро загубиха почти всякакъв човешки образ.

 

Сега само Дилън и кормчията бяха останали на своя страшен пост. Юристът, неволен свидетел на току-що описаната сцена, бе изпаднал в някакво тъпо отчаяние. Но, когато смразената му от ужас кръв се раздвижи отново в жилите, той допълзя до Том с онова егоистично чувство, което прави дори безнадеждното страдание по-поносимо, когато се споделя с друг.

— Щом настъпи отливът — каза той с глас, който издаваше агонията на страха, макар че думите изразяваха възкръсналата надежда, ще успеем да се измъкнем на сухо.

— Само Христос е можел да ходи по водата като по палуба — отвърна кормчията и само човек, надарен с неговата сила, е способен да премине по тези скали до пясъчната ивица. Старият моряк помълча и като погледна спътника си със смесица от презрение и съчувствие, добави благоговейно: — Ако си бе спомнял по-често за него в хубаво време, нямаше да бъдеш толкова жалък в тая буря.

— Мислиш ли, че опасността е все още голяма? — запита Дилън.

— Голяма е за тия, които имат причина да се боят от смъртта … Но, слушай! Чуваш ли тоя глух шум под нас?

— Това е вятърът, който се блъска в кораба!

— Не, самият кораб е — произнесе мрачно кормчията. Горкият, това са неговите предсмъртни стенания. Водата кърти палубите му и след няколко минути най-красивият кораб, който е порил вълните, ще стане на такива трески, каквито са хвърчели, когато са го строили.

— Тогава защо остана тук? — извика обезумелият Дилън.

— За да умра в ковчега си, както ми е писано от бога — отговори Том. Тези вълни са за мен това, което сушата е за теб. Роден съм сред тях и винаги съм искал да ми бъдат гроб.

— Но, аз … аз … — завика Дилън, аз не искам да умра! Не бива да умра!… Няма да умра!

— Нещастнико! — промърмори събеседникът му. Ти трябва да умреш като всички нас. Когато удари часът на смъртната вахта, никой не може да се скрие.

— Мога да плувам — продължи Дилън, втурвайки се с отчаяна решителност км борда на загиващия кораб. Няма ли тук поне някоя дъска или въже, които да взема със себе си?

— Не. Всичко е отрязано или отнесено от морето. Ако си намислил да се бориш за живота си, вземи със себе си смело сърце и чиста съвест, а за останалото се уповавай на бога!

— Бога! — повтори Дилън, обезумял от страх. Аз не познавам, никакъв бог! И няма бог, който да ме познава!

— Млъкни! — сряза го кормчията с такъв гръмовит глас, като че изрева самата стихия. Млъкни, богохулнико!

Тежкото скърцане на разтърсвания от вълните дървен корпус на „Ариел“ в тоя момент още повече засили суматохата в душата на Дилън и той се хвърли във водата с главата надолу.

Вълните, изтласквани на брега от прибоя, се връщаха обратно в морето, където срещаха нови вълни и образуваха на няколко места водовъртежи. Дилън несъзнателно се бе хвърлил точно в един от тия водовъртежи, образувани от скалите, на които бе заседнала шхуната, и наричани от моряците „обратно течение“. И когато вълните го отнесоха на известно разстояние от разбития кораб, посрещна го обратното течение, което въпреки отчаяните си усилия той не можа да преодолее. Лек и силен, той плуваше добре, ето защо борбата беше тежка и дълга. Брегът му се виждаше близък и достижим, затова продължаваше да напряга всички сили, без обаче да напредне нито стъпка. Старият моряк, който отначало следеше движенията му с пълно безразличие, мигновено разбра колко е опасно положението, му и забравяйки собствената си участ, закрещя тъй силно, че гласът му прелетя над борещия се нещастник и стигна до ушите на другарите му, които бяха вече слезли на брега:

— Дръж по-наляво! Измъкни се от обратното течение! Дръж южна посока!

Дилън чу тоя вик, но съзнанието му беше толкова помътено от ужас, че не можеше да разбере думите. Обаче инстинктивно се подчини на тоя зов и постепенно промени посоката, докато се озова пак с лице към кораба. Течението го понесе диагонално на скалите и отново го вкара във водовъртеж, където трябваше да се бори само с вълните, отслабени значително от преградата, която образуваха останките на шхуната. Той продължаваше да се държи в това положение, но вече нямаше сили да противостои на течението. Том потърси с очи въже, но всичко беше отнесено с мачтите или завлечено от вълните. В тоя миг на безизходност очите му срещнаха отчаяния поглед на Дилън и макар, че винаги се бе отличавал с хладнокръвие и беше свикнал на всякакви страхотии, този път старият моряк неволно закри очите си с ръка, за да не вижда тоя безнадежден поглед. А, когато след малко свали вкочанената си ръка, видя, че клетникът лека-полека потъваше в морето, продължавайки да се бори, като се мъчеше с отмерени, но напразни движения на ръцете и краката да стигне разбитата шхуна и да спаси живота си, тъй опозорен в часовете на изпитание.

— Скоро ще познае бога и ще се убеди, че бог го познава! — промърмори кормчията.

Думите бяха още на устата му, когато мощна вълна се стовари върху „Ариел“, разтърси го издъно, натроши гредите и дъските му и понесе отломките им към скалите заедно с тялото на простодушния кормчия.