Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 25 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.


1

Още преди много хилядолетия Повелителите се бяха научили да използват препарати, електроника, хипноза и различни психотехники, за да избегнат нуждата от сън. С дни и месеци наред телата им оставаха свежи и енергични, а погледът в очите им все така остър.

Но съзнанието им в крайна сметка отстъпваше. Те ставаха жертва на халюцинации, на пристъпи на необуздан гняв или ги обхващаше чувство на обреченост. Някои полудяваха завинаги и трябваше да бъдат затваряни или убивани.

И тогава Повелителите установиха, че дори те — създателите на вселени, съществата, чиято наука ги бе извела само едно стъпало под боговете — се нуждаеха от сънища. Подсъзнанието, останало лишено от редовен контакт със спящия и сънуващ мозък, се бе разбунтувало. Неговото оръжие бе станала лудостта, с която събаряше пилоните на разума.

Така че всички Повелители започнаха отново да спят и да сънуват.

Робърт Улф, някога известен като Джадауин, Повелител на Планетата на многото нива — един свят замислен и сътворен от него по подобие на Вавилонската кула — също сънуваше.

Сънуваше как някаква шестолъчна звезда нахлува през прозореца на спалнята му. Въртейки се във въздуха, тя увисна над края на леглото му. Това беше така наречената пандугалуз — един от древните символи на онази религия, която Повелителите отдавна бяха престанали да изповядват. За Улф, който продължаваше да мисли главно на английски, това беше хексакулум. Представляваше шестостен, върху всяка от страните на който имаше издължени четиристенни пирамиди, чийто център излъчваше бяло сияние, а от всеки връх излизаше лъч в различен цвят: аленочервен, оранжев, азурносин, тъмновиолетов, черен и жълт. Целият хексакулум пулсираше като ядрото на звезда, а лъчите драснаха клепачите му. Докосването им приличаше на докосването на домашна котка, извадила нокти, за да събуди предпазливо своя господар.

— Какво искаш? — попита Улф, съзнавайки, че сънува. Хексакулумът представляваше опасност и дори в сенките между лъчите му сякаш се криеше някакво зло. А също така се досещаше, че хексакулумът е изпратен от баща му Уризен, с който не се бе виждал от две хиляди години.

— Джадауин!

Гласът прозвуча безмълвно, а думата сякаш бе изписана от шестте лъча, които се заизвиваха и запреплитаха като огнени змии. Буквите, които изобразяваха, бяха буквите на древна азбука, на която бе изградено оригиналното писмо на Повелителите. Той ги виждаше да просветват пред него, но ги разбираше не толкова с очите си, колкото благодарение на гласа, отекващ някъде дълбоко в главата му. Сякаш лъчите докосваха центъра на съзнанието му и събуждаха този отдавна мъртъв за него глас. Глас толкова дълбок, че разтърсваше с вибрациите си самото му същество, заплашвайки да го завърже в кошмарен възел, който завинаги щеше да запази формата си.

— Събуди се, Джадауин! — заповяда гласът на баща му. Думите подсказаха на Улф, че искрящият хексакулум съществува не само в съзнанието му, а е реален обект. Той отвори очи и впери поглед в извития таван, озарен от дискретно пробягващи по него цветни петна. Извади ръка за да докосне Хризеис — неговата съпруга — но разбра, че другата страна на леглото му е празна.

Осъзнавайки това, той рязко се изправи, огледа се и видя, че нея я няма и в спалнята.

— Хризеис! — извика той. И в същия миг съзря блестящата пулсираща звезда, увиснала на шест стъпки над леглото. И от нея в звук, а не в огън, се разнесе гласът на баща му.

— Джадауин, мой сине и мой враг! Не търси по-низшето същество, което удостои с честта да направиш своя съпруга. Тя замина и няма да се върне!

Улф скочи от леглото. Как бе успяло да проникне това нещо през непроницаемата защита на замъка му? Много преди да бе стигнало до спалнята в сърцето на двореца му, алармените инсталации трябваше да са го предупредили, масивни врати би следвало да са се затворили навсякъде из огромната сграда, бойни лазери, монтирани на ключови места, автоматично би трябвало да са се активирали в състояние на готовност, стотици различни клопки трябваше да очакват неканените гости. И хексакулумът отдавна следваше да бъде пръснат, разсечен, изгорен, взривен, смачкан, потопен.

Вместо това, нито един от сигналните индикатори на огромната стена отсреща не мигаше тревожно. Стената, маскирана с декоративно пано, проблясваше спокойно, сякаш на милион мили наоколо нямаше нищо обезпокоително.

Гласът на баща му Уризен се засмя и каза:

— Да не би сериозно да си беше мислил, че можеш да спреш Господаря на Повелителите с детинските си оръжия? Джадауин, та аз мога да те убия в същия този миг както стоиш така глупаво зяпнал, блед, треперещ и облян в пот!

— Хризеис! — отново извика Улф.

— Хризеис я няма. Тя вече не е в безопасност в леглото ти и в твоята вселена. Беше отведена така бързо и тихо, както крадец отнася брилянт.

— Какво искаш, Татко? — попита Улф.

— Искам да дойдеш за нея. Да опиташ да си я върнеш.

Улф изрева, скочи на леглото и се хвърли през ръба му върху хексакулума. За миг бе забравил всякаква предпазливост и здрав разум, който би му подсказал, че предметът може да бъде фатално опасен. Ръцете му се вкопчиха в многоцветното сияещо нещо. Но се затвориха във въздуха и той се озова на пода, обърнал поглед към мястото, където само до преди секунди беше висял неподвижно хексакулумът. Защото в мига, в който беше докоснал звездоподобния многостен, той бе изчезнал.

Значи, все пак, може би не беше нещо материално. Може би не беше нищо повече от някаква проекция, реализирана по неизвестен за него начин.

Не му се вярваше да е така. Беше по-вероятно хексакулумът да е енергийно образувание, да е сложна конструкция от силови полета, комбинирани в едно и прехвърлени при него от разстояние. И проекторът можеше да се намира в съседната вселена, но можеше да е и през милион вселени от него. Разстоянието нямаше значение. От значение бе, че Уризен беше съумял да проникне през стените на личния свят на Улф. И бе похитил Хризеис под носа му!

Улф не очакваше повече обяснения от баща си. Уризен не бе съобщил къде бе отвел Хризеис, не бе намекнал как Улф би могъл да я намери, нито бе споменал какво възнамерява да й направи. И все пак, Улф знаеше как трябва да постъпи. Той трябваше по някакъв начин да разбере къде се намира скрития личен космос на баща му. След това трябваше да намери входа за тази микровселена. И оттам нататък, трябваше да открие, избегне и обезвреди всички клопки, които Уризен щеше да постави конкретно срещу него. Ако успееше в това начинание — а вероятността това да стане бе нищожно малка — той щеше да се добере до Уризен и можеше да се опита да го убие. Само така щеше да освободи Хризеис.

Такава беше схемата на хилядолетната игра, разигравана от Повелителите. Сам Улф като Джадауин, седми син на Уризен, беше съумял да оцелее след 10000 години смъртоносно забавление. И дължеше това главно на факта, че се бе задоволявал да намира удовлетворение, ограничавайки се със собствената си вселена. За разлика от много други Повелители, той не се бе уморил от света, създаден от самия него. Беше му се наслаждавал… макар и по малко жесток начин, както бе готов да признае сега. Не само бе използвал жителите на своя свят за своите цели, но и бе създал защитни системи, които бяха отнели живота на не един Повелител — мъже или жени, някои сред които негови собствени братя и сестри — и неудачниците бяха умрели бавно и в ужасни мъки. Улф изпитваше раздразнение от спомена за онова, което бе сторил на жителите на своята планета. Не страдаше от угризения на съвестта за Повелителите, които бе убил и измъчвал. Защото те знаеха какво правят, когато опитваха да проникнат в света му, и ако бяха съумели да го сторят, щяха също добре да се позабавляват с него преди той да умре.

Лорд Ванакс бе успял да го запрати във вселената за Земята, макар да бе заплатил това с цената на собственото си оставане там заедно с Джадауин. Трети от Повелителите — Аруор, бе влязъл междувременно във владение на неговата собственост.

Споменът на Джадауин за предишния му живот бе потиснат от шока на загубата, от това, че се бе озовал невъоръжен на чужда планета и без никакъв начин да се върне в своя свят. Така мозъкът на Джадауин се бе превърнал в tabula rasa. Осиновен в Кентъки от едно семейство на име Улф, изпадналият в амнезия Джадауин бе приел името Робърт Улф. Едва на шейсет и шест години бе успял да открие какво се бе случило преди да се изтърколи в несвяст по склона на онзи хълм в Кентъки. Тогава се бе пенсионирал след дълги години преподаване на латински, гръцки и староеврейски във Финикс, щата Аризона. И пак там, след като бе отишъл да разгледа новопостроен дом обявен за продан, той бе направил първата крачка в серията приключения започнала с минаването му през една „врата“ обратно във вселената, която бе създал и управлявал като Повелител в продължение на 10000 години.

Беше се наложило да си пробие път със сила от най-долното ниво на планетата, представляваща своебразна Вавилонска кула, до замъка-дворец на лорд Аруор. Там бе срещнал и се бе влюбил в Хризеис, едно от собствените му творения. И отново беше станал Повелител, макар не същия, който бе напуснал преди. Защото се беше превърнал в човек[1].

Точно сълзите му, предизвикани от загубата на Хризеис и безпокойството за съдбата й, бяха доказателство за тази огромна промяна в него. Никой Повелител не проливаше сълзи по загубата на друго същество, макар да се разказваше, че сам Уризен бил плакал от радост, когато заловил двама от синовете си преди няколко хиляди години.

И понеже не му беше в кръвта да губи време в размисли, Улф се захвана делово с предстоящата му задача. Първо, трябваше да остави надежден човек в двореца за времето на неговото отсъствие. Не искаше да се повтори онова, което беше станало при първото му излизане отвъд границите на собствения му свят. Тогава, след завръщането си, беше заварил друг Повелител на своето място. Имаше само един, който би изпълнил достойно подобна задача и на когото той можеше да се довери безусловно. Това беше Кикаха (роден като Пол Янус Финеган в Тер От, Индиана, Земята). Човекът дал му рога, с помощта на който бе успял да се върне тук. И отново същият, който му бе оказал неоценима помощ във възстановяването на предишното му положение.

Рогът!

С негова помощ той можеше да открие света на Уризен и да отвори врата в него! Улф се отправи през пода от хризопрас към стената и дръпна надолу част от нея, изработена във формата на гигантска орлица, подобна на онези които бе създал на своята планета. И в същия миг дъхът му спря. Скритият в това известно само на него скривалище рог, беше изчезнал. Кухината, в която саморъчно го бе поставил преди време, беше празна.

Значи Уризен не само беше отвлякъл Хризеис, но и му бе откраднал древния Рог на Шамбаримен!

Така да бъде. Улф можеше да плаче за загубата на Хризеис, но не би прахосал и секунда в безполезна печал по загубата на един предмет, колкото и скъпоценен да беше той.

Мина бързо през залите, отбелязвайки, че нито една от алармените инсталации не се беше задействала. Всички мълчаха, сякаш днес бе поредният ден от безметежното съществуване, възцарило се след като Улф си бе възвърнал двореца на върха на този свят. Усети през тялото му да минава тръпка. Винаги се беше страхувал от баща си. И сега, когато беше получил свидетелство за огромната мощ, която той държеше в ръцете си, Улф се страхуваше дори още повече. Но не дотолкова, че да не тръгне по следите му. Щеше да го открие и убие или щеше да умре, опитвайки се да го направи.

Той седна пред огромен пулт с формата на пагода в една от огромните зали, натъпкани с техника и средства за дистанционно управление на различни апарати. Включи устройството, което щеше автоматично да му покаже в предварително програмиран ред картини от различни места на планетата, където беше монтирал видеокамери. Ставаше дума за десет хиляди подобни камери, разположени на четирите нива и маскирани в скали и дървета. Предназначението им беше да го държат в течение на всичко, което ставаше в различни ключови зони на планетата. Той остана пред екрана цели два часа, докато пред очите му оживяваха различни картини. Знаейки много добре, че това може да продължи с дни наред, той въведе образа на Кикаха и остави устройството да го открие само. Ако това станеше, екранът щеше да остане включен към съответната камера и Улф щеше да бъде предупреден.

Следващата му стъпка беше да активира още десет наблюдателни конзоли. Те започнаха автоматично сканиране на паралелните вселени със задачата да открият и идентифицират всички. Данните, с които разполагаше бяха отпреди седемдесет години, което означаваше, че старата бройка от хиляда и осем свята, сигурно щеше съществено да бъде коригирана. Улф се интересуваше именно от допълненията. Уризен отдавна вече не обитаваше света на Гардазринта, където бе израснал и Улф заедно с многото си братя, сестри и братовчеди. Всъщност Уризен, който се уморяваше от своите светове като разглезено дете от играчките си, се беше премествал три пъти след напускането на Гардазринта. Можеше да се очаква, че сега живееше в четвърти свят и именно той трябваше да бъде идентифициран, преди да се проникне в него.

Но дори след като операцията по локализиране завършеше, той пак щеше да изпитва несигурност дали вселената на баща му е била открита. Защото, когато една вселена е изцяло запечатана, тя е неоткриваема. На практика, вселените се откриваха само чрез „вратите“ си, тъй като всяка от тях излъчваше на уникална честота. Ако Уризен бе решил да затрудни максимално задачата на Улф, той можеше да инсталира пулсираща врата. Тя щеше да се отваря през равни или случайни интервали, според избора на Уризен. И ако се случеше да не бъде отворена в момента, когато скенерът на Улф претърсваше конкретния „паралелен коридор“, щеше да си остане скрита. Скенерите щяха да съобщят, че въпросната зона е празна.

Но Уризен искаше Улф да тръгне за него, следователно едва ли бе направил задачата му непосилна или невъзможна.

Дори Повелителите трябваше да се хранят. Улф седна на лека закуска, сервирана му от талос — един от полуорганичните роботи, които изглеждаха като рицари в броня и от които той притежаваше над хиляда. След това взе душ и се избръсна в баня, издълбана в единствен изумруден кристал. После се облече. Обу се в платнени обувки от материя, подобна на рипсено кадифе, избра панталони от същата материя, както и риза с къси ръкави, но с широка извита черна яка от мамонтова кожа, накрая сложи на шията си златна верига. На веригата, издялан от червен нефрит, висеше медальон с образа на Шамбаримен, подарен му лично от великия художник и майстор на расата на Повелителите, когато той, Улф, беше момченце на десет годинки. Червеният нефрит беше единствената ярка окраска в облеклото му, а останалата част бе в убито кафяво. Когато беше в замъка той се обличаше максимално просто или изобщо не се обличаше. Единствено в редките случаи, когато слизаше на долните нива за официални церемонии, изискващи неговото участие, той слагаше тържествените одежди и сложната шапка на Повелител. При повечето от спусканията си обаче, той пътуваше инкогнито, облечен или съблечен според местните обичаи.

Напусна замъка и излезе на една от стотиците висящи градини. На близкото дърво беше кацнало Око — гарван с големината на плешив орел. Беше един от малкото оцелели след атаката срещу двореца, когато Улф бе поел обратно властта си от Аруор. Сега, след смъртта на Аруор, гарваните бяха отново верни на Улф.

Той нареди на гарвана да се спусне и потърси Кикаха. Трябваше да информира за мисията си и останалите Очи на Повелителя, както и орлиците на Подарж. Те от своя страна, трябваше да съобщят на Кикаха, че присъствието му е наложително незабавно. Ако Кикаха получеше съобщението и се появеше в двореца, установявайки, че Улф е заминал, той трябваше да остане като временно изпълняващ ролята на Повелител. И ако след изтичането на разумно дълъг интервал от време Улф не се върнеше, Кикаха можеше да предприеме каквото пожелае.

Той знаеше много добре, че Кикаха ще тръгне да го търси и беше безполезно да се опитва да му забранява да прави това.

Гарванът отлетя щастлив, че му е възложена задача. Улф се върна обратно в замъка. Устройството, което автоматчино търсеше Кикаха, продължаваше да го прави все още безрезултатно. Но търсачите на „врати“, които правеха всяка проверка за някакви микросекунди, в момента извършваха шестото поред сканиране на целия обхват от вселени. Остави ги да си вършат работата, за да минимизира вероятността от изпускане на някоя от вратите с пулсиращо действие. Резултатите от първите пет сканирания вече бяха документирани и разпечатани с класическите символи на древното писмо.

Трийсет и пет нови вселени бяха открити. Измежду всички тях, само една имаше единствена врата.

Улф поиска да разгледа спектралната й характеристика на екрана. Тя имаше крайно необичайна форма — шестолъчна звезда с червено, а не бяло ядро, каквото я бе видял неотдавна. Червено — цвета на опасността!

И сякаш самият Уризен му го бе казал с думи — това беше вратата за неговия свят. Ето ме! Ела и ме хвани… ако се осмеляваш.

Представи си лицето на своя баща, красивите соколови черти, големите очи, блестящи като мокри черни диаманти. Повелителите нямаха възраст, телата им оставаха завинаги във физиологичната примка на първите двайсет и пет години. Но емоциите бяха по-силни от науката на Повелителите и работейки съвместно със своя съюзник времето, те оставяха следите си по твърдата скала на плътта. И последния път, когато бе видял баща си, по лицето му бяха издълбани браздите на омразата. Бог знае колко дълбоки бяха тези лини и сега, тъй като бе повече от очевидно, че Уризен не беше престанал да мрази.

Като Джадауин, Улф бе отвръщал на бащината враждебност със същото. Но не се бе оказал като многото си братя и сестри, опитвали да го убият. Всъщност, Улф просто не бе искал да има нищо общо с него. Преди! Сега го мразеше, заради онова, което бе сторил на невинната Хризеис. Сега той искаше да го убие!

Изработването на врата, която да съвпадне честотно с особената спектрална характеристика на входа за света на Уризен, беше автоматично. Но дори и така, на устройствата им бяха необходими двайсет и два часа, за да завършат устройството. Скенерът междувременно бе свършил претърсването на планетата. Кикаха не се бе озовал в полето на нито една от камерите. Това не означаваше, че неспокойният му по дух приятел не беше на планетата. Той просто можеше да се намира на кое да е от стотиците хиляди места, оставащи извън техния контрол. Защото планетата по площ бе по-голяма от сушата на Земята, а камерите покриваха една наистина нищожна част от нея. Следователно, можеше да мине много време преди Кикаха да бъде открит с тяхна помощ.

Улф реши да не губи повече време. Двойникът на хексакулума беше готов и той можеше да действа. Хапна леко и се напи с вода, защото не знаеше колко време щеше да му се наложи да мине без едното или другото след като минеше през вратата. Въоръжи се с излъчвател, нож, лък и колчан стрели. Примитивните оръжия изглеждаха странни пред високотехнологичните мощни сеячи на смърт, с които щеше да се сблъска. Но една от ирониите на съдбата бе, че понякога те се оказваха крайно ефективни в обстановката на свръхтехнология.

Всъщност, не очакваше, че ще може да използва някое от тези оръжия. Познаваше безкрайно добре многото видове клопки, които Повелителите използваха.

— Така-а — проточи той на глас. — Сега трябва да направя онова, което се иска от мен. Безполезно е да чакам повече.

И пристъпи в тясното пространство на хексакулума-двойник.

Зашиба го силен вятър. Настана тъмнина. Усети как някакви гиганстки ръце го сграбчват. И всичко това само за миг.

Озова се изправен на поляна. Недалече от него се издигаше гора от високи дървета, наблизо се плискаха вълните на синьо море, над главата му се разстилаше червено небе, спуснало се ниско над острова и края на морето. Всяка точка на небето излъчваше светлина, но слънце не се виждаше. Дрехите му все още бяха върху него, макар да му се бе сторило, че вятърът ги смъква по време на прехода. Най-учудващото бе, че не беше загубил и оръжията си.

Това определено не приличаше на крепост на Уризен. Или ако се приемеше, че все пак е, мястото беше най-нетрадиционното място на живот на някой Повелител, което някога беше виждал.

Обърна се към хексакулума, който го беше приел. Но не видя такъв. Вместо него, на висок и плосък камък се издигаше широк шестоъгълник от пурпурночервен метал. Спомни си как нещо го бе тласнало да мине през него и как бе принуден да пристъпи по инерция на пред, за да не падне. Тласъкът не само го беше избутал навън от шестоъгълника, но и го бе накарал да измине няколкото крачки, които сега го отделяха от камъка.

Уризен беше монтирал втора врата в своя хексакулум и го бе пренесъл тук, където и да се намираше това място. Какво се криеше зад този му ход, щеше да стане ясно съвсем скоро.

Улф знаеше какво би се случило, ако опиташе да се върне обратно през вратата. Независимо от това, понеже не бе склонен да приема нещата за самоподразбиращи се, той направи този опит. Леко скочи на камъка и мина през шестоъгълника от другата му страна.

Точно както бе очаквал, вратата се оказа еднопосочна.

Някой се изкашля зад него и той рязко се извърна с излъчвател в ръката.

Бележки

[1] Историята на Робърт Улф е разказана в „Създател на вселени“ — първата книга от серията — Бел.пр.