Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА
ВРОДЕН НЕДОСТАТЪК

СИДА: Ядрото на Десколадата не е бактериално. Изглежда, то навлиза в клетките на тялото и се настанява в тях за постоянно, също като митохондрията, възпроизвежда се с възпроизводството на клетката. Фактът, че се разпространи в нов вид само няколко години след пристигането ни тук, предполага, че е много адаптивна. Сигурно е, че преди много години се е разпространила из цялата биосфера на Лузитания, тъй че сега тук е вече ендемично явление — постоянна инфекция.

ЖУСТО: Ако е постоянна и е разпространена навсякъде, тогава не е инфекция, Сида, а част от нормалния живот.

СИДА: Но не е задължително вродена — притежава способността да се разпространява. Но, да, ако е ендемична, то тогава всички местни видове трябва да са намериш начин да се преборят с нея…

ЖУСТО: Или да се адаптират към нея и да я включат в нормалния си жизнен цикъл. Може би те СЕ НУЖДАЯТ от нея.

СИДА: Значи СЕ НУЖДАЯТ от нещо, което разгражда генетичните им молекули и ги събира отново по случайност?

ЖУСТО: Може би тъкмо затова на Лузитания съществуват толкова малко видове — Десколадата може и да е сравнително скорошна, на възраст само половин милион години — и повечето видове да не са успели да се приспособят.

СИДА: Не искам да умираме, Жусто. Следващите ксенобиолози навярно ще работят със стандартни генетични адаптации и няма да ни последват.

ЖУСТО: Това ли е единствената причина, поради която трябва да се самосъжаляваме?

Владимир Тиамсо Гусман и Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман, непубликуван диалог, включен в работни бележки два дни преди смъртта им; за първи път цитиран в „Изгубени нишки към разбирането“, „Метанаука“, списание за методологията, 2001: 12:12:144-45

Ендър се прибра у дома си от къщата на Рибейра късно през нощта и прекара повече от час в усилие да осмисли случилото се, особено след завръщането на Новиня. Въпреки това се събуди рано на следващата сутрин и мислите му вече бяха изпълнени с въпроси, на които трябваше да отговори. Винаги бе така, когато се подготвяше да Говори за нечия смърт; непрестанно се опитваше да сглоби парченцата от живота на някой мъртъв мъж такъв, какъвто се виждаше, от живота, който някоя мъртва жена бе възнамерявала да изживее, колкото и лошо да се бе извъртял после. Този път обаче имаше и допълнително вълнение. Този път се вълнуваше за съдбата на живите повече, отколкото когато и да било.

— Разбира се, че си повече съпричастен — рече Джейн, след като се опита да й обясни объркването си. — Ти се влюби в Новиня, още преди да отпътуваш от Трондхайм.

— Може би съм заобичал младото момиче, ала тази жена е злобна и егоистка. Виж само какво е допуснала да се случи с децата й!

— Нима това е Говорителя на мъртвите? Да съди за някого само по външните прояви?

— Може би съм се влюбил в Грего.

— Винаги си си падал по хора, които те напикават.

— И в Куара. Във всички — дори в Миро, аз наистина харесвам това момче.

— И те те обичат, Ендър.

Той се засмя:

— На хората винаги им се струва, че ме обичат, докато не Заговоря. Новиня е по-прозорлива от всички — тя вече ме мрази, преди да съм казал истината.

— Ти си толкова сляп за себе си, колкото и всеки друг, Говорителю — рече Джейн. — Обещай ми, когато умреш, аз да Кажа истината за теб. Имам маса неща за казване.

— Задръж ги за себе си — рече отегчено Ендър. — Теб те бива в тая работа по-малко и от мен.

Той захвана списъка от въпроси, които чакаха отговор:

1. Защо преди всичко Новиня се е омъжила за Марсау?

2. Защо Марсау е ненавиждал децата си?

3. Защо Новиня ненавижда себе си?

4. Защо Миро ме повика да Говоря за смъртта на Либо?

5. Защо Ела ме повика да Говоря за смъртта на баща й?

6. Защо Новиня е променила решението си да Говоря за смъртта на Пипо?

7. Каква е непосредствената причина за смъртта на Марсау?

Спря на седмия въпрос. Не бе трудно да му отговори — беше въпрос на чиста медицина. И тъкмо поради това щеше да започне от него.

* * *

Лекарят, който бе аутопсирал Марсау, се наричаше Навио, което означаваше „кораб“.

— Няма нищо общо с ръста ми — рече той, като се смееше, — нито пък с това, че съм добър плувец. Цялото ми име е Енрике о Навигадор Каронада[1]. Можеш да си сигурен, че съм доволен от това, дето са взели прякора ми от „капитан“, а не от „малко оръдие“. Във второто има твърде много скрити значения.

Веселостта му не заблуди Ендър. Навио беше добър католик и се подчиняваше на епископа като всички останали. Бе решен да попречи на Ендър да научи каквото и да било; във всеки случай щеше да се радва, ако успее.

— Има два начина да получа отговор на въпросите си — рече тихо Ендър. — Мога да ти ги задам и ти да ми отговориш честно. Мога да подам молба до Междузвездния конгрес да ми предаде досието ти. Таксите за ансибала са много високи, а след като молбата ще е рутинна, а твоята съпротива — противозаконна, сумата ще бъде удържана от и без това отънелите фондове на колонията, ведно с удвоена сума за глобата и порицание за теб.

Усмивката се стопяваше от лицето на Навио с всяка изречена от Ендър дума. Отговори хладно:

— Разбира се, че ще отговоря на въпросите ти.

— В тая работа няма „разбира се“ — рече Ендър. — Вашият епископ е посъветвал хората на Милагре да водят непровокиран и несправедлив бойкот спрямо законно призован свещеник. Ще направиш голяма услуга на всички, като ги осведомиш, че ако тази бодряшка съпротива продължи, ще поискам статутът ми да бъде променен от свещеник на инквизитор. Мога да те уверя, че репутацията ми пред Междузвездния конгрес е много добра и че молбата ми ще бъде удовлетворена.

Навио прекрасно разбираше за какво става дума. Като инквизитор Ендър щеше да получи от Конгреса властта да отнеме на колонията католическия й лиценз въз основа на обвинение в религиозно преследване. Това щеше да предизвика ужасен катаклизъм всред лузитанците, дори само поради факта, че епископът щеше да бъде на бърза ръка освободен от поста си и изпратен във Ватикана, за да получи наказание.

— Защо ще направиш подобно нещо, след като знаеш, че не те искаме тук? — попита Навио.

— Някой е поискал да дойда тук, инак не бих дошъл — отвърна Ендър. — Когато те дразни, законът може и да не ти харесва, но той защищава маса католици в светове, където преобладаваща е друга вяра.

Навио забарабани с пръсти по бюрото си.

— Какви са въпросите ти, Говорителю? — попита той. — Хайде да свършваме с тази работа.

— За начало поне са съвсем лесни. Каква е приблизителната причина за смъртта на Маркос Мария Рибейра?

— Марсау! — възкликна Навио. — Не е възможно да те повикат да Говориш за неговата смърт. Та той почина само преди няколко седмици…

— Повикан съм да Говоря за няколко смърти, дом Навио, и реших да започна с Марсау.

Навио направи гримаса:

— Какво ще речеш, ако поискам доказателства за пълномощията ти?

Джейн прошепна в ухото на Ендър:

— Дай да шашнем малко това момче!

Терминалът на Навио мигновено се включи, появиха се официалните документи, а Джейн с най-авторитетния си тон заяви:

— Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, е приел покана да обясни живота и смъртта на Маркос Мария Рибейра от град Милагре, колония Лузитания.

Не документите обаче впечатлиха Навио. По-скоро фактът, че дори не бе направил запитване, дори не бе включил терминала си. Навио веднага разбра, че компютърът бе задействан от бижуто в ухото на Говорителя, а това означаваше, че той разполага с подкрепа от най-високо място, подкрепа, която изискваше да се изпълняват всичките му желания. Никой на Лузитания, дори самата Боскиня, нямаше правото да върши това. Какъвто и да беше този Говорител, заключи Навио, той е по-едра риба, отколкото се надяваше да изпържи епископ Перегрино.

— Добре — рече Навио и се насили да се засмее. Очевидно той си напомни пак да стане весел. — И без това възнамерявах да ти помогна — нали разбираш, параноята на епископа не се разпростира върху всички.

Ендър отвърна на усмивката му, приел лицемерието му по номинала.

— Маркос Рибейра почина поради вроден недостатък. — Изломоти някакво дълго псевдолатинско название. — Изобщо не си го чувал, защото е доста рядко заболяване и се предава само по генетичен път. Започва в началото на пубертета и в повечето случаи се развива с постепенно заместване на екзокринните и енкокринните жлезиста тъкани с мастни клетки. Това означава, че постепенно с годините надбъбречните жлези, хипофизата, черният дроб, тестисите, щитовидната жлеза и тъй нататък се заместват от огромни натрупвания мастни клетки.

— Винаги ли е с фатален изход? Невъзвратимо?

— О, да. Всъщност Марсау изкара десет години повече от обичайното. Случаят му е забележителен заради няколко обстоятелства. Във всеки друг известен случай, — а те не са чак толкова много — болестта атакува първо тестисите, жертвата му става стерилна, а най-често — и импотентна. С тези шест здрави деца, явно, че тестисите на Маркос Рибейра са последните атакувани жлези. А след като са били атакувани, то развитието на болестта е било необичайно бързо — тестисите му бяха напълно заменени от мастни тъкани, докато значителна част от черния дроб и щитовидната жлеза още функционираха.

— Какво в крайна сметка го уби?

— Хипофизата и надбъбречните жлези не функционираха. Той беше един крачещ мъртвец. Доколкото знам, просто се е срутил в един бар посред някаква неприлична песен.

Както винаги, съзнанието на Ендър потърси противоречията.

— Как тогава една наследствена болест се предава, след като прави жертвата си стерилна?

— Обикновено се предава по съребрена линия. Едно дете ще умре от болестта; братята и сестрите му обаче няма да я проявят изобщо, но ще я предадат на собствените си деца. Естествено, ние се бояхме, че след като има деца, Марсау ще предаде болестотворните гени на всички тях.

— Тестувахте ли ги?

— Нито едно няма генетични деформации. Може да не се съмняваш, че през всичкото време дона Иванова надничаше през рамото ми. Насочихме се направо към генетичния проблем и проверихме всяко дете — и бам-бам-бам, до едно се оказаха чисти, ето, това е.

— Нито едно няма заболяването? Дори със затихваща тенденция?

— Грасас а Деус — рече лекарят. — Кой би се оженил за тях, ако имат заразени гени? А аз пък не мога да разбера как генетичният дефект на Марсау е останал незабелязан.

— Обичайна практика ли са тук генетичните прегледи?

— О, не, съвсем не. Но преди трийсет години ни е връхлетяла страхотна чума. Тъкмо родителите на дона Иванова — Венерадо Жусто и Венерада Сида — са направили подробни генетични проучвания на всеки мъж, жена и дете в тази колония. И тъкмо така са открили лека. А компютърните сравнения сигурно биха разкрили този дефект — аз го открих тъкмо по този начин, след като Марсау умря. Никога не бях чувал за тази болест, ала компютърът я имаше в паметта си.

— И Ос Венерадос не са я открили?

— Очевидно — не, инак сигурно щяха да кажат на Маркос. А и да не бяха му казали, Иванова сама би го открила.

— Може и да го е направила — рече Ендър.

Навио се разсмя гласно:

— Невъзможно. Нито една жена с всичкия си не ще износи съзнателно децата на мъж с такъв генетичен дефект. Марсау сигурно е бил в непрестанна агония от много години. Човек не би пожелал нещо подобно на децата си. Не, Иванова може и да е ексцентрична, но не е луда.

* * *

Джейн доста се развесели. След като Ендър се прибра у дома, изображението й се появи над терминала, за да може да се изсмее с цяло гърло.

— Той не би могъл да постъпи инак — рече Ендър. — В една набожна католическа колония като тази, когато става въпрос за биоложката, една от най-уважаваните личности тук, разбира се, не можеш да поставяш под въпрос положението й в обществото.

— Не го оневинявай — рече Джейн. — Не съм и очаквала емоциите да действат така логично, както софтуерът. Но не можеш да ми попречиш да се забавлявам.

— Донякъде бе много мило от негова страна — рече Ендър. — Той по-скоро би повярвал, че болестта на Марсау е по-различна от всички документирани случаи. По-скоро би повярвал, че родителите й някакси не са забелязали болестта на Маркос, затова се е омъжила за него поради незнание, макар Бръсначът на Окъм да ни повелява да вярваме на най-простото обяснение: заболяването на Марсау е протекло като всички останали, първо е поразило тестисите, което означава, че всичките деца на Новиня са от другиго. Нищо чудно тогава че Марсау е бил ожесточен и гневен. Всяко от децата й му е напомняло, че тя спи с друг. Това навярно е било част от сделката им още отначало — че тя няма да му бъде вярна. Ала цели шест деца е доста сериозно натриване на носа.

— Възхитителните противоречия на религиозния живот — рече Джейн. — Тя съзнателно е избрала да му измени — ала никога дори не й е хрумвало да използва противозачатъчни средства.

— Провери ли чрез генетичен тест кой е най-вероятният им баща?

— Да не искаш да кажеш, че още не си се досетил?

— Досетих се, но исках да съм сигурен, че клиничните изследвания няма да опровергаят очевидния отговор.

— Либо е, разбира се. Какъв пес! Направил е шест деца на Новиня и четири на собствената си жена.

— Онова, което не разбирам — рече Ендър, — е защо Новиня не се е омъжила поначало за Либо? Няма никакъв смисъл да се омъжва за мъж, когото очевидно презира, за чиято болест явно знае, а сетне да вземе да ражда децата на мъжа, когото е обичала винаги.

— Неведоми и извратени са пътищата на човешката мисъл — припя Джейн. — Пинокио е бил абсолютен тъпанар, щом е поискал да стане истинско момче. Далеч по-добре си е бил с дървена глава.

* * *

Миро внимателно си проправяше път през гората. От време на време разпознаваше по някое дърво или си го въобразяваше — никое човешко същество не би могло да притежава усета на прасенцата за кръщаване на всяко дърво в гората. Ала, от друга страна, хората никога не са обожествявали дърветата като тотеми на предците си.

Миро нарочно бе избрал по-дълъг път до дървената къща на прасенцата. Още откак Либо бе приел Миро като свой втори помощник, който да работи редом с дъщеря му Уанда, той ги бе учил, че не бива да издават пътя от Милагре до дома на прасенцата. Някой ден, предупреждаваше ги Либо, може да се случат неприятности между хората и прасенцата; не бива да допуснем пътят да отведе жадуващите погром до тях. Затова днес Миро крачеше по отсрещния, по-високия бряг на потока.

Естествено, твърде скоро недалеко се появи прасенце, което го наблюдаваше. Тъкмо по този признак Либо бе стигнал преди години до извода, че женските сигурно живеят в тази посока; мъжките винаги поддържаха наблюдение върху зенадорите, когато те приближеха твърде много. Като спазваше настоятелните инструкции на Либо, Миро не се и опита да продължи в забранената посока. Странно, но винаги се обезкуражаваше, спомнеше ли си как изглеждаше тялото на Либо, когато го намериха двамата с Уанда. Той още не беше мъртъв; очите му бяха отворени и се цъклеха. Умря, чак когато Миро и Уанда коленичиха от двете му страни, всеки хванал окървавена ръка. О, Либо, кръвта още пулсираше, макар сърцето ти да бе оголено в разрязаните гърди. Да можеше да изречеш поне едничка дума, да ни кажеш защо са те убили.

Брегът отново се спусна ниско, Миро прекоси потока, като подскачаше леко по покритите с мъх камъни. След няколко минути вече бе пристигнал — излезе на тясната просека от изток.

Уанда бе вече там, учеше ги как да бият каймака от млякото на кабрите и да произвеждат нещо като масло. През последните няколко седмици бе пробвала този процес и го постигна. Щеше да й бъде по-лесно, ако бе потърсила помощта на мама, та дори на Ела, тъй като те познаваха много по-добре химичните свойства на млякото от кабра, ала сътрудничеството с биоложките бе извън всякакъв въпрос. Ос Венедарос бяха открили още преди трийсет години, че млякото нямаше никаква хранителна стойност за хората. Ето защо сега всяко запитване за това, как да бъде преработено, за да бъде запазено за по-дълго време, можеше да бъде единствено от полза на прасенцата. Миро и Уанда не можеха да рискуват да се разбере, че нарушават закона и активно се намесват в начина им на живот.

По-младите прасенца с удоволствие се заеха с биенето на маслото — докато дояха кабрите си, бяха измислили танц, а сега пееха някаква безсмислена песен, смесица от Старк, португалски и два от собствените им езици — безнадеждно непонятна, ала весела мешаница. Миро се опита да разбере езиците. Разпозна „мъжкия“, разбира се, няколко фрагмента от „бащиния“, на който разговаряха с дърветата-тотеми; Миро го познаваше само по звученето му; дори Либо не бе успял да преведе и думица. Чуваха се единствено звуци от типа „бс“ и „гс“, без чувствителна разлика между гласните.

Прасенцето, което следеше Миро в гората, сега се появи и поздрави останалите с дълъг, приличен на подсвиркване звук. Танцът продължи, ала песента секна веднага. Мандачува се отдели от групата около Уанда и дойде да посрещне Миро в началото на просеката.

— Добре дошъл „Гледам те с желание“.

Това, разбира се, бе прекалено точен превод на името Миро на Старк. Мандачува много обичаше да превежда имена от португалски на Старк, макар Миро и Уанда да бяха обяснили, че имената им не означават нищо, а си бе чисто съвпадение, ако звучаха като думи. Ала Мандачува, както и много от другите прасенца, се наслаждаваше на словесните игри и Миро отговаряше на „Гледам на теб с желание“, както и Уанда търпеливо отвръщаше на „Вага“, което бе португалската дума за „чудо“, която на Старк звучеше като „Уанда“.

Мандачува бе загадъчен случай. Беше най-старото от прасенцата. Пипо го бе познавал и пишеше за него, че имало най-висок престиж всред тях. Либо, изглежда, също го бе смятал за лидер. Дали името му не беше жаргонен термин на португалски за „шеф“? Ала на Миро и Уанда им се струваше, че Мандачува разполагаше с най-малко власт и престиж всред прасенцата. Никой не се съветваше с него за нищо; той бе единственото прасенце, което винаги имаше свободно време да разговаря със зенадорите, защото почти никога не бе зает с някоя важна задача.

И все пак той бе прасенцето, което даваше по-голямата част от информацията на зенадорите. Миро не можеше да прецени дали бе изгубил престижа си заради това, че споделяше с хората, или споделяше с хората, за повдигне ниския си престиж. Нямаше значение. Факт бе, че Миро харесваше Мандачува. Имаше старото прасенце за свой приятел.

— Жената накара ли ви да ядете тази воняща паста? — попита Миро.

— Чист боклук, казва тя. Дори бебетата на кабрите плачат, когато трябва да сучат — изкикоти се Мандачува.

— Ако подарите пастата на женските, няма повече да ви проговорят.

— И все пак ще трябва, ще трябва — рече Мандачува и въздъхна. — Те трябва да видят всичко, тези любопитни масиос!

А, да, объркването с женските. Понякога прасенцата говореха за тях с искрено, голямо уважение, почти — със страхопочитание, сякаш бяха божества. А понякога някое ще каже за тях нещо грубо, например ще ги нарече „масиос“ — червеите, които пълзяха по кората на дърветата. Зенадорите дори не можеха да ги попитат за тях — прасенцата никога не отговаряха на въпроси за женските. Беше дори време — доста отдавна, — когато те изобщо не споменаваха за съществуването им. Либо винаги намекваше мрачно, че тази промяна е свързана някакси със смъртта на Пипо. Преди да загине, споменаването на женските бе табу, освен със страхопочитание в редките мигове на най-голяма възвишеност; след това прасенцата демонстрираха и този меланхоличен, изпълнен с копнеж начин да са шегуват със „съпругите“. Ала зенадорите никога не получиха и един отговор на кой да е въпрос за женските. Прасенцата им дадоха ясно да разберат, че женските изобщо не им влизат в работата.

От групата около Уанда се чу изсвирване. Мандачува веднага повлече Миро към групата.

— Ароу иска да говори с теб.

Миро отиде и седна до Уанда. Тя не го погледна — отдавна бяха научили, че прасенцата се чувстват много неуютно, когато се налага да гледат как мъж и жена влизат в пряк разговор или чисто и просто се споглеждат. С Уанда щяха да разговарят насаме; когато Миро беше тук, те не искаха да говорят с нея, нито можеха да понесат тя да им говори. Понякога това влудяваше Миро: че тя дори не можеше да му намигне в присъствието на прасенцата. Усети тялото й — излъчваше топлина като някоя малка звезда.

— Приятелю мой — рече Ароу, — моля те за голямо благоволение.

Миро усети как Уанда се напряга. Прасенцата рядко искаха нещо, ала когато го правеха, това винаги водеше до затруднения.

— Ще ме изслушаш ли?

Миро бавно кимна.

— Но не забравяй, че всред хората аз съм нищо, не разполагам с никаква власт.

Либо го бе открил: прасенцата изобщо не се чувстват засегнати от мисълта, че хората са изпратили при тях безвластни делегати, а, от друга страна, позата на безсилие им помагаше да обяснят стриктните ограничения за това, какво са в състояние да вършат зенадорите.

— Това не е лично наша молба, породена от глупавите ни разговори около вечерния огън.

— Бих искал да чуя мъдростта, която наричаш глупост — отвърна както винаги Миро.

— Рутър, който говореше от дървото си, я изрече.

Миро вътрешно въздъхна. Да си има работа с религията на прасенцата, му харесваше също толкова малко, колкото и да си има работа с католицизма на собствения си народ. И в двата случая трябваше да се преструва, че приема сериозно и най-оскърбителните вярвания. Когато съобщаваха нещо особено дръзко или важно, прасенцата винаги го приписваха на един или друг свой предшественик, чийто дух обитаваше едно от вездесъщите дървета. Едва през последните няколко години, малко преди смъртта на Либо, започнаха да изтъкват Рутър като източник на повечето обезпокоителни идеи. По ирония на съдбата към прасенцето, което бяха екзекутирали като бунтар, сега се отнасяха с цялото уважение като към предшественик, когото боготворяха.

И въпреки това Миро отвърна така, както винаги бе отвръщал и Либо:

— Ние изпитваме към Рутър единствено почит и обич, след като и вие го почитате.

— Трябва да се сдобием с метал.

Миро затвори очи. Дотук свърши отдавнашната политика на зенадорите никога да не използват метални инструменти пред прасенцата. Очевидно те имаха своите наблюдатели, които са гледали от някоя удобна точка хората да работят близо до оградата.

— За какво ви е необходим метал? — попита тихо той.

— Когато се приземи совалката с Говорителя на мъртвите, тя излъчи огромна топлина, по-голяма, отколкото може да произведе който и да е огън. И въпреки това совалката не изгоря, не се стопи.

— Това не беше метал, а поглъщащ топлината пластиков екран.

— Това също може да е от полза, ала металът е сърцето на машината. Във всичките си машини, там, където използвате огън и топлина, за да се задвижват, има метал. Никога няма да успеем да направим огньове като вашите, ако не можем да добиваме метал.

— Не мога — рече Миро.

— Нима искаш да ни кажеш, че завинаги сме обречени да бъдем варелсе и никога — рамани?

Как би ми се искало, Уанда, да не беше им обяснявала Демостеновата йерархия на изключването.

— Не сте обречени на нищо. Онова, което сме ви дали досега, сме го направили от неща, които растат във вашия естествен свят — като кабрата. Но ако ни разкрият дори само за това, ще ни прогонят от този свят и ще ни забранят завинаги да се виждаме.

— Металът, който вие, хората, използвате, също произлиза от нашия естествен свят. Виждали сме миньорите ви да го копаят от земята на юг оттук.

Миро запомни тази информация за бъдещи размисли. Нямаше удобна гледна точка извън оградата, откъдето да се наблюдават мините. Значи прасенцата някакси успяват да преодолеят оградата и да наблюдават хората вътре в анклава.

— Металът произхожда изпод земята, но само на определени места, които аз не знам как да открия. А и когато го изкопаят, той е примесен с камъни. Трябва да го изчистят, да го преработят посредством едни много трудни процеси. Държи се сметка за всяко парченце метал, изкопано от земята. Ако ви дадем и един инструмент — отвертка или дюлгерска бичкия, той ще липсва, ще го търсят. А никой не търси млякото на кабрата.

Ароу се вторачи в него за известно време; Миро отвърна на погледа му.

— Ще размислим над това — рече Ароу.

Протегна ръка към Календар, който му подаде три стрели.

— Виж ги. Добри ли са?

Бяха съвършени, като всички стрели на Ароу — с хубави пера, точни. Новостта бе във върха. Не беше от обсидиан.

— Кости от кабра — рече Миро.

— Използваме кабра, за да убиваме кабра. — Върна стрелите на Календар. Сетне се изправи и се отдалечи.

Календар държеше тънките стрели пред себе си и им запя нещо на „бащиния“ език. Миро позна песента, макар да не разбираше думите. Мандачува веднъж му бе обяснил, че това е молитва към мъртвото дърво да им прости, че са използвали инструменти, които не са направени от дърво. Инак, рече той, дърветата ще си помислят, че „малките“ ги мразят. Религия. Миро въздъхна.

Календар отнесе стрелите. Сетне младото прасенце, наричано Човек, зае мястото му и приклекна на земята пред Миро. Носеше завит в листа пакет, постави го внимателно на земята и внимателно го отвори.

Това беше разпечатка на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, която Миро им бе дал преди четири години. Тогава с Уанда се бяха поскарали. Уанда започна тази работа, докато разговаряха с прасенцата за религията. Но вината всъщност не бе нейна. Започна се с въпроса на Мандачува към нея:

— Как вие, хората, можете да живеете без дървета?

Тя го разбра, той нямаше предвид растенията, а боговете.

— Ние също имаме Бог, човек, който е умрял и въпреки това е още жив — обясни тя.

— Само един? Тогава къде живее той сега?

— Никой не знае.

— В такъв случай каква е ползата от него? Как можете да говорите с него?

— Той обитава сърцата ни.

Бяха много объркани; Либо по-късно се засмя и рече:

— Видяхте ли? На тях нашата сложна теология им звучи като предразсъдък. Обитавал сърцата ни — как не! Що за религия е това, сравнена с онази, в която можеш да видиш и да пипнеш боговете…

— И да се катериш по тях, за да събираш масиоси, да не говорим за факта, че са отсекли някои от тях, за да построят къщата си — рече Уанда.

— Отсекли ли? Отсекли? С каменни или метални инструменти. Не, Уанда, те ги свалят чрез молитва.

На Уанда обаче не й се нравеха шегите за религията. По молба на прасенцата Уанда по-късно им отнесе отпечатък от Евангелието на свети Йоан от опростената перифраза на Старк на библията на Дуай. Миро обаче настоя да им дадат заедно с него и копия от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Свети Йоан не казва нищо за същества, които живеят на други светове — посочи Миро. — Ала Говорителя на мъртвите обяснява бъгерите на хората и хората на бъгерите.

Уанда бе бясна от това богохулство. Година по-късно обаче видяха прасенцата да разпалват огън с листи от Свети Йоан, докато „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ бяха завити внимателно в листа. Това натьжи Уанда за известно време, а Миро се досети, че не бе разумно да я закача по темата.

Сега Човек отвори копието на последната страница. Миро забеляза, че в мига, когато отвори книгата, всички прасенца се събраха мълчаливо край тях. Прекратен бе танцът с биенето на маслото. Човек посочи последните думи на отпечатъка.

— Говорителя на мъртвите — прошепна той.

— Да, снощи се срещнах с него.

— Той е истинският Говорител. Рутър го каза.

Миро ги бе предупредил, че има много Говорители и че авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ сигурно бе мъртъв. Те очевидно не можеха да се лишат от надеждата, че този, който бе дошъл тук, е истинският, авторът на свещената книга.

— Вярвам, че той е един добър Говорител — рече Миро. — Бе любезен със семейството ми и мисля, че може да му се има доверие.

— Кога ще дойде и ще Говори с нас?

— Не съм го питал още. Не мога да го попитам направо. Ще трябва да мине известно време.

Човек вдигна глава и нададе вой.

Нима ще последва смъртта ми, помисли си Миро.

Не, другите лекичко докоснаха Човек й му помогнаха да завие отпечатъка и да го отнесе. Миро се изправи да си тръгва. Нито едно от прасенцата не го изпрати. Не правеха демонстрация, но явно бяха заети с нещо. Сякаш беше невидим за тях.

Уанда го настигна досами края на гората, където храстите ги скриваха от наблюдатели откъм Милагре — макар че никой дори не си даваше труд да гледа към гората.

— Миро — рече тихо тя.

Той се обърна тъкмо навреме, за да я вземе в обятията си; тя така се бе засилила, че Миро трябваше, залитайки, да отстъпи, за да не падне.

— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита той или поне се опита да попита — тя продължаваше да го целува, а така беше трудно да се произнесат цели изречения. Най-накрая той се отказа и й отвърна с дълга, дълбока целувка. Сетне Уанда рязко се отдръпна от него.

— Май те удари хормонът — рече тя.

— Така е винаги, когато някоя жена ме нападне и ме целуне в гората.

— Поохлади си мерака, Миро, имаме още доста път. — Тя го хвана за колана, притегли го към себе и го целуна отново. — Още две години и ще можем да се оженим, без да е нужно съгласието на майка ти.

Миро дори не се опита да спори. Не се вълнуваше много от присъдата на свещениците за прелюбодейство, ала разбираше, че в едно толкова крехко общество като обществото на Милагре, бе жизненоважно да се придържат стриктно към брачните обичаи. Големите и стабилни общности можеха да преглътнат известно количество неразрешено съжителство: Милагре обаче бе твърде малка колония. Онова, което Уанда вършеше с вяра, Миро го правеше, воден от разсъдъка си — въпреки хилядите възможности, и двамата бяха целомъдрени като монаси. Макар че, ако Миро и за миг си помислеше, че ще трябва завинаги да живеят съобразно клетвите за целомъдрие, изисквани в манастира на Децата, девствеността на Уанда щеше да се окаже в непосредствена й сериозна опасност.

— Този Говорител — въздъхна Уанда. — Знаеш как се чувствам, че го повиках тук.

— Сега говори католицизмът ти, а не разума.

Опита се да я целуне, ала тя сведе лице в последния миг и той попадна на носа й. Целуна го силно, докато тя не се засмя и не го отблъсна.

— Много си непоследователен и нападателен, Миро. — Избърса носа си с ръкав. — Ние вече пратихме научния метод по дяволите и започнахме да им помагаме да повдигнат стандарта си на живот. Разполагаме с десет или двайсет години, преди спътниците да засекат очевидните резултати от това. Дотогава може би ще успеем да постигнем невъзвратима промяна. Ала няма да имаме никакъв шанс, ако допуснем непознат в този проект. Той ще каже на някого.

— Може да каже, може и да не каже. И аз бях незапознат някога, нали?

— Незапознат, но не и непознат.

— Трябваше да го видиш снощи, Уанда. Първо с Грего, а сетне, когато Куара се разбуди с плач…

— Отчаяни, самотни деца — какво доказва това?

— И Ела. Засмяна. И Олядо… за първи път участва в живота на семейството.

— А Куим?

— Поне спря да крещи неверникът да си върви у дома.

— Радвам се за семейството ти, Миро. Надявам се да успее да ги излекува завинаги, наистина се надявам — забелязвам разликата и у теб, сега си изпълнен с повече надежда, отдавна не съм те виждала такъв. Но не го води тук.

Миро прехапа бузата си, сетне закрачи. Уанда се затича подире му, хвана го за ръката.

Бяха на открито, ала дървото на Рутър беше между тях и портата.

— Не ме изоставяй така! — рече яростно тя. — Не си отивай ей така!

— Знам, че си права — рече Миро. — Но не мога да направя нищо. Когато бе у дома, то бе като че… сякаш бе дошъл Либо.

— Баща ми ненавиждаше майка ти, Миро — никога не би дошъл там.

— Но все едно, че бе дошъл. У дома Говорителя се държа така, както Либо се държеше винаги в станцията. Разбираш ли?

— А ти самият? Той идва и се държи така, както би трябвало да го направи баща ти, а никога не го направи, и всички вие сте се натъркаляли по гръб като малки кученца, които чакат да ги почешат по корема.

Презрението, изписано на лицето й, го вбеси. Искаше му се да я удари. Вместо това той се дръпна настрани и стовари пестник върху дървото на Рутър. Само за четвърт век то бе пораснало почти до осемдесет сантиметра в диаметър, а кората му беше груба и ръката го заболя.

Тя го приближи изотзад:

— Извинявай, Миро, нямах намерение да…

— Имаше, но беше глупаво и егоистично…

— Да, така е, аз…

— Фактът, че баща ми беше измет, не означава, че ще легна по гръб пред първия мъж, който ме погали по главата…

Ръката й помилва косата му, рамото, кръста.

— Знам, знам, знам…

— Защото аз знам какво означава един добър мъж — не само баща, а добър човек. Познавах Либо, нали така? И когато ти казвам, че този Говорител, този Андрю Уигин, е като Либо, се вслушай в думите ми и не ги отхвърляй като някакво скимтене на сау!

— Вслушвам се. Искам да се срещна с него, Миро.

Миро сам се изненада от себе си. Беше се разплакал. Всичко бе част от онова, което Говорителя би могъл да направи, нищо че го нямаше тук. Той бе разхлабил всички възли в сърцето на Миро и сега Миро не можеше да спре излиянията си:

— Ти също си права — рече тихо той, гласът му потрепваше от емоции. — Видях го да се появява с този свой изцелителен подход и си помислих: „Ех, да можеше да бъде мой баща!“ — Извърна се към Уанда, без да се интересува дали тя ще види зачервените му очи и набразденото от сълзи лице. — Същото, което си казвах всеки ден, когато се връщах у дома от Станцията на зенадора. Да беше само Либо мой баща; само да бях негов син!

Тя се усмихна и го прегърна; косите й попиха сълзите му.

— Ех, Миро, радвам се, че не е бил твой баща. Защото тогава щях да бъда твоя сестра и никога не бих имала надеждата да те имам за себе си.

Бележки

[1] Каровада — малко оръдие (порт.) — Б.пр.