Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ФАЙЛОВЕ

ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:14:0001: Лицензът на колонията Лузитания се отнема. Всички файлове в колонията трябва да бъдат прегледани, независимо от статуса им на защита; след като данните се съхранят двукратно и трикратно в системите за памет на Стоте свята, всички файлове на Лузитания, освен онези, от които зависи непосредственото поддържане на живота, да бъдат закрити за достъп до най-високо равнище.

Губернаторът на Лузитания да бъде преназначен за пълномощник на Конгреса, който на място да подсигури безпрепятственото изпълнение на заповедите на Надзорния комитет по евакуацията на Лузитания, създаден със заповед на Конгреса 1970:4:14:0002.

Междузвездният кораб, който се намира в орбита около Лузитания, собственост на Андрю Уигин (гов./мъртви, земя, рег. 001.1998.44–94.10045) се обявява за собственост на Конгреса, съгласно Закона за дължимата компенсация, ЗК 120:1:31:0019. Звездолетьт да бъде използван за незабавното транспортиране на ксенолозите Маркос Владимир „Миро“ Рибейра фон Хесе и Уанда Кенята Фигейра Мукумби до най-близкия свят — Трондхайм, където да бъдат съдени по обвинение на Конгреса за измяна, превишаване на правата, корупция, фалшификация, измама и ксеноцид, съгласно съответните членове на Междузвездния кодекс и заповедите на Конгреса.

 

ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:114:0002: Комитетът за надзор върху колонизацията и изследването на Лузитания трябва да назначи не по-малко от пет и не повече от 15 души, които да формират Надзорния комитет по евакуацията на Лузитания.

Комитетът е овластен да реквизира и да предостави достатъчно кораби за пълната евакуация на човешкото население.

Той трябва да подготви, а Конгресът да одобри, планове за пълното ликвидиране на всички веществени свидетелства за човешко присъствие на Лузитания, включително и на цялата привнесена флора и фауна, която сочи за генетични или поведенски промени в резултат на човешка намеса.

Освен това той трябва да оценява съобразяването на лузитанците със заповедите на Конгреса, да прави от време на време препоръки относно необходимостта от евентуална бъдеща намеса, включително и с използването на сила, чрез която да бъде постигнато подчинение, както и да оценява готовността на лузитанците да отворят файловете си и да окажат необходимото съдействие.

 

ЗАПОВЕД НА КОНГРЕСА 1970:4:14:0003: Съгласно условията на главата за секретност от Междузвездния кодекс, тези две заповеди, както и всяка информация, свързана с тях, трябва да бъдат абсолютно секретни, докато не бъдат приети, прочетени и съхранени всички лузитански файлове, а и докато всички звездолети не бъдат реквизирани и предоставени на представители на Конгреса.

Олядо не знаеше какво да мисли. Нали Говорителя беше възрастен? Нали бе пътувал от планета на планета? А си нямаше никаква представа как да борави с компютър.

А и освен всичко друго прояви сприхавост, когато Олядо го попита за това:

— Олядо, просто ми кажи коя програма да пусна.

— Не мога да повярвам, че не знаеш. Аз правя компютърни сравнения, откак навърших девет години. Всички знаят как да го правят на такава възраст.

— Олядо, мина доста време, откакто ходех на училище. А и освен това то не бе обичайното ескола бача.

— Но всички използват постоянно тези програми!

— Явно не всички. Ако знаех как да го направя сам, нямаше да се налага да наемам теб, нали така? А след като ще ти плащам с извънземни фондове, твоите услуги ще допринесат за финансите на Лузитания.

— Не разбирам за какво говориш.

— И аз, Олядо. Ала това ми напомни нещо. Не съм много сигурен по какъв начин ще ти плащам.

— Просто ще прехвърлиш парите от сметката си.

— Откъде знаеш?

— Сигурно се майтапиш.

Говорителя въздъхна, клекна пред Олядо, хвана ръцете му и каза:

— Олядо, умолявам те, престани да се изумяваш и ми помогни! Трябва да свърша нещо и не мога да го направя без помощта на някого, който знае как да си служи с компютри.

— Нахалост ще ти вземам парите. Аз съм още дете. На дванайсет години съм. Куим би ти помогнал много по-добре от мен. Той е петнайсетгодишен и е наистина много вътре в нещата. Освен това знае и математиката.

— Ала Куим мисли, че съм неверник, и всеки ден се моли да умра.

— Не, това беше, преди да се запознае с теб, ама не ме издавай, че съм ти го казал.

— Как да прехвърля пари?

Олядо се обърна към терминала и извика банката.

— Какво е истинското ти име? — попита.

— Андрю Уигин.

Говорителя му го каза по букви. Името му, изглежда, бе на Старк — навярно Говорителя беше от малцината късметлии, които са си учили езика у дома, вместо да им го набиват в главата в училище.

— Добре, каква е паролата ти?

— Парола ли?

Олядо оброни глава на терминала и закри за известно време изображението на дисплея.

— Моля те, не ми казвай, че не знаеш паролата си.

— Виж какво, Олядо, имах една програма, много умна програма, която ми помагаше да върша всичко това. Необходимо бе само да кажа „Купи това или онова“ и програмата се грижеше за финансите.

— Не може да се прави така. Незаконно е да се свързваш с публична система чрез такава подчинена програма. Затова ли носиш онова нещо в ухото си?

— Да, и за мен не беше незаконно.

— Нямам очи, Говорителю, ала това поне не е по моя вина. Ти не можеш да направиш нищо.

Чак след като го изрече, Олядо осъзна, че го бе направил тъй безцеремонно, сякаш говореше с друго дете.

— Предполагах, че тринайсетгодишните ги учат на учтивост — рече Говорителя.

Олядо го погледна. Усмихваше се. Татко щеше да ми изкрещи, а сетне сигурно щеше да отиде да набие мама, защото не е възпитала децата си както трябва. Ала, от своя страна, Олядо никога не би изрекъл подобно нещо пред баща си.

— Извинявай — рече Олядо. — Но не мога да вляза в сметките ти, без да знам паролата. Трябва да имаш някаква представа каква би могла да бъде.

— Опитай с името ми.

Олядо опита. Не стана.

— Опитай с „Джейн“.

— Нищо.

Говорителя направи гримаса.

— Опитай с Ендър.

— Ендър ли? Ксеноцида?

Сега вече стана. Олядо се слиса.

— Защо ще използваш такава парола? Все едно да избереш някоя мръсна дума, само че системата не приема мръсни думи.

— Имам кофти чувство за хумор — отговори Говорителя. — А пък онази моя подчинена програма има още по-кофти чувство за хумор.

Олядо се разсмя:

— Добре казано. Програма с чувство за хумор. — На екрана се появи текущият баланс на ликвидните му фондове. Олядо не бе виждал такова число през живота си. — Добре де, значи компютърът наистина може да се шегува.

— Това показва колко пари имам ли?

— Сигурно е грешка.

— Ами, аз доста съм пътувал със светлинна скорост. Някои от инвестициите ми са се развили добре, докато съм бил на път.

Числата бяха вярни. Говорителя на мъртвите бе по-богат, отколкото Олядо си представяше, че може да бъде който и да е.

— Виж какво ще ти кажа — рече Олядо, — защо вместо да ми плащаш надница, не ми дадеш някакъв процент от тази сума, докато работя за теб? Да речем една хилядна от процента. Само след две седмици ще мога да купя Лузитания и да превозя всичкия й хумус на някоя друга планета.

— Парите не са чак толкова много.

— Говорителю, единственият начин да имаш толкова много пари от инвестиции, е да си на хиляда години.

— Хм — отвърна Говорителя. А по изражението на лицето му Олядо разбра, че току-що бе казал нещо много забавно.

— Наистина ли си на хиляда години? — попита той.

— Времето — отвърна Говорителя — е нещо отлитащо и нереално. Както казва Шекспир, „Аз си времето прахосвах, то сега прахосва мен.“

— Какво означава „прахосвам“?

— Означава „губя“.

— Защо цитираш човек, който дори не е знаел Старк?

— Прехвърли на сметката си толкова, колкото сметнеш, че ще е една прилична надница за седмица време. И започвай тези сравнения на работните файлове на Пипо и Либо от последните няколко седмици преди смъртта им.

— Навярно са защитени.

— Използвай паролата ми. Трябва да ни осигури достъп.

Олядо направи проверката. Говорителя го наблюдаваше през цялото време. Понякога го питаше какво прави. От въпросите му Олядо заключи, че Говорителя знаеше за компютрите много повече от самия него. Онова, което не знаеше, бяха специфичните команди; явно бе, че просто като гледа, Говорителя разбира маса неща. Към края на деня, след като проверката не доведе до нищо особено, на Олядо му потрябва само минутка, за да разбере защо Говорителя бе толкова доволен от свършеното за деня. Ти изобщо не искаше да получим резултат, помисли си Олядо. Искаше само да наблюдаваш как се прави проверката. Знам с какво ще се занимаваш тази вечер, Андрю Уигин, Говорителю на мъртвите. Ще си правиш своите проверки на някои други файлове. Може и да нямам очи, ала виждам повече, отколкото си мислиш.

Тъпото е, че го вършиш в такава дълбока тайна, Говорителю. Не разбираш ли, че съм на твоя страна? Няма да кажа никому как паролата ти осигурява достъп до лични файлове. Дори да влезеш във файловете на кметицата или на епископа. Не е необходимо да пазиш тайна от мен. Ти си тук само от три дена, ала те познавам достатъчно, за да те харесам, а те харесвам достатъчно, за да направя всичко за теб, стига да не нарани семейството ми. А ти никога не би сторил нещо, което да го нарани.

* * *

Новиня откри опитите на Говорителя да влезе във файловете й почти веднага на следващата сутрин. Той бе арогантно откровен и онова, което я обезпокои, бе колко далеч бе стигнал. Бе успял да се добере до някои от файловете, но най-важните, записът на симулациите, които Пипо бе видял, си оставаха недостъпни за него. Най-много се разтревожи от факта, че той изобщо не бе опитал да се крие. Името му бе записано върху всеки каталог, до който бе получил достъп, дори при онези, които всяко учениче би променило или изтрило.

Е, реши тя, няма да го допусна да се меси в работата ми. Нахлува в дома ми, манипулира децата ми, шпионира файловете ми, сякаш има правото да…

И тъй нататък, и тъй нататък, докато не осъзна, че само измисля какви язвителни думи да му рече, като го види отново.

Не мисли за това. Мисли за нещо друго.

Как се смееха Миро и Ела по-предишната вечер. Мисли за това. Миро, разбира се, си беше пак тъй начумерен на сутринта, а Ела, чиято веселост продължи малко по-дълго, твърде скоро отново изглеждаше разтревожена, заета, готова да се сопне, ала и все така незаменима. Грего може и да бе прегърнал онзи мъж и да се бе разплакал, както й каза Ела, ала на следващата сутрин взе ножиците и наряза чаршафите си на тънки, равни ивици, а в училище заби глава в слабините на брат Адорнай, което тури край на учебния час и доведе до сериозни разговори с дона Криста. Ей ти тебе целителната ръка на Говорителя. Може да смята, че току ще влезе в къщата ми и ще оправи всичко, което сметне, че съм объркала, ама скоро ще проумее, че някои рани не зарастват лесно.

Само дето дона Криста също й каза, че Куара проговорила на сестра Бебей в час, при това пред всички деца, и защо, моля ви се? Да им каже, че се е запознала със скандалния, ужасния Фаланте пелос Мортос и името му било Андрю, че бил наистина толкова ужасен, както казвал епископ Перегрино, че и по-ужасен, защото измъчвал Грего, докато той не се разплакал; накрая сестра Бебей се видяла принудена да помоли Куара да спре да говори. Ето това вече бе нещо — да измъкнеш Куара от дълбокото й самовглъбяване.

Ами Олядо — толкова стеснителен, толкова самостоятелен, — сега беше тъй възбуден, не спираше да бъбри за Говорителя, докато вечеряха предишната вечер. Знаете ли, че той дори не знае как да прехвърля пари? Няма да повярвате каква ужасна парола има — мислех си, че компютрите биха отхвърлили такава дума за парола, но не, не мога да ви я кажа, тайна е, — аз фактически го учих как да сравнява файловете, но мисля, че разбира от компютри, не е някакъв идиот или нещо подобно, каза, че използвал подчинена програма, ето защо било онова бижу в ухото му; каза ми да си изтегля толкова пари, колкото сметна за добре, не че мога да си купя много неща тук, но мога да ги спестя за времето, когато заживея отделно, и си мисля, че той наистина е много стар. Мисля, че помни неща отпреди много време. Мисля също, че Старк му е роден език, нали на Стоте свята няма много хора, които са го учили като роден, не мислите ли, че би могъл да е роден на Земята?

И така, докато Куим най-накрая не му изкрещя да спре да говори за онзи слуга на дявола, инак щял да помоли епископа да прогони злите духове, тъй като Олядо очевидно бил обсебен от тях; а след като Олядо само се ухили и намигна, Куим изхвърча от кухнята, от къщата и не се върна до късно през нощта. Говорителя би могъл със същия успех и да живее у дома, помисли си Новиня, защото бездруго непрекъснато влияе върху семейството, дори когато не е тук, ами си пъха носа във файловете ми; е, това няма да го бъде.

Само че, както винаги, вината си е моя, аз съм онази, която го повика, аз го измъкнах от онзи свят, както и да го наричаше — да, Трондхайм беше, — моя е вината, че е тук, в този жалък градец в задния двор на Стоте свята, заобиколен от ограда, която въпреки всичко не може да спаси от смърт онези, които обичам…

И тя отново се замисли за Миро, който толкова много приличаше на истинския си баща, че тя не проумяваше защо никой не я обвинява в прелюбодеяние, представяше си как и той лежи на склона на хълма като Пипо, представяше си как прасенцата го изкормват жестоко с дървените си ножове. Така и ще направят. Ще го направят, каквото и да сторя. А и да не го направят, ще дойде денят, когато той ще бъде достатъчно възрастен да се ожени за Уанда, и тогава ще трябва да му кажа кой е всъщност, защо изобщо не могат да се оженят и той ще разбере, че съм си заслужила всичката онази болка, която Сау ми причиняваше, че ме е удрял с ръката Божия, за да ме накаже за греховете ми.

Този Говорител, помисли си Новиня, принуди дори мен да си мисля за неща, които успявах да крия от себе си със седмици, понякога и с месеци. Откога не съм прекарвала утринта в размисли за децата си? И при това — с надежда. Откога дори не съм забелязвала, че вярвам в Бога, поне в онзи отмъстителен, наказващ Бог от Стария завет, който с усмивка е изтривал цели градове от лицето на Земята, защото не му се молели — ако Христос има някакъв смисъл, аз не го знам.

Така мина денят на Новиня, без да свърши никаква работа, а и мислите й не я водеха до никакво заключение.

Следобед на вратата на кабинета й се появи Куим:

— Извинявай, че те безпокоя, мамо.

— Няма значение — рече тя. — Днес и без това не мога да работя.

— Знам, че не те интересува фактът, дето Олядо прекарва цялото си време с онзи негодник-сатана, но реших, че би трябвало да узнаеш: Куара отиде от училище право там. В неговата къща.

— О, така ли?

— Нима и това не те интересува, мамо? Какво, нима възнамеряваш само да оправиш чаршафите и да го пуснеш да заеме изцяло мястото на татко?

Новиня скочи на крака и се втурна, обладана от ледена ярост, към момчето. То посърна пред нея.

— Извинявай, мамо. Бях толкова ядосан…

— Всичките тези години, през които бях омъжена за баща ви, не съм му позволила да вдигне ръка против децата ми. Но ако днес беше жив, щях да го помоля да ти тегли един хубав бой.

— Би могла — отвърна непокорно Куим, — но щях да го убия преди да замахне. На теб може и да ти е харесвало да те бият, но аз няма да допусна никой да постъпи тъй с мен!

Не взе предварително решение да го направи; ръката й се вдигна от само себе си и го зашлеви по лицето, преди да е осъзнала какво върши.

Едва ли го бе заболяло много. Но той мигновено избухна в сълзи, сви се, седна на пода, гърбом към Новиня.

— Извинявай, извинявай… — продължаваше да мълви той.

Тя се приведе зад него, несръчно разтри раменете му. Дойде й на ум, че не бе прегръщала момчето, откакто то бе на възрастта на Грего. Кога реших да бъда толкова студена? И защо, когато отново го докоснах, то бе с плесник, а не с целувка?

— И аз се безпокоя за онова, което става — рече Новиня.

— Той руши всичко — каза Куим. — Дойде тук и всичко се променя.

— Е, трябва да признаем, Естевао, че нещата не бяха чак толкова хубави, та да не ни е нужна промяна.

— Не и по неговия начин. Изповед, изкупление и опрощение е промяната, от която се нуждаем.

Не за първи път Новиня завидя на Куим за вярата му в силата на свещениците да измият греха. Така е, защото никога не си съгрешавал, синко, така е, защото не знаеш нищо за невъзможността на изкуплението.

— Струва ми се, че ще трябва да си поприказвам с Говорителя — рече Новиня.

— И да доведеш Куара у дома?

— Не знам. Не мога да отмина факта, че той я накара отново да проговори. А и не изглежда тя да го харесва. Досега не е казала добра дума за него.

— Тогава защо е отишла у дома му?

— Предполагам, да му каже нещо грубо. Но трябва да признаеш, че това е известно подобрение в сравнение с мълчанието й.

— Онзи дявол се преструва, че прави добри дела, а сетне…

— Куим, моля те, не ме обучавай в демонология. Заведи ме до дома на Говорителя, а аз ще се оправям с него.

Поеха по пътеката край завоя на реката. Водните змии си сменяха кожата, парченца от гниещи кожи правеше почвата под краката им хлъзгава. Това ще е следващият ми проект, помисли си Новиня. Трябва да разбера какво ги кара тези гадни малки чудовища да се движат, за да реша дали може да се направи нещо полезно с тях. Или поне да им попреча да вмирисват брега на реката шест седмици в годината. Единствената полза бе, че, както личеше, кожите на змиите наторяваха почвата; меката крайречна трева израстваше най-гъста там, където се „събличаха“ змиите. Това бе единствената приятна форма на местния живот в Лузитания; цяло лято хората идваха край реката да полежат върху ивицата естествена ливада, която се виеше между тръстиките и грубата прерийна трева. И слузта от змиите, колкото и да бе неприятна, обещаваше все пак по-добро бъдеще.

Мислите на Куим очевидно следваха същата посока:

— Мамо, не можем ли някой ден да засадим речна трева край къщи?

— Това е едно от нещата, които баба ти и дядо ти са опитали още преди години. Но не са знаели как да го сторят. Речната трева се опрашва, ала не ражда семена, затова, когато се опитали да я присадят, тя просъществувала за кратко и загинала, а на следващата година не поникнала отново. Предполагам, че просто трябва да расте близо до водата.

Куим направи гримаса и закрачи по-бързо, явно малко поядосан. Новиня въздъхна. Куим винаги приемаше като лична обида факта, че Вселената не винаги функционира така, както му се иска.

Не след дълго стигнаха до дома на Говорителя. Както винаги, децата, естествено, играеха на площада — наложи се да разговарят по-високо, за да надвикат врявата.

— Ето я — рече Куим. — Аз мисля, че трябва да изкараш Олядо и Куара оттам.

— Благодаря ти, че ми показа къщата — рече тя.

— Не се шегувам. Това е сериозен сблъсък между доброто и злото.

— Всичко е сблъсък между тях — каза Новиня. — Въпросът е в това, че е много мъчно да се разбере кое е добро и кое — зло. Не, не, Куим, знам, че можеш да ми обясниш най-подробно, но…

— Не се дръж снизходително с мен, мамо.

— Но, Куим, това ми се струва съвсем естествено, като имам предвид твоето снизходително държание спрямо мен.

Лицето му се изопна от яд.

Тя го докосна внимателно, нежно; рамото му се стегна, сякаш ръката й беше отровен паяк.

— Куим — рече тя, — не се опитвай друг път да ме учиш кое е добро и кое — зло. Аз вече съм била там, а ти разполагаш само с картата на мястото.

Той се оттърси от ръката й и пое обратно. Господи, но аз забравям дните, когато не си говорехме по цели седмици.

Тя плясна силно с ръце. След миг вратата се отвори. На прага застана Куара.

— Ой, маезиня — възкликна тя, — тамбем вейо джогар?

„Дойде да поиграеш и ти ли?“

Олядо и Говорителя играеха на терминала на междузвездна война. На Говорителя бяха дали машина с холографско поле далеч по-голямо и с по-висока разделителна способност, отколкото на останалите, и двамата действаха с ескадри от по дузина и повече звездолети едновременно.

Беше много сложно и двамата нито вдигнаха глави, нито я поздравиха.

— Олядо ми каза да си затварям устата, инак щял да ми изтръгне езика и да ме накара да го изям на сандвич — рече Куара. — Затова най-добре не казвай нищо, докато играта не свърши.

— Моля, седни — рече тихо Говорителя.

— Сега вече си свършен, Говорителю — извика радостно Олядо.

Повече от половината флотилия на Говорителя изчезна в серия от симулирани експлозии. Новиня седна на една табуретка.

Куара се настани на пода до нея.

— Чух ви да разговаряте с Куим навън — рече тя. — Крещяхте, затова можахме да чуем всичко.

Новиня усети, че се изчервява. Подразни се, че Говорителя бе чул как се скара със сина си. Това изобщо не му влизаше в работата. Нищо, свързано със семейството й, не му влизаше в работата. А и тя изобщо не одобряваше военните игри. Пък и беше толкова архаично, съвсем демоде. От стотици години не бе имало битки, ако не се броят непрекъснатите схватки с контрабандистите. Милагре беше толкова мирно място, че никой дори не притежаваше оръжие, по-опасно от шоковата палка на полицая. Олядо нямаше да види битка през целия си живот. А ето, че сега бе въвлечен във военна игра. Може би нещо, което еволюцията бе „вкарала“ в мъжкия род на вида — желанието да попилееш противника си на малки късчета или да го размажеш на земята. Или може би насилието, на което бе свидетел у дома си, го караше да си го избие чрез играта. Моя грешка. Още веднъж — моя грешка.

Най-неочаквано Олядо изпищя отчаян, след като флотилията му изчезна в серия от експлозии.

— Не го видях! Не мога да повярвам, че го направи! Аз дори не го видях да идва!

— Затова не пискай — рече Говорителя. — Върни записа и виж как го направих, за да можеш следващия път да контрираш.

— Мислех си, че Говорителите са като свещеници или нещо подобно. От къде на къде ще си толкова добър в тактиката?

Докато отговаряше, Говорителя се усмихна нарочно на Новиня.

— Понякога да накараш хората да кажат истината, е досущ като малка битка.

Олядо се облегна на стената със затворени очи, докато проиграваше записа на играта.

— Ти си бъркал в компютрите — рече Новиня. — И не особено хитро. И това ли минава за „тактика“ на Говорителите?

— Това те ядоса, нали? — усмихна се Ендър.

— Какво търсеше във файловете ми?

— Дойдох тук, за да Говоря за смъртта на Пипо.

— Аз не съм го убила. Файловете ми не ти влизат в работата.

— Ти ме повика тук.

— Промених решението си. Съжалявам. Но това не ти дава правото да…

Гласът му изведнъж изгуби сила и той приклекна пред нея, за да може тя да чуе думите му:

— Пипо е научил нещо от теб, а прасенцата са го убили заради онова, което е научил. Затова ти си „запечатала“ файловете си, тъй че никой да не разбере. Дори си отказала да се омъжиш за Либо, само и само да не получи той достъп до онова, което е видял Пипо. Съсипала си живота си и живота на всички, които обичаш, за да не позволиш Либо, а сега и Миро да научат тайната и да умрат.

Новиня почувства неочакван хлад, ръцете и краката й се разтрепериха. Той беше тук само от три дена, а вече знаеше повече от онова, за което Либо дори не се догади.

— Всичко това са лъжи — тръсна тя.

— Чуй ме, дона Иванова. Всичко това не подейства. Либо умря, въпреки всичко, нали така? Каквато и да е тайната, като я запази само за себе си, не опази живота му. И няма да спаси и Миро. Невежеството и измамата не могат да спасят никого. Познанието може да спасява.

— Никога — прошепна тя.

— Разбирам те, че си искала да предпазиш Либо или Миро, но какво означавам аз за теб? Аз съм нищо, тогава какво значение има дали ще узная истината и тя ще ме убие?

— Няма никакво значение дали ще живееш, или ще умреш — рече Новиня, — но никога няма да получиш достъп до тези файлове.

— Изглежда, не разбираш, че нямаш право да слагаш наочници на други хора. Синът ти и сестра му излизат всеки ден при прасенцата и благодарение на теб не знаят дали всяка тяхна следваща дума или действие няма да доведе до смъртната им присъда. Утре аз ще отида с тях, защото не мога да Говоря за смъртта на Пипо, без да разговарям преди това с прасенцата…

— Не искам да Говориш за смъртта на Пипо.

— Не ме интересува какво искаш, не го правя заради теб. Ала те моля да ми позволиш да узная какво е видял Пипо.

— Никога няма да разбереш какво е научил Пипо, защото той беше един добър и обичлив човек, който…

— Който е приел едно самотно, изплашено момиченце и е излекувал сърдечните му рани.

Докато казваше това, ръката му се отпусна върху рамото на Куара.

Това бе повече, отколкото Новиня можеше да понесе.

— Не смей да се сравняваш с него! Куара не е сираче, чуваш ли ме? Тя си има майка — мен — и не се нуждае от теб, никой от нас не се нуждае от теб, никой!

След което, кой знае защо, тя се разплака. Не искаше да плаче пред него. Не искаше дори да бъде тук. Той объркваше всичко. Тя се втурна към вратата и я затръшна зад гърба си. Куим беше прав. Говорителя бе същински дявол. Знаеше твърде много, изискваше твърде много, даваше твърде много, а и те вече се нуждаеха от него прекалено много. Как успя да се сдобие с такава власт над тях за такова кратко време?

Сетне й хрумна мисъл, която мигновено изсуши сълзите й и я изпълни с ужас. Той каза, че Миро и сестра му ходели всеки ден при прасенцата. Той знаеше. Той знаеше всички тайни.

Всички, освен онази, която тя сама не знаеше — онази, която Пипо някакси бе разгадал в компютърните й симулации. Ако се добереше до нея, щеше да се сдобие с всичко, което бе крила толкова време. Когато извика Говорител на мъртвите, тя искаше да узнае истината за Пипо; ала вместо това той бе дошъл и бе узнал истината за самата нея.

* * *

Вратата се затръшна. Ендър се облегна на табуретката, където бе седяла тя и оброни глава в шепи.

Чу Олядо да става и да прекосява стаята към него.

— Ти си се опитал да получиш достъп до файловете на мама — рече тихо той.

— Да — отвърна Ендър.

— Значи ме накара да те науча как да правиш проучвания, за да шпионираш майка ми. Ти ме превърна в предател.

Точно сега нямаше отговор, който да може да задоволи Олядо; Ендър не се и опита да го намери. Изчака мълчаливо Олядо да иде до вратата и да си тръгне.

Водовъртежът, в който бе попаднал, обаче не беше безшумен за Царицата на кошера. Чу я да се размърдва в съзнанието му, предизвикана от болката. Не, каза й безгласно той. Нищо не мога да направя, нищо не мога да обясня. Човешки работи, странни и чужди човешки проблеми, които не могат да бъдат разбрани.

<Аха!> Усети как тя го докосва вътрешно, докосване като от бриз, който гали листата на някое дърво; усети силата и енергията на напиращото нагоре дърво, здравото вплитане на корените му в земята, нежната игра на слънце то върху страстните му листа. <Виж какво научихме от него, Ендър, покоя, който той е намерил.> Усещането избледня, след като Царицата на кошера се оттегли от съзнанието му. Силата на дървото остана у него, покоят на смирението замести собственото му мъчително мълчание.

Това бе само миг; ехото от затръшнатата от Олядо врата още кънтеше в стаята. Куара скочи на крака и изтича до леглото му. Подскочи няколко пъти върху него.

— Издържа само броени дни — рече радостно тя. — Сега вече всички те мразят.

Ендър се изсмя кисело и се обърна да я погледне:

— И ти ли?

— О, да — отвърна тя. — Намразих те първа от всички, освен може би Куим. — Слезе от леглото и отиде до терминала. С по едно пръстче върху клавишите влезе в програмата. В пространството над терминала се появиха две колонки числа за събиране. — Искаш ли да видиш как уча аритметика?

Ендър стана и отиде до нея.

— Разбира се — склони той. — Вижда ми се обаче доста трудничко.

— Не и за мен — каза гордо тя. — Решавам ги по-бързо от всички.