Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА
ДЕЦА НА УМА

Правило първо: Всички Деца на Христовия ум трябва да са женени, инак не могат да членуват в ордена; ала те трябва да бъдат целомъдрени.

Въпрос първи: Защо бракът е необходим за всички?

Глупците питат защо трябва да се женим? Любовта е единствената връзка, от която аз и моят любовник се нуждаем. На тях им казвам: бракът не е заради благоприличието на мъжа и на жената; дори животните се чифтосват и раждат малките си. Бракът е благоприличие между мъжа и жената, от една страна, и тяхната общност, от друга. Да се ожениш според закона на общността, означава да се превърнеш в пълноценен гражданин; да се откажеш от брака, означава да си чужденец, дете, престъпник, роб или предател. Единствената постоянна величина във всяка човешка общност е, че само онези, които се подчиняват на закона, спазват табутата и брачните обичаи, са истински зрели.

Въпрос втори: Защо тогава безбрачието се налага на свещениците и монахините?

За да бъдат отделени от общността. Свещениците и монахините са слуги, а не граждани. Те служат на Църквата, ала не са Църквата. Цьрквата-майка е невестата, Христос — младоженецът; свещениците и монахините са само гости на венчавката, понеже тям е отказано гражданство в общността на Христос, за да могат да му служат.

Въпрос трети: Защо тогава Децата на Христовия ум се женят? Нима всички ние не служим на църквата?

Ние не служим на Църквата по същия начин, по който й служат чрез брака си всички мъже и жени. Разликата се състои в това, че докато те предават своите гени на следващото поколение, ние им предаваме нашето познание; техните наследства се съдържат в генетичните молекули на следващото поколение, докато ние живеем в съзнанието му. Спомените са потомците на нашите бракове и те са толкова ценни, колкото и децата от плът и кръв, заченати от съкровена любов.

Сан Анджело, „Управление и катехизьм на Ордена на Децата на Христовия ум“, 1511:11:11:1

Старши свещеникът на катедралата носеше тишината на тъмните параклиси и масивните, извисяващи се стени където и да отидеше: когато влезе в класната стая, всред учениците се възцари тежко мълчание, дори дишането им стана притаено, докато той безшумно се понесе към предната част на стаята.

— Дом Кристау — прошепна старши свещеникът, — епископът има нужда да се посъветва с теб.

Учениците, мнозинството вече в юношеска възраст, не бяха толкова млади, че да не знаят за напрегнатите отношения между църковната йерархия и доста по-свободното монашество, което ръководеше повечето католически училища в Стоте свята. Дом Кристау, освен че бе отличен учител по история, геология, археология и антропология, беше и игумен на манастира на „Фильос да Менте де Кристо“ — Децата на Христовия ум. Положението му го превръщаше в основния съперник на епископа за духовното върховенство в Лузитания. В някои отношения той дори стоеше по-високо от епископа; на повечето светове на всеки архиепископ се падаше само по един игумен за Децата, докато на всеки епископ имаше по един директор на училищната система.

Ала дом Кристау, като всички Деца, нарочно се отнасяше с пълно почитание към църковната йерархия. След призовката на епископа, той веднага прекрати занятията и разпусна класа, без дори да приключи дискутирания въпрос. Учениците не се изненадаха; знаеха, че и те щяха да сторят същото, ако ръкоположен свещеник прекъсне урока. За свещеничеството, разбира се, бе безкрайно ласкателно да види колко важно е в очите на Децата; ала му бе и напълно ясно, че винаги, когато свещеник посещаваше училището по време на занятия, уроците навсякъде веднага биваха прекъсвани. В резултат на това свещениците рядко посещаваха училището и Децата с изключителната си почтителност успяваха да поддържат почти пълна независимост.

Дом Кристау много добре знаеше за какво го вика епископът. Д-р Навио бе недискретен и цяла сутрин се носеха слухове за някаква заплаха, изречена от Говорителя. На дом Кристау му бе трудно да понася безпочвените страхове на йерархията, когато тя се изправеше против неверници и еретици. Епископът ще е бесен, което означаваше, че ще поиска някой да предприеме действия, макар най-добрият курс, както винаги, да бе бездействието, търпението, сътрудничеството. Освен това тръгнаха слухове, че този Говорител, така твърдял, е същият, който е Говорил за смъртта на Сан Анджело. Ако случаят беше такъв, то той навярно изобщо не бе враг, а приятел на Църквата. Или поне приятел на Децата, което според дом Кристау в крайна сметка бе едно и също.

Докато следваше мълчаливия свещеник покрай сградите на факултета към градината на катедралата, той прочисти сърцето си от яда и раздразнението, които бе изпитал. Отново и отново си повтаряше монашеското си име: Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме. „Ти трябва да обичаш всички, за да те обича Бог и тебе“. Бе избрал внимателно името, след като той и годеницата му влязоха в ордена, защото знаеше, че най-голямата му слабост бяха ядът и нетърпимостта към глупостта. Като всички Деца, той избра име, което съдържаше призив против най-трудно преодолимия свой грях. Това бе един от начините, по които те се изправяха духовно голи пред света. Ние няма да се обличаме в дрехите на лицемерието, учеше Сан Анджело. Христос ще ни облече в одеждите на добродетелта, ала ние няма сами да правим опит да изглеждаме добродетелни. Дом Кристау усети как добродетелта му бе поизтьняла тук-там; студеният вятър на нетърпението можеше да го простуди до кости. Затова той безмълвно шептеше името си и си мислеше: „Епископ Перегрино е проклет глупак, но Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме“.

— Братко Амай — рече епископ Перегрино. Той никога не използваше почтеното Дом Кристау, макар че дори някои от кардиналите изразяваха така своето уважение. — Радвам се, че дойде.

Навио вече седеше на най-мекия стол, но дом Кристау не го укори за това. Леността бе причината да надебелее, а сега дебелината му го правеше ленив; такова бе това заболяване, като затворен кръг, то се подхранваше от самото себе си и дом Кристау бе благодарен, че не е засегнат. Избра за себе си висока табуретка без облегалка. Така нямаше да се отпусне, а това щеше да помогне умът му да стои нащрек.

Навио почти веднага се впусна в изложение на болезнената си среща с Говорителя на мъртвите, допълнено с подробно обяснение какво бе заплашил Говорителя, че ще стори, ако продължава съпротивата.

— Инквизитор, можете ли да си го представите! Един неверник, който смее да измести властта на Църквата-майка!

О, как светският член на църквата се обладава от кръстоносен дух, когато Църквата-майка е заплашена — ама накарайте го да ходи всяка седмица на служба и кръстоносният му дух ще се свие на кълбо и ще заспи.

Думите на Навио подействаха: епископ Перегрино се ядосваше все повече и повече, лицето му придоби розовата отсянка, която прозираше под тъмнокафявата му кожа. След като речитативът на Навио свърши, Перегрино се обърна към дом Кристау с лице — маска на яростта, и попита:

— Какво ще кажеш, братко Амай!

— Ако бях малко по-недискретен, бих ти рекъл, че постъпи глупаво, като се заяде с този Говорител, след като знаеше, че законът е на негова страна и след като той не може с нищо да ни навреди. А сега той е предизвикан и е далеч по-опасен, отколкото би бил, ако ти бе пренебрегнал идването му.

Дом Кристау се усмихна леко и склони глава:

— Мисля, че трябва да ударим първи, за да го лишим от властта да ни навреди.

Тези войнствени слова силно изненадаха епископ Перегрино:

— Точно така — рече той. — Но никога не съм очаквал тъкмо ти да осъзнаеш това.

— Децата са толкова ревностни вярващи, колкото може да се надява да бъде и всеки неръкоположен християнин — рече дом Кристау. — Ала след като при нас няма свещеници, налага ни се да се справяме с разум и логика, жалки заместители на властта.

Епископ Перегрино от време на време се догаждаше за иронията, но никога не бе състояние да я схване истински. Изсумтя, очите му се присвиха:

— Е, тогава, братко Амай, как предлагаш да ударим?

— Ами, отец Перегрино, законът е доста ясен. Той има власт над нас, само ако му попречим да изпълни задълженията си на свещеник. Ако искаме да го лишим от възможността му да ни навреди, ще трябва просто да му сътрудничим.

Епископът изрева и стовари пестник върху масата пред себе си:

— Точно такава софистика трябваше и да очаквам от теб, Амай!

Дом Кристау се усмихна:

— Наистина няма алтернатива — или ще отговаряме на въпросите му, или той ще подаде напълно основателна молба за статус на инквизитор, а ти ще поемеш на борда на междузвезден кораб към Ватикана, за да отговаряш на обвинения в религиозно преследване. Всички ние твърде много те обичаме, епископ Перегрино, за да направим нещо, което да те лиши от поста.

— О, да, знам всичко за тази ви обич.

— Говорителите на мъртвите са наистина доста безвредни — те не създават съперничещи ни организации, не извършват тайнства, дори не твърдят, че „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ са част от светото писание. Само се опитват да разкрият истината за живота на мъртвите, а сетне да разкажат на всички, които желаят да ги чуят, историята на житейския път на мъртвия — така, както би искал да го изживее.

— И ти се преструваш, че намираш всичко това за безвредно?

— Тъкмо обратното. Сан Анджело е основал нашия орден именно защото произнасянето на истината е толкова могъщ акт. Но смятам, че е далеч по-безвредно, отколкото, да речем. Протестантската реформация. А отмяната на католическия ни лиценз въз основата на религиозно преследване ще ни гарантира светкавично разрешение за имигрирането на достатъчен брой не-католици, така че ние ще станем не повече от една трета от населението.

Епископ Перегрино погали пръстена си.

— Но дали Междузвездният конгрес ще разреши това? Има определен лимит за тази колония — ако се докарат толкова много неверници, границата ще бъде надхвърлена.

— Би трябвало да знаеш, че вече са предвидили това. Защо, мислиш, около нашата планета са оставени в орбита два звездолета? След като католическият лиценз гарантира неограничено нарастване на населението те просто ще откарат част от надхвърлящите бройката наши хора в принудителна емиграция. Смятали са да го направят след поколение-две, какво би им попречило да го сторят сега?

— Няма да го направят.

— Междузвездният конгрес бе сформиран, за да спре джихадите и погромите, които навремето се извършваха на половин дузина места. Обвинението в религиозно преследване е много сериозно.

— То е съвсем извън мяра! Един Говорител на мъртвите е повикан от някой полусмахнат еретик, и изведнъж сме заплашени от принудителна имиграция!

— Обични ми братко, винаги такъв е бил начинът, по който се уреждат нещата между светските и религиозните власти. Трябва да сме търпеливи, ако не по друга причина, то поне поради тази: всички оръжия са в техни ръце.

При тези думи Навио се изкиска.

— Те може и да държат оръжията, ала ние — ключовете към рая и ада — тръсна епископът.

— И аз съм сигурен, че половината от Междузвездния конгрес вече се гърчи в очакване. Междувременно обаче, евентуално бих могъл да помогна за облекчаване на това неудобно положение. Вместо да се налага да отменяш публично предишните си изказвания — (глупавите си, разрушителни, фанатични думи), — дай да се разбере, че си наредил на Фильос да Менте де Кристо да поемат трудното бреме да отговорят на въпросите на онзи неверник.

— Може и да не знаеш всички отговори, които търси — рече Навио.

— Но бихме могли да ги открием за него, нали? По този начин на хората от Милагре няма никога да им се наложи да отговарят пряко на Говорителя; вместо това те ще разговарят единствено с безвредните братя и сестри от нашия орден.

— С други думи — рече сухо Перегрино, — монасите от вашия орден ще станат слуги на неверника.

Дом Кристау три пъти изтананика наум името си.

* * *

От времето, когато бе дете-воин, Ендър не бе усещал с такава яснота, че се намира на вражеска територия. Пътеката от площада нагоре по хълма бе утъпкана от краката на множество поклонници, а катедралният купол беше толкова висок, че, ако се изключат няколко метра в най-стръмната част на хълма, той бе като на длан по целия път. Началното училище беше вляво, построено върху терасите на хълма; вдясно беше Вила дос професорес — нарочена за учителите, ала населена преди всичко от градинарите, разсилните, чиновниците, съветниците и други служители. Учителите, както забеляза Ендър, до един носеха сивите раса на Децата; оглеждаха го с любопитство, като минаваше.

Неприязънта се усети, когато се изкачи на върха на хълма — широка, почти плоска ливада и градина, поддържана безукорно; алеите бяха насипани със сгур. Тук е светът на Църквата, помисли си Ендър, всичко си е на мястото, бурените са недопустими. Усещаше, че много хора го наблюдават, ала сега вече расата бяха черни или оранжеви — свещеници или дякони, в погледа им се четеше злост, поради поставената им под заплаха власт. С какво ви ощетявам, като съм дошъл тук — попита безгласно Ендър. Ала знаеше, че омразата им не бе незаслужена. Три беше дива билка, пораснала в добре поддържана градина; където и да стъпеше, се появяваше опасност от безредие, а множество красиви цветя щяха да загинат, ако пуснеше корен и започнеше да смуче жизнени сокове от почвата им.

Джейн мило си бъбреше с него, опитваше се да го предизвика да й отговори, но Ендър не искаше да се поддаде на номерата й. Свещениците щяха да забележат, че мърда устни; значителна част от църковниците се отнасяха към имплантиралите интерфейси, като бижуто в ухото му, като към светотатство, смятаха, че човек не бива да усъвършенства съвършено сътвореното от Бога тяло.

— Колко свещеници може да поддържа тази общност, Ендър? — попита тя, като се преструваше, че й е чудно.

На Ендър му се искаше да й отговори, че тя вече разполага с точния им брой във файловете си. Едно от удоволствията й беше да го дразни, когато не бе в състояние да й отговори, или да подскаже на околните, че говори в ухото му.

— Търтеи, които не могат дори да се възпроизвеждат. Щом не се съвъкупляват, защо еволюцията не поиска да изчезнат?

Тя, естествено, знаеше, че свещениците вършеха по-голямата част от административната и обслужващата работа в общността. Ендър съставяше отговорите си към нея така, сякаш можеше да ги изрече гласно. Ако ги нямаше свещениците, тогава правителството, бизнесът, гилдиите или някоя друга група ще се разшири, за да поеме товара. Някаква строга йерархия винаги се появяваше в дадено общество като консервативна сила, която да опазва идентичността му, въпреки постоянните вариации и промени, които го връхлитат. Ако не съществуват могъщи защитници на ортодоксалното, обществото неизбежно се разпада. Могъщата ортодоксалност дразни, но е важна за общността. Нали Валънтайн го бе писала в книгата си за Занзибар? Беше сравнила свещеническата класа със скелета при гръбначните…

Само за да му покаже, че очаква неговите доводи, дори когато не може да ги изрече гласно, Джейн му подаде цитата: за да го подразни, го изрече с гласа на Валънтайн, който очевидно бе съхранила, за да го тормози: „Костите са твърди и сами по себе си изглеждат мъртви, като камък, ала като се вкорени и прилепи към скелета, останалата част от тялото извършва всички необходими за живота движения.“

Гласът на Валънтайн го нарани повече, отколкото бе очаквал, със сигурност повече, отколкото бе възнамерявала Джейн. Забави крачка. Осъзна, че нейната липса го правеше толкова чувствителен към враждебността на свещениците. Той бе улавял калвинисткия бик за рогата, бе крачил философски гол всред пламтящите огньове на исляма, фанатици-шинтоисти бяха вопили за неговата смърт под прозорците му в Киото. Ала Валънтайн винаги бе наблизо — в същия град, дишаше същия въздух, преживяваше същото време. Вдъхваше му кураж, когато започваше; той се връщаше от сблъсъците и разговорът с нея осмисляше дори провалите му, даваше му зрънцата на триумфа и в загубите. Разделих се с нея едва преди десет дена, а вече чувствам липсата й.

— Наляво, струва ми се — рече Джейн. Този път милостиво използва собствения си глас. — Манастирът е на западния склон на хълма и гледа към Станцията на зенадора.

Мина покрай факултета, където учениците от дванайсетгодишна възраст изучаваха висшите науки. А там, долу, го очакваше манастирът. Усмихна се на контраста между катедралата и манастира. Децата бяха едва ли не нападателни в отхвърлянето на велелепието. Нищо чудно че йерархията ги презираше където и да отидеха. Дори манастирската градина сякаш протестираше — като изключим зеленчуковия й участък, всичко останало бе оставено на бурените и неокосената трева.

Игуменът, естествено, се наричаше дом Кристау; ако бе игуменка, щеше да бъде дона Кристау. Тук, тъй като имаше само едно училище и един факултет, имаше и само един декан; с елегантна простота съпругът оглавяваше манастира, а жена му — училищата, така всички въпроси на реда се смесваха в един брак. Ендър бе казал на Сан Анджело още в началото, че е връх на претенциозността, а не на скромността, лидерите на манастирите и училищата да бъдат наричани „Господин Християнин“ или „Госпожа Християнка“, като си присвояват титла, която принадлежи по право на всеки последовател на Христа. Сан Анджело само се бе усмихнал — защото, разбира се, тъкмо това имаше наум. Арогантен в покорността си — ето какъв бе той и това бе една от причините да го заобичам.

Дом Кристау излезе на двора да го посрещне, вместо да го чака в ескриториото си — част от дисциплината на ордена бе нарочно да се подлагаш на неудобство за сметка на онези, на които служиш.

— Говорителю Андрю! — извика той.

— Дом Сейфейро — отвърна също високо Ендър. Сейфейро — жътвар — бе титлата на игумена в ордена; училищните директори бяха наричани арадорес (орачи), а учителите-монаси — семеадорес, сиреч сеячи.

Сейферото се усмихна на факта, че Говорителя избегна по-известната му титла „Дом Кристау“. Знаеше колко манипулативно бе да се иска другите хора да наричат Децата с титлите и измислените им имена. Както е казал Сан Анджело, „Когато се обръщат към теб с титлата ти, те признават, че си християнин; когато те наричат по име, от устните им се отронва молитва.“ Той хвана Ендър за раменете, усмихна се и рече:

— Да, аз съм сейфейрото. А ти какво си за нас — напаст за нашите плевели?

— Опитвам се да бъда напаст, където и да отида.

— Внимавай тогава, инак Богът на жътвата ще те изгори, ведно със стърнищата.

— Знам — проклятието е само на миг разстояние и няма да имам надежда за разкаяние.

— Свещениците извършват покаянията. Нашата задача е да учим ума. Добре е, че дойде.

— Добре е, че ме покани тук. Наложи ми се да размахам дряновицата, за да накарам тогова-оногова тук да разговаря с мен.

Сейфейрото разбираше, естествено, че Говорителя знае — поканата бе в резултат на инквизиторската му заплаха. Брат Амай обаче предпочиташе разговорът да остане в по-весело русло.

— Нейсе, истина ли е, че си познавал Сан Анджело? И че именно ти си Говорил за смъртта му?

Ендър махна с ръка към високите треви, които надничаха иззад оградата на двора.

— Той би одобрил това безредие в градината ви. Обичаше да предизвиква кардинал Акила, а аз не се съмнявам, че и епископ Перегрино бърчи нос от отвращение към вашето занемарено градинарство.

Дом Кристау намигна:

— Знаеш твърде много от тайните ни. Ако ти помогнем да получиш отговорите си, ще си отидеш ли?

— Има такава надежда. Най-дългият период, който съм преживявал някъде, откакто започнах да служа като Говорител, бе година и половина, които прекарах в Рейкявик, на Трондхайм.

— Ще ми се да ни обещаеш подобна краткост и тук. Моля за това не заради себе си, а заради душевния покой на онези, които носят далеч по-тежко расо от моето.

Ендър му предложи единствения искрен отговор, който би могъл да успокои епископа:

— Обещавам, че ако някога намеря място, където да се установя, ще се откажа от титлата си на Говорител и ще стана обикновен гражданин.

— На място като това то ще включва и приемането на католицизма.

— Преди години Сан Анджело ме накара да обещая, че ако приема някоя религия, то това ще бъде именно тази.

— Някакси не ми прозвуча като искрена проява на вяра.

— Защото нямам такава.

Сейфейрото се засмя, сякаш знаеше, че не бе така, и настоя да разведе Ендър из манастира и училищата, преди да се заемат с въпросите му. Ендър нямаше нищо против — искаше да види докъде са се развили идеите на Сан Анджело през вековете, последвали смъртта му. Училищата изглеждаха доста приятни, качеството на обучението — високо; вече се бе стъмнило, когато сейфейрото го заведе отново в манастира, в малката килия, която той и съпругата му — арадората, — обитаваха.

Дона Криста бе вече там, съставяше серия от упражнения по граматика на терминала между двете легла. Изчакаха я да спре на подходящо място, след което се обърнаха към нея.

Сейфейрото го представи като Говорителя Андрю.

— На него обаче му е трудно да ме нарече дом Кристау.

— И на епископа — също — рече жена му. — Моето истинско име е Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто. — „Ненавиждай греха и прави добро“, преведе си Ендър. — Името на мъжа ми може да се съкрати до красивото „Амай“ — обичам те. Но моето? Можеш ли да си представиш да се обърнеш към приятел с „О, Детестай!“ — Разсмяха се. — Любов и омраза, ето кои сме ние, мъж и жена. Как ще ме наричаш, ако прозвището „Християнин“ е твърде пресилено за мен?

Ендър се вгледа в лицето й — беше се посбръчкало и някой по-критичен би я нарекъл възрастна. И все пак усмивката й бе весела, очите й излъчваха сила и от това изглеждаше много по-млада, по-млада дори от Ендър.

— Бих те наричал Белеса, но съпругът ти може да ме обвини, че флиртувам.

— Не, той би ме нарекъл Беладона — от красотата до отровата има една крачка. Нали така, дом Кристау?

— Мое задължение е да поддържам скромността ти.

— Както мое задължение е целомъдрието — отвърна тя.

При тези думи Ендър не се стърпя да погледне едното, а после и другото легло.

— Аха, ето още един, който е любопитен за нашия целомъдрен живот — рече сейфейрото.

— Не — каза Ендър. — Но си спомних, че Сан Анджело подтикваше мъжа и жената да споделят едно легло.

— Единственият начин това да стане — отвърна арадората, — е единият от нас да спи през нощта, а другият — през деня.

— Правилата трябва да бъдат нагодени към силата у Децата на ума — обясни сейфейрото. — Не ще и съмнение, че някои могат да споделят едно легло и да останат целомъдрени, но жена ми е все още прекалено красива, а желанията на плътта ми — прекалено настойчиви.

— Точно това имаше предвид Сан Анджело. Той казваше, че брачното ложе би трябвало да бъде постоянната проверка на вашата любов към познанието. Надяваше се всеки мъж и жена от ордена след известно време да реши да се възпроизведе не само умствено, но и в плът и кръв.

— Но в момента, в който го направим — рече сейфейрото, — би трябвало да изоставим Децата.

— Това е едно от нещата, които нашият скъп Сан Анджело не е разбирал, защото през живота му не е съществувал манастир на ордена — рече арадората. — Манастирът става нашето семейство и да го изоставиш, ще е толкова болезнено, колкото и да се разведеш. След като корените се укрепят, растението не може да бъде изтръгнато без голяма болка и разкъсване. Затова спим на отделни легла и притежаваме не повече от достатъчната сила, за да останем в любимия си орден.

Тя говореше с такова задоволство, че, противно на волята му, очите на Ендър се насълзиха. Тя забеляза това, изчерви се и извърна поглед.

— Не плачи за нас, Говорителю Андрю. Ние изпитваме повече радост, отколкото страдание.

— Не — каза сейфейрото, — дори безбрачните свещеници намират нашето брачно целомъдрие най-малкото за ексцентрично.

— Но не и аз — рече Ендър.

За миг му се прииска да им разкаже колко близки бяха отношенията му с Валънтайн — почти толкова, колкото да обичаш съпруга, но да запазиш целомъдрието на сестра си. Ала мисълта за нея пропъди думите му. Седна на леглото на сейфейрото и обхвана с длани лицето си.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита арадората.

В същия миг дланта на сейфейрото нежно го докосна по темето.

Ендър вдигна глава, опита се да прогони неочаквания прилив на обич и копнеж по Валънтайн:

— Боя се, че това пътуване ми струва повече от всяко друго. Напуснах сестра си, която пътуваше с мен от дълги години. Тя се омъжи в Рейкявик. Това стана само преди около седмица, но откривам, че ми липсва повече, отколкото очаквах. Вие двамата…

— Да не искаш да ни кажеш, че ти също си целомъдрен? — попита сейфейрото.

— А сега си и вдовец — прошепна арадората. На Ендър изобщо не му се видя неестествено да определят загубата на Валънтайн с такива думи. Джейн прошепна в ухото му:

— Ако това е част от някакъв твой стратегически план, Ендър, признавам си, че е прекалено дълбок за мен.

Ала, разбира се, не беше част от никакъв план. На Ендър му се стори заплашително да усеща как губи самообладание по такъв начин. Предишната нощ, в дома на Рибейрови, той бе господар на положението; а сега чувстваше как се предава пред тези женени монаси — при това с такова увлечение, каквото бяха показали Куара или Грего.

— Мисля — рече сейфейрото, — че си дошъл тук да потърсиш повече отговори, отколкото са въпросите ти.

— Сигурно си много самотен — рече арадората. — Сестра ти е намерила завета на семейното пристанище. Ти също ли го търсиш?

— Не мисля — рече Ендър. — Боя се, че прекалих с гостоприемството ви. Не се предполага неръкоположените монаси да изслушват изповеди.

Арадората се засмя гръмко:

— О, всеки католик би могъл да изслуша изповедта на един неверник.

Сейфейрото обаче не се засмя:

— Говорителю Андрю, ти явно ни се довери повече, отколкото бе възнамерявал, но мога да те уверя, че ние заслужаваме това доверие. А и междувременно, приятелю мой, стигнах до убеждението, че и аз мога да ти се доверя. Епископът се бои от теб, трябва да призная, че и аз имах своите съмнения, но вече не. Ще ти помогна, ако мога, защото вярвам, че ти съзнателно не би навредил на нашето малко селце.

— Аха — прошепна Джейн, — сега разбирам. Много хитра маневра от твоя страна, Ендър. Никога не съм те смятала за толкова добър актьор.

Подигравката й накара Ендър да се почувства циничен и долнопробен и той направи нещо, което досега не бе правил. Посегна към бижуто, намери малкото копченце на изключвателя и с нокът го свали надолу. Бижуто замлъкна. Джейн вече не можеше да шепне в ухото му, не можеше повече да слуша и да вижда от неговата гледна точка.

— Хайде да излезем навън — рече Ендър. Те прекрасно разбраха какво бе сторил току-що, функциите на подобен имплантант бяха добре известни; прецениха жеста като доказателство за желанието да проведат личен и искрен разговор, на който се съгласиха с готовност. Ендър възнамеряваше да изключи бижуто само временно, като отговор на нечувствителността на Джейн; смяташе да включи интерфейса подир няколко минути. Ала като видя как видимо се успокоиха арадората и сейфейрото, щом изключи бижуто, беше вече невъзможно да го включи пак, поне не веднага.

По време на разговора с арадората и сейфейрото на нощния хълм той забрави, че Джейн не слуша. Разказаха му за самотата на Новиня в детството й, за това, как я видели да жива благодарение на бащинските грижи на Пипо, за приятелството й с Либо.

— Ала в нощта на неговата смърт тя отново умря за нас.

Новиня изобщо не подозирала за споровете, които са се водили за нея. Страданията на повечето деца не предизвикват съвещания в покоите на епископа, разговори в манастира между учителите и безкрайни размисли в кабинета на кметицата. Повечето деца в крайна сметка не са дъщерята на Ос Венерадос; не са единствената ксенобиоложка на планетата.

— Тя стана много учтива и делова. Докладваше за работата си по пригаждането на местните растения за човешки нужди, както и на растения от Земята, необходими за оцеляването ни на Лузитания. Отговаряше на всички въпроси весело, с лекота и невинност. Ала за нас беше мъртва, нямаше никакви приятели. Ние дори попитахме Либо, Господ да успокои душата му, и той ни каза, че макар да е неин приятел, не получавал дори онова нехайно празнодумство, което Новиня демонстрираше към всекиго. Вместо това изпаднала в ярост и му забранила да му задава каквито и да е въпроси.

Сейфейрото обели стрък местна трева и облиза течността по вътрешната й повърхност:

— Трябва да опиташ това, Говорителю Андрю — има интересен аромат, а след като не се отразява на метаболизма на тялото, е съвсем безвредно.

— Тъкмо смятах да го направя.

Ендър се засмя, обели стрък и го опита. Кисела канела, цитрусов нюанс, тежестта на лош дъх — ароматът напомняше на много неща, малко от тях — приятни, ала беше и много силен.

— Човек би могъл да се пристрасти към това.

— Моят съпруг се готви да направи алегорично изявление, Говорителю Андрю. Предупреждавам те.

Сейфейрото се засмя свенливо:

— Нали Сан Анджело бе казал, че Христос ни учи по най-добрия начин — като сравнява старите неща с новите?

— Вкусът на тревата — почуди се Ендър. — Какво общо има той с Новиня?

— Съвсем косвено. Струва ми се, че Новиня е опитала нещо недотам приятно, ала толкова силно, че я е покорило и тя не би могла да се освободи от аромата.

— И какво е то?

— От теоложка гледна точка ли? Гордостта на всемирната вина. Това е вид суета и егомания. Тя се чувства отговорна за неща, за които дори не би могла да бъде виновна. Сякаш има власт над всичко, сякаш страданията на другите са наказание за нейните грехове.

— Тя се вини — рече арадората — за смъртта на Пипо.

— Тя не е глупачка — каза Ендър. — Знае, че смъртта е била дело на прасенцата, знае, че Пипо е отишъл при тях сам. Как би могла да бъде виновна?

— Когато тази мисъл ми хрумна за първи път, и аз имах същите възражения. Ала след това прегледах записите и стенограмите за събитията през нощта, когато загина Пипо. Имаше само едно загатване за случилото се — реплика на Либо, който моли Новиня да му покаже върху какво са работили тя и Пипо, преди Пипо да излезе да се срещне с прасенцата. И тя му отказва. Това е всичко: после някой друг се намесва и те не се връщат повече към темата, поне не в Станцията на зенадора, не и там, откъдето бихме могли да имаме записи.

— Това ни накара и двамата да се запитаме какво се е случило малко преди смъртта на Пипо, Говорителю Андрю — рече арадората. — Защо Пипо е хукнал така изведнъж? Дали не са се скарали за нещо? Дали е бил ядосан? Когато някой умира — някой, когото обичаш, и твоят последен контакт с него е бил яден или злобен, тогава започваш да виниш себе си. „Само ако не бях казал това, само да го бях казвал!“

— Опитахме се да пресъздадем онова, което навярно се е случило през онази нощ. Потърсихме компютърните дневници, онези, които автоматично записват работните бележки, водят архив за всичко, което даден човек е регистрирал. И всичко, което се отнасяше до нея, бе запечатано. Не само файловете, върху които е работела. Не можахме да се доберем дори до дневника за времето на включването й към компютъра. Не можахме да разберем даже какви са файловете, които крие от нас. Просто нямахме допуск. Не успя и кметицата, с полагащите й се права за по-висок допуск.

Арадората кимна:

— За първи път някой успява да запечата така публични файлове — работни файлове, част от общия труд на колонията.

— Това бе нарушение от нейна страна. Разбира се, кметицата би могла да използва правата си за авариен допуск, но що за извънредно положение имахме? Би трябвало да се организира публичен процес, а нямахме никакви юридически основания. Само — тревога за нея, а законът не толерира хора, които се месят, пък било то за нечие добро. Някой ден може би ще видим какво има в тези файлове, какво се е случило между Новиня и Пипо, преди той да умре. Тя не би могла да ги изтрие, защото са обществено достояние.

Ендър не се сети, че Джейн не слуша, че я бе изключил. Предположи, че щом бе чула за това, веднага се е захванала да преодолява всички защити, приложени от Новиня, и вече разкриваше какво има във файловете й.

— А и бракът й с Маркос — рече арадората. — Всички знаеха, че е лудост. Либо искаше да се ожени за нея и не го криеше. Ала тя му отказа.

— Сякаш искаше да каже: „Не заслужавам да се омъжа за мъжа, който би могъл да ме направи щастлива. Ще се омъжа за злобен и брутален мъж, който ще ми наложи наказанието, което заслужавам.“ — Сейфейрото въздъхна. — Стремежът й към самобичуване ги раздели завинаги. — Той погали жена си по ръката.

Ендър очакваше Джейн да направи самодоволна забележка от сорта: шестте деца са доказателство, че Либо и Новиня не са останали съвсем разделени. След като не я чу, той най-накрая се сети, че бе изключил интерфейса. Ала сега, след като сейфейрото и арадората го гледаха, не можеше и да го включи отново.

Тъй както знаеше, че Либо и Новиня са били любовници с години, той знаеше, че сейфейрото и арадората грешат. О, да, Новиня сигурно се е чувствала виновна — това обяснява защо е понасяла Маркос, защо се е отчуждила от другите хора. Но не заради това не се бе омъжила за Либо; независимо колко виновна се е чувствала, сигурно все пак е смятала, че заслужава насладите в леглото на Либо.

Тя е отхвърлила брака с Либо, а не самия Либо. А изборът й никак не е бил лек в толкова малка колония, особено пък в католическа колония. И така, какво е онова, което пречи на брака, но не и на прелюбодеянието? Какво е избягвала тя?

— Както виждаш, за нас това все още е загадка. Ако наистина имаш намерение да Говориш за смъртта на Маркос Рибейра, ще трябва някакси да отговориш на този въпрос — защо се е омъжила за него? И за да му отговориш, ще трябва да разбереш защо е умрял Пипо. А десет хиляди от най-светлите умове на Стоте свята работят по този въпрос повече от двайсет години.

— Аз обаче имам едно предимство в сравнение с тези светли умове — рече Ендър.

— И какво е то? — попита сейфейрото.

— Имам помощта на хора, които са обичали Новиня.

— Ние не можахме да помогнем на самите себе си — рече арадората. — Не можахме да помогнем и на нея.

— Може би ще можем да си помогнем един другиму.

Сейфейрото го погледна и сложи ръка върху рамото му:

— Ако наистина мислиш така, Говорителю Андрю, тогава ще бъдеш с нас тъй откровен, както бяхме и ние с теб. Ще споделиш идеята, която ти хрумна преди не повече от десет секунди.

Ендър замълча за миг, сетне кимна сериозно:

— Не смятам, че Новиня не се е омъжила за Либо поради чувството за вина. Мисля, че не се е омъжила, за да не го допусне до онези скрити файлове.

— Защо? — попита сейфейрото. — Нима се е страхувала той да не разбере, че са се скарали с Пипо?

— Не мисля, че са се карали с Пипо — рече Ендър. — Мисля, че тя и Пипо са открили нещо и това откритие е довело до смъртта на Пипо. Ето защо е засекретила тези файлове. Информацията, която се съдържа в тях, е по някакъв начин фатална.

Сейфейрото поклати глава:

— Не, Говорителю Андрю. Ти не разбираш силата на чувството за вина. Хората не съсипват живота си заради някакви си късчета информация — но го правят заради къде-къде по-малко самообвинение. Нали разбираш, тя се е омъжила за Маркос Рибейра. И това наистина е самобичуване.

Ендър не си направи труда да възрази. Прави бяха за чувството на вина у Новиня: защо иначе ще се остави Маркос Рибейра да я бие, без изобщо да се оплаче? Вината си съществуваше. Но друга бе причината тя да се омъжи за Марсау. Той е бил безплоден и се е срамувал от това; за да скрие липсата на мъжественост от хората, би понесъл брак, обречен на постоянно прелюбодеяние. Новиня е била готова да страда, но не и да живее без тялото на Либо и без децата на Либо. Не, причината да не се омъжи за Либо е да го държи далеч от тайните във файловете си, защото онова, което се съдържа в тях, би накарало прасенцата да го убият.

И каква ирония! Каква ирония на съдбата е, че и бездруго са го убили.

* * *

След като се върна в къщурката си, Ендър седна пред терминала и започна да вика Джейн — отново и отново. Тя не му проговори по целия път до дома, макар че веднага, щом включи интерфейса, той й се извини най-сърдечно. Не отговори и по терминала.

Чак сега той осъзна, че бижуто е означавало за нея далеч повече, отколкото за самия него. Той просто си спестяваше дразнещата го намеса, досущ като непокорно дете. Ала за нея бижуто бе постоянен контакт с единственото човешко същество, което я познаваше. И преди бяха прекъсвали връзката, при това много пъти — по време на междузвезден полет, по време на сън; ала сега за първи път той я бе изключил. Беше все едно единственият човек, който я познава, да откаже да признае съществуването й.

Представи си я като Куара, плачеща в леглото си, копнееща някой да я вземе, да я прегърне и успокои. Само че тя не беше дете от плът и кръв. Не можеше да отиде и да я намери. Можеше само да чака и да се надява тя да се върне.

Какво знаеше за нея? Нямаше начин да отгатне колко дълбоки бяха чувствата й. Съществуваше дори малка възможност да е смятала бижуто за самата себе си и като го бе изключил, той да я е убил.

Не, рече си той. Тя е там, някъде във филотичните връзки между стотиците ансибали, пръснати из звездните системи на Стоте свята.

— Прости ми — набра той на клавиатурата на терминала. — Нуждая се от теб.

Ала бижуто в ухото му си оставаше безмълвно, терминалът — студен и неподвижен. Не бе осъзнавал колко зависим беше станал от нейното постоянно присъствие. Мислеше си, че цени високо самотата; но сега, след като самотата му бе наложена, изпита острата нужда да говори, някой да го чуе, сякаш не беше сигурен дори дали съществува, без разговорът с някого да доказва съществуването му.

Той даже извади Царицата на кошера от скривалището й, макар че онова, което ги свързваше, едва ли можеше да бъде определено като разговор. Но и това сега бе все пак някаква възможност. Мислите й стигаха до него разлети, слаби и без думите, които я затрудняваха; просто чувството за въпрос, образът на пашкула й, поставен на хладно и влажно място — като пещера или кухина на живо дърво. <Сега?> — сякаш питаше тя. Не, трябваше да отвърне той, още не, съжалявам — ала тя не се задоволи с извинението му, просто се изплъзна и се завърна към онова или към оногова, с когото обичаше да води своите разговори, а за Ендър не остана нищо друго, освен да заспи.

А после, когато късно през нощта се събуди, разяждан от чувството за вина заради онова, което тъй безчувствено бе сторил с Джейн, той седна отново пред терминала и набра:

— Върни се при мен, Джейн. Обичам те.

След това изпрати съобщението си по ансибала — там, където тя не би могла да го пренебрегне. Някой в канцеларията на кметицата щеше да го прочете, както се четяха всички открити съобщения по ансибала; не ще и дума, че кметицата, епископът и дом Кристау щяха да го узнаят още на сутринта. Нека се питат коя е Джейн и защо Говорителя я вика посред нощ през всичките онези светлинни години. Ендър не даваше и пет пари. Защото сега вече бе изгубил и Валънтайн, и Джейн и за първи път от двайсет години беше абсолютно сам.