Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (26)

ГЛАВА XXV

Да си спомним в тоя час тия,

що далеч от нас,

в дълбините морски спят край Елсинор!

Кембъл Дълги и тягостни се сториха на Барнстейбъл часовете, докато отливът се отдръпне от песъчливия бряг и му даде възможност да търси телата на загиналите си другари. Някои от тях бяха изтръгнати от дивата ярост на вълните и след като оцелелите с прискърбие се убедиха, че животът в тях е угаснал, заровиха ги един по един с почести в гробове, изкопани до самия край на стихията, сред която бяха прекарали дните си. Но, най-известният и най-обичаният все още не беше намерен и лейтенантът обхождаше с припряна крачка широката ивица, останала сега между подножието на скалите и бушуващия океан, и с трескави очи оглеждаше отломките на кораба, които морето продължаваше да изхвърля на брега. Той намери всички живи и мъртви от тия, които бяха останали до последния момент на „Ариел“, само двама липсваха. Освен себе си и Мери можа да преброи още дванайсет оцелели, а малко повече от половин дузина бяха вече погребани. Точно толкова беше общият брой на хората, доверили живота си на крехкия велбот.

— Не ми разправяй, момче, че не може да се е спасил — каза Барнстейбъл с дълбоко вълнение, напразно скривано от разтревожения младеж, който най-после реши, че няма смисъл да следва стъпките на угрижения си командир по пясъчната ивица. Колко пъти моряци са били намирани сред океана върху отломки от разбития кораб, и то много дни след неговата гибел! Както сам виждаш, спадащата вода изхвърля чак дотук дъски от шхуната, а до мястото на корабокрушението има повече от две мили. Съгледвачът ни още ли не е дал знак от върха на скалите, че го е забелязал!

— Не, сър, не. Никога вече няма да го видим. Матросите казват, че той винаги е смятал за грях да напусне потъващ кораб и че нито един път в живота си не е заплувал към брега, за да спаси живота си, макар и да се знае, че веднъж, когато кит преобърнал лодката му, цял час се държал над водата. Бог ми е свидетел, сър, додаде юношата, обърсвайки крадешком една сълза, че обичах Том Кофин повече от всеки друг моряк! Вие рядко сте се качвали на фрегатата, но когато Том слезеше при нас в кубрика, винаги го наобикаляхме да слушаме безкрайните му разкази и да се посмеем с него. Всички го обичахме, мистър Барнстейбъл, но любовта не може да възкреси мъртвите.

— Зная, зная — отвърна Барнстейбъл с дрезгав глас, който издаваше дълбокото му вълнение. Не съм толкова глупав да вярвам в невъзможното, но докато все още има надежда да е жив, няма да оставя бедния Том Кофин да го сполети такава страшна участ. Представи си, момче, в тоя момент той може да ни гледа и да моли своя творец да насочи очите ни към него; сигурно е така, защото Том често се молеше, макар и да го правеше по време на вахта, мълчаливо и изправен с цял ръст.

— Ако е държал толкова на живота си — забеляза гардемаринът, щял е по-енергично да се бори за него.

Барнстейбъл, който крачеше бързо назад-напред, изведнъж се спря и изгледа укорително събеседника си. Но, тъкмо се готвеше да му отговори, изведнъж чу виковете на матросите и като се обърна, видя, че всички тичат покрай брега, махайки възбудено към някаква точка сред морето. Лейтенантът и Мери се завтекоха и когато стигнаха до матросите, различиха ясно някаква човешка фигура, понесена от вълните, над които се издигаше от време на време, навлизайки вече в крайбрежните буруни. Едва успяха да забележат това, и една тежка вълна подхвана безжизненото тяло, изхвърли го на пясъка и го остави там, след което се оттегли.

— Това е моят кормчия! — извика Барнстейбъл, втурвайки се към мястото. Но, като съзря чертите на лицето, изведнъж се спря и мина известно време, докато се съвземе и можа да възкликне с ужас. Кой е тоя нещастник, момче? Лицето му не е обезобразено, ала погледни очите! Сякаш ще изскочат от орбитите и гледат тъй безумно, все едно че собственикът им е още жив … А, ръцете са разперени по такъв начин, като че продължават да се борят с вълните!

— Йон, Йон! — закрещяха моряците в диво изстъпление, пристъпвайки един по един към трупа. Да изхвърлим тоя леш в морето! Да го дадем на акулите! Нека разправя дивотиите си в щипците на раците!

Барнстейбъл се бе отвърнал с погнуса от тази противна гледка, но като разбра, че тия, които бяха оцелели от екипажа му, се готвят да излеят безсилната си злоба върху един безжизнен труп, извика с властен глас, който все още внушаваше респект:

— Назад, назад, ви казвам! Нима ще опетните честта си на мъже и моряци, като отмъстите на тоя, когото бог вече е наказал? Без да каже нито дума повече, той посочи многозначително към земята и бавно се отдалечи.

— Заровете го в пясъка, момчета — каза Мери, когато командирът се бе поотдръпнал настрана. Следващият прилив ще го изрови и отнесе.

Докато матросите изпълняваха заповедта му, гардемаринът се присъедини към капитана, който продължаваше да се разхожда по брега, като от време на време се спираше и хвърляше тревожен поглед към морето, а после отново почваше да крачи тъй бързо, че младият му спътник едва го настигаше. След още два часа напразни усилия обаче всякакви опити да бъде намерено тялото на изчезналия кормчия бяха прекратени, защото морето никога не е връщало трупа на човек, който упорито е търсил смъртта си в него.

— Слънцето вече се скрива зад скалите — каза лейтенантът, отпущайки се на един камък. Скоро ще трябва да поставяме часови. Но, какво да пазим, момче, когато прибоят и тия скали не ни оставиха дори една здрава дъска, на която, да прислоним глава през нощта.

— Нашите хора са събрали по брега много неща, изхвърлени от морето — отвърна младежът. Намерили са оръжие, с което можем да се защитим, и провизии, за да си подкрепим силите, които ще ни трябват, когато стане нужда да използуваме това оръжие.

— А кой ще бъде нашият противник? — запита горчиво Барнстейбъл. Ще нарамим десетина пики и где превземем Англия на абордаж ли?

— Може да не наложим контрибуция на целия английски остров — продължи младежът, следейки внимателно изражението в очите на командира, но все още ще се намери работа за нас, докато фрегатата прати тендера да ни вземе. Надявам се, сър, че не смятате положението ни за толкова отчаяно, та да се предадем в плен.

— В плен?! — възкликна лейтенантът. Не, не, момче, още не сме стигнали дотам! Трябва да призная, Англия успя да унищожи моято шхуна, но не можа да придобие никакво друго преимущество над нас. Какво корабче си имахме, Мери! Леко, подвижно съчетание, което рядко можеш да намериш между носа и кърмата на к един кораб! Спомняш ли си, приятелю, когато изпреварих фрегатата на излизане от Чесапикския залив? Винаги мога да направя това при спокойно море и попътен вятър. Но, крехко създание беше нашата шхуна! Крехко създание, момче, затова не можа да издържи.

— И по-здрав кораб би станал на трески там, където загина шхуната ни, отвърна гардемаринът.

— Да, изпитанието не беше по силите й. Не можехме и да очакваме, че ще остане здрава и читава на такова скалисто ложе. Аз я обичах, Мери, много я обичах! Тя ми беше първият кораб, който командувах и всеки планшир, всеки болт на прекрасното й тяло ми беше познат и скъп!

— Според мен, сър, съвсем естествено е моряк да обича такова създание от дърво и желязо, с което е плавал над морската бездна толкова дни и нощи, забеляза младежът. Така и бащата обича чедата си.

— Точно така, точно така и дори повече! — възкликна Барнстейбъл, задъхвайки се от вълнение. Той стисна здраво нежната ръка на Мери и продължи с глас, на който бушуващите в душата му чувства придаваха все по-голяма сила. — И все пак, момче, човек не може да обича собственото си творение така, както обича тварите божии. Не може да се отнася към кораба си така, както се отнася към другарите си. Аз плавах с Том още когато бях на твоите години. Тогава всичко ми се виждаше весело и леко и както често казваше той, не знаех нищо и от нищо не се страхувах. По това време бях избягал от стария си баща и добрата си майка и Том направи за мен това, което никой родител не би могъл да направи при моето положение — стана ми баща и майка в морето! По цели часове, дни, дори месеци ме учеше на тънкостите на нашата професия, а после, когато възмъжах, ме следваше от кораб на кораб, от море на море и ме пусна едва когато умря там, където трябваше да умра аз, защото се срамуваше да изостави клетия „Ариел“ в съдбоносния час!

— Не, не, не виновни бяха суеверието и гордостта му! — прекъсна го Мери.

Но, като забеляза, че Барнстейбъл е затулил лицето си с ръце, сякаш да скрие вълнението си, юношата не каза нищо повече, а само седеше и гледаше с уважение лейтенанта, който напразно се мъчеше да подтисне чувствата си. И Мери сам се разтрепера от жалост, като виждаше как Барнстейбъл цял се тресе, а когато съгледа едрите сълзи, които се процеждаха през пръстите на командира и капеха по пясъка в нозете му, гардемаринът почувствува не по-малко облекчение от самия лейтенант.

След сълзите настъпи силен изблик на чувства, рядко проявявай в зряла възраст. Когато обаче обзема човек, който мъжествено и благородно се бори с превратностите на съдбата, той събаря и помита като буен поток всички изкуствени прегради, създадени от обичаите и образованието, за да запазят мъжката гордост. В минути на опасност, Мери винаги се бе вслушвал с дълбоко уважение в строгия и властен глас на своя командир, а в минути на безгрижно веселие го бе привличала неговата доброта и сърдечност. Ала сега, когато седеше безмълвно и наблюдаваше своя командир, той изпитваше чувство, граничещо с благоговение. Дълга и жестока беше душевната борба в гърдите на Барнстейбъл, ала най-после вълнението се смени със спокойствие. Когато стана от камъка и махна ръце от лицето си, погледът му пак беше суров и горд, а челото леко намръщено и заговори с толкова рязък глас, че стресна събеседника си:

— Да вървим, сър. Защо трябва да стоим тук със скръстени ръце? Тия клетници чакат от нас съвет и напътствия какво да правят в това критично положение. Хайде да тръгваме, мистър Мери. Сега не е време да рисуваш с кортика^[1] по пясъка. Скоро ще настъпи приливът и ще бъдем щастливи, ако успеем да подслоним главите си в някоя от пещерите между тия скали. Да се размърдаме, сър, докато още слънцето не е залязло — трябва да си набавим храна и оръжие, за да подкрепим силите си и да не позволяваме на неприятеля да се приближи, преди да излезем отново в море.

Младият човек, който поради неопитност още не познаваше обратите в човешката душа, се учуди на това тъй неочаквано напомняне за служебния му дълг, но стана и тръгна подир Барнстейбъл към групата моряци, разположили се малко по-надалеч. Лейтенантът, моментално почувствувал, че с резкостта си бе обидил несправедливо гардемарина, забави крачка и заговори по-меко, преминавайки бързо към обичайната непринудена беседа, но в тона му все още се долавяше тъга, която само времето можеше напълно да разпръсне:

— Не ни провървя, мистър Мери, но не бива да се отчайваме. Виждам, че нашите момчета са събрали много провизии, а с помощта на оръжието си лесно ще можем да завладеем някое по-малко неприятелско корабче и когато бурята утихне, да се доберем до фрегатата. Ала засега трябва да се крием, иначе червените мундири ще се нахвърлят върху нас като акули върху корабокрушенци. Ах, горката ни шхуна. Мери! По целия бряг няма да видиш две нейни дъски, които да се държат една за друга.

Гардемаринът не пожела да продължи щекотливата тема за техния кораб, а само подхвана благоразумно последната мисъл на своя командир.

— На известно разстояние южно от нас, където в морето се влива едно поточе, има малка клисура — каза той. Може да се притулим там или в гората над нея, докато успеем да разучим брега и да пленим някой кораб, който да ни измъкне оттук.

— По-добре да почакаме до сутринта, а после да превземем оная проклета батарея, дето откъсна най-хубавата мачта на бедния „Ариел“! — предложи лейтенантът. Това не е трудно, момче и ще можем да се задържим там, докато дойдат „Бързи“ и фрегатата.

— Щом предпочитате да щурмувате укрепления, вместо да завземате кораби на абордаж, мистър Барнстейбъл, точно на пътя ни има една каменна крепост. Видях я през мъглата, когато се качих на скалите да поставя часовой, та …

— Та какво, момче? Говори, не бой се. Сега можем свободно да се съвещаваме.

— Знаете ли, сър, гарнизонът може да не е изцяло враждебен към нас. Бихме могли да освободим мистър Грифит и капитан Менюъл и освен това …

— Какво освен това, сър?

— Може да успея да се видя с моите братовчедки Сесилия и Кетрин.

При тези думи лицето на Барнстейбъл се оживи и когато отговори, в гласа му отново се долавяше присъщата жизнерадост:

— Да, не е зле да завземем тази крепост! А, освобождаването на нашите другари и на морските пехотинци е вече въпрос на военно изкуство. Ех, момче, всичко останало ще бъде от лесно по-лесно, все едно да плениш цяла търговска флотилия, след като си унищожил нейния конвой.

— Струва ми се, сър, че ако превземем манастира, полковник Хауард сам ще се предаде.

— Както и поверениците на полковник Хауард! В твоя план, мистър Мери, има известен разум, затова добре ще го обмисля. Ала ето ги нашите клети матроси. Да им кажем няколко ободрителни думи, сър, та да ги окуражим за предстоящата работа.

Барнстейбъл и гардемаринът се приближиха до своите другари по съдба и им заговориха с оня началнически тон, който е общо приет във флота между старши и младши по чин, но същевременно с мекота и добродушие, налагани може би от критичното им положение. След като хапна от провизиите, събрани между останките, все още пръснати на повече от една миля по брега, лейтенантът заповяда на матросите да се въоръжат, с каквото могат, и да вземат храна за още едно денонощие от запасите, останали от шхуната. Тези разпореждания бяха изпълнени бързо и цялата група, предвождана от Барнстейбъл и Мери, тръгна покрай канарите да търси клисурата, по която поточето се вливаше в океана. Лошото време и усамоте-ността на мястото прикриваха малкия отряд, който вървеше към целта си, без да спазва нужната предпазливост, макар че при други обстоятелства това би могло да бъде фатално. Когато влязоха в дълбокия пролом, Барнстейбъл спря и се изкачи почти до ръба на урвата, която се спущаше стръмно от едната страна, за да огледа внимателно и за последен път морето. Когато погледът му се плъзна бавно от северния до южния край на хоризонта, на лицето му се изписа безнадеждно отчаяние и лейтенантът вече се готвеше да продължи неохотно срещу течението на ручея, но в тоя миг младежът, който не се отделяше от него, нададе радостен вик:

— Ура, платно в морето! Сигурно е фрегатата!

— Платно?! — повтори командирът. Какво търси платно там в такава буря? Нима и други безумни смелчаци са изпаднали в беда като нас?

— Гледайте надясно, към върха на скалата откъм наветрената страна! — извика младежът. Сега се загуби … Ето, слънцето го освети! Платно е, сър, ако може да се вдигне платно при такъв ураган!

— Виждам това, което сочиш — отвърна Барнстейбъл, — ала ми се струва, че е просто чайка, която се рее над вълните!. Но, не. Ето, че се издига и наистина прилича на издут от вятъра марсел. Подайте ми далекогледа, момчета. Тук се навърта някакъв кораб. Току виж, че се оказал приятел.

Мери изчака с присъщо на годините си нетърпение резултата от наблюденията на лейтенанта и побърза да запита:

— Можахте ли да го познаете, сър? Нашият кораб ли е, или тендерът?

— Изглежда, че още имаме известна надежда, момче — отговори Барнстейбъл, като сгъна далекогледа. Това е кораб, който е легнал в дрейф с гротмарсела. Ако не беше опасно да се показваме от върха на тия скали, лесно щяхме да разберем по корпуса му какъв е. Но, рангоутът ми се струва познат, макар че от време на време вълните скриват марсела и се виждат само голи мачти със спуснати брамстенги^[2].

— Заклевам се — засмя се Мери, доволен от своята наблюдателност, благодарение на която бяха открили кораба, че капитан Мънсън никога няма да вдигне стенгите, ако са без платна. Спомням си една вечер, когато се бяхме събрали около шпила, мистър Грифит подхвърли малко ядовито, че според него следващата заповед ще бъде да се прибере бушпритът и платната по всички долни мачти!

— Да, да, Грифит е занесен и понякога витае из мъглата на собствените си мисли — забеляза Барнстейбъл, а капитанът, изглежда, не е бил на себе си. Но, сега като че ли се е вразумил. Сигурно през цялото време е държал кораба в открито море, иначе нямаше да бъде там, където е в момента. Предполагам, старият си е спомнил, че някои от офицерите и моряците му се намират на тоя проклет бряг. Чудесно, Мери! Ако завземем манастира, ще имаме къде да приберем пленниците.

— Трябва да потърпим до сутринта — предупреди младежът, защото никоя лодка не би се опитала да приближи брега при такова бурно море.

— Няма и да се опита, защото най-добрият кораб, плавал досега, потъна сред тия буруни! Но, вятърът отслабва и до сутринта морето ще се успокои. Да отидем да потърсим по-удобно място за пренощуване на нашите клети момчета.

Двамата офицери се спуснаха от скалите и отново поведоха другарите си из дълбоката и тясна клисура, докато постепенно по нагорнището стигнаха гъста гора, разположена наравно с околната местност.

— Тук наблизо трябва да има развалини, ако не бъркам посоките и разстоянието, каза Барнстейбъл. Имам у себе си карта, на която е отбелязан този ориентир.

Лейтенантът се извърна, за да избегне лукавия поглед на гар-демарина, който попита с хитра усмивка:

— Дали я е изработил човек, който познава добре тоя бряг, сър, или я е нарисувал за упражнение някой ученик, както момичетата рисуват модели за бродиране?

— Хайде, хайде, малкият, не ставай модел на нахалството! По-добре погледни напред. Виждаш ли някакво изоставено жилище?

— Да, сър, виждам пред нас куп камъни, плесенясали и разнебитени като войнишка казарма. Това ли търсите?

— А, едно време тук е имало цял град! Ако тия развалини бяха в Америка, сигурно щяхме да ги наречем град и да им назначим кмет, общински съветници и съдия. Фенъл хол^[3] би се побрал цял в някоя от тия килии.

С тези шеговити думи — защото Барнстейбъл не искаше хората му да забележат промененото му настроение, се приближиха до полуразрушените стени, които се бяха оказали толкова ненадеждно убежище за отряда на Грифит.

След кратък оглед уморените моряци се настаниха в едно от порутените помещения на почивка, от която бяха лишени досега поради страшните събития от предишната нощ.

Барнстейбъл почака, докато силното хъркане на матросите го убеди, че са заспали, после събуди капналия за сън юноша, който вече се унасяше в дрямка, и му даде знак да го последва. Меристана и двамата се измъкнаха на пръсти от помещението, навлизайки все по-навътре в мрачните лабиринти на развалините.