Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (14)

ГЛАВА XIII

Как, Лучия? Да си отида аз

е мечти за щастие, с любовен блян?

Адисън — „Кашон“

Нека читателят не мисли, че по време на гореописаните сцени, светът бе престанал да се движи. Докато тримата моряци бяха настанени в отделни стаи и в коридора, където се намираха тези три стаи, бе поставен часовой, за да следи едновременно всички, вече бе настъпила дълбока нощ. Капитан Бъроуклиф се яви на повикването на полковника, който се извини доста неопределено за промяната в програмата на вечерните развлечения и предложи на госта си да подновят атаката срещу мадейрата. Капитанът пристъпи към тази приятна работа с подобаваща сериозност и неведнъж манастирският часовник напомни печално за изтеклите часове, а приятелите все не можеха да се разделят. Междувременно мистър Дилън се бе запилял нанякъде. Когато домакинът попита за него, слугата отговори, че „мистър Кристофър навярно е заминал с кон, за да стигне навреме за утрешния лов, който започва още призори“. Но докато джентълмените се черпеха така в трапезарията и се забавляваха с разкази за минали времена и сурови битки, в други части на сградата се разиграваха две съвсем различни сцени.

Когато в манастира се възцари тишина, прекъсвана само от воя на вятъра и от отекващия из коридорите гръмогласен смях на полковника и капитана, разположили се удобно пред бутилка вино, вратата на една от „килиите“ се отвори тихичко и от нея се измъкна Кетрин Плаудън, загърната плътно в наметало и с нощна лампичка в ръка, която едва осветяваше с мъждивия си пламък мрачните стени отпред, оставяйки всичко след себе си в непрогледна тъмнина. Скоро подир нея се показаха още две женски фигури в Същото облекло и със също такива лампички. Когато и трите се озоваха в коридора, Кетрин затвори внимателно вратата и мина напред.

— Ш-шт! — прошепна Сесилия с треперещ глас. В другата част на къщата още не са заспали. И ако твоите подозрения се окажат основателни, с посещението си може да издадем нашите приятели и да станем причина за тяхната неминуема гибел.

— Нима смехът на полковник Хауард, седнал на чаша вино е толкова непривичен за слуха ти, Сесилия, та не можеш да го познаеш? — каза насмешливо Кетрин. Или забравяш, че в такива случаи той рядко е способен да чуе или да види нещо? Вървете след мен: моите подозрения са основателни, не може и да бъде другояче. И ако не направим нещо, за да спасим тия хора, те са загубени. А може би план м им е по-хитро скроен, отколкою личи на пръв поглед.

— По опасен път сте тръгнали — забеляза спокойно Елис Дънскоум. Но нали сте млади, всичко ви се струва постижимо.

— Ако не одобрявате нашата постъпка — рече Сесилия, значи тя действително е погрешна и трябва да се върнем.

— Не, не исках да кажа нищо лошо за това, което сте намислили. Ако бог е поставил под ваша закрила живота на тия, към които изпитвате любов и уважени, с каквито жената трябва да дарява само един-единствен мъж, той е имал право да постъпи така. Води ни при тях, Кетрин! Поне ще се отърсим от съмнения.

Пламенната девойка не чака да я молят повторно, а с лека, бърза стъпка поведе другарките си по коридора. Когато стигнаха края му, спуснаха се по тясна стълба на първия етаж, отвориха предпазливо една вратичка и се озоваха навън, на полянката между къщата и цветната градина. Те пребягаха приведени през полянката, затуляйки лампите си от силния вятър, който връхлиташе откъм морето. Скоро стигнаха голяма, но груба пристройка, която се мъчеше да скрие простата си архитектура зад по-добре изпипаната и по-изящна главна част на манастира, и влязоха през масивна врата, която стоеше открехната, като че ли нарочно ги чакаше.

— Клои е изпълнила точно моите нареждания — прошепна Кетрин, когато се подслониха от смразяващия вятър. Сега, ако всички слуги спят, сигурно ще успеем да се промъкнем незабелязано.

Трябваше да прекосят и помещението за прислугата, което минаха благополучно, тъй като в него имаше само един стар негър, заспал дълбоко на две крачки от едно звънче. След като се промъкнаха и през тази стая, тръгнаха по дълги, лъкатушни коридори, очевидно добре познати на Кетрин, макар и неизвестни на нейните спът-нички, а после се изкачиха по друга стълба. Сега бяха вече близо до целта си и се спряха да видят няма ли някакви пречки из пътя им по-нататък.

— Планът ни май се проваля — прошепна Кетрин, скрита от мрака, в който тънеше дългият, тесен коридор. Часовоят е тук, а аз мислех, че са го сложили под прозорците. Какво да правим сега?

— Да се върнем — предложи Сесилия, също шепнешком. Чичо ме слуша много, макар че понякога изглежда строг към нас. Утре сутринта ще се помъча да го убедя да ги пусне, ако обещаят да не повтарят подобни опити.

— Сутринта ще бъде вече късно — възрази Кетрин. Видях как тоя дявол Кит Дилън замина за някъде на кон. Каза, че бързал за утрешния лов, но по очите му познах, че крои някаква поразия. Мълчи, за да не се издаде. И ако утрото завари Грифит между тия стени, той ще бъде осъден на смърт …

— Стига! — извика Елис Дънскоум със странно вълнение. Някаква щастлива случайност може да ни помогне да се разберем с тоя часовой.

Като каза това, тя продължи напред. Само след няколко крачки ги спря строгият глас на часовоя.

— Няма време за колебание — прошепна Кетрин. Ние сме стопанки на тая къща и обикаляме, за да видим наред ли е всичко продължи тя високо и се учудваме, че срещаме у дома си въоръжени хора.

Войникът отдаде чест с мускета си и отвърна:

— Заповядано ми е да пазя вратите на тези три стаи, уважаеми дами. Там са настанени арестанти. С всичко друго съм готов да ви услужа според възможностите си.

— Арестанти ли?! — възкликна Кетрин с престорено изумление.

— Нима капитан Бъроуклиф е превърнал манастира „Света Рут“ в затвор? В какви престъпления са обвинени тия нещастни хора?

— Не зная, милейди^[1]. Но, щом са моряци, предполагам, че са избягали от флота на негово величество.

— Странно наистина! А защо не са изпратени в затвора на графството?

— Тази работа трябва да се разучи — каза Сесилия, откривайки лицето си, което криеше досега с наметалото. Като стопанка на тоя дом аз имам право да зная кой се намира между неговите стени. Бъди тъй добър да отключиш вратите — виждам, че, на пояса ти висят ключове.

Часовоят се колебаеше. Присъствието на такива хубавици го смущаваше, но някакъв вътрешен глас му напомняше за дълга. За щастие, изведнъж му хрумна една мисъл, която го избавяше от затруднението и същевременно му позволяваше да изпълни молбата или по-право заповедта на дамата. Той й подаде ключовете и каза:

— Вземете ги, милейди. Наредено ми е да не пускам арестантите навън, но никой не ми е казал да не пускам хора при тях. Когато свършите работата си, моля да ми върнете ключовете, за да си нямам главоболия. Защото ако вратите не са заключени, не смея нито за миг да откъсна очи от тях. Сесилия обеща да върне ключовете и с трепереща ръка вече пъхна единия от тях в ключалката, но Елис Дънскоум я спря и се обърна към войника:

— Ти каза, че са трима. Възрастни хора ли са?

— Не, милейди, все добри, здрави момци, само да служат на негово величество, а не да бягат от служба.

— Нима са все еднакви по години и по външност? Питам, защото имам един приятел, който направил някакви хлапашки пакости, и разправят, че на всички свои глупости отгоре взел, че хванал морето.

— Тук няма хлапак. В крайната стая отляво има един здравеняк, около тридесетгодишен, с войнишка осанка, който, както предполага капитанът, изглежда, е носил някога мускет. Заръчано ми е да го следя особено внимателно. До него се намира един чудно красив млад момък. Тъжно ти става, като си помислиш какво го чака, ако действително е избягал от кораба си. А в най-отсамната стая е настанен един нисък, тихичък, благ човечец, комуто по подхожда да бъде пастор, отколкото моряк или войник.

Елис закри за миг лицето си с ръка, но се окопити и продължи:

— С благост се постига повече, отколкото със заплахи. Ето ти една гвинея. Отдръпни се в дъното на коридора, оттам също ще можеш да следиш добре вратите. А, ние ще влезем при тия клетници и ще се помъчим да научим от тях кои са в действителност и какво търсят тук.

Войникът взе парите и като се огледа боязливо, най-после реши, че няма нищо страшно. Тия хора не могат да избягат, без да минат край него, по стълбата. Когато часовоят се отдалечи на такова разстояние, че да не може да чува нищо, Елис Дънскоум се обърна към другарките си. Трескави румени петна обагряха бузите й.

— Безсмислено е да крия от вас, че се надявам да срещна човека, чийто глас, изглежда, наистина съм чула тази вечер, когато помислих, че така ми се е сторило. Няма съмнение, той е, защото зная, че е на страната на размирните американци в тази братоубийствена война. Не, не ми се сърдете, мис Плаудън! Спомнете си, че съм родена на тоя остров. И съм дошла тук не от суетност или слабост, мис Хауард, а за да предотвратя кръвопролитие. — Тя помълча, като че ли се бореше с вътрешното вълнение.

— Но само бог може да бъде свидетел на нашата среща.

— Тогава вървете! — каза Кетрин, която скришом се радваше на решителността на Елис. А, в това време ние ще видим кои са другите.

Елис Дънскоум завъртя ключа, отвори полекичка вратата, помоли другарките си да й почукат, когато си тръгнат, и тутакси се мушна в стаята.

Сесилия и нейната братовчедка пристъпиха към следващата врата, отвориха я мълчаливо и влязоха предпазливо. Кетрин Плаудън, осведомена за разпорежданията на полковник Хауард, знаеше, че когато заповяда да се занесат одеяла на арестуваните, той не сметна за необходимо да осигури каквито и да било други удобства на тия хора, които според него почти цял живот са спали на голи дъски.

Затова момичетата завариха младия моряк изтегнат на коравия под, завит с грубо одеяло и дълбоко заспал. Гостенките стъпваха тъй плахо и влязоха тъй безшумно, че спящият не помръдна даже и когато съвсем се приближиха до него. Главата на пленника лежеше на пънче. С една ръка бе закрил лицето си, за да не допира до грапавото дърво, а другата бе пъхнал в пазвата си, където тя стоеше спокойно върху дръжката на една кама. И макар че спеше дълбоко, сънят му беше неестествен и неспокоен. Дишаше тежко и ускорено, а от време на време промърморваше бързо нещо неразбрано. От тоя момент Сесилия Хауард, като че ли изцяло се промени. Досега тя просто бе следвала братовчедката си, която със своята живост и предприемчивост беше отличен водач. Но, сега тя изпревари Кетрин и като освети с лампата лицето на спящия, наведе се над него и почна да го разглежда внимателно и тревожно.

— Права ли съм? — прошепна Кетрин.

— Да го пази милостивият бог! — промълви Сесилия, трепвайки неволно, когато се увери, че вижда Грифит. Да, Кетрин, той е.

Дързостта и безумието са го довели тук. Но, времето не чака. Трябва да го събудим и на всяка цена да му помогнем да избяга.

— Тогава не се бави повече! Събуди го!

— Грифит! Едуард Грифит! — повика тихо Сесилия. Грифит, събуди се!

— Няма да събудиш така моряк, свикнал да спи сред бури и всякакви други шумове — забеляза Кетрин. Но, съм чувала, че обикновено рипват и от най-лекото докосване.

— Грифит! — повтори Сесилия, като побутна плахо ръката му. Младият човек скочи по-бързо от светкавица. Светлината на лампите се отрази в камата, която той грабна и размаха свирепо с едната си ръка, а в другата лъсна застрашително пистолет, насочен срещу смутителите на съня му.

— Назад! — извика той. Ще умра, но няма да се предам! Яростното лице и пламналите очи, които се въртяха страшно, изплашиха Сесилия. Тя се дръпна и се сви, изпускайки наметалото си, но без да сваля от лицето на моряка нежния си, доверчив поглед.

— Едуард, аз съм, Сесилия Хауард! — каза тя. Дойдох да те спася от гибел. Познахме те въпреки изкусната ти маскировка.

Пистолетът и камата паднаха на одеялото, тревогата изчезна и радост озари лицето на младия моряк.

— Най-после щастието ми се усмихва! — възкликна той. Колко си добра, Сесилия! Повече, отколкото заслужавам и много повече, отколкото очаквах. Но, ти не си сама…

— С мен е моята братовчедка Кейт. Нейните проницателни очи те познаха и тя любезно се съгласи да ме придружава, за да те убедим … не, да ти помогнем, ако е нужно, да избягаш. Защото е опасно безумие, Грифит, да си играеш така със съдбата.

— Значи, напразно съм си играл досега? Мис Плаудън, обръщам се към вас за отговор и обяснение.

По лицето на Кетрин премина сянка на недоволство, но след кратко колебание тя отвърна:

— На вашите услуги съм, мистър Грифит. Както виждам, начетеният капитан Барнстейбъл не само е успял да разбере моите драскулки, но и ги е раздавал наляво и надясно за прочит.

— Сега сте несправедлива и към двама ни — каза Грифит. Нима е престъпно да ми покаже план, в който ми е отредена главната роля?

— Аха! Изглежда, че оправданията се явяват послушно на вашия чов, като матросите ви — подхвърли младата девойка. Но, защо героят на „Ариел“ праща друг да му върши работата? Нима е свикнал да се задоволява с второстепенна роля, когато трябва да се спасяват хора?

— Не дай, боже дори за миг да си помислите лошо за него! Ние сме ви много признателни, мис Плаудън, но си имаме и други задължения. Знаете, че служим на нашето общо отечество и имаме началник, чиято воля е закон за нас.

— Тогава върнете се, мистър Грифит, да служите на нашата обезкръвена страна, докато това е още възможно — рече Сесилия. И след като с общите усилия на храбрите й синове нашествениците бъдат прогонени от нейната земя, да се надяваме, че ще дойде време, когато аз и Кетрин ще се върнем по родните си места.

— А представяте ли си, мис Хауард, колко много може да бъде удължено това време от могъщата армия на английския крал? Ние ще победим! Народ, който се бори за най-светите си права, неминуемо ще победи. Но, един беден и разорен народ, разпръснат по обширна територия, не е в състояние да сломи мощта на Англия само за един ден. Вие, мис Хауард, изглежда, забравяте, че като ме увещавате да ви напусна в такъв решителен момент, ме лишавате от всякаква надежда да ви видя отново!

— Трябва да се уповаваме на волята божия — отвърна Сесилия. Ако бог е наредил Америка да се освободи едва след дълги страдания, аз мога да й помогна само с молитвите си. Но ти имаш ръце и опит, Грифит, които ще бъдат много по-полезни на нашата родина. Затова не пилей силите си в неосъществими планове за лично щастие, а използувай всяка минута и се върни на кораба, ако той действително е още в безопасност. И се помъчи да забравиш за известно време това безумно начинание и тая, заради която си се впуснал в него!

— Не очаквах да ме посрещнеш така — промърмори Грифит, защото макар че тази вечер попаднах на теб случайно, а не преднамерено, все пак се надявах, че когато видя отново фрегатата, ти ще бъдеш с мен, Сесилия.

— Не бива да упреквате мен, мистър Грифит, за вашето разочарование, защото не съм казала досега нито дума, която да ви дава основание да мислите, че съм съгласна да напусна чичо си. А и никой друг не е чувал такова нещо от мен.

— Мис Хауард няма да ме намери дързък, ако й припомня, че едно време тя не ме смяташе недостоен да се грижа за нея и за нейното щастие.

Силна руменина обля лицето на Сесилия, когато отговори:

— Аз и сега държа на думите си, мистър Грифит. Но, добре правите, че ми напомняте за някогашната ми слабост, защото споменът за това безразсъдно увлечение само засилва моята решителност …

— Не — прекъсна я пламенният й поклонник, ако исках да ви упрекна или таях някаква себична мисъл, отвърнете се завинаги от мен като недостоен за вашата благосклонност!

— Аз ви прощавам и едното, и другото по-лесно, отколкото собствената си слабост и лекомислие — отвърна Сесилия. Но, откакто се видяхме за последен път, станаха много неща, които не ми позволяват да повторя тази неблагоразумна постъпка. Първо — продължи тя с мила усмивка, аз станах с една година по-стара и с десет години по-умна. Второ и това е може би най-важното, тогава чичо ми беше заобиколен от свои стари приятели и роднини, а сега е съвсем сам. И макар че намира известно утешение в това, че живее в къща, обитавана някога от неговите прадеди, все пак се лута из мрачните й коридори като чужд и му остава една единствена нищожна награда за загубеното — нежността и предаността на тази, за която милее и се грижи от детинство.

— Ала се противи на твоето сърдечно влечение, Сесилия, ако глупавото ми самолюбие, което ми позволява да се надявам, не ме е подвело — човек може да полудее от тази мисъл! Вие имате съществени различия и в политическите си възгледи. А, ми се струва, че не може да има щастие, когато липсва някакво общо чувство.

— Има едно, и то много важно — възрази мис Хауард, роднинската ни любов. Той е добър, мил и когато не се гневи на някаква моя лоша постъпка — снизходителен чичо и настойник, а аз съм дъщеря на неговия брат Хари. Не е лесно да се скъса такава връзка, мистър Грифит. И тъй като не искам да полудеете, няма да добавя, че вашето глупаво самолюбие ви е измамило. Да, да, Едуард, човек може да бъде привързан към двама и да изпълнява дълга си към двамата. Аз не мога и никога няма да се съглася да оставя чичо си сам в страна, чийто държавен строй той поддържа сляпо. Вие не познавате Англия, Грифит! Тя се отнася към чедата си от колониите със студено недоверие и надменност, като ревнива мащеха, която скъпи ласките си към заварените деца.

— Аз познавам Англия от мирно време, познавам я и във време на война — отвърна гордо младият моряк и мога да добавя, че тя е надменен приятел и непримирим враг. А, сега се е вкопчала в борба с тези, които искат от нея само открито море и признание. Вашето решение обаче ме заставя да се явя с лоши вести пред Барнстейбъл.

— Не — каза Сесилия с усмивка, аз не мога да говоря от името на други, които нямат тук роднини и изпитват особено неприязън към тая страна, към народа и законите й, макар че съвсем не ги познават.

— Нима на мис Хауард й е дотегнало да ме вижда под покрива на „Света Рут“? — запита Кетрин. Но, тихо! Като че ли някой иде по коридора …

Те се ослушаха със затаен дъх и скоро доловиха приближаващи се стъпки. Чуха се гласове и преди да успеят да обмислят какво да правят, непознатите говореха вече съвсем ясно пред прага на килията.

— Да, той прилича на военен, Питърс, отлична работа ще свършим с него. Хайде, отвори вратата!

— Това не е неговата стая, ваше високоблагородие — каза уплашеният часовой. Тя е в дъното на коридора.

— Отде знаеш, а? Хайде, извади ключа и ми отвори! Все едно ми е кой къде спи. Може пък да завербувам и тримата.

Последва страшна минута на неизвестност, после чуха как часовоят отговори на тази властна заповед:

— Мислех, че ваше високоблагородие иска да види тоя с черната вратовръзка, затова оставих другите ключове в оня край на коридора, ала …

— Ама че глупак! Часовоят и тъмничарят трябва винаги да държат ключовете у себе си. Хайде, отваряй! Искам да видя тоя, дето прави тъй хубаво „надясно равнис“.

Когато сърцето на Кетрин заби малко по-спокойно, тя рече:

— Това е Бъроуклиф. Толкова е пиян, че не вижда ключа, който оставихме в ключалката. Но какво да сторим сега? Имаме само една минута за размишление.

— На разсъмване — каза бързо Сесилия, ще пратя тук прислужнипата си под предлог, че ви носи храна …

— Не трябва да рискувате заради мен — прекъсна я Грифит. Едва ли ще ни задържат, пък и дори да сторят това, Барнстейбъл е наблизо с такива сили, че всички тия новобранци ще се разбягат като пилци.

— Но, това ще доведе до кръвопролитие и ужасни сцени! — възкликна Сесилия.

— Тихо! — предупреди Кетрин. Пак се приближават! Някой се спря отново пред вратата и я отвори тихо. Подаде се лицето на часовоя.

— Капитан Бъроуклиф прави обиколка и даже за петдесет гвинеи не бих ви оставил тук минута повече.

— Само още една думица — замоли Сесилия.

— Нито половин думичка, милейди, дори да ме убиете! — възрази войникът. Дамата, която беше в съседната стая, ви чака. Съжалете един клетник и се върнете там, отдето сте дошли.

Волею-неволею тръгнаха към вратата. На излизане Сесилия се провикна високо:

— Млади момко, утре сутринта ще ти пратя храна и напътствия как да употребяваш лекарството, необходимо за твоето лечение.

В коридора намериха Елис Дънскоум. Лицето й беше скрито с наметалото, но по тежките въздишки, които се изтръгваха от гърдите й, личеше, че е много развълнувана от доскорошния разговор.