Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (7)

ШЕСТА ГЛАВА
ОЛЯДО

Единственият им начин на общуване с другите племена, изглежда, е войната. Когато си разказват разни истории (обикновено в дъждовно време), те почти винаги са за битки и за герои. Краят е неизменно смърт — както за героите, така и за страхливците. Ако тези истории могат да бъдат показателни, то прасенцата не очакват да оцелеят във войната. И абсолютно никога не намекват за ни най-мальк интерес към женските на противника — нито за изнасилване, нито за убийства или за робство, — традиционните начини, по които хората третират жените на падналите воини.

Дали това означава, че между отделните племена не съществува генетичен обмен? Съвсем не. Генетичният обмен би могъл да се осъществява от женските, които може да притежават някаква система за извършване на генетични услуги. Като се има предвид очевидното раболепие на мъжките пред женските в общността на прасенцата, това лесно би могло да става, без мъжките изобщо да подозират; или пък им причинява такъв срам, че те не желаят дори да ни го кажат.

Искат да ни разказват за битките. Ето едно типично описание от записките на дъщеря ми Уанда от 2:21 миналата година по време на разговорка в дървената къща:

ПРАСЕНЦЕ (говори на Старк): Той уби трима от братята, без изобщо да го ранят. Никога не съм виждал толкова силен и безстрашен воин. Ръцете му бяха целите в кръв, а сопата в ръцете му — разцепена и покрита с мозъка на моите братя. Знаеше, че е достоен воин, дори след като битката наклони везните си против по-слабото му племе, Dei honra! Eu lhe dei! (Аз му отдавам почит! Отдадох му почит!)

(Другите прасенца цъкат с език и пискат.)

ПРАСЕНЦЕ: Приковах го към земята. Той се бореше яростно, докато не му показах тревата в ръката си. Сетне той отвори уста и затананика непозната песен от далечен край. Nunca sera madeira na mao da gentre! (Той никога няма да бъде пръчка в нашите ръце!) (В този момент всички запяха песен на Женския език — един от най-дьлгите пасажи, които изобщо сме чували.)

(Отбележете, че чест техен навик е да говорят предимно на Старк, сетне, при кулминация или заключение, да превключат на португалски. Като се замислихме после, осъзнахме, че и ние правим същото — в най-емоционалните си действия, минаваме на родния си португалски.)

Това описание на битка може и да не изглежда толкова необичайно, докато човек не чуе достатъчно истории и не осъзнае, че те винаги завършват със смъртта на героя. Явно нямат никакъв вкус към леките комедии.

Либердаде Фигейра де Медичи, „Доклад за вътрешноплеменните модели при лузитанските аборигени“, публикуван в „Обмен на различни култури“, 1964:12:40

По време на междузвездния полет нямаше какво толкова да се прави. След като веднъж бе определен курсът и корабът навлезеше в Промяната на Парк, единствената задача бе да се изчисли колко близко е скоростта му до светлинната. Бордовият компютър определи точната скорост и след това пресметна колко дълго, в субективно време, щеше да продължи пътуването, преди корабът да излезе от Промяната на Парк и да поеме с контролирана подсветлинна скорост. Досущ като да спреш хронометъра, помисли си Ендър. Включваш го, спираш го и състезанието е свършило.

Джейн не можеше много-много да влиза в корабния мозък, затова Ендър прекара осемте дена на пътуването практически сам. Корабните компютри бяха достатъчно умни, за да му помогнат да превключи от испански на португалски. Не беше трудноговорим, но толкова много съгласни не се четяха, че не беше и лесен за разбиране.

След първия-втория час да разговаря всеки ден на португалски с бавния компютър, се превръщаше във влудяваща работа. При всички други негови пътувания Вал беше с него. Не че винаги разговаряха — Вал и Ендър се познаваха толкова добре, че често нямаха какво да си кажат. Ала сега без нея Ендър взе да губи търпение от собствените си мисли; те никога не стигаха до заключение, защото нямаше кой да им нареди да го направят.

Дори Царицата на кошера не можеше да помогне. Мислите й бяха мигновени; свързани не със синапсиса, а с филотите, които бяха недосегаеми от релативистичните ефекти на светлинната скорост. Царицата изживяваше по шестнайсет минути за всяка минута на Ендър — разликата беше прекалено голяма за него, за да успее да получи каквото и да е съобщение от нея. Ако не бе в пашкула, тя щеше да разполага с хиляди отделни бъгери, всеки от които да изпълнява собствената си задача и да предава на огромната й памет преживелиците си. Ала сега тя разполагаше само със спомените си и през тези осем дена на изгнание Ендър започна да разбира горещото й желание да бъде освободена.

Към края на осемте дена той владееше прилично португалски: когато искаше да каже нещо, вече не се налагаше да си превежда от испански. Отчаяно се нуждаеше от човешка компания — би се радвал дори да обсъжда религията с калвинист, само и само да има подръка някой по-умен от компютъра, с когото да си говори.

Корабът изпълни Промяната на Парк; в един неуловим миг скоростта се промени относително спрямо останалата част наВселената. Или по-скоро, както твърдеше теорията, променяше се Вселената, докато звездолетът оставаше неподвижен. Никой не можеше да бъде сигурен кое е вярното, тъй като не можеше да се застане някъде отстрани и да се наблюдава явлението. Никой не можеше да каже, тъй като никой не знаеше защо изобщо действа филотичният ефект; ансибалът бе открит донякъде случайно, ведно с Принципа на Парк за мигновеността. Може да не бе разбираем, но действаше.

Илюминаторите на кораба моментално се изпълниха със звезди, след като светлината отново стана видима във всички посоки. Някой ден учените ще открият защо Промяната на Парк не се нуждаеше от почти никаква енергия. Ендър бе сигурен, че някъде се плащаше страхотна цена за междузвездните пътувания на хората. Веднъж сънува, че при всяко преминаване на звездолет в Промяната на Парк изгасваше по една звезда. Джейн го увери, че не било така, но той знаеше, че повечето звезди са невидими за нас; трилион от тях могат да изчезнат, без изобщо да разберем. С хиляди години ще продължаваме да виждаме фотоните, вече излъчени, преди звездата да изчезне. А когато забележим, че галактиката я няма, ще бъде твърде късно, за да коригираме курса си.

— Пак си изпаднал в параноидно фантазиране — рече Джейн.

— Не можеш да четеш човешки мисли — отвърна Ендър.

— Винаги, когато приключваш междузвезден полет, ставаш мрачен и размишляваш за унищожаването на Вселената. Странно проявление на морската болест при теб.

— Съобщи ли на властите в Лузитания за пристигането ми?

— Това е съвсем малка колония. Тук няма Портови власти, защото не идва почти никой. В орбита има совалка, която автоматично прехвърля хората до едно смешно малко летище.

— И никакви имиграционни проверки?

— Ти си Говорител. Не могат да те отхвърлят. Освен това имиграционните власти се състоят от губернаторката, която е още и кметица, след като колонията и градът са едно. Името й е Фария Лима Мария де Боске, наричана Боскиня, тя ти изпраща поздрави и би искала да си заминеш, тъй като си имат достатъчно проблеми и без пророк на агностицизма, който да мъти главите на добрите католици.

— Тя ли каза това?

— Всъщност — не на теб, епископ Перегрино й го каза и тя се съгласи. Ала нейната служба изисква да те приеме. Ако й кажеш, че са суеверни глупци и идолопоклонници, тя вероятно ще въздъхне и ще рече: „Надявам се да запазите това свое мнение за себе си.“

— Нещо криеш — забеляза Ендър. — Какво не би искала да узная?

— Новиня е отменила искането си за Говорител. Пет дена, след като го е изпратила.

Разбира се, според Междузвездния кодекс, след като веднъж Ендър бе поел на път в отговор на молбата й, тя не можеше да бъде отказана законно; ала въпреки всичко това променяше нещата, защото вместо да очаква двайсет и две години с нетърпение пристигането му, тя щеше да се бои от него, щеше да негодува против това, че е дошъл, понеже бе променила решението си. Той бе очаквал тя да го посрещне като добър приятел. А сега щеше да бъде дори по-враждебна от католическата общност.

— Значи е направено всичко, за да се улесни задачата ми — въздъхна той.

— Е, не е чак толкова зле, Андрю. Знаеш ли, междувременно двамина други са поискали да дойде Говорител и те не са отменили молбите си.

— Кои са те?

— По най-удивително съвпадение това са синът на Новиня Миро и дъщеря й Ела.

— Не е възможно те да са познавали Пипо. Защо ще ме викат да говоря за смъртта му?

— О, не, не става дума за смъртта на Пипо. Ела извика Говорител само преди шест седмици, за да говори за смъртта на баща й — съпругът на Новиня Маркос Мария Рибейра, наричан Марсау. Той просто рухнал в един бар. Не от алкохол — бил е болен: смъртоносно загниване.

— Тревожа се за теб, Джейн, така си погълната от състрадание…

— Теб повече те бива по състраданието. А мен — по сложните проучвания в подредените структури от данни.

— А момчето? Как беше името му?

— Миро. Той е поискал Говорител преди четири години. Заради смъртта на сина на Пипо — Либо.

— Либо не би могъл да е на повече от четирийсет години.

— Помогнали са му да умре преждевременно. Нали разбираш, той бе ксенолог — или зенадор, както му викат на португалски.

— Прасенцата…

— Същата смърт като на баща му. Органите — извадени и подредени по идентичен начин. Три прасенца бяха екзекутирани по аналогичен начин, докато ти пътуваше. Но в труповете на прасенцата посаждат дървета; за мъртвите хора тази чест не се полага.

Двама ксенолози, убити от прасенцата в рамките на едно поколение.

— Какво решение взе Междузвездният съвет?

— Много е сложно. Продължават да се колебаят. Още не са одобрили някой от учениците на Либо за ксенолог. Едната кандидатка е дъщерята на Либо — Уанда. А другият е Миро.

— Поддържат ли контакт с прасенцата?

— Официално не. Има известно противоречие и по това. След смъртта на Либо Съветът забрани контакти по-често от веднъж месечно. Ала дъщерята на Либо категорично отказа да се подчини на заповедта.

— И не са я отстранили?

— Мнозинството, с което бе взето решението да се ограничат до минимум контактите, бе съвсем нищожно. А за санкционирането й изобщо нямаше мнозинство. Същевременно те се безпокоят, че Миро и Уанда са толкова млади. Преди две години бе изпратена група учени от Каликут. Те би трябвало да поемат надзора върху делата на прасенцата след още само трийсет и три години.

— Имат ли някаква представа защо този път прасенцата са убили ксенолога?

— Никаква. Но ти нали си тук тъкмо за това?

Отговорът би могъл да бъде съвсем лесен, ако не беше Царицата на кошера, която се размърда леко в подсъзнанието му. Ендър я усети като вятър, които разлюлява листата на дърво — едно изшумоляване, слабо размърдване и слънчева светлина. Да, той беше тук, за да говори от името на мъртвите. Но беше тук и за да върне мъртвите към живота.

<Това е добро място.>

Всички са винаги с по една стъпка пред мен.

<Тук има мозък. Много по-ясен от който и да е познат ни човешки ум.>

Прасенцата? Нима мислят по същия начин като вас?

<Той знае за прасенцата. Малко време; той се бои от нас.>

Царицата на кошера се оттегли и Ендър остана да разсъждава върху мисълта, че в случая с Лузитания бе лапнал по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.

* * *

Епископ Перегрино лично изнесе проповедта. Това беше лош знак. Никога не е бил вълнуващ оратор и сега речта му бе толкова усукана и многословна, че през половината време Ела дори не схващаше за какво става дума. Куим се правеше, че разбира, естествено, защото според него епископът не би могъл никога да сгреши. Малкият Грего обаче не направи и опит да прояви някакъв интерес. Дори когато сестра Ескуечименту се разхождаше по пътечката, а тя имаше жестока хватка и остри нокти, Грего безстрашно вършеше всички бели, които му идваха на ум.

Днес измъкваше нитовете от облегалката на пластмасовата пейка пред тях. Ела се безпокоеше от силата му — един шестгодишен хлапак не би трябвало да може да вкара отвертка под главичката на термично закрепения нит. Не беше сигурна дали тя самата би могла да го направи.

Ако татко бе тук, разбира се, дългата му ръка щеше да се плъзне и леко, о, толкова леко, щеше да вземе отвертката от ръката на Грего. Щеше да попита: „Откъде взе това?“ и Грего щеше да го погледне с широко отворени невинни очи. По-късно, като се приберат от службата, татко щеше да се нахвърли върху Миро, че оставя инструменти където му падне, ще го нарича с ужасни имена, ще го обвинява за всички неприятности в семейството, а Миро ще понесе всичко мълчаливо. Ела щеше да опита да се залиса с приготвянето на вечерята. Куим щеше да седи безполезен в ъгъла, щеше да прехвърля зърната на броеницата и да шепне ненужните си молитвички. Олядо бе късметлия, с неговите електронни очи — той просто ги изключваше или си пускаше някоя любима сцена от миналото и не обръщаше никакво внимание. Куара щеше да се свие от страх в ъгъла. А малкият Грего щеше да стои тържествуващ, стиснал крачола на татко, щеше да гледа как вината за всичко, което е направил, се стоварва върху главата на Миро.

При тази сцена, извикана от паметта й, Ела потръпна. Ако всичко свършеше дотам, щеше да е поносимо. Но после Миро щеше да излезе, те щяха да вечерят, а сетне…

Паякоподобните пръсти на сестра Ескуечименту се стрелнаха; ноктите й се забиха в ръката на Грего. Той мигновено изпусна отвертката. Разбира се, тя би трябвало да изтрополи върху пода, ала сестра Ескуечименто не бе глупачка. Тя се наведе и я хвана с другата си ръка. Грего се ухили. Лицето й беше само на сантиметри от коляното му. Ела се досети какво си бе наумил, посегна да го спре, но твърде късно — коляното му се заби в устата на сестра Ескуечименту.

Тя ахна от болка и пусна Грего. Той грабна отвертката от отпуснатата й ръка. Поставила длан пред разкървавената си уста, тя изтича по пътечката. Грего продължи разрушителната си работа.

Татко е мъртъв, напомни си Ела. Думите прозвучаха като музика в съзнанието й. Татко е мъртъв, ала е още тук, защото е оставил това чудовищно наследство след себе си. Отровата, която е влял у нас, още съзрява и в крайна сметка ще ни убие всичките. Когато почина, черният му дроб беше дълъг само пет сантиметра, а далак изобщо не откриха. На тяхно място бяха израсли странни, мастни органи. Нямаше име за болестта му; тялото му бе полудяло, сякаш забравило за модела, по който се изграждат човешките тела. И сега болестта продължава да живее у децата му. Не в телата, а в душите ни. Съществуваме така, както се очаква от едни нормални деца; дори видът ни е същият. Ала всеки от нас е по някакъв свой начин заместен от имитация на дете — с безформена, зловонна, тлъста гуша, израсла от душата на татко.

Може би щеше да е по-различно, ако мама се опитваше да поправи нещата. Но тя се интересуваше само от микроскопите и генетично подсилените си житни растения или от каквото там работеше.

— …така нареченият Говорител на мъртвите! Ала има само Един, който може да говори от името на мъртвите, и той е Саградо Кристо…

Думите на епископ Перегрино привлякоха вниманието й. Какво говореше той за Говорителя на мъртвите? Не би могъл да знае, че тя го е извикала…

— …законът изисква да се отнесем вежливо към него, но не и с вяра! Истината не може да бъде открита в разсъжденията и хипотезите на един недуховен човек, а в учението и традициите на Църквата-майка. Затова, когато го срещнете, усмихвайте му се, но не разкривайте сърцата си!

Защо отправяше той това предупреждение? Най-близката планета бе Трондхайм, на разстояние от двайсет и две светлинни години, а и точно там едва ли имаше Говорител. Щяха да минат десетилетия, преди да пристигне тук Говорител, ако изобщо пристигне. Тя се наведе пред Куара, за да попита Куим — би трябвало той да е слушал:

— Какви са тези неща за Говорителя на мъртвите? — прошепна.

— Ако беше слушала, сама щеше да разбереш.

— Ако не ми кажеш, ще ти счупя главата.

Куим се ухили самодоволно, за да й покаже, че не се бои от заплахите й. Ала тъй като фактически се боеше, й каза:

— Оказва се, че когато е умрял първият ксенолог, някакъв нещастен неверник е поискал да дойде Говорител; и Говорителя пристига този следобед; той е вече в совалката и кметицата Боскиня е тръгнала да го посрещне, когато кацне.

Това не влизаше в сметките й. Компютърът не й бе съобщил, че Говорителя вече е на път. Той би трябвало да дойде след години, за да говори за смъртта на чудовището, наричано баща, което най-сетне бе ощастливило семейството, като рухна мъртво: истината щеше да придойде като светлина, която да освети и пречисти миналото им. Ала татко бе умрял твърде скоро, за да се Говори за него сега. Пипалцата му още се подаваха от гроба и смучеха от сърцата им.

Проповедта свърши, а с нея — и службата. Тя хвана здраво Грего за ръката, опитваше се да му попречи да грабне нечия книга или чанта, докато си пробиваха път в тълпата. Куим не го биваше за нищо, но поне носеше Куара, която винаги се вцепеняваше, когато трябваше да си проправи път всред непознати. Олядо отново включи очите си и се погрижи за себе си, намигаше механично на някаква петнайсетгодишна полудевица, която се надяваше да ужаси днес. Ела коленичи пред статуите на Ос Венерадос, нейните отдавна мъртви дядо и баба — полусветци. Гордеете ли се, че имате такива хубави внучета?

Грего се усмихваше самодоволно; ами да, в ръката си държеше бебешка обувка. Ела се помоли наум детето да не е пострадало при сблъсъка. Взе обувката от Грего и я остави на малкия олтар, където свещите горяха — постоянни свидетели на чудото на Десколадата. Родителите на бебето щяха да я намерят там.

* * *

Кметицата Боскиня бе в добро настроение, докато колата се носеше над ливадата между летището и селището Милагре. Тя посочи стадата полудомашни кабра, местен вид, от който се получаваха тъкани за дрехи, но чието месо не ставаше за храна на хората.

— Прасенцата ядат ли ги? — попита Ендър.

Тя повдигна вежда:

— Не знаем толкова много за прасенцата.

— Знаем, че живеят в гората. Излизат ли понякога в равнината?

Тя сви рамене:

— Това ще решат фрамлингите.

В първия миг Ендър бе шокиран да чуе тази дума; но, да, разбира се, последната книга на Демостен бе публикувана преди двайсет и две години и бе разпространена в Стоте свята по ансибала. Утленинг, фрамлинг, раман, варелсе — това бяха вече термини в езика Старк и навярно не представляваха някаква особена новост за Боскиня.

Липсата на любопитство към прасенцата у нея го накара да се почувства малко неловко. Не можеше хората от Лузитания да не се интересуват от прасенцата — те бяха причината да бъде издигната високата, непреодолима ограда, отвъд която никой, освен зенадорите, не можеше да прекрачи. Не, не й липсваше любопитство, тя просто избягваше темата. Дали защото склонните към убийство прасенца бяха болезнена тема, или защото не се доверяваше на Говорителя на мъртвите — това той не можа да прецени.

Изкачиха един хълм и тя спря. Колата леко се спусна върху шейната си. Под тях, покрай покритите с трева хълмове, се виеше широка река; отвъд нея по-далечните хълмове бяха изцяло гористи. Край оттатьшния бряг на реката тухлени и измазани къщи с керемидени покриви оформяха живописен град. На отсамния бряг бяха накацали стопански постройки, дългите и тесни ниви достигаха до хълма, на който се бяха спрели Ендър и Боскиня.

— Милагре — рече Боскиня. — На най-високия хълм е катедралата. Епископ Перегрино помоли хората да бъдат учтиви и услужливи към теб.

По тона й Ендър схвана: дал им е да разберат, че ще си имат работа с опасен агент на агностицизма.

— Докато Господ не ме порази мъртъв ли? — попита той.

Боскиня се усмихна:

— Бог ни дава пример за християнска търпимост и ние очакваме всички в града да го следват.

— Хората знаят ли кой ме е повикал?

— Който и да е той, това е тайна.

— Освен кметица, ти си и губернатор. Имаш известни привилегии за сдобиване с информация.

— Знам, че първото искане да дойдеш бе отменено, но твърде късно. Знам също, че още двамина са поискали през последните няколко години идването на Говорител. Но трябва да си наясно, че повечето хора са доволни, че са напътствани и утешавани от свещеници.

— Ще изпитат облекчение, като разберат, че не се занимавам с напътствия и утешения.

— Любезното ти предложение, да получим твоя товар от скрика, ще те направи доста известен по баровете и може да бъдеш сигурен, че сума суетни жени ще започнат да носят кожи през следващите месеци. Наближава есента.

— Случи се така, че се сдобих със скриката заедно със звездолета; на мен не ми трябва, затова не очаквам специални благодарности. — Той погледна грубата, прилична на козина трева около себе си. — Тази трева местна ли е?

— И безполезна. Не можем да я използваме дори за рогозки. Ако я окосиш, тя се рони и се превръща в прах след първия дъжд. Ала тук, в нивите, най-разпространената култура е специален вид амарант, създаден от нашите ксенобиолози. Оризът и пшеницата не се развиват добре и не може да се разчита на добра реколта, но амарантът е толкова устойчив, че се налага да използваме хербициди по границите на нивите, за да попречим на разпростирането му.

— Защо?

— Този свят е под карантина, Говорителю. Амарантът така добре се пригажда към окръжаващата среда, че скоро би задушил местните треви. А идеята е да не превръщаме Лузитания в земеподобна планета. Идеята е да се ограничи до минимум въздействието ни върху този свят.

— И поради това на хората сигурно не им е лесно.

— В нашия анклав, Говорителю, ние сме свободни и животът ни е пълноценен. А отвъд оградата… там и без това никой не иска да ходи.

Тонът й бе мрачен и изпълнен с потиснато чувство. Ендър разбра, че страхът от прасенцата се бе загнездил дълбоко.

— Говорителю, знам, мислиш си, че се страхуваме от прасенцата. И това може би е вярно за някои от нас. Но онова, което мнозинството изпитваме през повечето време, изобщо не е страх. То е омраза. Отвращение.

— Никога не сте ги виждали.

— Сигурно знаеш за двамата зенадори, които бяха убити, предполагам, че първоначално си бил повикан, за да Говориш за смъртта на Пипо. Но и двамата — и Пипо, и Либо — тук бяха обичани хора. Особено Либо. Той беше мил и щедър човек и скръбта след смъртта му бе искрена и всеобща. Трудно е да се разбере как е възможно прасенцата да постъпят с него така. Дом Кристау, игуменът на Фильос да Менте де Кристо, казва, че сигурно им липсва нравствено чувство. Това би могло, казва още той, да значи, че са животни. Или че са непорочни, още невкусили забранения плод. — Тя се усмихна напрегнато. — Но това е теология и сигурно не означава нищо за теб.

Той не отговори. Бе свикнал с това, религиозните хора да смятат, че свещените им притчи сигурно звучат абсурдно за невярващите. Ала Ендър не считаше себе си за невярващ, той изпитваше силно свято чувство към множество притчи. Не можеше обаче да го обясни на Боскиня. С времето тя сама щеше да промени представите си за него. Сега изпитваше подозрение, но той вярваше, че ще може да я спечели; за да бъде добра кметица, би трябвало да притежава умението да възприема хората такива, каквито са, а не каквито изглеждат.

Той промени темата:

— Фильос да Менте де Кристо — португалският ми не е много добър, — но не означава ли това „Синовете на Христовия ум“?

— Това е сравнително нов орден, основан само преди четиристотин години, със специална вула на папата…

— О, аз познавам Децата на Христовия ум, кметице. Говорих за смъртта на Сан Анджело на Моктесума, в град Кордова.

Тя се ококори:

— Значи е вярно!

— Чувал съм много версии на тази история, кметице Боскиня. Една от тях е, че на смъртния си одър Сан Анджело бил обладан от дявола, затова обявил на всеослушание немислимите обреди на езическия Абладор де лос Муертос.

Боскиня се усмихна:

— Има нещо такова в историята, която се разправя шепнешком. Дом Кристау казва, че това, естествено, са глупости.

— Случи се така, че Сан Анжело, преди да бъде канонизиран, присъства на мое Говорене за жена, която познаваше. Болестта в кръвта му вече го убиваше. Той дойде при мен и рече: „Андрю, за мен вече се носят ужасни лъжи: че съм правил чудеса и че трябва да бъда обявен за светец. Ти трябва да ми помогнеш. Трябва да кажеш истината след смъртта ми.“

— Но чудесата бяха удостоверени и той бе канонизиран само деветдесет години след смъртта си.

— Да. Е, ами това е отчасти по моя вина. Когато Говорих за смъртта му, потвърдих сам няколко от чудесата.

Сега тя се засмя с глас:

— Говорител на мъртвите, повярвал в чудеса?

— Погледни хълма на катедралата. Колко от тези сгради са за свещениците и колко са на училището?

Боскиня веднаха схвана намека и го изгледа сърдито:

— Фильос да Менте де Кристо се подчиняват на епископа.

— Само дето съхраняват цялото познание и го преподават, независимо дали епископът одобрява това, или не.

— Сан Анджело може и да ти е позволил да се бъркаш в църковните дела. Мога да те уверя обаче, че епископ Перегрино няма да го допусне.

— Дошъл съм да Говоря за една обикновена смърт и ще спазвам закона. Смятам ще се уверите, че ще нанеса по-малко щети, отколкото очаквате, и може би — доста повече добрини.

— Ако си дошъл да Говориш за смъртта на Пипо, Говорителю пелос Мортос, ще нанесеш единствено вреда. Остави прасенцата зад оградата. Ако зависеше от мен, никое човешко същество нямаше да прекрачи отново отвъд оградата.

— Надявам се да мога да наема някоя стая.

— Нашият град е застоен, Говорителю. Всеки си има къща и няма къде другаде да иде — защо тогава да поддържаме странноприемница? Можем да ти предложим една от малките пластмасови къщички, издигнати от първите колонисти. Малка, но с всички удобства.

— Тъй като не се нуждая от много удобства или от голяма площ, сигурен съм, че ще ме задоволи. И очаквам с нетърпение да се запозная с дом Кристау. Там, където има последователи на Сан Анджело, истината има свои приятели.

Боскиня изсумтя и подкара отново колата. Както и бе предвидил Ендър, предубеденото й мнение за Говорителя на мъртвите бе поразклатено. Като си помисли само човек, че той е познавал лично Сан Анджело и се е възхищавал на Децата. Не това им внушаваше да очакват епископ Перегрино.

* * *

Стаята бе съвсем оскъдно мебелирана и ако Ендър имаше повече багаж, щеше да се чуди къде да го дене. Както винаги досега обаче, той бе в състояние да разопакова вещите си след междузвезден полет само за няколко минути. В чантата му остана само вързопът с пашкула на Царицата на кошера; той отдавна се бе научил да не се чувства неловко от нелепицата, да скътва бъдещето на една великолепна раса в брезентовата си торба под леглото.

— Може би това ще бъде мястото — прошепна той.

Пашкулът беше хладен, почти студен, въпреки пешкирите, в които бе увит.

<Това е мястото.>

Чувстваше се обезсилен от нейната увереност. Нямаше и намек за молба, за нетърпение или за някакво друго чувство, което да изплува. Само абсолютна увереност.

— Ще ми се и аз да отсека така — рече той. — Би могло да е мястото, ала всичко зависи от това дали прасенцата ще са в състояние да се справят с вашето, присъствие тук.

<Въпросът е дали ще могат да се справят с вас, хората, без нас.>

— Необходимо е време. Дай ми няколко месеца.

<Разполагай с всичкото време, което ти е необходимо. Сега вече не бързаме.>

— Кого откри? Доколкото си спомням, ти ми каза, че не можеш да общуваш с никого другиго, освен с мен.

<Онази част от ума ни, който съдържа мислите ни, наричани от вас филотичен импулс, енергията на ансибала, е много студена и корава у човешките същества. Ала у този, когото намерихме тук, у един от многото, които открихме, филотичният импулс е далеч по-силен, много по-ясен, по-лесен за засичане, той ни чува по-лесно, той вижда нашите спомени, ние виждаме неговите, лесно го намираме и, прости ни, скъпи приятелю, прости ни, ако изоставим трудната задача да говорим с твоя ум и се върнем при него и заговорим с него, защото той не ни принуждава да търсим с такова усилие думите и картините, достатъчно ясни за твоя аналитичен ум, понеже ние го чувстваме като слънчева светлина, като топлината на слънцето върху лицето му, върху нашето лице, чувстваме хладната вода, дълбоко в корема си и движението, тъй нежно и съвършено, като лек ветрец — всичко това, което не сме изпитвали от три хиляди години, прости ни, ние ще бъдем с него, докато не ни събудиш, докато не ни настаниш тук, защото ти ще го направиш, ще откриеш по свой начин и през своето време, че това е мястото, тук е нашият дом…>

Сетне той изгуби нишката на мислите й, усети как изтича като сън, който забравяш със събуждането си, колкото и да се опитваш да го опазиш и съживиш. Ендър не бе сигурен какво бе открила Царицата, но каквото и да бе то, той самият трябваше да се съобразява с Междузвездния кодекс, с Католическата църква, с младите ксенолози, които дори можеха да не го допуснат до прасенцата, с една ксенобиоложка, която бе променила решението си да го покани тук, и с още нещо, може би най-трудното от всички неща: ако Царицата на кошера решеше да остане тук, то и той трябваше да остане. Толкова време съм бил откъснат от човечеството, помисли си той, само ходя да се меся, да си навирам носа, да наранявам и да лекувам, а после отново да си тръгвам недосегнат. Как бих могъл да стана част от този свят, ако се наложи да остана тук? Единственото, от което съм бил частица, бе армията от малки момчета във Военното училище и Валънтайн; а сега и тях ги няма, и двете са къс от миналото…

— Какво, самотата ли те притисна? — попита Джейн. — Чувам как пулсът ти спада, а дишането ти става тежко. В следващия миг или ще заспиш, или ще умреш, или ще се разплачеш.

— Доста по-сложен съм, отколкото си мислиш — рече весело Ендър. — Предвкусвам самосъжаление по повод на страдания, които още не са дошли.

— Много добре, Ендър. Давай по-скоро. Можеш да се въргаляш така дълго още. — Терминалът оживя, показа Джейн като прасенце в редица от дългокраки танцьорки, които мятаха високо разкошни нозе. — Хайде, поупражнявай се, ще се почувстваш много по-добре. В края на краищата вече си разопакова багажа. Какво чакаш?

— Не знам дори къде се намирам, Джейн.

— Те наистина нямат карта на града — обясни Джейн. — Всеки знае къде се намира всичко. Но имат карта на канализацията си, разпределена по райони. Мога да екстраполирам къде се намират всички сгради.

— Покажи ми тогава.

Над терминала се появи триизмерен модел на града. Ендър можеше и да не е много желан тук, стаята му можеше и да е малка, но поне бяха проявили вежливостта да му предоставят терминал. Не беше стандартният домашен образец, а доста по-сложен симулатор. Бе в състояние да проектира в пространството холограми, шестнайсет пъти по-големи, отколкото повечето терминали, с четири пъти по-висока разделителна способност. Илюзията бе толкова пълна, че Ендър в един шеметен миг се почувства като Гъливер, надвесил се над лилипут, който още не се е уплашил от него, не е усетил рушителната му мощ.

Имената на различните райони висяха във въздуха над всеки канализационен квартал.

— Ти се намираш тук — рече Джейн. — Вила „Веля“ в стария град. Прасата (площадът) е само на една пряка от теб. Там се провеждат обществените събрания.

— Имаш ли карта на земите на прасенцата?

Картата на града бързо се плъзна към Ендър, по-близките очертания изчезнаха с появяването на нови в далечината. Все едно че летеше над тях. Досущ като вещица, помисли си Ендър. Границата на града беше маркирана с ограда.

— Тази бариера е единственото нещо, което стои между нас и прасенцата — рече Ендър.

— Тя генерира електрическо поле, което активизира всички чувствителни на болка нерви, ако някой навлезе в полето — каза Джейн. — Само да го докоснеш, и всичките ти вътрешности се разхлопват — имаш чувството, че ти режат пръстите с пила.

— Приятна мисъл. Да не се намираме в концентрационен лагер? Или в зоологическа градина?

— Зависи от гледната точка — рече Джейн. — Това е оградата от страната на хората, които са свързани с останалата Вселена, и от страна на прасенцата — които са в капана на собствения си свят.

— Разликата е в това, че те не са наясно какво губят.

— Знам — рече Джейн. — Това е най-очарователното качество на хората. Вие сте толкова сигурни, че животните не бива да умират от завист, загдето не са имали късмета да се родят като хомо сапиенси! Ксенолозите никога не са навлизали дълбоко в земите на прасенцата. Общността на прасенцата, с която се занимават, е на по-малко от километър навътре в тази гора. Прасенцата живеят в дървена къща — всичките мъжки заедно. Не знаем дали имат друго селище, спътниците успяха да потвърдят само, че всяка гора, като тази, изхранва долу-горе цялата популация, която една култура на ловци и събирачи на храна може да поддържа.

— Ловуват ли?

— Повече събират храна.

— Къде са загинали Пипо и Либо?

Джейн освети парче земя, покрито с трева, върху склона, който водеше към дърветата. Едно голямо дърво растеше самичко наблизо, а две по-малки — недалеч от него.

— Тези дървета — провлачи Ендър. — Не си спомням да съм ги виждал толкоз близо на холограмите, които разглеждах на Трондхайм.

— Оттогава са минали двайсет и две години. Голямото дърво е посадено от прасенцата в трупа на бунтар, на име Рутър, който бе екзекутиран, преди да бъде убит Пипо. Другите две дървета са в резултат на по-скорошни екзекуции на прасенцата.

— Бих искал да знам защо садят дървета за прасенцата, но не и за хората.

— Тези дървета са свещени — рече Джейн. — Пипо е регистрирал, че много от дърветата в гората носят имена. Либо е предположил, че това може би са имената на мъртвите.

— А хората просто не са част от този модел на обожествяване на дървета. Е, това е доста вероятно. Само дето открих, че тези ритуали и митове не се зараждат току-така. Обикновено има някаква причина за тяхната поява, която е свързана с оцеляването на общността.

— Андрю Уигин — антрополог?

— Най-добрият начин да се изследва човечеството е да се изследва човекът!

— Тогава отивай и изучи някои хора, Ендър! Семейството на Новиня например. Между другото, на компютърната мрежа официално е забранено да ти показва кой къде живее.

Ендър се усмихна:

— Значи Боскиня не е чак толкова дружелюбна, колкото изглежда.

— Ако попиташ къде живеят хората, те ще узнаят къде отиваш. Ако не искат да идеш там, никой няма да ти каже къде живеят.

— Ти можеш да преодолееш тази забрана, нали?

— Вече съм го направила.

Една светлинка премигваше близо до линията на оградата, зад хълма на обсерваторията. Бе възможно най-усамотеното място, което можеше да се намери в Милагре. Малко друга къщи бяха построени така, че от тях оградата да се вижда през цялото време. Ендър се почуди защо Новиня бе избрала да живее толкова близо до оградата и толкова далеч от съседите си. Може би изборът е бил на Марсау.

Най-близкият квартал беше „Вила Атраш“, сетне идваше „Ас Фабрисиаш“, който се простираше досами реката. Както подсказваше името му, той се състоеше предимно от малки фабрики, които произвеждаха метали и пластмаси, преработваха храните и влакната, използвани в Милагре. Добра, стегната, самозадоволяваща се икономика. А Новиня бе избрала да живее далеч от всичко, незабележима, невидима. Да, сега вече Ендър беше сигурен, че изборът е бил неин. Как живееше? Тя никога не бе принадлежала на Милагре. Не бе никак случайно, че и трите молби за идването на Говорител бяха от нея и от децата й. Самият акт на повикването на Говорител бе предизвикателство, знак на неподчинение, знак, че те не се причисляваха към най-набожните католици в Лузитания.

— И все пак — рече Ендър — трябва да помоля някой да ме заведе там. Не бива да им давам да разберат веднага, че от мен не могат да скрият никаква информация.

Картата изчезна и над терминала се появи лицето на Джейн. Тя бе пропуснала да нагласи изображението си спрямо по-големия терминал, затова главата й беше многократно по-голяма от нормалните човешки размери. Бе доста внушителна. А симулацията беше съвършена — чак до порите на лицето й.

— Всъщност, Андрю, те не могат да скрият нищо от мен.

Ендър въздъхна:

— Ти имаш оправдан интерес от това, Джейн.

— Знам. — Тя намигна. — Но ти нямаш.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ми се доверяваш?

— Ти излъчваш миризма на безпристрастност и на чувство за справедливост. Но аз съм човек в достатъчна степен, за да искам преференциално отношение, Андрю.

— Ще ми обещаеш ли поне едно нещо?

— Каквото и да е, мой кръвни приятелю.

— Когато решиш да скриеш нещо от мен, ще ми кажеш ли поне, че няма да ми кажеш?

— Това вече е твърде дълбокомислено за мен горката. — Сега изображението й бе карикатурно, твърде женствено.

— Нищо не е прекалено дълбокомислено за теб, Джейн. Направи услуга и двама ни. Не ме подсичай в коленете.

— Докато се занимаваш със семейство Рибейра, би ли искал аз да свърша нещо?

— Да. Открий всички признаци, по които Рибейрови се отличават значително от останалите хора в Лузитания. И всички конфликтни точки между тях и властите.

— Ти заповядваш, аз се подчинявам.

И тя отново изпълни сцената на изчезващия в бутилката дух.

— Ти ме подмами тук, Джейн. Защо се опитваш да ме обезкуражиш?

— Не се опитвам. И не съм те подмамила.

— Изпитвам недостиг на приятели в този град.

— Може да ми довериш дори живота си.

— Не се безпокоя за живота си.

* * *

Площадът беше изпълнен с деца, които играеха футбол. Повечето от тях жонглираха, показваха колко дълго могат да задържат топката във въздуха, като използват само крака и глава. Две от тях обаче бяха в жесток двубой. Момчето ще ритне топката с все сила към момичето, застанало на по-малко от три метра разстояние. Тя ще си остане на място, ще поеме удара, без да трепне, независимо колко силен е той. Сетне тя ще ритне, а той ще се опита също да не трепне. Малко момиченце се грижеше за топката — носеше я всеки път, когато се отбиваше от жертвата.

Ендър направи опит да попита някои от момчетата дали знаят къде е къщата на Рибейрови. Отговорите бяха неизменно свиване на рамене; след като настоя, някои от тях тръгнаха да се разотиват, скоро повечето от децата напуснаха площада. Ендър се запита какво ли бе казал епископът на всички за Говорителите.

Двубоят обаче продължаваше с неотслабваща сила. И сега, след като площадът не беше така оживен, Ендър забеляза, че участваше и още едно дете. Гледано откъм гърба, в него нямаше нищо необичайно, но когато Ендър се придвижи до средата на площада, видя, че нещо не бе наред с очите му. Потрябва му само миг, за да установи: момчето имаше изкуствени очи. И двете изглеждаха лъскави, с метален блясък, и Ендър знаеше как действат. Само едното око се използваше за зрение, ала то извършваше четири отделни визуални сканировки, сетне разделяше сигнала, за да подаде на мозъка истинска „бинокълна“ картина. Другото око поддържаше захранването, компютърния контрол и външния интерфейс. Когато поискаше, момчето можеше да запише кратка поредица от изображения в ограничената фотопамет, навярно не повече от трилион бита. Дуелистите го използваха за арбитър; ако оспорваха някоя точка, той можеше да повтори сцената в забавен каданс и да им каже какво се е случило.

Топката удари момчето право в слабините. То видимо трепна, но това не трогна момичето:

— Той се завъртя, видях как бедрата му помръднаха!

— Не съм! Ти ме удари, но аз изобщо не съм хитрувал!

— Ревеха! Ревеха!

Досега говореха на Старк, ала сега момичето обърна на португалски.

Изражението на момчето с металните очи не се промени, ала то вдигна ръка за ги накара да млъкнат.

— Мудоу — отсече.

„Мръднал е“, преведе си Ендър.

— Сабия!

„Знаех си!“

— Ти си лъжец, Олядо!

Момчето с металните очи го погледна презрително:

— Аз никога не лъжа. Ще ти пратя копие от епизода, ако искаш. Всъщност смятам, че мога да го вкарам в мрежата и всички да видят, че хитруваше и сетне излъга.

— Ментиросо! Фильо де пунта! Фоде-боде!

Ендър бе напълно наясно какво означаваха епитетите, но момчето с металните очи ги прие спокойно.

— Да — рече момичето. — Да-ме.

„Дай го тук.“ Момчето яростно свали пръстена си и го хвърли на земята пред краката й.

— Вияда! — тръсна то с дрезгав шепот.

След това хукна.

— Полтрао! — извика момичето подире му. „Страхливец!“

— Сау! — изкрещя момчето, без дори да погледне през рамо.

Този път то не викаше на момичето. Тя се обърна веднага, за да погледне момчето с металните очи, което се вцепени от обидата. Почти веднага момичето погледна към земята. Малчуганът, който носеше топките, отиде при момчето с металните очи и му прошепна нещо. То вдигна очи и за първи път забеляза Ендър.

По-голямото момиче се извиняваше.

— Дескулпа, Олядо, нау куерия ке…^[1]

— Нао а проблема. Миши…^[2] — Не я погледна. Момичето понечи да продължи, но също забеляза Ендър и замълча.

— Порке еста оляндо-нос? — попита момчето.

„Защо ни гледаш?“

Ендър отвърна с въпрос:

— Воче е арбитро? — „Ти ли си съдията тук?“ Думата можеше да означава и спортен съдия, но и магистрат.

— Де вее ем куандо.

„Понякога.“ Ендър премина на Старк — не бе много сигурен как да изрази нещо по-сложно на португалски:

— Тогава кажи ми, арбитре, честно ли е да се остави един чужденец да търси пътя си без помощ?

— Чужденец ли? Имаш предвид утленинг, фрамлинг или раман?

— Не, струва ми се, че имам предвид неверник.

— О сеньор е дескренте?

„Значи не сте вярващ?“

— Со дескредо но инкривел.

„Не вярвам само в невероятното.“

Момчето се ухили:

— Къде искаш да отидеш, Говорителю?

— В дома на семейство Рибейра.

Момиченцето се приближи до момчето с металните очи.

— Кое семейство Рибейра?

— На вдовицата Иванова.

— Мисля, че мога да я намеря — рече момчето.

— Всеки в града може да я намери — рече Ендър. — Въпросът е дали ще ме заведеш?

— Защо искаш да отидеш там?

— Аз задавам на хората въпроси и се опитвам да открия истината за случилото се.

— Никой в дома на Рибейра не знае никакви истини.

— Ще се задоволя и с лъжи.

— Хайде тогава.

То пое по ниско подстриганата трева на главния път. Момиченцето шепнеше нещо на ухото му. Момчето спря и се обърна към Ендър, който ги следваше отблизо.

— Куара иска да знае как се казваш.

— Андрю. Андрю Уигин.

— А тя е Куара.

— Ами ти?

— Всички ми викат Олядо. Заради очите. — Той вдигна момиченцето и го сложи на раменете си. — Но истинското ми име е Лауро. Лауро Сулемау Рибейра. — Ухили се, сетне се обърна и закрачи.

Ендър го последва. Рибейра. Разбира се. Джейн също слушаше и заговори по бижуто в ухото му.

— Лауро Сулемау Рибейра е четвъртото дете на Новиня. Изгубил е зрението си при лазерно произшествие. На дванайсет години е. А, намерих и едно различие между семейство Рибейра и останалите жители на града. Рибейрови са готови да не се подчинят на епископа и да те заведат там, където поискаш да отидеш.

И аз забелязах нещо, Джейн, рече той наум. На това момче му хареса, че ме заблуди, а сетне още повече му хареса да ми покаже как ме е избудалкало. Надявам се само ти да не вземеш пример от него.

* * *

Миро седеше на склона. Сенките на дърветата го правеха невидим за всекиго, който би го наблюдавал откъм Милагре, ала самият той можеше да наблюдава от мястото си голяма част от града — поне катедралата и манастира на най-високия хълм, както и обсерваторията на съседния хълм, разположен по на север. А под обсерваторията, в подножието на хълма, недалеч от оградата, се намираше къщата, в която живееше.

— Миро — прошепна Лийф-ийтър („Листоядец“). — Дърво ли си?

Това бе превод на пекениноски идиом. Понякога прасенцата медитираха, стояха неподвижни с часове. Казваха му „Да бъдеш дърво“.

— По-скоро съм стрък трева — отговори Миро.

Лийф-ийтър се изкикоти с обичайния си писклив, хриплив смях. Никога не звучеше естествено — пекениносите бяха зазубрили смеха, все едно бе просто поредната дума на Старк. Той не бе проява на веселост, или поне Миро си мислеше така.

— Дали ще вали? — попита Миро. За едно прасенце това означаваше: заради самия мен ли ме прекъсваш или заради себе си?

— Днес валя огън — рече Лийф-ийтър. — Над прерията.

— Да. Имаме посетител от друг свят.

— Говорителя ли е?

Миро не отговори.

— Трябва да го доведеш да ни види.

Миро не отговори.

— Ще си заровя лицето в земята за теб, Миро, крайниците ми да станат дървета за къщата ти.

На Миро му бе противно, когато му се молеха за нещо. Сякаш го смятаха за особено мъдър или силен, за родител, от когото трябва да измъкнат нещо с ласкателство. Е, щом си мислеха така, вината си бе само негова. Негова и на Либо. Да се прави тук, всред прасенцата, на Господ.

— Нали обещах, Лийф-ийтър?

— Кога, кога, кога?

— Ще е необходимо известно време. Трябва да разберем дали можем да му се доверим.

Лийф-ийтър, изглежда, се разстрои. Миро се бе опитвал да обясни, че не всички хора се познават един другиго, че някои не са добри, ала прасенцата като че ли изобщо не го проумяваха.

— Веднага щом мога — рече Миро.

Лийф-ийтър неочаквано започна да се клатушка напред-назад на земята, кълчеше бедрата си наляво-надясно, сякаш се опитваше да се почеше по задника. Либо бе предположил веднъж, че това движение изпълняваше ролята на смеха при хората.

— Говори ми на прасегалски! — изхриптя Лийф-ийтър. Той винаги се забавляваше много, когато Миро и другите зенадори разговаряха като последователно сменяха двата езика. И това — въпреки факта, че през годините бяха регистрирани (или поне бе загатнато) за четири отделни езика, които това племе от прасенца използваше. Е, щом иска португалски, ще получи португалски:

— Вай комер фоляс.

„Иди да ядеш листа“. Лийф-ийтър изглеждаше озадачен:

— Какво остроумно има в това?

— Защото това ти е името. Коме-фоляс.

Лийф-ийтър извади от ноздрата си голямо бръмчащо насекомо и го метна настрани.

— Не ставай груб — рече той. Сетне си отиде.

Миро гледаше подире му. С Лийф-ийтър винаги бе трудно. Миро предпочиташе компанията на друго прасенце, наричано Човек. И макар Човек да бе по-умен и да се налагаше Миро да внимава повече с него, поне не изглеждаше толкова враждебен, колкото най-често бе Лийф-ийтър.

След като прасенцето изчезна от полезрението му, Миро се обърна към града. Някакви хора се спускаха по стръмната пътечката от хълма към къщата му. Първият беше много едър — не, това бе Олядо с Куара на раменете си. Куара вече бе твърде голяма да я носят така. Миро се безпокоеше за нея. Тя сякаш още не можеше да излезе от шока след смъртта на баща им. Миро за миг изпита горчивина. Като си помислеше само как той и Ела се надяваха смъртта на баща им да реши всичките им проблеми!…

Изправи се и се опита да огледа по-добре мъжа зад Олядо и Куара. Не го бе виждал преди. Говорителя. Вече! Едва ли бе в града повече от час, а вече отиваше у дома им. Страхотно, сега остава мама да разбере, че аз съм го повикал. Кой знае защо ми се струваше, че Говорителя на мъртвите ще да е по-дискретен и няма да се засили направо към оногова, който го е повикал. Какъв глупак съм бил! Още по-лошо че пристига години по-рано, отколкото очаквах. Дори и никой друг да не го направи, Куим непременно ще докладва за това на епископа. И сега ще трябва да се справям с мама, а навярно и с целия град.

Миро се върна при дърветата и се затича по пътеката, която водеше към портата на града.