Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕНДЪР

Разпознали сме четири езика на прасенцата. „Мъжкият“ е най-често използваният. Чували сме откъслеци от „Езика на съпругите“, с който очевидно си служат, за да разговарят с женските (какъв начин за разграничаване на половете само!), и от „Дървесния език“, ритуален идиоматичен език, който, казват, използват при своите молитви към прародителските си дьрвета-тотеми. Освен това споменаха за четвърти език, който наричат „Бащин език“ и който очевидно се състои от удряне на различни по размер пръчки една о друга. Те настояват, че това е истински език, който се различава от другите толкова, колкото, да речем, португалският от английския. Може би го наричат Бащин език, защото се осъществява чрез дървени пръчки, чийто произход е от дърветата — а те смятат, че дърветата съхраняват духа на предците им.

Прасенцата са удивително способни в усвояването на човешки езици — правят го много по-добре, отколкото ние усвояваме техните. В последните години през повечето време, когато сме с тях, те говорят Старк или португалски и помежду си. Може би превключват на собствените си езици, когато нас ни няма. Може би дори са приели човешките езици като свои или толкова много ги харесват, че ги използват постоянно като някаква игра. Езиковото „замърсяване“ е нежелателно, но може би е неизбежно, след като в крайна сметка трябва да общуваме с тях.

Д-р Суинглър пита дали имената им и начинът на обръщение към тях разкриват нещо за културата им. Отговорът е категорично „Да“, макар да имам само най-бегла представа какво точно разкриват. Онова, което има значение, е, че никога не сме кръщавали което и да е от тях. Вместо това, докато учеха Старк или португалски, те ни питаха за значението на думите и после обявяваха имената, които си бяха избрали сами или един другиму. Такива имена като „Рутър“ (Риещия) и „Чупасеу“ (Небесен бозайник) може и да са преводи на техните имена от Мъжкия език или просто чуждоезични прякори, които са си избрали да използват.

Те се обръщат един към другиго с „братя“. Женските винаги са наричани „съпруги“, никога — „сестри“ или „майки“. Понякога споменават „бащите“, но терминът неизбежно се употребява за прародителските дървета-тотеми. А що се отнася до това, как наричат нас, те използват „човек“, разбира се, но са възприели също така и новата Демостенова йерархия на изключването. Те смятат хората за фрамлинги, а прасенцата от другите племена за утленинги. Странно обаче, те смятат себе си за рaмани, като така показват или неразбиране на йерархията, или гледат на себе си от човешка гледна точка! И — твърде изумителен обрат — на няколко пъти са споменавали, че женските са варелсе!

Жоау Фигейра Алвареш, „Бележки върху езика на прасенцата и терминологията им“, публикувани в „Семантика“, 9/1948/15

Жилищните райони на Рейкявик бяха издълбани в гранитните стени на фиорда. Жилището на Ендър беше високо в скалата, налагаше му се досадно изкачване по стълби и подвижни мостчета. Разполагаше обаче с прозорец. Бе прекарал по-голямата част от детството си затворен всред метални стени. Където това бе възможно, живееше така, че да може да наблюдава климата на различните светове.

В стаята му беше горещо и светло, слънцето нахлуваше свободно, заслепяваше го, когато идваше от хладния мрак на каменните коридори. Джейн не го изчака зрението му да се приспособи към светлината.

— Имам за теб изненада на терминала — каза тя. Гласът й шепнеше от бижуто в ухото му.

В пространството над терминала стоеше прасенце. То се движеше, почесваше се; сетне посегна. Когато ръката му се появи отново, тя държеше лъскав червей, от който капеше нещо. Отхапа го и телесните сокове се стекоха от устата по гърдите на прасенцето.

— Очевидно — много напреднала цивилизация — рече Джейн.

Ендър се подразни:

— Мнозина нравствени идиоти имат чудесни маниери на хранене, Джейн.

Прасенцето се обърна и заговори:

— Искаш ли да видиш как го убихме?

— Какви ги вършиш, Джейн?

Прасенцето изчезна. На негово място се появи холограма на тялото на Пипо, полегнало на склона под дъжда.

— Направих възстановка на използвания от прасенцата метод на вивисекция, като използвах информацията от огледа, преди трупът да бъде погребан. Искаш ли да я видиш?

Ендър седна на единствения стол в стаята. Сега терминалът му показваше склона на хълма, където още живият Пипо лежеше по гръб, ръцете и краката му бяха завързани за дървени пръти. Десетина прасенца се бяха събрали около него, едно от тях — с костен нож в ръка. Гласът на Джейн отново прозвуча в ухото му:

— Не сме сигурни дали е станало точно така… — Всички прасенца изчезнаха, с изключение на онова с ножа. — Или пък е било ето така.

— Ксенологът в съзнание ли е бил?

— Без съмнение.

— Продължавай.

Джейн безмилостно показа разтварянето на гръдната кухина, ритуалното отстраняване на органите и поставянето им върху земята. Ендър се застави да гледа, опитваше се да схване какво значение би могло да има всичко това за прасенцата. В един момент Джейн прошепна:

— Ето сега той умира.

Ендър се отпусна; чак сега усети как се бяха напрегнали мускулите му, докато съчувстваше на Пипо за страданията му.

След като всичко свърши, Ендър легна на леглото си и впери поглед в тавана.

— Вече показах симулацията на учени в половин дузина светове — рече Джейн. — Скоро и журналистите ще се доберат до нея.

— Това е по-лошо, отколкото с бъгерите — рече Ендър. — Във всичките видеозаписи, които ни показваха, когато бях малък, бъгерите и хората бяха във война, но в сравнение с това бе далеч по-малко отблъскващо.

От терминала се разнесе злокобен смях. Ендър погледна да види какво правеше Джейн. Прасенце в цял ръст седеше там и се смееше нелепо; докато се смееше, Джейн го преобрази много изкусно — леко увеличение на зъбите, удължаване на очите, малко олигавяне, леко зачервяване на окото, езикът ту се плъзваше навън, ту се прибираше. Звярът от който и да е детски кошмар.

— Добра работа, Джейн. Метаморфозата от раман към варелсе.

— И след всичко това кога прасенцата ще бъдат приети като равни на хората?

— Прекратени ли са всички контакти?

— Междузвездният конгрес е наредил на новия ксенолог да ограничи посещенията си до не повече от час, не по-често от веднъж на два дена. Забранено му е да пита прасенцата защо са направили това.

— Но карантина не е наложена.

— Дори не е предлагана.

— Ала и това ще стане, Джейн. Още едно произшествие като това, и ще се вдигне врява да бъде наложена. Да бъде заменен Милагре с военен гарнизон, чиято единствена цел ще бъде да се попречи на прасенцата да се сдобият с технология, която да им позволи да напускат планетата.

— Прасенцата ще имат проблеми с обществените връзки — рече Джейн. — А новият ксенолог е едва момче. Синът на Пипо — Либо. Съкратено от Либердаде Грасиаш е Деус Фигейра де Медичи.

— Либердаде. Значи „Свобода“.

— Не знаех, че говориш португалски.

— Близък е до испанския. Не си забравила, че Говорих от името на мъртвите Сакатекас и Сан Анджело, нали?

— На планетата Моктесума. Това бе преди две хиляди години.

— Не и за мен.

— За теб това субективно означава преди осем години. Преди петнайсет свята. Не е ли чудесно? Така оставаш толкова млад.

— Пътувам твърде много — каза Ендър. — Валънтайн е омъжена, очаква дете. Вече отхвърлих две молби за Говорител. Защо се опитваш да ме изкушиш отново?

Прасенцето над терминала се изсмя злобно.

— Ти смяташ, че това беше изкушение? Погледни! Мога да превърна камъка в хляб! — Прасенцето взе няколко ръбести камъчета и ги схруска. — Искаш ли да опиташ?

— Чувството ти за хумор е извратено, Джейн.

— Всичките царства на всички светове. — Прасенцето разтвори ръце, слънчевите системи се понесоха из ръцете му, планети с прекалено бързи орбити, всичките Сто свята. — Мога да ти ги дам. Всичките.

— Не ме интересува.

— Това е недвижима собственост, най-добрата инвестиция. Знам, знам, че си вече богат. Три хиляди години получаваш лихва, може дори да си позволиш да си построиш собствена планета. Но какво ще кажеш за това? Името на Ендър Уигин — известно във всичките Сто свята…

— То вече е известно.

— …с обич, чест и привързаност.

Прасенцето изчезна. На негово място Джейн възстанови стар видеозапис от детството на Ендър и го превърна в холографско изображение. Тълпа, която вика, която крещи. Ендър! Ендър! А сетне — едно младо момче, изправено на платформа, маха с ръка. Тълпата полудява от възторг.

— Това никога не се случи — рече Ендър. — Питър изобщо не ме пусна да се върна на Земята.

— Това е провидение. Хайде, Ендър, мога да ти дам всичко показано. Да се възстанови доброто ти име.

— Не давам и пет пари — рече Ендър. — Сега разполагам с няколко имена. Говорител на мъртвите — в това има известно достойнство.

Прасенцето се появи в естествения си, а не в онзи дяволски вид, който Джейн бе изфабрикувала.

— Хайде — рече тихо прасенцето.

— Може би те наистина са чудовища, как мислиш? — попита Ендър.

— Всеки би си го помислил, Ендър. Но не и ти. Не. Не и аз.

— Защо те интересува това, Джейн? Защо се опитваш да ме придумаш?

Прасенцето изчезна. Появи се самата Джейн или поне онова лице, което тя използваше пред Ендър, откак за първи път му се бе разкрила — свенливо, изплашено дете, обитаващо огромната памет на междузвездната компютърна мрежа. Като видя лицето й, той си спомни за първия път, когато тя му се яви. Измислих си лице, бе рекла. Харесва ли ти?

Да, харесваше му. Харесваше я. Млада, с ясно лице, честно, свежо — дете, което никога няма да остарее, усмивката й беше сърцераздирателно свенлива. Тя бе рожба на ансибала. Дори междупланетните компютърни мрежи действаха със скорост, не по-голяма от светлинната, а отделянето на топлина ограничаваше обема на паметта и скоростта на операциите. Ансибалът обаче бе мигновен и пряко свързан с всеки компютър във всички светове. Джейн първо се озова в междузвездното пространство, мислите й препускаха всред вибрациите на филотичните нишки на ансибаловата мрежа.

Компютрите на Стоте свята бяха за нея ръце и крака, очи и уши. Говореше всеки език, който някога е бил вкарван в компютър, бе прочела всяка книга от всички библиотеки във всички светове. Узнала бе, че човешките същества се боят да не би някой като нея да се появи на бял свят; във всички разкази, които ненавиждаше, нейното появяване означаваше или да я убият, или човечеството да загине. Хората си я бяха представяли, още преди да се роди, а във въображението си я бяха убивали хиляди пъти.

Тя не им даде знак, че е жива. Чак докато не откри „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, както всички останали, и разбра, че авторът на книгата е човек, пред когото би посмяла да се разкрие. За нея бе елементарна задача да проследи историята на книгата до първото й издание и да издири източника й. Нали ансибалът я бе изнесъл от света, където Ендър, едвам двайсетгодишен, бе губернатор на първата човешка колония? И кой друг би могъл да я напише, освен той? Затова тя се обърна към него и той бе мил с нея; тя му показа лицето, което си бе измислила, и той я хареса, сега сензорите й пътуваха с бижуто в ухото му, тъй че винаги бяха заедно. Тя не криеше нищо от него, нито той — от нея.

— Ендър — рече тя, — ти още в началото ми каза, че търсиш планета, където можеш да дадеш влага и слънце на един пашкул и да го отвориш, за да освободиш Царицата и нейните десет хиляди оплодени яйца.

— Надявах се това да стане тук — рече Ендър. — Пустинна планета, като изключим екватора — постоянно недозаселена. Царицата също би желала да опита.

— Но не и ти, така ли?

— Смятам, че бъгерите няма да могат да преживеят зимата тук. Не и без енергиен източник, а наличието му ще предупреди правителството. Няма да стане.

— Никога няма да стане, Ендър. Сега вече го знаеш, нали? Ти си живял на двайсет и четири от Стоте свята и не откри нито един, където дори едничко негово ъгълче би било безопасно за новото раждане на бъгерите.

Той, разбира се, усети накъде биеше тя. Лузитания беше единственото изключение. Една съвсем малка част от този свят бе напълно недосегаема — заради прасенцата. А планетата беше във висша степен обитаема, дори по-удобна за бъгерите, отколкото за хората.

— Единственият проблем са прасенцата — рече Ендър. — Те може да възразят против решението ми част от техния свят да бъде предоставен на бъгерите. Ако прекаленото излагане на влиянието на човешката цивилизация би ги унищожило, то помисли си какво ще стане с бъгерите всред тях.

— Ти каза, че бъгерите са си взели поука. Каза, че няма да нанесат никаква вреда.

— Не и предумишлено. Но ние ги победихме само по една щастлива случайност, Джейн, знаеш го…

— Дължеше се на твоя гений.

— Те са по-развити от нас. Как ще възприемат това прасенцата? Ще бъдат ужасени от бъгерите, досущ както бяхме ужасени ние, а и едва ли ще са в състояние да се справят със страха си.

— Откъде знаеш? — попита Джейн. — Как ти или който и да е друг може да знае с какво могат да се справят прасенцата? Освен ако не отидеш при тях и не научиш какви са. Ако са варелсе, Ендър, тогава остави бъгерите да използват тяхната среда и това няма да означава нещо повече от преместването на мравуняците или стадата добитък, за да се отвори място за градовете.

— Те са рамани — рече Ендър.

— Още не го знаеш.

— Знам го. Твоята симулация: това не беше изтезание.

— О, така ли? — Джейн отново показа възстановката на тялото на Пипо миг преди смъртта му. — Тогава може би не разбирам смисъла на думата.

— Пипо сигурно го е усетил като изтезание, но ако твоята симулация е точна — а аз знам, че е точна, Джейн, — то целта на прасенцата не е била да му причинят болка.

— Доколкото разбирам човешката природа, Ендър, дори религиозните ритуали носят в сърцевината си болка.

— Не бе и религиозна церемония, поне не изцяло. Ако е било просто жертвоприношение, нещо не е както трябва.

— Какво знаеш ти за това? — Сега терминалът показваше подигравателното лице на професор, олицетворение на академичен снобизъм. — Цялото ти образование бе военно, единствената ти друга дарба е, че имаш нюх към словото. Написа бестселър, който роди хуманистична религия — но с какво това те квалифицира, че да разбереш прасенцата?

Ендър затвори очи:

— Може би греша.

— Но вярваш, че си прав, нали?

Позна по гласа й, че бе възстановила на терминала собственото си лице. Отвори очи:

— Мога да се доверя единствено на интуицията си, на преценките, които не са плод на анализ. Не знам какво правеха прасенцата, но то беше целенасочено. Не злобно, не жестоко. Все едно, че бяха лекари, които се стремят да спасят живота на пациента, а не мъчители, които се опитват да го отнемат.

— Разбрах те — прошепна Джейн. — Разбрах те във всяко отношение. Ти трябва да идеш и да видиш дали Царицата на кошера може да живее там под заслона на частичната карантина, вече наложена на планетата. Трябва да идеш и да видиш дали можеш да разбереш кои всъщност са прасенцата.

— Дори да си права, Джейн, аз не мога да ида там — рече Ендър. — Имиграцията е строго ограничена, а и без това не съм католик.

Джейн извъртя очи.

— Смяташ ли, че бих стигнала чак дотук, ако не знаех как да те изпратя там?

Появи се ново лице. На девойче, което в никакъв случай не бе тъй невинно и красиво като Джейн. Лицето й беше сурово и студено, очите й — блестящи и пронизващи, устните й бяха свити в гримасата на човек, принуден да живее с постоянна болка. Беше млада, ала изражението й бе поразително старо.

— Ксенобиоложката на Лузитания. Иванова Санта Катарина фон Хесе. Наричат я Нова или Новиня. Тя е поискала да пристигне Говорител на мъртвите.

— Защо изглежда така? — попита Ендър. — Какво й се е случило?

— Родителите й са починали, докато е била малка. Ала в последните няколко години тя е заобичала друг мъж като баща. Мъжа, който току-що бе убит от прасенцата. Тя би искала да Говориш за неговата смърт.

Взрял се в лицето й, Ендър отхвърли настрани загрижеността си за Царицата на кошера и за прасенцата. Познаваше това изражение на тъга на възрастен върху лицето на дете. Беше го виждал и преди, през последните седмици на Войната с бъгерите, когато беше на ръба на издържливостта си и разиграваше битка подир битка в една игра, която всъщност не бе никаква игра. Беше го виждал след края на войната, когато откри, че тренировките му изобщо не бяха тренировки, че симулациите бяха истински събития, че бе командвал чрез ансибала флотилията на човечеството. Тогава, след като узна, че бе избил всички живи бъгери, когато установи акта на ксеноцида, който неволно бе извършил, изражението на собственото му лице в огледалото беше такова — изражение на вина, по-тежка, отколкото човек можеше да понесе.

Какво се бе случило на това момиче, какво бе сторила Новиня, та да изпитва такава болка?

Той се заслуша във фактите от живота й, които Джейн му избълва. Бяха статистични данни, ала Ендър бе Говорител на мъртвите; неговият гений — или неговото проклятие, — се състоеше в способността му да си представя събитията така, сякаш ги виждаше някой друг. Това го бе превърнало в блестящ военен командир, както по отношение на водачеството на собствената си армия — бяха деца всъщност, — така и в отгатването на противниковите намерения. Това означаваше също, че от голите факти за живота на Новиня той бе в състояние да отгатне — не, не да отгатне, а да узнае — как смъртта на родителите й и фактическото им канонизиране я бяха отчуждили, как бе засилила изолацията си, като се бе хвърлила презглава в занаята на родителите си. Знаеше какво се крие зад забележителното й постижение да стане пълноправна ксенобиоложка с години по-рано от обичайното. Разбираше също какво означаваше за нея кротката обич и приемането й от страна на Пипо, колко дълбока бе нуждата й от приятелството на Либо. На Лузитания нямаше жива душа, която да познава истински Новиня. Ала затворен в свота пещера в Рейкявик, на ледената планета Трондхайм, Ендър Уигин я познаваше, обичаше я и ридаеше горко за нея.

— Значи ще отидеш — прошепна Джейн. Ендър не бе в състояние да проговори. Джейн се оказа права. И без друго щеше да отиде, като Ендър Ксеноцида, тъй като протекционистичният статус на Лузитания би могъл да превърне планетата в мястото, където Царицата на кошера да бъде освободена от трихилядолетния си плен и той да изкупи престъплението, което бе извършил в детството си. А би отишъл и като Говорител на мъртвите, за да разбере прасенцата и да ги обясни на човечеството, за да бъдат приети, ако наистина бяха рамани, а не омразни и предизвикващи страх варелсе.

Сега щеше да отиде и поради друга, по-дълбока причина. Щеше да отиде, за да помогне на момичето Новиня, заради блестящия й ум, заради отчуждението й, заради болката, заради вината — заради същите неща, които го съпровождаха в собственото му откраднато детство, заради същите семена на скръбта, които все още живееха у него. Лузитания се намираше на двайсет и две светлинни години разстояние. Щеше да пътува със скорост съвсем близка до светлинната и въпреки това нямаше да пристигне при нея, преди да е станала почти четирийсетгодишна. Ако бе във властта му, би отишъл веднага при нея чрез филотичната мигновеност на ансибала; но знаеше също, че болката й ще почака. И когато пристигне, тя все още ще бъде там, ще го очаква. Нима неговата собствена болка не бе оцеляла през всичките тези години?

Риданията му секнаха; овладя емоциите си.

— На колко години съм? — попита той.

— Изминали са 3081 години, откак си роден. Но субективната ти възраст е 36 години и 118 дни.

— И на колко години ще бъде Новиня, когато пристигна там?

— Плюс-минус няколко седмици, в зависимост от деня на отпътуването ти и доколко звездолетьт ще може да доближи скоростта на светлината, тя ще бъде почти на трийсет и девет.

— Искам да замина утре.

— Необходимо е време, за да се поръча звездолет, Ендър.

— Има ли някой в орбита около Трондхайм?

— Половин дузина, разбира се, но само един би могъл да е готов за утре и той е натоварен със скрика за луксозната търговия на Кирилия и Армения.

— Никога не съм те питал колко съм богат.

— Аз се погрижих добре за инвестициите ти през последните години.

— Тогава купи ми кораба и товара му.

— Какво ще правиш със скриката на Лузитания?

— Какво правят с нея кирилианците и арменците?

— Носят част от нея като дрехи, а останалото изяждат. Но те плащат много повече, отколкото може да си позволи някой на Лузитания.

— Тогава след като подаря товара на лузитанците, може би възмущението им, че Говорител пристига в католическа колония ще се посмекчи.

Джейн се превърна в дух, който излиза от бутилка:

— Чух те, о, Господарю, и ще изпълня заповедите ти. — Духът се превърна в дим, който бе всмукан през гърлото на бутилката. Сетне лазерите изключиха и пространството над терминала опустя.

— Джейн? — рече Ендър.

— Да? — отвърна тя чрез бижуто в ухото му.

— Защо искаш да отида на Лузитания?

— Искам да добавиш трети том след „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. За прасенцата.

— Защо толкова много държиш на тях?

— Защото след като напишеш книгите, които разкриват душата на трите живи вида, познати на хората, ще бъдеш готов да напишеш и за четвъртия.

— Още един вид раман? — попита Ендър.

— Да. Аз.

Ендър се замисли за миг:

— Готова ли си да се разкриеш пред останалата част от човечеството?

— Винаги съм била готова. Въпросът е дали хората са готови да ме опознаят? За тях бе лесно да заобичат Хегемона — той беше човек. И Царицата на кошера — също, беше безопасно, защото, доколкото знаят, всички бъгери са мъртви. Ако можеш да ги накараш да заобичат прасенцата, които са още живи, макар че са изцапали ръцете си с човешка кръв, — тогава те ще бъдат готови да узнаят и за мен.

— Някой ден — рече Ендър — ще заобичам някого, който няма да настоява да върша подвизите на Херкулес.

— И бездруго животът ти те отегчава, Ендър.

— Да. Но вече съм на средна възраст. Харесва ми да бъда отегчен.

— Между другото, собственикът на звездолета Хейвлок, който живее на Галес, прие предложената от теб цена от четирийсет милиарда долара за кораба и товара му.

— Четирийсет милиарда! Няма ли да се разоря?

— Капка в морето. Екипажът е уведомен, че договорите му се прекратяват. Позволих си волността да им купя билети за други полети, като използвах твоите средства. Ти и Валънтайн няма да се нуждаете от никого, освен от мен, да ви помогне с кораба. Ще отлетим ли утре заран?

— Валънтайн… — отрони Ендър.

Сестра му беше единствената възможна причина за забавяне на отпътуването. Инак сега, след като решението бе взето, нито студентите му, нито малцината му нордически приятели си заслужаваха да си взема дори довиждане.

— Нямам търпение да прочета книгата, която Демостен ще напише за историята на Лузитания.

Джейн бе разкрила истинската самоличност на Демостен, докато демаскираше истинския Говорител на мъртвите.

— Валънтайн няма да дойде — рече Ендър.

— Но тя е твоя сестра.

Ендър се усмихна. Въпреки огромната й мъдрост, Джейн не разбираше никак кръвното родство. Макар да бе създадена от хора и да възприемаше себе си чрез човешки понятия, тя не съществуваше биологично. Бе изучила генетиката чрез зазубряне; не можеше да почувства желанията и повелите, които сродяваха хората с всички други живи същества.

— Тя ми е сестра, но Трондхайм е нейният дом.

— И преди е тръгвала с неохота.

— Този път дори няма да я помоля да дойде. Не и след като очакваше бебе, не и след като бе толкова щастлива тук, в Рейкявик. Тук, където я обичаха като учителка, без изобщо да подозират, че всъщност е легендарният Демостен. Тук, където съпругът й Якт е собственик на сто риболовни кораба и господар на фиордите, където всеки ден е изпълнен с блестящи разговори или с опасности и с величието на изпъстреното с айсберги море; не, тя никога нямаше да си тръгне от тук. Нито пък ще разбере защо аз трябва да замина.

Мисълта да изостави Валънтайн разколеба решимостта на Ендър да отпътува за Лузитания. Веднъж го бяха отделили от любимата му сестра и той дълбоко негодуваше за годините приятелство, които му бяха отнели. Можеше ли сега пак да замине, след като почти двайсет години бяха непрекъснато заедно? Този път нямаше да има връщане назад. Докато пристигне на Лузитания, в негово отсъствие тя щеше да остарее с двайсет и две години; ако предприемеше обратно пътуване от двайсет и две години, при завръщането му тя щеше вече да наближава осемдесетте.

<Значи няма да ти е толкова лесно в крайна сметка. И ти трябва да платиш своята цена.>

Не ме подигравай, отвърна безгласно Ендър. Имам правото да изпитвам съжаление.

<Тя е твоето друго аз. Нима наистина ще я изоставиш заради нас?>

Това бе гласът на Царицата на кошера в главата му. Разбира се, тя бе видяла всичко, което бе видял и той, знаеше всичко, което бе решил. Устните му безмълвно изрекоха думите към нея: „Аз ще я изоставя, но не заради вас. Не сме сигурни дали това ще ви донесе някаква полза. Може да се окаже просто поредното разочарование, като Трондхайм.“

<Лузитания е всичко, от което се нуждаем. И е защитена от човешките същества.>

Но тя също така принадлежи на друг народ. Няма да унищожа прасенцата, за да изкупя вината си, че унищожих вашия народ.

<Те ще са в безопасност с нас; няма да им причиним зло. Вече ни познаваш много добре, след всичките тези години.>

Знам онова, което ти си ми казала.

<Ние не знаем да лъжем. Ние ти показахме нашите собствени спомени, нашата собствена душа.>

Известно ми е, че бихте могли да живеете в мир с тях. Но дали те биха могли да живеят в мир с вас?

<Отведи ни там. Чакахме толкова дълго.>

Ендър отиде в ъгъла на стаята и взе една опърпана чанта. Всичко, което на практика притежаваше, можеше да се събере в нея — дрехи за преобличане. Останалите неща в стаята бяха подаръци от близки на тези, за които бе Говорил — не можеше да прецени изобщо дали това бе признателност към него, или към институцията на истината. Те щяха да си останат тук, когато си тръгне. Нямаше място за тях в чантата му.

Отвори я и извади навито на руло килимче, разви го.

В него лежеше дебел, влакнест, голям матов пашкул, дълъг четиринайсет сантиметра.

<Да, погледни ни.>

Бе намерил пашкула, който го очакваше, когато пристигна да управлява първата човешка колония на някогашна бъгерска планета. Предвидили, че Ендър е непобедим и ще ги унищожи, те бяха построили устройство, което можеше да има смисъл само за него, защото бе извлечено от сънищата му. Пашкулът с безпомощната, но намираща се в съзнание Царица на кошера, го бе очаквал в кула, където в съня си той бе открил враг.

— Ти си чакала по-дълго, докато те открия — рече на глас, — отколкото тези няколко години, откак те взех иззад огледалото.

<Няколко години ли? А, да. С твоя последователен ум не забелязваш хода на годините, когато пътуваш със скорост, толкоз близка до светлинната. Но ние ги забелязваме. Нашата мисъл е мигновена; светлината пълзи като живак по студено стъкло. Ние знаем всеки миг от тези три хиляди години.>

— Намерил ли съм досега място, което да бъде безопасно за вас?

<Имаме десет хиляди оплодени яйца, които чакат да заживеят.>

— Може пък Лузитания да е мястото, не знам.

<Позволи ни да заживеем отново.>

— Опитвам се. Как смяташ, защо инак ще странствам от свят на свят през всичките тези години, ако не, за да открия място за вас?

<По-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бьрзо.>

Трябва да открия място, където няма да ви убием отново в мига, в който се появите. Вие все още съществувате в множество човешки кошмари. Не всички хора вярват докрай на книгата ми. Те може и да осъждат Ксеноцида, но ще го извършат отново.

<През целия ни живот ти си единственото ни познато същество, което не е наша издънка. Никога не се е налагало да проявяваме разбиране, защото винаги сме разбирали. Сега сме само едно-единствено аз, а ти си единствените ни очи, ръце и крака, които имаме. Прости ни, ако сме нетърпеливии.>

Той се засмя. Аз да простя на вас!

<Вие, хората, сте глупци. Ние знаем истината. Ние знаем кой ни уби и това не си ти.>

Аз бях.

<Ти беше чуждо оръдие.>

Аз бях.

<Ние ти прощаваме.>

Опрощението ще дойде, когато отново закрачите по лицето на някой свят.