Серия
Светът на нивата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maker of Universes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЪЗДАТЕЛЯТ НА ВСЕЛЕНИ. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.1. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Maker of Universes / Philip Jose FARMER (1965)]. Формат: 20 см. Страници: 208. Цена: 50.00 лв.


От другата страна на вратата се дочу едва доловим звук от тромпет. Седемте тихи ноти се разнесоха сякаш от далеч, като безплътна сянка на сребърен дух, ако, разбира се, сенките биха могли да бъдат изградени от звук.

Робърт Улф съзнаваше много добре, че зад плъзгащата се врата не би могло да има нито рог, нито човек, който да го надува. Защото само преди минутка лично бе надникнал в помещението на дрешника. И естествено не бе видял нищо друго освен циментов под, гладки бели шпакловани стени, закачалки за дрехи, лавица и електрическа крушка.

Но все пак беше дочул тръбния звук слабичък, долитащ сякаш от другия край на света. Беше сам. Наоколо нямаше никой, за да се убеди в реалността на онова, което сам знаеше, че не би могло да съществува. Стаята, в която се намираше, представляваше едно крайно невероятно място за подобно изживяване. Но той самият не беше точно човекът, с когото това не би могло да се случи. Напоследък го спохождаха странни сънища. Не по-малко странни мисли и образи се стрелкаха в съзнанието му денем мимолетни, но живи и дори смайващи; нежелани, неочаквани и неумолими.Това го безпокоеше. Струваше му се крайно несправедливо да се чувства заплашен от нервно разстройство точно сега, когато най-сетне му предстоеше да се пенсионира. И понеже това можеше да му се случи, както би могло да се случи на всекиго, единственото разумно решение би било да отиде на лекар. Но нещо му пречеше да постъпи така, както логиката диктуваше. И затова изчакваше, без да каже на никого другиго и най-малко на жена си.И ето че стоеше в стаята за отдих на един нов дом от комплекса Хохокам, вперил поглед към вратата на дрешника. Ако пак чуеше рога, щеше да плъзне вратата встрани, за да се убеди, че вътре няма нищо. След което, убеден, че източникът на звука е в болния му мозък, щеше да забрави за намерението си да купи тази къща. Щеше да остане глух за истеричните възражения на жена си и първо щеше да посети домашния си лекар, а после и психиатър.Робърт! Не стоя ли там долу достатъчно? Качи се тук! Искам да говоря с теб и с мистър Бресон! извика жена му.

— Минутка, мила, обади се той.

Но тя отново извика, този път толкова отблизо, че той дори се обърна. Бренда Улф стоеше в началото на стълбището, което водеше към тази стая за отмора. Беше на неговата възраст — шейсет и шест. Едновремешната красота бе скрита от стоманеносивата коса, бе погребана под слоя тлъстина, под покритите с руж и пудра бръчки, зад дебелите стъкла на очилата. Гледката го накара да примижи, точно както примижаваше всеки път, когато се поглеждаше в огледалото и виждаше там собствената си плешива глава, дълбоките линии от носа към устата, сбръчканата кожа около червените очи. Това ли беше проблемът му? Наистина ли се бе оказал неспособен да се адаптира към неизбежното, както другите, независимо дали им харесва или не? А може би не физическото погрозняване, неговото и на съпругата му, го отвращаваше, а осъзнаването, че двамата с нея не бяха съумели да реализират младежките си мечти. Нямаше никакъв начин да се избяга на пилата на времето по кожата, но трябваше да признае, че поне му бе даден шансът да живее толкова дълго. И затова не можеше да се оправдае, че е бил заварен неподготвен психически. Не би могъл да обвини света за това, което бе постигнал. Единствено той си беше виновен и поне притежаваше мъжеството да признае този факт. Не гледаше осъдително на вселената и по-точно на онази част от нея, която представляваше жена му. Не пищеше, не ръмжеше и не хленчеше като Бренда.

А имаше толкова много случаи, когато бе толкова лесно да захленчи или да се разридае. Колко бяха хората, които не можеха нищо да си спомнят за живота си до двайсетата година? Той поне мислеше, че става дума тъкмо за тези години, защото семейство Улф, което го бе осиновило, твърдеше, че е изглеждал на тази възраст. Старият Улф го открил да броди сред възвишенията на Кентъки близо до границата с Индиана. Не знаел нито кой е, нито как е попаднал там. Не само Кентъки, а и Съединените американски щати не означаваха нищо смислено за него, както и английският език.

Така че семейство Улф го бе прибрало при себе си и бе уведомило за това шерифа. Официалното разследване на случая не бе съумяло да го идентифицира. В друго време подобна история щеше да прикове вниманието на цялата нация, но сега тя се бе изправила на война срещу Кайзера и имаше по-сериозни грижи от съдбата на един младеж. Робърт, кръстен така на името на покойния син на семейство Улф, се хвана да помага във фермата. Беше започнал да ходи и на училище, защото нямаше никакви спомени за каквото и да е образование.

Но по-лошо от липсата на най-елементарни познания беше невежеството му как следва да се държи. Безброй пъти или бе поставял в неловко положение, или направо бе оскърбявал околните. Цената бе гневната и понякога жестока реакция на местните жители планинци, което поне му бе помогнало бързо да се научи. Това, заедно с готовността му да работи, без да се жали, а не на последно място и благодарение на голямата му сила, влизаща в действие, когато трябваше да се защити, му бяха спечелили хорското уважение.

В невероятно кратък срок, сякаш само си бе припомнял забравени неща, той бе успял да завърши прогимназия и гимназия. И макар официално образованието му да бе продължило много по-кратко от необходимия минимум, той бе издържал с лекота приемните изпити в университета. Там бе започнала продължилата през целия му живот любов към класическите езици. Любимият му език се оказа гръцкият-той докосваше някаква струнка в душата му и с него Робърт се чувстваше най-уверен.

След защитата на доктората си в Чикагския университет той бе преподавал в най-различни университети по източното крайбрежие и из Средния запад. Беше се оженил за Бренда-чудесно момиче с прекрасна душа. Или поне така му се бе сторило в началото. По-късно се бе отърсил от илюзиите си, оставайки все пак умерено щастлив.

Но загадката на амнезията му и неизвестността на произхода го измъчваха. В продължение на дълго време бе забравил за това, но сега в навечерието на пенсионирането му…

— Робърт, изрече Бренда на висок глас, веднага ела при мен! Мистър Бресон е зает човек.

— Сигурен съм, че сред клиентите на мистър Бресон има много, които биха желали да огледат това, което им се предлага, без да бъдат пришпорвани — отговори той с мек глас. Освен ако вече си решила, че тази къща не те интересува.

Бренда яростно го изгледа, възмутено се обърна и се отдалечи клатушкайки се. Той въздъхна понеже знаеше, че по-късно тя щеше да си върне, задето я е бе направил да изглежда смешна в очите на посредника.

Отново се обърна към затворената врата на дрешника. Смееше ли да я отвори? Беше абсурдно да стои така, замръзнал от нерешителност. Но не можеше да помръдне. И все пак трепна, когато отново чу, този път още по-силно, късата мелодия от седем ноти на рога, разнесла се зад някаква солидна преграда.

Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Насили се да пристъпи напред, да сложи ръка върху прореза в дървената плоскост и да тласне вратата настрани. Тихото изтрополяване на ролките заглуши рога.

Белите гипсови панели на стената бяха изчезнали. Бяха се превърнали в проход към една сцена, която беше невъзможно да си въобрази, макар да бе очевидно, че е рожба на съзнанието му.

Слънчеви лъчи нахлуваха през отвора, който беше достатъчно широк, за да го пропусне през себе си, ако се наведеше. Растителност, която донякъде приличаше на дървета, но не земни дървета, частично блокираше гледката. През клоните се виждаше светлозелено небе. Той свали поглед върху сцената на земята под дърветата. Шест-седем изтръгнати от кошмарите му същества бяха наобиколили основата на огромна канара. Тя беше от червеникав, прошарен с кварцови зърна минерал и формата й донякъде напомняше на приклекнала огромна жаба. Повечето от съществата бяха обърнали с гръб към него безформените си, покрити с черна козина тела, но едно бе застанало в профил, който се врязваше във фона на зеленото небе. Главата му бе груба, човекоподобна, а изражението на лицето му бе злобно. Навсякъде по тялото, и по лицето и главата, имаше възлести издутини, създаващи впечатлението, че съществото не се е оформило изцяло, сякаш неговият Създател бе забравил да го изглади. Двата къси крака приличаха на задните крака на куче. То протягаше дългите си ръце към млад мъж, застанал изправен върху плоската горна част на канарата.

Човекът носеше само кожена набедрена препаска и бе обут в мокасини. Беше висок, мускулест и широкоплещест, кожата му бе загоряла от слънцето, дългата му черна коса хвърляше червеникав бронзов отблясък, лицето му бе със силни черти и изглеждаше като издялано от камък, имаше висока горна устна. В ръката си държеше инструмента, произвел нотите, които Улф бе чул.

Мъжът срита обратно едно от безформените същества, опитващо да се изкатери при него. После вдигна сребърния рог към устните си, за да изсвири с него пак, но в същия миг видя от другата страна на отвора Улф. Усмихна му се широко, блесвайки с ослепително белите си зъби. И извика:

— Е, най-сетне се появи!

Улф не помръдна. Успя само да си помисли: „Ето че накрая се побърках! Не стигат звуковите халюцинации, ами сега и зрителни! И какво следва да направя сега? Да хукна крещейки или спокойно да се отдалеча и да кажа на Бренда, че се налага да отида на лекар незабавно? Веднага! Без да чакам и без да давам обяснения. Млъкни, Бренда, аз си тръгвам!“

Той отстъпи крачка назад. Отворът започваше да се затваря и белите стени възвръщаха материалността си. Или може би лудостта му го напускаше.

— Ето! — извика младежът върху канарата. — Дръж!

И му хвърли рога. Превъртайки се във въздуха и отразявайки със сребристата си повърхност пробилите през листата слънчеви лъчи, рогът полетя право към отвора. Малко преди стените да се затворят, той влетя и удари Улф през коленете.

Улф извика, защото болезненото съприкосновение беше напълно реално. Свиващият се тесен процеп му позволи да зърне за последен път червенокосия мъж, който вдигна ръка, свил палец и показалец в универсалното пожелание за успех под формата на буквата „О“. Младежът се ухили и извика:

— Успех! Надявам се скоро да се видим! Аз съм Кикаха!

Като око бавно затварящо се преди да заспи, отворът в стената изчезваше. Образът притъмня и контурите на предметите започнаха да се размиват. Но Улф още можеше да вижда достатъчно добре и точно в този миг някакво момиче подаде глава зад ствола на едно от дърветата.

Очите й бяха нечовешки големи, но пропорционални на лицето. Очите на котка. Устните й бяха пълни и аленочервени, а кожата й бе златистокафява. Гъстата вълниста коса с окраската на тигър падаше свободно покрай едната страна на лицето й, а няколко черни кичура почти докосваха земята, докато тя надничаше иззад дървото.

В същия миг стените станаха непрозрачно бели като изцъкления поглед на мъртвец. Всичко си беше както преди с изключение на болката в колената и осезаемата материалност на рога, който лежеше подпрян на глезена му.

Улф го взе и го разгледа на слабата светлина в стаята. Макар и смаян, вече не мислеше, че е луд. Беше надзърнал в една друга вселена и беше получил нещо от нея, макар да му бе напълно неизвестно нито защо, а още по-малко как точно.

Рогът беше дълъг малко под два и половина фута и тежеше по-малко от четвърт фунт. Формата му бе като на рог от африкански бизон с изключение на отвора, където той рязко се разширяваше. Мундщукът беше от някакъв мек златист материал. Нямаше клапи, но когато го завъртя в ръцете си, Улф видя седем малки бутончета в къса редичка. На половин инч дълбочина в мундщука се виждаше мрежа от сребристи нишки. Когато вдигна рога под определен ъгъл спрямо светлината на лампата, той видя, че мрежата сякаш отиваше в дълбочина на рога. И докато се опитваше да види повече подробности, погледът му попадна на нещо, което му се бе изплъзнало при първия оглед: един непонятен йероглиф бе гравиран по средата на дължината му. Символът не приличаше на нищо, което бе виждал преди, а той бе експерт по всякакви видове писмо: с букви, йероглифи или пиктограми.

— Робърт! — възмутено извика жена му.

— Веднага се качвам, скъпа! — той остави рога в десния преден ъгъл на дрешника и затвори вратата. Алтернативата бе да се появи с рога в ръце. Но ако направеше това, трябваше да има готови отговори на въпросите на жена му и мистър Бресон. А тъй като не бе влязъл в къщата с рога, значи не можеше да заяви, че е негов. Бресон несъмнено щеше да поиска да задържи инструмента, намерен в собственост на неговата агенция.

Улф се измъчваше от агонията на неизвестността. Как би могъл да изнесе рога от къщата? Какво би попречило на Бресон да доведе други клиенти, дори още днес, които щяха да видят рога в мига, когато отвореха вратата на дрешника? И щяха да съобщят на Бресон за находката си.

Той се изкачи по стълбището и влезе в голямата дневна. Бренда още беше гневна. Бресон, топчесто очилато човече на около трийсет и пет години, изглеждаше неспокоен, макар да се усмихваше.

— Е, хареса ли ви? — поинтересува се той.

— Страхотна е — отговори Улф.

— Напомня ми за онази къща, в която съм израсъл.

— И на мен ми харесва — съгласи се Бресон.

— Произхождам от Средния запад. Напълно ви разбирам, ако не сте склонен да живеете в къща от типа ранчо. Не че ги предлагам. Аз самият живея в такава.

Улф отиде до прозореца и погледна навън. Следобедното майско слънце сияеше от синьото небе на Аризона. Поляната пред дома бе засадена преди три седмици с бермудска трева, прясна като целия жилищен комплекс Хохокам.

— Почти всички къщи са на нивото на земята — обясни Бресон.

— Копането в тази скалиста почва струва много, но тези домове не са скъпи. Имам предвид в сравнение с онова, което получавате за парите си.

Улф си мислеше: „Ако не бяха издълбали скалата, за да построят стаята за отдих, какво ли щеше да види мъжът от другата страна, когато отворът се разтвореше? Дали щеше да види само скала и щеше ли това да му попречи да се освободи от онзи рог? Несъмнено!“

— Сигурно сте чели защо ни се наложи да закъснеем с откриването на този комплекс — продължаваше Бресон.

— Докато копаехме основите, открихме предишния град на хохокамите.

— Хохоками ли? — попита недоверчиво мисис Улф.

— Че кои пък са те?

— Много от хората, дошли в Аризона, не са чували за тях — охотно обясни Бресон. — Но не е възможно да живееш дълго във Финикс и да не се сблъскаш с много слухове за тях. Това са индианците, живели преди много време в Слънчевата долина Мисля, че са се заселили по тези места преди 1200 години. Копали са напоителни канали, издигали са градове, развили са цивилизация. В един момент с тях нещо се случило, но какво, никой не знае. Просто изчезнали от лицето на земята преди неколкостотин години. Някои археолози твърдят, че индианците папаго и пима са техните наследници.

Мисис Улф изсумтя и каза:

— Виждала съм ги. Не ми изглеждат способни на нещо повече от това, да построят кирпичените си колиби в резерватите.

Улф се обърна и възрази с неочаквано ожесточение:

— И днешните маи не изглеждат като хора, които някога са могли да построят своите храмове или да стигнат до концепцията за нулата. Но са го направили.

Бренда ахна възмутено. Бресон се усмихна още по-механично:

— Както и да е, трябваше да преустановим копането, докато археолозите не свършиха. Спряха ни за цели три месеца и не можехме да направим нищо, понеже щатските закони ни връзваха ръцете. Така или иначе, за вас това може да се окаже добре. Защото ако не се бяхме забавили, тези домове може би щяха вече да са разпродадени. Всяко зло за добро, нали знаете.

Той широко се усмихна и премести погледа си от единия върху другия.

Улф изчака малко, пое дълбоко дъх, защото знаеше какво ще последва от страна на Бренда, и каза:

— Вземаме я. Искам веднага да подпишем документите.

— Робърт! — извика Бренда.

— Ти дори не ме попита!

— Съжалявам, скъпа, но вече реших.

— Е, добре, но аз не съм решила!

— Хайде, хайде, приятели, нека не избързваме — намеси се Бресон с отчаяна усмивка на лицето.

— Помислете, обсъдете. Дори да се появи някой и да купи точно този дом, което, между другото, може да стане още днес, защото тези къщи се продават като топъл хляб, е, има още много подобни.

— Аз искам точно тази.

— Робърт, ти да не си се побъркал? — изви Бренда.

— Никога преди не си се държал така.

— До днес ти отстъпвах почти във всичко — каза той.

— Само и само да бъдеш щастлива. Сега обаче ти ще трябва да отстъпиш. Не искам кой знае колко. Освен това не каза ли сутринта, че искаш къща от този тип и че комплексът Хохокам е единственото, което ни е по възможностите? Така че, искам да подпишем предварителния договор още сега. Ще напиша чек за капарото.

— Но аз няма да го подпиша, Робърт.

— Защо не се приберете и не обсъдите покупката у дома на спокойствие? — предложи Бресон.

— Обадете ми се веднага щом стигнете до някакво решение.

— Моят подпис няма ли да бъде достатъчен? — попита Улф.

С измъчено подобие на усмивка Бресон отговори:

— Съжалявам, мисис Улф също трябва да подпише.

Бренда триумфално се усмихна.

— Обещайте ми, че няма да я показвате на никого — настоя Улф.

— Поне до утре. Ако се опасявате да не загубите потенциален купувач, веднага ще ви изплатя капарото.

— О, това не е необходимо, и Бресон се отправи към вратата с бързина, издаваща желанието му да се измъкне от неудобната ситуация.

— Няма да я показвам на никого, преди да се чуем с вас утре сутринта.

Никой от двамата не проговори по обратния път към Сендс мотел в Темп. Бренда седеше вдървено и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Улф я поглеждаше от време на време и забеляза, че носът й се е издължил, а устните й са станали още по-тънки, така че ако продължаваше в този дух, съвсем скоро тя щеше да заприлича на дебел папагал.

Дори когато накрая избухнеше, неспособна повече да се сдържа, тя щеше да звучи като дебел папагал. И от устата й щеше да се излее все същият уморен, но все така енергичен словесен порой от укори и заплахи. Тя щеше да го упрекне за това, че не й е обръщал внимание през всичките тези години и щеше да му припомни за бог знае кой път поред, че не си вдига носа от книгите, че се упражнява да стреля с лък, че тренира фехтовка или практикува алпинизъм — все спортове, които тя не би могла дори да помисли да упражнява, та макар и само заради артрита си. Щеше да му дърдори за годините нещастен живот, а по-точно за годините, които тя твърдеше, че били нещастни и накрая щеше да се разтресе в горчиво ридание.

Защо, по дяволите, беше останал с нея? Знаеше само, че на младини горещо я бе обичал и че обвиненията й не са съвсем лишени от основание. И странно, мисълта за възможна раздяла му причиняваше болка, болка по-голяма дори и от болката да остане до нея.

И все пак той имаше някакви основания да очаква, че е в правото си да пожъне плодовете на своя труд като професор по английски и класически езици. Сега, когато най-сетне разполагаше с достатъчно пари и време, можеше да обърне повече внимание на онези неща, които бе загърбил досега. Установявайки се в Аризона като база, той би могъл и да пътува. Но дали щеше да бъде така? Бренда нямаше да откаже да пътува с него, не, тя дори би настояла да го придружава. Но нямаше да крие скуката си и това щеше да отрови живота му. И едва ли можеше да я обвини за това, тъй като интересите й не съвпадаха с неговите. Означаваше ли всичко това, че той трябваше да се откаже от нещата, които придаваха смисъл на неговия живот, само и само тя да бъде щастлива? Още повече, че така или иначе, тя нямаше намерение да се почувства щастлива.

Точно както бе очаквал, езикът й се развърза след вечеря. Слушаше я, опита се спокойно да й възрази, да изтъкне липсата на логика в аргументите й, да посочи несправедливостта и неоснователността на нападките й.Беше напълно безполезно. Както винаги досега, тя свърши разплакана и заплашваща да го остави, или да се самоубие.Но както никога досега, този път той не отстъпи.

— Искам онази къща и желая да се наслаждавам на живота по начина, по който съм си го представял — каза той твърдо.

— И толкова.

След което облече палтото си и се отправи към вратата.

— Ще се върна късно. Може би.

Тя изпищя и захвърли по него пепелника. Той се отдръпна, пепелникът отскочи от вратата, отлющвайки малка треска. Слава Богу, поне не го последва навън, за да направи сцена пред другите, както бе постъпвала преди.

Нощта се бе спуснала, но луната още не бе изгряла и единствената светлина навън идваше от прозорците на мотела, от уличното осветление и от многобройните фарове на колите, носещи се по Апачи булевард. Той изведе колата на булеварда, потегли на изток и след малко зави на юг. Няколко минути по-късно караше по пътя за комплекса Хохокам. Мисълта за това, което смяташе да направи, го караше да се изпотява със студена пот. За първи път в живота си той сериозно възнамеряваше да извърши престъпление.

Комплекс Хохокам беше ярко осветен и оглушително озвучен от говорителите на системата за съобщения. Хаосът се усилваше от крясъците на децата, играещи по улиците, докато родителите им разглеждаха домовете.

Той продължи, без да спира, мина през Меса, направи обратен завой, връщайки се през Темп и надолу към Ван Бурен в посока към самия център на Финикс. Зави на север, после на изток и накрая се озова в Скотсдейл. Тук спря за час и половина в малка таверна. Спря да пие едва след четири чаши „VAT 69“. Не искаше повече, не, страх го бе да пие повече, за да не оплеска нещо в задачата, която му престоеше.

Когато отново се озова в Хохокам, светлините бяха изгаснали и над пустинята пак се беше спуснала тишина. Той паркира колата си зад къщата, която беше посетил следобеда. С един удар на облечения в ръкавица десен юмрук разби стъклото на прозореца, през който бе решил да стигне до стаята за отдих.

Когато влезе в нея, беше задъхан и сърцето му биеше сякаш бе тичал в продължение на няколко пресечки. Макар и изплашен, не можа да се сдържи и се усмихна сам на себе си. Като човек, който живееше от въображението си, той често се беше виждал в ролята на крадец взломаджия, е, не от обикновените, а примерно в „Рафълз“[1]. Едва сега можеше да разбере, че респектът му пред закона никога нямаше да му позволи да стане не само велик, а дори и дребен престъпник. Съвестта му го гризеше дори за такава дреболия като настоящата, акт, на който той смяташе, че има пълно право. А мисълта, че може да го заловят на местопрестъплението, едва не го накара да се откаже от рога. След целия си спокоен и почтен живот всичко можеше да рухне, ако го откриеха. Заслужаваше ли си?

Реши, че си заслужава. Отстъпеше ли сега, цял живот щеше да се пита от какво се бе отказал. Предстоеше му уникално приключение, такова, каквото никой друг не бе изживявал. Ако се проявеше като страхливец сега, по-добре направо да се застреляше, защото нито щеше да понесе загубата на рога, нито щеше да намери покой, че бе проявил такава нерешителност.

В стаята беше тъмно и се наложи да се придвижва към дрешника опипом. Когато пръстите му опряха в плъзгащата се врата, той бутна встрани лявото крило, същото, което бе избутал днес следобед. Направи го бавно и предпазливо, за да избегне всякакъв шум, след което замръзна неподвижно и се ослуша какво става навън.

Когато вратата се отвори напълно, той взе рога и отстъпи няколко крачки. Сложи мундщука на устните си и тихо духна в него. Мощният звук, който се изтръгна, така го изненада, че направо изпусна рога. Затърси го слепешката с ръце по пода и го намери в самия ъгъл на стаята.

Този път се престраши и духна силно. Чу се втори тон, но не по-силен от първия. Нещо в рога, може би сребърната паяжина в наустника, регулираше нивото на децибелите. Остана няколко минути застинал с почти опрян на устните му рог. Ясно беше, че седемте малки бутончета от долната страна задаваха различните хармоници. Беше невъзможно да определи отделните комбинации, без да експериментира и по този начин да привлече нечие внимание.

После сви рамене и промърмори:

„И какво от това?“

Духна отново, този път натискайки най-близкото до него бутонче. Седемте тона, които се изтръгнаха, бяха същите, които бе чул, но в друг ред.

И едновременно със заглъхването на звука някъде в далечината отвън се разнесе вик. Улф изруга, вдигна пак рога до устата си и натисна бутоните в реда, който се надяваше, че ще отвори вратата на Сезам.

В същия миг някой светна с фенерче през разбития прозорец и подмина нататък. Улф отново изсвири. Лъчът пак се появи на прозореца. И се разнесоха нови викове. Отчаян, Улф започна да опитва различни комбинации на бутоните. Третият опит като че ли повтори кратката мелодия, която бе чул.

Човекът отвън мушна ръката с фенерчето през прозореца. Чу се плътен глас, който изръмжа:

— Ей, ти вътре, я излизай веднага! Излез или започвам да стрелям!

Но на стената се беше появила призрачно зелена светлина, която сякаш разтопи дупка в нея. Лунни лъчи нахлуха през дупката. Дърветата и канарата се виждаха само като силуети на фона на сребристозеленикав глобус в небето.

Не можеше да се бави. Сигурно би се колебал, ако не го бяха забелязали, но сегашната ситуация просто не му оставяше избор. Другият свят може би предлагаше несигурност и опасности, но този тук определено го заплашваше с безчестие и позор. Затова в мига, в който нощният пазач повтори заплахата си, Улф изостави и него, и своя свят зад гърба си. Трябваше да се наведе и да вдигне крак високо, за да се промъкне през затварящия се отвор. Когато се обърна от другата страна, за да хвърли един последен поглед, видя, че дупката е с размерите на корабен илюминатор. Няколко секунди по-късно от нея нямаше и следа. Улф седна на тревата, за да успокои дишането си. Помисли си колко иронично би било, ако възбудата се окаже прекалено силна за шейсет и шест годишното му сърце. Умрял при пристигане. Те — които и да бяха тези „те“ — щяха да го погребат и да напишат на надгробната му плоча: Неизвестен землянин.

Почувства се по-добре. Намери сили дори да се позасмее, докато се изправяше на крака. Въздухът беше приятен за дишане, а температурата някъде към двайсетина градуса. Носът му долавяше някакви странни и много приятни аромати. Около него се разнасяше — дано наистина беше само това — чуруликането на птички. Някъде в далечината се чу ниско изръмжаване, но той не се изплаши. Беше сигурен, без никакви логични основания за подобна сигурност, че това са разбиващите се вълни на прибой. Луната беше пълна и огромна — два и половина пъти по-голяма от земната.

Небето беше загубило зеленикавия си оттенък и сега — ако се изключеше лунната светлина — си беше черно точно както нощното небе на света, който току-що бе напуснал. Огромно количество големи звезди се движеха със скорост и в посоки, които го замайваха и объркваха. Една от звездите се стрелна към него, ставайки все по-голяма и по-голяма, все по-ярка и по-ярка и в мига, преди да го удари, се понесе на няколко стъпки над главата му. Оранжево-жълтеникавото сияние от задната част му помогна да зърне за миг четири големи елипсовидни крила, клатещи се костеливи крака и силуета на глава със стърчащи от нея пипалца.

Беше нещо като светулка, само че с размах на крилете поне десет стъпки.

Улф се загледа в преместването, разширяването и свиването на тези живи съзвездия, докато не свикна с тях. Не знаеше в коя посока да потегли, но шумът на прибоя му помогна да вземе решение. Бреговата линия определено можеше да послужи като отправна точка, независимо дали щеше да потегли в някаква посока. Придвижваше се бавно и предпазливо с чести спирания, за да се ослуша и да огледа сенките наоколо.

Някакво същество с огромен гръден кош изсумтя наблизо. Улф мигновено се просна на тревата под сянката на близкия храст и се опита да не диша. Разнесе се някакво изшумуляване. Изпука клон. Улф надигна глава, за да се вгледа в осветената от луната поляна пред себе си. Огромно туловище — тъмно, космато и изправено на двата си крака се протътри на няколко метра от него.

То неочаквано спря и сърцето на Улф се преобърна. Размърда глава напред-назад и даде възможност на Улф да разгледа горилоподобния му профил. Но не беше горила или по-точно казано, не беше земна горила. Козината му не беше равномерно черна: широки черни и тесни бели ивици се редуваха на зигзаг по тялото и краката му. Ръцете бяха много по-къси от тези на земния му двойник, а краката бяха не само по-дълги, но и по-прави. Най-голямата разлика обаче бе в челото, защото въпреки тежките кости над очите то бе сравнително високо.

Горилата промърмори нещо, което не прозвуча като животински рев, а по-скоро като поредица от ясно модулирани срички. Оказа се, че не е сама. Отразена от гола чиста кожа зеленикава светлина проблесна от другата страна на Улф. Това беше жена, която вървеше заедно с чудовището и чийто рамене бяха скрити под огромната му дясна ръка.

Улф не можеше да види лицето — но зърна достатъчно, за да разбере, че тя има дълги стройни крака, добре оформен ханш, чудесни ръце и дълга черна коса. Запита се дали бе толкова красива и отпред.

Тя каза нещо на горилата с глас, който прозвуча като сребърна камбанка. Горилата отговори. После двамата излязоха от осветеното място и потънаха в тъмнината на джунглата.

Улф не стана веднага просто защото силно трепереше.

Накрая се изправи на крака и продължи да си пробива път сред храсталаците, които все пак не бяха така гъсти както в земна джунгла. И наистина, храстите бяха през доста големи интервали. Ако обстановката не бе така екзотична, той просто не би възприел флората наоколо като джунгла. Беше по-скоро парк — имаше и мека, ниска трева, която изглеждаше като неотдавна окосена.

Стресна се само след няколко крачки, когато някакво животно изгрухтя и изтича точно пред него. Зърна за миг разклонени като на елен червеникави рога, белезникав нос, огромни бледи очи и пъстро тяло. То с трясък си проби път покрай него и изчезна, но само след секунди той долови стъпки зад гърба си. Обърна се и видя същото създание на няколко крачки от себе си. Когато разбра, че е разкрито, то бавно скъси разделящото ги разстояние и мушна влажен нос в протегнатата му ръка. После измърка и се опита да се отърка странично в него. И понеже тежеше към четвърт тон, съумя да го избута настрана.

Улф се облегна върху едрото тяло, разтри го между големите чашковидни уши, почеса го по носа и леко го плесна по ребрата. Еленът го близна няколко пъти с дългия си мокър език, който беше леко грапав като език на лъв. Надеждите му, че тези ласки скоро ще му омръзнат се сбъднаха. Животното го остави също така неочаквано, както се бе сприятелило с него.

След като си замина, той се почувства по-малко застрашен. И наистина, щеше ли едно животно да се държи толкова приятелски с един истински непознат, ако се страхуваше от някакви хищници или ловци?

Шумът на прибоя се засилваше. Десетина минути по-късно той се озова на края на плажа. Сви се в сенките на извисяващите се над главата му дървета и насочи вниманието си към обления в лунна светлина плаж. Пясъкът беше бял и както можа да се убеди от изсипващите се между пръстите му песъчинки, бе много фин. Плажната ивица се простираше в двете посоки, докъдето му стигаше погледа, а ширината между гората и морето бе към двеста метра. И в двете посоки, на известно разстояние от него, се виждаха запалени огньове, край които се движеха силуетите на мъже и жени. Виковете и смеха им, макар и приглушени от дистанцията, подсилваха впечатлението му, че става дума за човешки същества.

Погледът му се прехвърли на непосредствено заобикалящата го част от плажа. На около триста метра, почти във водата, се виждаха две същества. Гледката го накара да поеме сепнато дъх и да замре.

Не го шокираше това, с което те се занимаваха, а по-скоро конструкцията на телата им. От кръста нагоре мъжът и жената приличаха във всичко на хората, но там където трябваше да имат крака, телата им се преливаха в перки.

Не можеше да устои на любопитството си. Скри рога в нещо като леха от по-висока трева и се прокрадна по края на джунглата. Когато се озова директно срещу двамата, спря, за да ги наблюдава. И тъй като мъжът и жената сега лежаха един до друг и си говореха, позата им позволяваше да ги изучи подробно. Убеди се, че те по никакъв начин не биха могли да го последват на сушата, както и че не притежаваха оръжие. Смяташе да се приближи до тях. Кой знае, те дори можеха да се окажат приятелски настроени.

Когато се доближи на двайсетина метра, отново спря да ги разгледа. Ако ставаше дума за тритони, то те и на половината не приличаха на риби. Опашката, с която завършваха, беше, за разлика от рибешката, в хоризонталната равнина. А и по нея не се виждаха никакви люспи. Гладка кафява кожа покриваше телата от горе до долу.

Той се изкашля. Те вдигнаха глави, мъжът извика, а жената изпищя. С недоловимо бързо за човешкото око движение те се изправиха на опашките си, отскочиха на тях високо във въздуха и се гмурнаха сред вълните. Лунната светлина му даде възможност за миг да зърне една тъмна глава, която се надигна от водата и после една опашка, която плесна във въздуха.

Прибоят стоварваше вълните си върху белия пясък. Луната светеше зелена и огромна. Морският бриз погали изпотеното му лице и продължи към джунглата, за да я разхлади. Няколко странни крясъка отекнаха в тъмнината зад гърба му, а в далечината се разнасяше шумът на хорска гълчава…

Неусетно за себе си той се замисли. В речта на двете същества, които беше изплашил с присъствието си, бе доловил нещо познато. Същото се отнасяше и до звуците, издадени от зебрилата (така бе нарекъл за себе си горилоподобното същество) и неговата спътница. Не бе разпознал никакви отделни думи, но звуците, интонацията, с която бяха произнесени, бяха събудили някакъв смътен спомен в паметта му. Определено не ставаше дума за език, който бе изучавал преди. Но дали бе някой от живите езици на Земята и беше ли го чувал на запис или във филм?

Една могъща ръка се отпусна върху рамото му, вдигна го във въздуха и го завъртя в обратна посока. Напомнящата на готическо видение муцуна и вдлъбнатите очи на зебрилата се доближиха на сантиметри до лицето му и той усети остър дъх на алкохол в ноздрите си. Чудовището проговори нещо и иззад храстите се появи жената. Тя бавно пристъпи и ако моментът беше по-подходящ, той би затаил дъх при вида на великолепното тяло и прекрасното лице. За нещастие в момента дъхът му беше спрял по съвсем друга причина. Гигантската маймуна би могла да го запрати в морето по-бързо и с по-голяма лекота, отколкото се бяха гмурнали онези полухора-полуриби преди малко. Но огромната ръка би могла също да го стисне и да раздроби костите му на каша.

Жената проговори нещо и зебрилата отговори. Едва сега Улф успя да разбере няколко думи. Езикът им беше сроден на микенския — гръцки от епохата преди Омир.

Не започна веднага да говори и да ги убеждава, че е безобиден и че намеренията му са мирни. Първо, защото беше толкова изумен, че не можеше да мисли ясно и, второ, знанието му на гръцкия от онзи период беше ограничено, макар и езикът да беше близък до еолийско-йонийския на слепия бард.

След малка пауза успя да измърмори няколко фрази ни в клин, ни в ръкав, без да се притеснява дали смисълът, който вложи в тях, щеше да бъде правилно разбран, защото искаше само да им покаже, че няма зли намерения. Когато го чу, зебрилата изсумтя, каза нещо на девойката и свали Улф обратно на пясъка. Той въздъхна облекчено и изкриви лице от болката в рамото. Огромната ръка на чудовището беше страхотно силна. Но като се изключеха размерите и окосмяването, беше си досущ като човешка.

Жената го дръпна за ризата. На лицето беше изписана на лека погнуса. По-късно щеше да разбере, че се е отвращавала от него в този момент. Тя никога преди не бе виждала стари, дебели мъже. А и дрехите му я озадачаваха. Продължаваше да дърпа ризата му. И за да не я принуждава да нареди на зебрилата да свърши тази работа, той сам я съблече. Тя я разгледа с любопитство, помириса я, каза „Уф!“ и направи някакъв жест.

Макар че би предпочел да не я беше разбрал и да изпитваше крайно нежелание да се подчини, той реши, че просто няма избор. Съблече всичките си дрехи и зачака следващите заповеди. Жената остро се изсмя, зебрилата излая и се удари по бедрото с ръка, от което се разнесе звук като при удар на брадва в дънер. Двамата с жената се прегърнаха през кръста и залени в истеричен смях се отдалечиха, залитайки по плажа.

Вбесен, унизен, засрамен, но също и благодарен, че се бе отървал, без да му се случи нищо лошо, Улф обу обратно панталоните си. Взе в ръка бельото си, чорапите и обувките и закрачи през пясъка обратно към джунглата. Изрови рога от мястото, където го бе скрил, и седна, чудейки се какво да прави оттук нататък. Накрая заспа.

* * *

Събуди се сутринта с болки в мускулите, гладен и жаден.

На плажа кипеше активност. В допълнение към тритоните от снощи по пясъка подскачаха напред-назад няколко големи тюлени с оранжева кожа и гонеха някакви кехлибарени топки, подхвърляни им от тритоните. Мъж, с къса козя опашка и извити рога на челото, бягаше на късите си космати крака, преследван от жена, приличаща твърде много на онази, която бе видял в компанията на зебрилата. Тази обаче имаше жълта коса. Накрая рогатият се извърна и скочи върху нея, събаряйки я със смях в пясъка. Това, което последва, показа, че тези създания, подобно на Адам и Ева, нямат представа какво е това грях.

Гледката беше повече от интересна, но когато една от сирените на плажа започна да се храни, това го заинтригува много повече. В едната си ръка тя държеше голям овален жълт плод, а в другата някаква полусфера, приличаща на черупката на кокосов орех. Партньорката на рогатия клекна край огъня на няколко метра от него и поднесе над жаравата риба, набучена на пръчка. Ароматът, който се разнесе, накара стомахът и червата му да се обадят недоволно.

Най-належащо беше да пие нещо. И понеже единствената видима в околността вода беше океанът, той се отправи към него по пясъка.

Посрещнаха го както можеше да се очаква — с изненада, резервирано и с известна доза безпокойство. Всички спряха своите занимания и се вторачиха в него. Когато се приближаваше до някои от тях, реакцията бе провиснала от изумление долна челюст и крачка назад с широко отворени очи. Някои от мъжете не отстъпиха, но изглеждаха готови да се изпарят, ако им кажеше „Бау!“. Не че изпитваше и най-малко желание да ги предизвиква, понеже и най-дребният от тях беше с мускули, които не оставяха никаква надежда на отпуснатото му старо тяло.

Улф навлезе във водата до кръста и я опита. Беше видял вече, че другите я пият и се надяваше, че организмът му ще я понесе. Водата беше чиста, прясна и имаше някакъв екзотичен вкус. Пи колкото можа и се почувства така, сякаш му бяха прелели свежа младежка кръв. Излезе от океана и прекоси обратно плажа в посока към джунглата. Останалите подхванаха заниманията си и макар да го наблюдаваха открито, не се осмелиха да му кажат нищо. Той им се усмихна, но веднага спря, виждайки, че това ги стряска. Захвана се да търси храна и скоро намери плодове като онези, които сирената ядеше. Жълтият плод имаше вкус на праскова, а месото на приличащия на кокосов орех плод беше като крехко говеждо, примесено със счукани на ситно ядки.

Когато свърши, се почувства заситен. Липсваше му само лулата. Но, изглежда, в този рай нямаше тютюн.

* * *

Следващите няколко дни той прекара в джунглата с редки излизания до океана. Местните крайбрежни жители свикнаха с него и дори започнаха да се присмиват, когато се появеше рано сутрин. Един ден няколко мъже и жени го нападнаха и смеейки се оглушително, му свалиха дрехите. Той подгони жената, която му отмъкна панталоните, но тя бързо се скри в джунглата. Когато се показа отново, ръцете бяха празни. Вече можеше да говори езика им дотолкова, че ако произнесеше фразата достатъчно бавно, имаше шанс да го разберат. С течение на годините преподавателска и изследователска работа беше натрупал богат гръцки речник и сега му оставаше само да изглади интонацията и да запомни няколкото нови за него думи.

— Защо направи това? — попита той прекрасната черноока нимфа.

— Исках да видя какво криеш под тези отвратителни парцали. Гол си грозен, но с тези неща върху теб си направо непоносим.

— Неприличен? — попита той, но тя не разбра думата.

Той сви рамене и се замисли. Явно се налагаше да се държи като останалите в тези райски градини. Температурата денем и нощем се променяше само с няколко градуса, нямаше никакъв проблем да си набави разнообразна храна, не се налагаше да работи, да плаща наем, да говори за политика, нямаше национални или расови вражди, не бе подложен на никакво напрежение освен лесна за премахване сексуална неудовлетвореност.

Нощем спеше на куп трева в хралупата на едно голямо дърво. Беше само една от хилядите подобни хралупи, защото се оказа, че те са нещо характерно за определен вид дървета. Сутрин не се излежаваше до късно. От няколко дни ставаше рано и наблюдаваше пристигането на слънцето. „Пристигане“ беше по-правилна дума от изгряване, защото слънцето определено не изгряваше. От другата страна на морето се издигаше огромен планински масив — толкова голям, че краят му не се виждаше. Слънцето винаги излизаше иззад планината и когато се появеше, вече беше високо в небето. След това преминаваше право през зеленото небе, но не залязваше, а се скриваше, завивайки зад другия край на планината.

Час по-късно се появяваше луната. Тя също излизаше иззад планината, също минаваше по небето и също се скриваше пак зад планината. През нощ се изсипваше проливен дъжд, който продължаваше към един час. Тогава Улф се събуждаше, защото въздухът ставаше малко по-хладен. Той се напъхваше по-дълбоко в листата, потръпваше и се опитваше да заспи.

Но с всяка следваща нощ това му се отдаваше все по-трудно. Мислеше за своя свят, за работата си, за забавленията… за жена си. Какво ли правеше Бренда в този момент? Без съмнение скърбеше за него. Макар много пъти да се бе проявявала като язвителна, хаплива и недоволна, тя го обичаше. Изчезването му сигурно я бе шокирало и представляваше тежка загуба за нея. И все пак тя щеше да бъде добре. Винаги бе настоявала застраховката му за живот да бъде по-голяма, отколкото той можеше да си позволи — колко пъти това бе ставало повод за кавги помежду им. Но Улф се сети, че тя нямаше да получи и цент от застраховката още дълго време, защото от компанията щяха да поискат доказателства, че е умрял. Както и да е, дори да се наложеше да изчака необходимия срок, за да бъде обявен за мъртъв, тя щеше да живее от социалната си осигуровка. Което би означавало драстично смъкване на стандарта на живот, макар да бе напълно достатъчно, за да живее без проблеми.

Той определено не смяташе да се връща. Беше възвърнал младостта си. Макар да се хранеше доста добре, сваляше килограми, а и мускулите му ставаха все по-силни и по-твърди. Усещаше, че краката му пружинират, а в душата му се бе върнало онова радостно чувство, което бе изчезнало в началото на двайсетте му години. На седмата сутрин потри с ръка темето си и усети, че му е набола коса. На десетата сутрин се събуди с болка във венците. Разтри подпухналата плът и се запита дали не се разболява от нещо. Беше започнал да забравя, че съществуват болести, защото се чувстваше изключително добре, а и не бе видял досега нито един болен сред обитателите на крайбрежието.

Венците продължиха да го болят още една седмица, а междувременно той откри за себе си естествено ферментирала течност в един плод, приличащ на голям орех. Плодовете растяха на гроздове близко до върхарите на тънко дърво с къси, чупливи, бледоморави клони и оформени като лула жълти листа. Когато разкъсваше с остър камък жилавата им кожа, от вътре се разнасяше аромат на плодов пунш. Вкусът бе като на джин с тоник, подправен с малко черешов битер, а въздействието беше като от здрава глътка текила. Течността спираше донякъде болката във венците и притъпяваше раздразнението му от нея.

Девет дни след първия пристъп усети десет малки бели и твърди зъба да си пробиват път в челюстта му. Израстването на естествената тъкан започна да изтласква златните пломби на останалите му зъби. Плешивото му допреди няколко дни теме вече беше добре покрито с гъста черна четина.

И това не беше всичко. Плуването, бягането и катеренето бяха стопили тлъстините по тялото му. Подутите вени по крайниците му се бяха прибрали обратно. Можеше дълго да тича, без да се задъхва и да се чувства като че ли сърцето му ще се пръсне. Всичко това го опияняваше, но не до такава степен, че да не се пита как бе възможно.

Разпита няколко от местните жители за тяхната младост. Всички му отговориха по един и същи начин: „Такава е волята на Повелителя!“

Първо реши, че имат предвид Създателя и това му се стори странно. Защото, доколкото ги бе опознал, тези хора нямаха религия. Поне отсъстваше организираният подход, ритуалите, символите.

— Кой е Повелителя? — попита той. Допускаше, че превежда по неправилен начин тяхната дума „уанакс“ или че тя има малко по-различно значение от това, което Омир бе използвал.

Ипсевас, зебрилата, най-интелигентното същество от всички, които бе срещнал до момента, му отговори:

— Той живее на върха на света, отвъд Океанос — и посочи през морето, нагоре към планинския масив от другата страна. — Повелителя живее в красив и непревземаем дворец на върха на света. Той е сътворил този свят, той е създал и нас самите. В миналото обичаше да слиза и да се весели заедно с нас. Ние правехме каквото поискаше и играехме с него. Но ни беше страх. Защото ако го подразним с нещо или се разгневи, той може да ни убие. Или да направи нещо още по-лошо.

Улф се усмихна и кимна. Да, значи Ипсевас и останалите, подобно на земните жители, не разполагаха с рационално обяснение за произхода и естеството на своя свят. Но крайбрежните жители притежаваха нещо, което липсваше на Земята. Единомислие. Всички, които попита, му отговориха по същия начин като зебрилата.

— Такава е волята на Повелителя. Той е сътворил този свят и той ни е създал.

— Откъде знаеш? — не се примиряваше Улф. Не че очакваше отговор, по-различен от този, който бе получавал на Земята. Но този път го изненадаха.

— О — отговори Пайява сирената, — самият Повелител ни го каза. Освен това и майка ми го каза. А тя със сигурност е знаела. Защото Повелителя е направил тялото и тя помни това, макар да е било преди много, много време.

— Така ли? — проточи Улф, питайки се дали не си правят някакъв майтап с него и разбирайки, че ако е така, то ще му бъде много трудно да отвърне по същия начин. — А къде е тогава майка ти? Бих искал да говоря с нея.

Пайява махна с ръка на запад.

— Някъде там.

„Някъде“ можеше да означава няколко хиляди мили, защото той нямаше ни най-малка представа докъде се простира тази плажна ивица.

— Не съм я виждала отдавна — допълни Пайява.

— От колко време? — попита Улф.

Пайява намръщи прекрасните си вежди и нацупи устни. Плачат да бъдат нацелувани, помисли си Улф. А това тяло! Завръщането на младостта му беше съпроводено и с определен сексуален глад.

Пайява го погледна, усмихна се и каза:

— Ти май показваш интерес към мен, а?

Той се изчерви и щеше да си тръгне веднага, ако не искаше отговор на въпроса си.

— От колко години не си виждала майка си? — настоя той.

Но Пайява не можеше да му отговори. Думата „години“ отсъстваше от речника.

Улф примирено сви рамене и бързо си тръгна, за да се скрие сред ярко оцветените листа на дърветата в джунглата. Тя извика след него, първо игриво, после гневно, когато стана ясно, че той няма да се обърне. И завърши с няколко унищожителни забележки за това, какво представлява той в сравнение с останалите мъже. Не възрази — това би било под достойнството му, а и в думите имаше истина. Макар тялото му бързо да възвръщаше младостта и силата си, то все още изоставаше в сравнение с перфектните мъже навсякъде около него.

Забрани си да мисли за тези неща и опита да се концентрира върху разказа на Пайява. Ако можеше да намери майка или поне някой от нейните връстници, може би щеше да научи повече за Повелителя. Но вярваше в истинността на думите — макар че на Земята биха прозвучали направо невероятно. Тези хора просто не лъжеха. Дори измислицата им беше непозната. Подобна прямота имаше своите предимства, но също така означаваше, че те имат ограничено въображение и са лишени от остроумие или изобщо от чувство за хумор. Смееха се честно, но за очевидни неща и дреболии. Палячовщините бяха върха на комедията за тях, както и грубите шеги.

Изруга се наум, защото имаше проблеми с концентрацията върху онова, което искаше да обмисли. И тези проблеми ставаха все по-сериозни и по-сериозни. Та, за какво бе мислил, преди да се разсее заради непригодността си да се адаптира към местното общество? А, да. За майката на Пайява! Някои от по-възрастните биха могли да го просветят… ако ги намереше. И как би могъл да ги разпознае, след като всички изглеждаха на една възраст? Имаше съвсем малко младежи, може би трима, сред стотиците, с които се бе срещал досега. Нещо повече, дори сред многото животни и птици (някои от които твърде странни на външен вид) само към половин дузина не бяха зрели екземпляри.

Но макар ражданията да бяха редки, равновесието се запазваше поради липсата на смърт. Бе видял три мъртви животни — две, убити при нещастни случаи и едно по време на схватка заради женска. Но дори и това можеше да си причисли към нещастните случаи, защото победеният мъжкар — антилопа с цвят на лимон — се бе обърнал, за да избяга и си бе счупил врата, докато прескачаше дънера на паднало дърво.

На тялото на мъртвото животно не бе дадено да изгние и да се вмирише. Няколко вездесъщи твари, които приличаха на двукраки лисици с бели носове, провиснали като на басет уши и маймунски лапички, изядоха трупа за по-малко от час. Лисиците бродеха из джунглата и почистваха всичко — плодове, орехи, трупове. Изглежда им допадаше вкусът на гнило, защото бяха готови да пренебрегнат здравия плод пред натъртения. Но те не внасяха дисонанс в тази симфония на красота и живот. Дори в градината на рая имаше нужда от боклукчии.

Улф често се заглеждаше през синия Океанос към гигантската планина, за която бе научил, че се казва Таяфаяуд. Кой знае, може би Повелителя наистина живееше там. И може би си струваше да пресече морето и да се изкачи по тези страховити склонове, разчитайки да разкрие някои мистерии на тази вселена. Но колкото по-усърдно се опитваше да прецени височината на Таяфаяуд, толкова по-малко му харесваше идеята. Черните скали се издигаха нагоре и нагоре, а очите се насълзяваха и главата се замайваше. Никой не би могъл да живее на върха, защото там нямаше да може да диша.

Един ден Робърт Улф извади сребърния рог от скривалището му в хралупата на едно дърво. После се отправи през гората към канарата, от която мъжът, назовал се Кикаха, му бе хвърлил рога. Кикаха и странните същества бяха изчезнали сякаш никога не ги бе имало и нито един от хората, с които бе разговарял, не ги беше виждал или чувал за тях. Смяташе да се върне в своя свят и да опита още веднъж. И ако след време преценеше, че неговите предимства превъзхождат тези на Райската градина, щеше да остане там. Или пък щеше да пътува между двата свята и да получава най-доброто от всеки. Като се умореше от единия, щеше да си дава почивка на другия.

По пътя се отби при Еликопсис, която го покани да пийнат и да поговорят. Еликопсис, чието име означаваше „светлооката“, беше великолепна дриада[2] с пищно тяло. Тя беше най-близка до понятието „нормален“ от всички, с които се бе запознал до момента. С тъмновиолетовата си коса и с подходящо облекло на Земята тя щеше да привлече същото внимание, с което се обкръжават само фантастично красивите жени.

В допълнение на това тя бе една от малкото, с които можеше да се проведе смислен разговор. Тя не смяташе, че разговорът — това значи да бърбориш несвързани неща или безпричинно да се смееш високо и да не обръщаш внимание на онези, с които уж разговаряш. Улф с отвращение бе открил, че повечето от крайбрежните жители, както и обитателите на гората, бяха монологисти, независимо от общителността им или от вниманието, с което изглеждаше, че разговарят.

Еликопсис беше по-различна, може би защото не се чувстваше член нито на едната общност, нито на другата. В този свят край морето местните жители, които не разполагаха с технологията дори на австралийските аборигени (и не се нуждаеха от нея), бяха развили сложни социални взаимоотношения. Всяка група разполагаше с определена територия на брега и в гората, която бе разпределена на повече и по-малко престижни участъци. Всеки можеше да говори с часове (и обичаше да уточнява с най-големи подробности) своите хоризонтални или вертикални позиции спрямо всеки останал член на групата, която обикновено наброяваше трийсетина души. Те можеха и бяха готови да цитират в най-големи подробности споровете, сдобряванията, личните пороци и добродетели, атлетическите умения или липсата на такива, ловкостта в множество детински прости игри и дори сексуалните способности на всеки.

Еликопсис притежаваше чувство за хумор, светло като очите — но също и известна чувствителност. Днес тя го привлече и с още нещо — стъклено огледало, поставено в златен обръч, инкрустиран с диаманти. Това бе един от малкото изработени предмети, които бе виждал.

— Къде намери това? — попита я той.

— О-о, даде ми го Повелителя — отговори Еликопсис. — Преди много време аз бях една от любимките му. Винаги когато слезеше от върха на планината и дойдеше при нас, той прекарваше много време с мен. Хризеис и аз бяхме двете, които обичаше най-много. Ще повярваш ли, че другите още ни мразят заради това? Това е причината да съм толкова самотна… не че общуването с другите ми дава кой знае колко.

— И как изглежда Повелителя?

— От шията надолу той много прилича на всеки висок добре сложен мъж, като теб например — засмя се тя.

Тя го прегърна и започна да го целува по бузата, бавно премествайки устни към ухото му.

— А лицето му? — интересуваше се Улф.

— Не знам. Чувствах го, но не можех да го видя. Някакво излъчване ме заслепяваше. Когато се приближаваше до мен, трябваше да затворя очи — толкова бе ярко.

Тя затвори устните му със своите и след малко той забрави всичките си въпроси. Но когато тя остана да лежи до него полузаспала върху меката трева, той взе огледалото и се погледна в него. И сърцето му запя от радост. Изглеждаше на двайсет и пет години. Знаеше за промяната, но едва сега осъзна какво точно се бе случило.

— Ако се върна на Земята, ще се състаря ли със същата скорост, с което възвърнах младостта си тук? — Той стана и се замисли. После допълни: — Защо се самозалъгвам? Няма да се върна.

— Ако си тръгваш — обади се Еликопсис в просъница, — потърси Хризеис. Нещо трябва да се е случило — тя бяга от всеки, който опита да се приближи до нея. Дори аз — нейната приятелка — не мога да се приближа. Случило се е нещо ужасно, нещо, за което тя не иска да разговаря. Ще я обикнеш. Тя не е като другите. Тя е като мен.

— Добре — разсеяно обеща Улф, — ще я намеря.

И тръгна. Макар да се бе отказал да мине през вратата, през която бе дошъл, той искаше да поекспериментира с рога. Може би имаше и други проходи. А възможно бе рогът да отваря врати навсякъде, където бъдеше използван.

Дървото, под което се спря, беше един от многобройните рогове на изобилието. Беше високо над двеста стъпки, дебело поне трийсет, имаше гладка, мазна на пипане азурно синя кора, а клоните му бяха дебели колкото бедрото му и дълги към шейсет стъпки. По тях нямаше разклонения и листа. В края на всеки клон се виждаше твърд цвят, дълъг към осем стъпки и оформен точно като рог на изобилието.

От всеки цвят се стичаше непрекъсната тънка шоколадова на цвят струя. Продуктът имаше вкуса на мед и едва доловимия аромат на тютюн — странна комбинация, която особено му допадаше. Всеки обитател на гората ядеше от това.

Улф изсвири с рога под дървото. Не се появи никакъв проход. Опита отново на стотина метра по-нататък, но без резултат. Значи, заключи той, рогът действа само в определени зони, а може би дори и само в района на онази приличаща на клекнала жаба канара.

И в същия миг той зърна главата на момичето, което се бе подало иззад дървото първия път, когато бе надникнал през дупката в стената. Сигурно беше тя: същата глава със сърцевидна форма, същите огромни очи, същите пълни устни и същите тигроподобни кичури черна и кестенява коса.

Той я поздрави, но тя избяга. Тялото беше превъзходно: краката бяха най-дългите, които някога бе виждал. На всичко отгоре тя беше по-слаба от твърде заоблените и пълногърди жени на този свят.

Улф изтича след нея. Момичето хвърли поглед назад през рамо, изпищя отчаяно и продължи да бяга. Това едва не го накара да спре, защото се натъкваше за първи път на подобна реакция. Беше свикнал на първоначална резервираност, но не и на паника и ужас.

Момичето спря едва когато повече не можеше да се движи. Хълцайки задъхано, тя се облегна на покрита с мъх скала непосредствено до малък водопад. Беше застанала сред високи до глезена жълти цветя с формата на въпросителен знак. Някаква птица с очи на сова, остри пера и дълги прегъващи се напред крака, премигна към тях. И нададе крясък, който прозвуча като „уии-уии-уии“.

Улф се усмихна и бавно се приближи:

— Не се плаши от мен. Няма да ти сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим.

Момичето посочи с треперещ пръст към рога и развълнувано попита:

— Откъде взе това?

— Получих го от един мъж на име Кикаха. Ти също го видя. Познаваш ли го?

Огромните очи на момичето бяха тъмнозелени. Той си помисли, че това са най-красивите очи, които някога бе виждал. Независимо… а може би именно заради котешките зеници.

Тя поклати глава отрицателно:

— Не, не го познавам. Видях го за първи път, когато онези… — тя преглътна с труд, пребледня и за миг изглеждаше така, като че ли ще повърне — неща го заградиха върху канарата. И после видях как го смъкнаха от нея и го откараха някъде.

— О, значи не са го свършили? — попита Улф. Не каза „убит“ или „мъртъв“, защото тези думи бяха табу тук.

— Не. Може би тези твари са имали намерение да му сторят нещо още по-ужасно от това, да го… свършат.

— А защо искаше да избягаш от мен? — поиска да разбере Улф. — Нали аз не съм едно от онези неща.

— Аз… аз не мога да говоря за това.

Улф се замисли за нежеланието да говори за неприятни неща. Тези хора толкова рядко се натъкваха на отблъскващи или опасни неща в живота си, че направо бяха неспособни да ги посрещнат с достойнство. Те просто бяха свръхпрограмирани да живеят безметежно и красиво.

— Не ме е грижа дали искаш, или не искаш да говориш за това — каза той. — Трябва да говориш. Важно е.

Тя извърна лице настрани.

— Няма.

— Накъде заминаха?

— Кои?

— Онези чудовища. И Кикаха.

— Чух го да ги нарича „гуорли“ — започна тя. — Никога не бях чувала тази дума. Те… гуорлите… трябва да са дошли от друго място — тя посочи нагоре и към морето. — Сигурно са от планината. Някъде там, от високото.

Изведнъж тя се обърна и се приближи до него. Обърна огромните си очи към него и той не можа да не се възхити на изящните черти, на гладката и нежна кожа.

— Да се махнем! — проплака тя. — Далече! Онези неща са още тук. Част от тях може и да са отвели Кикаха, но не всички си тръгнаха! Видях две преди няколко дни. Криеха се в хралупата на едно дърво. Очите им блестят като на животните, но миришат ужасно като мухлясал плод.

После сложи ръка върху рога.

— Мисля, че търсят това!

— А аз свирих с него преди малко — каза замислено Улф. — И ако са били наблизо, значи са ме чули!

Той се огледа. Стори му се, че зад един храст на стотина метра от тях нещо проблясва.

Загледа се в храста по-внимателно и след малко видя, че клоните му се размърдват и пропускат през себе си слънчев лъч. Хвана девойката за тънката ръка и каза:

— Да тръгваме! Но ще вървим така, сякаш нищо не сме видели. Дръж се естествено.

Тя го дръпна за ръката и попита:

— Какво има?

— Само не изпадай в истерия. Мисля, че видях нещо зад един храст. Може да ми се е сторило, но може и да е гуорл. Не гледай натам! Ще ни издадеш!

Но думите му прозвучаха твърде късно, защото тя рязко обърна глава нататък. После ахна и се притисна до него.

— Те… те…!

Той погледна в посоката, в която сочеше показалецът и видя две тъмни тантурести фигури да изникват иззад храста. Носеха по едно дълго, широко и извито острие от стомана в ръката си. Те размахаха ножовете и изреваха нещо с дрезгави гласове. Тъмните им космати тела не бяха покрити с никакви дрехи, но около кръстовете им имаше широки колани с ножници, от които стърчаха дръжките на други ножове.

— Без паника! — нареди Улф. — Не мисля, че са способни да тичат бързо с тези къси и криви крака. Искам да ми го кажеш едно добро място, където бихме могли да се скрием от тях — някъде, където не биха могли да ни последват.

— От другата страна на морето — каза тя с треперлив глас. — Не мисля, че ще ни намерят, ако вземем голям аванс. Можем да тръгнем с хистоихтис.

Тя говореше за едно от големите мекотели, с които изобилстваше морето. Телата им бяха покрити с тънки като хартия, но яки черупки, оформени като корпуса на състезателна яхта. Тъничък, но здрав, издължен хрущял излизаше вертикално от гърба на всяко от тези същества и на тази хрущялна мачта израстваше триъгълно платно от плът, толкова тънко, че беше прозрачно. Ъгълът на платното се контролираше от мускулите. Когато нямаше вятър, животното изхвърляше реактивна водна струя, която му позволяваше да се движи и при затишие. Тритони и сирени, както и другите разумни същества, населяващи плажната ивица, често яхваха морските създания и ги насочваха чрез лек натиск по оголените им нервни центрове.

— Мислиш ли, че гуорлите ще трябва да използват лодка? — попита той. — Ако е така, ще им бъде малко трудно, освен ако сами не си направят такава. Не си спомням да съм виждал плавателни съдове тук.

Улф често поглеждаше през рамо. Гуорлите ги следваха малко по-бързо, а телата им се клатеха като на пияни матроси. Двамата с момичето стигнаха до поток, широк към седемдесет стъпки. Оказа се, че в най-дълбоката си част, водата стига до кръста им. Беше хладна, без да е леденостудена, прозрачна и в нея се стрелкаха сребристите тела на непознати видове риба. Когато излязоха на отсрещния бряг, се скриха зад ствола на едно от дърветата с „роговете на изобилието“. Девойката настояваше да продължат, но той възрази:

— Искам да видя как ще се справят, като стигнат средата на потока.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра тя.

Той не отговори. Скри рога зад дървото и се огледа за камък. Избра един с размер колкото главата му, кръгъл и достатъчно грапав, за да го държи в едната си ръка. Опита на тежест един от падналите „рогове“. Макар и голям, той беше кух и тежеше не повече от двайсетина фунта. Двата гуорла вече се бяха добрали до срещуположния бряг. И тук се видя ахилесовата им пета: те сновяха напред-назад по брега, размахваха с безсилна ярост ножовете си и ръмжаха толкова силно на гърления си език, че Улф ги чуваше от своето скривалище. Накрая единият се престраши да топне широкото стъпало на крака си във водата. Незабавно го дръпна обратно, изтръска го както котка изтръсква мократа си лапа и каза нещо на другия гуорл. Той му отговори и веднага след това изрева.

Гуорлът с мокрия крак изрева на свой ред, но стъпи във водата и бавно започна да си проправя път в нея. Улф го наблюдаваше, отбелязвайки, че другият смята да се въздържи да влезе, докато колегата му не мине средата. Тогава взе „рогът на изобилието“ в едната си ръка и камъка в другата и изтича към потока. Момичето изпищя зад гърба му. Улф изруга наум, защото писъкът предупреди гуорла във водата, че той отива към него.

Гуорлът спря, както беше до кръста във водата, извика към Улф и размаха заплашително ножа си. Улф не виждаше смисъл от крясъци. Той изтича до самата вода, а гуорлът възобнови движението си към брега. Другият гуорл, който беше замръзнал на място при появата на Улф, сега скочи във водата на помощ на партньора си. Това влизаше в плана на Улф. Оставаше му само да се надява, че ще може да се справи с първия, преди вторият да премине средата.

Близкият гуорл хвърли ножа си, а Улф вдигна рога на изобилието пред себе си. Ножът издрънча в тънката му, но здрава черупка със сила, от която едва не го изпусна. Гуорлът протегна ръка за друг нож. Без да обръща внимание на забилия се нож, Улф продължи да тича. В мига, когато гуорлът замахна странично с втория нож, Улф пусна камъка, вдигна големия камбановиден рог и го нахлупи върху гуорла.

От вътрешността на рога се разнесе глух крясък. Улф го изпусна от ръцете си и видя как рогът и заклещеният в широкия му отвор гуорл се понасят надолу по течението. Улф изтича във водата, взе обратно камъка и сграбчи отплаващия гуорл за ритащия крак. Хвърли бърз поглед към другия противник и видя, че замахва с ножа си. Улф дръпна за дръжката забилия се в рога нож и се хвърли зад прикритието на черупката. Беше принуден да пусне дърпащия се космат крак на падналия гуорл, но поне съумя да отбягне летящия към него нож. Той прелетя над ръба на черупката и се заби до дръжката в калта на брега.

Междувременно гуорлът в рога успя най-сетне да освободи главата си, кашляйки задавено. Улф го удари с ножа странично, но острието се плъзна по едно от твърдите хрущялни буци по тялото му. Гуорлът възмутено изрева и се обърна към него. Улф заби с всичка сила ножа в корема му. Острието потъна до дръжката, а гуорлът падна във водата. Рогът отплува надолу, лишавайки Улф от прикритието, което така успешно бе използвал досега. Беше се лишил и от ножа си и разполагаше само с камъка в ръка. Другият гуорл приближаваше и държеше ножа напречно пред гърдите си. Явно не възнамеряваше да го хвърля. Което означаваше, че ще се приближи максимално до Улф.

Улф си наложи да изчака, докато съществото се озова на десетина стъпки от него. Беше клекнал във водата, така че бе потопен до гърдите и камъкът не се виждаше. Освен това беше го прехвърлил под водата от лявата си ръка в дясната. Можеше да разгледа лицето на гуорла отблизо. Имаше много ниско чело, масивен ръб от кост над близко разположените лимоненожълти очи, плътни рунтави вежди, плосък нос с една ноздра, тънки черни животински устни, издадена челюст, която придаваше на устата нещо жабешко, липсваше брадичка и имаше остри редки зъби на хищник. Главата, лицето и тялото бяха покрити с дълга, гъста, тъмна козина, която вонеше като мухлясъл плод. Вратът беше много як, раменете бяха полегати.

Улф беше изплашен от вида на създанието, но не отстъпи. Ако сега се обърнеше да избяга, това би означавало да намери края си с нож, забит в гърба.

Когато гуорлът, без да престава да ръмжи и да съска на гадния си език, се приближи на шест стъпки, Улф се изправи. Вдигна камъка, а гуорлът, разбирайки намеренията му, вдигна ножа, за да го хвърли. Камъкът полетя право напред и отскочи от някаква цицина на челото. Тварта залитна назад, изпусна ножа си и падна по гръб във водата. Улф закрачи през водата към него, бръкна за камъка, намери го и показа глава над повърхността точно навреме, за да се изправи очи в очи с гуорла. Макар изражението му да беше замаяно и погледът в очите му да бе кръстосан, той в никакъв случай не беше изваден от строя. А на всичко отгоре държеше в ръка друг нож.

Улф вдигна камъка високо и го стовари в центъра на черепа му. Чу се силно изпукване. Гуорлът отново падна назад, този път изчезна под водата и изплува едва след няколко метра, носейки се по лице.

Едва сега настъпи реакцията на това, което бе извършил. Осъзна, че сърцето му бие така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите му; видя, че се тресе цял, усети, че неудържимо му се повдига. Но си спомни за ножа, останал забит в калта и отиде да го вземе.

Девойката все още беше зад дървото. Изглеждаше толкова ужасена, че не бе чудно, че не може да каже нищо. Улф взе рога, хвана момичето за ръката и енергично я разтърси.

— Хайде, ела на себе си! Помисли какъв късмет извади! Не те, а ти можеше да бъдеш мъртва в този момент!

Тя силно изви, след това се разрида. Изчака я да се наплаче и като видя, че се е освободила от мъката си, проговори:

— Аз дори не знам името ти.

Огромните очи бяха почервенели и лицето изглеждаше състарено. Но дори и в това състояние, помисли си той, едва ли имаше земна жена, която би могла да се сравни с нея. Красотата правеше току-що изживения ужас да изглежда като нещо незначително.

— Аз съм Хризеис — каза тя. И със странна смес от гордост и свенливост допълни: — Аз съм единствената жена, на която е позволено да носи това име. Повелителя забрани на другите да го използват.

— Отново Повелителя — изръмжа той. — Винаги все Повелителя. Кой, по дяволите, е той?

— Наистина ли не знаеш? — отговори тя, сякаш не можеше да му повярва.

— Наистина не знам — той замълча за миг и после повтори името — сякаш го опитваше на вкус: — Хризеис, казваш? Е, това име не е непознато на Земята, макар че в университета, в който преподавам, ще се намерят маса неграмотни, които едва ли са чували за него. Те знаят, че Омир е написал Илиадата и смятат това за напълно достатъчно. Хризеис — дъщерята на Хризис, служител в храма на Аполон. Заловена от гърците по време на обсадата на Троя и предадена на Агамемнон. Но Агамемнон бил принуден да я върне на баща заради чумата, изпратена от Аполон.

Хризеис запази мълчание толкова дълго, че Улф загуби търпение. Смяташе, че е крайно време да напуснат този район, но не беше уверен нито накъде да тръгнат, нито колко да вървят.

Леко намръщена, Хризеис проговори:

— Това беше много отдавна. Почти нищо не помня. Всичко ми се губи в главата.

— За какво става дума?

— За мен. За баща ми. За Агамемнон. За войната.

— Е, и? — той си мислеше, че би искал да стигнат в полите на планината. Там щеше да получи по-ясна представа какво точно трябваше да изкачи.

— Аз съм Хризеис — каза тя. — Онази, за която говориш. Но ти звучиш като човек току-що дошъл от Земята. О, моля те кажи ми, истина ли е?

Той въздъхна. Тези хора можеше и да не лъжат, но нямаше нищо, което би им попречило да вярват, че историите, които разказват, са истински. Беше чувал толкова много небивалици, че му бе напълно ясно колко зле информирани са и колко лесно се изкушават да реконструират миналото, както им е изгодно. И правеха това напълно невинно, разбира се.

— Не бих искал да разрушавам твоя малък измислен свят — каза той примирително, — но онази Хризеис, ако изобщо е съществувала, е умряла преди поне 3000 години. И освен това тя е била човешко същество. Не е имала пъстра коса и очи с котешки зеници.

— Аз също… тогава. Но Повелителя ме отвлече, доведе ме в тази вселена и промени тялото ми. Точно както е отвлякъл и другите и ги е променил или е вложил мозъка им в телата, които сам е създал.

Тя направи жест нагоре и към морето:

— Той сега живее там и напоследък не го виждаме много често. Някой разказват, че е изчезнал преди много време и сега мястото му е заето от друг Повелител.

— Да се махаме оттук — каза той. — Ще говорим за тези неща по-късно.

Бяха изминали само четвърт миля, когато Хризеис му направи знак да се скрие заедно с нея зад един разклонен храст със златни листа и тъмновиолетови клони. Той приклекна до нея и разтвори леко клоните, за да види какво я бе обезпокоило. На няколко метра от тях стоеше мъж с космати крака и извити рога на челото. На нисък клон, точно на нивото на очите на мъжа, беше кацнал грамаден гарван. Размерите му бяха като на златен орел, а челото му бе високо. Черепът му изглеждаше достатъчно голям, за да побере мозъка на фокстериер.

Улф не се изненада от големината на гарвана, защото вече бе срещал животни с необичайни размери. И все пак беше шокиран да чуе, че птицата и човекът разговарят.

— Окото на Повелителя — прошепна Хризеис. И посочи с пръст към гарвана. — Това е един от шпионите на Повелителя. Тя летят по света, наблюдават какво става и му отнасят новините.

Улф се сети за думите на Хризеис, че Повелителя слагал мозъците на хора в тела, създадени от самия него. Попита я, за да се убеди, че е разбрал правилно, но тя отговори:

— Да, но аз не знам със сигурност дали той е слагал човешки мозък в главата на гарван. Може би е отглеждал малки мозъци по модела на по-големите човешки и после е обучавал гарваните си. Но, разбира се, може и да е използвал само малка част от човешки мозък.

За нещастие, колкото и да напрягаха слух, можаха да доловят само откъслечни фрази. Изтекоха няколко минути. Гарванът изграчи довиждане на изопачен, но разбираем гръцки и излетя от клона. Тялото му пропадна надолу, но могъщите му криле махнаха няколко пъти и го издигнаха във въздуха, преди да е докоснал земята. Минута по-късно той вече беше изчезнал зад гъстите листа на дърветата. След малко Улф успя за миг да го зърне през пролука сред листата. Гигантската птица бавно набираше височина в посока към планината отвъд морето.

Едва сега забеляза, че Хризеис трепери.

— Какво толкова страшно би могъл да каже гарванът на Повелителя? — попита той.

— Изплашена съм не толкова за себе си, колкото за теб. Ако Повелителя открие, че си тук, той ще иска да те убие. Защото той не понася неканени гости в своя свят.

Тя сложи ръка върху рога и отново потръпна.

— Знам, че Кикаха ти го даде и знам, че не е твоя вината, че го имаш. Но Повелителя може и да не знае, че ти си невинен. Или, дори да знае, това може да му е все едно. Но със сигурност би бил много ядосан, ако помисли, че имаш нещо общо с кражбата му. И ще ти стори ужасни неща… наистина е по-добре сам да се свършиш, отколкото да дадеш възможност на Повелителя да сложи ръка върху теб.

— Кикаха е откраднал рога? Откъде знаеш това?

— О, повярвай ми, знам. Той принадлежи на Повелителя. И Кикаха сигурно го е откраднал, защото Повелителя никога не би го дал на друг.

— Объркан съм — призна Улф. — Но може би ще изясним тези неща някой ден. Това, което ме вълнува в този момент, е къде се намира Кикаха.

Хризеис посочи към планината и обясни:

— Гуорлите го отведоха натам. Но преди да го направят…

Тя покри лице с ръцете си и през пръстите покапаха сълзи.

— Сториха ли му нещо? — неспокойно попита Улф.

— Не — поклати глава тя. — Не, те сториха нещо на… на…

Улф свали ръцете от лицето.

— Ако не можеш да ми кажеш, поне ми покажи.

— Не мога. Това е толкова… ужасно. Ще повърна.

— Покажи ми все пак.

— Ще те заведа там. Но не ме карай отново да… я… поглеждам.

Тя тръгна и той я последва. От време на време спираха, но той нежно я убеждаваше отново да вървят. Изминаха половин миля на зигзаг и тя отново спря. Пред тях се виждаше малка горичка от дребни храсти, израсли на височина колкото Улф. Едрите, оформени като слонска глава листа, се бяха преплели. Бяха светлозелени с дебели червени жилки и връхчетата им бяха с ръждивочервеникав оттенък.

— Тя е там — обясни Хризеис. — Видях един гуорл да я отнася в храстите. Последвах ги… и… — тя не можа да каже нито дума повече.

С нож в ръката Улф разтвори клоните на храстите. Озова се в естествено оформила се поляна. Върху късата зелена трева в центъра на поляната лежаха разпръснатите кости на женско тяло. Костите бяха вече сиви и напълно лишени от плът по тях, но малките следи от зъби издаваха, че тук се бяха потрудили познатите му двукраки лисици боклукджии.

Не беше ужасен, но си представи какво бе изпитала Хризеис. Сигурно бе станала свидетел на част от случилото се — най-вероятно изнасилване, последвано от жестоко убийство. И без съмнение, бе реагирала както всеки друг от обитателите на Райската градина. Смъртта беше нещо ужасно в този свят, където от незапомнени времена тя се бе превърнала в табу и дори думата за нея бе изчезнала от езика. Тук имаха място само приятни мисли и постъпки, и всичко останало просто трябваше да бъде игнорирано.

Върна се при Хризеис, която го гледаше с огромните си очи. Искаше му се да каже, че там на поляната няма нищо.

— Сега там има само кости, които отдавна не страдат — каза той.

— Гуорлите ще платят за това! — извика тя с неочаквана ярост. — Повелителя не позволява създанията му да страдат! Тази Градина е негова и нашествениците ще бъдат наказани!

— Чудесно — обади се той. — Вече си мислех, че си се парализирала от шока. Мрази гуорлите колкото искаш — те напълно го заслужават. А ти трябва да се отърсиш от спомена.

Тя изпищя, хвърли се върху него и го заудря по гърдите с малките си юмручета. После се разрида и той я прегърна. Вдигна лицето към своето и я целуна. Тя отвърна на целувката му със страст, макар сълзите още да се стичаха по бузите.

След малко тя проговори:

— Изтичах до брега да кажа на моите хора какво съм видяла. Но те не искаха да ме чуят. Обърнаха ми гръб и се престориха, че не ме чуват. Продължих да се опитвам да ги накарам да ме изслушат, но Овисандрос — онзи с рогата, който разговаряше с гарвана — ме удари с юмрук и ми каза да се махам. А после никой от тях не искаше да има нищо общо с мен. А аз… аз… имах нужда от приятели и любов.

— Е, човек не може да спечелиш много приятели или любов, като разказва на хората неща, които те не искат да слушат — въздъхна Улф. — Нито тук, нито на Земята. Но ти имаш мен, Хризеис, а аз имам теб. И мисля, че започвам да се влюбвам в теб, макар да си давам сметка, че това може да е само реакция на самотата или просто да се дължи на най-фантастичната женска красота в една жена, която някога съм виждал. Както и на младостта ми.

Той седна и посочи към планината:

— Ако приемем, че гуорлите са нашественици тук, то откъде тогава са дошли? Защо им е необходим рогът? Защо са отвели Кикаха със себе си? И кой е Кикаха?

— Той също дойде оттам. Мисля, че е землянин.

— Какво искаш да кажеш с това „землянин“? Нали каза, че самата ти си от Земята.

— Исках да кажа, че той е новодошъл. Не знам. Просто имам чувството, че е така.

Улф стана и помогна да се изправи.

— Тогава да вървим да го намерим.

Хризеис ахна и сложила ръка на гърдите си, отстъпи от него.

— Не!

— Хризеис, аз бих останал тук с теб и вероятно бих бил много щастлив. Поне за известно време. Но винаги бих се питал какви са тези истории за Повелителя и какво се е случило с Кикаха. Зърнах го само за миг, но мисля, че този човек много ми допадна. Освен това той не ми хвърли рога само защото точно аз се оказах в този момент там. Имам чувството, че той имаше много основателна причина да го направи и искам да разбера защо! Не мога да си почивам, докато той е в ръцете на тези твари, гуорлите.

Той дръпна ръката от гърдите и я целуна.

— Мисля, че е крайно време да разбереш, че този рай не е съвсем Рая. Не можеш да останеш вечно тук като невинно дете.

Тя поклати глава:

— Но аз не бих могла да ти помогна с нищо. Само ще ти преча. Ако напусна… аз… аз… просто ще свърша.

— Е, ще се наложи да усвоиш и нов речник — каза той. — „Смърт“ ще бъде една от многото думи, които ще се научиш да произнасяш, без да се колебаеш и без да потръпваш. И ще станеш по-добра. Защото отказът да произнесеш думата, не означава, че това, което тя символизира, няма да се случи и ти много добре разбираш, че е така. Костите на приятелката ти са си там, независимо дали можеш, или не можеш да разговаряш за тях.

— Това е отвратително!

— Истината често е такава.

Той се извърна от нея и се отправи към брега. След стотина метра спря и погледна назад. Тя току-що се бе затичала след него. Изчака я, взе я в ръцете си, целуна я и каза:

— Може и да ти бъде трудно, Хризеис, но няма да ти е скучно и няма да се наложи да се напиваш, за да можеш да изтърпиш живота.

— Надявам се да е така — прошепна тя. — Но ме е страх.

— И мен, но трябва да вървим.

Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха един до друг към разбиващите се вълни на прибоя. Изминаха не повече от стотина метра, когато Улф видя първия гуорл. Той пристъпи иззад едно дърво и като че ли се изненада не по-малко от тях. После извика, измъкна ножа си, и се обърна с нов вик към останалите зад себе си. Само след секунди пред тях се събраха седмина, въоръжени с дълги извити ножове.

Улф и Хризеис имаха петдесетина метра аванс. Без да изпуска ръката на Хризеис и с рога в другата ръка, Робърт Улф се втурна да бяга с всичка сила.

— Не знам! — извика тя с отчаяние в гласа. — Можем да се скрием в някоя хралупа, но ако ни открият, ще останем без никаква възможност за спасение.

Продължиха да тичат. От време на време той поглеждаше назад през рамо: макар храсталаците да бяха гъсти, винаги можеше да види поне един-двама от гуорлите по петите им.

— Онази канара! — извика той. — Тя е точно пред нас. Ще избягаме по този начин!

Изведнъж разбра колко много не му се искаше да се връща в родния свят. Макар това да означаваше възможност за бягство и временно скривалище, той просто не искаше да се връща. Перспективата да остане завинаги там и никога да не може да се върне тук беше толкова ужасяваща, че той почти реши да не надува рога. Но трябваше да го направи. Къде другаде би могъл да избяга?

След няколко секунди инициативата да решава му бе отнета. Докато двамата с Хризеис приближаваха канарата, той зърна няколко тъмни фигури сгушени в основата. Те се изправиха и се превърнаха в гуорли с святкащи ножове и дълги блестящи кучешки зъби.

Улф и момичето рязко извиха, а тримата край канарата се присъединиха към общата потеря. Те се оказаха по-близко до бегълците — на не повече от двайсетина метра от тях.

— Не се ли сещаш за някое място? — задъхано попита той.

— Там, зад ската — отговори му тя. — Това е единственото място, където може би няма да могат да ни последват. Слизала съм по склона на планината… има пещери. Но е опасно.

Той не каза нищо, стараейки се да не загуби ритъма на дишането си. Краката му бяха натежали, а дробовете и гърлото му горяха. Хризеис изглеждаше в по-добра форма от него: тя тичаше леко, дългите крака неуморно сновяха и дишаше тежко, но не мъчително.

— Още две минути и сме там — успокои го тя.

Двете минути му се сториха безкрайно дълги, но всеки път когато помисляше да спре, поглеждаше зад гърба си и това му вдъхваше нови сили. Гуорлите бяха поизостанали, но не ги бяха изпуснали от поглед. Клатеха се на късите си криви крака с израз на упорита решимост на грубите си лица.

— Може би, ако им дадеш рога — предложи Хризеис, — те ще си отидат. Все ми се струва, че искат рога, а не нас.

— Ще го направя, ако не ми остава нищо друго — задъхано отговори Улф. — Но само като последен шанс.

Изведнъж се оказа, че тичат нагоре по стръмен склон. Сега вече краката му започнаха да се подгъват, но по някакво чудо му дойде второто дишане и той усети, че би могъл да продължи още малко. След малко се озоваха на билото, в непосредствена близост до косия перваз на голяма скала.

Хризеис го спря. Тръгна пред него към перваза, спря там, погледна надолу и му направи знак да се приближи. Когато застана до нея, той също погледна надолу. И усети стомаха си да се свива на топка.

Те стояха върху огромна черна и блестяща скала. Тя се спускаше отвесно в продължение на няколко мили. После… после не се виждаше нищо.

Нищо, освен зелено небе.

— Това… да не е… краят на света? — изуми се той.

Хризеис не му отговори нищо. Тя леко изтича напред, погледна през ръба на скалата и продължи нататък, спирайки през кратки интервали да разгледа по-подробно.

— Още шейсет метра — обясни тя. — Зад онези дървета, които са израсли до самия ръб.

И бързо се затича нататък, а той я последва отблизо. В същия миг един от гуорлите се измъкна от храсталаците по вътрешната страна на скалата. После се обърна, за да извика предупредително, очевидно информирайки спътниците си, че жертвите са открити. И без да ги чака, атакува.

Улф изтича срещу гуорла. Когато видя съществото да вдига ръката с ножа, той запрати рога към него. Това изненада противника му… а може би въртящият се във въздуха рог го заслепи за миг с отразен слънчев лъч. Каквато и да бе причината, моментното му разколебаване бе достатъчно, за да получи Улф предимство. Той се хвърли върху гуорла в мига, когато противникът му едновременно се наведе и вдигна ръка, за да улови летящия рог. Едрите космати пръсти обхванаха рога и от гърдите му се изтръгна радостен вик, но в този момент Улф се стовари върху него. Той мушна с ножа към изпъкналия корем, едновременно със замаха на гуорла — отдолу-нагоре. Двете остриета издрънчаха едно в друго.

Пропуснал да се възползва от изненадата, Улф искаше пак да побегне. Създанието очевидно имаше солиден опит в схватки с ножове. Улф, от своя страна, умееше да се фехтува и никога не беше занемарявал тренировките си. Но имаше огромна разлика между дуела с рапира и лишения от всякакви правила мръсен бой с ножове, и той знаеше за тази разлика. Обаче не можеше да отстъпи. Първо, гуорлът щеше да го повали с удар в гърба, преди да е направил и четири крачки и, второ, не можеше току-тъй да се раздели с рога, който гуорлът здраво стискаше в лявата си ръка.

Осъзнавайки, че Улф се намира в крайно тежка ситуация, гуорлът се усмихна. Горните му кучешки зъби блеснаха… дълги, влажни, жълти и остри. За какво му е на същество с такива зъби нож, мина през главата на Улф.

Нещо златистокафяво с развяна дълга грива на кичури с различен цвят се стрелна край Улф. Гуорлът изненадано разтвори широко очи и понечи да се обърне наляво. Острият край на дълъг клон, оголен от листата и частично от кората си, се заби в гърдите му. Другият край на пръта беше в ръцете на Хризеис. Тя тичаше с всичка сила, прихванала дългия прът като скачач на овчарски скок, но в мига преди удара беше наклонила предния му край и бе ударила тварта с достатъчно сила и скорост, за да го събори назад. Той изпусна рога, но не и ножа в другата си ръка.

Улф скочи напред и заби острието на своя нож между две изпъкнали цицини в дебелата шия на гуорла. В това място мускулите бяха особено еластични, но не чак толкова, че да се опрат на ножа. Проникването му в неподатливата плът престана едва когато острието прекъсна дихателната му тръба.

Улф подаде на Хризеис ножа на гуорла.

— Ето, вземи го!

Тя го прие, но сякаш беше в шок. Улф зашлеви един шамар и видя с облекчение, че погледът се прояснява.

— Справи се чудесно! — окуражи я той. — Кого би предпочела да видиш мъртъв, мен или него?

Той свали колана от трупа и го пристегна на кръста си. Сега вече разполагаше с три ножа. Постави в ножницата кървавия нож, пое рога в едната си ръка, хвана ръката на Хризеис с другата и двамата отново побягнаха. Зад гърбовете им се разнесе див вой — сигнал, че първият от преследващата ги група беше излязъл върху каменното било. Улф и Хризеис отново имаха аванс от около трийсетина метра, който успяха да задържат, когато стигнаха до групичката дръвчета, израснали върху скалата до самия перваз. Хризеис отново водеше. Тя легна по лице до ръба и се претърколи странично през него. Улф си позволи един бегъл поглед, преди слепешката да последва примера и видя малък корниз на около шест стъпки под ръба. Хризеис вече висеше на ръце от него. Отново се пусна, този път върху друг, много по-тесен корниз. Той от своя страна преминаваше в пътечка под ъгъл четиридесет и пет градуса, спускаща се по лицето на скалата. Можеха да я използват, ако се движеха странично по нея с лице към скалата, опрели ръце в нея, за да получат макар и минимален шанс да запазят равновесие.

Улф реши, че не може да рискува и се налага да използва и двете си ръце, затова пъхна рога под колана.

Над главите им отново се разнесе вой. Вдигна поглед и видя първия от гуорлите да скача на най-горния корниз. Обърна се отново към Хризеис и едва не падна в пропастта от изненада. Хризеис беше изчезнала.

Безкрайно бавно той извърна глава, за да погледне през рамо надолу. Очакваше да я види полетяла надолу край вертикалната стена в зеленикавата пропаст.

— Улф! — обади се тя. Видя главата да изниква сякаш от камъка. — Тук има пещера. Побързай!

Разтреперан и потен, той се плъзна по дяволската пътечка и след малко се озова в някаква дупка. Таванът на пещерата бе няколко стъпки над главата му, освен това той можеше да докосне едновременно стените от двете страни, като разпереше ръце. Тунелът водеше навътре в тъмнината.

— Докъде стига?

— Още малко. Но има и естествена шахта — пукнатина в самата скала — която води надолу. Излиза на дъното на света: по-надолу няма нищо освен въздух и небе.

— Това просто не може да го бъде — възрази той бавно. — Но изглежда може. Тази вселена е основана на съвсем други физически закони. Плоска планета с периферия! Изобщо не мога да разбера как действа тук гравитацията. Къде е центърът?

Тя сви рамене и каза:

— Може би Повелителя ми е казал преди много време. Забравила съм. Дори бях забравила, че ми каза, че Земята била кръгла.

Улф свали кожения колан, освободи ножниците от него и взе в ръка овален черен камък, тежък към десетина фунта. Вкара колана в токата и постави камъка в примката. Проби дупка с ножа, където трябваше, и затегна кожената примка. Разполагаше с ремък, за който бе завързан тежък камък.

— Застани зад мен и встрани — нареди той на Хризеис. — Ако пропусна някой от тях и ако той съумее да мине покрай мен, изблъскай го навън, докато го извадиш от равновесие. Внимавай да не излетиш сама през ръба. Мислиш ли, че ще се справиш?

Тя кимна, без да проговори. Беше очевидно, че в момента не може да каже нищо.

— Знам, че искам много от теб. Бих разбрал, ако не издържиш. Но мисля, че си изградена от якия древноелински материал. Хората тогава са били доста корави и не вярвам, че си загубила своята сила, дори в този убийствен псевдорай.

— Аз не бях ахейка — осмели се да проговори тя. — Бях сминтейка. Но донякъде си прав — не се чувствам толкова зле, колкото бих очаквала. Само дето…

— … на човек му трябва време, за да привикне — довърши вместо нея той. Почувства се малко по-уверен, защото бе очаквал съвсем друга реакция. Можеха и да се измъкнат, стига тя да не изпаднеше в истерична криза. Тогава щяха да станат жертва на гуорлите.

— Говорим за вълка, а той… — прошепна Улф, забелязвайки черни, космати и криви пръсти да опипват ръба на входа откъм външната му страна. Той замахна с ремъка и заби камъка върху ръката. Чу се рев на изненада и болка, последван от дългия затихващ вой на падащия в пропастта гуорл. Улф не изчака да се появи следващият. Приближи се до самия ръб колкото можеше по-навън и повторно замахна. Камъкът изсвистя и глухо се заби в нещо меко. Нов писък, който също заглъхна в нищото на зеленото небе.

— Трима по-малко, значи остават още седем! Ако, разбира се, не им дойдат на помощ.

И после продължи към Хризеис:

— Те може и да не съумеят да влязат тук. Но ще ни държат в обсада, докато не умрем от глад.

— А рогът?

— Сега вече няма да ни оставят дори ако им го дадем доброволно — засмя се той. — А аз нямам намерение да им го давам, по-скоро ще го хвърля навън.

Над входа се спусна някаква фигура. Гуорлът се залюля, увиснал на ръце, пусна се на крака и за миг залитна. После мигновено се хвърли напред, претърколи се като космата топка и веднага пак скочи на крака. Улф бе толкова изненадан, че не успя да реагира веднага. Не беше очаквал, че те ще могат да пропълзят над входа и да се спуснат оттам, защото скалата му се бе сторила безнадеждно гладка. Неясно как един от тях бе успял да го направи и сега вече бе вътре, разбира се, с нож в ръката.

Улф завъртя ремъка и го запрати към гуорла. В същия миг съществото хвърли ножа си по него и Улф се наведе, но това наруши прицела му. Камъкът прелетя над грозната космата глава, а хвърленият нож го одраска леко по рамото. Той скочи за собствения си нож, оставен на пода на пещерата и видя нова тъмна фигура да се спуска отгоре, а едновременно с нея трета да надниква зад ръба на входа.

Нещо го удари по главата. Очите му се размътиха, сетивата го изоставиха и коленете му се подгънаха.

* * *

Когато се събуди с болка в едното слепоочие, изпита нещо страшно. Имаше чувството, че плува с главата надолу над необятен полиран черен диск. Около врата му беше завързано въже, а ръцете му бяха пристегнати на гърба. Висеше с краката нагоре във въздуха, но примката на врата почти не му причиняваше неудобства.

Изпъвайки глава назад, можа да види, че въжето се губи нагоре в шахта в диска и му се стори че в далечния край на шахтата проблясва бледа светлина.

Простена и затвори очи, но не се сдържа и отново ги отвори. Светът изглеждаше, че се върти. Изведнъж нещо в главата му се намести и той моментално се преориентира. Разбра, че не виси извъртян, наопаки противно на всички закони на гравитацията. Просто висеше на въже, спуснато от дъното на планетата. Зеленото под него беше само небе.

Трябваше да съм се обесил досега, помисли той. Но нали няма гравитация, която да ме притегля надолу.

Ритна с крака и промени ориентацията на тялото си. Отворът на шахтата също се приближи. Главата му навлезе в нея, но нещо му пречеше. Движението му се забави; спря, сякаш някаква невидима пружина се бе натегнала над главата му и започна бавно да го изтласква обратно. Бавният му полет спря едва когато въжето се опъна докрай.

Явно дължеше всичко това на гуорлите. Бяха го ударили по главата и го бяха пуснали надолу в шахтата, макар да бе по-вероятно да го бяха свалили до дъното. Шахтата беше достатъчно тясна, за да може един човек да се спусне, опрял гръб и крака в стените. Подобно физическо упражнение сигурно би смъкнало кожата от гърба на човека, но жилавата козина на гуорлите сигурно бе им позволила да издържат едно подобно спускане и обратното изкачване без наранявания. След това сигурно бяха спуснали и въжето, бяха го завързали около врата му и го бяха изхвърлили през дупката в дъното на света.

Нямаше никакъв начин да се издигне сам. Съдено му бе да умре от глад. Тялото му щеше да се клати от ветровете в зелените небеса, докато въжето изгние. Но дори тогава той нямаше да падне, а щеше да се носи в сянката на диска. Гуорлите, които бе съборил от корниза, също бяха паднали, но инерцията, набрана по време на ускорението, ги бе отнесла кой знае къде.

Въпреки отчаянието от ситуацията, в която беше попаднал, мозъкът му не спираше да се занимава с гравитационното поле на тази плоска планета. Центърът му сигурно се намираше близо до самото дъно и ако това бе така, силата на привличане бе насочена нагоре през масата на планетата. От тази страна тя практически не се усещаше.

Какво ли бяха сторили гуорлите на Хризеис? Бяха ли я убили, както бяха убили приятелката ?

Знаеше обаче, че както и да бяха постъпили с нея, те съвсем съзнателно не я бяха „обесили“ заедно с него. Замисълът им предвиждаше част от агонията да включва пълно неведение относно съдбата. Докато живееше на края на това въже, той щеше да се пита какво ли се бе случило с нея. Щеше да си въобразява различни неща, повечето ужасни.

Установи, че откакто се е осъзнал, виси под известен ъгъл спрямо отвеса благодарение на постоянния вятър. Понеже тук нямаше гравитация, той не можеше да се клати като махало.

Макар през цялото време да се намираше в сянката на диска, различаваше движението на слънцето. Самото то бе невидимо, скрито зад диска, но светлината му се пречупваше от периферията на диска и това добре различимо просветляване се преместваше. Зеленото небе под слънцето също просветляваше, а неосветените участъци пред и зад него преливаха в по-тъмни оттенъци. След малко към светлите дири на слънцето се добавиха и не така ярките следи от луната.

Трябва да е към полунощ, помисли той. Ако гуорлите са я повели нанякъде, сигурно вече са навътре в морето. А ако са я измъчвали, тогава вече е мъртва. Надявам се да е мъртва, ако са причинили нещо лошо.

Изведнъж, както си висеше в здрача под дъното на света, той усети, че примката около гърлото му трепва. Клупът се затегна, макар и недостатъчно, за да го задуши, и той осъзна, че го теглят нагоре към шахтата. Изви глава, опитвайки се да види кой дърпа въжето, но очите му не успяха да пробият тъмнината, започваща от отвора на шахтата. Тялото му проби паяжината на гравитацията и той се оказа изтеглен от бездънната пропаст. Могъщи силни ръце го обхванаха и притиснаха до твърди, топли, черни гърди. Алкохолен дъх полъхна в лицето му. Твърди кожени устни одраскаха бузата му, докато създанието го притискаше все по-силно и по-силно, изкачвайки се в шахтата. Всяко преместване на краката бе последвано от шум на отъркваща се в стената козина. Тялото му за миг се раздруса, когато съществото се намести по-удобно и продължи изкачването си.

— Ипсевас? — попита Улф.

— Ипсевас — отвърна зебрилата. — Не говори сега. Искам да съхраня силите си. Недей да мислиш, че това е толкова лесно.

Улф се подчини, макар с труд да се въздържаше да попита какво бе станало с Хризеис. Когато стигнаха началото на шахтата, Ипсевас развърза въжето от врата му и го хвърли на пода на пещерата.

Едва сега посмя да попита:

— Къде е Хризеис?

Ипсевас с лекота се изтегли през ръба на отвора, обърна Улф по корем и се захвана да развързва възлите на китките му. Все още дишаше учестено след екскурзията през шахтата, но все пак каза:

— Гуорлите я отведоха до голяма лодка еднодръвка и отплаваха през морето към планината. Тя ме викаше, умоляваше ме да помогна. Тогава един гуорл я цапна и мисля, че тя падна в несвяст. Седях там пиян като самия Повелител и се забавлявах с Автоное, сещаш ли се — онази аковила с голямата уста. Но преди да загуби съзнание, Хризеис успя да ми извика, че висиш на въже през Дупката на Дъното на Света. Не разбирах какво ми говори, защото не съм идвал тук отдавна. Просто не ми се казва кога бях тук за последен път. Всъщност, май не помня. Много неща са ми като в мъгла, нали разбираш?

— Не, не разбирам — отговори Улф. Стана и разтри китките си. — Но ме е страх, че ако поседя по-дълго до теб и аз ще свърша в алкохолна мъгла.

— Мислех си да тръгна след нея — продължи Ипсевас. — Но гуорлите завъртяха онези ножове към мен и ме заплашиха, че ще ме убият. Наблюдавах ги да изтеглят лодката си изпод храстите и май тогава си казах, ами какво, по дяволите, чак толкова ще стане, като ме убият, а? Можех ли да допусна да ми се измъкнат, като ме заплашват и отвеждат бедната малка Хризеис неизвестно къде. Хризеис и аз бяхме приятели като малки, още в Троада, нали разбираш. Е, между нас така и не е имало нищо особено отдавна. Много отдавна. Изведнъж реших, че е минало много време, прииска ми се да изживея истинско приключение, да изпитам истинска тръпка… а и мразя онези отвратителни ръбести гадове… Хвърлих се след тях, но те вече бяха спуснали лодката във водата и бяха хвърлили Хризеис в нея. Огледах се за хистоихтис, смятайки да пробия лодката им с него. О, ако ми паднеха във водата, щях да ги оправя въпреки ножовете им. По това, как се държаха в лодката, ми стана ясно, че в морето не са така уверени. Съмнявам се, че могат да плуват.

— И аз се съмнявам — присъедини се към тази мисъл Улф.

— Оказа се обаче, че наоколо няма нито един хистоихтис, представяш ли си. А вятърът вече отнасяше лодката — на нея беше опънато голямо триъгълно платно. Върнах се при Автоное и започнах да пия отново. Трябва да съм забравил за теб, може би защото се опитвах да забравя за Хризеис. Бях сигурен, че ще се случи нещо лошо и не можех да понеса дори мисълта за това, така че бленувах да се напия до забрава. Но Автоное — Бог да благослови нещастния опиянчен мозък — ми припомни какво ми бе казала Хризеис за теб… Веднага потеглих, но ми трябваше известно време да се ориентирам, защото не можех да си спомня къде точно се намираха корнизите, по които се стигаше до пещерата. Бях готов да се откажа и да започна отново да пия, но нещо ме караше да вървя. Може би просто съм искал да направя най-сетне нещо добро през тази вечност, през която не направих нищо — нито добро, нито зло.

— Ако не беше дошъл, щях да вися там, докато умра от жажда. Добре… Хризеис има шанс, ако успея да я намеря. Така че тръгвам след нея. Искаш ли да дойдеш с мен?

Улф очакваше Ипсевас да каже „да“, макар и да не вярваше, че неговата целеустременост щеше да издържи пред перспективата да се пътува по море. Но му престоеше да се изненада.

Зебрилата се хвърли в морето, сграбчи един от плаващите хистоихтиси и го възседна. После ловко го насочи към брега, натискайки едрите нервни центрове — тъмноморави петна, лесно забележими върху голата кожа веднага зад коничната черупка, която образуваше носа на този необикновен плавателен съд.

Подчинявайки се на указанията на Ипсевас, Улф продължи да натиска в точката, която караше рибата-платно (това означаваше в буквален превод хистоихтис) да поддържа курс към брега. Зебрилата събра в ръцете си няколко товара плодове, орехи и се погрижи да осигури достатъчен запас от орехите с пунш в тях.

— Ще трябва да се храним и да пием, особено да пием — измърмори Ипсевас. — Плаването през Океанос до полите на планината може да се окаже дълго. Вече не си спомням колко беше.

Отплаваха почти веднага след като складираха запасите си в една от естествените вдлъбнатини в черупката на рибата-платно. Тънкото платно от хрущял подхвана вятъра и голямото мекотело започна да поема вода през устата си и да я изстрелва през клапата в задната си част.

— Гуорлите имат аванс — обади се Ипсевас, — но не биха могли да плават с нашата скорост. Няма да стигнат до отсрещния бряг много преди нас — той разчупи един пуншов орех и предложи напитката на Улф. Улф прие. Беше изтощен, но пренапрегнат. Имаше нужда от нещо, което да го събори и да му даде възможност да се наспи. Черупката предлагаше множество разнообразни извивки, през една от които можеше да влезе като в малка пещера до самото тяло на мекотелото. Сгуши се до голата му кожа, която беше топла. След малко заспа и последният му спомен бе за туловището на Ипсевас, приклекнал до нервните центрове. Той надигаше поредния пуншов орех над главата си и изливаше течното му съдържание право между горилоподобните си устни.

* * *

Когато се събуди, Улф установи, че слънцето току-що се бе появило иззад извивката на планината. Пълната луна (тя винаги беше пълна, понеже сянката на планетата никога не падаше върху нея) беше на път да се скрие зад другата страна на планината.

Освежен, но гладен, той хапна от плодовете и богатите на белтъчини орехи. Ипсевас му показа как да разнообразява диетата си с „кървавите ягоди“. Това бяха лъскави кафеникави на цвят топки, които растяха на гроздове по върховете на къси стебълца, изникнали от черупката. Всяка беше с размерите на бейзболна топка и имаше тънка, лесна за разкъсване кожа, от която се просмукваше течност с вида и вкуса на кръв. Месото вътре приличаше на сурово говеждо, примесено с малко скариди.

— Те окапват, щом узреят, и по-голямата част отива за рибите — обясни му Ипсевас. — Но някои биват изхвърляни на брега. Според мен са най-вкусни, когато се откъснат от стеблото.

Улф приклекна до Ипсевас. Между хапките успя да попита:

— Хистоихтисът е удобна работа. Просто да не повярваш колко удобна.

— Създадени са от Повелителя и са предназначени да доставят удоволствие на нас и на него — отговори простичко Ипсевас.

— Повелителя ли е създал тази вселена? — поинтересува се Улф, за когото подобни разговори вече не изглеждаха толкова абсурдни.

— За теб ще е най-добре, ако вярваш в това — каза Ипсевас и отпи поредната си глътка. — Защото, ако проявиш собствено мнение, Повелителя ще те свърши. Ако питаш мен, той и така няма да те остави жив за дълго. Не обича неканени гости. — Ипсевас надигна ореха и провъзгласи: — Пия за това, да му се изплъзнеш от погледа. И пия за внезапния край на Повелителя и за това, да бъде проклет.

Той пусна ореха и се хвърли върху Улф. Улф беше толкова изненадан, че не успя дори да опита да се защити. Той рухна в кухината, където бе спал, затиснат от тялото на Ипсевас.

— Тихо! — заповяда Ипсевас. — Свий се там, докато не ти кажа, че всичко е наред. Над нас лети Око на Повелителя.

Улф наистина се сви до твърдата черупка и се опита да се слее със сенките в кухината. Но не успя да се стърпи и надзърна с едно око, което му позволи да види преминаващата през тях сянка, последвана от самия гарван. Мрачната птица прелетя още веднъж над тях, зави и започна да планира, спускайки се към кърмата на рибата-платно.

— Проклятие! Не може да не ме види — прошепна Улф на себе си.

— Спокойно — обади се Ипсевас. — А-а-ах!

Чу се глух удар, плясък и писък, който накара Улф да трепне и да удари главата си в черупката. Успя да види гарвана да виси на два гигантски крака с нокти. Ако гарванът беше с размерите на орел, то убиецът, стоварил се върху него като светкавица от зеленото небе, изглеждаше в тази първа секунда на атаката си, огромен като скала. Зрението на Улф се избистри и той различи орел със светлозелено тяло, бледочервена глава и светложълт клюн. Беше поне шест пъти по-голям от гарвана, крилата му, с размах най-малко по трийсет стъпки всяко, мощно загребваха въздуха, опитвайки се да издигнат тялото над морето. Всеки размах на крилата издигаше тялото с няколко инча по-нагоре. Преди да се отдалечи, орелът обърна глава и Улф успя да надзърне в очите му. Те бяха като черни щитове, в които се отразяваха пламъците на смъртта. Улф потръпна — никога преди не бе виждал толкова откровена жажда за убиване.

— Имаш основания да трепериш — обади се Ипсевас. Беше напъхал ухилената си глава в кухината. — Това беше една от посестримите на Подарж. Подарж ненавижда Повелителя и би атакувала самия него, ако имаше този шанс, макар това да би означавало сигурния край. Тя знае, че не може да се добере до Повелителя, затова търси утеха, като нарежда на своите посестрими да убиват Очите на Повелителя. И те го правят, както сам можа да се убедиш.

Улф излезе от кухината и остана загледан в смаляващата се фигура на орела и неговата жертва.

— Коя е Подарж?

— Тя, подобно на мен, е едно от чудовищата на Повелителя. И също като мен едно време е живяла по егейските брегове… като прекрасна девойка. Било по времето на великия Приам, богоподобния Ахил и лукавия Одисей. Познавах ги добре: те щяха да се изплюят върху критянина Ипсевас — смел моряк и войник — ако можеха да ме видят сега. Но аз говорех за Подарж. Повелителя я докара в този свят, направи чудовищно тяло и напъха мозъка в него… Сега тя живее някъде там в пещера върху отвесната стена на планината. Ненавижда Повелителя, ненавижда и всяко нормално човешко същество, което би изяла, ако сестрите не се доберат до него преди нея. Но най-силно от всичко мрази Повелителя.

Това като че ли беше всичко, което Ипсевас знаеше за нея, с допълнението, че преди да бъде отвлечена от Повелителя, името не е било Подарж. Освен това той си спомни, че я познавал доста добре. Улф не се уморяваше да го разпитва, защото се интересуваше от нещата, които Ипсевас можеше да му разкаже за Агамемнон, Ахил, Одисей и другите герои от епоса на Омир. Той каза на зебрилата, че според историята Агамемнон действително е съществувал. Но как стои въпросът с Ахил и Одисей? И те ли са съществували?

— Разбира се — отговори веднага Ипсевас. Изсумтя възмутено и продължи: — Предполагам, че се интересуваш от онези времена. Аз обаче мога да ти кажа много малко. Това беше толкова отдавна. Мина толкова време в леност и бездействие. Дни?… Векове?… Хилядолетия?… само Повелителя знае точно. И колко алкохол се изля междувременно.

През останалата част от деня и в началото на нощта Улф се опита да изкопчи още нещо от Ипсевас, но резултатът беше нищожен. Ипсевас, комуто явно доскучаваше, изпи половината от своя запас от пуншовите орехи, докато накрая падна и захърка. Утрото се появи в зелено иззад планината. Улф се загледа във водите на морето, толкова чисти и прозрачни, че можеше да види стотици хиляди риби с невъобразими цветове и невероятни форми. Яркооранжев тюлен се издигна от дълбините, разтворил уста, в която сякаш гореше диамант. Моравочервен октопод заднешком се стрелна край тюлена. Някъде в дълбочината, на границата на видимостта, за миг се появи нещо необятно и веднага се гмурна обратно към дъното.

Не след дълго до ушите му достигна шумът на прибой, а след известно време успя да види бялата пяна на разбиващите се в основата на Таяфаяуд вълни. Планината, която отдалече изглеждаше перфектно гладка, сега се оказваше набраздена от пукнатини, навеси, корнизи и кули — една симфония на замръзнали каменни водопади. Таяфаяуд се издигаше нагоре и нагоре и сякаш се извиваше над света.

Улф започна да раздрусва Ипсевас, докато накрая, ръмжейки и мърморейки, зебрилата се изправи на крака. Премигна с червените си очи, почеса се, изкашля се и протегна ръка към първия за деня пуншов орех. Накрая, отзовавайки се на настойчивите молби на Улф, насочи рибата-платно по курс, успореден на основата на планината.

— Едно време познавах този район — каза той. — Дори обмислях как ще изкача планината, ще намеря Повелителя и ще опитам да го… — той спря, почеса се по главата, примижа и довърши: — Убия! Ето! Знаех, че ще си спомня думата. Но всичко беше безполезно. Нямах куража да опитам сам.

— Сега си с мен — напомни му Улф.

Ипсевас поклати глава и отново отпи.

— Сега не е тогава. Ако ти беше с мен тогава… Да-а, какъв е смисълът да си бърборим? Тогава ти даже не си бил роден. Дори твоят пра-пра-пра-пра-прадядо не е бил роден. Не, късно е вече.

И замълча, ангажиран с това, да насочи рибата-платно през отвор сред крайбрежните скали към вътрешността на планината. Огромното мекотело рязко изви, платното му се сви около костения израстък на мачтата, а тялото се изкачи по една голяма и гладка вълна. И почти веднага след това те се озоваха в спокойните води на тесен и тъмен фиорд със стръмни стени.

Ипсевас посочи серията груби первази.

— Тръгни по тях. Ще стигнеш далече. Не знам колко далече. Тогава се изморих, изплаших и поех обратно за Градината. Мислех, че никога повече няма да се върна тук.

Улф се опита да го разубеди. Каза, че страшно се нуждае от огромната сила на Ипсевас и че самата Хризеис има нужда от него. Но зебрилата поклати масивната си навъсена глава.

— Давам ти благословията си, ако може да ти свърши някаква работа.

— Аз пък ти благодаря за всичко, което направи — каза Улф, разбрал, че предстои да се разделят. — Ако не си бе направил труда да ме свалиш от онова въже, още щях да вися на него. Кой знае, може пак да се срещнем. Вече заедно с Хризеис.

— Повелителя е много могъщ — отвърна Ипсевас. — Мислиш ли, че имаш някакъв шанс срещу същество, което е в състояние да си прави частни вселени за собствено удоволствие?

— Имам шанс — отвърна Улф. — Докато мога да се бия, докато използвам хитрост и докато късметът не ме напусне.

Той скочи от черупката и едва не се подхлъзна на мократа скала. Ипсевас извика:

— Лоша поличба, приятелю!

Улф се обърна, усмихна се и извика в отговор:

— Не вярвам в поличби, суеверни ми гръцки приятелю! Сбогом!

Започна да се катери и спря да погледне надолу едва след час. Голямото бяло тяло на хистоихтиса се бе превърнало в тънка бледа нишка, а Ипсевас представляваше само една черна точка върху надлъжната му ос. Макар да знаеше, че не може да бъде видян, той помаха с ръка на Ипсевас и възобнови катеренето.

След още един час лазене по скалите той се измъкна от ждрелото на фиорда и стъпи на широка каменна пътека, изсечена върху лицето на стената. Излезе отново под ярката слънчева светлина. Планината изглеждаше все така висока, а пътят продължаваше да бъде труден. Все пак не беше по-труден, макар че това едва ли беше повод за ликуване. Ръцете и коленете му бяха ожулени и кървяха, а енергичното изкачване го бе изморило. Реши да нощува тук, но после размисли. Трябваше да се възползва и от последната минутка светлина.

И пак се запита дали бе прав Ипсевас, като смяташе че гуорлите са поели по този маршрут. Сам Ипсевас бе заявил, че вълните са издълбали и други проходи в планината, далече от това място. Внимателно бе следил за някакви следи от гуорлите, но до този момент не бе забелязал нищо. Това, разбира се, не означаваше непременно, че те бяха тръгнали по друг път… ако тази назъбена почти вертикална плоскост можеше да се нарече „път“.

Не след дълго той стигна до едно от многото дървета, впили корени в пукнатините на самата скала. Зад извитите му сиви клони и пъстрите зеленикаво-кафяви листа имаше натрошени орехи и огризки от плодове. Пресни! Някой бе спирал тук да обядва, при това не чак толкова отдавна. Гледката го импулсира. На всичко отгоре, по черупките на орехите бе останало достатъчно, за да заглуши воплите на стомаха си, а остатъците от плодовете съдържаха достатъчно влага, за да разкваси пресъхналата си уста.

* * *

Шест дни се катери и шест нощи почива. Имаше живот по този перпендикуляр: ниски дръвчета и големи храсти растяха по корнизите, подаваха се от пещерите и напираха от пукнатините. Имаше много и разнообразни птици, както и малки животни. Те се хранеха с плодовете на храстите, с орехи и едно с друго. Научи се да убива птици с камъни и да яде месото им сурово. Намери кремък и си направи от него груб, но остър нож. С помощта на ножа изработи късо копие с дървена дръжка и заострено парче кремък за острие. Отслабна, но придоби голяма издръжливост, а на дланите, ходилата и коленете му се появиха мазоли. Брадата му порасна.

Сутринта на седмия ден погледна от пътеката надолу и прецени, че се намира на поне дванайсет хиляди стъпки над морето. Въздухът обаче не бе станал нито по-рядък, нито по-студен в сравнение с деня, когато бе започнал изкачването. Морето, което бе поне двеста мили широко, се простираше в краката му като широка река. Някъде в далечината се намираше краят на света — Градината, от която бе тръгнал по следите на Хризеис и гуорлите. Оттук ивицата земя се виждаше тясна като мустак на котка. А зад нея имаше само зелено небе.

По обед на осмия ден той се натъкна на змия, хранеща се с тялото на мъртъв гуорл. Дълга над четиридесет стъпки, тя бе покрита с черни лъскави петна и с алени шестолъчки. Ходилата, подредени от двете страни на тялото — макар и без крака над тях, изглеждаха объркващо човешки. Челюстите бяха въоръжени с три редици остри зъби.

Улф я атакува смело, защото видя, че в средата на тялото има забит нож и от раната все още се стича кръв. Змията изсъска, размота пръстените си и започна да се оттегля. Улф я прободе няколко пъти и тя се хвърли срещу него. Това му даде възможност да забие върха на кремъчното си копие в едно от големите застинали зелени очи. Змията яростно изсъска и се изправи, ритайки с многобройните си ходила, всяко с по пет пръста. Улф издърпа копието от окървавеното око и го заби в незащитеното бяло петно под челюстта на змията. Кремъкът потъна дълбоко, змията се дръпна толкова енергично, че изтръгна копието от ръцете му. Но това беше всичко — влечугото падна странично, тежко задиша и след малко спря да се извива.

Над него се разнесе писък и над главата му се спусна сянка. Улф беше чувал вече този писък. Направи кълбо встрани и се претърколи по пътеката. Попадна на пукнатина, вмъкна се в нея и се обърна да види кой се бе опитал да го изплаши. Гледката му бе позната — огромен орел с широки криле, зелено тяло, червена глава и жълта човка. Беше кацнал върху змията и късаше от тялото късове месо с остър като зъбите клюн. Между отделните хапки вдигаше яростен поглед към Улф, който се опитваше да се набута колкото може по-дълбоко в пукнатината.

Улф нямаше избор — трябваше да остане тук, докато птицата напълни стомаха си. И понеже това отне остатъка от деня, а орелът не се отдели от двата трупа и през нощта, Улф изгладня и ожадня. На сутринта притеснението му се смени с раздразнение. Орелът стоеше край двата трупа, обгърнал тялото си с криле, а главата му клюмаше. Улф реши, че ако е заспал, моментът да избяга е именно сега. Излезе от пукнатината и с мъка раздвижи вдървените си мускули. В същия миг орелът рязко вдигна глава, полуразпери криле и изпищя към него. Улф отстъпи обратно в пукнатината.

Настана обед, но птицата не показваше никакви намерения да отлети. Хапна малко и с мъка се въздържаше да не заспи. От време на време се уригваше. Слънчевите лъчи безмилостно се забиваха в орела и двете тела. Всичко смърдеше. Улф започна да се отчайва. По всичко изглеждаше, че орелът щеше да остане тук, докато не изкълвеше до кости змията и гуорла. Но още преди това, той — Улф, щеше да бъде полумъртъв от глад и жажда.

Излезе от пукнатината и взе копието в ръка. Беше паднало, докато птицата бе дърпала насам-натам плътта, в която се бе забило. Махна заплашително към орела, който яростно го изгледа, изсъска и пак изпищя нападателно. Улф изрева в отговор и бавно отстъпи. Птицата се приближи с къси бавни крачки, като леко се клатеше. Улф спря, изрева отново и неочаквано скочи към орела. Изненадан, той отскочи назад и предупредително изпищя.

Улф отстъпи предпазливо и този път орелът не го последва. Едва когато завоят на пътеката се изпречи между двамата, Улф поднови катеренето. Този път внимаваше винаги да разполага с място, където да отскочи, ако птицата все пак решеше да го преследва. Това обаче не се случи. Явно орелът бе искал само да защити храната, която смяташе, че е негова.

На следващия ден предобед той се натъкна на втори гуорл. Кракът му бе смазан и той седеше опрял гръб на едно малко дърво. Размахваше нож срещу дузина червени, дългокраки и приличащи на диви свине зверове с копита на планински кози. Те сновяха пред осакатения гуорл и грухтяха. През кратки интервали някое от животните опитваше лъжлива атака и спираше на няколко стъпки извън обсега на ножа.

Улф се изкатери на една канара и започна да хвърля камъни по хищниците. Миг по-късно вече съжаляваше, че е привлякъл вниманието им към себе си. Зверовете се изкатериха върху огромната скала сякаш по стълба. Само енергичното размахване на копието ги накара да скочат обратно на пътеката долу. Кремъкът не можеше да ги нарани сериозно през тези жилави кожи, но болката беше достатъчна, за да ги държи на разстояние.

Квичейки, те скочиха на каменистата пътека, но в следващия миг отново се опитаха да се изкатерят при него. Остри като на глиган зъби се стрелкаха непосредствено до краката му. С мъка удържаше на атаката им, когато изненадващо разбра, че всички са долу и той е сам на канарата. Отпусна копието, вдигна парче скала два пъти колкото главата си и със сила го запрати надолу върху гърба на един от хищниците. Звярът изврещя и се опита да се измъкне само на предните си крака, но глутницата се събра зад гърба му и го заръфа за парализираните крайници. Когато раненото животно се извърна, за да се защити, един от събратята му заби зъби в гърлото му. В следващия миг тялото му бе разкъсано на парчета.

Улф вдигна копието си, спусна се от другата страна на канарата и се приближи до гуорла. Държеше под око зверовете, но те само вдигнаха муцуни, за да се убедят, че не ги заплашва с нищо и подновиха ръфането на топлия труп.

Гуорлът предупредително изръмжа към Улф и приготви ножа си. Улф спря достатъчно далече, за да може да избегне ножа, ако бъде запратен към него. Видя, че под коляното на гуорла стърчи края на счупена кост. Очите под ниското чело на съществото бяха замъглени.

Улф се изненада. Беше си представял, че веднага ще убие всеки гуорл, мярнал се пред погледа му, а сега установяваше, че му се иска да поговори с този. Толкова самотен се бе почувствал през последните дни и нощи, че се радваше на възможността да поговори дори с това отвратително същество.

— Мога ли някак да ти помогна? — попита го той на гръцки.

Гуорлът произнесе няколко срички с дълбокия си гърлен изговор и вдигна ножа. Улф се отправи към него, но скочи настрани в мига, в който ножът изсвистя покрай главата му. Върна се да го вземе, после се приближи плътно до него и отново му заговори. Съществото дрезгаво му отговори с отслабнал глас. Улф се наведе да повтори въпроса си и в същия миг гуорлът изплю в лицето му топка слюнка.

Това отприщи бента на страха и омразата. Той заби ножа в дебелата шия, гуорлът ритна конвулсивно с крака няколко пъти и умря. Улф избърса ножа в гъстата му козина и разтвори кожената торбичка, окачена на колана му. В нея имаше малко сушено месо, сушени плодове, някакъв тъмен и твърд хляб и манерка с пареща течност. Нямаше начин да разбере от какво животно е месото, но моментът бе неподходящ за капризи. Хлябът обаче постави неочакван проблем: той беше толкова твърд, че бе невъзможно да хапе от него, но след навлажняване със слюнка се оказа, че има приятен леко солен вкус.

Улф продължи да се катери. Минаха дни и нощи без никакви следи от гуорлите. Въздухът си оставаше плътен и топъл както при морето, макар да смяташе, че се бе изкачил на поне трийсет хиляди стъпки. Морето под него изглеждаше като сребрист колан на кръста на света.

Същата нощ се събуди от докосването на хиляди малки космати лапички по тялото си. Започна да се бори, но разбра, че ръцете, макар и малки, бяха твърде силни. Част от тях го държаха здраво, докато други свързваха крайниците му с въже, което изглеждаше като изплетено от трева. Малко по-късно го вдигнаха на ръце и го изнесоха на каменната площадка пред пещерата, в която бе влязъл да спи. Лунната светлина освети няколко десетки двукраки създания, всяко високо към две и половина стъпки. Бяха покрити с гладка сива козина, приличаха на мишки, но около шиите си имаха бели яки. Личицата им бяха черни, сплескани и напомняха лицата на прилепи. Ушите бяха несъразмерно големи, с остри върхове.

Без нито звук те го пренесоха през площадката до друга пукнатина, която се оказа отвор към голяма пещера, дълга трийсет и висока двайсет стъпки. Лунните лъчи я осветяваха през дупка в тавана и разкриха за очите му онова, което носът му вече беше доловил: купчина кости, по някои от които се виждаше изгнило месо.

Похитителите му го поставиха в седнало положение и се отдалечиха в един от ъглите на залата. Започнаха да говорят или по-скоро да цвъртят помежду си. Един от тях се приближи до Улф, изгледа го за миг и коленичи до гърлото му. В следващата секунда вече бе забил ситните си, но много остри зъби. Към него се присъединиха и другите и след малко той усети зъбите им по цялото си тяло.

Всичко това се развиваше в абсолютна тишина. Дори Улф не издаде звук, ако се изключеше тежкото му дишане, докато се извиваше. Болката от убожданията на зъбите започна да отминава, може би защото ухапванията вкарваха слаб анестетик в кръвта му.

Започна да се унася. Въпреки волята си, постепенно спря да се бори. В тялото му плъзна някаква приятна безчувственост. Не можеше да разбере какъв бе смисълът да се бори за живота си — колко по-добре би било да умре по приятен начин. Имаше нещо благородно в това да отдаде тялото си на тези малки създания, за да напълнят те стомасите си и да бъдат щастливи поне няколко дни.

Пещерата неочаквано се освети. Мекото сияние му помогна да види, че прилепите отскачат от него, втурват се към дъното на пещерата и се скупчват там. Светлината стана по-силна и той разбра, че източникът е факла от борина. Зад нея пристъпваше старец, който се приближи и се наведе над него. Имаше дълга бяла брада, хлътнала уста, изкривен остър нос, очни орбити от масивна кост и рунтави вежди. Мръсна бяла роба покриваше съсухреното му тяло. Ръка с изпъкнали вени държеше жезъл, на върха на който бе поставен сапфир, голям колкото юмрука на Улф и шлифован в образа на харпия.

Улф се опита да проговори, но съумя само да измучи нещо неразбираемо, сякаш се свестяваше от упойката след дълга операция. Старецът направи жест с жезъла и няколко от джуджетата-прилепи се отделиха от групичката в дъното. Те дотичаха странично, без да отделят изплашения поглед на скосените си очи от белобрадия старец. Бързо развързаха Улф. Той съумя да се изправи на крака, но беше толкова замаян, че старецът трябваше да го подкрепи, за да излязат от пещерата.

Старецът проговори на микенско наречие:

— Скоро ще се почувстваш по-добре. Отровата не трае дълго.

— Кой си ти? Къде ме отвеждаш?

— Далече от опасността — отвърна старецът. Улф се замисли над загадъчния отговор. Когато приближиха входа на друга пещера, тялото и съзнанието му функционираха отново както трябва. Двамата минаха през поредица от сложно свързани зали, които постепенно ги извеждаха нагоре. Извървяха около две мили и едва тогава старецът спря пред пещера със желязна врата. Подаде факлата на Улф, дръпна вратата към себе си и го покани с жест. Улф се озова в голяма крипта, ярко осветена от факли. Вратата се затвори с тежък кънтящ звук зад гърба му и той чу щракването на резе.

Първото нещо, което му направи впечатление, бе задушаващата миризма. В следващия миг към него се приближиха два червеноглави орела със зелени тела. Единият му заповяда да върви напред с глас на гигантски папагал. Улф се подчини, забелязвайки в същия миг, че прилепите му бяха взели ножа. Не че оръжието би му помогнало с нещо. Пещерата гъмжеше от птици, всяка от които се извисяваше над главата му.

До едната стена имаше две клетки, изработени от тънки железни пръчки. В едната имаше групичка от шест гуорли. В другата стоеше висок добре сложен младеж с набедрена препаска от еленова кожа. Той се усмихна на Улф и каза:

— Успя, значи! Колко си променен!

И едва тогава Улф разпозна червеникавата коса, високата горна устна и набразденото, но весело лице — това беше мъжът, който, заобиколен върху онази канара от гуорлите, му бе хвърлил рога. Същият, който се бе нарекъл Кикаха.

Улф нямаше време да отговори, защото единият от орлите отвори вратата на клетката, използвайки крака си с ловкостта на ръка. Силният му твърд клюн го бутна в клетката и вратата щракна зад него.

— И така, ето те тук — въздъхна Кикаха с плътен баритон. — Въпросът е какво да правим сега. Защото престоят ни тук може да се окаже кратък и неприятен.

Улф погледна през решетките и видя, че в скалата е издялан трон, в който седи жена. По-точно полужена, защото имаше криле вместо ръце и долната половина на тялото беше като на птица. Краката обаче бяха много по-дебели в сравнение с тези на обикновените земни орли. Защото трябва да издържат на много по-голяма тежест, помисли Улф и разбра, че пред него е поредното животно, създадено в експерименталната лаборатория на Повелителя. Очевидно това бе Подарж, за която му бе разказвал Ипсевас.

От кръста нагоре тя бе жена, каквато малко мъже се имали удоволствието да видят. Кожата бе бяла като млечен опал, гърдите бяха перфектни, гърлото представляваше разкошна бяла колона, косата бе дълга, черна и права и падаше от двете страни на едно лице, по-красиво дори от това на Хризеис — признание, което той не бе смятал за възможно някой да изтръгне точно от него.

Но в тази красота имаше нещо ужасяващо — долавяше се следа от някаква лудост. Погледът гореше с пламъка в очите на вързан сокол, измъчван повече, отколкото е бил способен да понесе.

Улф с мъка откъсна очи от нейните и разгледа пещерата.

— Къде е Хризеис? — прошепна той.

— Коя? — прошепна в отговор Кикаха.

Улф му я описа с няколко къси изречения и разказа какво се бе случило с него.

— Никога не съм я виждал — поклати глава Кикаха.

— Ами тези гуорли?

— Бяха в два отряда. Вероятно другите са хванали Хризеис и са взели рога. Не се безпокой за тях. Ако не съумеем да я убедим да ни пусне, с нас е свършено. И то по най-отвратителен начин.

Улф попита кой е старецът. Кикаха му обясни, че той някога е бил любовник на Подарж. Бил абориген — един от онези, докарани в тази вселена малко след като Повелителя я е създал. Харпията го държала сега за онази работа, която все пак изисквала използването на човешки ръце. Старецът излязъл да спаси Улф от прилепите по заповед на Подарж, чиито посестрими явно отдавна бяха докладвали за появата му в нейните владения.

Подарж неспокойно се размърда в трона си и разгъна криле. Те се затвориха пред нея с рязък звук като ехо от гръмотевица в далечината.

— Вие там! — извика тя. — Спрете да шепнете! Кикаха, какво би казал в своя защита, преди да насъскам сестрите си по теб?

— С риск да стана досаден, мога само да повторя същото, което казах и преди! — отговори с висок глас Кикаха. — Аз съм също толкова голям враг на Повелителя, колкото си и ти. Той ме мрази и би ме убил! Знае, че аз му откраднах рога и че представлявам заплаха за него. Очите му обикалят четирите нива на света и летят нагоре-надолу из планините, за да ме открият. И…

— Къде е този рог, който казваш, че си откраднал от Повелителя? Защо не го виждам сега у теб? Струва ми се, че само лъжеш, за да спасиш безполезния си живот.

— Казах ти, че отворих проход към съседния свят и го хвърлих там на човека, който се появи пред прохода. Ето го сега пред теб.

Подарж изви глава по същия начин, по който би го сторил орел и изгледа Улф.

— Не виждам рог. Виждам само жилаво парче месо, скрило се зад черната си брада!

— Той ми разказа, че друга банда гуорли му е откраднала рога — обясни Кикаха. — Преследвал ги, за да си го върне, когато прилепите го пленили, а ти така великодушно си го освободила. Пусни ни, прекрасна Подарж, и ние ще си върнем рога. А с него ще можем да се изправим срещу Повелителя. Той може да бъде победен! Може да е могъщ, но не е всемогъщ! Защото ако беше, отдавна щеше да ни е открил и да си е върнал рога!

Подарж се изправи, разтърси крилете си и слезе по стъпалата на подиума, върху който се намираше трона — за да се приближи до клетката. Не се клатушкаше, както правят ходещите птици, но вървеше малко вдървено.

— Бих искала да ви повярвам — каза тя малко по-тихо, но с не по-малка страст. — Само да можех! Чаках години, векове… хилядолетия, чаках толкова дълго, че чак сърцето ме заболява, като си помисля за всичкото това време! Ако можех да повярвам, че най-сетне оръжията, с които бих могла да му отмъстя, са попаднали в ръцете ми…

Тя ги изгледа, поднесе крилете си напред и каза:

— Вижте ги! Моите ръце. Но аз нямам ръце… нямам и тялото, което едно време ми принадлежеше. Този… — и тя избухна в толкова яростна ругатня, че Улф се сви. Не от думите, а от гнева, граничещ с божественост или с безумие — гняв, от който кръвта му изстина.

— Ако Повелителя може да бъде съборен — а аз вярвам, че това е възможно, — ти отново ще получиш своето човешко тяло — обади се Кикаха, след като се убеди, че тя е приключила.

Тя дишаше тежко, опитвайки се да обуздае разкъсващите я чувства и се загледа в тях с нескривана жажда за кръв. Улф почувства, че всичко е загубено, но следващите думи показаха, че тази жажда не е насочена към тях.

— Носят се слухове, че старият Повелител отдавна го няма. Изпратих една от сестрите си да провери и тя се върна със странен разказ. Каза, че там се бил настанил нов Повелител, но не била сигурна дали това не бил старият в ново тяло. Изпратих я обратно при Повелителя, който отхвърли молбата ми да ми върне моето тяло. Така че няма значение дали е старият, или е нов. Той е също така зъл и омразен като стария, ако не е действително същият. Но аз трябва да знам със сигурност!… Първо, който и да е сега Повелителя, той трябва да умре. Едва след това ще се интересувам дали е в ново тяло, или не е. И ако се окаже, че старият Повелител е напуснал тази вселена, аз ще го последвам, където и да е отишъл, и ще го открия!

— Не можеш да направиш това без рога — заяви Кикаха. — Само той може да отваря проходи без приемно устройство в другия свят.

— Какво ли бих могла да загубя? — реторично попита Подарж. — Ако лъжете и ми измените, така или иначе ще ви намеря, и преследването дори може да ми достави удоволствие. А ако сте сериозни в намеренията си… е, тогава ще видим какво ще правим.

Тя каза няколко думи на орлицата до нея и тя отвори вратата на клетката. Кикаха и Улф последваха харпията през пещерата до голяма маса, край която имаше столове. Едва сега Улф установи, че тази подземна крипта всъщност е съкровищница — тук бяха складирани богатства, достойни за цял един свят. Виждаха се огромни сандъци, натъпкани с искрящи скъпоценни камъни, перлени огърлици, златни и сребърни бокали с най-различни форми и размери, малки статуетки от слонова кост и от някакво блестящо твърдо черно дърво. Имаше забележителни рисунки, брони и оръжия от всякакъв вид с изключение на огнестрелни; бяха струпани небрежно, където падне.

Подарж им нареди да седнат върху столове от ковано желязо с извити лъвски крака. Направи знак с крило и от сенките излезе млад мъж. Той носеше златен поднос, върху който бяха поставени три изсечени от планински кристал чаши. Бяха във формата на риби, скачащи от водата с широко отворена кръгла уста, през която бе налято гъсто тъмночервено вино.

— Един от любовниците — прошепна Кикаха в отговор на любопитния поглед, с който Улф изгледа красивия рус младеж. — Орлите са го домъкнали тук от нивото, известно като Драхеланд[3] или Тевтония. Бедният нещастник! И все пак съдбата му е по-добра пред възможността да бъде изяден жив от посестримите — така поне му е останала илюзията, че някога ще може да избяга оттук.

Кикаха отпи и доволно пое дъх при вкуса на живителната течност. Улф почувства виното да се размърдва като живо в стомаха му. Подарж притисна чашата между върховете на крилете си и я поднесе към устните си.

— За смъртта и вечното проклятие на Повелителя! За вашия успех!

Двамата отново отпиха. Подарж остави чашата си на масата и погали Улф по лицето с крайчетата на перата на едното крило.

— Разкажи ми историята на твоя живот.

Разказът на Улф продължи дълго. Той вкусваше от тънките резенчета печено месо на познатите му кози-прасета и пиеше от виното. Главата му започна да се замайва, но той говореше и говореше, спирайки само когато Подарж пожелаваше да уточни някоя подробност. Факлите бяха подменени с нови, а той продължаваше да разказва.

Събуди се и веднага се разсъни. Слънчеви лъчи проникваха през съседната пещера, осветявайки празната чаша и масата, върху която бе положил главата си. До него стоеше Кикаха и се усмихваше.

— Да тръгваме — каза той. — Подарж държи да потеглим рано. Изгаря от желание да си отмъсти. Аз пък смятам, че е разумно да се изпарим оттук, преди да е променила решението си. Дори не можеш да си представиш какъв късмет извадихме. Ние сме единствените затворници, на които някога е дарявала свобода.

Улф седна изправен и простена от болката в плещите и врата си. Главата му беше замаяна и малко тежка, но той бе оживявал и след по-тежки случаи на махмурлък.

— Какво правихте, след като заспах? — поинтересува се той.

— Платих сметката — усмихна се широко Кикаха. — Но не беше лошо, дори съвсем не беше лошо. Малко необичайно в началото, но аз лесно се нагаждам.

Те напуснаха пещерата, влязоха в следващата и от нея се озоваха на широка каменна площадка, стърчаща на входа в скалата. Улф хвърли един последен поглед и видя няколко орли, застанали като зелени монолити на входа на вътрешната пещера. Блесна бяла кожа, прошумоляха черни криле и Подарж мина с вдървената си походка пред своята гвардия.

— Хайде — подкани го Кикаха, — Подарж и сестрите са гладни. Не я видя, когато се опитваше да накара един от гуорлите да я моли за милост. За едно нещо им свалям шапка: те нито хленчеха, нито плачеха. Просто плюеха върху нея.

Улф подскочи, когато от отвора на пещерата се разнесе сърцераздирателен писък. Кикаха го хвана за ръката и го дръпна след себе си. От клюновете на орлите се откъснаха нови страховити писъци, смесени с викове на ужасени същества, които изпитват смъртоносна болка.

— Можехме да бъдем на тяхното място — подхвърли Кикаха, — ако не бяхме успели да изтъргуваме живота си.

* * *

Започнаха да се изкачват и когато падна нощта, се намираха три хиляди стъпки по-високо. Кикаха развърза кожената торба, която бе носил на рамо, и започна да вади от нея най-различни неща. Сред тях имаше плоска кутия кибрит. Той запали огън. Последваха месо, хляб и малка бутилка радамантийско вино. Торбата и съдържанието бяха дар от Подарж.

— Остават ни около четири дни катерене, докато стигнем следващото ниво — сподели младежът. — А след това ни очаква фантастичният свят на Америка от времето на индианците,

Улф започна да задава въпроси, но Кикаха му каза, че първо трябва да му обясни физическата структура на планетата. Улф го изслуша внимателно и когато Кикаха свърши, той не прихна да се смее. Защото разказът на Кикаха обясняваше много неща, които вече му бяха направили впечатление. Желанието на Улф да разбере как Кикаха — очевидно земен жител — бе съумял да попадне тук, се провали. Младежът се оплака, че умира за сън, че е прекарал изтощителна нощ, и заспа моментално.

Улф остана буден известно време, загледан в гаснещия огън. Беше видял много неща за кратко време, но основното тепърва му предстоеше. Разбира се, при положение, че съумееше да оживее. Крясък на орел отекна отдолу — той се издигаше покрай безкрайно високата каменна стена.

Запита се какво ли прави Хризеис тази нощ. Беше ли още жива и какво я очакваше? Къде беше рогът? Кикаха каза, че ако искат да успеят, трябва да намерят рога. Без него ги чакаше провал.

Потънал в мисли, той постепенно заспа.

Четири дни по-късно, точно когато слънцето беше на средата на пътя си около планетата, те се прехвърлиха през ръба. Пред очите им се простираше планина, спускаща се зад хоризонта поне 160 мили по-нататък. От двете страни, може би на по около стотина мили от тях, се издигаха планински масиви — достатъчно високи, за да предизвикат сравнение с Хималаите. Но дори те бяха като мишки пред Абхархплунта, която доминираше в центъра на това ниво на планетата. Според Кикаха, Абхархплунта отстоеше на хиляда и петстотин мили от периферията, макар да изглеждаше на не повече от петдесет мили от тях. Височината не бе по-малка от тази на планината, която току-що бяха изкатерили.

— Надявам се, че сега вече схващаш идеята — обади се Кикаха. — Този свят не е сферичен. По-скоро представлява планетарен вариант на Вавилонската кула. Поредица замайващо високи колони, всяка от които по-малка от намиращите се под нея. И на самия връх на тази невъобразимо висока кула се издига дворецът на Повелителя. Както можеш да видиш, предстои ни дълъг път… Но какъв живот само, а?! Какви моменти съм преживявал! Ако Повелителя ме порази в този момент, няма да възроптая. Макар че като човек, разбира се, би ме огорчило да свърша в разцвета на силите си! Защото повярвай, приятелю, аз наистина съм в разцвета си!

Улф не можа да се сдържи и се усмихна на младежа. Той изглеждаше толкова весел и жизнен, сякаш беше оживяла бронзова статуя, преизпълнена от щастие, че е бил вдъхнат живот.

— Окей! — извика Кикаха. — Първото, което трябва да направим, е да ти намерим по-подходящи дрехи! Голотата може да е уместна на долното ниво, но не и тук. Трябва да носиш поне набедрена препаска и перо в косата, иначе местните жители ще те презират. А презрението тук се материализира в робство или смърт.

Той тръгна по периферията и Улф го последва.

— Забележи колко зелена и пищна е тревата и колко високо е избуяла — почти до коленете ни, Боб. Какви пасбища за добитъка, а? Но не забравяй, че тя е достатъчно висока, за да скрие и онези, които се хранят с тревопасните. Така че, внимавай! Пумата, вълкът, петнистото куче и гигантската невестулка дебнат в тревата. Тук е и Felix Atrox, когото аз наричам лъв-злодей. Едно време е бродел из равнините в северната част на американския югозапад, но е изчезнал от лицето на земята преди около 10000 години. Тук обаче си е съвсем жив и е с една трета по-голям от африканския лъв и два пъти по-гаден от него… Ей, виж! Мамути!

Улф искаше да спре и да погледа огромните сиви животни, които минаваха на четвърт миля от тях, но Кикаха настоя да продължат.

— Има още много и ще дойде момент, когато ще съжалиш, че ги има. По-добре гледай в тревата. И ако забележиш да се поклаща в посока обратна на вятъра, веднага ми кажи!

Продължиха в бърз ход още около две мили. Минаха покрай стадо диви коне. Жребците изцвилиха и препуснаха към тях, за да проучат какви са, после отстъпиха и заплашително заудряха с копита, докато двамата не се отдалечиха. Бяха великолепни животни — високи, стройни, черни, червени или на бели и черни петна.

— Това не са ти индианските понита — обърна му внимание Кикаха. — Струва ми се, че Повелителя е внасял тук само най-качествените породи.

Малко по-късно Кикаха спря пред куп камъни.

— Моят белег — обясни той и тръгна перпендикулярно на периферията от каменната грамада. След една миля стигнаха до високо дърво. Младежът скочи леко, улови се за най-долния клон и ловко започна да се катери. По средата на ствола той бръкна в малка хралупа и извади от нея голяма торба. Когато слезе, Кикаха извади от торбата два лъка, два колчана стрели, препаска от еленова кожа и кожен колан с ножница, от която стърчеше дръжката на нож.

Улф се препаса, пристегна се с колана и взе лък и колчан със стрели.

— Знаеш ли как да ги използваш? — попита Кикаха.

— Не съм спирал да се упражнявам цял живот.

— Добре. Ще имаш много възможности да провериш уменията си. Сега да вървим. Нямаш представа какъв път ни чака.

И двамата се затичаха във вълчи тръст — сто крачки бягане, сто ходене. Кикаха посочи към планините отдясно на тях.

— Ето там живее моето племе хровакас — хората-мечки. На осемдесет мили оттук. Когато стигнем там, ще можем да се отпуснем и да се подготвим за дългото пътешествие, което ни предстои.

— Ти не ми приличаш на индианец — подметна Улф.

— И ти, приятелю, не приличаш на шейсет и шест годишен старец. Но така стоят нещата. Окей. Отлагах моя разказ, защото исках най-напред да чуя твоя. Тази нощ ще говоря.

Този ден не разговаряха много. Улф възклицаваше винаги, когато край тях се появяха животни. Имаше огромни стада бизони — тъмни, космати, брадати и много, много по-големи от земните им събратя. Имаше и други стада с коне и нещо, което приличаше на първообраза на камилата. Видяха още мамути и малко след това семейство величествено пристъпващи степни мастодонти. Глутница от шест вълци ги съпроводи за известно време на разстояние стотина метра. На височина стигаха до рамото на Улф.

Кикаха забеляза безпокойството му, засмя се и обясни:

— Няма да ни атакуват, освен ако не са гладни. А това не е много вероятно при толкова дивеч наоколо. Проявяват най-обикновено любопитство.

След малко гигантските вълци кривнаха встрани, сплашиха стадо антилопи на ивици в една горичка и увеличиха скорост след тях.

— Ето, това е Северна Америка, каквато е била много, много време, преди да се появи белият човек — обясни Кикаха. — Свежа, просторна, изобилстваща с животни и подслонила само едно две племена, бродещи на воля.

Ято от стотина крякащи патици прелетя над главите им. Някъде от зеленото небе се стрелна ястреб, заби се в ятото и то остана с една патица по-малко.

— Щастливите Ловни Полета! — извика Кикаха. — Които понякога не са толкова щастливи.

Няколко часа преди слънцето да заобиколи планината, те спряха край малко езеро. Кикаха избра дърво, на което щяха да построят платформа.

— Ще спим тук тази нощ и ще се редуваме на смени. Единственото животно, което би могло да ни нападне на дървото, е гигантската невестулка, но и тя ни е предостатъчна. По-лошото е, че могат да минат бойни отряди.

Кикаха се отдалечи с лък в ръката и след петнайсет минути се върна с голям черен заек. Улф беше наклал огън с малко дим и на него изпекоха заека. Докато се хранеха, Кикаха се зае да обясни топографията на тази необикновена страна.

— Всичко може да се каже против Повелителя, но при създаването на този свят той е свършил добра работа. Вземи например това ниво: Америндия, Америка на индианците. То не е плоско: има серия леки полегати възвишения, всяко дълго към сто и шейсет мили. Това дава възможност на водата да се стече, да има реки и потоци, да се образуват езера. Никъде на планетата няма сняг — не би и могло да има при липсата на сезони. Но вали всеки ден и облаците идват отнякъде.

Свършиха със заека и покриха огъня. Улф пое първата смяна. Кикаха говори през цялото време, а когато дойде неговият ред да дежури, Улф остана да го слуша.

В началото, преди много време — повече от 20000 години — Повелителите обитавали вселена, паралелна на тази, в която се намира Земята. Тогава тяхната раса не била известна като Повелителите. Не били много на брой — само оцелелите от продължила с хилядолетия война с друга раса. Наброявали може би към десетина хиляди.

— Но това, което не им достигало в количество, напълно компенсирали с качество — обясни Кикаха. — Имали наука и технология, в сравнение с които нашите, земните, изглеждали като мъдростта на тасманските аборигени. Можели да конструират частни вселени. И ги правели… В началото всяка вселена била само нещо като игрище — провинциален клуб за малки групи. Но след време — защото независимо от почти божествената си мощ, това били хора — те започнали да враждуват. Оказало се, че чувството за собственост и при тях било толкова силно, колкото на Земята. Започнали борби. Предполагам, че е имало нещастни случаи и самоубийства. На всичко отгоре самотата и изолацията на Повелителите ги направили мегаломани, което е напълно естествено, като си помислиш, че всеки от тях е играел ролята на малък бог и започвал да се вживява в нея… И за да опиша с няколко думи последвалата хилядолетна епоха, ще кажа, че Повелителя, създал точно тази конкретна вселена, в крайна сметка останал сам. Името му било Джадауин и край него нямало нито един от неговата раса. Не е имал и нужда. Защо да дели този свят с равен на него, когато би могъл да бъде Зевс с милион Европи и с най-красивите Леди?… Населил своя свят със същества, похитени от другите вселени, главно тази на Земята. Други създал в лабораториите на двореца си, построен на върха на най-горното ниво. Можел да създава същества с приказна красота или екзотични чудовища… Единственият проблем идвал от това, че Повелителите не се задоволявали да управляват само собствените си вселени. Започнали да бленуват за световете на другите. Съоръжили собствеността си с непроницаеми прегради и създали непобедими защити. Битката се превърнала в смъртоносна игра. Това развитие на нещата също е обяснимо, като се има предвид, че скуката станала враг, който Повелителите не можели така лесно да прогонят. Когато си почти всемогъщ, когато твоите творения са твърде прости и слаби, за да поддържат интереса ти вечно, каква друга тръпка ти остава, освен да рискуваш своето безсмъртие срещу друг безсмъртен?

— И как се намеси ти във всичко това? — прекъсна го Улф.

— Аз ли? На Земята се казвах Пол Янус Финеган. Второто ми име е моминската фамилия на майка ми. Както знаеш, то също е името на бога на вратите, на старата и нова година, богът с двете лица, едното от които гледа напред. — Кикаха се засмя:

— Янус, колко подходящо име, а? Аз принадлежа на два свята и минах през вратата между тях. Не че съм се връщал на Земята или някога бих искал да го направя. Изживях приключения и се издигнах до положение, което никога не бих могъл да завоювам на онзи скапан стар глобус! Кикаха не е единственото ми име. Освен това аз съм царят на това ниво и уважавана личност по другите нива. Ти скоро сам ще се убедиш в това.

Улф вече беше започнал да си задава някои въпроси за този човек. Кикаха така ловко се измъкваше от преките отговори, че сигурно имаше някаква самоличност, за която не искаше да разговаря.

— Знам какво си мислиш, но не си вярвай — предупреди го Кикаха. — Аз съм хитрец, но с теб се опитвам да бъда прям. Между другото, знаеш ли как спечелих името си сред хората-мечки? На техния език „кикаха“ е митологично същество, нещо като полубожествен мошеник. Като например Стария койот от равнините Нанабожо в Оджибуей или Уакджункага от Уинебаго. Някой ден ще ти разкажа как спечелих това име и как станах вожд на хроваките. Но сега имам да ти казвам по-важни неща.

През 1941, на двайсет и три години, Пол Финеган се записал като доброволец а американската кавалерия, защото обожавал конете. След известно време се озовал в танк. Пресякъл Рейн заедно с Осма армия. Един ден, след като взел участие в превземането на малко градче, открил необикновен предмет сред руините на местния музей. Това бил полумесец от сребрист метал, толкова твърд, че нито чукът оставял следа по него, нито ацетиленовата горелка можела да го разтопи.

— Разпитах някои от местните жители. Всичко, което успях да науча, бе, че предметът се намирал в експозицията на местния музей отдавна. Някакъв професор по химия поекспериментирал с него и се опитал да заинтересува Мюнхенския университет, но не успял… Взех го с мен след войната, заедно с други бойни сувенири, разбира се. Върнах се в университета в Индиана. Баща ми беше оставил достатъчно пари, за да изкарам поне няколко години, така че имах малък апартамент, разполагах със спортна кола и така нататък… Един мой приятел беше репортер. Разказах му за полумесеца, за странните му свойства и необикновения му химически състав. Той написа очерк и го публикува във Вашингтон. Не бих казал, че учените се втурнаха да го изследват… всъщност те просто не искаха да имат нищо общо с него… Но три дни по-късно един човек, който се представи като мистър Ванакс, ме посети в апартамента ми. Взех го за холандец поради името му и чуждия му акцент. Искаше да види полумесеца. Реших да му доставя това удоволствие. Той страшно се възбуди въпреки старанието си да не се издаде. Каза ми, че иска да го купи. Попитах го колко е готов да предложи и той заяви, че може да даде десет хиляди долара, но не повече. „Ама, разбира се, че ще дадеш повече, казах аз, — защото, ако не дадеш, няма да постигнеш нищо“. „Двайсет хиляди?“ — попита Ванакс. „Нека добавим още малко“ — предложих аз. „Трийсет хиляди?“

Финеган решил да рискува. Попитал Ванакс ще плати ли $100000. Ванакс почервенял страхотно и се надул като „крастава жаба“, както се изрази Финеган-Кикаха. Но отговорил, че ще намери сумата до двайсет и четири часа.

— И тогава разбрах, че съм се натъкнал на нещо ценно — съобщи Кикаха на Улф. — Въпросът беше само „какво“? И също така, защо този тип Ванакс така отчаяно се стремеше да го има за себе си. Що за побъркан бе този човек? Никой със здрав разум, никой нормален, не би се хванал толкова бързо на стръвта. Трябваше да бъде по-сдържан.

— Как изглеждаше Ванакс? — попита Улф.

— О, беше едър, към шейсет и пет, но добре съхранен. Имаше орлов нос и орлови очи. Беше облечен в старомоден, но скъп костюм. Излъчваше някаква властност, но се опитваше да се сдържа и полагаше видими усилия да бъде възприеман като добър човек. Не му се отдаваше много добре — просто му личеше, че не е свикнал да му се възразява. „Направи ги 300000 и е твой!“, казах аз. Изобщо не допусках, че е възможно да се съгласи. Мислех си, че ще побеснее и ще излети във въздуха. Защото не смятах да продавам полумесеца, дори да ми предложеше милион.

Ванакс, макар и нервиран, казал, че ще плати 300000, но Финеган трябвало да му даде още двайсет и четири часа.

— Тогава го попитах: „Защо толкова искаш полумесеца и какво може да се направи с него“. „Нищо, извика ми той, освен да ме доиш, нещастен търгаш, жалък земен… червей!“. „Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил. Или преди да съм извикал полицията“, казах му аз.

Ванакс се разкрещял на чужд език. Финеган влязъл в спалнята си и излязъл с автоматик 45-и калибър. Ванакс не можел да знае, че пистолетът не е зареден. Тръгнал си и не спрял да ругае и да си бърбори, докато не стигнал до чакащия го „Ролс Ройс“.

Същата нощ Финеган имал проблеми със заспиването. Успяло да го унесе едва след два часа призори и даже и след това продължавал да се стряска. По време на едно от събужданията доловил шум в стаята зад вратата. Тихо станал от леглото и взел вече заредения пистолет изпод възглавницата. По пътя към вратата на спалнята взел от масичката и фенерчето си.

Лъчът осветил Ванакс изправен в центъра на дневната. Сребърният полумесец бил в ръцете му.

— Тогава видях втория полумесец на пода. Ванакс явно го беше донесъл със себе си. Улових го в момента, когато се опитваше да сглоби пълен кръг от двата полумесеца. Не знаех защо го прави, но разбрах в следващия момент… Казах му да вдигне ръце. Подчини се, но вдигна и крак, за да стъпи с него в кръга. Заповядах му да не помръдва, защото иначе ще го застрелям. Но той въпреки това сложи единия си крак в кръга. Стрелях. Прицелих се над главата му и куршумът се заби в ъгъла на стаята. Исках само да го сплаша, надявайки се, че в това състояние ще започне за говори. И успях — той толкова се стресна, че отскочи назад… Прекосих стаята, приближавайки се към него, а той отстъпваше, докато гърбът му не се опря във вратата. Бърбореше като луд, заплашваше ме в един момент и ми предлагаше половин милион в следващия. Смятах да го натикам във вратата и да забия дулото на пистолета в корема му. Тогава наистина щеше да се разприказва. Но докато се приближавах към него през стаята, сам стъпих в кръга. Той видя какво ще стане и ми изкрещя да не го правя. Беше много късно. Апартаментът изчезна, а аз се озовах в този свят, все още в кръга, макар и не точно същия. И то в двореца на Повелителя, на върха на света.

Кикаха разказа, че изпаднал в шок. Но бил страстен читател на фантастика още от началните класове в основното училище. Идеята за паралелните вселени и средствата за транспорт между тях вече му била известна. Съзнанието му било подготвено да възприема подобни концепции. Нещо повече, той наполовина вярвал в тях. Така че бил в състояние да понесе шока, да се огъне и да се изправи отново. Бил едновременно и изплашен, и възбуден, и крайно любопитен.

— Съобразих какво бе попречило на Ванакс да ме последва през прохода. Двата полумесеца, поставени един в друг, образуваха „верига“. Но не се задействаха преди някое човешко същество да стъпи в полето, което създаваха. След това единият полумесец оставаше на Земята, а другият се прехвърляше в тази вселена, където се свързваше с очакващия го тук полумесец. С други думи, за да се образува „верига“, бяха необходими три полумесеца — един в света, където искаш да отидеш и два в този, от който тръгваш. Стъпваш в кръга, единият от полумесеците се прехвърля към единичния в съседната вселена, а другият остава в света, който си напуснал… Ванакс сигурно беше дошъл на Земята с помощта на тези полумесеци. И не би могъл да го направи, освен ако на Земята вече не е имало такъв полумесец. Някой, и може би ние никога няма да разберем кой, беше загубил един полумесец на Земята. А може и да е бил откраднат от някой, който не е подозирал за истинската му стойност. Както и да е, той сигурно го бе търсил от много време и когато попаднал на онази статия за полумесеца, намерен от мен в Германия, разбрал веднага за какво става дума. Разговорите с мен му разкрили, че аз мога и да не му го продам. Затова влязъл в апартамента ми със своя полумесец. И беше готов да стъпи в кръга, ако не му бях попречил… Вероятно е бил заседнал на Земята, без шанс да се измъкне, ако не намери друг полумесец. Не знам, може би на Земята има и други. Дори не е задължително точно този, който намерих в Германия, да е загубеният.

Финеган бродил из двореца много дълго. Бил огромен, неописуемо красив, екзотичен и пълен със съкровища и различни предмети. Имало и лаборатории или по-точно биореактори. Финеган видял странни същества, бавно добиващи форма в огромни прозрачни цилиндри. Имало и голям брой пултове за управление с най-различни средства за въздействане върху процесите, но той нямал представа как действа всичко това. Символите под бутоните и превключвателите му били непознати.

— Имах късмет. Онова място бе пълно с клопки и капани, предназначени или да заловят неканения гост, или да го убият. Но те не бяха включени. Не ме питай защо, тъй като не знам, точно както не знам, защо не срещнах никой друг. Но за мен това бе добре дошло.

Финеган излязъл от двореца, за да разгледа изящната градина, която го заобикаляла. Така стигнал до края на монолита, върху който били дворецът и градината.

— Вече си видял достатъчно, за да си представиш какво почувствах, когато погледнах през ръба. Самият монолит сигурно беше висок не по-малко от трийсет хиляди стъпки. Под него се намира нивото, което Повелителя е нарекъл Атлантида. Не знам дали земният мит за Атлантида се основава на тази Атлантида или Повелителя е взел името от легендата… Под Атлантида се намира нивото Драхеланд. После Америндия. Обхванах всичко с един поглед, точно както можеш да видиш едната страна на Земята от ракета. Без подробности, разбира се, само големи облаци, огромни езера, морета и очертанията на континенти. Освен това голяма част от всяко по-долно ниво беше скрита от това над него… Но можах да схвана, че този свят е организиран като Вавилонската кула, макар да не разбирах в онзи момент какво точно гледам. Беше толкова неочаквано и чуждо за мен, че бе немислимо да го осъзная.

Финеган обаче могъл да осъзнае, че се намира в критична ситуация. Не разполагал със средство да напусне върха на този свят, освен да опита да се върне не Земята с помощта на полумесеците. За разлика от страничните стени на другите монолити, стените на този били гладки като билярдна топка. А не искал да се спасява с полумесеците, защото знаел, че Ванакс със сигурност ще го очаква.

Макар да не бил застрашен от гладна смърт — около него имало храна и вода за години наред, — той не можел и не искал да остава там. Страхувал се от завръщането на собственика, който можел да се окаже с неприятен темперамент. Защото в двореца имало места, от които Кикаха се почувствал неспокоен.

— И тогава се появиха гуорлите — разказваше Кикаха. — Предполагам… не, знам — че те нахлуха от друга вселена с помощта на устройство, подобно на онова, което отвори вратата за мен. Тогава не знаех, не можех да знам нито защо са в двореца, нито как се бяха озовали там. Но бях доволен, че съм пристигнал преди тях. Ако бях попаднал в ръцете им…! По-късно установих, че са агенти на друг от Повелителите. Изпратени от него със задачата да откраднат рога. Трябва да ти кажа, че бях видял рога по време на обиколките ми из двореца и дори го бях надувал. Но не знаех как да натисна бутоните, за да проработи. Дори не знаех истинското му предназначение… Та значи гуорлите нахлуха в двореца. Бяха към стотина. За щастие, видях ги пръв. А те веднага се опитаха да дадат изблик на страстта си към убиване и това им докара неприятности. Опитаха да убият някои от Очите на Повелителя — онези грамадни като орли гарвани, накацали из градината. На мен те не ми бяха обърнали никакво внимание, вероятно приемайки ме за гост, а може би защото не им се бях сторил опасен… Та, гуорлите се опитаха да прережат гърлото на един от гарваните и тогава те ги нападнаха. Гуорлите отстъпиха в двореца, а големите птици ги последваха дори там. Навсякъде се разхвърчаха кървави пера и парчета козина, а подът в онази част на двореца бе покрит с трупове и от двете страни. По време на битката забелязах, че някакъв гуорл излиза от една стая с рога в ръка. Тръгна по коридорите, сякаш търсеше нещо конкретно.

Финеган последвал гуорла в друга стая, която имала размерите колкото на два хангара за дирижабли. В нея имало плувен басейн и известен брой интригуващи, но загадъчни устройства. На мраморен пиедестал бил поставен огромен златен модел на планетата. На всяко от нивата имало вградени по няколко скъпоценни камъка. По-късно Финеган щял да разбере, че диамантите, рубините и сапфирите били подредени така, че да образуват символи. Те от своя страна обозначавали резонансните точки.

— Резонансни точки?

— Да. Символите представляват мнемонични съкращения на комбинациите ноти, които трябва да се изсвирят, за да се отворят в определени места проходи. Някои проходи са към други вселени, но има и такива, които служат просто за връзка между нивата на този свят. Те позволяват на Повелителя да преминава мигновено от ниво към ниво. Към символите има и малки модели на особените характеристики на резонансните точки по различните нива.

Гуорлът с рога вероятно бил обучен от изпратилия го Повелител да разчита тези символи. Той сигурно трябвало да изпита рога, за да бъде сигурен господарят му, че получава каквото иска. Той изсвирил няколко ноти към басейна и водата се разделила, за да разкрие къс суха земя с аленочервени дървета и зелено небе.

— Замисълът на законния Повелител бил да отива в нивото на Атлантида през басейна. Тогава, разбира се, не знаех къде извежда този проход. Но видях в него единствения си шанс да се измъкна от капана на този дворец и се възползвах от него. Приближих се зад гуорла, дръпнах рога от ръцете му и го блъснах в басейна — не в прохода, а във водата… Убеден съм, че никога не си чувал подобно квичене и крясъци. Всичкият им страх е събран в ужаса им от водата. Гуорлът потъна, после изплува, давейки се и викайки, и съумя да се хване за ръба на прохода. Проходите имат страни, осезаеми, макар и променящи се… В същия миг чух викове зад гърба си. Дузина гуорли с големи окървавени ножове влизаха в залата. Скочих в дупката, която бе започнала да се затваря. Беше станала толкова малка, че одрах кожата на коленете си, когато прелитах през нея. Но минах все пак и дупката се затвори. И отсече двете китки на гуорла, който се бе измъкнал от водата и бе понечил да ме последва. Рогът беше в ръцете ми и аз бях извън обсега им поне за известно време.

Кикаха доволно се ухили, припомняйки си онзи миг. Улф попита:

— Повелителя, който е изпратил гуорлите като авангард, е сегашният Повелител, така ли? Кой е той?

— Аруор. А изчезналият Повелител е Джадауин. Вероятно той е човекът, нарекъл се Ванакс. Аруор зае мястото му и оттогава се опитва да ме намери и да вземе рога.

Кикаха описа в общи черти какво му се бе случило, след като се озовал в Атлантида. През двайсетте години оттогава досега (земни години) беше живял ту на едно, ту на друго ниво и винаги под прикритие. Защото както гуорлите, така и гарваните, които сега служеха на господаря Аруор, не бяха спирали да го търсят. Имало и дълги периоди, по две до три години, през които Кикаха бил оставян на мира.

— Почакай малко — възкликна Улф. — Щом проходите между нивата са били затворени, как тогава се успели гуорлите да слязат по монолита, за да те преследват?

Кикаха също не бе успял да си отговори задоволително на този въпрос. Обаче, когато гуорлите го бяха пленили в нивото на Градината, той ги бе подпитал. Макар и сопнато, те му отговорили на някои въпроси. Оказа се, че се били спуснали на нивото на Атлантида вързани с въжета.

— От трийсет хиляди стъпки височина? — недоверчиво попита Улф.

— Ами да, защо не? Дворецът представлява един вълшебен склад с много помещения. Ако ме бяха оставили да го разгледам по-подробно и аз щях да намеря въжетата. Както и да е, гуорлите ми казаха, че били предупредени от Повелителя Аруор да не ме убиват. Дори ако това означава да ме изпуснат от ръцете си. Искал да ми даде възможността да изпитам насладата от серия изтънчени мъчения. Гуорлите споменаха, че той работел върху нови висши техники, доразвивайки междувременно и някои от добре известните методи. Можеш да си представиш каква пот ме е обливала, докато пътувахме нагоре.

След като го пленили в Градината, Кикаха бил откаран през Океанос до полите на планината. Когато започнали да се катерят, един гарван-Око ги спрял. Занесъл новината за залавянето му на Господаря Аруор, който го изпратил обратно с нови заповеди. Гуорлите трябвало да се разделят на две групи. Едната щяла да продължи с Кикаха. Другата получила задача да се върне не периферията на Градината. Ако човекът, който сега притежавал рога, се опитал да се върне през прохода, който се отварял с него, трябвало да бъде заловен. А рогът да бъдел върнат на Повелителя.

Кикаха продължи:

— Мисля, че Аруор иска и теб. Вероятно е пропуснал изрично да нареди това на гуорлите чрез гарвана. Или е предположил, че така или иначе ще те откарат при него, забравяйки, че те възприемат нещата буквално и са лишени от грам въображение… Не знам защо гуорлите са пленили Хризеис. Може би смятат да я предложат като откуп на Повелителя. Те знаят колко недоволен е той от тях, защото ги накарах дълго да ме преследват и понякога ги правех за смях. Сигурно са искали да го предразположат, предавайки му за използване шедьовъра на предишния Повелител.

— В такъв случай сегашният Повелител не може да пътува между нивата, използвайки резонансните точки? — попита Улф.

— Не и без рога. Освен това предполагам, че точно в този миг го облива студена пот. Защото нищо не може да попречи на гуорлите да използват рога, за да отидат в друга вселена и предадат рога на друг Повелител — нищо, освен невежеството им относно точното местоположение на резонансните точки. Но ако те случайно се натъкнат дори само на една от тях… Както и да е, те не го използваха, когато бяхме при канарата, така че може би няма да го използват и другаде. Може да са зли, но не са особено умни.

— Щом Повелителите са такива всемогъщи същества, владеещи супернаука, защото тогава Аруор не използва самолети, за да пътува?

Кикаха дълго се смя. После отговори:

— Това е иронията. Виждаш ли, Повелителите са наследници на наука и на мощ, превъзхождащи всичко въобразимо на Земята. Но учените и техниците отдавна са мъртви. Тези, останали живи, знаят само как да задействат различните устройства, но са абсолютно неспособни както да обяснят принципите, заложени в тях, така и да ги поправят… Хилядолетната битка за власт донесла смъртта на мнозина и сега са останали само няколко. Те, въпреки огромната мощ под техен контрол, са абсолютни невежи. И освен това са сибарити, мегаломани, параноици и каквото още ти хрумне. И всичко останало, освен учени… Напълно е възможно Аруор да е някой лишен от собственост Повелител. В такъв случай е трябвало да се крие, за да оцелее и е успял да се намърда тук само защото по някаква причина Джадауин е трябвало за известно време да напусне този свят. Дошъл с празни ръце, нямал достъп до нищо друго освен мощта, предоставяна му от двореца, а и едва ли е знаел как да подчини на контрола си всичко. Така че сега може и да е отбелязал една точка в тази свръхигра на музикални вселени, но все още е в неизгодна ситуация.

Кикаха заспа. Улф продължи да се взира в тъмнината на нощта, защото беше дежурен. Разказът не му се бе сторил невероятен, но мислеше, че в него има неща, съшити с бели конци. Кикаха трябваше да обясни още много. А оставаше и проблемът с Хризеис. Представи си лицето — от чиято красота изпитваше болка, огромните котешки очи. Къде беше Хризеис? Какво я очакваше и щеше ли някога да я види отново?

По време на втората смяна на Улф нещо черно, дълго и бързо се шмугна под лунната светлина в откритото пространство между два храста. Улф заби една стрела в хищника, който изви пронизително и се изправи на задните си крака, издигайки се на височината на два коня. Улф постави втора стрела на тетивата и я изстреля в белия корем. Звярът все още не умираше, а продължаваше пронизително да пищи и да се тръшка в шубрака.

Кикаха, с нож в ръка, вече бе застанал до него.

— Имал си късмет — каза той. — Не винаги могат да се видят и докато се усетиш, са ти скочили на гърлото.

— Бих могъл със същия успех да използвам и карабина за лов на слонове — обади се Улф, — но не съм сигурен, че дори тя би могла да го повали. Между другото, защо гуорлите — а и индианците — не използват огнестрелно оръжие?

— То е стриктно забранено от Повелителя. Разбираш ли, Повелителя не обича някои неща. Той възнамерява да задържи населението на определена численост, на определено технологично ниво и с определени социални структури. Повелителя управлява една внимателно контролирана планета… Той например обича да е чисто. Сигурно вече си забелязал, че жителите край Океанос са лениви непукисти. Но не пропускат да почистят след себе си. Никъде никакъв боклук. Същото се отнася и до това ниво, до всяко ниво. Америндианците държат и на личната си хигиена, както драхеландерите и атлантите. Повелителя държи да е така и наказанието за неподчинение е смърт.

— А как налага правилата си? — попита Улф.

— Най-вече като ги прави част от обичаите на жителите. В началото поддържал тесен контакт със свещеници и лекари. После използвал религията — провъзгласявайки се за божество — за да формира и затвърди навиците на живот тук. Той харесва подредеността, ненавижда огнестрелното оръжие, както и всякакви устройства, основаващи се на висша технология. Може да е романтик… не знам. Но различните общества из този свят са конформистки и статични.

— И какво? Толкова ли е необходимо да има прогрес и толкова ли е лошо едно общество да е статично? Аз лично, макар и да не одобрявам арогантността на Повелителя, неговата жестокост и нехуманността му, одобрявам някои от нещата, които е направил. И с малки изключения харесвам този свят и го предпочитам много повече от Земята.

— Май и ти си романтик!

— Може би. Този свят е достатъчно реален и суров, както вече сам знаеш. Но той е свободен от мръсотия, от всякакви болести, от мухи, комари и въшки. Младостта продължава, докато си жив. Е, не е чак толкова лошо място за живот. Поне аз не го намирам за такова.

Улф беше застъпил последното си дежурство, когато слънцето излезе зад ъгъла на света. Светлинките на звездите потъмняха, а небето заприлича на зелено вино. Въздухът погали със студените си пръсти двамата мъже и продуха дробовете им със свежестта си. Те се протегнаха и слязоха от платформата, за да уловят нещо за закуска. По-късно, със стомаси пълни с печен заек и сочни плодове, те подновиха пътуването си.

Вечерта на третия ден, когато на слънцето му оставаше само една педя, преди да се скрие зад монолита, те все още бяха на равнината. Пред тях се издигаше възвишение, зад което, по думите на Кикаха, трябваше да се намира малка горичка. Едно от високите дървета в нея щеше да им даде подслон за нощувка.

Неочаквано, заобикаляйки хълма, към тях се понесе група от около четиридесет ездачи. Бяха с мургава кожа и носеха косите си на две плитки. Лицата им бяха боядисани на бели и червени ивици и черни пресечени черти. Над китките им бяха пристегнати малки кръгли щитове, а в ръцете си държаха копия или лъкове. Някои носеха мечи черепи вместо шлемове, други бяха втъкнали птичи пера в кепетата си или носеха малки шапчици, пищно украсени с дълги пера.

Съзирайки двамата мъже пред себе си, ездачите дружно изкрещяха и смушкаха конете си в галоп. Стоманените върхове на копията се спуснаха и насочиха напред. На лъковете бяха поставени стрели, а във въздуха се размахаха тежки стоманени секири и боздугани.

— Не отстъпвай! — нареди Кикаха. Той се усмихваше. — Това са хроваките, хората-мечки. Моето племе.

Той пристъпи напред и вдигна лъка с две ръце пред себе си. Извика нещо към нападателите на техния език, който бе изпъстрен с гърлени, синкопно звучащи звуци, необичайни паузи и носови съгласни, с рязко издигаща се и спадаща интонация.

Те го познаха и извикаха „АнгКунгавас ТреКикаха!“. Профучаха съвсем близко до тях, мушнаха с копията така, че едва не го пронизаха, изсвистяха със секирите и боздуганите на косъм от лицето му, а стрелите им се забиха пред краката му и дори между тях.

Улф беше удостоен със същото внимание, което понесе, без да мигне. Подобно на Кикаха, на лицето му бе застинала усмивка,но той не беше сигурен дали може да бъде възприета като безгрижна.

Хроваките извиха рязко конете си и атакуваха отново. Този път спряха миг преди да ги прегазят. Животните изцвилиха и се подчиниха, изправяйки се на задните си крака. Кикаха скочи и смъкна един младеж от коня му. Смеейки се лудешки, двамата се сборичкаха на земята, докато накрая Кикаха залепи плещите на младия хровак. После се изправи и представи загубилия на Улф.

— НгашуТангис — един от шуреите ми.

Двама америндианци скочиха от конете и поздравиха Кикаха с много прегръдки и възбудена реч. Кикаха им даде възможност да се поуспокоят и подхвана дълъг и сериозен разказ. Често сочеше с пръст към Улф. След петнайсетминутно изложение, прекъсвано от време на време от къс въпрос, той се обърна усмихнат към Улф:

— Имаме късмет. Поели са с намерение да нападнат племето ценаква, които живеят доста близо до Дърветата с Многото Сенки. Обясних им какво правим тук, без да казвам всичко, разбира се. Те не знаят, че сме тръгнали срещу самия Повелител и аз нямам намерение да им го признавам. Но знаят, че сме по следите на Хризеис и гуорлите, и че ти си мой приятел. Знаят също, че Подарж стои зад нас. Гледат на нея със страхопочитание и с удоволствие ще услужат, стига да могат… Имат много резервни коне, така че можеш да избираш. Единственото, което не ми харесва, е, че няма да посетиш селището на хората-мечки и не ще мога да ти представя двете си жени — Гуишоуей и Ангуанат. Но човек не може да има всичко.

* * *

Сменяйки конете на всеки половин час, двамата продължиха с бойния отряд, яздейки без почивки два дни. Улф се претри от седлото… или по-скоро от одеялото, което му служеше вместо седло. Но когато дойде третата сутрин, той беше в същата форма, както всеки от хората-мечки и можеше да остава върху коня по цял ден без чувството, че всеки мускул по тялото му, а дори и някои кости са се схванали.

На четвъртия ден отрядът беше задържан за четири часа. Стадо огромни брадати бизони прекоси пътя им: животните образуваха колона, широка две и дълга поне десет мили, а това бе преграда, която никой — човек или звяр — не би могъл да разкъса. Улф се раздразни, но другите не изглеждаха особено нещастни, защото както ездачи, така и коне имаха нужда от по-дълга почивка. В края на колоната се появиха стотина ездачи от племето шаникоца с очевидното намерение да забият копия и стрели в някой изостанал бизон. Хроваките изгаряха от желание да ги нападнат и да избият цялата група и само отрезвяващата реч на Кикаха ги възпря. Когато схватката се размина, Кикаха сподели с Улф, че според хората-мечки, всеки от тях бил равен поне на десет от всяко друго племе.

— Големи бойци са, но страдат от прекалено самочувствие и малко арогантност. Само да знаеш колко пъти ми се е налагало да ги разубеждавам от забъркване в ситуации, в които биха ги избили до крак!

Продължиха да яздят, но след час ги спря НгашуТангис — един от разузнавачите за този ден. Той буквално долетя на коня си, крещейки и жестикулирайки. Кикаха го разпита и после обясни на Улф:

— Една от посестримите на Подарж се намира на около две мили оттук. Кацнала е на някакво дърво и заповядала на НгашуТангис да ме заведе при нея. Не можела да дойде сама — била разкъсана доста зле от ято гарвани. Побързай!

Орлицата седеше на най-долния клон на самотно дърво. Засъхнала тъмночервена кръв покриваше зелените пера, а едното око беше изкълвано. Яростта в другото беше напълно достатъчна, за да държи хората-мечки на почтително разстояние. Те се обърна на микенски към Улф и Кикаха:

— Аз съм Аглая. Познавам те, Кикаха — Кикаха-хитреца. И теб съм виждала о, Улф, когато бе гост на великокрилата Подарж — моя сестра и кралица. Тя разпрати много от нас да търсим дриадата Хризеис, гуорлите и рога на Повелителя. Но само аз ги видях да влизат в Дърветата с Многото Сенки на другия край на равнината… Спуснах се над тях, надявайки се да ги изненадам и да завладея рога. Но те ме видяха и се събраха в стена от ножове, срещу която не можех да направя нищо друго, освен да се убия. Така че издигнах се нагоре, толкова високо, че те не можеха да ме виждат. Но аз, острооката, можех да виждам тях.

— Виждаш ли колко са арогантни, дори на смъртния си одър — тихо проговори на английски Кикаха. — И не без основание.

Орлицата изпи водата, предложена от Кикаха, и продължи:

— Когато падна нощта, те вдигнаха бивак в края на една горичка. Кацнах на дървото, под което, завита с еленова кожа, спеше дриадата. По кожата имаше засъхнала кръв — мисля от човека, който е бил убит от гуорлите. Бяха го заклали и възнамеряваха да го изпекат на огъня… Кацнах на земята от противоположната страна на дървото. Надявах да говоря с дриадата, мислех дори, че ще мога да помогна да избяга. Но гуорлът, който седеше до нея, чу пърхането на крилете ми. Погледна зад дървото и това беше грешката му, защото аз забих нокти в очите му. Той изпусна ножа и се опита да ме откъсне от лицето си. Успя, но голяма част от лицето му, както и двете му очи, останаха по ноктите ми. Тогава казах на дриадата да бяга, но тя се изправи, постелката падна от раменете и аз видях, че ръцете и краката бяха завързани… Скрих се в храстите, оставяйки гуорла да вие от болка. И да оплаква скорошната си смърт, защото събратята му едва ли биха поели бремето на един сляп воин. Избягах през гората в посока към равнината. Там можах да излетя отново. Полетях към гнездото на хората-мечки, за да ти съобщя новината о, Кикаха, и на теб о, Улф — любими на дриадата. Летях цяла нощ и цял ден… Но ято съгледвачи на Повелителя успяха да ме зърнат първи. Бяха пред и над мен, скрити в сиянието на слънцето. Гарванчетата се спуснаха отвесно и напълно ме изненадаха. Полетях надолу, повлечена от тежестта им, защото поне дузина от тях бяха забили ноктите си в тялото ми. Падах, преобръщайки се във въздуха и кървейки от острите им клюнове… Тогава аз, Аглая, сестра на Подарж, се изправих във въздуха и си възвърнах хладнокръвието. Сграбчих грачещите гарвани един след друг и започнах да отгризвам главите им, да откъсвам крилете и краката им. Избих дузина, но ме атакува останалата част от ятото. Бих се и с тях и резултатът бе същият… Те загиваха, но това приближаваше и моята гибел. И то само защото бяха наистина много.

Настана тишина. Тя ги гледаше с едното си око, но животът бързо я напускаше, оставяйки след себе си застиналата маска на смъртта. Хората-мечки стояха притихнали, дори конете спряха да пръхтят. Шепнещият над главите им вятър бе единственият шум.

Неочаквано Аглая продължи със слаб, но все така арогантно остър глас:

— Кажете на Подарж да не се срамува от мен. И обещай ми о, Кикаха — не ме залъгвай с лъжовни думи, — обещай ми, че Подарж ще научи.

— Обещавам ти о, Аглая — проговори Кикаха. — Сестрите ти ще дойдат и ще отнесат тялото ти далеч оттук, там, в зелените небеса, и ще го пуснат да се носи в пропастта — свободно в смъртта, както бе свободно в живота, докато не падне върху слънцето или не намери покой върху луната.

— Направи го, човеко — промълви тя.

Главата клюмна и тя падна напред. Но страховитите нокти бяха забити толкова дълбоко, че само се заклати напред-назад с главата надолу. Крилете се разтвориха и провиснаха, а връхчетата им докоснаха тревата.

Кикаха енергично започна да издава заповеди. Двама души бяха изпратени да намерят орли и да им съобщят за това, което Аглая бе научила и за смъртта. Той не спомена нищо за рога. Трябваше му известно време, за да накара двамата да научат наизуст краткото съобщение на микенски. След като реши, че резултатът е задоволителен, той ги изпрати. Отрядът се задържа още малко, докато премести тялото, така че да остане далече от апетитите на хищниците с изключение на пумата и лешоядите.

Беше необходимо да се отсече клона, в който тя се бе вкопчила и да се изтегли с въжета тялото на по-висок клон. Тук го привързаха в изправено положение с ремъци от сурова кожа.

— Това е — въздъхна Кикаха, когато свършиха работата. — Никое живо същество няма да посмее да се приближи до нея, докато изглежда жива. Всички се страхуват от орлите на Подарж.

* * *

Когато настъпи следобедът на шестия ден след трагичната среща с Аглая, отрядът спря до един извор. Конете най-сетне можеха да починат по-дълго и да напълнят стомасите си със сочната зелена трева. Кикаха и Улф клекнаха един до друг на върха на ниско хълмче и задъвкаха антилопско печено. Улф с любопитство разглеждаше малкото стадо мастодонти, които пасяха само на четиристотин метра от тях. Съвсем наблизо, скрит в тревата, дебнеше лъв с пъстра кожа. Беше 900-фунтов екземпляр на Felix Atrox. Той не скриваше апетитите си към едно от малките мастодонтчета.

Кикаха проговори:

— Гуорлите имаха невероятен късмет да минат през гората без загуби, още повече, че са го направили пеша. Оттук до Дърветата с Многото Сенки е територия на ценаквите и други племена. Както и на ХингГатаврит.

— Полуконете? — провери Улф дали бе разбрал правилно. За няколкото дни с хроваките той бе запомнил необикновено много думи и дори започваше да осмисля част от сложния им синтаксис.

— Полуконете. Hoi Kentauroi. Кентаврите. Творения на Повелителя, така както е създал и останалите чудовища в този свят. Много са техните племена по равнините на Америндия. Някои говорят на скитски и сарматски, понеже Повелителя е използвал за тях част от генетичния материал, заимстван от древните обитатели на степите. Но има и други, които са възприели езиците на граничещите с тях човешки племена. Но всички са наследили племенната култура на Равнината… е, с малки изключения.

Бойният отряд излезе на Големия търговски път. Той се отличаваше от останалата част на равнината само по стълбовете, маркиращи го през интервали от около миля, върху които бяха набучени абаносови маски на бога на търговията Ишкетламу. Кикаха настоя да продължат в галоп и не се успокои, докато не оставиха пътя далече зад гърба си.

— Ако Големия търговски път стигаше до гората, вместо да върви успоредно на нея, щяхме да успеем — обясни той на Улф. — Докато сме на пътя, ние сме в безопасност. Пътят е свещен, дори дивите полуконе се съобразяват с това. Всички племена получават стоманените си оръжия, тъканите одеяла, украшенията, шоколада, хубавия тютюн и така нататък, от Тишкетмоак — единствения цивилизован народ на това ниво. Реших да минем бързо по пътя, защото ако се натъкнехме на търговски керван, не ни мърдаха няколко дни търговия, тъй като по никакъв начин не бих могъл да разубедя хроваките. Сигурно си забелязал, че нашите смелчаци носят на гърба си повече кожи, отколкото са им необходими. Просто така. Но сега всичко е наред.

Изминаха още шест дни без сянка от присъствието на вражески племена, освен видимите на разстояние палатки на Иренусоик в черно-червени ивици. Не видяха ничии воини, които да се осмелят да ги предизвикат, но Кикаха не се отпусна, докато не изминаха много мили по пътя си. На следващия ден равнината започна да се променя: високата до коленете светлозелена трева започна да се прошарва от ниска синкава трева. И не след дълго отрядът яздеше в хълмисто поле в синьо.

— По това се познават земите на полуконете — каза Кикаха. И изпрати разузнавачите на по-голямо разстояние от основната група.

— Не позволявай да те заловят жив — предупреди той Улф. — Особено полуконете. Някое човешко племе от равнините може да реши да те осинови, вместо да те умъртви, ако си ги впечатлил с куража си да пееш весело и да ги заплюваш в лицата, докато те пекат на слаб огън. Но полуконете не държат роби от хората. Те ще направят всичко необходимо да останеш жив със седмици наред и през цялото време да крещиш от болка.

На четвъртия ден след предупреждението на Кикаха те се изкачиха на ниско възвишение и видяха черна ивица пред тях.

— Дърветата, растящи по бреговете на река Уинкакно — обясни Кикаха. — Преполовихме пътя до Дърветата с Многото Сенки. Нека пришпорим конете и стигнем до реката колкото може по-бързо. Имам чувството, че до момента прекалено много ни върви.

Той замлъкна, когато видя слънчев отблясък на няколко мили пред тях. След това белият кон на Злия Нож — един от разузнавачите — изчезна в долчинката между хълмовете. Секунда по-късно на хълма зад него се появи тъмна маса.

— Полуконете! — изкрещя Кикаха. — Да тръгваме! Към реката! Имаме шанс да им се противопоставим сред дърветата по брега… ако стигнем до тях!

Целият отряд препусна в галоп. Улф се приведе върху своя кон — великолепен дорест жребец — окуражавайки го, макар че от това нямаше никаква нужда. Равнината се носеше под мощните му крака. Улф намери време да погледне надясно. Бялата кобила на Злия Нож се виждаше от време на време, когато се изкачваше на поредния хълм. Разузнавачът я насочваше под ъгъл спрямо посоката, в която препускаха неговите хора. На по-малко от четвърт миля зад него — и това разстояние се скъсяваше — беше ордата на полуконете. Бяха към сто и петдесет, а може би и повече.

Кикаха изравни своя жребец — златисто животно с бледа сребриста грива и опашка — с този на Улф.

— Когато ни настигнат — а те ще ни настигнат, — стой до мен! Ще организирам колона по двама — класическа маневра, използвана с успех многократно. По този начин всеки човек ще защитава партньора си отстрани!

Той намали ход, за да предаде заповедта на останалите. Улф насочи коня си зад тези на Рисови Лапи и Спящия Изправен, опитвайки се да се държи на едно и също разстояние от тях. Останалата част от отряда се бе разпръснала хаотично. Кикаха и съветникът му — Крака на паяк — се опитваха да внесат някакъв ред.

Не след дълго четиридесетте конници яздеха в неравна колона. Кикаха застигна Улф и през тропота на копитата и свистенето на вятъра извика:

— Тъпи са като таралежи! Искаха да се обърнат и да нападнат кентаврите! Мисля, че успях да ги вразумя!

Още двама от разузнавачите — Пияната Мечка и Твърде Много Жени — ги доближаваха отляво, за да се присъединят към тях. Кикаха им направи знак да се включат в края на колоната. Вместо това, двамата продължиха да захождат под 90 градуса и подминаха опашката.

— Глупаците ще спасяват Злия Нож… или поне така си мислят!

Двамата разузнавачи и Злия Нож наближаваха точката, в която курсовете им трябваше да се пресекат. Злия Нож бе само на четиристотин метра от основната група на хроваките, а полуконете го следваха на още неколкостотин метра по-назад. Преследвачите намаляваха разстоянието с всяка изминала секунда, носейки се със скорост, каквато никой кон, обременен с ездач, не би могъл да развие. И докато се приближаваха, Улф можеше все по-добре да види какво точно представляват.

Действително бяха кентаври, макар и не точно като онези по картините на земните художници. Което не бе изненада. Повелителя е трябвало да преклони глава пред някои физически реалности. Основната отлика се налагаше от необходимостта да се обезпечи приток на кислород. Голямата животинска част на кентавъра трябваше да диша — факт, игнориран от конвенционалните земни образи. Въздухът трябваше да достига не само до горната предна част, оформена във формата на човешки торс, но също и до долната конска част на тялото. Относително малките дробове в горната половина не можеха да отговорят на изискванията за снабдяване с кислород.

Нещо повече, стомахът на човешката половина би спрял подаването на храна към долната част. От друга страна, ако към много по-големите конски храносмилателни органи се прикрепеше малък човешки стомах, тревната диета щеше да бъде проблем. Човешките зъби бързо биха се износили от триенето в тревата.

Ето защо хибридните същества, които така бързо и заплашително наближаваха хората, не приличаха точно на митичните създания, послужили за първообраз. Муцуните и шиите бяха пропорционално по-големи, за да позволят вдишването на по-големи обеми въздух. На мястото на човешките бели дробове имаше приличащ на ковашки мях орган, които вкарваше под налягане въздух през подобния на гърло отвор в по-големите дробове на хипоидното тяло. А тези дробове бяха по-големи дори и от конските, защото значителната вертикална част на тялото повишаваше консумацията на кислород. Мястото за тези по-големи дробове бе направено чрез премахване на обемистите храносмилателни органи на тревопасно и подмяната им със значително по-малкия стомах на хищник. Кентавърът ядеше месо, включително плътта на своята америндианска жертва.

Конската част бе с размерите на земно индианско пони. Козината им бе червена, черна, бяла, паломино[4] и петниста. Космите покриваха всичко освен лицето. То, от своя страна, бе два пъти по-голямо от нормалното човешко лице, широко, с високи скули и голям нос. Ако човек не се заглеждаше в детайлите, тези същества приличаха на земните индианци от равнините и в чертите им можеше да се долови по нещо от Седящия Бик и Лудия Кон[5]. По лицата им се виждаха цветовете на войната, а главите им бяха скрити под шапчици с пера и шлемове от кожа на бизон със забити в нея рога.

Оръжията бяха същите като на хроваките с една разлика — това беше така наречената бола: два кръгли камъка, вързани поотделно за края на ремък от нещавена кожа. И докато Улф се чудеше какво би предприел, ако хвърлят по него бола, той видя, че ги пускат в действие. Злия Нож, Пияната Мечка и Твърде Много Жени се бяха срещнали и се носеха един до друг на двайсетина метра пред преследвачите си. Пияната мечка дори се обърна и изстреля стрела, която се заби в издутия мях под човешкия гръден кош на един от полуконете. Полуконят рухна, преобърна се няколко пъти и остана да лежи неподвижно. Торсът му бе извит под ъгъл, който можеше да се получи само след счупване на гръбначния стълб. Малко странно, ако имаше предвид, че универсалната сглобка между кост и хрущял в мястото, където се съединяваха конското и човешко тяло, следваше да разреши максимална гъвкавост на торса.

Пияната мечка изкрещя и размаха лъка си. Първата жертва бе негова и подвигът му щеше да бъде прославян години наред в съвета на старейшините на племето хровакас.

Ако остане някой, който да им го разкаже, помисли си Улф.

В същия миг небето потъмня от голям брой въртящи се с огромна скорост бола. Подобно на откъснали се самолетни перки, те полетяха към хората. Камъкът на една удари Пияната мечка в главата и го изби от седлото, прекъсвайки победния му възглас. Друга бола се омота около задния крак на коня му и го събори на земята.

Едновременно с другите хроваки Улф изстреля стрела с лъка си. Не можа да разбере улучил ли е, защото беше трудно да се прицели добре от гърба на бясно галопиращ кон. Но четири стрели попаднаха където трябва и четири полуконя останаха на земята. Улф веднага изтегли втора стрела от колчана, забелязвайки в същия миг, че Твърде Много Жени и коня му също са на земята. От гърба на Твърде Много Жени стърчеше стрела.

В следващата секунда бе настигнат и Злия Нож. Вместо да го пронижат, полуконете се разделиха и застанаха от двете му страни.

— Не! — извика Улф. — Не им позволявай да го направят!

Злия Нож обаче не си бе спечелил името просто така. Полуконете може и да се бяха отказали от шанса да го убият, за да могат да го заловят жив за мъченията, но щяха да платят за тази си грешка. Той запрати дългия си нож от Тишкетмоак по конската половина на най-близкия до него полукон. Кентавърът се превъртя във въздуха. Злия Нож извади следващото острие от ножницата и макар в коня му да се бе забило копие, се хвърли върху кентавъра, който бе хвърлил копието.

Улф го мерна за миг под скупчените тела. Беше скочил на гърба на кентавъра, който едва не бе рухнал от силата на удара, но се бе задържал на крака и го бе понесъл. Злия Нож заби ножа си в задната част на човешкия торс. Копитата на кентавъра излетяха във въздуха, опашката му се стрелна над останалата част на групата, последвана от задницата.

Улф помисли, че това е краят на Злия Нож. Но не, по някакво чудо той отново се бе озовал на крака и изненадващо се хвърли на гърба на следващия кентавър. Този път той опря острието върху гърлото на врага си. Явно бе, че заплашва да пререже вените му, ако полуконят откажеше да го отведе в безопасност.

В този миг в гърба му се заби копие. Но той бе съумял да изпълни заплахата си и да пререже гърлото на полуконя, когото бе яхнал.

— Видях това! — извика Кикаха. — Какъв мъж само се оказа Злия Нож! След това, което направи, дори дивите полуконе няма да посмеят да се погаврят с тялото му! Те уважават враговете, които им се опрат, макар че, разбира се, ги изяждат накрая.

Следващият ход на ХингГатаврит бе да се залепят плътно за опашката на колоната хроваки. Те се разделиха на групи и увеличиха скоростта, за да се изравнят с групата от двете страни. Кикаха каза на Улф, че в началото полуконете няма да нападнат в тотална атака хроваките. Щели да се опитат да се позабавляват с враговете си и да дадат на все още неопитните младежи сред редиците си шанс да покажат умения и кураж.

Един полукон на черно-бели точки, втъкнал единствено ястребово перо в лентата на главата си, се откъсна от основната група от лявата им страна. Развъртайки бола с дясната си ръка и стиснал копие в лявата, той препусна под ъгъл към Кикаха. Камъните в края на ремъка се сляха в неясен кръг, който излетя от ръката му. Траекторията на полета им беше насочена надолу — към краката на вражеския кон.

Кикаха отскочи високо и заби върха на своето копие в болата. Ударът бе толкова точно премерен, че острието се заби в средата на ремъка. Кикаха вдигна копието си, а болата се завъртя около него, нави се до края на ремъка и спря. Значителна част от енергията бе поета от дългата дръжка на копието. Самото копие се бе извило в дъга отдясно на Кикаха и едва не бе ударило Улф, който залегна на гърба на коня си. Кикаха едва не загуби копието, което се плъзна в ръката му, понесено от инерцията на болата. Но той бе съумял да го задържи и сега раздруса болата в горния му край.

Обърканият полукон гневно раздруса юмрук и беше готов да атакува Кикаха с копието си. Но в същия миг от редиците на кентаврите се разнесоха викове на одобрение и възхищение. Един от вождовете препусна напред да възпре младежа. Каза му няколко думи и го отпрати засрамен обратно в групата. Вождът беше огромен дорест кентавър, на кепето му имаше много пера, а на ребрата му бяха изписани лентичките на бойни отличия.

— Атакуващия Лъв! — извика Кикаха на английски. — Решил е, че съм достоен за вниманието му!

Той извика нещо на езика на вожда и радостно се изкиска като видя, че тъмната му кожа потъмнява още повече. Атакуващия Лъв изрева нещо в отговор и препусна още по-бързо, за да се изравни с оскърбителя. Копието в дясната му ръка се стрелна към Кикаха, който контрира със своето. Дръжките им се удариха една в друга. Кикаха мигновено откачи от лявата си ръка малкия щит от мамутова кожа. Блокира следващото мушване на копието на вожда със своето и завъртя щита като диск. Той излетя и удари Атакуващия Лъв в долната част на десния преден крак.

Кентавърът се препъна, падна на предните си крака и се хлъзна по тревата. Опита се да се изправи, но разбра, че десният му преден крак е счупен. Яростен рев се разнесе откъм групата. Дузина вождове с шапчици се понесоха с наведени копия към Атакуващия Лъв. Той зачака смъртта си със скръстени ръце, както подобава на един велик воин, победен накрая.

— Предай, че трябва да забавим! — каза Кикаха. Конете не биха могли да издържат на това темпо още дълго… дори сега на устата им вече излиза пяна. Може би ще можем да им спасим живота и да спечелим малко време, ако полуконете решат да кръстят в бой някои от младежите си. Ако не… е, тогава каква е разликата?

— Беше много интересно — обади се Улф. — Ако не се спасим, поне можем да кажем, че не ни е било скучно.

Кикаха се приближи до Улф на разстояние, което му позволи да го плесне по рамото.

— Ти си от моя тип! Радвам се, че се запознахме. Охо! Ето че идва един, който още не е кръстен! И май си е харесал Рисовите Лапи!

Рисовите Лапи — един от шуреите на Кикаха — яздеше начело на колоната хроваки точно пред Улф. Той изкрещя някаква обида към полуконя, който го атакуваше, развъртайки болата, и хвърли копието си. Полуконят забеляза летящото към него оръжие и освободи болата по-рано. Копието го прониза в рамото, но болата въпреки всичко полетя добре и се омота около Рисовите Лапи. Загубил съзнание от удара на единия от камъните, той падна от коня си.

Конете на Кикаха и Улф прескочиха едновременно тялото пред тях. Кикаха мигновено се наклони надясно и прободе Рисовите Лапи.

— Няма да им доставим удоволствието да те измъчват, Рисови Лапи! — извика Кикаха. — А ти ги накара да платят с живот за твоя живот.

Настъпи фазата на индивидуалните схватки. Отново и отново от основната група атакуваха младежи, за които това бе първият бой. Понякога печелеха хората, понякога кентаврите. В края на кошмарния половин час от четиридесетте хроваки бяха останали само двайсет и осем. Когато дойде ред на Улф, срещу него се изправи грамаден воин, въоръжен с бойна тояга, чийто връх бе обкован с железни шипове. Той носеше и малък кръгъл щит, с който се опита да повтори номера на Кикаха. Не успя, защото Улф отклони с върха на копието си летящия към него диск. Това наложи да разкрие защитата си за миг и кентавърът се възползва от тази възможност. Той се втурна в галоп, приближавайки толкова рязко, че Улф не успя да изтегли коня си назад, за да може да действа с копието.

Тоягата беше вдигната високо и от шиповете по върха се отразяваха слънчеви лъчи. Широкото боядисано лице бе разцъфнало в триумфална усмивка. Улф не разполагаше с време да се отклони, а ако опиташе да парира удара с ръка, това щеше да го направи инвалид. Без да мисли, той направи нещо, което изненада както кентавъра, така и него самия. Може би идеята дойде от подвига на Злия Нож. Той се хвърли от коня, гмурна се под тоягата и сграбчи полуконя с ръка през врата. Противникът му изграчи объркано. Двамата се стовариха на земята с удар, който ги остави без дъх.

Улф пръв скочи на крака, надявайки се, че Кикаха бе хванал юздите на коня му, така че да може да го възседне отново. Кикаха наистина го държеше, но не направи нищо, за да се приближи. Всъщност, както хроваките, така и полуконете бяха спрели.

— По бойните правила! — извика Кикаха. — Печели онзи, който пръв вземе тоягата.

Улф и кентавърът, който също се бе изправил на копита, се втурнаха към тоягата, която бе паднала на трийсетина стъпки зад тях. Четирите крака бяха прекалено много срещу два. Кентавърът стигна до тоягата поне десет стъпки пред него. Без да намалява ход, кентавърът наведе човешката си половина и вдигна тоягата. После забави и се извърна толкова бързо, че трябваше да вдигне предните си копита, за да запази равновесие.

Улф не бе забавил ход. Той скъси дистанцията до полуконя и го връхлетя в момента на изправянето му. Някакво копито се стрелна към него, но той го отбягна, стовари тялото си в торса на противника си, увлече го с инерцията си и двамата отново паднаха.

Въпреки удара, този път Улф удържа дясната си ръка през гърлото на кентавъра. Вкопчен по този начин, той не го пусна дори когато съществото пак се изправи на копита. Кентавърът беше изпуснал тоягата и сега се опитваше да надделее над човека с физическата си сила. Лицето му отново се изкриви в тържествуваща усмивка, защото Улф тежеше към седемстотин фунта по-малко. А гърдите и ръцете му бяха много по-яки от тези на Улф.

Улф запъна крака срещу напиращата маса на кентавъра и не отстъпи назад. Захватът около шията му се затегна и изведнъж полуконят установи, че не може да диша.

Тогава той се опита да извади ножа си, но Улф сграбчи китката му с другата си ръка и силно я изви. Китката изпука, кентавърът изкрещя от болка и изпусна ножа.

Рев на изненада се разнесе от редицата на наблюдаващите полуконе. Те не бяха виждали подобна сила в човешко същество досега.

Улф се напрегна, дръпна рязко и свали боричкащия се воин на колене. Левият му юмрук попадна под ребрата и потъна между тях. Полуконят изпусна въздуха си като спукан балон. Улф освободи захвата си, отстъпи крачка и нанесе удар с десния си юмрук в челюстта на полузамаяния си противник. Главата му отскочи назад и кентавърът падна. Преди да се върне в съзнание, черепът му бе разбит със собствената му бойна тояга.

Улф отново се качи на коня си и трите колони потеглиха в лек галоп. За миг полуконете не предприеха нищо срещу враговете си. Вождовете им обсъждаха какво да правят. Но какъвто и да бе планът им, те загубиха шансовете си да го осъществят в следващия момент.

Конницата мина през ниско възвишение и се спусна в широка долчинка. Естественото препятствие беше напълно достатъчно, за да скрие от тях стадото лъвове, които лежаха там. Двайсетте Felix Atrox явно бяха вечеряли снощи с протокамила и бяха твърде сънливи, за да обърнат по-сериозно внимание на шума от препускащи копита. Но когато досадниците се озоваха сред тях, големите котки скочиха в действие. Яростта им бе още по-страшна поради желанието им да защитят своите малки.

Улф и Кикаха се оказаха измежду късметлиите. Макар огромните сенки да скачаха във всички посоки, нито една не се насочи към тях. Само Улф за момент се оказа очи в очи с един от мъжкарите и това му позволи да разгледа в детайли ужасяващите подробности, радвайки се, че срещата приключи само с това. Котката беше с размерите на кон и макар да липсваше гривата на африканския лъв, нищо не липсваше по отношение на величественост и кръвожадност. Лъвът скочи покрай Улф и се хвърли върху най-близкия кентавър, който падна с писък на уста. Челюстите се затвориха около гърлото му и кентавърът умря. Но вместо да разкъса трупа, което би направил при нормални обстоятелства, лъвът скочи върху следващия полукон и го уби със същата лекота.

Настана хаос, в който се чуваше ръмженето на котките, цвиленето на конете, писъците на хора и кентаври. Всеки се спасяваше както може. Битката отпреди минути беше напълно забравена.

На Кикаха, Улф и няколкото хроваки, които бяха имали късмета да се отърват, им бяха необходими само трийсетина секунди, за да се измъкнат от долчинката. Не беше необходимо да смушкват конете си, а по-скоро трябваше да ги възпират, за да не паднат изтощени до смърт.

На значително разстояние зад гърба им оцелелите кентаври също излизаха в поток от оврага. Вместо да се втурнат след хроваките, те се отдалечиха на безопасна дистанция от лъвовете и спряха, за да огледат щетите. Загубите им не бяха особено големи — най-много една дузина жертви — но сблъсъкът сериозно ги бе разтърсил.

— Това ни е шансът! — извика Кикаха. — Ако не стигнем до дърветата преди да са ни настигнали, това ще бъде краят! Този път няма да има индивидуални битки. Сега ще ни атакуват с всичките си сили!

Гората, към която се стремяха, изглеждаше все така далечна. Улф не допускаше, че конят му, колкото и да бе великолепен, би могъл да се добере дотам. Козината му бе плувнала в пот и той дишаше тежко. Но продължаваше да се носи като една машина от прецизно закалени плът и дух, която може да спре само след като сърцето се пръсне.

Полуконете се носеха в галоп и бавно ги настигаха. След няколко минути бегълците щяха да се озоват в обсега на лъковете им. Няколко стрели изсвистяха във въздуха и се забиха в тревата. Кентаврите разбраха, че стрелите им са твърде неточни за тази скорост и неравния терен и спряха да стрелят.

Изведнъж Кикаха изкрещя радостно:

— Продължавайте така! — извика той. — И нека духът на АкджавДимис бъде с вас!

Улф не разбра за какво става дума, преди да вдигне поглед напред. Пред тях, полускрити във високата трева, се виждаха хиляди купчинки пръст. Пред тях клечаха същества, които приличаха на пъстри степни кучета.

В следващия момент хроваките нахлуха в тази колония, следвани по петите от полуконете. Викове на объркване се разнесоха във въздуха, когато коне и кентаври полетяха към земята, стъпили в дупките. Писъци на болка се изтръгваха от гърлата на съществата със счупени крака. Кентаврите зад първата редица се опитаха да спрат внезапно и се изправиха на задни крака, но тези зад тях ги връхлетяха. Само за една минута по границата на коварния участък се образува купчина ритащи и преплетени тела на четирикраки създания. Полуконете, които бяха имали късмета да пристигнат последни, бяха съумели да спрат и наблюдаваха изпадналите в беда техни събратя. После внимателно навлязоха сред тях и прекъснаха мъките им с копията си.

Хроваките, макар да знаеха какво се бе случило зад гърбовете им, не бяха останали да гледат. Продължиха напред, макар и с не такава бясна скорост. Бяха останали десет коня и дванайсет души. Жужащ Като Пчела и Високата Трева яздеха в двойка с тези, чиито коне не си бяха счупили краката.

Кикаха ги погледна и поклати глава. Улф се досещаше какви мисли го вълнуват. Трябваше да нареди на Жужащ Като Пчела и Високата Трева да слязат и продължат пеша. В противен случай не само те, но и приятелите им, които ги бяха качили при себе си, щяха да бъдат застигнати. Тогава Кикаха възкликна:

— По дяволите, не мога да ги изоставя! — и забави ход. Той размени няколко думи с двойките ездачи и върна коня си при Улф: — Ако това е тяхната съдба, такава е и нашата — каза той. — Но ти, Боб, не трябва да оставаш с нас. Твоята лоялност е в друга посока. Няма смисъл да се жертваш за нас и да загубиш Хризеис и рога си.

— Оставам — отговори простичко Улф.

Кикаха се засмя и го плесна по рамото:

— Надявах се, че ще можем да стигнем до гората, но няма да успеем. Ще ни застигнат, когато се изкачим на онзи голям хълм. Лошо! Защото гората остава само на четвърт миля пред нас.

Колонията на прерийните кучета остана зад гърбовете им също така неочаквано, както се бе появила. Хроваките смушкаха конете си отново в галоп. Минута по-късно кентаврите също напуснаха полето и също препуснаха с пълна скорост. Преследваните се понесоха нагоре по хълма и когато го изкачиха, спряха и образуваха кръг.

Улф посочи надолу през равнината към малък поток. Край него растеше гора, но не това бе предизвикало възбудата му. На самия бряг, полускрити сред дърветата, се виждаха бели палатки.

Кикаха се вгледа и каза:

— Това са ценаквите. Смъртни врагове на хората-мечки, но кой не е?

— Идват насам — съобщи очевидното Улф. — Часовите им са ги предупредили.

Той посочи неорганизираната група ездачи, която изскочи от горичката. Бяха с бели коне, носеха бели щитове, бяха украсени с бели пера.

Един от хроваките, като ги видя, подхвана на висока нота протяжна песен. Кикаха му извика. Улф вече достатъчно разбираше езика, за да схване, че му казва да замълчи. Не беше време за смъртна песен — това бе шансът им да измамят полуконете, а след това и ценаквите.

— Смятах да проведем последната битка тук — каза Кикаха. — Но не и сега. Понасяме се към ценаквите, завиваме преди да стигнем до тях и поемаме към гората край реката. Какво ще стане с нас зависи от това, дали враговете ни ще влязат в бой. Ако едната страна се откаже, тогава другите ще ни настигнат. Ако не… Да вървим!

Дюдюкайки оглушително, те забиха пети в ребрата на уморените си коне. Понесоха се надолу по хълма, точно срещу ценаквите. Улф погледна през рамо и се убеди, че полуконете също се спускат на скорост след тях. Кикаха извика, за да надвие тропота:

— Не мисля, че ще ги подминат просто така. Много жени ще оплакват мъжете си тази нощ, но те няма да са сред жените на хората-мечки!

Хроваките се намираха достатъчно близко, за да различат шарките по щитовете на воините ценакви. Бяха черни свастики — символ, който Улф не бе изненадан да срещне тук. Този кръст идваше от дълбокото минало и е бил широко разпространен в Европа. Познавали са го троянци, критяни, римляни, келти, норвежци, индийски будисти и брамини, китайци и навсякъде в предколумбийска Северна Америка. Още по-малко бе изненадан от факта, че атакуващите ги индианци са червенокоси. Кикаха бе казал, че ценаквите обичат да боядисват черните си кичури.

Все още неорганизирани, но вече постегнали редиците си, ценаквите насочиха напред върховете на копията си и нададоха бойния си вик — имитация на писъка на ястреб. Кикаха, който препускаше начело, вдигна ръка, задържа я така за миг и после рязко я спусна, сякаш отсичаше с брадва. Конят му полетя наляво, следван по петите от колоната хора-мечки, сякаш той бе главата, а останалите тялото на змията.

Кикаха бе изчакал до последния възможен миг. Преценката му за време бе безукорна. В мига, в който ценакви и кентаври се сблъскаха и подхванаха бой на живот и смърт, хроваките вече се изтегляха встрани. Стигнаха до горичката, забавиха ход, за да минат между дърветата и храсталаците, после пресякоха реката. Дори и сега Кикаха трябваше да влезе в спор с неколцина смелчаци. Те настояваха да се прокраднат обратно през реката и да нападнат палатките на ценаквите, докато те воюват с полуконете.

— Мен ако питаш — изказа мнението си Улф, — има смисъл да се забавим колкото да си вземем отпочинали коне. Жужащ Като Пчела и Високата Трева не могат да яздят все така по двама на кон.

Кикаха сви рамене и издаде заповед. Нападението отне само пет минути. Хроваките прекосиха обратно реката, изскочиха от горичката и препуснаха с диви крясъци сред палатките. Жени и деца се разпищяха и се изпокриха кой където свари. Някои хроваки искаха не само коне, но и плячка. Кикаха им каза, че ще убие първия, когото хване да краде нещо друго освен лъкове и стрели. Но той самият се пресегна от коня си и дари с дълга целувка една хубава девойка, която отчаяно се съпротивляваше.

— Предай на вашите мъже, че бих те взел в леглото си, за да разбереш колко си нещастна с мъничките им пишки! — каза Кикаха. — Но ни предстоят по-важни дела! — И весело ухилен пусна момичето, което се скри в дома си. Той се забави колкото да се изпикае в котела за готвене в центъра на лагера — смъртна обида! — после нареди на хората си да потеглят.

След две седмици езда стигнаха границата на Дърветата с Многото Сенки. Тук Кикаха пространно се сбогува с хроваките. Всеки един от тях дойде при Улф и полагайки ръце на раменете му, произнесе прощална реч. Сега той беше един от тях. Когато се върнеше, щеше да си вземе къща и жена и щеше да излиза на лов и война с тях. За тях вече беше КвашингДа — Силния. Бе убил за тях, беше надвил полукон, щеше да получи малко мече, за да го отгледа като свое, щеше да бъде благословен от Повелителя, щеше да има свои синове и дъщери и така нататък.

Улф тържествено отговори, че не би могъл да мечтае за по-голяма чест от тази да стане един от хората-мечки. И го каза откровено.

Доста дни по-късно прекосиха Многото Сенки. И двамата загубиха конете си една вечер от нещо, което бе оставило четирипръсти следи, десет пъти по-големи от човешките. Това натъжи Улф и го ядоса, защото се бе привързал силно към своя кон. Искаше да тръгне след ВаГанасит и да отмъсти, но Кикаха ужасено вдигна ръце.

— Радвай се, че ти не си между отвлечените! — възкликна той. — ВаГанасит е покрит със силициеви люспи. Стрелите ти просто ще отскачат от него. Забрави за конете. Ако наистина искаш, някой ден ще се върнем и ще го подгоним. Тези същества могат да бъдат заловени и изпечени на огъня, което с удоволствие бих направил, но нека бъдем практични. Да тръгваме!

Когато стигнаха на другата страна на Многото Сенки, си построиха кану и потеглиха надолу по широката река, която минаваше през много малки и големи езера. Местността беше хълмиста и изпъстрена тук-там със скалисти възвишения. Напомняше на Улф за долчинките на Уисконсин.

— Чудесна земя, но тук живеят племената Чакопевачи и Енуадит.

Тринайсет дни по-късно изоставиха кануто, след като три пъти им се бе наложило да гребат до скъсване, за да избягат на преследващи ги лодки с воини. Движейки се предимно нощем, пресякоха верига от хълмове и се озоваха на брега на огромно езеро. Отново построиха кану и отново поеха по вода. След пет дни гребане стигнаха до основата на монолита Абхархплунта. Започнаха бавно да се изкачват. Опасностите, които ги дебнеха, им бяха познати от изкачването на първия монолит. Когато стигнаха върха му, бяха изразходвали запасите си от стрели и се бяха отървали само с по няколко рани.

— Сигурно сега разбираш защо трафикът между отделните нива е ограничен — каза Кикаха. — На първо място, Повелителя го забранява. Това обаче не би попречило на търсачите на приключения, както и на търговците, да опитат. Между периферията и Драхеланд има няколко хиляди мили джунгла и няколко големи плата. Река Гузирит е само на стотина мили оттук. Потегляме към нея. Трябва да намерим някой, който да ни вземе с лодка.

Направиха си достатъчно стрели. Улф уби някакво животно приличащо на тапир. Месото му миришеше малко необичайно, но напълни стомасите им. Изгаряше от нетърпение да потеглят и нерешителността на Кикаха го дразнеше.

Кикаха вдигна поглед към изумруденото небе и обясни:

— Надявах се някоя от посестримите на Подарж да ни открие и донесе новини. В края на краищата ние просто не знаем в коя посока са поели гуорлите. Те, разбира се, трябва да стигнат до планината, но пътищата са два. Могат да пътуват през цялото време през джунглата — маршрут, който не се слави като особено безопасен. Но могат също да вземат лодка надолу по течението на Гузирит. Това също крие известни опасности, особено за такива лесно забележими типове като гуорлите. А и Хризеис може да донесе много пари някому на пазара на роби.

— Не можем вечно да чакаме да се появи някой орел — възрази Улф.

— Не можем, но няма и да ни се наложи — съгласи се Кикаха. Той посочи с пръст нагоре и Улф видя някаква жълта прашинка. Тя изчезна, но миг по-късно отново се появи. Орелът пикираше надолу свил криле. Не след дълго, забавяйки падането си, птицата плавно се спусна и кацна наблизо.

Фти се представи и веднага съобщи, че носи добри вести. Беше открила гуорлите и момичето на име Хризеис само на четиристотин мили пред тях. Бяха се качили на търговска гемия и плаваха по Гузирит към Земята на Въоръжените.

— Видя ли рога? — попита Кикаха.

— Не — отговори Фти. — Но те без съмнение са го скрили в една от кожените торби, които носят със себе си. Откраднах една, надявайки се рогът да е в нея. Но възнаграждението за стрелата, която едва не прониза крилото ми, бе само торба, пълна с боклуци.

— Гуорлите имат ли лъкове? — изненада се Улф.

— Не. Хората от реката стреляха по мен.

Улф се поинтересува за гарваните и научи, че имало много. Явно Повелителя бе разпоредил на известен брой от съгледвачите си да следят гуорлите отблизо.

— Това не е добре — отбеляза Кикаха. — Ако ни открият, това може да означава само неприятности.

— Те не знаят как изглеждате — успокои ги Фти. — Скрих се, за да подслушам гарваните, докато разговаряха, макар душата ми да жадуваше да ги сграбча и разкъсам. Гуорлите се опитали да ви опишат на Очите на Повелителя. Гарваните търсят сега двама, които пътуват заедно — и двамата високи, единият чернокос, другият кестеняв. Но това е всичко, което знаят, а на подобно описание отговарят мнозина. И все пак гарваните ще търсят двама, които следват гуорлите.

— Ще си боядисам косата и ще си намерим хамшемитски дрехи — реши Кикаха.

Фти заяви, че трябва да тръгва. Оставила своя сестра да продължи наблюдението над гуорлите и била потеглила да докладва на Подарж, когато ги забелязала. Кикаха поблагодари и я помоли да предаде специалните им поздрави на Подарж. Гигантската птица излетя от периферията на това ниво, а двамата навлязоха в джунглата.

— Ще стъпваш леко и ще говориш тихо — предупреди Кикаха. — Тук има тигри. И не само че има, ами джунглата буквално гъмжи от тях. Навърта се също и острочовката. Това е безкрила птица, толкова голяма и свирепа, че дори сестрите на Подарж биха се държали настрана от нея. Веднъж наблюдавах схватка между два тигъра и една острочовка и ще ти кажа, че на тигрите им трябваше съвсем малко време, за да осъзнаят колко добра е идеята да се изпарят колкото може по-бързо.

Но въпреки предупрежденията на Кикаха те видяха малко животни, ако се изключеха пъстроцветните птици, маймуните и различни видове бръмбари с размерите на мишка и мустачки като рогца на главата. Кикаха охарактеризира бръмбарите с една-единствена дума „отровни“. Оттогава Улф внимаваше, когато лягаше да спи, наоколо да няма нито един бръмбар.

Преди да стигнат мястото, към което се бяха отправили, Кикаха потърси едно растение, което нарече губхараш. След еднодневно търсене намери няколко стръка, изчука стеблата им, свари ги и получи в тенджерката възчерна течност. Използва я, за да боядиса косата, брадата и кожата си от главата до краката.

— Ще обясня зелените си очи с това, че уж майка ми е робиня от Тевтония — каза той. — Ето. На теб също няма да ти навреди да изглеждаш малко по-мургав.

След известно време стигнаха до полуразрушен каменен град, основната забележителност на който бяха статуите на клекнали широкоусти идоли. Жителите бяха ниски, слаби и тъмни, заметнати с кафеникави пелерини и препасани с черни набедрени препаски. Мъже и жени ходеха с дълги коси, пригладени с масло, издоено от шарени кози, подскачащи от камък на камък и поскубващи тревичка в процепите между плочите. Този народ — кайдушанг — държеше кобри в малки клетки. Често ги изваждаха, за да им се порадват. Хората дъвчеха диз — растение, което правеше зъбите им черни, погледът им изгарящ, а движенията — забавени.

Кикаха започна да се пазари със старейшините на странен език — х’вайжум, жаргона на поречието. Съумя да изтъргува за дрехи единия бут от приличащото на хипопотам животно, което Улф бе убил. Двамата поставиха на главите си по един зелен и червен тюрбан, украсени с пера на киглибаш; облякоха широки бели ризи без ръкави, вмъкнаха се в тъмнолилави шалварести панталони, пристегнаха ги с пояси, които увиха няколко пъти около кръста си и обуха черни чехли с извити нагоре носове.

Въпреки замаяните си от диза мозъци, старейшините проведоха пазарлъка с вещина. Едва когато Кикаха извади малък сапфир от торбичката си — един от камъните, подарени му от Подарж, те се съгласиха да им продадат два ятагана, чиито ножници бяха украсени с полускъпоценни камъни.

— Надявам се скоро да се появи някой кораб — въздъхна Кикаха. — След като вече знаят, че имам камъни в себе си, те като нищо могат да се опитат да ни прережат гърлата. Съжалявам, Боб, но ще трябва да дежурим през нощта. Тези хора имат навика да изпращат змиите си да им вършат мръсната работа.

Същия ден един търговец се появи с каравелата си иззад завоя на реката. Като забеляза двамата мъже, застанали на прогнилия кей, размахващи белите си кърпички, капитанът заповяда да хвърлят котва и свалят платната.

Улф и Кикаха се качиха на малката лодка, изпратена да ги вземе на „Хрилкуз“. Корабът бе дълъг към четиридесет стъпки, нисък в средата, но с издигната предна и задна палуба, имаше едно минаващо по цялата дължина на кораба платно и кливер. Повечето от моряците бяха от прослойката на хамшемитите, известна като шибакуб. Говореха на език, за чиято фонология и структура Кикаха вече беше разказвал на Улф. А той беше сигурен, че става дума за архаична форма на семитския, изменена от местните наречия.

Капитанът, който се казваше Архюрел, ги поздрави вежливо. Той седеше кръстосал крака върху купчина възглавнички и отпиваше от малка чашка гъсто вино.

Кикаха се представи като Ишнакрубел и разказа внимателно подготвената история на пътуването им. Той и неговият спътник — човек, заклел се да не произнесе нито звук, докато не се върне при обичната си съпруга в далечната земя Шияшту — пътешествали из джунглата няколко години. Търсели митичния загубен град Зикуант.

Капитанът повдигна черните си рунтави вежди и поглади дългата си тъмнокестенява брада. Покани ги да седнат и ги помоли да приемат по чаша ахаштумско вино, докато описват преживелиците си. Очите на Кикаха проблеснаха, той се поусмихна и задълба в детайлите на своя разказ. Улф не го разбираше, но беше сигурен, че неговият приятел се опиянява от дългите си, богато украсени и наситени с приключения лъжи. Надяваше се Кикаха да не се увлече и да не предизвика подозрението на капитана.

Часовете се изнизваха, а вятърът надуваше платната. Каравелата се носеше надолу по течението. Един моряк, облечен само в аленочервена препаска, с бретон спуснат над очите, тихо свиреше на флейта. Поднесоха им храна в златни и сребърни подноси: печена маймуна, пълнена птица, твърд черен хляб и плодово желе. Улф намери хляба за прекалено силно подправен, но въпреки това го изяде.

Слънцето приближаваше онзи край на планината, зад който се скриваше. Капитанът стана. Отведе ги при малък олтар близо до руля, където бе поставен идол от зелен нефрит — Тартартар. Капитанът изпя молитва — основната молитва към Повелителя. После падна на колене пред по-малкия бог на своя народ и изказа почитта си пред него. Един моряк пръсна малко благовонно масло върху миниатюрния огън, тлеещ в малка празнина в скута на Тартартар. Когато пушекът се спусна над кораба, единоверците на капитана също се помолиха. Моряците с друго вероизповедание отправиха частните си молитви по-късно.

По-късно двамата легнаха в средата на кораба върху купчина кожи, дадени им от капитана.

— Нещо не ми харесва този приятел Архюрел — замислено проговори Кикаха. — Казах му, че не сме успели да намерим Зикуант, но че сме се натъкнали на малко съкровище. Нищо особено, но достатъчно, за да можем да живеем скромно без лишения, докато се приберем в Шияшту. Той не поиска да види камъните, макар да му казах, че ще му платя с малък рубин за превоза. Тези хора не обичат да бързат с преговорите — тук е обида да прибързваш с деловата част. Но алчността му може да надделее над гостоприемството, ако помисли, че може да спечели много само като ни пререже гърлата и изхвърли телата ни в реката.

Той поспря за миг. Крясъци на птици се разнасяха над реката. От време на време от тинята по бреговете или в самата река отекваше басовият рев на крокодил.

— Ако е решил да направи нещо, опетняващо честта му, ще го стори през следващите хиляда мили. Това е една сравнително безлюдна отсечка от реката — след нея градовете и поселищата следват доста нагъсто.

Когато на следващия следобед седнаха под навеса, опънат, за да им бъде по-приятно, Кикаха даде обещания рубин на капитана. Камъкът беше огромен и великолепно шлифован. С него Кикаха би могъл да купи от капитана каравелата му заедно с екипажа. Надяваше се, че Архюрел ще бъде предоволен от подаръка — след продажбата на такъв камък, самият той би могъл да не се главоболи за насъщния до края на живота си. След това Кикаха направи онова, което искаше да избегне, но знаеше, че не може. Той извади и останалите камъни: диаманти, сапфири, рубини, гранати, турмалини и топази. Архюрел се усмихна, облиза устни и си игра с камъните в продължение на цели три часа. Накрая се насили да ги върне на собственика им.

Същата нощ, докато лежаха по гръб на палубата, Кикаха извади пергаментовата карта, която бе взел назаем от капитана. Показа голям завой на реката и почука с пръст върху кръгчето, маркирано със заврънкулка от сричковото хамшемитско писмо.

— Този град е Хотсикш. Изоставен е от строителите си, подобно на града, в който се качихме на тази каравела. Сега е населен от полудиво племе — Уизуарт. Тихо ще избягаме от кораба през нощта, когато пуснем котва там, и ще прекосим тънката ивица земя в завоя на реката. Може би ще наваксаме достатъчно време, за да прехванем гемията с гуорлите. Ако не успеем, пак ще бъдем много пред нашата каравела. Ще се качим на кораба на друг търговец. Или ако не попаднем на такъв, ще купим издълбана лодка с екипаж от уизуартите.

Дванайсет дни по-късно „Хрилкиз“ акостира на масивен, но пропукан кей. Полудиваците се струпаха на издадения навътре каменен език и завикаха към моряците, показвайки им кутии с диз и лабурнум[6], пойни птички в дървени клетки, маймуни и диви котки на каишки, артефакти от тайни и загубени в джунглата градове, чанти и кесии, изработени от грапавата кожа на речни рептилии, наметала от кожи на тигри и леопарди. Имаха дори малка острочовка, за която знаеха, че капитанът ще плати колкото поискат и ще я откара на Башишуб — краля на шибакубите. Но основната им стока бяха техните жени. Те се разхождаха напред-назад по кея, облечени в червени и зелени евтини памучни рокли. От време на време бързо разтваряха полите на роклите си и светкавично се загръщаха отново, крещейки безспир цената за една нощ в прегръдките на зажаднелите за женски ласки моряци. Мъжете, по бели тюрбани и фантастично изработени престилки, стояха встрани, дъвчеха диз и се подсмиваха. Всички носеха дълги шест стъпки духала и дълги тънки ножове с извити остриета, запъхнати в сплетените им на възел коси.

Докато капитанът преговаряше с диваците, Кикаха и Улф се промъкваха през руините на града. Изведнъж Улф запита:

— Нали камъните са в теб? Защо не наемем водач и не потеглим веднага? Защо да чакаме да падне нощта?

— Харесва ми стила ти, приятелю — засмя се Кикаха. Окей. Да опитаме.

Намериха един висок, слаб мъж на име Уиуин, който с готовност прие предложението им, особено след като Кикаха му показа един топаз. По тяхно настояване той не каза на жена си къде заминава, а веднага ги поведе навътре в джунглата. Дивакът познаваше пътеките добре и както бе обещал, ги отведе до града на име Кирукшак само за два дни. Тук той поиска още един камък, обещавайки да не разказва никому за тях, ако му дадат премия.

— Не съм ти обещавал нищо допълнително — заяви Кикаха, — но ми харесва предприемчивия ти дух, приятелю. Затова, ето ти още един. Но ако опиташ да си изпросиш и трети… ще те убия!

Уиуин се усмихна, поклони се, взе втория топаз и побягна към джунглата. Кикаха остана загледан след него и промълви:

— Може би все пак трябваше да го убием. В речника на диваците уизуърт не съществува думата „чест“.

Отправиха се към руините. След половин час катерене и търсене на път сред рухналите сгради и купищата земя, те се озоваха в прилежащата към реката част на града. Тук се бяха събрали диваците от племето Долинц — народ от същата езикова група като Уизуърт. Мъжете им имаха дълги, провесени мустаци, а жените си боядисваха горните устни в черно и носеха обеци през носа. С тях бяха и група търговци от земята, която бе дала на говорещите хамшемитски тяхното име. На кея не се виждаше закотвена каравела. Кикаха спря и понечи да се върне сред развалините. Беше закъснял, защото хамшемитите го видяха и му извикаха да се върне.

— А защо да не опитаме със смелост — прошепна Кикаха на Улф. — Ако се развикам, хуквай с всичка сила! Имай предвид, че тези типове са търговци на роби.

Хамшемитите бяха около трийсетина, въоръжени до един с ятагани и кинжали. В допълнение ги съпровождаха към петдесетина войници — високи и широкоплещести мъже, не така набити както хамшемитите, чийто лица и плещи бяха украсени с пищни татуировки. Кикаха обясни, че това са известните наемници от племето Шолкин, които хамшемитите често използвали. Били забележителни бойци с копие, в по-голямата си част планинци, козари, женомразци, вярващи, че жените не са годни за нищо друго, освен да шетат вкъщи, да работят на полето и да раждат деца.

— Не им се давай жив в ръцете — предупреди накрая Кикаха, преди да се усмихне и да поздрави предводителя на хамшемитите. Това беше много висок и мускулест човек на име Абиру. Лицето му би могло да бъде и хубаво, но носът му бе възголям и извит като ятаган. Той отвърна на приветствието на Кикаха съвсем вежливо, но големите му черни очи претеглиха и двамата, сякаш преценяваше колко годна за продан плът има по костите им.

Кикаха му разказа същата история, която бе измислил за Архюрел, в доста съкратен вариант, в който изобщо не ставаше и дума за камъните. Каза, че смятат да изчакат, за да се качат на някой по-голям кораб, който отива към Шияшту. После вежливо се поинтересува как вървят делата на великия Абиру.

(Склонността на Улф към езиците му позволяваше да разбира хамшемитския език, когато се водеше обикновен разговор.)

Абиру отговори, че благодарение на Повелителя и Тартартар, начинанието му досега се увенчава с успех. Освен обикновения материал, този път бил имал късмета да залови и група много странни същества. Както и една жена с невиждана красота! Е, невиждана поне на това ниво.

Сърцето на Улф започна да бие до пръсване. Възможно ли бе това?

Абиру попита дали те биха искали да хвърлят едно око на пленниците му.

Кикаха предупредително погледна Улф, но отговори, че той много би желал да види необикновените същества и фантастично красивата жена. Абиру направи знак на началника на наемниците и му заповяда да го придружи заедно с десетима от неговите хора. Едва сега Улф видя опасността, която Кикаха бе предусещал от самото начало. Знаеше, че трябва да се опитат да избягат, но това можеше и да не се окаже успешно. Наемниците шолкин изглеждаха като хора, навикнали да повалят с копията си бегълците. Освен това той отчаяно желаеше да види Хризеис отново. И понеже Кикаха седеше мирен, Улф реши да не предприема нищо на своя глава. По-опитният Кикаха вероятно най-добре знаеше как да действа.

Без да спира да ги убеждава в прелестите на столицата на Хамшем, Абиру ги поведе по една запустяла улица към стълбището на голяма сграда, украсена с вече изпочупени статуи. Той спря на входа, пред който стояха други десет войници. Още преди да влязат, Улф знаеше, че гуорлите са вътре. През киселата миризма на мръсни човешки тела проникваше и познатата воня на мухлясали плодове.

Залата вътре беше огромна, прохладна и полутъмна. Към стотина мъже и жени плюс трийсетина гуорли клечаха край далечната стена по мръсните плочки на пода. Всички бяха свързани с дълга, тънка желязна верига, прокарана през халките на ярема около шиите им.

Улф потърси с поглед Хризеис. Тя не беше тук.

Отговаряйки на незададения въпрос, Абиру каза:

— Държа девойката отделно. За нея се грижи жена и съм прикрепил отделен пазач. Тя заслужава всичкото внимание, което се полага на един скъпоценен камък.

Улф повече не можеше да се сдържи:

— Бих искал да я видя — помоли той.

Абиру го изгледа втренчено.

— Имаш странен акцент — отбеляза той. — Не каза ли спътникът ти, че също идваш от земята на Шияшту?

После махна с ръка на войниците, които пристъпиха напред и насочиха към тях копията си.

— Няма значение. Ако някога видиш тази жена, това ще стане от края на веригата.

— Ние сме поданици на краля на Хамшем и свободни хора! — избухна възмутено Кикаха. — Нямаш право да постъпваш така с нас! Това ще ти струва главата… след съответните мъчения, разбира се.

Абиру се усмихна:

— Но аз изобщо не възнамерявам да ви връщам в Хамшем. Отиваме в Тевтония, където ще взема добра цена за теб, понеже си силен, макар и бърборко. Но за това ще се погрижим, като ти отрежем езика.

Отнеха им ятаганите заедно с торбата. Смушквани с върховете на копията, двамата се отправиха към края на редицата, непосредствено зад гуорлите и получиха яреми. Абиру изтръска съдържанието на торбата на пода и тихо изруга, като видя купчинката камъни.

— Значи все нещо сте намерили в загубените градове? Колко добре за нас. Почти съм готов — но не съвсем — да се поддам на изкушението да ви пусна в знак на благодарност за това, което ми донесохте.

— Колко покварен може да бъде един човек! — прошепна на английски Кикаха. — Той говори като злодей от посредствен филм. Проклет да е! Ако някога имам шанса, ще му отрежа повече неща, а не само езика.

Доволен от неочакваното си забогатяване, Абиру си тръгна. Улф концентрира вниманието си върху веригата, която ги свързваше. Беше направена от малки звена. Може би щеше да е в състояние да я скъса, ако желязото не се окажеше прекалено висококачествено. Беше си доставял удоволствие на Земята — тайно от всички, разбира се, — като разкъсваше точно такива вериги. Но беше немислимо да опита, преди да е паднала нощта.

Зад гърба му Кикаха прошепна:

— Гуорлите няма да ни познаят в тази маскировка, така че нека оставим нещата така.

— Ами рога? — напомни му Улф.

Кикаха се опита да завърже разговор с близкия до него гуорл на не особено културния диалект на ранния немски език, който се използваше в Тевтония. Едва успя да се предпази от изплюване в лицето. Все пак поговори с единия от войниците шолкин и с няколко роби сред хората. И от тях научи доста неща.

Гуорлите пътували на борда на „Какиржуб“, командван от някой си Раххамен. Отбивайки се в този град, капитанът се запознал с Абиру и го поканил на борда на чаша вино. Същата нощ — нощта преди Улф и Кикаха да стигнат в града — Абиру и войниците му завладели кораба. По време на схватката капитанът и няколко от моряците намерили смъртта си. Останалите били вързани с веригата. Корабът бил изпратен надолу по реката с нов екипаж, който трябвало да го продаде на някакъв речен пират.

Колкото се отнася до рога, никой от екипажа на „Какиржуб“ не беше чувал за него. Войникът също не можеше да каже нищо определено по въпроса. Кикаха каза на Улф, че според него Абиру не е човекът, който ще допусне някой друг да научи за рога. Кой знае, би могъл дори да го познае, защото всички бяха чували за рога на Повелителя. Той се бе превърнал в елемент от общоприетата религия и бе описан в различни религиозни писания.

Така дойде нощта. Появиха се войници с факли и храна за робите. След вечерята в залата останаха двама войници, а навън имаше неизвестен брой часови. Хигиената беше отвратителна, миризмата ставаше непоносима. Абиру очевидно не се отнасяше с необходимото уважение към постулатите на Повелителя. Изглежда, някои от по-религиозните войници шолкин се бяха оплакали, защото в залата влязоха няколко диваци от местните и почистиха. Над всеки роб бе изсипано по ведро вода, а няколко пълни ведра бяха оставени настрана за пиене. Гуорлите завиха, когато водата ги обля и дълго след това се оплакваха и проклинаха. Кикаха отново намери нещо, с което да обогати познанията на Улф и му каза, че гуорлите, също като някои земни пустинни животни, не изпитват нужда да пият вода. Те притежавали способността да окисляват подкожните си мазнини до вода, която организмът им усвоявал вътрешно.

Изгря луната. Робите лежаха на пода или спяха подпрени на стената. Кикаха и Улф се преструваха, че правят същото. Когато луната се премести така, че светлината проникваше през коридора, Улф се обади:

— Ще се опитам да разкъсам веригата. Ако нямам възможност да скъсам и твоята, ще действаме като сиамски близнаци.

— Хайде — прошепна в отговор Кикаха.

Между отделните нашийници имаше към шест стъпки свободна верига. Улф предпазливо се приближи до съседа си по верига, за да разполага с необходимата му дължина. Кикаха пристъпваше заедно с него. Изминаха разделящото ги от гуорла разстояние за около петнайсетина минути, защото не искаха двамата пазачи в залата да осъзнаят, че те се придвижват. Тогава Улф взе веригата с две ръце, обърнат с гръб към пазачите. Опъна и усети, че звената не поддават. Плавното усилие нямаше да свърши работа. Оставаше рязкото опъване. Звената шумно се скъсаха.

Двамата пазачи, които досега разговаряха на висок глас и се заливаха от смях на собствените си шеги, млъкнаха. Улф не смееше да се обърне към тях, за да провери какво става. Вместо това изслуша коментара им относно възможните източници на шума. Явно не се досещаха за истинската причина. Войниците прекараха известно време вдигнали високо факли, разглеждайки тавана. Единият нещо се пошегува, другият се засмя и те възобновиха разговора си.

— Ще опиташ ли и с моята? — попита неспокойно Кикаха.

— Не ми се иска, но иначе ще бъдем като с вързани ръце — отговори Улф.

Наложи се обаче да изчака малко, защото гуорлът, към който беше завързан, се бе разбудил от шума. Той надигна глава и промърмори нещо на езика си, който напомняше стържене на пила в стомана. Улф усети, че започва обилно да се поти. Ако гуорлът станеше или дори само седнеше, движението му щеше да разкрие какво бе станало.

След една тягостна минута на тревожно очакване гуорлът отпусна глава, намести се по-удобно и след малко отново захърка. Улф се поотпусна. Позволи си дори напрегнато да се усмихне, защото действията на гуорла му бяха дали идея.

— Пропълзи към мен, сякаш искаш да се стоплиш до тялото ми — прошепна той.

— Ти шегуваш ли се? — удиви се Кикаха. — Аз се чувствам като в сауна. Но… добре. Ето.

Той внимателно се промъкна така, че главата му се опря в коленете на Улф.

— Когато скъсам веригата, не прави нищо — предупреди го Улф. — Аз имам една идея как да привлечем пазачите при нас, без да обезпокоим останалите навън.

— Надявам се, че няма да сменят караула точно когато започнем да действаме — измърмори Кикаха.

— Моли се на Бога — отвърна Улф. — На земния, искам да кажа.

Улф опъна веригата рязко и с всичка сила. Звената звучно се скъсаха. Този път пазачите спряха да говорят, а гуорлът внезапно се надигна. Улф впи зъби в пръста на крака му. Съществото не извика, но изсумтя и се опита да стане. Един от пазачите му извика да не се изправя и двамата тръгнаха към тях. Гуорлът не разбираше езика, на който му говореха. Но разбираше интонацията и още по-добре разбираше какво означава върхът на копието, насочен към него. Вдигна крака си и започна да го търка, дрезгаво ругаейки Улф.

Светлината от факлите се засили понеже двамата пазачи се приближаваха към тях. Улф изчака още малко и каза:

— Сега!

Двамата с Кикаха се изправиха едновременно очи в очи с изненаданите пазачи. Острието на едно от копията беше в обсега на Улф. Той протегна ръка, плъзна я по дължината му зад върха, стисна здраво и рязко дръпна. Пазачът отвори уста, за да извика, но мигновено я затвори, защото дръжката на копието се стовари в челюстта му.

Кикаха обаче нямаше този късмет. Неговият противник отстъпи и вдигна копието с намерение да го хвърли. Кикаха се хвърли в краката му като ръгбист, хвана ги, превъртя се на пода, без да ги изпуска. Копието отхвръкна и издрънча в стената.

Това сложи край на тишината. Единият пазач се разкрещя. Гуорлът взе оръжието, което бе паднало до него, и го хвърли. Острието му се заби в незащитения врат на пазача и се показа откъм шията.

Кикаха го изтръгна със сила, изтегли и ножа на мъртвия пазач от ножницата и го хвърли в полумрака. Първият шолкин, който има нещастието да влезе, падна с нож, забит до дръжката в слънчевото сплитане. Щом видяха това, другите, които напираха да влязат, се отдръпнаха. Улф взе ножа от другия труп, мушна го в пояса си и попита:

— А сега накъде?

Кикаха изтръгна ножа от тялото на първия шолкин и го избърса в косата му.

— Само не през онази врата. Прекалено много са.

Улф посочи някакъв коридор в далечния край и се затича натам. По пътя взе една от факлите, изпуснати от пазачите. Кикаха взе другата. Коридорът беше полузасипан с отпадъци и мръсотия, което ги накара да продължат нататък, пълзейки на четири крака. След малко се озоваха там, откъдето беше дошъл всичкият този боклук. Луната светеше през дупка в плочите на тавана.

— Те сигурно знаят за това — каза Улф. — Едва ли са чак толкова небрежни. По-добре да продължим нататък.

И едва бяха подминали отвора, когато в него се показаха факли. Двамата изпълзяха колкото могат по-бързо напред, а над главите им се разнесоха оживени гласове. В следващата секунда във въздуха изсвистя копие и се заби в боклука до самия крак на Улф.

— Сега, след като са разбрали, че вече не сме в централната зала, ще ни последват и през входа — напомни Кикаха.

Продължиха нататък, завивайки по коридори, които създаваха впечатлението, че могат да ги изведат в задната част на сградата. Изведнъж подът под краката на Кикаха се размърда. Той се опита да се хвърли напред, но не успя. Единият край на плочата се надигна, другият пропадна и Кикаха полетя надолу в дупката. Той извика и в същото време пусна факлата.

Улф остана да гледа завъртялата се плоча и дупката, която така неочаквано се бе разтворила. В нея не се виждаше никаква светлина, така че или факлата бе изгаснала, или дупката бе толкова дълбока, че пламъкът вече не можеше да се види. Той пропълзя напред и надвеси своята факла през ръба. Шахтата бе поне десет стъпки широка и петдесет дълбока. Беше изкопана в отпадъците. Но нямаше и следа от Кикаха.

Улф го извика по име, дочувайки виковете на войниците шолкин, които пълзяха след тях по коридорите.

Кикаха не се обади. Улф се надвеси колкото можеше по-навътре в шахтата и я огледа още по-внимателно. Размаха факлата, но не можа да види нищо освен падналата долу изгаснала факла.

По дъното се виждаха сенки, сякаш в стените се отваряха тунели за някъде. Може би Кикаха се бе измъкнал през някой от тях…

Гласовете зад него ставаха все по-силни и след малко в далечината присветна факла. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи. Улф се изправи, хвърли горящата си факла от другата страна на зейналата в пода дупка, засили се и скочи. Прелетя във въздуха почти в хоризонтално положение, удари се в отсрещния ръб, който за щастие се оказа от мека влажна пръст и се плъзна напред по лице. Беше в безопасност, макар краката му да стърчаха над дупката.

Взе факлата си, която по някакво чудо все още гореше, и запълзя напред. В края на коридора имаше две отклонения: едното — напълно блокирано от свлякла се земя, другото — частично преградено от голяма плоча гладко издялан камък, лежаща под четиридесет и пет градуса наклон. Жертвайки част от кожата на гръдния си кош и гърба, той се вмъкна между плочата и пода. От другата страна имаше огромна зала, по-голяма дори и от тази, в която бяха затворени робите.

Тук започваше поредица терасовидни площадки, оформени от пропаднали камъни в отсрещния край. Той се изкачи по гигантските стъпала към ъгъла, където се събираха таванът и две от стените. Оттам проникваше лъч лунна светлина, показвайки му къде да търси изхода. Улф изгаси факлата си. Ако войниците обикаляха горе по покрива на сградата, можеха да видят светлината, която се процеждаше през малката дупка. Сгушен под отвора, той остана така известно време, вслушвайки се напрегнато. Ако бяха видели факлата му, щяха да го хванат в мига, когато се подадеше навън, защото тогава щеше да бъде направо безпомощен за няколко секунди. Чуваха се само викове в далечината. Улф знаеше, че няма друг избор и се изтегли през пролуката.

Озова се на върха на купчина боклук, която буквално покриваше задната част на сградата. Долу в краката му светеха факли. Абиру стоеше на светлината им, размахваше юмрук на един от войниците и крещеше.

Улф погледна към онова, върху което бе стъпил, представи си всички камъни и кухини, които се криеха под измамния слой почва и си спомни за шахтата, в която Кикаха бе намерил смъртта си.

Вдигна копието си и прошепна:

— Ave atque vale, Kickaha![7]

Искаше му се да бе отнел живота на малко повече войници… още повече му се искаше да си бе разчистил сметките с Абиру, за да отмъсти за Кикаха. Но трябваше да бъде практичен. Хризеис се надяваше на него, а и той не можеше да зареже рога. Но се чувстваше празен и изчерпан, сякаш го бе напуснала част от душата му.

Скри се за през остатъка от нощта в клоните на високо дърво на известно разстояние от града. Планът му бе да проследи търговците на роби, като се възползва от първия удобен шанс да освободи Хризеис и си възвърне рога. Търговците на роби трябваше да потеглят недалече от пътя, край който щеше да дебне — просто защото бе единственият път, извеждащ към Тевтония. Дойде зората, а той все чакаше гладен и жаден. Към обяд вече бе загубил търпение. Беше сигурен, че е невъзможно още да го търсят. Привечер разбра, че не може да продължава така, без да пийне поне глътка вода. Слезе от дървото и се отправи към близкия поток. Нещо изръмжа наблизо и той мигновено се покатери на следващото дърво. Най-вероятно стадо леопарди се бе прокраднало през шубраците и сега лочеше от потока. Когато свършиха и се шмугнаха обратно в храстите, слънцето бе наближило края на монолита.

Върна се обратно при пътеката уверен, че през цялото време бе стоял достатъчно близо до нея, за да не пропусне минаването на голяма група хора. Никой не се появяваше. Същата вечер се върна сред развалините и се приближи до сградата, от която бе избягал. Не видя никого. Убеден, че са потеглили, той тръгна да броди по улиците и след известно време се натъкна на човек, облегнал гръб на едно дърво. Мъжът бе почти в безсъзнание след поетата доза диз, но Улф го събуди, като го плесна няколко пъти по бузите. После го разпита, без да отделя ножа си от гърлото му. Въпреки ограничените си знания по хамшемитски и още по-неразбираемия начин, по който говореше дивакът, те съумяха да се разберат. Абиру и хората му бяха наели гребци долинци и бяха потеглили същата сутрин с три големи бойни канута.

Улф стовари юмрука си в слепоочието на мъжа и отиде на кея. Там нямаше никого, което му даваше възможност да избере каквото си иска. Спря се на една лека лодка с платно и потегли.

* * *

Две хиляди мили по-нататък той стигна до границите на Тевтония и цивилизования Хамшем. Следата го бе довела триста мили надолу по течението на реката, а след това във вътрешността на това ниво. Беше се изкачил на някакви си три хиляди стъпки, което бе нищо за човек, преодолял два пъти по трийсет хиляди. Напускайки периферната зона, той се бе озовал в съвсем различна страна. Макар въздухът да не бе по-студен, тук можеше да се види дъб, чинар, бъз, орех, липа. Животните обаче бяха много по-различни. Беше изминал не повече от две мили в полумрака на една дъбова горичка, когато му се наложи да се крие.

Един дракон бавно го подмина, погледна го веднъж, изсъска и продължи. Вписваше се в образа, създаден в западната литература: беше дълъг към четиридесет и висок десет стъпки и бе покрит с големи люспести плочи. Не бълваше огън. Всъщност спря на стотина стъпки от дървото, върху което Улф бе потърсил спасение, и започна да пасе високата трева. Значи, мина през главата на Улф, има няколко вида дракони. Питайки се дали ще може да отличи хищната от тревопасната разновидност, Улф се спусна от дървото. Драконът продължи да дъвче, а стомахът, или стомасите му, издаде познат звук.

Вече не така безгрижно както досега, Улф продължи под гигантските клони на дърветата и пелените мъх, които се спускаха по тях. Заранта на следващия ден го завари да напуска гората. Теренът пред очите му имаше едва доловим наклон. Видимостта бе отлична и той виждаше много мили пред себе си. Отдясно, в дъното на една долчинка, имаше река. На противоположната страна, на самия връх на назъбена скала, се издигаше малък замък. В основата на скалата се виждаше малко село. От комините се издигаше дим и кой знае защо от тази гледка гърлото му се сви. Струваше му се, че би дал всичко за меко легло и чаша кафе с приятелите си. Господи! Колко му липсваха лицата и гласовете на истински човешки същества. По бузите му се изтърколиха няколко сълзи. Избърса ги и продължи по пътя си. Беше взел своето решение и сега трябваше да приема както доброто, така и лошото… както би постъпил и на Земята, от която се бе отрекъл. А този свят, поне засега, не се бе оказал чак толкова лош. Беше свеж, зелен и без телефони, дъски за обяви, хартия и консервени кутии, пръснати навсякъде, без смог и без заплахата от Бомбата. Още много неща можеха да се кажат в негов плюс, независимо от тежкото положение, в което Улф се намираше в момента. А на всичко отгоре той имаше онова, за което много хора биха продали душите си: младост, комбинирана с опита на възрастта.

Само час по-късно се питаше дали ще бъде в състояние да опази този безценен дар. Беше излязъл на тесен черен път и крачеше по него, когато някакъв рицар на кон се зададе иззад завоя на пътя, следван от двама оръженосци. Животното, което яздеше, бе огромно, черно също скрито зад броня. Рицарят беше облечен в черна ризница от мрежа и плочи, която на Улф изглеждаше от типа, използван в Германия през тринайсетия век. Забралото му бе вдигнато, разкривайки мрачно лице с ястребови черти и светлосини очи.

Рицарят дръпна юздите на коня си. Обърна се към Улф на онзи средновековен изискан немски, с който Улф бе свикнал благодарение на Кикаха и на изследванията си на Земята. Езикът, такъв какъвто го бе познавал, се бе променил малко, разбира се, и бе изпъстрен с хамшемитски думи и местни заемки. Но Улф без проблем разбираше по-голямата част от онова, което му бе казано.

— Спри, дръвнико! — извика мъжът. — Какво правиш с този лък?

— О, надявам се това да не подразни ваша августейша светлост — отвърна саркастично Улф. — Аз съм ловец и имам позволително от краля да нося лък.

— Ти си лъжец! Аз лично познавам всеки законен ловец в околността. На мен ми приличаш на сарацин или дори на евреин — толкова си мургав. Хвърли лъка и се предай, защото иначе ще те заколя като свиня, каквато всъщност си!

— Ела и го вземи — процеди кипнал Улф.

Рицарят наклони копието си и жребецът му препусна в галоп.

Улф устоя на импулса да са хвърли настрани или да отстъпи пред блестящото острие. Вместо това изчака до последната възможна частица от секундата и скочи напред. Копието се стрелна надолу, плъзна се на по-малко от инч от кожата му и се заби в земята. Ездачът се издигна в седлото си, подобно на скачач на овчарски скок, и все така вкопчен в копието, описа дъга във въздуха. В края на дъгата се заби в земята със шлема напред и ударът или го беше замаял, или му беше счупил гръбнака, защото остана да лежи, без да помръдва.

Без да губи нито секунда повече, Улф свали скрития в ножница меч на рицаря и го препаса. Конят на мъртвеца — великолепен дорест жребец — се бе върнал, за да застане до трупа на бившия си господар. Улф го яхна и потегли.

Тевтония бе наречена така след завладяването от група от Тевтонския Орден — така наречените Тевтонските рицари при болницата на Дева Мария в Ерусалим. Този орден носеше началото си от Третия кръстоносен поход, макар по-късно да се бе отклонил от първоначалните си цели. През 1229 година der Deutsche Orden бе започнал завладяването на Прусия с намерението да покори балтийските езичници и като подготовка за последващото колонизиране от германите. Една група рицари на ордена бе успяла да проникне на това ниво на планетата или случайно, което не беше в стила на Повелителя, или защото той нарочно им беше оставил отворен проход, или след като ги бе принудил да дойдат тук.

Но каквато и да бе истинската причина, тевтонските рицари бяха покорили аборигените, установявайки порядки, подобни на онези, които бяха оставили на Земята. С течение на времето бяха настъпили някои изменения както поради естествената еволюция на нещата, така и поради волята на Повелителя да моделира всичко според собствените си разбирания. Първоначалното кралство на Великия Маршал се бе разпаднало на няколко независими княжества. Те на свой ред се състояха от практически несвързани едно с друго баронетства, сред които имаше и незаконни.

Друга важна компонента от порядъка на платото, бе държавата на евреите. Основателите бяха проникнали тук практически едновременно с тевтонските рицари. И както в техния случай, не беше съвсем ясно дали бяха дошли случайно, или в резултат от някакъв замисъл на Повелителя. Както и да е, група говорещи еврейски германи се бяха установили в източния край на платото. В началото — обикновени търговци, сега те бяха поставили под контрол местното население. Освен това бяха възприели феодалните рицарски порядки на Тевтонския Орден — вероятно им се бе наложило да го направят, за да оцелеят. Точно тази държава бе имал предвид рицарят, когато бе обвинил Улф, че е евреин.

Мислейки за всичко това, Улф не можа да се сдържи и се засмя. Отново би могло да се приеме за случайност, че германите бяха влезли на ниво, където вече съществуваше архаичният семитския Хамшем, в който техни съвременници щяха да бъдат презрените евреи, но Улф си представяше иронично усмихнатото лице на Повелителя зад този ред на нещата.

Всъщност в Драхеланд нямаше нито християни, нито евреи. Макар и вероизповеданията все още да се идентифицираха с оригиналните си наименования, и двете се бяха изменили. Повелителя бе заел мястото на Яхве и Гот, но за него се говореше под тези имена. Бяха последвали и други деликатни теологически промени в церемонии, ритуали, тайнства и книжнина. Оригиналните религии сигурно биха низвергнали вярващите тук като еретици.

Улф се отправи към фон Елгерс. Не можеше да пътува с бързината, с която му се искаше, защото се налагаше да избягва пътища и селища. След като се бе видял принуден да убие рицаря, той не смееше и да помисли да пресече за по-пряко баронетството на фон Лаврентиус, както бе смятал в началото. Вероятно в този момент го търсеха из цялата страна — хора и кучета сигурно бяха излезли навсякъде. Хълмовете по границата бяха най-прекият път, за който можеше да мечтае.

Два дни по-късно той стигна до точка, откъдето можеше да продължи, без да бъде в територията на фон Лаврентиус. И докато се спускаше по склона на един хълм, той навлезе в завоя на пътя. По-надолу се виждаше пищна морава край поток, от двете страни на който бяха вдигнати два лагера. Около украсените с тесни знамена шатри в центъра на всеки от тях бяха разпънати по-малки палатки, виждаха се разпалени огньове и спънати коне. Повечето от мъжете бяха събрани в две групи. Наблюдаваха своя предводител и неговия противник, които се атакуваха взаимно с насочени напред копия. Миг след като Улф спря вниманието си върху тях, те се сблъскаха в центъра на полето със страховит трясък. Единият от рицарите отхвръкна назад със забито в щита му копие. Другият обаче беше загубил равновесие и след няколко секунди падна, издрънчавайки с бронята си.

Улф се опита да прецени каква бе ситуацията. Не ставаше дума за обикновен турнир. Отсъстваха неизбежните за подобно събитие зрители: селяни, граждани, аристократи в компанията на натруфени жени. Тези хора бяха избрали уединено място край пътя, бяха разпънали палатките си и се бяха възползвали от услугите на всички случайно минаващи, които можеха да им окажат квалифицирана помощ.

Улф продължи надолу по склона. Макар че всички го виждаха, той не мислеше, че те ще проявят голям интерес към един случаен пътник като него. Оказа се прав. Никой не се отправи забързано към него, за да се поинтересува кой е и какво търси тук. Така той се приближи непосредствено до импровизираното бойно поле и незаинтересовано се огледа.

Знамето над шатрата отляво на него изобразяваше Соломоновия печат[8] на жълт фон. Ясно бе, че еврейският шампион бе разпънал палатката си там. Под националния флаг се виждаше зелено знаме със сребърна риба и ястреб. В другия лагер имаше няколко държавни и лични знамена. Едно от тях се наби в очите на Улф и го накара да ахне от изненада. На бяло поле се виждаше червена магарешка глава, а под нея имаше ръка, на която всички пръсти без средния бяха свити. Кикаха веднъж му бе разказал за този символ и Улф се бе смял от сърце на идеята.

В следващия миг лицето на Улф потъмня, защото той съобрази, че най-вероятно това знаме се носи от човека, поел грижа за територията на Кикаха, докато той отсъства.

Това го накара да промени намерението си да подмине полесражението. Трябваше сам да се убеди, че онзи, който се бие под този флаг, не е Кикаха, макар да знаеше, че костите на приятеля му гният, зарити в боклука на една шахта сред руините на малък град в джунглата.

Без никой да му извика, той прекоси полето и влезе в западния лагер. Оръженосците и прислугата го изгледаха, но извърнаха поглед, когато той смразяващо ги погледна. Някой прошепна „Еврейско куче!“, но не се разбра кой е, когато се обърна. Продължи покрай редицата коне, привързани за колове, и се доближи до рицаря, който го интересуваше. Той беше облечен в блестяща червена броня, забралото му бе спуснато, а в ръцете си държеше огромно копие, обърнато с върха нагоре, докато чакаше своя ред. На върха на копието бе завързано знамето, на което се виждаха червената магарешка глава и човешката ръка със свитите пръсти.

Улф спря до пръхтящия кон, който запристъпва още по-неспокойно.

— Барон фон Хорстман? — извика той на немски.

Чу се приглушено възклицание и след кратка пауза рицарят вдигна забралото си. Улф едва не се разплака от радост. Вътре в шлема се виждаше жизнерадостно то лице с високата горна устна на Финеган-Кикаха-фон Хорстман.

— Не казвай нищо — предупреди го той. — Не знам как успя да ме намериш, но те уверявам, че съм страшно щастлив. След малко ще ти обърна повече внимание. Искам да кажа, че ще го направя, ако изляза жив от битката. Този фунем Лаксфалк е един доста корав тип.

Тръбите призоваха за началото на боя. Кикаха се отправи с коня си към мястото, посочено от церемониалмайсторите. Свещенослужител в дълго расо, с гладко избръсната глава го благослови, а в другия край един равин говореше нещо на барон фунем Лаксфалк. Шампионът на евреите беше едър мъж в сребърна броня и шлем с формата на рибешка глава. Жребецът му бе яко животно. Отново се разнесе пронизителният зов на тръбите. Двамата съперници се поздравиха с накланяне на копията. За миг Кикаха прихвана копието си с лявата ръка, за да се прекръсти с дясната (той си беше изработил навика стриктно да се придържа към религиозните правила на народа, сред който се намираше в даден момент).

Третият сигнал за начало на боя бе последван от тропота на конете на рицарите и окуражителните възгласи на зрителите. Двамата се срещнаха точно в центъра на полето със същата прецизност, с която копията им намериха центъра на противниковия щит. И двамата паднаха с грохот, който стресна за пореден път този ден птиците по околните дървета. Конете също се претърколиха на земята.

Оръженосците изтичаха на терена, за да вдигнат на крака господарите си и да изтеглят настрани конете, които си бяха счупили вратовете. За миг Улф помисли, че евреинът и Кикаха също са мъртви, защото никой от двамата не помръдваше. Но когато го отнесоха в палатката му, Кикаха се свести. Усмихна се измъчено и проговори със слаб глас:

— Трябваше да провериш как е другият.

— Наред е — отговори Улф след кратък поглед към противниковия стан.

— Лошо! — въздъхна Кикаха. — Надявах се, че няма да може да ни създава повече проблеми. И без това вече ми загуби достатъчно време.

Кикаха заповяда на всички без Улф да напуснат палатката. Хората му се подчиниха неохотно и излязоха, поглеждайки накриво Улф. Кикаха продължи:

— Бях на път за замъка на фон Елгерс, когато минах покрай шатрата на фунем Лаксфалк. Ако бях сам щях да се изсекна на предизвикателството му и да продължа безгрижно. Но около него имаше и други тевтонци, а трябваше да мисля и за впечатлението, което ще оставя у моите хора. Не можех да си позволя да ми излезе името на страхливец — собствените ми хора щяха да ме замерят с развалени зелки и щеше да се наложи да се бия с всеки рицар тук, за да докажа смелостта си. Сметнах, че няма да ми отнеме много време да докажа на евреина кой е по-добрият от двамата и да продължа след това по пътя си… Нещата обаче не потръгнаха както трябва. Церемониалмайсторите ме включиха под номер три. Това означаваше, че трябва да се бия с трима души в продължение на три дни, преди да дойде часът на истината. Протестирах, но безполезно. Оставаше ми само да ругая наум и да си гриза ноктите. Е, ти видя втория ми сблъсък с фунем Лаксфалк. За твое сведение ще ти кажа, че и първия път нещата се развиха по същия начин. Но дори и така, постигнах много повече, отколкото всички останали. Те са извън играта, защото евреинът победи всички преди мен. Ще уточня, че той уби двама и осакати за цял живот трети.

Докато слушаше разказа на Кикаха, Улф му сваляше бронята. Изведнъж Кикаха се изправи, простена, примижа от болка и попита:

— Ей, а как по дяволите се озова ти тук?

— По-голямата част от пътя се придвижвах пешком. Но аз мислех, че ти си мъртъв.

— Нали знаеш: „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“. Когато пропаднах в онази шахта, някъде по средата закачих с тялото си издаден навътре засъхнал боклук. Той се отчупи и в последвалото срутване се приземих полупогребан на дъното. Не бях загубил съзнание, а и отпадъците само частично покриваха лицето ми, така че не бях заплашен от задушаване. Останах да лежа неподвижно, защото наемниците гледаха през дупката отгоре. Те дори хвърлиха копие, което се заби на косъм от мен… След около два часа започнах да си пробивам път нагоре. Казвам ти, няма да забравя това пълзене! Боклуците непрекъснато се сриваха обратно и аз все се плъзгах надолу. Отне ми сигурно десет часа, но накрая успях. Казвай сега как се озова тук?

Улф му разказа. Кикаха го изслуша, намръщи се и заяви:

— Значи прав бях в предположението си, че Абиру ще мине през фон Елгерс по пътя си. Виж какво, трябва да се измитаме оттук колкото можем по-бързо. Какво ще кажеш да си опиташ ти късмета с големия евреин?

Улф възрази, изтъквайки, че не знае нищо за тънкостите на рицарските дуели и че тези неща се учат цял живот. Кикаха отхвърли съмненията му:

— Прав си, ако трябваше да кръстосаш копие с неговото. Но ние ще го предизвикаме на бой с мечове, и то без щитове. Сам разбираш, че при боя с мечове се иска главно сила, а това е нещо, с което ти поне разполагаш!

— Аз не съм рицар. Нали останалите тук ме видяха да се примъквам като най-обикновен скитник.

— Глупости! Да не мислиш, че тези благородници не се шляят маскирани през цялото време? Ще им кажа, че си сарацин и обикновен хамшемитски езичник, но че си също и мой добър приятел, когото съм спасил от дракон. Ще ги забаламосам, повярвай! А, измислих го! Ти си Сарацина Улф — има един голям рицар с това име. Пътувал си под прикритие с надеждата да ме намериш и да ми се отблагодариш за това, че съм те спасил от дракон. Аз съм пострадал доста за нова схватка с фунем Лаксфалк, което изобщо не е лъжа — така съм натъртен, че не мога да помръдна — затова ти поемаш ръкавицата на предизвикателството от мое име.

Улф се поинтересува по какъв начин би могъл да мотивира нежеланието си за схватка с копия.

— Ще им разкажа някаква история — успокои го Кикаха. — Да кажем например, че един крадлив рицар ти е отмъкнал копието и ти си се заклел никога повече да не се биеш с копие, докато не си върнеш откраднатото. Това ще им прозвучи убедително. Тези хора винаги са под някаква странна клетва. Няма да повярваш — все едно, че са станали от кръглата маса на крал Артур. Подобни рицари никога не са съществували на Земята, но Повелителя сигурно е искал да се държат така, сякаш идват от Кемелот[9]. Той е романтик, каквото и да се говори за него.

Улф каза, че не изпитва особен ентусиазъм, но ако това ще им помогне да отидат по-бързо до фон Елгерс, е готов да направи всичко. Бронята на Кикаха не беше достатъчно голяма за Улф, така че бе донесена бронята на еврейския рицар, който Кикаха бе убил предния ден. Оръженосците му нахлузиха защитно покритие от сини плочки и плетена мрежа и му помогнаха да стигне до коня си. Това бе разкошна кобила, също принадлежала на убития от Кикаха рицар — ойф Ройтфелдц. Улф съумя да я възседне по-леко, отколкото бе очаквал. Струваше му се, че бронята е толкова тежка, че ще може да се качи в седлото само с помощта на кран. Кикаха му каза, че едно време това може и да е било истина, но че сега рицарите са се върнали пак към по-малкото плочи и повечето плетена ризница.

Пратеникът на евреина дойде да заяви, че фунем Лаксфалк е приел предизвикателството, въпреки липсата на поръчители за Сарацина Улф. Речта беше само една формалност. Еврейският шампион и за миг не си помисли, че е възможно да подмине предизвикателство.

— Честта тук стои над всичко — обясни Кикаха на Улф. Съумял все пак да изкуцука навън от палатката си, той даваше последни наставления на своя приятел. — Боже, човече, да знаеш колко се радвам, че се появи тук. Не бих могъл да понеса още едно падане, а просто не смея да се откажа.

Тръбите изсвириха. Кобилата и жребецът се понесоха в насрещен галоп. Разминаха се на максимална ско рост, докато ездачите размахваха мечовете си. Остриетата издрънчаха едно в друго и Улф усети парализираща болка да пронизва цялата му ръка. Но когато обърна коня си, той видя, че мечът на неговия противник лежи на земята. Евреинът бързо слизаше от коня си, за да стигне до оръжието си, преди Улф да успее да му попречи. В бързината се подхлъзна и се просна по лице на земята.

Улф смушка кобилата и демонстративно бавно слезе, за да даде на своя противник време да се възстанови. Одобрителни възгласи се разнесоха и по двата лагера при този очевидно благороден жест. Правилата позволяваха на Улф да остане в седлото и да насече на парчета фунем Лаксфалк, без да му даде и шанс да припари до изпуснатото оръжие.

Те се изправиха очи в очи. Евреинът вдигна забралото си и в отвора на шлема се показа симпатично лице. Имаше гъсти мустаци и светлосини очи. Той се обърна към Улф:

— Може ли да видя лицето ти, благороднико? Ти си истински рицар, за да не се възползваш от предимството си.

Улф вдигна собственото си забрало за няколко секунди. После двамата се приближиха един към друг и отново кръстосаха мечове. И за втори път ударът на Улф беше толкова страхотен, че откъсна меча от захвата на противника.

Фунем Лаксфалк пак вдигна забралото си, този път с лявата ръка.

— Не мога да използвам дясната си ръка — обясни той. — Ще ми разрешиш ли да се бия с лявата?

Улф го поздрави с вдигане на меча и направи крачка назад. Противникът му хвана здраво дългата дръжка, пристъпи напред и нанесе страничен разсичащ удар с всички сили. И пак ответният удар на Улф накара пръстите му да изпуснат меча.

За трети път фунем Лаксфалк вдигна забралото на шлема си.

— Ти си шампион, какъвто никога не съм срещал. Мразя да го призная, но ти ме победи. А това е нещо, което не съм и помислял, че ще ми се наложи да изрека някога. Силен си като самия Повелител.

— Можеш да запазиш живота си, честта си, бронята си и коня си — отговори Улф. — Единственото, което искам, е двамата с приятеля ми фон Хорстман да продължим по пътя си без други предизвикателства. Имаме уговорена среща, на която трябва да отидем.

Евреинът отговори, че така и ще стане. Улф се върна в своя лагер, където бе посрещнат с бурен възторг, даже и от онези, които го бяха смятали за хамшемитско куче.

Подсмихвайки се, Кикаха нареди лагерът да бъде вдигнат. Улф попита дали не биха стигнали по-бързо, ако не се занимават с тези неща.

— Разбира се — съгласи се Кикаха, — но това тук не е прието. — О-о-х, добре, прав си. Ще ги изпратя да се приберат. А ние ще свалим тези кошмарни плочи.

Но не бяха изминали голямо разстояние, когато чуха тропот на копита по пътя. Зад тях се носеше фунем Лаксфалк, също без броня. Спряха и го изчакаха да ги настигне.

— Благородни рицари — обърна се той усмихнат. — Знам, че сте потеглили с мисия. Ще бъде ли твърде много, ако ви помоля да ми позволите да се присъединя към вас? За мен това би било особена чест. Освен това, чувствам, че само като ви служа, мога да залича петното от поражението си.

Кикаха погледна Улф и каза:

— От теб зависи. Но стилът му ми харесва.

— Ще дадеш ли дума, че ще ни помагаш във всичко, с което сме се захванали? Естествено, само докато мислиш, че това не уронва честта ти. Винаги можеш да поискаш да бъдеш освободен от клетвата си, но трябва да се закълнеш във всичко свято за теб, че никога няма да помагаш на нашите врагове.

— Кълна се в божията кръв и брадата на Мойсей!

Същата нощ, докато се приготвяха за нощувка край един ручей, Кикаха каза:

— Има един проблем, който присъствието на фунем Лаксфалк може да усложни. Ще трябва да измиеш боята от кожата си, а също ще трябва да се простиш и с брадата си. В противен случай Абиру ще те познае, ако се натъкнем на него.

— Едната лъжа винаги води до следваща — отговори Улф. — Е, добре, кажи му, че съм малкият син на един барон, който ме е изритал от дома заради лъжливите обвинения на ревнивия ми брат. Оттогава пътувам, представяйки се за сарацин. Но възнамерявам да се върна в бащиния замък — баща ми вече е покойник — и да предизвикам брат си на дуел.

— Страхотно! Ти направо си втори Кикаха! А какво ще му кажем, когато научи за Хризеис и рога?

— Ще измислим нещо. Или ще му признаем, че участва в заговор за свалянето на Повелителя.

Рано следващата сутрин потеглиха и не спряха докато не стигнаха до селото Етцелбранд. Тук Кикаха купи някакви химикали от местния магьосник и направи необходимите приготовления за измиването на боята. Напуснаха селцето и не след дълго спряха край един поток. Фунем Лаксфалк наблюдаваше действията им първоначално с нескриван интерес, после с изумление, и накрая направо с подозрение, когато първо брадата, а после и тъмният тен на кожата на Улф изчезнаха.

— Господи в небесата! Изглеждаше като хамшемит, а сега би могъл да бъдеш евреин.

Кикаха се намеси и в продължение на три часа разказа с най-големи подробности историята на Улф. След изчистването на пикантните детайли, оказваше се, че Улф е незаконороден син на еврейска благородничка и тевтонски рицар. Този рицар — Робърт фон Волфрам — бил отседнал в еврейски замък, след като се покрил със слава по време на рицарски турнир. Там се влюбил в девойката. Когато потеглил, заклевайки се да се върне, след като приключи мисията си, Ривке останала да го чака бременна. Но фон Волфрам бил убит и момичето трябвало да роди малкия Робърт в срам. Баща я изхвърлил от дома и я заточил в едно малко селце в Хамшем, където тя трябвало да остане завинаги. Момичето умряло по време на раждането на малкия Робърт, но една вярна стара прислужница му разкрила след време тайната на неговия произход. Младият незаконороден син се заклел, че когато стане пълнолетен, ще отиде в замъка на баща си и ще потърси правата си на наследник. Бащата на Ривке бил умрял, но замъкът се намирал в ръцете на неговия брат — зъл старец. Робърт възнамерявал да си възвърне баронетството със сила, ако брат му не се откаже сам от него.

В края на разказа фунем Лаксфалк бършеше сълзите от очите си. Разчувстван той заяви:

— Ще яздя до теб, Робърт, и ще ти помогна в борбата ти срещу твоя брат. Само така ще мога да изкупя поражението си.

По-късно Улф сгълча Кикаха, че бе измислил толкова фантастична история и най-вече затова, че я бе разказал в такива подробности, че би могла да рухне при първия въпрос. Освен това в намеренията му не влизаше да лъже такъв човек като рицаря евреин.

— Глупости! Ти не можеш да му кажеш цялата истина, а е много по-лесно да измислиш една голяма лъжа, отколкото да сглобяваш полуистини! Не виждаш ли какво удоволствие му доставихме? Не забравяй, че аз, Кикаха, съм кикаха — мошеникът, създателят на фантазии и на реалности. Аз съм човекът, за когото няма граници. Аз се превъплъщавам от един в друг. Когато изглежда, че съм убит, аз отново изниквам — жив, подсмихващ се, готов да отговоря на удара! Аз съм по-бърз от хората, които са по-силни и съм по-силен от по-бързите от мен! Може и да ценя малко неща в живота, но верността ми към тях е непоклатима! Където и да се появя, аз ставам любимец на жените и нямаш представа колко сълзи са били пролети, когато потегля в нощта като призрак! Но и сълзите не могат да ме задържат, така както не могат и оковите! Изчезвам и малко са онези, които биха могли да кажат къде ще се появя отново! Аз съм стършелът на Повелителя — той не може да заспи нощем, защото се изплъзвам на Очите му — гарваните, и на ловците му — гуорлите!

Кикаха спря и гръмогласно се изсмя. Улф не се сдържа и се усмихна в отговор. Начинът, по който Кикаха бе произнесъл тази реч, показваше, че се надсмива над себе си. Но се виждаше, че и донякъде си вярва. Защо ли пък не? Онова, което каза, не можеше да се нарече чиста проба преувеличение.

Последната мисъл събуди едно подозрение в главата на Улф, което го накара да се намръщи. Беше ли възможно Кикаха да е самият Повелител, представящ се за друг? Може би да тича едновременно със заека и хрътката за него бе най-силната тръпка. Какво по-добро забавление за Повелителя — за един мъж, който търси нещо ново, с което да прогони скуката? Имаше прекалено много необяснени неща в този човек.

Улф изгледа внимателно Кикаха, търсейки някакъв ключ към загадката, и усети, че съмненията му се разсейват. Това весело лице не можеше да служи като маска за омразното студенокръвно същество, за което човешкият живот не бе нищо друго освен една играчка. А и в речта му съвсем отчетливо се долавяше хожърския акцент. Би ли било по силите на Повелителя да овладее дори това?

* * *

Че защо не? Кикаха не криеше, че владееше перфектно много чужди езици и диалекти.

Такива мисли се въртяха в главата на Улф, докато яздеха през този дълъг следобед. Но вечерята и наздравиците, вдигнати в атмосфера на искрено приятелство, разсяха подозренията му и когато си легна, той вече бе забравил за тях. Тримата бяха спрели в една таверна в селцето Гнацелшист и бяха вечеряли до насита. Улф и Кикаха си разделиха печено прасенце. Фунем Лаксфалк, макар да се бръснеше и да гледаше по-либерално на догмите на своята религия, отказа да докосне забраненото свинско. Поръча си говеждо, макар да бе очевидно, че и то не е приготвено съобразно еврейските религиозни изисквания за храната. Тримата изпиха несметно количество халби от превъзходното местно пиво и по време на разпивката Улф разказа на фунем Лаксфалк донякъде редактирана версия на историята с Хризеис — една безкрайно благородна мисия по мнението на всички. После, залитайки, те се отправиха да спят.

Заранта поеха за по-напряко през хълмовете, което би трябвало да им спести три дни път — разбира се, ако се доберяха до целта си. По този път рядко се пътуваше и причините за това бяха съвсем сериозни — дракони и престъпници сновяха из този район. Движеха се с добра скорост и може би затова не видяха нито един престъпник и само един дракон. Чудовището се измъкна от една долчинка на стотина метра пред тях. Изсумтя и изчезна сред дърветата от другата страна на пътя, демонстрирайки също като тях нежелание да се сражава.

Когато слязоха отново на главния път, Улф отбеляза:

— Един гарван ни следва.

— Да, знам, но не се притеснявай особено. Те са навсякъде. Съмнявам се, че има представа кои сме. Наистина се надявам да не знае това.

По обяд на следващия ден навлязоха в територията на комтура на Трегилн. След малко повече от двайсет и четири часа се озоваха пред замъка на Трегилн — седалището на барон фон Елгерс. Това бе най-големият замък, който Улф бе виждал до момента. Беше изграден от черни камъни и се издигаше на върха на един висок хълм на около една миля от Трегилн.

Облечени в рицарските си доспехи, закачили знаменца на отвесно вдигнатите си копия, тримата смело се отправиха към крепостния ров, който заобикаляше замъка. Един пазач излезе от малката къщурка на входа и се поинтересува какви дела ги водят насам.

— Предай на благородния си господар, че трима достойни рицари ще му гостуват — нареди Кикаха, — бароните фон Хортсман и фон Волфрам, както и знаменитият еврейски барон фунем Лаксфалк. Търсим благородник, за когото да се сражаваме или който да ни изпрати с мисия.

Пазачът изрева на един по-низш войник, който изтича по спуснатия мост. Само след няколко минути един от синовете на фон Елгерс — великолепно облечен младеж — препусна с коня си да ги посрещне. Когато влязоха в просторния двор, Улф видя нещо, което го обезпокои. Няколко хамшемити и шолкини бяха насядали наоколо и играеха на зарове.

— Не могат да ни познаят — напомни му Кикаха. — Радвай се. Щом те са тук, значи тук са Хризеис и рога.

След като се убедиха, че за конете им ще се погрижат както трябва, тримата отидоха по стаите, които им бяха предоставени. Изкъпаха се и се преоблякоха в яркооцветените нови дрехи, изпратени им услужливо от фон Елгерс. Улф забеляза, че облеклото почти не се различава от онова, което се бе носило през тринайсетия век. Единствените нововъведения, увери го Кикаха, се дължали на местното влияние.

Когато влязоха в необятната трапезария, вечерята беше в разгара си. Шумът бе оглушителен.Половината гости залитаха, а по-голямата част от останалите не помръдваха, защото отдавна бяха минали през фазата на залитането. Фон Елгерс съумя да се изправи, за да приветства своите гости. Той с достойнство се извини, че го намират в такова състояние рано вечерта.

— Забавляваме нашия хамшемитски гост вече няколко дни. Донесе ни неочаквано богатство, така че изразходваме една малка част от него, за да отпразнуваме случая.

Той се обърна да представи Абиру, направи го прекалено рязко и едва не падна. Абиру стана, за да отвърне на поклона им. Черните му очи преминаха като острие на меч по лицата им. Усмивката му бе широка, но механична. Той, за разлика от другите, изглеждаше трезвен. Тримата седнаха до хамшемита, защото останалите гости се бяха изпонатъркаляли под масата. Абиру изгаряше от желание да поговори с тях:

— Ако търсите благородник, за когото да работите, намерили сте точно когото трябва. Аз ще заплатя на барона, за да ме съпроводи до вътрешността на страната, но няма да се откажа от още няколко меча на своя страна. Пътят до мястото, за което съм се отправил, е дълъг, труден и изпъстрен с много опасности.

— И кое е това място? — попита Кикаха. Никой не би заподозрял, че отговорът сериозно го интересува, защото той с нескриван интерес разглеждаше красивата блондинка, седнала от другата страна на масата.

— В това няма никаква тайна — каза Абиру. — Знае се, че господарят на Кранцелкрахт е много странен човек, но също така се говори, че е по-богат от Великия Маршал на Тевтония.

— Знам това със сигурност — отвърна Кикаха. — Бил съм при него и съм виждал съкровищата му. Разказват, че преди много години той рискувал гнева на Повелителя и се изкатерил по великата планина до нивото на Атлантида. Там ограбил съкровищницата на самия Радамантий и се измъкнал с цяла торба безценни камъни. Оттогава фон Кранцелкрахт увеличава богатството си, като завладява държавите около себе си. Май Великият Маршал е обезпокоен от това и замисля кръстоносен поход срещу него. Маршалът твърди, че онзи човек бил еретик. Но ако беше такъв, нямаше ли още преди години да бъде поразен от светкавицата на Повелителя?

Абиру наклони глава и докосна чело с връхчетата на пръстите си.

— Неведоми са пътищата на Повелителя. И освен това, кой друг освен него знае истината? Във всеки случай аз ще откарам моите роби и някои други неща при Кранцелкрахт. Очаквам огромна печалба от това начинание и рицарите, които имат смелостта да ме съпроводят, ще спечелят много злато… да не говорим за славата.

Абиру направи пауза, за да отпие глътка вино. Кикаха пошушна на Улф:

— Този човек е чиста проба лъжец от моята класа. Намерението му е да го охраняваме до Кранцелкрахт, а това означава до основата на монолита. Там той ще се качи с Хризеис и рога в Атлантида, където ще му платят цяла къща със скъпоценни камъни и злато колкото поиска… Ако играта му, разбира се, не е по-дълбока, отколкото я виждам в момента.

Той надигна халбата си и отпи дълга глътка или поне така изглеждаше отстрани. Стовари я обратно на масата с трясък и каза:

— Проклет да съм, ако в този Абиру няма нещо познато! Още първия път, когато го видях, нещо в мен трепна, но оттогава насам съм прекалено зает, за да се концентрирам. Да-а, мисля, че съм го виждал преди!

Улф отговори, че в това не би имало нищо чудно. Много са лицата, които Кикаха бе виждал за двайсет години странствания.

— Може и да си прав — промърмори недоволно Кикаха. — Но ми се струва, че не става дума за бегло познанство. Как ми се иска да му обръсна брадата!

Абиру стана и се извини, обяснявайки, че е настанал часът за молитви към Повелителя и неговия бог Тартартар. Обеща да се върне след това. При тези думи фон Елгерс направи знак на двама пазачи, нареди им да придружат госта до неговите покои и да се уверят, че се намира в безопасност. Абиру се поклони и му поблагодари за загрижеността. Улф обаче прозря намеренията зад вежливите думи на барона. Той не се доверяваше на хамшемита и Абиру виждаше това. Фон Елгерс, въпреки че бе подпийнал, ясно съзнаваше какво става наоколо и щеше да усети, ако нещо не бе наред.

— Да, прав си по отношение на него — обади се Кикаха. — Този човек не се е издигнал дотук, обръщайки гръб на враговете си. И… опитай се да скриеш нетърпението си, Боб. Предстои ни дълго чакане. Преструвай се на пиян, пофлиртувай с дамите — та те ще те помислят за особен, ако не го направиш. Но не излизай с никоя. Трябва да се държим един до друг, за да можем да действаме заедно, когато дойде подходящият момент.

Улф пи достатъчно, за да разпусне въжетата, които сякаш бяха стегнали тялото му. Дори подхвана разговор с лейди Алисън, съпруга на барона на Венцелбрихт Марч. Тъмнокоса и синеока жена с величествена красота, тя бе облечена в прилепнала бяла рокля от брокат. Деколтето бе толкова дълбоко, че би трябвало да бъде напълно задоволена от ефекта, който оказваше върху мъжете, но тя не преставаше да изпуска ветрилото си и да го вдига сама. При други обстоятелства Улф щеше с радост да прекрати точно с нея продължилото вече доста дълго въздържание. Беше очевидно, че не би имал никакви проблеми, защото тя не криеше колко е поласкана, че именно великият фон Волфрам проявява интерес към нея. Беше чула за победата му над фунем Лаксфалк. Но той мислеше само за Хризеис, която със сигурност се намираше някъде в двореца. Никой не бе споменал за нея, а той не смееше да попита. Изпитваше направо физическа болка от желанието да го направи и на няколко пъти се улови, че си прехапва езика, за да не зададе въпроса.

След малко до него се приближи Кикаха — той много точно бе доловил момента, когато вече ставаше обидно да бъдат отхвърляни все по-откровените намеци на лейди Алисън. Кикаха доведе съпруга — за да даде на Улф достатъчно основателна причина да се отдръпне. По-късно Кикаха му разказа, че е трябвало направо да свали фон Венцелбрихт от друга жена под претекста, че съпругата му иска да бъде до нея. Кикаха и Улф си тръгнаха, оставяйки замаяния от изпитата бира барон да обяснява заплетено какво точно го бе накарало да дойде. И понеже нито той, нито жена му знаеха, вероятно бяха подхванали интересен, макар и труден за разбиране разговор.

Улф направи знак на фунем Лаксфалк да се присъедини към тях. Тримата тръгнаха заедно, преплитайки театрално крака към тоалетната. Но когато се скриха от погледите на пируващите, те се забързаха през хола в обратна на тоалетната посока. Изкачиха се през пет стълбищни площадки, без никой да се изпречи на пътя им. Бяха въоръжени само с кинжали, защото би било проява на лош вкус да се явят на вечеря, облечени в броня или препасали мечове. Улф обаче бе успял да отвърже дълга връв от завесите в своята стая. Сега я носеше омотана около кръста си под ризата.

Младият еврейски рицар се обади:

— Подслушах разговора на Абиру с неговия помощник на име Рамниш. Те говореха на търговския диалект х’вайжум, без да подозират, че съм пътувал по река Гузирит в участъка през джунглата. Абиру попита Рамниш дали е разбрал къде фон Елгерс е отвел Хризеис. Рамниш му отговори, че е платил доста злато на прислуга и охрана, разпитвайки за нея. Но единственото, което успял да разбере, било, че се намира някъде в източната част на замъка. Гуорлите, между другото, били затворени в тъмницата.

— Че защо фон Елгерс е решил да държи Хризеис разделена от Абиру? — попита Улф. — Не е ли тя собственост на Абиру?

— Може би баронът има свои планове за нея — изказа предположение Кикаха. — Щом е толкова красива, както казваш…

— Трябва да я намерим!

— Само не се разгорещявай. Ще го направим. О-хо, ето че в края на салона се появи пазач. Продължаваме към него, залитайки още повече…

Охранникът вдигна копието си и ги изчака да се изправят клатушкайте се пред него. С вежлив, но твърд глас, той им съобщи, че се налага да се върнат. Под страх от смъртно наказание, баронът бил забранил на когото и да е да минава отвъд тази точка.

— Е, добре — провлече с непослушен език Улф. Понечи да се обърне, но в същия миг скочи и сграбчи копието. Преди смаяният войник да съумее да извика, тялото му бе приковано във вратата, а върхът на копието бе опрян в гърлото му. Улф не отслабваше натиска. Очите на пазача се ококориха, лицето му почервеня, после започна да посинява. Миг по-късно той се свлече.

Евреинът изтегли тялото и го напъха в една празна стая. Върна се и докладва, че е скрил трупа зад голям скрин.

— Лошо — каза Кикаха усмихнато. — Може и да е бил добро момче. Но ако ще трябва да си пробиваме път с бой, така ще имаме един противник по-малко срещу нас.

За нещастие, оказа се, че убитият не притежава ключ от вратата, която бе охранявал.

— Нищо чудно фон Елгерс да се окаже единственият човек, който има ключ, а да му го отнемем, ще бъде много трудно — въздъхна Кикаха. — Добре. Значи се налага да заобиколим.

Той ги отведе през салона до друга стая. Изкатериха се навън през издължен прозорец, който се стесняваше в горната си част. От перваза на прозореца започваше серия издатини, камъни, издялани като драконови глави, тела на неземни зверове, муцуни на глигани. Статуите не бяха разположени така, че да обезпечат удобства за катерене, но един смел или доведен до отчаяние мъж би могъл да ги използва. Факлите от моста осветяваха спокойните води в рова на петдесет стъпки под тях. За щастие луната бе скрита зад тъмни облаци и това пречеше на пазачите долу да видят катерещите се.

Кикаха погледна надолу към Улф, който се притискаше към каменен водоливник, стъпил с крак върху главата на змия.

— Ей, аз май забравих да те предупредя, че баронът се грижи във водите на рова винаги да има водни дракони. Не са много големи — не повече от двайсетина стъпки — и освен това нямат крака. Но ги държат гладни.

— Понякога ми с струва, че показваш доста лош вкус с подобен вид хумор — ядоса се Улф. — Давай нататък.

Кикаха късо се изсмя и продължи да се изкачва. Улф го следваше и от време на време поглеждаше как се справя рицаря евреин. След малко Кикаха спря и се обади:

— Тук има прозорец, но е затворен с решетка. Не мисля, че вътре има някой. Тъмно е — и продължи нагоре.

Улф поспря, за да надникне през прозореца. Наистина беше тъмно, и то като в подземна пещера. Пресегна се през решетките и опипа с ръка, докато пръстите му не докоснаха свещ. Вдигна свещта предпазливо, така че да я извади без шум от свещника и я измъкна навън. Стиснал през лакът единия от железните пръти, той увисна така, докато търсеше с другата си ръка кибрита в малката торбичка на кръста си.

Над главата му се разнесе гласа на Кикаха:

— Какво правиш?

Улф му обясни и Кикаха каза:

— Няколко пъти изговорих името Хризеис. Там няма никого. Само си губим времето.

— Искам да се уверя.

— Много внимание обръщаш на детайлите. Не разбираш ли, че когато искаш да отсечеш дърво, налага се да удряш със секирата където попадне. Хайде!

Без да му отговаря, Улф драсна клечката. Фосфорът изсъска и огънчето едва не изгасна на вятъра, но той успя да я вкара през решетките навреме. Трепкащият пламък освети спалня, в която нямаше никого.

— Е, сега доволен ли си? — отново се разнесе гласът на Кикаха, този път по-слаб, защото той бе продължил да се катери нагоре. Имаме още един шанс, кулата. Ако и там няма никого… Както и да е, аз не знам… Ох!

По-късно Улф бе благодарен, че с такава неохота се бе разделил с надеждата да открие Хризеис в тази стая. Бе държал клечката да гори до момента, когато започна да пари пръстите му и едва тогава я пусна. В следващия момент, буквално миг след приглушения вик на Кикаха, върху него се стовари падащо тяло. Ударът бе толкова силен, че за миг помисли, че ръката му е отскубната от ставата. Той изръмжа в отговор на изръмжаването над главата си и увисна на една ръка. Кикаха увисна вкопчен в него за няколко секунди, тялото му се разтресе в тръпката на закъснялата реакция, после той пое въздух дълбоко и поднови катеренето си нагоре. Никой не каза нито дума за инцидента, но и за двамата бе ясно, че ако не бе упоритостта на Улф, падането на Кикаха щеше да събори и него. Вероятно и фунем Лаксфалк щеше да пострада, тъй като се намираше непосредствено под Улф.

Крепостната кула представляваше голяма пристройка към основната сграда. Заемаше около една трета от височината на стената, излизаше далече настрани, а през единствения прозорец с формата на кръст струеше светлина. Стената малко над нея бе лишена от всякакви украшения.

Под краката им се разнесе рев и сякаш в отговор дълбоко вътре в замъка се чу гълчава. Улф спря, за да погледне надолу към моста, мислейки, че са ги видели. Но там се виждаха само фигурите на няколко войници и гости, повечето с факли в ръцете. Никой от тях не гледаше нагоре към катерещите се. Хората изглежда търсеха някого в шубраците и сред дърветата.

Реши, че отсъствието им е направило някому впечатление, а трупът на пазача е бил намерен. Сега се налагаше да си пробиват път навън с бой. Но първо трябваше да намерят Хризеис и да я освободят. После щяха да мислят за боя.

Кикаха го подкани:

— Хайде, Боб! — Възбудата в гласа му издаваше, че беше открил Хризеис. Улф се изкатери бързо — доста по-бързо, отколкото диктуваше здравият разум. Налагаше се да заобиколи някаква издатина, защото долната част излизаше под ъгъл далече от стената. Кикаха лежеше върху плоската част на кулата и се изтегляше настрани от ръба на малката площадка. — Ще трябва да увиснеш с главата надолу, за да погледнеш през този прозорец, Боб. Тя е там вътре и е сама. Но прозорецът е много тесен, за да се мине през него.

Улф се плъзна надолу през ръба на издатината и Кикаха го хвана здраво за краката. Тялото му излизаше все по-навън и по-навън, докато се озова в положение, в което не би могъл да се удържи сам, ако не го държаха за краката. Пролуката в каменната стена разкриваше лицето на Хризеис. Тя се усмихваше, но по бузите се стичаха сълзи.

След време той не можа да си спомни какво точно си бяха казали, защото го бе обхванала треската на някакъв екстаз, след това бе изстинал, отрезвен от чувството на безнадеждност пред ситуацията, в която се намираха, а след това отново пламна в треска. Струваше му се, че би могъл да говори вечно и протегна ръка, за да докосне нейната. Тя се притисна с всички сили в стената, напразно опитвайки се да скъси разстоянието помежду им.

— Няма значение, Хризеис — обади се той. — Сега знаеш, че сме тук. И няма да си тръгнем, преди да сме те отвели с нас, кълна се.

— Попитай я къде е рогът? — обади се Кикаха.

Хризеис го чу и отговори:

— Не знам, но мисля, че е в ръцете на фон Елгерс.

— Той опита ли се да ти досажда? — настръхнал попита Улф.

— Не още, но не мисля, че ще се бави дълго да ме вкара в леглото си. Засега се въздържа само защото не иска да ми намали цената. Казва, че никога не бил виждал жена като мен.

Улф изруга, после се засмя. Колко характерен за нея бе този откровен разговор — в Градината самовъзхищението бе нещо общоприето.

— Хайде, стига сте бърборили ненужни неща — скастри ги Кикаха. — Ще имате достатъчно време за това, ако се измъкнем.

Хризеис даде кратки и ясни отговори на въпросите на Улф. Описа му подробно пътя до нейната стая. Призна, че не знае колко пазачи има пред вратата — нито в подстъпите към върха на кулата.

— Но знам нещо, което баронът не знае — добави тя. — Той мисли, че Абиру ме води за фон Кранцелкрахт. Аз обаче знам, че не е така. Абиру възнамерява да изкачи Дузвилнавава до Атлантида. Там ще ме продаде на Радамантий.

— На никой няма да те продаде, защото аз ще го убия — успокои я Улф. — Сега трябва да тръгваме, Хризеис, но аз ще бъде при теб колкото е възможно по-скоро. Обичам те…

— Не съм чувала някой да ми го казва от хиляди години! — извика Хризеис — О, Робърт Улф, аз също те обичам! Но ме е страх! Аз…

— Не трябва да те е страх от нищо — прекъсна я той. — Поне докато съм жив, а аз не смятам да умирам.

Той направи знак на Кикаха да го изтегли обратно на площадката на кулата. Изправи се и едва не рухна от замайването, защото главата му се бе напълнила с кръв.

— Евреинът вече пое надолу — обясни Кикаха. — Изпратих го да види дали можем да се върнем по пътя, по който дойдохме дотук, а също и да разбере каква е причината за този шум долу.

— Ние?

— Не, не мисля. Ако бе така, първото, което биха направили, щеше да бъде да проверят Хризеис. Което не сториха.

Спускането им беше дори по-бавно и по-опасно от изкачването, но се справиха без особени премеждия. Фунем Лаксфалк ги чакаше на прозореца, през който бяха излезли навън.

— Намерили са пазача, когото уби — обясни той. — Но засега не ни свързват със смъртта му. Гуорлите успели да се измъкнат от тъмницата и избили няколко души. Освен това са взели оръжията си. Някои дори избягали навън.

Тримата напуснаха стаята и бързо се сляха с претърсващите. Нямаха шанса да се изкачат по стълбището, в края на което се намираше стаята на Хризеис. Без никакво съмнение фон Елгерс се бе погрижил броят на пазачите да бъде увеличен.

Обикаляха из замъка в продължение на няколко часа. Направи им впечатление, че въпреки временното отрезвяване от шока от бягството на гуорлите, тевтонците си оставаха доста пияни. Улф предложи да се приберат в тяхната стая и да обсъдят възможните планове. Може би щеше да им хрумне нещо, което бе изпълнимо.

Стаята, която им бяха дали, се намираше на петия етаж и прозорецът излизаше на известно разстояние диагонално на кулата, където бе Хризеис. За да стигнат по коридора до нея, трябваше да минат покрай много мъже и жени, всички вонящи на вино и бира, бръщолевещи безсмислици. Подобен подход бе предварително обречен на неуспех. Никой не би могъл да влезе и претърси тяхната стая, защото ключовете за нея бяха само в тях и в началника на стражата. Той, от своя страна, бе твърде зает през последните часове, за да влиза в стаята им. И освен това как биха могли гуорлите да влязат през заключена врата?

Но в мига, когато прекрачи прага на стаята, Улф разбра, че те все пак някак бяха успели да го направят. Познатата тежка миризма го лъхна в лицето. Без да обяснява, той дръпна бързо двамата си спътници в стаята и заключи вратата зад тях. После се обърна с нож в ръката. Кикаха също бе извадил кинжала си и стоеше настръхнал с разширени ноздри и пламнал поглед. Само фунем Лаксфалк не подозираше какво става.

Улф шепнешком му обясни. Евреинът пристъпи към полиците, за да донесе мечовете им, но спря като закован. Полиците бяха празни.

Бавно и безшумно Улф влезе в другата стая. Кикаха вървеше близко зад него с факла в ръката. Пламъкът потрепваше и хвърляше по стените гърбави сенки, които караха Улф несъзнателно да се сепва. Приличаха му на гуорли.

— Тук са — тихо каза Улф. — Или току-що са излезли. Но къде биха могли да отидат?

Кикаха посочи с пръст високите завеси на прозорците. Улф се приближи до тях и започна да мушка с острието в тъмночервената плюшена тъкан. Но кинжалът срещаше само въздух и каменни стени. От гуорлите нямаше и следа.

— Влезли са през прозореца — обади се евреинът. — Но защо?

Улф погледна нагоре и изруга. Бързо отстъпи назад, за да предупреди приятелите си, но те вече също гледаха нагоре. Там, увиснали с глава надолу и прехвърлили крака до коленете през металния прът на завесите, висяха два гуорла. С дълги окървавени ножове в ръцете си. Единият стискаше сребърния рог.

Двете същества застинаха на секундата, когато разбраха, че са открити. Успяха да скочат, превъртайки се във въздуха така, че да се приземят на крака. Десният от двамата нанесе удар с крак. Улф се претърколи на пода и веднага скочи обратно. Кикаха пропусна в ответния удар, но неговият гуорл не пропусна. Ножът му излетя от ръката и за миг прелетя късото разстояние, за да се забие с предмишницата на Кикаха.

Другият гуорл запрати своя нож към фунем Лаксфалк. Ножът попадна в слънчевото му сплитане с такава сила, че рицарят се прегъна надве и залитна назад. След няколко секунди той се изправи и се разбра, защо ножът не го бе убил. През дупката в ризата му проблясваше стоманата на лека плетена ризница.

В този миг гуорлът с рога избяга през прозореца. Не можеха да изтичат по следите му, защото другият гуорл се биеше като побеснял. Той отново събори на земята Улф, този път след удар с юмрук. След това се нахвърли като вихрушка върху Кикаха и го отблъсна назад. Евреинът скочи с нож в ръка и замахна към корема му, но установи, че китката му е попаднала в здрав захват, а после извита с такава сила, че извика от болка и пръстите му изпуснаха ножа.

Кикаха, който също бе паднал на пода, вдигна крак и заби петата си в глезена на гуорла. Той полетя, но не падна, защото Улф го сграбчи в прегръдките си. Те се завъртяха, вплетени един в друг. Всеки се опитваше да пречупи гръбнака на противника си или поне да го спъне. Улф успя да го извади от равновесие. Двамата се забиха в стената, но гуорлът пое цялата сила на удара, удряйки задната част на главата си. За миг остана замаян. Това позволи на Улф да притегли вонящото, космато, грапаво същество върху гърдите си и да стегне с всичка сила ръцете си през гръбнака му. Мощната мускулатура и дебелите кости на гуорла правеха намерението му трудно изпълнимо. Приятелите на Улф обаче се бяха нахвърлили с ножовете си. Започнаха да ги забиват в него и не се знае колко време щяха да търсят фаталното място в жилавата кожа, ако Улф не им бе казал да спрат.

Той пусна тялото и отстъпи назад. Гуорлът се свлече на пода кървящ и с изцъклен поглед. Улф надзърна през прозореца, откъдето бе избягал гуорлът с рога. Група ездачи с факли се понесоха по спуснатия мост и потънаха в тъмнината. Светлините разкриваха само спокойните тъмни води в рова. Никакъв гуорл не се катереше по стената. Улф се обърна отново към гуорла, който ги бе забавил.

— Името му е Дискибибол, а другият се казва Смийл — обясни Кикаха.

— Смийл трябва да се е удавил — каза Улф. — Защото дори ако можеше да плува, водните дракони щяха да се справят с него. А той не може да плува.

В този миг смъртно раненият гуорл проговори. Макар да опитваше да каже нещо на немски, звуците му се отдаваха трудно. Думите се зараждаха и оставаха някъде дълбоко в гърлото му:

— Вие ще умрете, човеци. Повелителя ще победи… Аруор е Повелителя и той не може да бъде победен от нищожества като вас. Но преди да умрете, ще понесете най… най… — Закашля се, повърна кръв и след малко умря.

— Най-добре е да се отървем от тялото му — предложи Улф. — Ще ни бъде трудно да обясним какво е правил в нашата стая. А не дай Боже фон Елгерс да свърже по някакъв начин липсата на рога с присъствието им тук.

Един поглед през прозореца му разкри, че конниците препускат далече от замъка по пътя към града. Поне за момент на моста нямаше никого. Той вдигна тежкото като камък тяло и го избута през прозореца. След това превързаха раната на Кикаха, а Улф и евреинът заличиха всички следи от схватката.

Фунем Лаксфалк проговори едва когато свършиха. Лицето му бе бледо и мрачно.

— Този рог беше на Повелителя. Настоявам да ми кажете как се е озовал тук и каква е вашата роля в това… това очевидно богохулство.

— Сега вече е време за цялата истина — обади се Кикаха. — Кажи му я ти, Боб! Веднъж и на мен може да не ми се иска да извъртам в разговор.

— Улф се безпокоеше за Кикаха, защото и неговото лице беше бледо, а през стегнатата превръзка продължаваше да се стича кръв. Но въпреки това той разказа на евреина набързо каквото имаше да се казва.

— Рицарят изслуша внимателно, макар че не можа да се въздържи от уточняващи въпроси, както и да изругае при описанието на някои особено изумителни ситуации.

— Бог ми е свидетел — каза той накрая, когато Улф свърши своя разказ, — че тази приказна история за другия свят щеше да ме накара да те нарека лъжец, ако равините вече не ми бяха казали, че моите предци, както и тези на тевтонците, са дошли точно от едно такова място. Освен това съществува Книгата за второто преселение не евреите[10], в която се говори същото, а има някои, според които Повелителя е дошъл от друг свят… За мен тези истории идват от сънищата на свещениците, които са си малко луди. Разбира се, никога не бих и помислил да кажа последното на глас, защото не искам да ме пребият с камъни като еретик. И все пак човек не може да не се съмнява. А Повелителя наказва онези, които му противоречат и в това няма никакво съмнение… Да-а, поставихте ме в незавидно положение! За мен вие сте двамата най-достойни за уважение рицари, които някога съм имал щастието да срещна. Хора като вас не могат да излъжат, готов съм да заложа главата си, че е така. А и в разказа ви има нещо, което звънти като бронята на великия убиец на дракони — фон Зилбербергел. Наистина… не знам.

После поклати глава:

— Да се опиташ да влезеш в цитаделата на самия Повелител, да се бориш срещу него! Това ме плаши! За първи път в живота си аз, Лайб фунем Лаксфалк, признавам, че ме е страх.

— Ти се закле — напомни му Улф. — Ще те освободим от клетвата ти, но ще поискаме да постъпиш, както се бяхме уговорили. Което значи, че не трябва да казваш на никого за нашата мисия.

Неочаквано евреинът гневно отговори:

— Не съм казал, че ще ви изоставя! Поне не още. Има нещо, което ме кара да мисля, че ми казахте истината. Повелителя е всемогъщ, но свещеният му рог е бил във вашите ръце и в гуорлите, а той не е успял да направи нищо. Може би…

Улф отговори, че не разполага с време да го чака да вземе решение. Рогът трябваше да бъде взет обратно веднага, докато подобна възможност съществуваше. А и Хризеис трябваше да бъде освободена. Той ги поведе към друга стая, която в момента не бе заета. Оттам взеха три меча, защото гуорлите, изглежда, бяха изхвърлили техните през прозореца в крепостния ров. Няколко минути по-късно вече бяха извън замъка, преструвайки се, че претърсват гората за гуорли заедно с останалите.

След известно време повечето тевтонци се завърнаха в замъка. Тримата изчакаха, докато останалите не решиха, че навън няма гуорли. Когато и последният от преследвачите мина обратно по моста, Улф и приятелите му изгасиха факлите си. В караулката на външния край на моста останаха двама часови. Те обаче се намираха на стотина метра и погледите им не можеха да проникнат сред сенките, в които се криеха тримата. Нещо повече, те оживено обсъждаха събитията през тази бурна нощ. Това не бяха първите пазачи, защото онези бяха убити от гуорлите, които се бяха опитали да се изтръгнат на свобода по моста.

— Според мен рогът трябва да е потънал във водата точно под прозореца на нашата стая — каза Улф. — Само че…

— Водните дракони — продължи мисълта му Кикаха. — Сигурно са отмъкнали телата на Смийл и Дискибибол в своите леговища, където и да се намират те. И все пак сигурно има останали, които обикалят наоколо. Бих отишъл аз, но тази рана ще ги привлече към мен веднага.

— Просто говорех на себе си — възрази Улф. После започна да съблича дрехите си. — Колко е дълбок ровът?

— Сам ще разбереш — отговори му Кикаха.

Улф видя нещо червеникаво да блести с отразена от далечните факли светлина. Очи на животно, мина през главата му. В следващата секунда той и другите се заплетоха в нещо лепкаво и пристягащо. То, каквото и да бе, покри очите му и му попречи да вижда.

Започна да се бори енергично, но мълчаливо. Макар да не знаеше кои бяха нападателите им, не искаше да привлече вниманието на хората в замъка. Беше уверен, че те пет пари не дават за завършека на тази борба.

Но колкото повече се дърпаше, толкова по-плътно го обгръщаше паяжината. Накрая се озова напълно безпомощен и останал без дъх. Едва тогава някакъв нисък и дрезгав глас проговори. Острието на нож разсече паяжината по лицето му и го остави открито. На слабата светлина на далечните факли той видя до себе си две омотани в лепкавата материя тела и близо дузина криви фигури. Разнасяше се силна миризма на мухлясали плодове.

— Аз съм Гагрил, Здрихадх на Абкмунг. Ти си Робърт Улф, онзи там е нашият велик враг Кикаха, а третия не познавам.

— Барон фунем Лаксфалк! — произнесе евреинът с гордост. — Само ме пусни и веднага ще разбереш дали си струва да ме познаваш или не, воняща свиньо!

— Тишина! Знаем, че сте убили двама от най-добрите ни бойци — Смийл и Дискибибол, макар че сега се питам наистина ли са били толкова добри, щом са се оставили да бъдат победени от такива като вас. От мястото, където се бяхме скрили, видяхме Дискибибол да пада през прозореца, а също и Смийл да скача заедно с рога.

Гагрил направи пауза и продължи:

— Ти, Улф, ще отидеш във водата и ще се върнеш да ни донесеш рога. Заклевам се в честта на Повелителя, че ако го направиш, ще пуснем и трима ви. Повелителя искаше да му отведем и Кикаха, но не толкова силно, колкото рога. Ние се подчиняваме на Повелителя, защото той е най-великият убиец сред всички.

— А ако откажа? — попита Улф. — Защото не знам за Кикаха, но мен ме очаква почти сигурна смърт сред компанията на водните дракони в рова.

— Смъртта ти ще бъде напълно сигурна, ако откажеш.

Улф се замисли. Трябваше да признае, че съвсем логично изборът им падна върху него. Качествата на евреина им бяха непознати, така че той отпадаше, най-малкото защото можеше и да не се върне с рога. Кикаха идваше втори по ценност след рога. Освен това, виждаше се, че е ранен, а кръвта му бързо би привлякла водните дракони, лишавайки го от шанс в самото начало. Улф — ако държеше на Кикаха! — щеше да се върне. Те, естествено, не бяха сигурни в дълбочината на чувствата му към Кикаха. Това бе риск, който се налагаше да поемат.

Но едно бе сигурно. Никой гуорл не би помислил да влезе в онези дълбоки води, докато имаше някой друг, който да го направи вместо тях.

— Отлично — проговори Улф. — Пуснете ме и аз ще отида за рога. Но поне ми дайте нож да се защитавам от драконите.

— Не — отсече Гагрил.

Улф сви рамене. След като го освободиха от мрежата, той съблече всичките си дрехи без ризата. Тя покриваше тялото му до кръста, където бе намотано въжето.

— Не го прави, Боб — обади се Кикаха. — На гуорлите не може да се вярва повече отколкото на техния господар. Те ще ти вземат рога и ще постъпят с нас както си пожелаят. И ще умрат от смях, че са ни използвали по този начин.

— Нямам избор — каза Улф. — Ако намеря рога, ще се върна. Ако не се върна, поне ще знаете, че съм умрял, борейки се до последната секунда.

— Така или иначе ще умреш — отвърна Кикаха. Чу се глух удар и Кикаха изруга, но тихо.

— Кажи още една дума, Кикаха — разнесе се гласът на Гагрил, — и ще ти отрежа езика. Това поне Повелителя не ни е забранявал.

Улф вдигна поглед към прозореца, през който продължаваше да струи светлината на факла. После влезе в хладната, но не студена, вода. Краката му леко затънаха в лепкавата тиня по дъното и през главата му мина мисълта, че част от тази тиня се е образувала от изгнилата плът на падналите в рова трупове. Разбра, че не може да си забрани да мисли за големите земноводни, които сновяха някъде сред непрогледната тъмнина на водата. Ако имаше късмет, те нямаше да се окажат в непосредствена близост. Особено ако се занимаваха с телата на Смийл и Дискибибол… Реши, че е най-добре да престане да разсъждава и да започне да плува.

На това място ровът беше широк поне двеста метра. Той дори поспря по средата и се обърна, за да хвърли поглед към брега. От това разстояние групата не се виждаше.

Но от друга страна, и те не можеха да го виждат. А Гагрил не му бе дал срок, в който да се върне. И все пак той знаеше, че ако не се върне до изгрев слънце, те ще тръгнат без него.

Когато стигна на мястото под светещия прозорец, той загреба мощно с ръце и се гмурна. Заплува надолу, усещайки, че водата става все по-студена. Болката в ушите му постепенно се засилваше и стана непоносима. Изпусна малко въздух, за да облекчи налягането, но това не му помогна много. И точно когато си мислеше, че ако се спусне още инч надолу и ушите му ще се спукат, пръстите на протегнатата му ръка, докоснаха тинестото дъно. Противопоставяйки се на страстното желание да потегли веднага нагоре, да се освободи от натиска в гърдите и да поеме глътка въздух, той започна да опипва слепешком по дъното на рова. Крайчетата на пръстите му не намираха нищо освен тиня и веднъж един кокал. Задържа се, докато съзнанието му не го предупреди, че липсата на въздух става опасна.

Два пъти изплува на повърхността, за да се гмурне пак. Вече знаеше, че дори рогът наистина да лежеше на дъното, бе повече от вероятно да не го намери никога. Можеше да мине на инч от него в тези тъмни води и така и да не разбере колко близко е бил. Нещо повече, беше напълно възможно Смийл да бе хвърлил рога настрани по време на падането си. Или някой дракон да го бе отнесъл от потъналия труп на Смийл, а защо не и погълнал заедно с тялото му.

Третия път той се измести на няколко загребвания вдясно. Спусна се почти вертикално на дъното. Тъмнината не му даваше никакви ориентири. Пръстите му разровиха тинята, той ритна с крака, за да се приближи до дъното така, че да му бъде по-удобно и точно в този миг усети докосването на студен метал. Бързо опипа и усети познатата редичка от бутончета.

Когато стигна до повърхността, той загреба и дълбоко задиша. Оставаше му само връщането, което се надяваше да мине също така добре. И все пак водните дракони можеха да се появят всеки момент.

В същия миг той забрави за драконите, защото не виждаше нищо. Светлината на факлите от моста, едва видимата през гъстите облаци луна, светлината от прозореца над главата му — всичко това бе изчезнало.

Насили се да продължи да плува, докато обмисляше какво се е случило. Забеляза, че и нощният бриз бе стихнал. Въздухът беше застоял. Оставаше едно-единствено място, където би могъл да се намира и какво щастие бе, че то се бе оказало толкова близко. А и какъв късмет да изплува от водата под наклон.

Не можеше да се ориентира в коя посока е брегът и в коя замъкът. Само след няколко загребвания този въпрос отпадна. Ръката му се докосна до камък — до каменни плочи. Опипа ги, докато не стигна място, където те започваха да се извиват нагоре. Проследявайки извивката, той се озова там, където се бе надявал. Бяха няколко стъпала, които излизаха от водата и водеха нагоре.

Бавно се изкачи по тях, протегнал като слепец ръка напред, за да не се блъсне в някое невидимо препятствие. Краката му се плъзгаха по всяко стъпало, готови всеки миг да застинат, ако се появеше отвор или някоя от плочите поддадеше под тежестта му. Преброи двайсет стъпала, когато стигна до края им. Намираше се в някакъв коридор, изсечен в скалата.

Фон Елгерс, или който и да бе построил този замък, бе взел необходимите мерки да може тайно да влиза и да излиза. Един тунел под нивото на водата водеше до подземна камера и малък кей, а оттам се стигаше до замъка. В този момент Улф държеше в ръцете си както рога, така и възможността да влезе незабелязан в замъка. Какво следваше да направи? Да се върне най-напред при гуорлите и да им предаде рога? После, заедно с другите двама можеха са дойдат тук и да потърсят Хризеис.

Съмняваше се, че Гагрил щеше да удържи на думата си. Но дори гуорлите да се разделяха с пленниците си и дори да се опитаха да преплуват рова, за да стигнат до това място, раната на Кикаха щеше да привлече земноводните, а това би означавало сигурна смърт и за тримата. И Хризеис щеше да загуби всички шансове да си възвърне свободата. От друга страна, беше невъзможно да дойдат тук само с фунем Лаксфалк, като оставят Кикаха на брега. Щеше да бъде открит веднага щом съмне. Да, можеше да се скрие в гората, но най-вероятно още рано сутринта нова ловна група щеше да претърси основно този район. Особено след като се разбереше, че и тримата чужди рицари са изчезнали.

Реши да продължи сам. Просто не можеше да подмине подобен шанс. Щеше да се постарае да свърши преди изгрев слънце. Ако не постигнеше нищо, щеше да се върне с рога при гуорлите.

Рогът! Изобщо не бе необходимо да го носи със себе си. А ако го скриеше и след това го заловяха, можеше да го използва като средство за откуп.

Върна се при мястото, където стъпалата свършваха под водата. Гмурна се на около десет стъпки дълбочина и остави рога върху тинята.

След това продължи обратно през коридора, влачейки крака внимателно, докато не стигна края му, където започваше следващо стълбище. То се извиваше по спирала нагоре. Броят на стъпалата му показа, че се бе изкачил поне пет етажа. На всеки предполагаем етаж, той опипваше тесните стени около себе си за врати или дръжки, които биха отворили врати. Но не намери такива.

Някъде към седмия етаж видя тънък лъч светлина да излиза през дупка в стената. Наведе се и надзърна пред отвора. В далечния край на една стая, с бутилка вино на масата пред себе си, седеше барон фон Елгерс. Мъжът срещу барона бе Абиру.

Лицето на барона бе почервеняло повече, отколкото би могло да се обясни само с въздействието на виното. Той кресна на Абиру:

— Това е всичко, което имам да ти кажа, хамшемитино! Или ще ми върнеш рога от гуорлите, или ще ми донесат главата ти на поднос! Но първо ще минеш през тъмницата! Там имам някои любопитни железни приспособления, които биха могли да ти се сторят интересни!

Абиру стана. Неговото лице беше тебеширено бяло.

— Повярвайте ми, сир, ако рогът е бил взет от гуорлите, той ще бъде върнат. Те не биха могли да стигнат далече с него — ако е в тях, разбира се — и лесно могат да бъдат проследени. Нали разбирате, за тях ще бъде трудно да се представят за човешки същества. Освен това те са глупави.

Баронът изрева, скочи на крака и стовари юмрука си върху масата:

— Глупави! Оказаха се достатъчно умни, за да се измъкнат от моята тъмница — място, от което бях готов да се закълна, че никой не може да избяга! И намериха точно моята стая, за да откраднат рога! Още ли наричаш тези същества глупави?

— Е, поне не отвлякоха и момичето — напомни Абиру. — Благодарен съм и на това. За нея бих могъл да получа огромна сума!

— Ти нищо няма да получиш за нея! Тя е моя!

Абиру го изгледа яростно.

— Тя е моя собственост! Отвлякох я с риск за живота си и я доведох дотук с цената на огромни разноски! Имам право на нея. Какъв си ти — човек на честта или крадец?

Фон Елгерс го удари с юмрук и го свали на пода. Абиру веднага скочи на крака, разтривайки бузата си. Погледна барона в упор и с напрегнат глас попита:

— А моите скъпоценни камъни?

— Те са в моя замък! — отново изрева баронът. — А което е в моя замък, принадлежи на фон Елгерс!

Той излезе от полезрението на Улф, но явно отвори вратата. Извика охраната, която прибра със себе си Абиру.

— Имаш късмет, че не те убих! — крещеше баронът. — Че ти позволявам да си запазиш живота, нещастно куче! Трябва да ми благодариш на колене за това. Веднага се махай от замъка ми. И ако разбера, че не пътуваш с максимална скорост за някоя друга държава, ще накарам да те обесят на най-близкото дърво!

Абиру не отговори. Вратата се затвори. Баронът продължи да крачи напред-назад известно време, после рязко се насочи към стената, зад която се бе свил Улф. Той се отдръпна от дупката и се спусна на безопасно разстояние надолу по стъпалата. Надяваше се, че бе избрал правилната посока. Ако баронът слезеше по стълбата, можеше да накара Улф да влезе обратно във водата, а дори и в рова. Но той не мислеше, че баронът има намерение да тръгне в тази посока.

За миг лъчът светлина от дупката изгасна. Част от стената се изнесе навън, а пръстът на барона бе пъхнат в дупката. Факлата, която носеше в ръка, освети шахтата на стълбището. Улф се сви в сянката на извивката. Светлината намаляваше, защото баронът се качваше нагоре. Улф го последва.

Не можеше да го държи под око през цялото време, защото му се налагаше да използва най-различни издатини и да се крие зад тях, за да не бъде забелязан от барона в случай, че се обърнеше. И затова забеляза, че той бе напуснал стълбището едва когато светлината неочаквано изчезна.

Бързо тръгна след него, но за миг спря при дупката, през която бе гледал. Мушна пръст в нея и натисна нагоре. Малка част от стената се измести, нещо щракна и една врата се разтвори пред него. Вътрешната част на вратата представляваше част от стената в стаята на барона. Улф влезе, избра един тънък и дълъг кинжал от поставката на стената и отново излезе на стълбището. Затвори вратата и се заизкачва нагоре.

Този път не разполагаше със светлина, която да го води в тъмнината. Дори не беше сигурен, че бе спрял на същото място като барона. Разчиташе единствено на грубата си преценка за височината, на която се бе намирал баронът, преди да се скрие от погледа му. Не му оставаше нищо друго, освен да потърси слепешката с ръка устройството, което бе използвано, за да се отвори следващата врата. Когато опря ухо на стената с надеждата да чуе някакви гласове, слухът му не долови нищо.

Пръстите му се плъзнаха върху тухлите и напуканата мазилка и в един момент докоснаха дърво. Това бе всичко, което бе успял да намери: камъни и дървена рамка, в която бе поставена без никакви пролуки дървена плоскост. И нищо, което по някакъв начин да може да се използва за отварянето.

Той изкачи още няколко стъпала и продължи да опипва. Плочите не му даваха никаква надежда. Върна се на мястото пред вратата и опипа стената пред нея. Пак нищо.

Започна да се безпокои. Знаеше, че фон Елгерс е отишъл в стаята на Хризеис, и то не за да си поговори с нея. Слезе няколко стъпала надолу и пак опипа. Нищо.

Отново изследва подробно стената покрай вратата. Натисна я в единия край и се убеди, че тя не поддава. За момент помисли дали да не заблъска по нея и да привлече по този начин вниманието на фон Елгерс. Ако баронът излезеше да види какво става, поне за миг щеше да се окаже незащитен от атака отгоре.

После отхвърли идеята. Баронът бе достатъчно хитър, за да се хване на подобен номер. Макар да бе малко вероятно да извика помощ, защото това би разкрило наличието на тайния проход, той можеше просто да излезе през нормалния вход. Пазачът пред вратата можеше да се зачуди какво става, но сигурно щеше да си помисли, че баронът е влязъл при девойката още по време на предишния пост. Освен това баронът можеше да запуши завинаги устата на някой особено подозрителен пазач. Започвайки да се се отчайва, Улф натисна другата страна на вратата и тя се завъртя навътре. Не беше заключена, трябваше само да се натисне откъм правилната страна.

Прокле се на ум, че бе загубил толкова време, преди да провери елементарните възможности и влезе. Зад вратата беше тъмно — намираше се в малка стая, едва ли не с размерите на килер за дрехи. С изключение на едната стена, стаичката бе иззидана с тухли, измазани с хоросан. Въпросната стена бе от дърво и от нея стърчеше метален прът. Преди да го докосне, Улф постави ухо на стената. Дочуваше приглушени гласове, но бяха твърде слаби, за да разбере нещо.

Оказа се, че металният прът трябва да се издърпа, което активираше механизма на вратата. Стиснал здраво кинжала, Улф пристъпи и през тази врата. Озова се в голяма стая с каменни стени. Имаше огромно легло, чийто четири стълба бяха резбовани от черно дърво. Над него висеше светлорозов балдахин. Зад леглото се виждаше познатият му прозорец с формата на кръст, през който бе надничал по-рано тази нощ.

Фон Елгерс стоеше с гръб към него. Баронът притискаше Хризеис в прегръдките си и я натискаше със сила към леглото. Очите бяха затворени, а главата обърната нагоре, за да избегне целувките на фон Елгерс. И двамата бяха все още облечени.

Улф скочи през стаята, сграбчи барона за рамото и го дръпна със сила назад. Баронът пусна Хризеис само за да извади кинжала от ножницата си, но се сети, че бе дошъл невъоръжен. Явно не бе искал да даде на Хризеис шанс да го промуши със собственото му оръжие.

Червеното му допреди няколко минути лице, сега беше посивяло. Устните му помръдваха безпомощно, а викът за помощ към пазачите пред вратата беше замръзнал от страх и изненада.

Улф не му даде шанс. Той пусна кинжала си и нанесе страхотен удар с юмрук в брадичката на барона. Главата на фон Елгерс отхвръкна назад и той се свлече на пода в безсъзнание. Улф не искаше да губи никакво време, така че само докосна пребледнялата Хризеис по бузата. После отряза две ивици от чаршафите. По-малката от тях напъха в устата на барона, а с по-голямата я пристегна така, че да не може да я изплюе. След това размота въжето навито около кръста си и върза ръцете на Елгерс отпред. Метна безжизненото му тяло през рамо и се обърна към Хризеис:

— Да вървим. Ще говорим после.

Задържа се колкото да даде на Хризеис инструкции как да затвори вратата зад себе си. Нямаше смисъл да разкриват наличието на тайния проход пред останалите, които несъмнено щяха да дойдат тук, проверявайки причината за дългото отсъствие на барона. Хризеис държеше факлата зад него и те заслизаха по стълбите. Когато накрая стигнаха до водата, Улф каза какво трябва да направят, за да избягат оттук. Първо, трябваше да вземе обратно рога. След като го направи, той взе в шепите си вода и я плисна върху лицето на барона. Видя го да отваря очи и му обясни какво очакваха от него.

Фон Елгерс поклати отрицателно глава.

— Или ще дойдеш с нас като заложник и ще поемеш същите шансове с водните дракони, или ще умреш тук, и то в момента. Какво избираш?

Баронът примирено кимна. Улф разряза въжето на ръцете му, но върза единия му край за глезена. Тримата се отправиха към водата. Фон Елгерс незабавно влезе в нея, изплува до външната страна на замъка и се гмурна. Улф и Хризеис го последваха. Стената се спускаше само на четири стъпки под повърхността. Когато се озоваха отвън, Улф видя, че облаците са започнали да се разсейват. Луната скоро щеше да ги озари със зеленото си сияние.

Kакто бяха инструктирани, баронът и Хризеис заплуваха под ъгъл към отсрещната страна на рова. Улф ги следваше, без да изпуска другия край на въжето. При това положение придвижването им през водите не беше особено бързо. След петнайсетина минути луната щеше да се скрие зад ръба на монолита, така че оставаше малко до появата на слънцето. Улф не разполагаше с много време за провеждането на плана си, но бе невъзможно да бързат и той да държи барона под контрол.

Мястото, където щяха да излязат, се намираше на около стотина метра встрани от гуорлите. След няколко минути извивката на рова ги изведе извън полезрението на гуорлите и на пазачите на моста. Сега нямаше да ги видят дори, ако луната излезеше иззад облаците. Заобиколният маршрут беше необходимо зло — „зло“, защото всяка допълнителна секунда във водата, означаваше допълнителен риск водните дракони да ги намерят.

Когато се намираха на двайсетина метра от брега, Улф по-скоро почувства водата да се раздвижва. Обърна глава и видя малка вълна да се носи към тях. Сви крака и ритна с всичка сила. Те се забиха в нещо достатъчно твърдо, за да му помогнат да се оттласне като от трамплин. Тялото му се стрелна назад и в същия миг той пусна края на въжето. Нещо масивно се понесе между него и Хризеис, удари фон Елгерс и изчезна.

Заедно с пленника на Улф.

Изоставиха всякакви усилия да не плискат вода при плуването си. Сега най-важното бе да се измъкнат колкото може по-бързо. Стигнаха до брега, изтичаха под прикритието на близкото дърво и едва тогава спряха задъхани.

Улф не изчака дишането му да се възстанови напълно. Слънцето щеше да заобиколи Дузвилнавава след няколко минути. Каза на Хризеис да го почака тук. Ако не се върнеше малко след излизането на слънцето, това щеше да означава, че няма да се върне дълго… може би никога. Тогава тя трябваше да потегли сама, да се скрие в гората и после да прави каквото поиска.

Тя го умоляваше да не тръгва, защото не можеше да понесе мисълта да се окаже тук сама.

— Трябва — заяви той и подаде другия кинжал, който бе пренесъл, завързвайки ризата си около него.

— Ще го използвам за себе си, ако те убият — каза тя.

Мисълта, че я оставя толкова безпомощна, го измъчваше, но просто нямаше избор.

— Убий ме сега, преди да ме изоставиш — настоя тя. — И без това преживях такива неща… не бих могла да издържа повече.

Той я целуна леко по устните и я успокои:

— Разбира се, че можеш. Ти вече си много по-издръжлива, отколкото беше, а и винаги си била по-корава, отколкото си смятала. Погледни какво стана с теб. Казваш думи като „смърт“ и „убивам“, без да ти мигне окото.

В следващия миг вече тичаше приведен към мястото, където беше оставил приятелите си в ръцете на гуорлите. Когато му се стори, че се намира на двайсетина метра от тях, спря и се вслуша напрегнато. Не чу нищо освен крясъка на нощните птици и приглушен вик, разнесъл се откъм замъка. Захапа ножа между зъбите си и запълзя към мястото, което се намираше директно срещу все още осветения прозорец на стаята им в замъка. Очакваше всеки момент да долови тръпчивата миризма и да види сгушените черни фигури.

Но нямаше никого. Единствено сивите остатъци от паяжината мрежа показваха, че гуорлите наистина са били тук.

Бавно претърси околността. Когато стана ясно, че не беше оставено нищо, което да му даде някакви указания какво бе станало и когато разбра, че слънцето щеше да се покаже само след няколко минути и щеше да го разкрие пред погледите на пазачите на моста, той се върна при Хризеис. Тя се притисна до него и се разплака.

— Видя ли! Ето ме пак при теб — успокои я той. — Но ще трябва да се махнем оттук.

— Връщаме се в Океанос?

— Не, тръгваме да намерим приятелите ми.

И те потеглиха. Минаха покрай замъка и се отправиха към монолита. Отсъствието на барона скоро щеше да бъде забелязано. Цялата околност щеше да бъде претърсена и нито едно обикновено скривалище не можеше да им гарантира истинска безопасност. Гуорлите също добре разбираха това и щяха да бързат към Дузвилнавава. Нямаше значение колко силно държаха да си върнат рога — те просто вече не можеха да останат тук. Нещо повече, те най-вероятно си мислеха, че Улф се е удавил или е станал жертва на драконите. За тях това означаваше, че засега трябваше да забравят за рога, но винаги можеха да се върнат, когато сметнеха, че е безопасно да го направят.

Улф наложи високо темпо. С изключение на няколко кратки почивки, те практически не спряха, преди да стигнат гъстата гора Раухвалд. Запълзяха под сплетените клони и гъстите храсталаци, докато коленете им не се разкървавиха и ставите не ги заболяха. Хризеис припадна от умора. Улф набра голямо количество от горските плодове, за да се нахранят до насита. Спаха като убити цялата нощ, а на следващия ден възобновиха придвижването си на четири крака. Когато излязоха от другата страна на Раухвалд, издрасканите им тела бяха покрити с безброй рани от убождания. Но никой не ги причакваше тук, както се бе опасявал.

Този факт, заедно с още нещо, го накара да се чувства щастлив. Беше се натъкнал по пътя на следи от гуорлите. По някои от бодлите бе намерил снопчета от гъстата им козина, както и късчета от дрехи. Нямаше никакво съмнение, че Кикаха ги бе оставил, за да маркира пътя, по който се надяваше Улф да ги проследи.

След един месец пристигнаха при основата на монолита Дузвилнавава. Знаеха, че се движат по същия път, защото бяха чули слуховете за минаването на гуорлите, а дори бяха разговаряли с хора, които ги бяха зърнали в далечината.

— Не знам защо решиха да се отдалечат на такова разстояние от рога — призна си той. — Може би смятат да се скрият в някоя пещера тук и да се върнат, след като първоначалният ентусиазъм да бъдат открити се поохлади.

— А не е ли възможно — предположи Хризеис — да са получили заповед от Повелителя първо да отведат Кикаха при него. Той му досажда от толкова време, че Повелителя сигурно побеснява само като си помисли за него. Може би иска да се подсигури, че Кикаха няма да спъва плановете на гуорлите по отношение на рога.

Улф се съгласи, че това също би могло да бъде вярно. Нищо не изключваше възможността дори самият Повелител да се спуска от двореца си със същите въжета, с които бе спуснал гуорлите. Това обаче беше по-малко вероятно, защото Повелителя едва ли би поел риска да остане завинаги далече от замъка си. Можеше ли всеки път да разчита, че гуорлите ще го изтеглят обратно?

Улф огледа преценяващо изумяващия с височината си монолит, чието напречно сечение бе с размерите на континент. По думите на Кикаха, той бе поне два пъти по-висок от монолита Абхархплунта, върху който се разполагаше Драхеланд. Извисяваше се на 60000 и повече стъпки, а тварите, които обитаваха пукнатините и пещерите по околната му стена, бяха точно толкова гладни и ужасни, както тези по другите монолити. Дузвилнавава беше неравен, насечен, скалист — върху грапавото му лице зееше огромна дупка, която приличаше на грозно зяпнала уста; гигантът сякаш изглеждаше готов да изяде всеки, който дръзнеше да му се опълчи.

Хризеис също разглеждаше зъберите и от време на време потрепваше. Но не каза нищо. Беше спряла да говори за страховете си.

Може би вече не се безпокои толкова за своя живот, помисли Улф, а за живота, който носеше в себе си. Тя беше сигурна, че е бременна.

Той я прегърна, притисна я до себе си и прошепна:

— Бих искал да тръгнем веднага, но ще трябва добре да се подготвим в продължение на няколко дни. Не е възможно да атакуваме това чудовище, преди да сме отпочинали добре и да сме приготвили достатъчно храна.

Три дни по-късно, облечени в здрави кожени дрехи, нарамили въжета, оръжия, чанти с храна, мехове с вода и неща, които щяха да им помогнат при катеренето, те поеха нагоре. Улф носеше рога в мека кожена торба, която надеждно бе привързал на гърба си.

Деветдесет и един дни по-късно те се бяха изкачили до средата. И всяка тяхна стъпка беше борба срещу гладкия отвес, срещу коварно ерозиралите скали, срещу хищниците. Тук видяха многокраката змия, която за първи път бе срещнал на Таяфаяуд; вълци, които се захващаха с лапите си за скалите; скални маймуни; острочовки с размерите на щраус и малки, но смъртно опасни скокливци.

Когато се прехвърлиха през ръба на върха на Дузвилнавава, бяха изминали 186 дни от началото на изкачването. И двамата се бяха променили — както физически, така и психически. Улф бе отслабнал, но бе добавил много към издръжливостта и силата си. Тялото и лицето му носеха белезите от схватки със скокливци, скални маймуни и острочовки. Омразата, която изпитваше към Повелителя, се бе засилила, защото Хризеис беше загубила плода си преди още да се бяха изкатерили и на 10000 стъпки. Това се очакваше, но той не можеше да забрави, че ако не бе Повелителя, те нямаше да имат причина да се катерят.

Хризеис също се бе закалила телом и духом. Но нещата, с които се бе сблъскала на този монолит, бяха много, много по-лоши от всичко в живота досега и само по едно чудо преживяното не я бе прекършило. Този факт потвърждаваше първоначалната хипотеза на Улф, че е замесена от много специално тесто. Отдавна беше забравила хилядолетията безсъдържателен живот в Градината. Тази Хризеис, която беше стъпила в Атлантида, много приличаше на жената, която бе отвлечена от дивия и жесток живот в древна Егея. Но сега тя бе много по-мъдра.

Улф обяви неколкодневна почивка, през която щяха да ходят на лов, да поправят лъковете и да се снабдят с нови стрели. От известно време поглеждаше често към небето с надеждата да зърне орел. За последен път беше говорил с Фти в руините на онзи град край Гузирит. Но нито един орел не се появи, така че макар и неохотно той реши да навлязат в джунглата. Както и в Драхеланд, периферията и на това ниво бе опасана от хиляда мили дебел пояс джунгла. Във вътрешността се намираше Атлантида. Като се изключеше монолита в центъра му, това ниво бе с площ колкото Франция и Германия взети заедно.

Улф потърси с поглед иглата, на върха на която се намираше дворецът на Повелителя, понеже Кикаха му бе казал, че тя може да се види дори от периферията. Но пред погледа му се разстилаше огромен и тъмен континент, покрит с облаци, през които проблясваха светкавици. Идакуизорхруз — много по-тънък от по-долните монолити — бе скрит. И оставаше невидим даже когато се намираха на някой хълм или Улф се изкатереше на някое по-високо дърво. Една седмица по-късно буреносните облаци продължаваха да обгръщат каменната кула. Това безпокоеше Улф, понеже той не бе виждал подобна буря през всичките три и половина години, които бе прекарал на тази планета.

Изминаха още петнайсет дни. На шестнайсетия откриха на пътя обезглавен труп. На метър от него в храстите бе захвърлена загърнатата в тюрбан глава на хамшемит.

— Изглежда, Абиру също преследва гуорлите — каза Улф. — Кой знае, може би те са взели скъпоценните камъни при бягството си от замъка на фон Елгерс. Но по-вероятно ми се струва, че той се надява рогът да е в тях.

Миля и половина по-нататък попаднаха на друг хамшемит — с разпорен стомах и изсипани черва. Улф се опита да получи някаква информация, но човекът беше в много тежко състояние. Улф прекрати милостиво страданията му. Забеляза, че Хризеис не си извърна погледа. После запъхна кинжала му в колана си и взе ятагана. Предчувстваше, че скоро ще му потрябва.

Половин час по-късно чуха викове и крясъци по пътеката пред тях. Двамата с Хризеис се скриха сред гъстата зеленина покрай пътеката. Тичайки с всички сили, по нея се появиха Абиру и двама хамшемити, следвани по петите от смъртта под формата на трима тантурести негри с нашарени лица и дълги къдрави, боядисани с червена боя бради. Хвърлиха копие, което прелетя във въздуха и се заби в гърба на един от спътниците на Абиру. Той се просна без звук и се плъзна по пръстта като платноходка с копие вместо мачта. Другите двама се обърнаха, за да се борят за живота си.

Улф се възхити от Абиру, който се биеше с голямо умение и смелост. Макар че и последният му спътник падна с копие, забито в диафрагмата, той продължаваше да размахва ятагана си. Не след дълго двама от диваците паднаха окървавени, а третият избяга. Улф тихо се приближи зад Абиру. Нанесе му отсечен саблен удар, парализира ръката му и пръстите му изпуснаха дръжката на ятагана.

Абиру беше толкова изненадан и изплашен, че не можеше да проговори. А когато видя излизащата иззад храстите Хризеис, очите му щяха да изскочат. Преборвайки се със себе си, той си възвърна дар слово и започна да говори. В потвърждение на предположенията на Улф, той разказа, че тръгнал по следите на гуорлите с група наемници. На няколко мили оттук се натъкнал на тях. Или по-скоро те били виновни за това. Засадата, която му били устроили, завършила с избиването или осакатяването на една трета от хамшемитите, без гуорлите да дадат дори една жертва, защото бяха хвърляли ножовете си, скрити зад храстите или от дърветата.

Хамшемитите се разбягали кой накъдето види, надявайки се да се противопоставят успешно по-нататък по пътеката. А след това всички бяха нападнати от орда черни диваци.

— Които скоро ще дойдат тук за теб — допълни Улф. — А какво се случи с Кикаха и фунем Лаксфалк?

— Нищо не мога да кажа за Кикаха. Той не беше с гуорлите. Но еврейският рицар беше.

За миг Улф изпита страстното желание да убие Абиру. Но той не можеше да го направи просто така, а и имаше нужда от отговори на още няколко въпроса. Струваше му се, че в този човек има нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Потеглиха надолу по пътеката. Абиру протестираше, уверявайки го, че този път води към смъртта им, но Улф му нареди да си затваря устата. След няколко минути чуха виковете на биещи се мъже. Прекосиха плитък поток и се озоваха в основата на висок, стръмен хълм.

Хълмът беше толкова каменист, че го покриваше само рядка растителност. Отдолу нагоре се проточваше дългата линия на жертвите от схватката — убити или ранени гуорли, хамшемити, наемниците-шолкин и диваци. Близо до върха на хълма, опрели гръб в една канара, застанали под надвиснал над главите им каменен корниз, трима души отблъскваха напора на негрите. Това бяха един гуорл, един хамшемит и еврейският рицар. Точно когато Улф и Хризеис тръгнаха нагоре, хамшемитът падна пронизан от няколко копия едновременно. Улф каза на Хризеис да се връща. Вместо отговор тя извади една стрела от колчана, нагласи я върху тетивата и я изстреля. Един дивак в тила на атакуващата тълпа падна назад със стрела в гърба.

Улф се усмихна мрачно и извади собствения си лък. Двамата с Хризеис се целеха само в намиращите се най-отзад, надявайки се да убият известен брой, преди другите отпред да забележат какво става. Късметът им продължи до дванайсетия. Тогава един дивак случайно погледна назад и видя как воинът зад него пада убит. Той изкрещя и задърпа стоящите пред него. Те незабавно размахаха копия и се втурнаха надолу по хълма към двамата, оставяйки по-голямата част от ордата да се занимава с гуорла и евреина. Преди да стигнат в полите на хълма, паднаха четирима от тях.

Не след дълго още четирима се изтърколиха със стрели в гърдите си. Останалите шест загубиха част от настървеността си. Те спряха и хвърлиха копията си, но от това разстояние не можеха да засегнат Улф и Хризеис. Без да губят време, опирайки се на опита си, двамата убиха още четирима. Последните двама оцелели се разкрещяха като подивели и хукнаха нагоре към другарите си. След секунди единият падна пронизан в крака.

Гуорлът също бе намерил смъртта си. Фунем Лаксфалк се биеше сам срещу четиридесет. Той имаше леко предимство, защото позицията му не позволяваше да го атакуват повече от двама души едновременно. Издатините на каменната канара и барикадата от трупове пред него, пречеха на ордата да го прегази. Размахвайки кървавия си ятаган, фунем Лаксфалк пееше на висок глас някаква еврейска бойна песен.

Улф и Хризеис се скриха зад две скали и подновиха атаките си в тила. Пет жертви по-късно, те установиха, че колчаните им са празни.

— Издърпай стрели от труповете и ги използвай отново — нареди Улф. — Аз отивам да му помогна.

Той взе едно от многобройните копия, осеяли земята и се затича под ъгъл нагоре по хълма, надявайки се диваците да бъдат достатъчно ангажирани и да не го видят веднага. Когато се изкачи, видя двама диваци, покатерили се на канарата над главата на фунем Лаксфалк. Единственото, което ги спираше да скочат в тила му, бе издаденият прекалено напред каменен корниз. Затова те просто изчакваха момента, когато той щеше да излезе непредпазливо от защитата на прикритието си.

Улф хвърли копието и улучи единия от диваците. Той изкрещя и се хвърли с главата напред върху атакуващата орда. Другият се изправи и се извърна точно навреме за да получи ножа на Улф в корема си. Падна по гръб от канарата.

Улф вдигна един не много голям камък, сложи го върху друг по-голям и се покатери след него. После отново вдигна по-малкия камък, пристъпи към края на канарата, изрева и го хвърли в тълпата под себе си. Всички вдигнаха поглед навреме, за да видят летящия към тях къс скала. Той размаза поне трима и се изтърколи надолу по хълма. При тази гледка оцелелите се разбягаха с крясъци. Може би мислеха, че заедно с Улф са дошли и други. Или, понеже не бяха нищо повече от обикновени диваци, големите загуби ги бяха потресли. Както и да е, гледката на големия брой мъртъвци зад гърба им допринесе за засилването на паниката.

Улф се надяваше, че няма да се върнат. За да подсили ужаса им, той скочи от канарата, вдигна друг камък и го запрати след тях. Камъкът заподскача надолу като вълк, преследващ заек и дори успя да убие още един, преди да се спре в подножието на хълма.

Скрита зад една скала, Хризеис ликвидира още двама от бягащите диваци.

Улф се обърна рицаря и го видя да лежи на земята. Лицето му беше посивяло, а от дупката в гръдния му кош се стичаше струйка кръв.

— Ти! — чу се слабият му глас. — Ти, човеко от другия свят… видя ли ме да се сражавам?

Улф пристъпи напред, за да огледа раната.

— Видях те — отговори той. — Ти се би като един от воините на Джошуа[11], приятелю мой. Ти се сражава като никой друг. И уби поне двайсетина.

— Двайсет и пет — поусмихна се с мъка фунем Лаксфалк. — Броих ги.

След това усмивката му стана малко по-широка.

— Ние и двамата малко поукрасяваме истината, както би казал приятелят ни Кикаха. Но не много. Това беше славна битка. Съжалявам само, че бях без броня, че се бих, без до мен да има приятел, че свършвам в едно самотно място, където никой няма да разбере как фунем Лаксфалк е добавил още слава към името си, та макар и срещу сбирщина виещи голи диваци.

— Хората ще научат — успокои го Улф. — Ще дойде ден, когато ще им го разкажа.

— Той не опита да го успокоява. Двамата ясно съзнаваха, че смъртта дебне зад ъгъла.

— Знаеш ли какво стана с Кикаха? — попита Улф.

— А, хитреца. Една нощ се измъкна от оковите си. Опита се да разхлаби и моите, но не успя. След това избяга, но ми обеща, че ще се върне да ме освободи. Знам, че ще го направи, но ще бъде късно.

Улф погледна надолу по склона на хълма. Хризеис се изкачваше към него с няколко окървавени стрели в ръка. Черните се прегрупираха в подножието и оживено разговаряха. От джунглата излязоха други и се присъединиха към тях. Заедно с новодошлите броят им набъбна към четиридесет. Водеше ги мъж, украсен с пера, скрил лицето си зад отвратителна дървена маска. Той завъртя кречетало и заподскача на едно място, опитвайки се да им възвърне куража.

Рицарят попита Улф какво става. Улф му разказа. Евреинът заговори толкова тихо, че Улф трябваше да опре ухо на устните му, за да го чуе: Това беше най-съкровената ми мечта, барон Улф — да вляза един ден в битка заедно с теб самия. О, каква благородна двойка рицари можеше да стане от нас… облечени в броня и размахващи… S’iz kalt[12].

Устните се смълчаха и посиняха. Улф се изправи, за да погледне отново развитието на нещата в подножието на хълма. Диваците се изкачваха бавно и се разгръщаха, за да предотвратят всякакви опити за бягство. Улф се хвана на работа, събирайки труповете един върху друг, за да оформи нещо като укрепление. Единствената му надежда бе да направи така, че до него да достигат само по един-двама наведнъж. Може би, ако загубеха много хора, това щеше да ги обезсърчи. Не мислеше, че е много вероятно, защото тези диваци демонстрираха учудваща настойчивост въпреки огромните загуби, които бяха претърпели до момента. Освен това те винаги можеха да се оттеглят и да изчакат в джунглата Улф и Хризеис, докато гладът и жаждата ги изкарат на открито.

Диваците спряха по средата, за да дадат време на заобиколилите отзад да излязат на позиция. Мъжът с дървената маска изкрещя сигнала за атака и всички се втурнаха нагоре. Двамата защитници не помръднаха, докато по камъните около тях не зачаткаха хвърлените копия. Улф стреля два пъти, Хризеис — три пъти. Нито една от стрелите не пропусна целта си.

Тогава Улф изстреля и последната си стрела. Тя удари водача им в маската и го събори назад. В следващата секунда той отново скочи и захвърли маската. И макар че лицето му бе окървавено, поведе втората атака.

От джунглата се разнесе протяжен вик. Диваците спряха като заковани, извърнаха се и в мъртва тишина се вгледаха в зелената стена на джунглата. Викът се повтори някъде зад дърветата.

Неочаквано оттам изскочи мъж с бронзов загар на кожата, облечен само в набедрена препаска от леопардова кожа. В едната си ръка държеше копие, в другата — дълъг извит нож. През едното му рамо му беше намотано ласо, а на другото носеше преметнат лък и колчан, пълен със стрели. От джунглата зад него се изля плътна маса от прегърбени, мускулести маймуни с дълги ръце и остри зъби.

При тази гледка диваците изреваха дружно и се опитаха тичешком да заобиколят хълма. Но от другата страна се появиха още маймуни. Двете озъбени колони се затвориха около черните.

Схватката бе кратка. Няколко маймуни паднаха с копия в коремите си, но повечето диваци малодушно свалиха оръжие и или се опитаха да избягат. Други клекнаха треперещи и парализирани от страх. Само дванайсет успяха да се измъкнат.

Улф се усмихна, а после гръмогласно се засмя и извика на мъжа с леопардовата препаска:

— Интересно как ли те наричат на това ниво?

— Трябва да познаеш от първия път — усмихна се в отговор Кикаха.

* * *

Но усмивката му помръкна, когато видя тялото на рицаря.

— Дявол да го вземе! Толкова време ми отне да открия маймуните, а после и вас! Колко добър човек беше този евреин, колко много ми харесваше! По дяволите! Както и да е, бях му обещал, че ако умре, че отнеса костите му в замъка на дедите му, и ще спазя това обещание. Но не точно сега. Има някои неща, за които трябва веднага да се погрижим!

Кикаха извика няколко от маймуните, за да ги представи.

— Както ще забележиш — обърна се той към Улф, — те повече приличат на приятеля ти Ипсевас, отколкото на истински маймуни. Краката им са твърде дълги, а ръцете доста къси. Подобно на Ипсевас и за разлика от човекоподобните маймуни, така образно описани от любимия ми автор в детството, тези пред теб имат мозъка на човек. Мразят Повелителя за всичко, което им е сторил, но не искат само да си отмъстят, а се надяват един ден да си възвърнат истинските тела.

Едва в този момент Улф си спомни за Абиру. Той не се виждаше никакъв. Явно се бе измъкнал, след като Улф бе тръгнал да помага на фунем Лаксфалк.

Същата нощ, седнали на печен елен край огъня, Улф и Хризеис чуха за катаклизмите, разразяващи се в момента в Атлантида. Всичко започнало с новия храм, който Радамантий започнал да строи. Било обявено, че кулата има за цел да прослави Повелителя. Трябвало да се издигне по-високо от всичко останало, сътворено от човешки ръце на планетата. Радамантий впрегнал цялата държава в строежа. Той добавял етаж след етаж, докато не започнало да изглежда като че ли се стреми да докосне самото небе.

Хората започнали да се питат един друг кога ще дойде краят на това начинание. Всички се превърнали в роби с една-единствена задача — да строят. Но никой не смеел да проговори открито, защото войниците на Радамантий убивали всеки, който се противопоставел или откажел да работи. Започнало да се изяснява, че Радамантий имал нещо конкретно наум. Той възнамерявал да издигне кула, през която да щурмува самите небеса: двореца на Повелителя.

— Постройка, висока трийсет хиляди стъпки? — попита скептично Улф.

— Да. Естествено, че това не може да бъде постигнато, още по-малко с технологията, достъпна в Атлантида. Но Радамантий е луд — той наистина смятал, че може да го направи. Може би е натрупал кураж, защото Повелителя не се е появявал от много години и това го е накарало да повярва на слуховете, че си е отишъл. Разбира се, гарваните сигурно са му разказали друго нещо, но той може да е сметнал, че те лъжат, за да се защитят.

Кикаха разказа, че опустошителните бедствия, които сега унищожавали Атлантида, са доказателство, че Повелителя си отмъщава за дързостта на Радамантий. Повелителя явно бе открил тайната на някои от устройствата в двореца.

— Изчезналият Повелител сигурно е взел мерки срещу възможността мощта, върху която е имал контрол, да попадне в ръцете на някой друг. Но новият Повелител сигурно най-сетне бе успял да разбере как да управлява бурите на планетата.

А доказателството бяха мощните урагани, смерчовете, непреставащият дъжд, залял континента. Повелителя сигурно бе решил да заличи всяка следа от живот на това ниво.

Още преди да стигнат до края на джунглата, ги пресрещна вълна от бежанци. Те разказваха ужасяващи истории за ветрове, помели огромни сгради, вдигнали във въздуха хора и коне, за порои, отмили почвата под дърветата и дори отнесли цели хълмове.

Групата им трябваше да се бори с напора на вятъра. Облаци ги обгръщаха, дъждове ги шибаха, светкавици ги заслепяваха.

От време на време дъждовете и светкавиците спираха. Енергията, освободена от Аруор, се изразходваше и трябваше наново да се събере, преди да бъде насочена срещу Атлантида. Тъкмо в тези относително спокойни периоди, тяхната група съумяваше, макар и бавно, да се придвижи напред. Бяха прекосили няколко пълноводни реки, чиито води носеха със себе си следите от разрушението на една цивилизация: къщи, дървета, мебели, колесници, трупове на мъже, жени, деца, кучета, коне, птици и диви животни. Минаваха покрай гори, изтръгнати из корен или съборени от светкавиците. Нямаше долина, която да бе останала ненаводнена. Във въздуха се стелеше задушаваща воня.

Когато преполовиха пътя, облаците започнаха да изтъняват. Отново ги озари слънце, но земята пред тях беше пуста. Само ревът на водата и самотният крясък на птица нарушаваха тази каменна тишина. Още по-нарядко изтръпваха от неочаквания вой на побъркан човек, бродещ сред опустошенията.

И последният облак над главите им се стопи. На триста мили в лишената от хоризонт равнина пред тях блесна с белотата си монолитът, наречен Идакуизорхруз. Столицата Атлантида — или по-скоро онова, което бе останало от нея — се виждаше на сто мили от мястото, където се бяха изправили пред тази величествена гледка. Бяха им необходими двайсет дни, за да стигнат до покрайнините — преминавайки през наводнения и разрушения.

— Вижда ли ни Повелителя сега? — попита Улф.

— Мисля, че може да го направи с телескоп — отговори Кикаха. — Радвам се, че ме попита, защото точно смятах да предложа да продължим да пътуваме само нощем. Но дори и така те пак ще ни забележат — и той посочи гарвана, който прелиташе над тях.

Минавайки през развалините на столицата, те се приближиха до имперския зоопарк. Само няколко клетки бяха останали прави, и в една от тях имаше затворена орлица. На калното дъно се виждаха кости, пера и клюнове. Затворените орли бяха решили проблема с гладната смърт, като се бяха изяли един друг. Единственият оцелял стоеше измършавял, слаб и нещастен на най-високата точка в клетката.

Улф отвори клетката и двамата с Кикаха проведоха разговор с орлицата, която се казваше Армонида. В самото начало Армонида ги бе атакувала, въпреки че едва се движеше. Улф хвърли няколко къса месо и двамата мъже продължиха разказа си. Армонида каза, че са лъжци и преследват някаква човешка — следователно зла цел. Но когато чу до края разказа на Улф и още повече, когато той напомни, че те не са длъжни да я освобождават, тя сякаш започна да вярва. И когато Улф обясни, че има план, който може да му позволи да отмъсти на Повелителя, очите просветнаха с тъмен огън. Идеята да се нападне самия Повелител, при това може би успешно, се оказа по-силна храна от месото. Тя остана при тях през трите следващи дни, хранеше се, събираше сили и запомняше точно какво да каже на Подарж.

— Ти ще имаш щастието да видиш смъртта на Повелителя — увещаваше я Улф — и на всички ви ще бъдат дадени млади и прекрасни женски тела. Но само ако Подарж направи каквото искам от нея.

Армонида се качи на една скала, хвърли се надолу, разпери криле, плясна с тях и бавно започна да се издига. Не след дълго зелените пера се разтвориха в зелената шир. Червената глава се превърна в черна точка, която също се стопи.

Улф и групата му изчакаха падането на нощта под навеса на съборените дървета. Някак неусетно Улф се бе превърнал в истинския водач. До неотдавна Кикаха бе държал юздите в ръцете си, и то с одобрението на всички без изключение. Но нещо бе станало и сега този, който вземаше решенията, бе Улф. Той нямаше обяснение за тази промяна, още повече, че Кикаха изглеждаше все същият жизнен и енергичен младеж. А и поемането на ръководството бе станало без никаква настойчивост от страна на Улф. Сякаш Кикаха беше чакал да дойде моментът, в който Улф ще усвои всичко, което можеше да научи от него. И му бе предал незабелязано диригентската палка.

Вече пътуваха само нощем и почти не виждаха гарвани. Изглежда нямаше нужда от тях из тези места, които се намираха под директното наблюдение на самия Повелител. И освен това кой би се осмелил да навлезе из тези земи, където гневът на Повелителя бе намерил такава катастрофална форма на изява?

Когато пристигнаха при голямата полуразрушена кула на Радамантий, те намериха убежище сред руините. Тук имаше повече от достатъчно метал за успешното провеждане на плана на Улф. Трябваше само да се запасят с достатъчно храна и да прикрият шума от шлосерската работа и огньовете на малките ковачници. Първият проблем намери автоматичното си решение, когато откриха голям склад със зърно и сушено месо. По-голямата част от запасите беше унищожена от пожар, а после и от наводнение, но останалото беше напълно достатъчно, за да им стигне за няколко седмици. Вторият проблем решиха, като продължиха работата в подземни помещения. Прокопаването на тунелите им отне известно време, но това не безпокоеше особено Улф, защото разбираше, че на Армонида ще трябва известно време, за да стигне при Подарж, ако изобщо имаше късмета да го стори. Много неща можеха да се случат по пътя и най-голямата опасност бяха гарваните.

— И какво ще стане, ако тя не успее да стигне? — попита Хризеис.

— Тогава ще измислим нещо друго — отговори Улф. Той погали рога и натисна седемте му бутончета. — Кикаха знае къде се отваря вратата, през която е напуснал двореца. Бихме могли да се върнем през нея. Но би било глупаво. Настоящият Повелител едва ли ще бъде толкова глупав да не остави тежко въоръжена охрана откъм своята страна.

Три седмици изминаха в очакване. Хранителните им припаси намаляха до такава степен, че се наложи да организират ловна експедиция. Това беше опасно дори и през нощта, защото никой не можеше да каже кога ще се появи гарван. Освен това Улф подозираше, че Повелителя разполага с възможността да ги наблюдава и през нощта.

В края на четвъртата седмица Улф реши да не разчита повече на Подарж. Или Армонида не бе стигнала до нея, или Подарж бе отказала да го послуша.

Но същата нощ, докато седеше под прикритието на огромна плоча от извита стомана и съзерцаваше луната, той дочу плясъка на криле. Взря се в тъмнината. Изведнъж видя лунен лъч, който се отразяваше в нещо черно и блестящо и преди да осъзнае какво става, пред него кацна Подарж. Зад нея във въздуха се извиваха други криле и луната от време на време осветяваше ту жълт клюн, ту червена глава.

Улф поведе гостите си по тунелите към голяма зала, осветена от няколко малки огньове. Погледна отново трагично красивото лице на харпията. Но сега, когато тя смяташе, че ще може да нанесе удар по Повелителя, това лице изглеждаше почти щастливо. Свитата беше донесла и храна, така че докато се хранеха, Улф обясни плана си. И докато обсъждаха подробностите, една от маймуните пазачи въведе човек, който дебнел сред развалините. Беше Абиру.

— Това е много лошо за тебе и безкрайно печално за мен — обясни му Улф. — Просто защото не мога да те вържа и да те оставя тук. Ако избягаш и установиш връзка с гарван, Повелителя ще бъде предупреден. Следователно трябва да умреш. Освен ако можеш да ме убедиш в противното.

Абиру се огледа и видя в очите на всички само смърт.

— Добре — проговори той, — ще говоря, но насаме с теб. Защото става дума както за моя, така и за твоя живот.

— Каквото и да кажеш, то може да бъде чуто от всички — отговори Улф. — Така че, говори!

— По-добре постъпи, както той иска — прошепна Кикаха на ухото на Улф.

Улф беше смаян. Всичките му съмнения относно самоличността на Кикаха се събудиха в пълна сила. И двете искания бяха толкова странни, че за миг той просто забрави къде се намира. Стори му се, че плува в пространството, отдалечавайки се от тях.

— Ако никой не възразява, ще го изслушам на четири очи — съгласи се той.

Подарж се намръщи и отвори уста, но преди да каже каквото и да е, Кикаха я изпревари:

— Послушай, Велика, сега е времето, когато трябва да си вярваме. Ти трябва да ни вярваш. Би ли загубила единствения си шанс да отмъстиш и получиш обратно човешкото си тяло? Трябва да вървим заедно към общата ни цел. Ако се противопоставиш, всичко е загубено!

— Не знам каква игра се играе и се чувствам донякъде предадена — отговори Подарж. — Но аз ще постъпя както ме съветваш, Кикаха, защото те познавам и знам, че си истински враг на Повелителя. И все пак не разчитай прекалено дълго на търпението ми.

И тогава Кикаха прошепна нещо още по-странно в ухото на Улф:

— Сега разбрах кой е Абиру. Брадата и боядисаната му кожа ме заблудиха, както и това, че не бях чувал гласа му от двайсет години.

Сърцето на Улф заби по-бързо от неопределена тревога. Той взе ятагана си и последва в една от съседните стаи Абиру, чиито ръце бяха отново завързани на гърба му. И изслуша каквото имаше да му каже.

След един час се върна. На лицето му бе изписано изумление.

— Абиру ще дойде с нас — каза той. — Този човек може да бъде много ценен. Имаме нужда от всеки, който може да ни помогне и който знае нещо полезно.

— Би ли ни обяснил по-подробно — настоя Подарж. Тя седеше с присвити очи и върху лицето бе започнала да се спуска маската на лудост.

— Не, няма да го направя и не мога да го направя — отговори Улф. — Но чувствам по-силно от всеки друг път, че имаме шанс. Ето какво, Подарж, искам да те попитам достатъчно силни ли са орлиците ти? Може би след дългия ви преход тази нощ ще трябва да изчакаме до утре вечер, за да си починат.

Подарж отговори, че всички са готови за предстоящата задача. И тя самата не била склонна да отлага повече.

Улф издаде заповедите си, които бяха предадени от Кикаха на маймуните, тъй като те се подчиняваха само на него. Маймуните изнесоха навън големи кръстачки и въжета, а другите ги последваха.

Под ярката светлина на луната те вдигнаха изработените от тънки железни пръчки здрави решетки. Хората и маймуните се наместиха в приличащите на хамаци люлки под решетките и се пристегнаха с ремъци. Орлите взеха с клюновете си въжетата, прикрепени към четирите края на решетките. Улф даде сигнал за потегляне. Въпреки че не бяха тренирали, всички птици излетяха едновременно и започнаха плавно да се издигат. Въжетата бяха дълги към петдесетина стъпки, за да могат крилатите твари да наберат височина, преди да вдигнат във въздуха решетките и хората.

Улф усети рязко дръпване и се оттласна с крака, за да помогне на своите носачи. Решетката му се наклони и едва не го изсипа. Подарж, която летеше над всички, издаде заповед. Орлите започнаха да изравняват дължините на въжетата и след няколко минути всички решетки бяха в хоризонтално положение.

На Земята този план би бил немислим. Една птица с размера на тези орли вероятно не би могла да излети, ако не се хвърлеше във въздуха от висока скала. Но дори и тогава нейният полет би бил много бавен и тя вероятно би се спуснала обратно на земята. Повелителя обаче бе надарил орлите със здрави мускули.

Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре. Белезникавите стени на монолита блестяха под лунната светлина на една миля от тях. Улф стискаше ремъците и се огледа да види как се справят останалите. Хризеис и Кикаха му махнаха с ръка. Абиру не помръдваше. Развалините на кулата на Радамантий се смаляваха под тях. Не се виждаха никакви гарвани. За да се избегне случайната среща с някой гарван, орлите, които не бяха натоварени с транспортни функции, се бяха разпръснали надалеко. Цяла армада се издигаше нагоре. Пляскането на крилете беше толкова силно, че Улф се питаше дали този шум не се разнася твърде далече.

В един момент той обхвана с поглед цялата Атлантида, проснала се под лунната светлина в краката му. Не след дълго видя периферията и част от нивото под нея. Драхеланд се виждаше като полумесец от тъмен диск. Часовете се изнизваха мъчително бавно. Появи се и масивът на Америндия. Градината на Океанос беше много по-ниско от Америндия и толкова тясна, че просто не се забелязваше.

Скоро можеха да виждат едновременно и луната, и слънцето, защото този монолит бе много по-тънък от другите. Но орлите и техният товар оставаха в сянката на Идакуизорхруз. Това нямаше да продължи дълго. Скоро тази страна щеше да се озове под пълния блясък на дневното светило. Всички гарвани във въздуха щяха да могат да ги виждат отдалече. Групата обаче се издигаше плътно покрай монолита, така че евентуалните наблюдатели горе можеха да ги съзрат само ако стояха на самия край.

Накрая, след близо четири часа, точно когато ги осветиха първите лъчи на слънцето, те се издигнаха на нивото на ръба. Под тях се виждаше градината на Повелителя — място с неописуема красота. По-нататък се издигаха кули с формата на минарета. Виждаше се сложната инфраструктура на двореца, който се издигаше на двеста стъпки и според Кикаха обхващаше площ от над триста акра.

Нямаха време да се наслаждават на прекрасната гледка, защото гарваните в градината вече тревожно грачеха. Но стотиците посестрими на Подарж се спуснаха върху тях и започнаха да ги избиват. Други се отправиха към многото прозорци, за да открият Повелителя.

Улф видя как няколко успяха да проникнат вътре, преди да се задейства охранителната система на двореца. Малко по-късно следващите, които се опитаха да сторят същото, изчезнаха в ослепителни пламъци и рязък гръм. Обгорели до кости, те падаха от первазите обратно в градината.

Хората и маймуните бяха спуснати на земята точно пред ромбовидно оформена врата от розов камък, украсена с рубини. Орлите освободиха въжетата и се събраха около Подарж в очакване на разпорежданията.

Улф отвърза въжетата от металните халки на решетката. После я вдигна над главата си. Изтича на няколко крачки пред вратата и хвърли решетката към нея. Едната пръчка мина, а другите две, които бяха прикрепени под прав ъгъл към нея, се заклещиха. Избухва пламък. Оглушителен гръм разкъсваше слуха. Дълги езици концентрирана енергия се стрелнаха към него. Изведнъж над двореца се появи облак дим и святкането престана. Захранващият блок на охранителната система или се бе претоварил, или поне временно бе изчерпил енергията си.

Улф се огледа. Подобна картина се наблюдаваше и по другите входове, защото орлите бяха взели решетките и ги бяха нахвърляли под ъгъл в отворите на прозорците. Той прескочи нажежената локвичка метал от стопената решетка и мина през вратата. Хризеис и Кикаха се приближиха до него. Зад Кикаха пристъпваше ордата на гигантските маймуни, всяка от които носеше в ръка меч или бойна секира.

— Спомняш ли се вече? — попита Кикаха.

— Не всичко, но достатъчно, надявам се — кимна Улф. — Къде е Абиру?

— Подарж и две от маймуните го държат под око. Той може да опита някой номер.

С Улф начело те преминаха през зала, чиито стени бяха украсени с изумителни стенописи. В далечния край се виждаше отвор, преграден в долната си част от ниска вратичка, изработена от орнаментиран синкав метал. Отправиха се към нея, но бяха спрени от гарван, който, спасявайки се от преследващата го орлица, прелетя ниско над главите им.

Гарванът прелетя над вратичката, натъкна се на невидимо силово поле и мигновено се превърна в нарязана на тънки филийки маса от плът, кости и пера. Орлицата пронизително изкрещя при тази гледка и се опита да се отклони, но беше късно. Миг по-късно тя загина по същия начин.

Улф дръпна към себе си лявата половина на вратичката, вместо да я бутне напред, което би било по-естествено.

— Сега е наред — каза той. — Но съм доволен, че гарванът я задейства пръв. Не си спомнях за нея.

За всеки случай мушна меча си в отвора, но тогава си спомни, че клопката се задейства само от жива материя. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще си спомни каквото трябва, когато бъде необходимо. Мина през вратата, без да се случи нищо и останалите го последваха.

— Повелителя трябва да се е затворил в залата, където се намира центърът за управление на защитата — обясни той. — Някои защитни механизми се задействат автоматично, но има други, които той може да активира ръчно. Това е вярно, разбира се, само в случай, че е разгадал как се прави, а време за това определено не му е липсвало.

Изминаха цяла миля по коридорите, минавайки през стаи, всяка от които би задържала всеки ценител на красотата с дни. От време на време из двореца се разнасяше писък, оповестяващ, че някаква система се е включила, за да ликвидира поредния неканен гост.

Повече от дузина пъти спираха по желание на самия Улф. Той заставаше намръщен и след известно време на лицето му разцъфваше усмивка. След това преместваше картина под ъгъл, докосваше стенопис в определена точка: окото на човек, рог на бизон в пейзаж от равнините на Америндия, дръжката на меч в ножницата на рицар в сцена от бита на Тевтония. После тръгваше напред.

Накрая повика един от орлите:

— Доведи Подарж и останалите — заповяда той. — Не е нужно повече да рискуват живота си. Аз ще им покажа пътя.

И прошепна на Кикаха:

— Усещането ми за deja vu[13] се засилва с всеки изминал момент. Но не си спомням всичко. Само някои детайли.

— Докато става дума за съществени детайли, това е всичко, което ни интересува в момента — каза Кикаха. На лицето му грееше широка усмивка в очакване на сблъсъка. — Сега разбираш защо не опитах да се върна сам. Не че ми липсваше кураж, но нямам знанията.

— Нищо не разбирам — обади се Хризеис.

Улф я притегли към себе си и я притисна.

— Скоро ще разбереш. Ако успеем. Имам да ти казвам много неща, а има и други, за които ти трябва да ми простиш.

В стената пред тях се отвори врата и от нея излезе човек в броня. В ръката му имаше бойна секира, която той размахваше, като че ли бе перце.

— Това не е човек — каза Улф. — Това е един от талосите на Повелителя.

— Робот! — възкликна Кикаха.

— Не точно в смисъла, който влагаш, помисли Улф. Тук не ставаше дума само за стомана, пластмаса и проводници. Половината от създанието се състоеше от протеини[14], формирани в биореакторите на Повелителя. Съществото притежаваше воля за самосъхранение, каквато никаква машина не би могла да има. Което беше предимство, но едновременно с това и слабост.

Той се обърна към Кикаха, който заповяда на събралите се зад тях маймуни да се подчиняват на Улф. Дузина от тях пристъпиха напред и едновременно хвърлиха секирите си. Талосът се приведе, но не беше възможно да избегне всичките. Беше ударен с такава сила и точност, че ако не бе брониран, щеше да стане на парчета. Той падна назад, претърколи се и пак се изправи на крака. Докато беше на пода, Улф изтича към него. Нанесе с ятагана си удар непосредствено в основата на шията. Острието се счупи, без да проникне в метала. Но силата на удара отново запрати талоса на пода.

Улф пусна всичките си оръжия, сграбчи талоса през кръста и го повдигна. Мълчаливо, защото нямаше глас-ни струни, съществото ритна назад и протегна ръка да хване Улф. Той обаче го запрати към стената и то се свлече на пода. В мига, когато се опитваше да се изправи отново, Улф заби кинжала си до дръжката в едното му око. Пластмасата, която защитаваше окото, изпука. Острието на кинжала се счупи и Улф полетя назад, запратен от облечения в метал юмрук. Светкавично скочи на крака, сграбчи протегнатия юмрук, изви го и хвърли съществото по гръб. Преди да може да стане, той пак го хвана и отново го вдигна във въздуха. Този път Улф изтича до прозореца и го изхвърли с главата напред.

Фигурата се превъртя няколко пъти и се стовари на плочите четири етажа под тях. За момент остана неподвижна, после се размърда в опит пак да стане. Улф извика на няколко кацнали отвън орли. Те скочиха във въздуха, спуснаха се пикирайки остро към него и го сграбчиха за ръцете. Опитаха се да се издигнат нагоре, но тялото беше тежко и те пак се спуснаха. Все пак можеха да летят с него на няколко инча от земята. Целта им беше ръба на монолита, откъдето щяха да пуснат талоса. Дори неговата броня не би могла да устои на падане от трийсет хиляди стъпки.

Където и да бе скрит Повелителя, той без съмнение беше видял съдбата на първия талос, който беше пуснал. Когато следващата врата се плъзна в стената, оттам излязоха двайсет нови талоса, всеки със секира в ръка. Улф отново даде заповед на маймуните. И те пак хвърлиха своите секири, събаряйки много от съществата. Тогава подобните на горили антропоиди атакуваха. Макар механичната сила на всеки андроид да бе по-голяма, отколкото силата на една маймуна, талосите губеха по численост. Докато една маймуна държеше талоса, борейки се с него, друга хващаше облечената в шлем глава и я завърташе. Металът простенваше под напрежението и механизмите, управляващи движението на шията, се чупеха с пукот. Не след дълго подът се покри с глави, от които се стичаше течност. Други талоси завършиха като първия — вдигнати във въздуха и предавани от ръце на ръце, те биваха изхвърляни през прозорците, а орлите ги отнасяха до края на монолита.

Дори и при тази организация на битката седем маймуни загинаха посечени от секирите или с откъснати глави. Програмираните за самообучение протеинови мозъци на полуавтоматите имитираха успешните действия на своите противници, когато това можеше да им донесе някакво предимство.

Неочаквано в двата края на залата започнаха да се спускат дебели метални плочи, блокирайки както възможността за отстъпление, така и придвижването им напред. Улф беше забравил за тази защита и се сети за нея буквално в секундата, когато металните прегради паднаха. Все пак той успя да бутне един мраморен пиедестал със статуята върху него. Краят на падналата колона остана под ръба на плочата и попречи да затвори процепа напълно. Задвижващите механизми обаче бяха толкова мощни, че плочата започна да си пробива път през камъка. Групата се плъзна по гръб през стесняващия се процеп. Междувременно залата беше започнала да се пълни с вода. И ако се бяха забавили, щяха да се издавят.

Крачейки до глезените във вода, те минаха през поредната зала и стигнаха до ново стълбище. Улф ги спря до прозореца и хвърли през него една от бойните секири. И когато нищо не изгърмя нито присветна, той подаде глава през прозореца и извика Подарж и орлите. След като не бяха успели да минат заради падналите метални прегради, те бяха излезли навън, за да потърсят друг път.

— Намираме се близо до сърцето на двореца и залата, където би трябвало да се намира Повелителя — обясни той. — Всеки коридор оттук нататък е защитен с дузини бойни лазери, инсталирани в стените. Лъчите им образуват плетеница, през която никой не би могъл да се промъкне. — Той поспря за миг и продължи: — Повелителя би могъл да остане там вечно. Енергията за лазерите е практически неизчерпаема, а храна и вода има достатъчно, за да издържи на всякаква обсада. Но има една стара военна аксиома, която казва, че всяка защита, независимо каква е тя, може да бъде пробита от правилна атака.

После се обърна към Кикаха:

— Когато мина през прохода, отварящ се на нивото на Атлантида, ти си оставил полумесеца тук. Помниш ли къде точно?

Кикаха се ухили и каза:

— Ами, да! Заврях го зад една статуя в залата до плувния басейн. Но гуорлите може да са го намерили!

— Тогава ще измисля нещо друго. Да видим сега, ще намерим ли полумесеца.

— И каква е идеята? — попита тихо Кикаха.

Улф обясни, че Аруор трябва да разполага с път за отстъпление от залата с пулта за управление. И доколкото той си спомнял, имало един вграден в пода полумесец и няколко преносими. Всеки от преносимите, когато е поставен в контакт с неподвижния, може да отвори проход към вселената, за която е настроен да влезе в резонанс. Никой от тях не давал достъп до другите нива на планетата в тази вселена. Само рогът бил в състояние да отвори проход между нивата.

— Ясно — замислено изрече Кикаха. — Но каква ни е ползата от полумесеца, дори ако го намерим? Той трябва да бъде съединен с друг, а къде е другият? Както и да е, всеки който би го използвал, ще получи достъп само до Земята.

Улф посочи към гърба си и показа голямата кожена кутия, пристегната с ремък.

— Рогът е в мен.

Те тръгнаха по коридора. Подарж крачеше заедно с тях.

— Какво си решил? — поинтересува се тя, едва сдържайки разкъсващите я емоции.

Улф обясни, че търсят начин да влязат в контролната зала. И допълни, че Подарж трябва да остане тук, за да се поеме нещата в свои ръце, ако възникне критична ситуация. Тя отказа и заяви, че иска да ги държи под око сега, когато се намират толкова близко до Повелителя. И освен това, ако намереха начин да влязат при него, трябваше да вземат и нея. Тя пак напомни на Улф за обещанието да предаде Повелителя, за да се разправи с него, както би пожелала. Той сви рамене и продължи да върви.

Не след дълго намериха стаята, в която Кикаха бе скрил полумесеца. Но статуята беше съборена по време на схватката между гуорли и маймуни. Телата им лежаха разпръснати из стаята. Улф спря изненадан. Той не бе виждал гуорли, откакто бяха влезли в двореца и някак подсъзнателно бе приел, че всички са загинали в схватката с диваците. Оказваше се, че Повелителя не беше изпратил всички по следите на Кикаха.

— Полумесецът го няма! — извика Кикаха.

— Намерили са го преди време или преди малко, когато статуята е била съборена — замислено каза Улф. — Мисля, че се досещам кой може да го е намерил. Виждал ли си скоро Абиру?

Никой не го беше виждал от момента, когато бяха атакували двореца. Харпията, която уж имаше за задача до го държи под око, го бе изгубила от погледа си.

Улф изтича до лабораториите заедно с Кикаха и Подарж, която с полуразтворени криле не ги изоставяше. Улф спря на входа, дишайки тежко.

— Ванакс може вече да е влязъл в контролната зала — обясни той. — Но ако е все още там и работи над полумесеца, най-добре е да влезем тихо и да го изненадаме.

— Ванакс? — изрече с въпросителен тон Подарж.

Улф се изруга наум. Двамата с Кикаха не искаха да разкриват самоличността на Абиру поне още малко. Подарж така страстно ненавиждаше Повелителите, че сигурно би убила всеки от тях на място. А Улф искаше да запази живота му, защото Ванакс — ако не се опитваше да ги измами — би могъл да бъде полезен при завземането на двореца. Улф бе обещал на Ванакс, че ще му бъде разрешено да се прехвърли в друг свят и да опита късмета си там, ако им помогне срещу Аруор. В замяна Ванакс бе обяснил как бе успял да се върне в тази вселена. След като Кикаха (роден на Земята под името Финеган) се бе озовал случайно тук, отнасяйки полумесеца със себе си, Ванакс бе продължил да търси друг полумесец. Усилията му се бяха увенчали с успех не къде да е, а в една забутана заложна къща в Пеория, щата Илинойс. Как се бе озовал там и кой точно от Повелителите го бе загубил на Земята, сигурно никога нямаше да се разбере. Без съмнение, на Земята имаше и други полумесеци, забутани кой знае къде. Обаче полумесецът, който намерил, го извел през проход, откриващ се на нивото на Америндия. Ванакс се бе изкатерил по Таяфаяуд до Хамшем, където бе имал невероятния късмет да плени гуорлите, Хризеис и рога. След това се бе отправил към двореца, надявайки се някак да проникне в него.

— Старата поговорка, че никога не бива да вярваш на Повелител — промърмори на себе си Улф.

— Какво каза? — попита Подарж. — И кой е Ванакс?

Улф изпита облекчение, че името не говори нищо. Обясни, че Абиру имал навика понякога да се представя под това име. Тъй като нямаше желание да отговаря на повече въпроси, а и времето течеше, той влезе в лабораторията. Помещението бе достатъчно високо и широко да побере една дузина големи пътнически самолети. Различните шкафове, пултове и разнообразната техника го правеха да изглежда доста претрупано. На около стотина метра от тях Ванакс стоеше наведен над огромен пулт, натискайки различни бутони и превключватели.

Тримата тихо се приближиха към него. Вече бяха достатъчно близко, за да видят двата полумесеца на пода до конзолата. На широкия екран над главата му се виждаше призрачният образ на трети полумесец.

Неочаквано Ванакс доволно възкликна, а до първия полумесец на екрана се появи и втори. Той завъртя няколко потенциометъра, в резултат на което двата образа се придвижиха един към друг и се сляха в един.

Улф знаеше, че апаратът действа на принципа на честотния резонанс и вече е локализирал полумесеца в пода на контролната зала. Със следващия си ход Ванакс щеше да се опита да промени настройката на двата полумесеца, свързани към апарата, така че честотата им да съвпадне с тази на полумесеца в контролната зала. Оставаше неясно откъде са попаднали в ръцете на Ванакс два полумесеца, но тогава Улф се сети, че вторият е онзи, с който се бе прехвърлил от Земята в Америндия. По някакъв начин в интервала между неговия плен и бягството му той бе успял да вземе този полумесец. Сигурно го бе крил в руините, преди да го залови маймуната пазач.

Ванакс вдигна поглед, видя ги, хвърли поглед към екрана и дръпна двата полумесеца, свързани с проводници към конзолата. Тримата се затичаха към него, но той постави първо единия полумесец на пода, а след това нагласи и другия. Засмя се, направи неприличен жест и стъпи в кръга с кинжал в ръка.

Улф отчаяно извика, защото бяха твърде далече, за да го спрат. В следващия миг се спря и закри с ръка очите си, макар и малко късно, за да се опази от ослепителната светлина, която блесна. Чу виковете и на заслепените Кикаха и Подарж. Миг след това проехтя писъкът на Ванакс и се разнесе миризмата на изгоряла плът.

Без да виждат нищо, те продължиха да вървят напред, докато краката им не докоснаха овъгления труп.

— Какво, по дяволите, стана? — попита Кикаха. — Боже, надявам се, че не сме ослепени завинаги!

— Ванакс мислеше, че се промъква незабелязано през прохода в контролната зала на Аруор — обясни Улф. — Но Аруор беше поставил капан. Сигурно щеше да е достатъчно само да унищожи апарата за пренастройка, но вероятно му е доставило удоволствие да убие този, който би опитал.

Улф остана неподвижен, в очакване да премине временната слепота. Времето течеше, но нямаше какво друго да направи.

Измина доста време, преди да успее да види, че Ванакс лежи по гръб, обгорял и неузнаваем. Двата полумесеца стояха все така на пода и не изглеждаха повредени. След малко Улф ги раздели.

— Той беше предател — тихо каза Улф на Кикаха. — Но ни направи услуга. Аз възнамерявах да опитам същия номер, само че щях да използвам рога за активиране на другия полумесец.

Преструвайки се, че оглежда другите пултове за неприятни изненади, той съумя да се отдалечи заедно с Кикаха извън обсега, в който Подарж можеше да ги чуе.

— Не исках да го правя — прошепна той. — Но се налага. За да принудим Аруор да напусне контролната зала или да го хванем, преди да може да избяга с помощта на полумесеците, трябва да използваме рога.

— Не те разбирам — призна Кикаха.

— Когато строях двореца, вградих експлозив в пластмасовата обвивка на залата. Детонаторът се активира от специална нотна комбинация чрез рога в съчетание с още един малък трик. Не искам обаче да загубя контролната зала. Защото без нея това място ще остане открито за атаките на другите Повелители.

— По-добре го направи — посъветва го Кикаха. — Но не можах да разбера как ще попречим на Аруор да избяга с помощта на полумесеците.

Улф се усмихна и посочи апарата за пренастройка.

— Аруор трябваше да разруши това устройство, вместо да задоволява прищевките на садистичното си въображение. Защото, подобно на всички оръжия, и това е двуостро.

Той включи устройството и на екрана отново се появи образът на полумесец. Улф се премести пред друг апарат и вдигна малкия капак в горната му част. Отдолу се показа пулт за управление, но под превключвателите нямаше никакви надписи. Когато щракна два ключа и натисна един бутон, екранът се изчисти.

— Току-що промених настройката на неговия полумесец — обясни Улф. — Така че, когато реши да го използва в комбинация с някой от другите, ще го очаква много неприятна изненада. Е, не като тази, която уби Ванакс. Но просто няма да активира нито един проход.

— Вие, Повелителите, сте подли, лукави и измамни хора — каза Кикаха. — Но ти ми харесваш.

И излезе от стаята. Само миг по-късно се разнесоха виковете му в коридора. Подарж също бе станала, за да излезе от помещението, но спря и изгледа подозрително Улф. Той се затича. Доволна, че и той тръгва с тях, Подарж се хвърли напред. Улф спря и извади рога от кутията. Мушна пръст в отвора и намери с него малката дупка в наподобяващата паяжина структура. Дръпна леко и извади ефирната маса навън. Завъртя я обратно и я вкара със предния край навътре. После върна рога в кутията и изтича след харпията.

Тя беше при Кикаха, който възбудено обясняваше как сбъркал един дебнеща наоколо орлица с криещ се гуорл. Улф каза, че е време да се върнат при другите. Не им обясни, че бе необходимо рогът да се окаже в непосредствена близост до стените на контролната зала. Когато пристигнаха в салона, през който се влизаше в контролната стая, Улф отвори кутията. Кикаха стоеше зад Подарж, готов да я обезвреди с удар в главата, ако започнеше да създава проблеми. Трудно щяха да се справят с орлите; може би ако хвърлят срещу тях маймуните…

Когато видя рога, Подарж възкликна, но не реагира враждебно. Улф го вдигна до устните си, надявайки се, че помни правилната комбинация. Много неща си бе спомнил след разговора с Ванакс, но и много му се губеха.

Едва го бе поднесъл към устата си, когато се разнесе глас — като че ли идваше от тавана, сякаш проникваше през стените и пода — обгръщаше ги отвсякъде. Говореше на езика на Повелителите, от което Улф изпита облекчение. Подарж не можеше да знае този език.

— Джадауин! Не те познах, докато не те видях с рога! Лицето ти ми се стори познато, но… Трябваше да се сетя! Колко време измина! Всъщност, колко наистина?

— Векове или хилядолетия, зависи как би го измерил. Значи старите врагове отново се срещнаха. Но този път не можеш да избягаш. И ще умреш, както умря Ванакс.

— Защо мислиш така? — изрева гласът на Аруор.

— Ще накарам стените на привидно непревземаемата ти крепост да се разтопят. И ти или ще останеш вътре и ще се опечеш, или ще излезеш навън, за да умреш по друг начин. Не вярвам да останеш вътре.

Изведнъж го обхвана тягостно чувство. Ако Подарж убиеше Аруор, тя нямаше да убие този, който бе виновен за сегашното състояние. Нямаше значение, че Аруор би постъпил по същия начин, ако бе Повелителя на този свят по онова време.

От друга страна, той — Улф, също не бе виновен. Отдавна не беше онзи Джадауин, сътворил сегашния свят, превърнал го в ад за много от съществата, които го населяваха, и отвлякъл толкова хора от Земята. Амнезията му беше почти пълна — тя бе изтрила цялата личност на Джадауин от съзнанието му и бе оставила на нейно място една чиста страница. И от тази празнота се бе появил нов човек — Улф, човек, неспособен да постъпва като Джадауин или като някой от другите Повелители.

И той си беше останал Улф с разликата, че помнеше какъв бе бил. От спомена му се повдигаше, той изпитваше силно раздразнение и беше готов да се опита да поправи нещата по най-добрия начин. Правилно ли бе да започва новия си живот, разрешавайки Аруор да умре по най-ужасен начин като наказание за престъпления, които не бе извършил?

— Джадауин! — отекна отново гласът на Аруор. — Може би си мислиш, че си спечелил. Но аз отново те надиграх! Аз имам още една монета, която да сложа на масата и нейната стойност е много по-висока от онова, което твоят рог би могъл да ми стори!

— За какво става дума? — попита Улф. Имаше мрачното предчувствие, че Аруор не блъфира.

— Монтирах една от бомбите, които донесох със себе си, когато ми отнеха Шифенир. Намира се под двореца и мога да я взривя, когато пожелая, изпращайки в пространството целия връх на монолита. Истина е, че и аз ще умра, но ще взема със себе си и стария си враг! А жена ти и приятелите ти също ще умрат! Помисли за тях!

Улф мислеше за тях. Душата му се гърчеше в агония.

— Какви са условията ти? Знам, че не искаш да умреш. Макар да си толкова презряно същество, че заслужаваш да умреш, ти си готов да останеш вкопчен в безполезния си живот, ако може още десет хиляди години!

— Стига оскърбления! Какъв е изборът ти? Държа пръста си върху бутона — Аруор се позасмя и продължи: — Дори да блъфирам, а това не е така, ти просто не можеш да рискуваш.

Улф се обърна към останалите, които, макар да слушаха без да разбират, усещаха, че се е случило нещо драматично. Обясни им колкото можеше, като пропусна всякакъв намек за връзката между себе си и Повелителите.

Подарж, на чието лице бе застинала класическата маска на пълно объркване и лудост, каза:

— Попитай го какви са условията му. — После допълни: — Когато всичко това свърши, ще трябва да ми обясниш много неща, о, Улф!

Аруор отговори:

— Ти трябва да ми предадеш сребърния рог — това скъпоценно и уникално творение на великия майстор Илмаруолкин. Ще го използвам, за да отворя с него прохода в басейна и ще изляза в Атлантида. Това е всичко, което искам, разбира се, с добавката, че ще обещаеш никой да не ме преследва, докато проходът не се затвори.

Улф помисли няколко секунди. После каза:

— Добре. Сега можеш да излезеш. Кълна се в честта си, че ще ти дам рога и няма да пратя никой след теб, докато проходът не се затвори.

— Излизам — засмя се Аруор.

Улф изчака вратата в края на салона да започне да се отваря. Знаейки, че в този миг Аруор не може да чуе думите му, той се обърна към Подарж:

— Аруор мисли, че може да ни наложи условията си, затова ще бъде непредпазлив. Той ще излезе през прохода в едно място на четиридесет мили оттук, в непосредствена близост до Иквеква — предградие на столицата Атлантида. Това би означавало, че е в ръцете ти, ако нямаше друга резонансна точка на само десет мили от онова място. Тази точка ще се отвори, ако надуе рога и през нея той ще проникне в друга вселена. Ще ти покажа къде се намира другото място, след като Аруор мине през прохода в басейна.

Аруор се приближаваше с уверени крачки. Беше висок, широкоплещест, хубав мъж, с леко къдрава руса коса и сини очи. Той пое рога от ръцете на Улф, поклони се иронично и тръгна през салона. Подарж го гледаше с такава дива омраза, че Улф се изплаши да не скочи веднага върху него.

Аруор мина покрай смълчаните, враждебно гледащи воини, сякаш не бяха нищо повече от мраморни статуи. Улф не го изчака да стигне до басейна, а веднага влезе в контролната зала. Бързият оглед му показа, че Аруор бе монтирал устройство, което щеше да взриви бомбата. Беше си оставил достатъчно време, за да се махне оттук. Въпреки това Улф се изпоти, преди успешно да демонтира устройството. Междувременно Кикаха се бе върнал от басейна, след като се бе уверил, че Аруор изчезва в прохода.

— Замина — обясни той, — но не беше толкова лесно колкото си го бе представял. Цялото място бе наводнено, и то от потопа, който сам ни беше устроил. Наложи се да скочи във водата и да доплува до прохода. И все още плуваше, когато той започна да се затваря.

Улф отведе Подарж в една огромна стая с подробна карта и показа града, край който се отваряше проходът. После отидоха в залата за визуален контрол и показа самия проход отблизо. Подарж гледа картата и екрана цяла минута. След това даде заповед на орлиците си и те я последваха. Дори маймуните се размърдаха неспокойно от смъртната ярост, която гореше в погледите на хищните птици.

Аруор се намираше на четиридесет мили от двореца, но трябваше да пропътува десет мили пешком. Подарж и нейните посестрими скочиха във въздуха от точка 30000 стъпки над него. Те щяха да се спуснат под такъв ъгъл и с такава скорост, каквато пожелаеха. Оформяше се напрегнато състезание между Подарж и Аруор.

Докато чакаше пред екрана, Улф можа най-сетне да премисли някои неща. Ясно беше, че в крайна сметка щеше да каже на Хризеис кой е и как бе станал Улф. Тя щеше да научи, че той бе заминал да посети в тяхната вселена едни приятели — нещо крайно рядко за расата на Повелителите. Фамилията Вернирн се бяха почувствали самотни, въпреки голямата мощ, с която разполагаха и от време на време проявяваха желание да пообщуват с някои от по-старшите. На връщане за своята вселена той бе попаднал в клопка, устроена му от Ванакс — лишен от собственост Повелител. Джадауин бе захвърлен във вселената на Земята, но бе съумял да вземе изненадания Ванакс със себе си. След дива схватка на склона на някакъв хълм Ванакс бе успял да избяга с полумесеца. Какво се бе случило с другия полумесец Улф не знаеше. Но той със сигурност не беше в ръцете на Ванакс.

В този момент го бе поразила амнезията и Джадауин бе загубил цялата си памет — беше се превърнал в бебе, в tabula rasa[15]. Тогава семейство Улф го бяха осиновили, поставяйки по този начин началото на живота му като землянин.

Улф не знаеше причините за амнезията. Може би се дължеше на удар по главата по време на схватката с Ванакс.

А може и да бе причинена от изпитания ужас да остане завинаги прикован на чужда планета. Повелителите бяха в толкова силна зависимост от наследената технология, че без нея ставаха по-безпомощни и от обикновени хора.

Но загубата на паметта можеше да се дължи и на дългата борба със собствената му съвест. Дълги години, преди да бъде захвърлен в чуждия за него свят, той бе изпитвал неудовлетворение, беше се отвращавал от делата си, бе тъгувал, че е толкова самотен и така несигурен. Нито едно същество не беше по-могъщо от Повелителя, но и никое не беше по-самотно или по-обезпокоено, че всяка минута може да се окаже последна в живота му. Защото другите Повелители крояха планове срещу него и той трябваше да бъде нащрек всеки миг.

Каквато и да бе причината, той се бе превърнал в Улф. Както бе посочил Кикаха, имало афинитет между него, рога и резонансните точки. Съвсем не било случайност, че точно той се бе озовал в точно определен миг в сутерена на онази къща в Аризона, когато Кикаха беше надул рога. Кикаха бе имал своите подозрения, че Улф е обезправен Повелител, лишен от паметта си.

Сега Улф разбираше защо бе научавал тукашните езици с такава лекота. Просто си ги беше спомнял. И влечението, което бе изпитал към Хризеис, се обясняваше с това, че тя бе негова фаворитка измежду всички жени на тази планета. Дори бе мислил да я вземе в двореца и да я направи своя жена.

Тя не можеше да знае кой е той, когато го бе срещнала като Улф, защото никога не бе виждала лицето му. Евтиният номер със заслепяващото сияние бе оставил чертите му скрити. Колкото до гласа му, той винаги бе използвал специално устройство, с което да го усили и измени, макар и само с цел да всели страхопочитание в своите поданици. Дори физическата му сила му не беше нещо естествено, защото бе развил тази мускулатура в собствените си биореактори.

Да, щеше да опита да поправи злото, причинено от арогантността и жестокостта на Джадауин — едно същество, което сега беше само малка част от него. Щеше да изработи нови човешки тела в лабораторията и щеше да вкара в тях мозъците на Подарж и сестрите — на маймуните на Кикаха, на Ипсевас и многото други, които щяха да пожелаят. Щеше да позволи на народа на Атлантида да застрои страната си наново и щеше да се опита да не бъде тиран. И нямаше да се намесва в живота на хората, освен ако не станеше абсолютно наложително.

Кикаха го извика пред екрана. Неясно как Аруор бе намерил кон в онази земя на мъртвите и сега го пришпорваше с всички сили.

— Какъв късмет има този дявол! — простена Кикаха.

— Мисля, че по-скоро дяволът е по петите му — възрази Улф. Аруор погледна назад и започна да налага нещастния кон с пръчка.

— Ще успее! — възкликна Кикаха. — Храмът на Повелителя е само на половин миля пред него!

Улф погледна голямата белокаменна постройка на върха на един висок хълм. В нея се намираше тайната стая, която сам бе използвал като Повелител.

— Не! — поклати той глава.

Подарж вече се спускаше в полезрението на камерата, която предаваше тази картина. Тя падаше с висока скорост, крилете бяха присвити, лицето бе източено напред — едно бяло петно на фона на зеленото небе. Следваха я нейните орлици.

Аруор остана на коня, докато краката на животното не се подгънаха. Той падна на земята, но ловко се претърколи. Подарж се хвърли към него. Аруор се стрелна като заек, спасяващ се от ястреб. Харпията го последва в зигзага му, прецени къде ще отскочи при поредната промяна на посоката и заби нокти в гърба му. Той разпери ръце във въздуха, устните му се отвориха в безмълвното „О“ на писъка, останал нечут от наблюдаващите пред екрана.

Аруор падна под тежестта на Подарж. Орлиците се събраха около тях.

Бележки

[1] „Рафълз“ — световно известен луксозен хотел в Сингапур, предпочитан от англичаните в колониалните времена — Бел.пр.

[2] Горска нимфа (мит.), Бел.пр.

[3] Земя на дракона (изопачено от немски — правилното е Драхенланд) — Бел.пр.

[4] Порода светлокафяв кон от Южните щати — Бел.пр.

[5] Bull Sitting, Crazy Horse — двама легендарни вождове на племето сиу, разбили с войските си армията на генерал… при Литъл Бигхорн — Бел.пр.

[6] Златен дъжд (бот.) — дърво, отглеждано заради съцветието си от златножълти цветове — Бел.пр.

[7] „Сбогом и почивай в мир, Кикаха“ (лат.) — Бел.пр.

[8] Шестолъчна звезда, образувана от два пресичащи се равностранни триъгълника — Бел.пр.

[9] Мястото, където се намирал дворът на крал Артур. Около кръглата маса в двореца са седели най-смелите и най-благородни рицари на земята (лег.) — Бел.пр.

[10] Има се предвид Втората книга от Стария завет, в която се говори за излизането на евреите от Египет — Бел.пр.

[11] Исус в еврейската религия — Бел.пр.

[12] студено (нем.) — Бел.пр.

[13] Чувството, че си спомняш за нещо изживяно в миналото, докато на практика то се случва за пръв път — Бел.пр.

[14] Белтъчини — Бел.пр.

[15] Чиста дъска (лат.) — Бел.пр.

Край
Читателите на „Създателят на вселени“ са прочели и: