Серия
Светът на нивата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Private Cosmos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Частен космос. Зад стените на Тера. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.3. Романи. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [A Private Cosmos (1967), Behind the Walls of Terra (1970) / Philip Jose FARMER]. Предговор: Роджър ЗЕЛАЗНИ. Формат: 20 см. Страници: 400. Цена: 83.00 лв.


Въведение

Връщам се в детството си отпреди около една година, когато прочетох „Създател на вселени“[1]. Спомням си, че беше слънчев съботен ден в Балтимор. Взех книгата на Филип Хосе Фармър, на чиято корица имаше зелено небе, като в картините на Гоген, и сива харпия (Подарж), също а-ла-Гоген, с намерението да прочета страница-две, преди да се захвана с моята си работа. Е, този ден не написах нито ред.

Свърших книгата и веднага изтичах до близката книжарница, за да намеря продължението, което знаех, че съществува — „Вратите на съзиданието“. Когато свърших и нея, слънчевата съботна утрин и самият Балтимор бяха изчезнали и нощта постепенно беше изместила деня до самия връх на небето. Следващото нещо, което написах, беше не замисления разказ, а читателско писмо до Филип Хосе Фармър.

Нямах намерение просто да информирам човека, сътворил „Любовниците“, „Огън и нощ“ и „По една жена на ден“, че последните му две книги са най-хубавото нещо, което някога е писал. Ако бе нарисувал картина или бе създал музикално произведение, аз нямаше да мога да направя сравнение с предишните му творби или даже между тях самите. Двете книги, които току-що бях прочел, бяха от приключенско-романтическия жанр и аз просто чувствах, че са изключително добри постижения. Те се различаваха от другите му истории и по стил, и по тема, различаваха се дори помежду си, и следователно, както винаги се случва, бяха несравними. Надявах се да има и трета и бях неизказано доволен да науча, че той работи над нея.

С други думи, повече от една година очаквах книгата, която вие сега държите в ръцете си.

Анализирайки собствените си чувства с цел да установя какво точно ме бе привлякло така силно в първите две книги, аз установих, че има няколко причини за магията, в която те ме бяха вкопчили:

1) Очарован съм от трактовката на темата за физическото безсмъртие и анализа на ползата и вредата от него. Тази тема минава през книгите, като блестящ меден проводник.

2) Идеята за „джобните вселени“ — нещо много по-различно по мое мнение от концепцията за паралелните светове — идеята за такива вселени, създадени да обслужват капризите на разумни и могъщи същества, е много плодотворна. Тук, измежду многото други неща, тя дава възможност за един очарователен Свят на нивата[2].

Филип Фармър населява световете си с герои от онзи тип, който ми доставя огромно наслаждение. Кикаха например е дяволит мошеник — с героични наклонности, изобретателен и страшно привлекателен. Той едва не открадва първата книга от Улф. Герои във втората книга са нещастни, заговорничещи, зли, подли, презрени, гадни индивиди, способни да си прережат един-друг гърлата просто ей-така, но за нещастие съдбата ги е събрала заедно с обща цел за известно време. И понеже страхотно обичам театъра от времето на Елизабет, бях щастлив да науча още в началото на повествованието, че всички те са близки родственици.

 

„Едно същество може да бъде привлекателно или отблъскващо: лебед или октопод; красиво или грозно: беззъба вещица или русокосо дете; добро или зло: Беатриче или Красивата безжалостна дама; исторически факт или измислица: лице, срещнато на пътя, герой от разказ или видение от сън; може да бъде благородно или неподходящо за тема на разговор разговор в дневната… то може да бъде буквално всичко, но при едно абсолютно условие — да внушава страхопочитание.“

 

„Да твориш, да знаеш, да разбираш“

У. Оден

 

Филип Хосе Фармър живее на запад от мен в едно място, известно на света като Калифорния. Никога не сме се срещали, освен на страниците на неговите книги. Възхищавам се на чувството му за хумор и на способността му да намери идеалното финално изречение на всичко, което е написал. Той може да бъде непоколебим, загадъчен, непроницаем, умен и му приляга всеки цвят на емоционалния спектър. Притежава едно невероятно чувство за това кое е свято и кое скверно. Или казано на прост език, той е човек, внушаващ боязън. Има таланта и умението да разрови в онова нематериално място извън Пространството и Времето, наречено Въображение, и да подхване с вещина светите теми, до които всеки писател трябва да се докосне, за да спечели душата ма читателя си.

И понеже използвах името на Оден, налага се да направя и следващата стъпка и се съглася с неговото наблюдение, че един писател не може да чете произведенията на друг, без да ги сравнява със своите. Лично аз го правя непрестанно. И почти винаги излизам от сравнението омекнал и впечатлен, особено когато чета фантастика, написана от Стърджън, Фармър или Бредбъри. Те много добре знаят кое е свято и третират тази материя по онзи транс-субективен начин, при който личните особености изведнъж отстъпват, превръщайки се в универсални понятия и осветяват човешкия дух, като украсена с неонови лампички коледна елха. А щом опре до особености, Филип Хосе Фармър е особен по един много специален начин…

Всичко, което той казва, е нещо, което аз бих искал да кажа, но, по една или друга причина, не съм могъл. Той използва онзи похват, наречен от Хенри Джеймс „ъгъл на виждане“, който макар и да се различава от моя собствен ъгъл, неизменно е в хармония с начина, по който аз чувствам нещата. Но аз не мога да го направя по неговия начин. Това означава, че някой може да направи онова, което обичам най-много, по-добре от мен самия и това ме кара да си дъвча брадата и да си спомням за Джордж Лондон като Мефистофел във „Фауст“ на Гуно на сцената на Метрополитен Опера: Маргарита се възнася на небето, той протяга ръка, но пред него се спуска метална врата, той се хваща за една от пръчките на решетките, вдига за момент поглед към Всевишния, обръща лице, бавно се отпуска на колене и ръката му се плъзга надолу по пръчката… завесата пада — ето така се чувствам и аз. Аз не мога да го направя, но има начин да се направи.

Е, извън тези бележки, какво бих могъл да кажа за някоя конкретна книга на Филип Хосе Фармър?

Шекспир го е казал по-добре в „Антоний и Клеопатра“:

ЛЕПИД

И какъв е на вид този ваш крокодил?

АНТОНИЙ

На вид е като себе си и е на дължина — от главата до опашката — колкото е дълъг; на ширина е също почти колкото е широк и се движи с помощта на двигателните си органи. Храни се с това, което яде, а като умре, същността му се преселва в друго същество.

ЛЕПИД

А на цвят какъв е?

АНТОНИЙ

И цвета му е неговия си.

ЛЕПИД

Странна гадина!

АНТОНИЙ

Много! И сълзите му са мокри.[3]

Наистина, сър, така си е. И то единствено благодарение на комбинацията от талант и умение. Всеки неин продукт е различен, завършен, уникален и този пред нас не прави изключение. Радвам се, че човек като Филип Хосе Фармър ходи сред нас и, в допълнение на това, пише. Не са много тези като него. Даже изобщо няма подобни.

Всъщност прочетете романа му и ще разберете какво искам да кажа.

Днес е студен, сив февруарски ден. Пак съм в Балтимор. Това като че ли няма значение. Чуй ме, Филип Хосе Фармър, който си там някъде на Запад: ако някога си искал да доставиш радост на друго човешко същество, знай, че си успял и че си оцветил много сиви и студени дни в сезоните на моя живот, както и си докоснал по-светлите от тях с онова, което аз ще нарека великолепие и няма да обяснявам по-подробно.

А цветовете на тази книга са ярки и сълзите й са мокри. Защото е написана от Филип Хосе Фармър. Щеше да бъде достатъчно да кажа и само това.

 

Роджър Зелазни

Балтимор, Мериленд.

Бележки

[1] първата книга в серията — Бел.пр.

[2] За който се разказва в „Създател на вселени“ — Бел.пр.

[3] по У. Шекспир „Трагедии“, том 2, в превод на Валери Петров, изд. „Народна култура“, 1974 — Бел.пр.