Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (4)

ТРЕТА ГЛАВА
ЛИБО

Наблюдения върху храненето: предимно масиоси — лъскавите червеи, които живеят всред лозите мердона по кората на дърветата. Понякога дъвчат листа от капим^[1]. Понякога (случайно ли?) поглъщат листа от мердона ведно с масиосите.

Никога не сме ги виждали да ядат нещо друго. Новиня анализира трите им храни — масиоси, листа от капим и мердона — и резултатите се оказаха учудващи. Или пекениносите не се нуждаят от различни видове протеин, или са непрекъснато гладни. В храната им има сериозна липса на много различни елементи. Равнището на приемания калций е толкова ниско, че се чудим дали костите им се нуждаят от калций, както нашите.

За размисъл: след като не можем да вземем тьканни проби, единствените ни познания за анатомията и психиката на прасенцата се дължат на онова, което сме научили от снимките на трупа на прасенцето Рутър: той бе подложен на вивисекция. Все пак има някои очевидни аномалии. Езиците на прасенцата, невероятно чевръсти, способни да възпроизведат всеки наш звук и много други звуци, които ние не можем да произнесем, трябва да са еволюирали по някаква причина. Може би за да търсят насекоми в кората на дърветата или в гнезда на земята. Ако някога техен древен предшественик го е правил, сега те със сигурност вече не го правят. Покритите с роговица възглавнички на краката и от вътрешната страна на коленете им позволява да се катерят по дърветата и да се задържат на тях само с крака. Защо е тази еволюция? За да избягат от някой хищник? На Лузитания няма достатъчно едър хищник, който да ги заплашва. Да се задържат на дърветата, за да търсят насекоми в кората им? Това съвпада и с формата на езика им, но къде са насекомите? Единствените насекоми са смучещите мухи и пуладорите, но те не се крият в кората на дърветата, а и прасенцата и бездруго не ги ядат. Масиосите са големи, живеят върху повърхността на дървесната кора и лесно се събират, като се придърпат надолу лозите мердона; дори не се налага прасенцата да се катерят по дърветата.

Размишления на Либо: езикът и катеренето по дърветата са се развили при различна окръжаваща среда, при много по-разнообразен режим на хранене, в който са били включени и насекомите. Но нещо се е случило — ледников период, миграция, епидемия — и е променило околната среда. Изчезнали са насекомите и т.н. Може би тогава са загинали и едрите хищници. Това обяснява защо на Лузитания съществуват толкова малко видове, въпреки много благоприятните условия. Катаклизмът трябва да е станал сравнително наскоро — преди половин милион години? — тъй че еволюцията не е имала още възможност да постигне по-голямо разнообразие.

Това е примамлива хипотеза, тъй като в сегашната окръжаваща среда няма явни податки, че прасенцата изобщо са еволюирали. За тях не съществуват съперници. Екологичната ниша, която обитават, би могло да бъде запълнена примерно от лалугери. Защо изобщо интелигентността да е признак на приспособимост? Ала предположението, че с катаклизма се обяснява защо начинът им на хранене е толкова отегчителен и некалоричен, е навярно погрешно. Бръсначът на Окам го разрязва на парченца.

 

Жоау Фигейра Алвареш — работни бележки 4/14/1948 Сл.М.К, публикувани посмъртно във „Философски корени на Лузитанския сецесион^[2]“, 2010-33-4-1090:40

 

Веднага след като кметицата Боскиня пристигна в Станцията на зенадора, нещата се изплъзнаха от ръцете на Либо и Новиня. Боскиня бе свикнала да командва и постът й не оставяше много възможности за възражения или дори за обсъждане.

— Вие чакайте тук — каза тя на Либо, още щом оцени обстановката. — Веднага след като ми се обадихте, пратих Арбитъра да съобщи на майка ти.

— Трябва да пренесем тялото му — рече Либо.

— Наредих на неколцина от живеещите наблизо мъже да се погрижат за това — каза тя. — А епископ Перегрино му подготвя място в гробището на катедралата.

— Искам да присъствам — настоя Либо.

— Нали разбираш, Либо, ще трябва да направим подробни снимки.

— Аз самият ти казах, че трябва да го направим за доклада ни до Междузвездния комитет.

— Ти обаче не бива да бъдеш там, Либо. — Тонът на Боскиня бе властен. — Освен това, трябва да получим доклада ти. И трябва да информираме Междузвездния, колкото е възможно по-скоро. Смяташ ли да се заемеш с него още сега, докато случилото се е още свежо в паметта ти?

Права бе, разбира се. Само Либо и Новиня можеха да напишат доклади от първа ръка и колкото по-скоро го стореха, толкова по-добре.

— Мога да го направя — рече Либо.

— И ти, Новиня — твоите наблюдения също. Напишете си докладите поотделно, без консултации. Стоте свята чакат.

Компютърът вече бе поставен в готовност и ансибалът изпращаше докладите им още докато ги пишеха, барабар с грешките и с поправките. Във всичките Сто свята хората, заети с ксенология, прочетоха всяка думица, написана от Либо и Новиня. Мнозина други получиха моментално съставени резюмета за случилото се. На двайсет и две светлинни години разстояние Андрю Уигин узна, че ксенологът Жоау Фигейра „Пипо“ Алвареш е бил убит от прасенцата и съобщи за това на студентите си, преди още тялото на Пипо да бъде внесено през портата в Милагре.

След като свърши с доклада си, Либо веднага бе заобиколен от представители на властта. Новиня гледаше с нарастваща мъка некадърността на водачите на Лузитания, които само усилваха болката на Либо. Епископ Перегрино бе най-тежкият случай; като се опитваше да утеши Либо, той каза, че по всяка вероятност прасенцата били всъщност животни без душа, от което следва, че баща му е бил разкъсан от диви зверове, а не е бил убит. Новиня почти му се разкрещя: „Нима това означава, че Пипо е посветил живота си на изучаването на някакви си животни? И че смъртта му, щом не е убийство, е нещастен случай?“ Ала правеше чест на Либо, че се въздържа; изтърпя присъствието на епископа, като само кимаше, и в крайна сметка чрез мълчаливото си съгласие се отърва от него по-бързо, отколкото Новиня би могла да го стори, като влезе в спор с него.

Дом Кристау от манастира бе по-полезен, задаваше умни въпроси за случилото се през деня, които принуждаваха Либо и Новиня да отговарят аналитично и неемоционално. Новиня обаче твърде скоро се отказа да отговаря. Повечето хора питаха защо прасенцата са извършили това; дом Кристау питаше какво ли евентуално е сторил Пипо, та да предизвика убийството. Новиня бе съвсем наясно какво бе направил Пипо — той бе разкрил на прасенцата тайната, която бе открил в компютърните симулации на Новиня. Но тя не заговори за това, а пък Либо, изглежда, бе забравил какво му бе казала набързо преди няколко часа, когато тръгваха да търсят Пипо. Той дори не погледна симулациите. Новиня бе доволна от това; най-големият й страх беше, че ще си спомни.

Въпросите на дом Кристау секнаха, когато кметицата се върна с неколцината мъже, които й помогнаха да пренесат трупа на Пипо. Бяха мокри до кости, въпреки найлоновите си дъждобрани, изпръскани бяха с кал; слава Богу че поне кръвта бе отмита от дъжда. Всички се държаха сковано, почтително, кимнаха на Либо, едва ли не се поклониха. На Новиня й хрумна, че почитта им не бе обичайното внимание, което хората винаги оказват на засегнатите от нечия смърт.

Единият от мъжете попита Либо:

— Сега ти си зенадор, нали?

И така си беше.

Зенадорът нямаше официална власт в Милагре, но имаше престиж — неговата работа бе единствената причина за съществуването на колонията, нали така? Либо вече не бе момче; той трябваше да взема решения, имаше престиж, беше се изместил от жизнената периферия на колонията в самия й център.

Новиня почувства как изгубва власт над живота си. Не така трябваше да се развият събитията. Трябваше да продължа работата си тук с години — да се уча от Пипо, а Либо да ми бъде съученик; това бе начинът на живот. Тъй като вече бе ксенобиоложката на колонията, тя също трябваше да заеме уважавана ниша на възрастен човек. Не ревнуваше Либо, просто искаше да си останат още известно време заедно като деца. Всъщност — завинаги.

Ала Либо не можеше да й бъде другар в учението, другар в каквото и да било. Тя видя с неочаквана яснота как всички в стаята приковаха вниманието си върху Либо — върху онова, което казва, което изпитва, което възнамерява да стори.

— Няма да нараняваме прасенцата — каза той, — няма дори да наречем станалото убийство. Не знаем как ги е провокирал татко, ще се опитам да разбера това по-късно, важното сега е да разберем, че онова, което са сторили, за тях е било правилно. Ние сме чужденците тук и сигурно сме нарушили нещо — някое табу или закон, — но татко винаги е бил готов за това, винаги е бил наясно, че това е възможно. Ще приемем, че е умрял като воин на бойното поле, като пилот в кораба си, в изпълнение на служебния си дълг.

Ех, Либо, мълчаливо момче, изнамери такова красноречие, че вече не може да бъдеш наричан момче. Новиня усети как мъката й се усилва двукратно. Трябваше да отклони поглед от Либо, да гледа настрани…

И като погледна настрани, срещна очите на единствения друг човек в стаята, който не гледаше Либо. Той беше много едър, но и много млад — по-млад от нея, сети се тя, защото го познаваше: бе ученик в по-долния клас. Тя се бе застъпила веднъж за него пред дона Криста. Маркос Рибейра — да, това бе името му, ала винаги го наричаха Марсау, защото беше толкова едър. Едър и тъп, казваха за него, наричаха го за кратко Сау — грубата португалска дума за куче, за пес. Тя бе съзряла тогава безмълвния яд в очите му и след това го видя, предизвикан до крайност, да удря един от мъчителите си. Жертвата му сетне ходи с гипсирано рамо почти цяла година.

Естествено, те обвиниха Марсау, че е ударил, без да бъде предизвикан — това е характерно за мъчителите на всяка възраст, да стоварят вината върху жертвата си, особено пък когато тя им отвърне. Ала Новиня не принадлежеше към детската общност — тя бе самотна като Марсау, макар и не толкова безпомощна, — затова не страдаше от излишна лоялност, която да й попречи да каже истината. Мислеше си, че това бе част от обучението й да стане Говорителка на прасенцата. Самият Марсау не означаваше нищо за нея. Изобщо не й мина през ум, че произшествието може да се окаже важно за него, че може да я запомни като единствения човек, който го е подкрепил в продължителната му война с другите деца. Тя не го бе виждала и не бе мислила за него, откакто бе станала ксенобиоложка.

И ето го сега, изцапан с кал от лобното място на Пипо, с лице, по-измъчено и по-животинско откогато и да било, с прилепнала от дъжда и потта коса върху скулите и ушите му. И къде гледаше той? Гледаше единствено нея, дори когато погледът й откровено се спря върху него. Защо ме гледаш? — попита го мълчаливо тя. Защото съм гладен, отвърнаха животинските му очи. Ала не, не, това беше по-скоро страхът й, виденията й за прасенцата-убийци. Марсау не означава нищо за мен и, независимо какво си мисли, аз също не означавам нищо за него.

Но макар и само за миг, тя усети интуитивно смут. Действието й в защита на Марсау означаваше за него нещо съвсем различно от онова, което бе за нея; беше толкова различно, сякаш не ставаше дума за една и съща случка. Съзнанието й го свърза с убийството на Пипо от страна на прасенцата и връзката й се стори много важна, сякаш почти бе в състояние да обясни станалото, ала сетне тази мисъл потъна във вихрушката на разговорите и свещенодействията, след като епископът отново поведе мъжете, този път към гробищата. Тук при погребенията не използваха ковчези, тъй като заради прасенцата бе забранено да се секат дървета. Затова тялото на Пипо щеше да бъде погребано направо, макар че церемонията щеше да се състои не по-рано от следващия ден, а може би дори и след два дена; много хора искаха да се съберат за реквиемната меса на зенадора. Марсау и останалите мъже закрачиха в бурята и оставиха Новиня и Либо да се занимават с всички онези, които смятаха, че трябва да се заемат със спешните неща след смъртта на Пипо. Някакви важничещи непознати влизаха и излизаха, вземаха решения, които Новиня не разбираше и за които Либо, изглежда, не даваше и пет пари.

Най-накрая до Либо застана Арбитъра и сложи ръка върху рамото на момчето.

— Ти, естествено, ще дойдеш у дома — рече Арбитъра. — Поне за тази нощ.

Защо у вас, Арбитре? — запита се Новиня. Ние не те познаваме, никога не сме имали дело при теб, кой си ти, че да решаваш вместо нас? Нима смъртта на Пипо означава, че изведнъж сме се превърнали в малки деца, които не могат да вземат никакви решения?

— Аз ще бъда при майка си — рече Либо.

Арбитъра го погледна изненадан — самата мисъл, че едно дете му противоречи, сякаш излизаше извън сферата на собствения му опит. Новиня знаеше, разбира се, че не бе така. Дъщеря му Клеопатра, няколко години по-млада от Новиня, се бе потрудила ячко, за да заслужи прякора си Бруксиня — малка вещица. Тогава как можеше баща й да не разбира, че децата си имат собствени глави и се противопоставят на опитомяването си?

Ала не изненадата занимаваше сега Новиня.

— Мислех, че знаеш: и майка ти ще остане за известно време при моето семейство — рече Арбитъра. — Събитията я разстроиха, естествено, и не би могла да мисли за домашни задължения, нито пък да седи в къщата, която ще й напомня кой няма да бъде повече с нея. Тя е при нас, братята и сестрите ти — също, и те се нуждаят от теб. И по-големият ти брат Жоау е с тях, разбира се, ала той си има вече съпруга и дете, тъй че ти си единственият, на когото може да разчита семейството ти.

Либо кимна, беше сериозен. Арбитъра не искаше да го постави под своя защита; той молеше Либо да защити останалите.

Арбитъра се обърна към Новиня:

— А ти трябва да си идеш у дома — рече той. Чак тогава тя разбра, че поканата му не включваше и нея. И защо би трябвало да я включва? Пипо не бе неин баща. Тя бе само негова приятелка, която се оказа с Либо, когато бе открит трупът му. От къде на къде трябваше да страда и тя?

У дома! Кой беше нейният дом, ако не Станцията? Нима трябваше да иде в Станцията на биолога, където беше леглото, в което не бе спала повече от година, ако се изключи подремването, когато работеше в лабораторията? Нима това беше нейният дом? Тя го бе напуснала, понеже бе болезнено пуст след смъртта на родителите й; а сега и Станцията на зенадора беше пуста; Пипо бе мъртъв, а Либо бе поел ролята на възрастен със задължения, които щяха да го откъснат от нея. Тук не беше нейният дом, но пък нямаше и къде да отиде.

Арбитъра отведе Либо. Майка му Консейсао го очакваше в дома на Арбитъра. Новиня почти не я познаваше, знаеше само, че е библиотекарката, която поддържа архива на Лузитания. Новиня никога не бе прекарвала поне известно време с жената на Пипо и с другите му деца, не я интересуваше дали съществуват; само работата й тук, само животът тук имаха реална стойност. Либо пое към вратата и й се стори, че се смалява, сякаш го бе вдигнал и понесъл вятърът, сякаш чезнеше в небето като хвърчило; вратата се затвори зад него.

Чак сега тя усети тежестта от загубата на Пипо. Обезобразеното му тяло на хълма не бе истинската му смърт, това бяха всъщност остатъците от смъртта. За нея същинската смърт бе пустотата в живота й. Пипо бе като скала в бурята — толкова солидна и непоклатима, че тя и Либо се прислоняваха заедно под нея, без изобщо да разберат, че е имало буря. А сега, след като вече го нямаше, бурята ги бе помела и щеше да ги отнесе където си поиска. Пипо, изплака безмълвно тя. Не си отивай! Не ни оставяй! Ала той, разбира се, си бе отишъл, глух за молитвите й, също както бяха глухи за тях и родителите й.

Станцията на зенадора беше все още оживена; самата кметица Боскиня използваше терминала, за да предаде всичките данни на загиналия по ансибала до Стоте свята, където експертите отчаяно се опитваха да схванат причините за смъртта на Пипо.

Ала Новиня знаеше, че ключът към разгадката на смъртта му не беше във файловете на Пипо. Нейните данни го бяха убили по някакъв начин. Те бяха там, в пространството над терминала, холографски изображения на генетичните молекули на ядрата в клетките на прасенцата. Тя не искаше Либо да ги проучва, ала сега ги гледаше и гледаше, опитваше се да види онова, което бе забелязал Пипо, опитваше се да разбере какво се съдържаше в тези изображения, та го бе накарало да изтича веднага при прасенцата, за да им каже онова, което го бе убило. Тя несъзнателно бе открила някаква тайна, която прасенцата бяха готови да запазят с цената на убийство, но каква беше тази тайна?

Колкото повече разглеждаше холограмите, толкова по-малко ги разбираше, а след време вече дори не ги виждаше, всичко се сля пред очите й, сълзите се стичаха по лицето й — плачеше беззвучно. Тя бе причинила смъртта му, защото, без дори да иска, бе разкрила тайната на пекениносите. Ако не бях дошла тук, ако не мечтаех да стана Говорителка на историята на прасенцата, ти щеше да си още жив, Пипо; Либо щеше да си има баща и да бъде щастлив; това място още щеше да бъде негов дом. Аз нося в себе си семето на смъртта и го посаждам навсякъде, където се поспра достатъчно дълго, та да обикна. Родителите ми умряха, за да могат да живеят другите; а сега аз живея, за да умират другите.

Единствено кметицата Боскиня забеляза учестеното й, накъсано дишане и разбра, изведнъж връхлетяна от съчувствие, че това момиче също бе потресено и страдаше. Боскиня остави другите да продължат с докладите по ансибала и изведе Новиня от Станцията на зенадора.

— Съжалявам, момиче — рече кметицата. — Знаех, че идваш често тук, трябваше да се досетя, че той ти е като баща, а ние тук се отнасяме към теб като към страничен човек; това не е правилно и справедливо от моя страна; ела с мен у дома…

— Не — отвърна Новиня. Разходката на студения, влажен нощен въздух бе прогонила част от мъката й; беше си възвърнала донякъде яснотата на мислите. — Не, моля те, искам да остана сама.

— Но къде?

— В моята собствена станция.

— Не бива да оставаш сама точно през тази нощ — рече Боскиня.

Ала Новиня не можеше да понесе дори мисълта да бъде в компания на хора, които се опитват да я утешат. Аз го убих, не разбирате ли? Не заслужавам утешение. Искам да изстрадам всичката болка, която ще ме сполети. Това е моето наказание, моето удовлетворение и, ако е възможно, моето опрощение; как иначе ще изтрия кървавите петна от ръцете си?

Но не й стигаше силата да се съпротивлява, дори да спори. Десет минути колата на кметицата се носи над покритите с трева пътища.

— Ето я моята къща — посочи тя. — Нямам деца на твоята възраст, но мисля, че ще се чувстваш удобно. Не се безпокой, никой няма да ти вади душата, ала да си сама, няма да е добре.

— Бих предпочела по-скоро да съм сама. — На Новиня й се искаше гласът й да прозвучи уверено, обаче излезе слаб, плах.

— Моля те — рече Боскиня. — Ти не си на себе си.

Де да беше така!

Тя нямаше никакъв апетит, макар съпругът на Боскиня да бе приготвил кафезиньо за двете. Беше късно, до зори оставаха само няколко часа и тя им позволи да я настанят в леглото. Сетне, докато къщата още бе потънала в тишина, тя стана, облече се и слезе долу, където се намираше домашният терминал на кметицата. Оттам подаде на компютъра команда да затвори изображенията, които още се намираха над терминала в Станцията на зенадора. Тя не бе успяла да разгадае тайната, която Пипо бе открил, ала някой друг би могъл да го стори; а тя не би искала на съвестта й да тежи нова смърт.

После излезе от къщата и закрачи към Центъра, покрай завоя на реката и Вила даш Агуяш към Станцията на биолога. Нейният дом.

В жилищните помещения беше студено, неотоплено — тя не бе спала тук толкова дълго, че върху чаршафите се бе натрупал плътен слой прах. Лабораторията обаче беше естествено топла — работата й не страдаше от привързаността й към Пипо и Либо. Де да беше обратното!

Действаше много систематично. Всяка проба, всеки диапозитив, всяка растителна култура, която бе използвала в откритията, довели до смъртта на Пипо — всичко бе изхвърлено, изчисти навсякъде и не остави никаква следа от работата, която бе свършила. Искаше не само всичко да изчезне, но да не остане и следа, че е било унищожено.

Сетне се завърна при терминала си. Ще унищожи и всички записки за работата си в тази област, всички данни за работата на родителите си, които я бяха насочили към собствените й открития. Всичко ще изчезне. Макар това да бе целта на живота й, въпреки че с това свързваше своята самоличност от много години, тя ще унищожи всичко така, сякаш самата тя ще е наказана, погубена, унищожена. Спря я компютърът.

„Работните бележки по ксенобиоложките изследвания не могат да бъдат изтрити“ — съобщи й той.

Не можеше да го направи. Знаеше от родителите си, от техните файлове, които бе изучавала като Светото писание, като път към самата себе си: нищо не може да бъде унищожено, нищо не може да бъде забравено. Свещеността на познанието бе влязла в душата й по-дълбоко от който и да е катехизис. Бе попаднала в парадоксално положение. Познанието бе убило Пипо; да изтрие това познание означаваше да убие отново родителите си, да убие всичко, което й бяха оставили. Отвсякъде се надигаха стени — прекалено високи, за да ги изкатери, те бавно се приближаваха, смазваха я.

Новиня стори единственото, което можа: защити файловете с всички възможни равнища на защита, постави бариерата на всички известни й ограничения за достъп. Докато е жива, никой друг, освен самата нея, не би могъл да ги види. С едно изключение — като се омъжи, съпругът й ще има достъп, ако заяви нуждата да узнае. Е, няма изобщо да се омъжва. Това беше лесно.

Виждаше бъдещето пред себе си: мрачно, непоносимо и неизбежно. Не смееше да помисли за смъртта, но трудно щеше да остане и жива, неспособна да се омъжи, неспособна дори да мисли по въпроса за откритието си, за да не би да го разгадае и без да ще, да се изпусне и да го съобщи; сама завинаги, завинаги потънала в скръб, завинаги виновна, копнееща за смъртта, ала без право да посегне към нея. И все пак оставаше й едно утешение: никой друг нямаше да умре заради нея. Нямаше да носи повече вина, отколкото сега.

В този миг на мрачно, решително отчаяние тя си спомни за Царицата на кошера и за Хегемона, спомни си за Говорителя на мъртвите. И макар истинският автор, истинският Говорител да бе сигурно от хиляди години в гроба, на много други светове имаше Говорители, които проповядваха като свещеници за онези, които не признаваха никакъв бог, ала въпреки това вярваха в стойността на човешкия живот. Говорители, чиято работа бе да откриват истинските причини и мотиви за стореното от хората и да съобщават истината за техния живот след смъртта им. В тази бразилска колония имаха свещеници вместо Говорители, ала свещениците не можеха да й донесат утешение; затова тя ще извика тук Говорител.

Не го бе осъзнала по-рано, но тя всъщност цял живот бе възнамерявала да постъпи така, от мига, в който за първи път прочете и бе завладяна от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Тя дори бе проучила въпроса, тъй че познаваше законите. Това тук беше колония с католически лиценз, ала Междузвездният конгрес позволяваше на всички граждани да извикат свещеници от каквото вероизповедание пожелаят, а Говорителите на мъртвите имаха статут на свещеници. Тя можеше да се обади и ако Говорителя решеше да дойде, колонията не можеше да му откаже да го допусне.

Възможно бе Говорителя да не пожелае да дойде. Възможно бе да няма Говорител толкова близко, че да успее да дойде, докато е жива. Но имаше шанс някой да е наблизо — на двайсет, трийсет, четирийсет години разстояние от сегашния момент, — той ще дойде от космодрума и ще започне да разкрива истината за живота и смъртта на Пипо. И може би, когато открие истината и заговори с онзи ясен глас, който бе заобичала от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, може би тогава ще я освободи от вината, която изгаряше сърцето й.

Молбата й бе приета от компютъра; той щеше да осведоми по ансибала Говорителите от близките светове. Моля те, поискай да дойдеш, рече мислено тя на непознатия получател на съобщението. Дори ако трябва да разкриеш пред всички истината за вината ми. Дори така да е, ела.

Събуди се с тъпа болка в кръста и с чувството за тежест върху лицето. Бузата й беше притисната върху чистата повърхност на терминала, който се бе самоизключил, за да я защити от лазерното лъчение. Ала не болката я събуди. Събуди се от лекото докосване по рамото. За миг си помисли, че я докосва Говорителя на мъртвите, вече пристигнал в отговор на молбата й.

— Новиня — прошепна той. Не беше Фаланте пелос Муертос, а друг. Някой, когото бе изгубила в снощната буря.

— Либо — прошепна тя. И започна да се изправя. Направи го твърде рязко — гърбът й се схвана и главата й се замая. Извика тихичко; ръцете му я прихванаха за раменете, за да не падне.

— Добре ли си?

Тя усети дъха му като бриз от любима градина и се почувства в безопасност, почувства се като у дома си.

— Ти си ме търсил.

— Новиня, дойдох веднага, щом можах. Майка спи дълбоко. Пипиню, по-възрастният ми брат, е сега при нея, Арбитъра владее положението и аз…

— Би трябвало да знаеш, че мога да се погрижа за себе си — рече тя.

Миг тишина, след което гласът му прозвуча отново — яден този път, яден и отчаян, уморен, уморен като старостта, като ентропията, като смъртта на звездите.

— Бог ми е свидетел, Иванова, не съм дошъл тук да се погрижа за теб.

Нещо у нея се сви; тя не бе забелязала надеждата, докато не я изгуби.

— Каза ми, че баща ми е открил нещо в твоите симулации. Че е очаквал аз сам да разбера какво е то. Мислех си, че си оставила симулациите на терминала, но когато се върнах в станцията, той беше изключен.

— Така ли?

— Знаеш, че е така, Нова, никой друг, освен теб, не би могъл да изключи програмата. Трябва да я видя.

— Защо?

Той я погледна тъй, сякаш не вярваше на очите си:

— Знам, че още не си се събудила налълно, Новиня, но сигурно си разбрала, че прасенцата убиха татко заради онова, което е открил в твоята симулация.

Тя го погледна, без да трепне и не отвърна нищо. Той бе виждал изражението й на студена решителност и преди.

— Защо не ми ги покажеш? Сега аз съм зенадорът и имам правото да узная.

— Имаш правото да прегледаш всички файлове и бележки на баща си. Имаш правото и да виждаш всичко онова, което съм публикувала.

— Тогава го публикувай!

Тя отново не отвърна нищо.

— Как ще можем да разберем прасенцата, ако не знаем какво е открил баща ми за тях? — Тя не отвърна. — Ти си отговорна пред Стоте свята, пред нашата способност да проумеем единствената извънземна раса, която е още жива. Как можеш да си седиш тук и… какво ти е, да не би да искаш сама да разбереш за какво става дума? Да бъдеш първата?! Добре, бъди първата, аз ще запиша името ти срещу откритието — Иванова Санта Катарина фон Хесе…

— Не ме интересува името ми!

— И аз мога да играя тази игра. Не можеш да откриеш нищо, без онова, което аз знам — тогава и аз ще крия файловете си от теб!

— Не ме интересуват твоите файлове.

Това му дойде твърде много:

— Какво всъщност те интересува? Какво се опитваш да ми сториш? — Той я хвана за раменете, вдигна я от стола, разтърси я и изкрещя в лицето й: — Моят баща беше убит и знаеш защо са го убили, знаеш каква бе симулацията! Веднага ми кажи, покажи ми!

— За нищо на света — прошепна тя. Лицето му се изкриви от мъка.

— Защо? — изкрещя той.

— Защото не искам да умреш.

Тя видя в очите му как постепенно започна да разбира. Да, точно така е, Либо: защото те обичам, защото ако знаеш тайната, прасенцата ще убият и теб. Не ме интересува науката, не ме интересуват Стоте свята и отношенията между човечеството и извънземната раса, не ме интересува нищо друго, само да си жив.

Сълзите най-сетне се отрониха от очите й, затъркаляха се по бузите й.

— Аз искам да умра — рече той.

— Ти утешаваш всички други — прошепна тя. — А кой ще утеши теб?

— Трябва да ми кажеш, за да мога да умра.

И в следващия миг ръцете му вече не държаха раменете й; сега той се бе притиснал към нея, а тя го поддържаше.

— Уморен си — каза тя, — но можеш да си починеш.

— Не искам да почивам — прошепна той. Ала въпреки това я остави да го държи, остави я да го отведе от терминала.

Заведе го в спалнята си, махна покривката от леглото, не обърна внимание на вдигналия се прах.

— Ето тук, ти си уморен, почини си. Тъкмо затова дойде при мен, Либо. Да намериш покой и утеха.

Той покри лице с длани, клатеше главата си напред-назад — едно момче, което плаче за баща си, плаче за края на всичко — тъй, както бе плакала и тя. Тя свали обувките му, панталоните, пъхна ръце под ризата му, за да я повдигне до раменете и да я изхлузи през главата му. Той дишаше дълбоко, за да спре риданията, вдигна ръце, за да съблекат ризата му.

Тя постави дрехите на един стол, сетне се наведе над него, за да го завие с покривката. Ала той хвана китката й и я погледна умоляващо с насълзени очи.

— Не ме оставяй тук сам — прошепна. Тонът му бе изпълнен с отчаяние. — Стой при мен.

Тя се остави да я притегни върху леглото, където се притисна силно о нея; само след няколко минути заспа и ръцете му се отпуснаха. Тя обаче не спа. Ръката й лекичко се плъзна по кожата на рамото му, по гърдите, по кръста.

— О, Либо, мислех, че съм те изгубила, когато те отведоха, мислех, че съм те изгубила, тъй както Пипо. — Той не чуваше шепота й. — Ала ти все така винаги ще се връщаш при мен.

Може и да бе изхвърлена от градината, досущ като Ева, заради греха, сторен от незнание. Но пак като Ева, тя можеше да го понесе, защото все още имаше Либо, нейния Адам.

Но имаше ли го наистина? Имаше ли го? Ръката й потрепери върху голата му плът. Никога не можеше да го има. Бракът бе единственият начин тя и Либо да останат заедно задълго — законите бяха много стриктни във всеки колонизиран свят, но още по-строги, когато колонията бе с католически лиценз. Днес тя можеше да повярва, че той ще поиска да се ожени за нея, когато му дойде времето. Ала Либо беше единственият мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.

Защото тогава той би получил автоматично достъп до всеки неин файл, стига да убеди компютъра, че има нужда да го види — а в това число влизаха всичките й работни файлове, независимо колко защити им бе сложила. Междузвездният кодекс го изискваше. В очите на закона женените двойки на практика представляваха една личност.

Тя никога няма да му позволи да проучи тези файлове, инак би открил онова, което знаеше баща му, и тогава щяха да намерят и неговия труп на склона на хълма — той щеше да агонизира под изтезанията на прасенцата, и това щеше да я измъчва всяка нощ през останалия й живот. Нима вината за смъртта на Пипо не бе повече, отколкото можеше да понесе? Да се омъжи за Либо, означаваше да го убие. А да не се омъжи за него пък, бе все едно да убие себе си, защото изобщо не можеше да си представи с кого другиго би могла да бъде, ако не с Либо.

Колко умно от моя страна. Открих такъв път към ада, от който няма връщане.

Тя притисна лице в рамото на Либо и сълзите й рукнаха по гърдите му.