Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pilot: A Tale of the Sea, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Джеймс Фенимор Купър. Лоцманът

Роман

 

Превод от английски Борис Миндов, 1974 г.

Редактор Ася Къдрева

Художник Стоимен Стоилов, 1974 г.

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Добринка Маринкова

Коректор Жулиета Койчева.

 

Американска. Второ издание

Дадена за набор на 6.II.1981 г. Подписана за печат на 30.VII.1981 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Формат 60×90/16. Печатни коли 22. Издателски коли 22. УИК 24,25. Издателски номер 1446. Цена 2,00 лв.

БКП 953766126 — 27–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981 г.

Електронен център за фотонабор

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София

 

James Fenimore Cooper. The Pilot

Peter Fenelon Collier, Publisher New York, 1893

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IX

Селяшката чорба едва оставил,

и срещу краля дръзко вдигаш меч!

Драма

Голямата сграда с неправилна форма, обитавана от полковник Хауард, напълно отговаряше на описанието, излязло изпод перото на Кетрин Плаудън. Въпреки липсата на архитектурно единство, тъй като различните части бяха строени в различно време, вътрешните помещения не бяха лишени от комфорт, толкова характерен за домашния бит на англичаните. Тъмните, заплетени лабиринти от салони, коридори и стаи бяха подредени с красива, здрава мебел; и каквото и да е било първоначалното й предназначение, сега тази сграда служеше смирено на едно тихо и благонравно семейство.

Тук витаеха много зловещи предания за жестока разлъка и разбита любов, които като паяжина се вият вечно по стените на старите къщи. По-изкусна ръка би претворила тези легенди в забавни и трогателни истории, но нашите скромни усилия се ограничават в стремеж да описваме човека такъв, какъвто го е създал господ — груб и мерзък в очите на възвишените умове. Искаме веднага да предупредим притежателите на такъв завиден дар, че решително отхвърляме всичко свръхестествено изтънчено, както отхвърляме дявола, и да обърнем внимание на всички, които скучаят между себеподобните си, че колкото по-скоро захвърлят тази книга и се заловят да четат произведенията на някой по-високонадарен бард,[1] толкова по-скоро ще напуснат земята, макар че може да не стигнат небесата. Нашата цел е да изобразяваме единствено човека и прекрасната сцена, на която той играе, но не като отвлечен образ, изтъкан от метафизически противоречия, а само в осезаемата му природа, за да могат да ни разберат всички, както ние разбираме себе си. По тоя начин решително се отказваме от изключителната чест да ни обявят за гений, като отхвърляме — може би неразумно — мощната помощ на непонятното, за да придобием такова звание.

Като напуснем мрачните скали, под чиято сянка, както видяхме, влезе малкият „Ариел“, и прибоя, който ревеше зловещо около него, ще се опитаме да пренесем читателя в трапезарията на манастира „Света Рут“, като изберем вечерта на същия ден, за да ви представим друга група от действуващите лица, чиито постъпки и характери сме си поставили за задача да опишем.

Тази стая с не особено големи размери беше ярко осветена от пет-шест свещи и от веселите пламъци на въглищата, които горяха буйно в камината. Лъчите, отразяващи се от тъмната дъбова ламперия, падаха на петна върху солидната махагонова маса и се пречупваха в искрящото вино, образувайки светли и тъмни кръгове върху дървото по стените. Тази картина на комфорт се допълваше от тъмночервени жакардови пердета, огромни дъбови кресла с кожени облегалки и меки седалки, като че ли тази стая беше херметически затворена за външния свят и неговите тягостни грижи.

Около масата, която, както някога, стоеше в средата на стаята, бяха насядали трима джентълмени, току-що привършили обилната и приятна вечеря. Покривката беше вече прибрана и бутилката минаваше бавно от ръка на ръка, сякаш тия, които вкусваха от съдържанието й, смятаха, че ще имат достатъчно време и възможност да се наслаждават на удоволствията, които тя им предлагаше.

В единия край на масата седеше възстар човек, който изпълняваше елементарните изисквания на гостоприемството, задължителни за домакина дори в компания, където всички се чувствуват еднакво уютно и свободно. Този джентълмен беше вече на преклонна възраст, но изправената стойка, бързите движения и твърдата ръка показваха, че съвсем не страда от обичайната старческа немощ. Ако се съди по облеклото му, той спадаше към ония хора, които винаги следват модата на предишния век — дали от неприязън към каквито и да било бързи промени, или от привързаност към миналото, изпълнено с образи и чувства, които студеният залез на живота не е в състояние нито да пробуди, нито да замени с нещо друго. Може би старостта бе покрила със скреж оределите му коси, но изкуството бе съумяло да скрие грижливо следите от това опустошение. Главата беше старателно напудрена не само там, където още бяха останали косми, но и навсякъде, където те трябваше да растат според предписанията на природата. Правилните черти и особено високото, полегато, монументално чело на иначе немного изразителното лице свидетелствуваха за честността и благородството на стария воин. Белоснеж-ните коси, които обграждаха почти изцяло лицето му, още повече подчертаваха мургавината на кожата, прошарена с червени жилчици. Срещу домакина, който, както веднага сте се досетили, беше полковник Хауард, седеше мършавият, жълтолик Кристофър Дилън, същият, който според думите на мис. Плаудън беше нещастието на нейната братовчедка.

Между тези двама джентълмени се беше разположил мъж на средна възраст с грубо лице, облечен в униформа на армията на крал Джордж. Цветът на неговото лице можеше да съперничи на червения му мундир, а главното му занимание в момента беше да прави чест на трапезата на гостоприемния домакин.

От време на време в стаята влизаше или излизаше мълчаливо един слуга и всеки път, когато отвореше вратата, нахълтваше вятърът и воят му се разнасяше из ъглите и високите комини на сградата. До креслото на полковник Хауард стоеше човек в селско облекло и в момента, когато се вдига завесата, която скрива тази сцена от очите на читателя, между този човек и стопанина на къщата се водеше разговор, който завършваше така:

— Значи, казваш, че шотландецът видял с очите си тоя кораб? — запита полковникът.

Фермерът потвърди това.

— Хм, добре — заключи полковникът, можеш да си вървиш.

На излизане селякът се поклони непохватно, на което полковникът отговори с вежливо кимване, а после се обърна към приятелите си и продължи разговора:

— Ако тези вироглави хлапаци наистина са накарали тоя изкуфял дъртак, който командува фрегатата, да се навре в тукашните плитчини пред такава буря, песента им е изпята! Е, поне така справедливият гняв на провидението ще се стовари върху бунтовниците и изменниците! Няма да се учудя, господа, ако чуя, че страната, където съм се родил е пометена от земетресение или погълната от океана — тъй ужасни и непростими са нейните грехове! И все пак младежът, който по чин е втори след капитана на този кораб, беше някога горд и сърцат момък! Аз познавах добре баща му — голям храбрец беше, но като брат ми, бащата на Сесилия, предпочете морската служба пред сухопътната. Синът е наследил смелостта на баща си, но не и предаността му към краля. Жалко все пак, ако такъв младеж се е удавил.

Тази реч, която, особено към края, приличаше на монолог, не изискваше незабавен отговор; но офицерът, който вдигна чашата си срещу светлината, за да се полюбува на аления оттенък на виното, а после така бързо го гаврътна, че остана да съзерцава само прозрачното стъкло, спокойно сложи празната чаша на масата и като протегна ръка към червената бутилка, промълви с разсеяния тон на човек, чиито мисли са заети със съвсем друго:

— Да, точно така, сър! Добри хора се срещат рядко и както казвате, не бива да се съжалява за участта им, дори и да са намерили славна смърт. Смея да кажа, че това е голяма загуба за кралската служба.

— Загуба за кралската служба? — повтори домакинът. Славна смърт? Не, капитан Бъроуклиф, смъртта на един метежник не може да бъде славна. И не мога да разбера каква загуба може да има от това кралската служба.

В главата на офицера цареше такъв блажен хаос, че той трудно можеше да намери нужната мисъл, но благодарение на отдавнашния си навик към дисциплина все пак умееше да въдвори ред в мозъка си, затова можа да отговори бързо:

— Загуба в смисъл, че ще отиде на вятъра един добър пример, сър. Много назидателно ще е за другите, ако тоя млад човек бъде екзекутиран, а не да загине в бой.

— Той се е удавил, сър.

— Е, кажи-речи, все едно че е обесен. Не взех под внимание това обстоятелство.

— Обаче съмнявам се, сър, дали големият кораб и шхуната, забелязани от браничаря, са именно корабите, които имате пред вид — обади се мистър Дилън с рязък, провлечен глас. Едва ли биха се приближили тъй открито до бреговете, където постоянно кръстосват наши военни кораби.

— Тези хора са наши сънародници, Кристофър! — възкликна полковникът. Макар и бунтовници, те са смели и доблестни. Когато преди двайсетина години имах честта да служа на негово величество, случи ми се да се срещна лице срещу лице с враговете на моя крал в няколко малки стълкновения, например при обсадата на Квебек[2], в битката под стените на този град, в една малка схватка при Тайкъндирога[3] при злополучния разгром на генерал Бредък[4] и няколко други случая. Трябва да кажа в защита на колонистите, сър, че те се държаха мъжествено в това последно сражение. И същият джентълмен, който възглавява сега метежниците, заслужи достойна бойна слава в тази катастрофална битка. Този скромен и доблестен млад човек се прояви като джентълмен. Никога не съм отричал, че мистър Вашингтон[5] е истински джентълмен.

— Да — отбеляза капитан Бъроуклиф с прозявка, не може да бъде другояче, щом е възпитаник на армията на негово величество. Но жал ми е, полковник Хауард, че метежниците са се удавили. По тоя начин, струва ми се, аз ставам излишен тук, а не мога да отрека, че благодарение на вашето гостоприемство тоя дом ми стана много приятен.

— Но и аз трябва да ви благодаря за приятната компания, сър — отвърна домакинът, като се поклони учтиво. Ала не подобава на джентълмени като нас, прекарали по военни лагери, да си разменят любезности за щяло и нещяло. Виж, друго е с моя роднина Дилън, чиито мисли сега са заети повече с коментарите на Коук за Литългън[6], отколкото с веселието на нашата трапеза и с войнишкия живот. Той би сметнал тия формалности за не по-малко необходими от мъдрите слова, с които изобилствуват неговите дела. Ех, Бъроуклиф, драги ми приятелю, струва ми се, че вече вдигнахме наздравици за всички членове на кралското семейство — да ги благослови господ! хайде да пием сега в памет на безсмъртния воин!

— Чудесно предложение, славни домакин сте! Нито един войник не би се отказал от него — отвърна капитанът и стана. Да ги благослови господ, повтарям и ако нашата милостива кралица свърши тъй славно, както започна, ще имаме такава плеяда от принцове, с каквато не може да се похвали на трапеза нито една армия в Европа!

— Да, да, тази мисъл ни утешава мъничко след чудовищния метеж на моите сънародници. Но не искам да се измъчвам повече с неприятни спомени. Войските на моя суверен скоро ще прочистят тая порочна страна от опасната зараза.

— Няма и съмнение — потвърди Бъроуклиф, чиято глава все още беше поразмътена от искристата мадейра, зряла дълго под слънцето на Каролина. Тези янки бягат от редовните войски на негово величество, както мръсното лондонско простолюдие, когато види конната гвардия.

— Извинете, капитан Бъроуклиф — каза домакинът, като се изправи величествено. Те може да са заблудени, измамени, подведени, но вашето сравнение е несправедливо. Дайте им оръжие, научете ги на дисциплина и ще видите тогава. Всеки, който отнеме даже педя от земята им, колкото и обширна да е тя, ще плати за това с кръвта си.

— И най-големият страхливец би се сражавал в страна, където се прави такова вино, което подмладява сърцето — отвърна невъзмутимият офицер. Аз съм живо доказателство, че неправилно сте ме разбрали, защото ако не бяха тия недодялани джентълмени — вермонтци и хемпширци, дето пречукаха две трети от ротата ми да им прости господ тоя грях! — нямаше да бъда днеспод вашия покрив като член на наборната комисия, а щях да служа в действуващата армия. А и нямаше да бъда обвързан с договор, като с Мойсеевия закон[7], ако Бъргойн[8] бе съумял да устои на маршовете и обратните маршове на тия дангалаци. Сър, аз от все сърце пия за тяхното здраве! И като виждам пред себе си тая бутилка, пълна със златисто слънце, готов съм да пия за цялата армия на Гейтс, за всеки полк, за всяка рота и ако щете, даже за всеки войник само за да угодя на един добър приятел!

— В никой случай не бих злоупотребил дотам с вашата любезност! — провикна се полковникът, съвсем омекнал от тази всеотдайна отстъпчивост. Аз съм ви тъй много задължен, капитан Бъроуклиф, загдето взехте присърце защитата на моя дом от тези пирати и бунтари, каквито са станали моите заблудени сънародници, че не мога да приема такава самопожертвувателност.

— Има и по-тежки задължения, а никой не иска награда за тях, уважаеми домакине — отвърна воинът. Обикновено е скучно да се живее на село, а и виното е винаги отвратително. Но в къща като вашата човек се чувствува като на седмото небе. И все пак имам да се оплача от нещо. Искам да го премълча, но не мога. Като човек и като войник съм задължен да говоря, иначе бих опозорил униформата си.

— Само кажете какво е, сър, и причината за вашето недоволство ще бъде моментално отстранена — рече домакинът малко учудено.

— Ето ние тримата седим тук от сутрин до вечер — подзе офицерът. Ергени сме, ядем до насита, пием, колкото си щем, благодарение на вашето гостоприемство, ала живеем като охранени отшелници, докато две от най-прекрасните девойки на тия острови линеят в самота само на няколко крачки от нас и не чуват даже нашите почтителни въздишки. За това мисля, трябва да бъдем упрекнати ние двамата с вас, полкрвник Хауард. Вие като стар, а аз като млад войник. Що се отнася до нашия приятел Коук с неговите коментари за Литълтън, нека той сам с тънкостите на закона да отстоява своята кауза.

За миг домакинът свъси вежди, а жълтеникавите бузи на Дилън, който през целия разговор бе седял в мрачно мълчание, като че ли още повече пребледняха. Но лека-полека бръчките по откритото чело на стария полковник отново се изгладиха, а устните на Дилън се разтегнаха в йезуитска усмивка, на която впрочем капитанът не обърна внимание, тъй като беше всецяло зает с виното, което посръбваше бавно, сякаш да прецени всяка капка, която докосваше небцето му.

— Според мен — проговори полковник Хауард, прекъсвайки неловкото мълчание — забележката на Бъроуклиф беше основателна …

— Оплакването ми е съвсем естествено и чистосърдечно — вметна офицерът.

— И справедливо! — додаде полковникът. Съгласи се Кристофър, че не бива да се лишаваме от компанията на дамите, само защото те се страхуват от нашите сънародници-пирати макар, че може би предпазливостта изисква да не напущат стаите си. От уважение към капитан Бъроуклиф сме длъжни поне да го поканим някоя вечер на чаша кафе.

— Точно това исках да кажа — потвърди капитанът. Колкото до вечерята, тя и тук е приятна, но само жените умеят така да варят кафе. Затова напред, мой скъпи и уважаеми полковнико! Само да поискат, и вашият покорен слуга заедно с мистър Коук и неговите коментари за Литълтън са готови да докажат своята галантност.

Дилън сгърчи неприятното си лице в гримаса, която трябваше да изобразява саркастична усмивка, и отвърна:

— Но, достопочтеният полковник Хауард и храбрият капитан Бъроуклиф ще се убедят, че е по-лесно да победиш враговете на негово величество на бойното поле, отколкото да сломиш упорството на капризна жена. Не е минал ден през тия три седмици, без да съм пратил бележчица до стаята на мис Хауард в стремежа си като близък на нейния баща да уталожа страха й от пиратите, но тя ме удостояваше само с благодарности, които нейният пол и възпитание смятат за задължителни.

— Е, значи, сте били щастлив колкото мен и не виждам причина да искате нещо повече! — извика офицерът, хвърляйки на Дилън поглед, изпълнен със студено презрение. Човек бледнее от страх, а дамите обичат да се показват пред хората, когато на бузите им цъфтят рози, а не лилии.

— Жената е най-интересна, капитан Бъроуклиф — вметна галантният домакин, когато търси покровителството на мъжа и този, който не смята това за чест, позори нашия пол.

— Браво, уважаеми сър, така и подобава да говори истински войник! Но, откакто съм тук, аз съм чувал толкова много за прелестта на обитателките на манастира, че горя от желание да видя тая красота, увенчана с такива верноподанически чувства, поради които девойките са предпочели да избягат от родината си, вместо да изложат своя чар на поругание от страна на невъзпитаните бунтари.

Тук полковникът се навъси и за миг като че ли се разяри, но гневното му изражение скоро се стопи в пресилена весела усмивка и като се изправи бодро, възкликна:

— Още тази вечер, още сега ще бъдете поканени, капитан Бъроуклиф! Ние сме ви задължени, сър, за вашите заслуги тук и на бойното поле. Стига сме угодничили на тия своенравни момичета. Кажи-речи, от две седмици не съм виждал моята повереница, пък и племенницата ми се е мяркала пред очите не повече от два пъти. Кристофър, ти се грижи за капитана, а аз ще се опитам сам да проникна в килиите. Така наричаме тая част на сградата, понеже там живеят нашите „монахини“, сър! Извинете, че тъй преждевременно напущам трапезата, капитан Бъроуклиф.

— Моля, моля, няма защо, сър, още повече че си оставяте превъзходен заместник! — извика офицерът, като обгърна с поглед едновременно и мършавата фигура на мистър Дилън, и гарафата с виното. Предайте моите почитания на затворничките и им кажете всичко, на което ви научи вашият остър ум, за да оправдаете нетърпението ми. Мистър Дилън, да пием в тяхна чест и за тяхно здраве!

Това предложение бе прието доста хладно и докато джентълмените поднасяха чашите към устните си, полковник Хауард напусна стаята, като се кланяше ниско и изказваше хиляди извинения на своя гост и дори на мистър Дилън, макар че той живееше постоянно в къщата му.

— Толкова ли е силен страхът между тия стари стени — запита офицерът, когато вратата се затвори подир домакина. Та вашите дами смятат за необходимо да се крият, когато все още не се знае дали неприятелят е слязъл на брега?

— Името на Пол Джонс вдъхва такъв страх у всички по това крайбрежие — отвърна студено Дилън, че и обитателите на манастира „Света Рут“, предполагам, не правят изключение.

— Аха! Този пират си спечели страшна слава след оная работа при Флембъро Хед. Но, нека опита още една Хуайтхевънска експедиция[9] по тия брегове, докато ги пази моят отряд, макар и съставен само от новобранци!

— Според последните сведения той се е приютил в двора на Людовик — отвърна Дилън. Но има и други главорези като него, които бродят из моретата под бунтовното знаме и имаме основание да се боим от мъстта на такива отчаяни хора. Те именно — дай боже! — са загинали в тая буря.

— Хм! Дано да излязат негодници, иначе вашите надежди ще противоречат на християнското учение …

Той искаше да продължи, но вратата се отвори и влезе ординарецът му, който доложи, че часовоят задържал по пътя край манастира трима души, които по облекло приличали на моряци.

— Пуснете ги! — кресна капитанът. Нямаме ли какво друго да правим, та спираме пътниците като разбойници по кралските пътища? Дайте им да сръбнат от манерките ви и да се омитат тия нехранимайковци! Заповядано ви е да биете тревога, ако някой неприятелски отряд слезе на брега, а не да задържате мирни поданици, които ходят по законната си работа.

— Моля да ме извините, ваше високоблагородие — отвърна сержантът, — ала тези хора като че ли дебнели нещо около къщата. Пък и не смеели да припарват твърде до мястото, където стоя до тази вечер нашият часовой. Това се сторило подозрително на Даунинг и той ги задържал. Даунинг е глупак и нека не се престарава толкова, че може да му излезе солено. Какво направихте с тия хора?

— Отведох ги в караулното в източното крило, ваше високоблагородие.

— Тогава ги нахрани, чуващ ли, и ги напой хубаво, та да няма оплаквания, а след това ги пусни.

— Слушам, сър! Само, че между тях има един такъв напет … същински войник! Струва ми се, че ще успеем да го склоним да се запише на военна служба, ако го задържим до сутринта. По походката му личи, сър, че вече е служил.

— Какво?! — възкликна капитанът и наостри уши като хрътка, усетила по познатия шум дивеча. Служил ли е вече, казваш?

— По всичко личи, ваше високоблагородие. Стар войник рядко може да се излъже в това отношение. Мисля, че е само преоблечен като матрос, пък и мястото, където го уловихме, е такова, та няма да е зле да го задържим, докато го обвържем по законите на кралството.

— Млъкни, негоднико! — сряза го Бъроуклиф, като стана и тръгна с несигурна крачка към вратата. Ти говориш в присъствието на бъдещия върховен съдия, затова не бива да се отнасяш тъй лекомислено към законите. Но ти си прав. Подай ми ръка, сержанте и ме води към източното крило. Очите ми не виждат в такава тъмна нощ. Офицерът трябва винаги да проверява постовете си, преди да засвири вечерната заря.

След като се бе опитал да надмине домакина по учтивост, капитан Бъроуклиф тръгна да изпълни патриотичната си мисия, подпирайки се с дружеско снизхождение за ръката на подчинения си.

Дилън остана сам на масата, като се мъчеше да изрази надигащите се в гърдите му злобни чувства с насмешливо-презрителна усмивка, която виждаше само той, когато голямото огледало отразяваше мрачното му, неприятно лице.

Но трябва да побързаме да изпреварим стария полковник, който отиваше към „килиите“.

Бележки

[1] Бард — странствуващ поет-певец у келтските народи. Б.пр.

[2] По време на Седемгодишната война (1756–1763) Квебек, който заедно с цяла Канада се намирал нод френска власт, бил обсаден и завзет от английската армия. Б.пр.

[3] Тайкъндирога — село в щат Ню Йорк (САЩ), където станали две сражения (в 1758 и 1759 г.) между англичани и французи. Б.пр.

[4] Едуард Бредък (1695–1755) — английски генерал, главнокомандуващ на британските сили в Америка. През 1755 г. претърпял тежко поражение от французите. Б.пр.

[5] Джордж Вашингтон (1732–1799) — американски деец от епохата на борбата за независимост на северноамериканските колонии на Англия. През 1775–1783 г. бил главнокомандуващ на армията на въстаналите колонисти във войната за независимост, а през 1789–1797 г. първият президент на САЩ. Б.пр.

[6] Томас Литълтън (ок. 1407–1481) — английски юрист, автор на книгата „Трактат за владенията“ — първата напечатана в Англия книга за английското законодателство. Коментарите на Едуард Коук (1552–1634) за тази книга дълго време били най-важното помагало за подготовка на английските юристи. Б.пр.

[7] Според библията, староеврейският пророк Мойсей съставил така нареченото Петокнижие, включващо най-стария законник. Б.пр.

[8] Джон Бъргойн (1722–1792) — английски генерал и популярен на времето драматург По време на войната за независимост на САЩ командувал английските войски, бил обкръжен при Саратога от американците, командувани от Гейтс (1728–1806 г.) и капитулирал. Б.пр.

[9] Близо до Флембъро Хед през 1779 г. Пол Джонс заловил керван от английски търговски кораби. Хуайтхевънската експедиция била предприета от него в 1778 г. Стовареният десант обезвредил оръдията в два форта, но не успял да изгори корабите в пристанището. Б.пр.