Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (3)

ВТОРА ГЛАВА
ТРОНДХАЙМ

Дълбоко съжалявам, че не можах да отговоря на искането ви за повече подробности относно обичаите на ухажване и брак на лузитанците-аборигени. Това сигурно ви причинява неизмерима скръб, инак никога нямаше да помолите Ксеноложкото общество да ме санкционира за неспособността ми да сътруднича на вашите изследвания.

Когато бъдещите ксенолози се оплакват, че не съм събрал подходящите данни при наблюденията си върху пекениносите, винаги им казвам да препрочетат ограниченията, които са ми наложени от закона. Позволено ми е да водя само един помощник при теренните си проучвания; не бива да задавам въпроси, които да издават очакванията на хората, за да не ни имитират; не бива да предлагам информация, която да предизвиква паралелни отговори; не бива да оставам при тях повече от четири часа еднократно; изключая облеклото ми, не бива да използвам технологични продукти в тяхно присъствие, включая камери, магнетофони, компютри, дори писалка, с която да пиша върху изкуствена хартия; не може дори да ги наблюдавам, без те да знаят това.

Накратко: не мога да ви кажа как се размножават пекениносите, защото те решиха да не го правят пред мен.

Разбира се, вашите изследвания са парализирани! Разбира се, вашите заключения за прасенцата са абсурдни! Ако трябваше да изследваме вашия университет при същите ограничения, които ни връзват ръцете при наблюденията ни върху лузитанските аборигени, несъмнено щяхме да заключим, че хората не се възпроизвеждат, сформират някакви групи по интереси и посвещават целия цикъл на живота си на превръщането си от студенти-ларви във възрастни професори. Бихме могли дори да предположим, че професорите упражняват някакво значимо влияние върху човешкото общество. Едно компетентно изследване бързо ще разкрие неточностите в такова едно заключение — но в случая с прасенцата не е позволено никакво компетентно изследване, такава възможност дори не се обмисля.

Антропологията никога не е била точна наука; наблюдателят никога не е подвластен на онази култура, която наблюдава. Но това са естествени ограничения, присъщи на науката. А нас ни спъват тъкмо изкуствените ограничения — а чрез нас, и вас. При сегашния темп на напредък бихме могли със същия успех да пращаме на пекениносите въпросници по пощата и да чакаме да ни пратят в отговор научни статии.

Жоау Фигейра Алвареш, отговор на писмо до Пиетро Гуатанини от университета в Сицилия, университетско градче Милано, Етрурия, публикувано посмъртно в „Ксеноложки изследвания“. 22:4:49:193

Новината за смъртта на Пипо не бе само от местно значение. Тя мигновено бе предадена по ансибала до всичките Сто свята. Първите извънземни, открити след Ксеноцида на Ендър, бяха измъчвали и убили единствения човек, определен да ги наблюдава. За броени часове учени, естественици, политици и журналисти започнаха да определят позициите си.

Скоро стигнаха до общо съгласие. Едно произшествие при неясни обстоятелства не може да бъде доказателство за провала на политиката, която Междузвездният конгрес водеше спрямо прасенцата. Тъкмо обратното, фактът, че е загинал само един човек, доказва мъдростта на сегашната политика на почти пълна ненамеса. Ето защо не трябва да предприемаме нищо, а само да продължим да наблюдаваме с малко по-ниска интензивност. Наследникът на Пипо бе инструктиран да посещава прасенцата не по-често от веднъж на два дена и за не повече от час. Той не бива да принуждава прасенцата да отговарят на въпроси по това, как са се отнесли спрямо Пипо. Това бе укрепване на старата политика на ненамеса.

Не се обезпокоиха много за духа на хората от Лузитания. Въпреки големите разходи, им изпратиха по ансибала много нови развлекателни програми, за да отвлекат мислите им от страховитото убийство.

А подир това, извършили минималното, което биха могли да сторят едни фрамлинги, каквито си и бяха, след като се намираха на светлинни години от Лузитания, хората от Стоте свята се върнаха към собствените си грижи.

Извън Лузитания само един човек от половинтрилионното население на Стоте свята почувства смъртта на Жоау Фигейра Алвареш, наричан Пипо, като голяма промяна в собствения си живот. Андрю Уигин бе Говорител на мъртвите в университетското градче Рейкявик, прочуто като пазител на нордическата култура, кацнало на стръмния склон на тесния и дълъг като острие на нож фиорд, който пронизваше гранита и леда на замръзналата планета Трондхайм по самия й екватор. Бе пролет и снегът се топеше, крехката тревица и цветята търсеха сила от блестящото слънце. Андрю седеше на склона на облян от слънцето хълм, заобиколен от десетина студенти, които изучаваха историята на междузвездната колонизация. Слушаше с половин ухо разгорещените спорове по въпроса, дали крайната победа на хората във войните против бъгерите е била необходима прелюдия към експанзията на човечеството. Подобни спорове бързо се израждаха в охулване на човека-чудовище Ендър, който бе командвал флотилията, извършила ксеноцида над бъгерите. Андрю имаше склонността да оставя мислите си да се реят на воля; тази тема не го отегчаваше особено, но не я оставяше и да ангажира прекалено вниманието му.

Тогава малката компютърна присадка, която носеше като бижу в ухото си, му съобщи за жестоката смърт на Пипо, ксенологът на Лузитания, и Андрю веднага застана нащрек. Прекъсна студентите си:

— Какво знаете за прасенцата? — попита той.

— Те са единствената ни надежда за изкупление — отвърна един от студентите; той приемаше Калвин по-сериозно, отколкото Лютер.

Андрю веднага погледна към студентката Пликт; знаеше, че тя не би понесла подобен мистицизъм.

— Те не съществуват на белия свят заради каквито и да са човешки цели, дори заради изкуплението — рече Пликт със смразяващо презрение. — Те са истински рамани, досущ като бъгерите.

Андрю кимна, ала се намръщи:

— Използваш дума, която още не е общоприета.

— Би трябвало — рече Пликт. — Всеки жител на Трондхайм, пък и всеки норман в Стоте свята, би трябвало да е чел вече книгата на Демостен „Историята на Бутан в Трондхайм“.

— Би трябвало, но не сме го направили — въздъхна един студент.

Пликт затвори очи:

— В нордическия език съществуват четири равнища на чуждестранност. Първото е чуждоземен или „утленинг“ — чужденец, когото определяме като човек от нашия свят, но от друг град или от друга страна. Второто е „фрамлинг“ — Демостен е изпуснал ударението в нордическото „фремлинг“. Това е чужденецът, когото определяме като човек, но от друга планета. Третото е „раман“ — чужденец, когото определяме като човек, но от друг вид. Четвъртото се отнася за истинския чужденец — „варелсе“, в това число са и животните, с този вид не е възможно да се разговаря. Представителите му са живи, но не можем да отгатнем от какви подбуди или цели се ръководят действията им. Биха могли и да са разумни същества, биха могли да изпитват чувства, ала ние да не знаем за това.

Андрю забеляза, че някои от студентите се подразниха. Той привлече вниманието им.

— Струва ви се, че се дразните от арогантността на Пликт, но не е така. Пликт не е арогантна; тя е просто точна. С право се срамувате, че още не сте прочели Демостеновата история на собствения си народ и поради този си срам се ядосвате на Пликт, защото тя не носи вашия грях.

— Мислех си, че Говорителите не вярват в греха — рече едно намусено момче.

Андрю се усмихна:

— Ти вярваш в греха, Стирка, и действията ти са съобразени с тази вяра. Значи грехът за теб е реален и след като знае това, Говорителя трябва също да повярва в него.

Стирка обаче не се предаваше:

— Какво общо може да имат всичките тези приказки за утленинги, фрамлинги, рамани и варелсе с Ксеноцида на Ендър?

Андрю се обърна към Пликт. Тя се замисли за миг:

— Това е наистина свързано с глупавия спор, който досега водехме. Чрез тези нордически равнища на чуждестранност можем да разберем, че стореното от Ендър не е истински ксеноцид, защото когато е унищожил бъгерите, ние сме ги смятали за варелсе; чак години по-късно, когато първият Говорител на мъртвите написва „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, човечеството разбира, че бъгерите не са варелсе, а рамани; дотогава не е съществувало разбирателство между бъгерите и хората.

— Ксеноцидът си е ксеноцид — рече Стирка. — Това, дето Ендър не е знаел, че са рамани, не ги прави по-малко мъртви.

Андрю въздъхна при тази безпощадна забележка на Стирка; модно бе сред калвинистите от Рейкявик да отричат тежестта на човешката мотивация при преценката дали едно дело е добро, или зло. Делата са си добри или зли сами по себе си, твърдяха те; а тъй като Говорителите на мъртвите поддържаха единствено доктрината, че доброто и злото съществуват само и изцяло в човешката мотивация, а не в самия акт, то студентите като Стирка се отнасяха доста враждебно към Андрю. За щастие Андрю не се засягаше от това — разбираше мотива, който стоеше зад тази враждебност.

— Стирка, Пликт, нека разгледаме друг вариант. И така, прасенцата са научили Старк, а пък хората са усвоили техните езици. Да предположим, че узнаем неочаквано как прасенцата изведнъж, без всякакви провокации или обяснения са измъчвали до смърт и са убили ксенолога, който е изпратен да ги наблюдава.

Пликт веднага подскочи:

— Откъде ще сме сигурни, че е било без провокация? Онова, което за нас изглежда невинно, може да се окаже непоносимо за тях.

Андрю се усмихна:

— И така да е. Но ксенологът не им е навредил, казал им е твърде малко, не им е причинил нищо — поне според нашите разбирания той не заслужава мъчителна смърт. Нима самият факт на това напълно необяснимо убийство не превръща прасенцата от рамани във варелсе?

Сега пък бързо реагира Стирка.

— Убийството си е убийство. Приказките за варелсе и рамани са глупости. Ако прасенцата убиват, то те са зли, също както са били зли и бъгерите. Ако деянието е зло, то и извършителят му е зъл.

Андрю кимна:

— Ето я нашата дилема. Ето го проблема. Дали деянието е зло или, по някакъв начин, поне според разбиранията на прасенцата, е добро? Дали прасенцата са рамани или варелсе? Замълчи засега, Стирка. Знам всичките доводи на твоя калвинизъм, но дори Калвин^[1] би нарекъл доктрината ти глупава.

— Откъде знаеш какво би рекъл Калвин…

— Знам, защото е мъртъв — изсмя се гръмко Андрю — и аз имам правото да говоря от негово име.

Студентите се засмяха и Стирка потъна в мълчание. Андрю знаеше, че момчето е умно; вярата му в калвинизма нямаше да издържи и първите курсове в университета, ала отказването от нея щеше да бъде продължително и болезнено.

— Обясни, Говорителю — пожела Пликт. — Ти говори така, сякаш хипотетичната ситуация е истинска, сякаш прасенцата наистина са убили ксенолога.

Андрю кимна; беше сериозен:

— Да, вярно е.

Новината бе смущаваща; тя събуди ехото на спомена от древния конфликт между бъгерите и хората.

— Погледнете сега самите себе си — подхвана Андрю. — Ще откриете, че зад омразата ви спрямо Ендър Ксеноцида и скръбта ви за бъгерите се крие нещо далеч по-грозно: вие се страхувате от чужденеца, независимо дали е утленинг или фрамлинг. Когато си помислите, че той е убил човек, когото познавате и цените, тогава няма значение каква форма е приел. Тогава той е варелсе, че и по-лошо — джур, ужасният звяр, който идва нощем със стичащи се от челюстите му лиги. Ако притежавате единственото оръжие в селото си и зверовете, разкъсали един от жителите му, се зададат отново, ще се спрете ли да помислите дали те също имат правото да живеят, или ще действате, за да спасите селото си, хората, които познавате, хората, които зависят от вас?

— Според твоите доводи ние би трябвало да избием прасенцата, независимо колко са примитивни и безпомощни! — извика Стирка.

— Мои доводи ли? Аз зададох въпрос. Въпросът не е довод, освен ако не смяташ, че знаеш отговора му, а аз мога да те уверя, Стирка, че не го знаеш. Размисли върху това. Край на занятията.

— Ще говорим ли за същото и утре? — попитаха студентите.

— Щом искате — отвърна Андрю. Ала той знаеше, че ако го направят, то ще бъде без него. За тях въпросът за Ендър Ксеноцида бе чисто философски. В крайна сметка войните с бъгерите бяха отпреди три хиляди години; сега бе 1948-а, броена от годината, през която бе приет Междузвездният кодекс, а Ендър бе унищожил бъгерите през 1180 г. пр.М.К. За Андрю обаче събитията не бяха толкова далечни. Той бе извършил много повече междузвездни пътувания, отколкото студентите му можеха дори да предположат; от двайсет и пет годишна възраст не бе прекарвал (като изключим Трондхайм) повече от шест месеца на една планета. Пътуванията със скоростта на светлината между различните светове му дадоха възможността да се плъзга като камъче над вълните на времето. Студентите му нямаха и представа, че техният Говорител на мъртвите, който в никакъв случай не бе на повече от трийсет и пет години, имаше ясни спомени за събития отпреди 3000 години, че тези събития за него бяха отдалечени във времето само на около двайсетина години, колкото бе половината му живот. Нямаха представа колко дълбоко въпросът за вината на Ендър гореше в душата му, за това, как бе отговарял на него по хиляди различни, но все така незадоволителни начини. Те знаеха само, че учителят им е Говорител на мъртвите; не знаеха, че като дете по-възрастната му сестра Валънтайн не можеше да произнесе името „Андрю“ и затова го наричаше „Ендър“ — името, което той опозори, преди да изпълни и петнайсет години. Затова нека неопрощаващият Стирка и аналитичната Пликт да размишляват върху въпроса за вината на Ендър; за Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, въпросът съвсем не беше академичен.

И сега, докато вървеше по влажната трева на хълма, на хладния въздух Ендър — Андрю, Говорителя — можеше да мисли единствено за прасенцата, които вече бяха извършили необяснимо убийство, досущ както неразумно бяха постъпили бъгерите при първото си посещение при хората. Нима съществува някаква неизбежност, когато се срещат непознати, нима срещата им трябва да бъде белязана със смърт? Бъгерите съвсем случайно убиваха хора, ала само защото имаха „кошерно“ мислене; за тях животът на индивида имаше стойността на изрезките от ноктите, а да убият някой и друг човек, бе начин да ни съобщят, че вече са наблизо. Възможно ли е и прасенцата да имат подобна мотивация да убиват?

Гласът в ухото му обаче бе споменал за мъчения, за ритуално убийство, подобно на екзекуцията на едно от самите прасенца. Прасенцата нямаха кошерно мислене, не бяха бъгери и Ендър Уигин трябваше да узнае защо бяха постъпили така.

— Кога научи за смъртта на ксенолога?

Ендър се обърна. Беше Пликт. Вместо да се върне в Пещерите, където живееха студентите, тя го бе последвала.

— Докато разговаряхме.

Той докосна ухото си; имплантираните терминали бяха скъпи, но не бяха чак такава рядкост.

— Проследих новините преди лекцията. Тогава в тях нямаше нищо подобно. Ако по ансибала се получи някаква голяма новина, то ще да има бързо съобщение. Освен ако не получаваш новините направо по ансибала.

Пликт очевидно мислеше, че е попаднала на голяма загадка. Всъщност така си и беше.

— Говорителите имат висок приоритет на достъп до публичната информация — каза той.

— Да не би някой да те е помолил да говориш от името на мъртвия ксенолог?

Той поклати глава:

— Лузитания е с католически лиценз.

— Точно това имам предвид — рече тя. — Те нямат свой Говорител там. Но въпреки това би трябвало да допуснат идването на Говорител, ако някой го поиска. А Трондхайм е най-близката планета до Лузитания.

— Никой не е пожелавал да отиде Говорител.

Пликт го дръпна за ръкава:

— Защо си тук?

— Знаеш защо съм дошъл. Говорих от името на Вутан.

— Знам, че си дошъл със сестра си Валънтайн. Тя е много по-популярна учителка от теб — тя отговаря на въпросите с отговори; а ти им отговаряш с нови въпроси.

— Така е, защото тя знае някои отговори.

— Говорителю, трябва да ми кажеш. Опитах се да понауча нещо за теб, бях любопитна. Името ти например, откъде идваш. Всичко е засекретено. Толкова дълбоко засекретено, че дори не мога да открия какво е равнището на достъп. И самият Бог не би могъл да надникне в житието ти.

Ендър я хвана за раменете, погледна я в очите:

— Изобщо не ти влиза в работата какво е равнището на достъп.

— Ти си по-важен, отколкото хората си мислят, Говорителю — рече тя. — Ансибалът ти съобщава нещата, преди да ги съобщи на когото и да било другиго, нали? И никой не може да потърси информация за теб.

— Никой не се е и опитвал. Защо тъкмо ти?

— И аз искам да стана Говорител — отвърна тя.

— Давай тогава. Компютърът ще те подготви. Това не е като религия — няма нужда да запаметяваш никакви катехизми. А сега ме остави на мира.

Той лекичко я бутна. Тя залитна, а той се обърна и си тръгна.

— Бих искала да говоря от твое име! — извика тя.

— Още не съм умрял! — изкрещя й в отговор той.

— Знам, че ще отидеш на Лузитания! Знам го!

Тогава знаеш повече от мен, рече си наум Ендър. Но както си вървеше, той потрепери, макар слънцето да печеше и да бе навлякъл три пуловера, за да се предпази от постоянния студ. Не бе подозирал, че Пликт може да бъде толкова емоционална. Очевидно тя искаше да се отъждестви с него. Плашеше го фактът, че това момиче толкова отчаяно се нуждае да получи нещо от него. Бе преживял сума години, без да установи истински отношения с когото и да е, освен със сестра си Валънтайн — с нея и с мъртвите, разбира се, от чието име Говореше. Всички останали хора, на които държеше, бяха мъртви. Той и Валънтайн ги бяха надживели с векове, преди много светове.

Идеята да завъди корени в ледената почва на Трондхайм го отблъскваше. Какво искаше Пликт от него? Няма значение, той нямаше да й го даде. Как смееше да изисква от него нещо, сякаш й принадлежеше? Ендър Уигин не принадлежеше никому. Ако тя знаеше кой бе всъщност, щеше да се погнуси от него, от Ендър Ксеноцида; или щеше да го боготвори като Спасителя на човечеството — Ендър помнеше как хората правеха и това, а то също не му бе приятно. Дори сега, когато го познаваха само в тази му роля — с името Говорител, Талман, Фаланте, Шпилер, — независимо как наричаха Говорителя на мъртвите в града си, всред народа, на планетата си.

Не искаше да го познават. Не им принадлежеше, не принадлежеше на човешката раса. Имаше друга мисия, принадлежеше другиму. Не на човешките същества. Не и на проклетите прасенца. Или поне така си мислеше.