Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (16)

ГЛАВА XV

Сър Ендрю:

Нямам особена причина,

но имам достатъчно основания.

Шекспир — „Дванайсета нощ“

Когато часовоят въведе капитан Бъроуклиф в стаята на третия арестант, лицето на офицера изразяваше онова полусъзнателно състояние, при което живата мисъл се сменя с празен поглед и човешкото лице много прилича на априлски ден — ту ясен и приветлив, ту облачен и мрачен. Важният и тържествен вид, с който капитанът пристъпи към работа, показваше, че неочакваното му посещение имаше определена цел. С величествен жест Бъроуклиф заповяда на часовоя да се отдалечи и докато войникът затваряше вратата, офицерът се олюляваше насам-натам и с напрегнатостта на човек в нетрезво състояние се ослушваше в скърцането, устремил по посока на звука оня дълбокомислен поглед, с който мнозина прикриват липсата на мисъл. Като се убеди, че никой вече няма да го безпокои, той бързо, по войнишки се обърна кръгом, за да се озове лице срещу лице с тоя, който му трябваше. Докато Грифит бе заварен потънал в сън, макар и неспокоен и винаги нащрек, лоцманът бе чакал спокойно посещението, което явно бе предутаждал. Ала другарят им — не друг, а капитан Менюъл от морската пехота — се намираше в съвсем друго състояние. Макар че нощта беше студена и бурна, той бе свалил палтото и по-голямата част от маскировката си и седеше мрачно на одеялото, като с една ръка бършеше едрите капки пот от челото си, а с другата от време на време се хващаше с конвулсивно, машинално движение за гърлото. Вторачен безсмислено в новодошлия, той почти не измени заниманието си, само започна още по-усърдно да допира кърпичката си до челото и по-често да се улавя за шията, сякаш да се увери от опит на какъв натиск може да издържи тя, без да изпитва прекомерно неудобство.

— Здравей, приятелю! — каза Бъроуклиф, като се приближи c полюляване и седна безцеремонно до арестанта. Здравей, приятелю! Дотам ли е застрашено кралството, та някои джентълмени бродят из острова в униформа на полка incognitus, incogniti, torum^[1] … Съвсем съм забравил тоя латински, дявол да го вземе! Кажи, драги мой, да не би да си от тия torum?

Менюъл дишаше малко затруднено, както и трябваше да се очаква, след като тъй силно бе стискал гърлото си. Но като се отърси от всякакви опасения, той отговори по-разпалено, отколкото изискваше благоразумието или случаят:

— Разправяйте за мен каквото си щете и се отнасяйте към мен, както желаете, но няма да позволя да ме наричате тори^[2]!

— А, значи, не си torum! Хм, изглежда, че военното министерство е въвело нова униформа. Вашият полк сигурно е заслужил тия на-шивки, като е щурмувал някоя плаваща батарея? Или пък си служил в морската пехота? Прав ли съм?

— Не отричам — отговори Менюъл по-смело. Две години съм служил в морската пехота, а преди това …

— … в сухопътните части — подсказа Бъроуклиф, прекъсвайки тъкмо навреме Менюъл, който без малко не се издаде в коя армия е служил. Аз самият съм стоял някога на „кучешка вахта“^[3] на кораб от ескадрата на милорд Хоу^[4], но такава служба не е за завиждане. Страшно трудно беше да стоиш прав на следобедна проверка, защото, нали знаеш, по това време на човек му трябва здрава опора. Обаче с премиалните^[5], които ми се паднаха, откупих командуването на ротата и сега винаги с благодарност си спомням за службата в морската пехота. Но, трябва да полеем нашия разговор. Скътал съм в джоба си бутилчица искриста мадейра и две чашки. Хайде да сръбнем и да си поприказваме за по-важни работи! Бръкни в задния ми джоб. Толкова съм свикнал да се равнявам по фронта, че сега ми е страшно трудно да се извия назад, като че ли съм в кутия за патрони.

Менюъл, който не знаеше как да изтълкува държането на събеседника си, веднага разбра тази молба и измъкна ловко от джоба на капитана една от прашните бутилки на полковник Хауард. Бъроуклиф пък извади чашите, изкара запушалката по всички правила на науката и подаде на пленника пълна чаша с вино. Всичко това стана при пълно мълчание. Двамата джентълмени пресушиха чашите си на един дъх, при което мляскаха така, че тези звуци приличаха на пистолетни изстрели на опитни дуелисти, макар и да не бяха толкова страшни. Едва след това домакинът поднови прекъснатия разговор:

— Обичам бутилката да е хванала мухъл, прах и паяжина, а виното да е жълточервеникаво, като отблясък на южно слънце — каза той. Такова вино не се задържа в стомаха, а отива право в сърцето и мигновено става на кръв. Но колко бързо те познах! Е, нали сме от един и същ занаят. Щом те видях в нашето караулно помещение, веднага разбрах какъв си. Ала реших да направя удоволствие на стария воин, стопанина на тая къща, като му позволих от уважение към възрастта и някогашния му чин сам да извърши разпита. Да, познах те още щом те видях. Аз съм те срещал и по-рано!

Теорията на Бъроуклиф за превръщането на виното в кръв като че ли се потвърди напълно в случая с командира на морските пехотинци. Докато той и капитанът пиеха мадейрата, а това, както вероятно се сеща читателят, продължи, докато в бутилката не остана нито капка, с пленника стана чудна промяна. От челото му вече не течеше пот, а неприятното усещане в гърлото, което го караше да го подлага на такива необикновени масажи, изчезна. Лицето му се озари от хладно, но живо любопитство, което до известна степен беше естествено за неговото положение.

— Възможно е да сме се срещали и по-рано, защото аз съм отдавна на служба. Обаче не мога да разбера къде си ме виждал — каза Менюъл. Случвало ли се е да те пленяват?

— Хм! Не, точно такова нещастие не ме е сполетявало, защото бях, както се казва, тилов плъх. Делях несгодите, славата, съмнителните победи на нашата армия, когато убивахме и гонехме безброй метежници, а кой не беше такъв! И, уви, капитулацията на Бъргойн. Но да не говорим за това! Да оставим янките на мира. Не се ли сещаш къде съм те виждал? Виждал съм те на преглед, в бой, на почивка, на лагер, в казарма — с една дума, навсякъде, само не и в гостна. Да, да! До тази вечер никога не бях те срещал в гостна!

Менюъл слушаше с учудване и безпокойство тези самоуверени думи, които като че ли вещаеха сериозна опасност за живота му, и, изглежда, отново започна да усеща свиване в гърлото, защото пое дълбоко въздух и едва след това запита:

— Готов ли си да се закълнеш? Можеш ли да кажеш името ми?

— Готов съм да се закълна пред всеки християнски съд — отвърна непоколебимо капитанът. Името ти е … името ти Фъгълмън.

— Бог да ме убие, ако е така — възкликна радостно Менюъл.

— Не се заричай! — предупреди го Бъроуклиф тържествено. Защото името не е толкова важно. Както и да се наричаш, аз те познах. На мъжественото ти лице пише, че си войник, а коленете ти не треперят. Съмнявам се дори дали се прегъват тези бунтарски колене за молитва …

— Вижте какво, сър — прекъсна го рязко Менюъл, стига сте го усуквали, ами кажете направо какво искате. Бунтарски колене, а? Скоро и небето над Америка ще почнете да наричате бунтарско!

— Харесва ми твоята пламенност, момко — отвърна невъзмутимо Бъроуклиф. Тя подхожда на войника като шарфа и нагръдника му, но не може да стресне стар воин. Учудвам се обаче, че се ежиш даже когато човек зачекне мъничко твоята вяра. Боя се, че крепостта ти е слаба, щом защищаваш предните укрепления с излишна храброст? Не зная защо и с каква цел сте ме удостоили с посещението си, капитан Бъроуклиф, ако действително по чин сте капитан и името ви е Бъроуклиф — каза предпазливо Менюъл, решил, че трябва да отгатне мислите на събеседника си, преди да разкрие своите. Но, много добре зная, че се държите недостойно за войник и за мъж, ако сте дошли само да се надсмивате на сегашното ми положение. При други обстоятелства това би могло да ви навлече неприятности.

— Хм! — промърмори капитанът със същото непоклатимо хладнокръвие. Виждам, че не цениш това вино, макар че и кралят не е пил такова по простата причина, че английското слънце не може да проникне през стените на Уинзърския дворец така лесно, както слънцето на Каролина нагрява мансарда, покрита с кедрови шинди. Но твоята пламенност все повече ми харесва. Затова приведи се в бойна готовност, за да атакуваме още веднъж тази черна бутилка, а след това ще ти разкрия целия план на кампанията си.

Менюъл изгледа внимателно събеседника си и като видя, че лицето му не изразява нищо друго освен глупаво хитруване, което бързо се превръщаше в тъпо опиянение, спокойно изпълни заповедта на капитана. Когато виното бе изпито до дъно, Бъроуклиф поведе преговорите без повече заобикалки:

— Ти си войник и аз съм войник. Даже ординарецът ми може да потвърди, че си войник, защото този пес също е бил на поход и е мирисал тоя гаден барут, който смесват дявол знае с какво, като някакво сатанинско изобретение. Но, само офицер може да познае офицер. Редниците не носят такова бельо, което впрочем ми се струва недостатъчно дебело за такова време, нито кадифени вратовръзки със сребърни токи, а и мръсните им коси не излъчват аромат на брилянтин. С една дума, ти не си прост войник, а офицер.

— Признавам — каза Менюъл. Аз имам капитански чин и се надявам, че ще се отнасяте с мен като с равен.

— Мисля, че виното, с което те черпих, е достойно и за генерал — отвърна Бъроуклиф. Но, да не спорим за това. Даже хора, чийто ум не може да се проясни с помощта на ободряващите напитки, с които изобилствува този дом, могат да се сетят, че щом из тоя остров сноват офицери, облечени в униформа incognitorum, тоест в случая морска пехота, значи, назряват някакви важни събития. Войниците трябва да бъдат верни преди всичко на своя крал, след това на началството във време на война и най-после на жените и на виното. За война тук и дума не може да става, жени колкото щеш, а що се отнася до виното, за съжаление хубавото вино става вече рядкост, пък е и скъпо. Разбираш ли ме, приятелю?

— Продължавайте — каза Менюъл, който гледаше и слушаше внимателно, за да разбере познал ли е Бъроуклиф, че е американец.

— En avant! На ясен английски — напред марш! И тъй остава да се избира между жените и виното. А, когато жените са хубавички, а виното добро, изборът е труден, ала много приятен. Но ти, приятелю капитане, струва ми се, не търсиш вино, иначе нямаше да тръгнеш в такъв разпасан вид. Извинявай, ама кой би сложил пред човек с накатранен панталон нещо по-свястно от портвайн? Не, не, даже не и портвайн, а холандски джин, жълтозеленикав холандски джин — това е единственото питие, което заслужава да се поднесе на човек с такава форма.

— И все пак аз срещнах човек, който ме почерпи с най-хубавата южнокаролинска мадейра!

— Аха, значи, знаеш откъде произхожда тази ценна напитка! Е, това говори още повече в полза на виното. Ала цялата работа е в жената, милата, капризна жена, която вижда своя герой ту като войник в униформа, ту като светец в расо. А, почне ли да я ухажва мъж, все едно й е дали той е облечен в зебло или в кадифе. Тази жена е причината за тоя тайнствен маскарад! Прав ли съм, приятелю?

Разбрал, че вече нищо не ю заплашва, Менюъл започна оживено да поддържа разговора с цялото си остроумие, което досега беше сковано от странното смущение в гърлото. Като смигна хитро на събеседника си и му хвърли лукав поглед, достоен може би за самия мъдрец Соломон, той отвърна:

— Ех, навсякъде е забъркана по някоя жена!

— Така си и знаех! — възкликна Бъроуклиф. Твоето признание само потвърждава доброто мнение, което винаги съм имал за себе си. Ако негово величество толкова желае да ликвидира по-скоро тази американска кампания, нека изгори една конвенция, да повиши една личност, чието име няма да спомена, и да видим тогава! Но, кажи ми откровено: за свят брак ли става дума, или само за вкусване от сладостите на Амура?

— За най-почтена сватба! — отговори Менюъл с такъв сериозен вид, като че ли Хименей^[6] вече го държеше в оковите си.

— Честна дума! А има ли пари?

— Пари ли? — повтори с известно възмущение Менюъл. Нима един войник ще се раздели по-скоро със свободата си, отколкото с живота, ако оковите не са от злато?

— Точно така трябва да гледа на нещата един истински воин! — провикна се Бъроуклиф. Ей богу, виждам, че не сте толкова загубен във вашия земноводен полк! Но, защо е тази маскировка? Толкова ли са строги и страшни старите? Защо е такава маскировка, питам?

 

— Защо е тая маскировка ли? — повтори Менюъл невъзмутимо. Че има ли във вашия полк любов без маскировка? У нас това е обичаен симптом за такова заболяване.

— Това е най-точното и най-скромно определение на любовната страст, мой земноводни другарю! — възкликна английският офицер. Ала в твоя случай болестта е съпроводена с някои твърде противни симптоми. Да не би възлюбленага ти да обича миризмата на катрана?

— Не, но обича мене. И, разбира се, приятно й е да ме гледа във всякакъв костюм.

— Пак скромно и умно! И все пак — явна маневра за отбягване на моята атака. Чувал ли си за едно място на север оттук, което се казва Гретна Грийн, мой земноводни приятелю?

— Гретна Грийн? — повтори Менюъл, малко смутен от невежеството си. Сигурно някакъв параден плац?

— Да, за хора, които страдат от стрелите на Купидон. Параден плац, а? Умееш да се преструваш! Ала не можеш да излъжеш врял и кипял като мен. Трудно ще откърти бреговата ти батарея стар войник като мене. А, сега слушай и отговаряй. Ще видиш що е прозорливост, затуй няма полза да отричаш нищо. Ти си влюбен!

— Аз не отричам нищо — каза Менюъл, тутакси съобразил, че това е най-добрата тактика.

— Възлюблената ги е съгласна и има пари, но старите казват: „Стой!“

— Аз мълча.

— Добре правиш. Казваш си: „Напред към Гретна Грийн!“ И си намислил да бягаш по вода!

— Ако не успея по вода, спукана ми е работата! — потвърди Менюъл и отново се хвана за гърлото.

— Продължавай да мълчиш! Няма нужда да ми обясняваш нищо. Тази нощ аз съм способен да разгадавам тайни, дълбоки като кладенец. Твоите другари са наемници. Може би са твои колеги от кораба или служат за лоцмани в тази експедиция!

— Единият работи с мен на същия кораб, а другият е наш лоцман — отговори съвсем откровено Менюъл.

— Добре сте се екипирали! Още един въпрос, и аз на свой ред ще млъкна. Тук ли се намира тая, която търсиш?

— Не, но наблизо и ще бъда щастлив, ако успея още веднъж …

— … да я видиш. А, сега слушай и желанието ти ще се изпълни. Ти още се държиш здраво на краката си, а в такъв късен час това е важно предимстгво. Отвори прозореца. Можеш ли да се спуснеш през него?

Менюъл побърза да се възползува от това предложение, но веднага се отдръпна разочарован.

— Ако скоча от тоя прозорец, нищо няма да остане от мен. Само дяволът може да избяга оттук.

— И аз мисля така — потвърди сухо Бъроуклиф. До края на живота си ще трябва да стоиш тук и да те мислят за тоя почтен джентълмен, защото само през тази дупка можеш да изхвръкнеш на крилата на любовта си.

— Но как? Та това е невъзможно!

— Така ти се струва. Ти предизвика в тази къща суматоха, глупави опасения и празно любопитство у някои от нейните обитатели. Страх ги е от бунтовници, ала ние с теб много добре знаем, че те и у тях си нямат достатъчно войници, а камо ли да пращат тук. Ти искаш да си осигуриш топло местенце, а аз искам да услужа на събрат в нужда. Нека си помислят, че си избягал през прозореца, няма значение как. А, всъщност ще минеш с мен покрай часовоя и ще си излезеш мирно и тихо като всеки простосмъртен, на два здрави крака.

Този завършек на техния приятелски, макар и странен разговор надмина всички очаквания на Менюъл. Едва чул тези думи, той навлече всички дрехи, които досега толкова го бяха Притеснявали, и за по-малко време, отколкото ни е нужно да разкажем това, беше вече напълно готов за път. В това време и капитан Бъроуклиф бе успял да заеме вертикално положение, което впоследствие запази като човек на строгата дисциплина. Застанал твърдо на нозете си, той даде знак на пленника да мине напред. Менюъл тутакси отвори вратата и двамата се озоваха в коридора.

— Кой е? — подвикна часовоят, който сега бе удвоил своята бдителност и старателност, за да изкупи предишната небрежност при изпълнението на служебния си дълг.

— Върви направо, нека да те види! — произнесе с философско спокойствие Бъроуклиф.

— Кой е? — повтори часовоят, като взе мускета си в положение за стрелба с шум, който отекна между голите стени.

— Движи се на зигзаг — добави Бъроуклиф, тъй че ако стреля, да не може да те улучи.

— Ще ни очистят за такава глупост! — промърмори Менюъл. Свои! — викна той на часовоя. С мен върви вашият офицер.

— Стой! — викна той на часовоя. Нека офицерът да се приближи и да каже паролата.

— Само че по-лесно ми е да кажа паролата, отколкото да се приближа — отвърна капитанът. Напред, мистър Земноводни, ти крачиш бодро като пощальон! Мини напред и произнеси магическата дума „Вярност“. Тя е постоянната парола в тоя дом, въведена още преди мен от моя любезен домакин, полковника. Тогава пътят ти ще бъде освободен…

Менюъл направи смело крачка напред, но изведнъж се сети за нещо, обърна се и запита:

— Ами моите помощници, моряците? Без тях не мога.

— Прав си. Ключовете са пъхнати в ключалките на стаите им, за да мога да вляза — каза англичанинът. Завърти ги и изведи войските си.

Само след миг Менюъл беше в стаята на Грифит, обясни му накратко положението, след това изскочи пак в коридора и влезе по същия начин в стаята на лоцмана.

— Върви след мен и се дръж, както обикновено — прошепна той. Не казвай нищо, а ми се довери.

Лоцманът стана и без да зададе никакъв въпрос, с присъщото си невъзмутимо хладнокръвие се подчини на тая заповед.

— Сега съм готов да продължавам по-нататък — каза Менюъл, когато и тримата застанаха пред Бъроуклиф.

През тоя кратък промеждутък часовоят и капитанът стояха неподвижно и се гледаха в очите, както изисква строгата военна дисциплина. Първият се стараеше да покаже своята бдителност, а вторият чакаше да се върне командирът на морската пехота. Сега капитанът кимна на Менюъл да мине напред и да произнесе паролата.

— Вярност — прошепна Менюъл, като се приближи до часовоя. Но, войникът имаше време да помисли и тъй като много добре виждаше в какво състояние е неговият офицер, не се решаваше да пусне арестантите.

— Елате насам, приятели — рече той след минутно колебание. Но, щом пристъпиха към него, препречи им пътя с щик и продължи: Задържаните казаха паролата, капитан Бъроуклиф, ала не смея да ги пусна.

— Защо? — запита капитанът. — Нали аз съм тук, глупчо? Не можеш ли да познаеш своя офицер?

— Не, сър, познавам ваше високоблагородие и много ви уважавам, само че тук ме сложи сержантът и ми заповяда в никой случай да не пускам тия хора.

— Това се казва добра дисциплина! — възкликна Бъроуклиф с доволен смях. Знаех си аз, че тоя човек ще ме послуша толкова, колкото би послушал тая лампа. Хората ни тук не са научени на такова сляпо подчинение. А, ти учиш ли войниците си на такава взискателност, земноводни приятелю?

— Какво значат тия глупави шеги? — запита мрачно лоцманът.

— Мисля, че сега е мой ред да ти се посмея! — извика Менюъл, преструвайки се, че споделя веселостта на капитана. Ние също знаем добре всичко това и го прилагаме в нашите части. Но щом часовоят не ти се подчинява, сержантът ще те послуша. Повикай го и нека той заповяда на часовоя да ни пусне.

— Виждам, че пак нещо ти пресяда — забеляза Бъроуклиф. Иска ти се да сръбнеш още малко от благотворната напитка. Дадено! Часовой, я отвори прозореца и викни на сержанта!

— Но това ще ни погуби! — прошепна лоцманът на Грифит.

— Правете като мен! — отвърна младият моряк.

Часовоят се обърна да изпълни заповедта на капитана, но Грифит скочи и мигновено изтръгна мускета от ръцете му. Тежък удар с приклада и изуменият войник се строполи на земята. После, като насочи мускета, Грифит извика:

— Напред! Сега можем щ си пробием път!

— Напред! — повтори лоцманът, като прескочи леко проснатия на пода войник. В едната му ръка лъщеше кама, в другата стискаше пистолет.

След миг и Менюъл, въоръжен по същия начин, се озова до него и тримата изскочиха заедно от сградата, без никой да попречи на бягството им.

Бъроуклиф беше абсолютно неспособен да ги преследва. Той така се бе вцепенил от изненада, че минаха няколко минути, преди да си възвърне способността да говори, която впрочем рядко го напущаше. Войникът също се съвзе и стана на крака. Те дълго стояха и се гледаха с безмълвно съчувствие. Най-после часовоят наруши мълчанието:

— Да бия ли тревога, ваше високоблагородие?

— Няма смисъл, Питърс. Тази морска пехота не знае що е благодарност и добро възпитание.

— Надявам се, ваше високоблагородие няма да забрави, че аз изпълних дълга си и бях обезоръжен при изпълнение на заповедта ви.

— Аз нищо не помня, Питърс, освен че се отнесоха недостойно с теб. И ще накарам тоя земноводен джентълмен да плати скъпо за това! Заключи вратите и се прави, като че ли нищо не е станало…

— Ех, това не е толкова лесно, колкото си мислите, ваше високоблагородие. На гърба и на раменете ми сигурно има отпечатък от затвора на мускета и тези следи ще се виждат ясно като бял ден.

— Тогава гледай ги, колкото щеш, само мълчи, глупчо! Ето ти една крона^[7] за пластир. Чух как тоя негодник захвърли мускета ти по стълбата. Върви да го вземеш и ела пак на поста си. А, когато дойдат да те сменят, дръж се така, като че ли нищо не е станало. Аз поемам отговорността за всичко.

Войникът изпълни заповедта и когато отново бе въоръжен, Бъроуклиф, вече доста поотрезнял след неочакваното премеждие, се помъкна към стаята си, като мърмореше закани и ругатни по адрес на цялата морска пехота, „тия земноводни гадини“, както ги нарече.