Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
РЕНЕГАТИ

ЛИЙФ-ИЙТЪР: Човек казва, че когато братята ви умрат, ги погребвате в пръстта и сетне от тази пръст правите къщите си. (Смее се.)

МИРО: Никога не копаем там, където са погребани хора.

ЛИЙФ-ИЙТЪР: (става сериозен от вълнение): Тогава значи нямате никаква полза от мъртвите си!

Уанда Кенята Фигейра Мукумби, Стенограма от разговори, 103:1969:4:13:111

Ендър си мислеше, че може да си навлекат неприятности, ако го прекарат през портата, но Уанда положи длан върху кутията. Миро отвори вратата и тримата преминаха. Никаква съпротива. Сигурно бе тъй, както намекна Ела — никой не иска да излезе от ограждението, затова няма нужда от сериозна охрана. Дали това означаваше, че хората са доволни да си стоят в Милагре, или се бояха от прасенцата, или пък толкова ненавиждаха затворничеството си, та чак се преструваха, че оградата я няма — Ендър не можеше да отгатне.

И Уанда, и Миро бяха много напрегнати, почти изплашени. Това, естествено, бе разбираемо, след като нарушаваха законите на Конгреса, като го пускаха. Ала Ендър подозираше, че има и още нещо. Напрегнатостта на Миро бе съчетана с вълнение, с припряност; навярно се боеше, но искаше да види какво ще стане, искаше да побързат. Уанда вървеше след тях с отмерена крачка, а студенината й се дължеше не само на страха, но и на враждебността й. Тя не му се доверяваше.

Затова Ендър не се учуди, когато тя пристъпи зад голямото дърво, което растеше най-близо до портата и изчака Миро и Ендър да я последват. Ендър забеляза, че Миро за миг се обезпокои, но сетне се овладя. Маската на безразличието му бе толкова хладна, колкото човек можеше да си представи. Ендър се улови, че сравнява Миро с момчетата, които познаваше от Военното училище, преценявяше го като другар по оръжие, струваше му се, че Миро добре би се справил там. Уанда — също, но поради други причини: тя се чувстваше отговорна за онова, което става, макар Ендър да бе възрастен, а тя — далеч по-млада. Изобщо не му отстъпваше. Онова, от което се боеше, не бе от неговата компетентност.

— Тук ли? — попита с благ тон Миро.

— Тук или никъде другаде — отвърна Уанда.

Ендър се наведе и седна до основата на дървото.

— Това е дървото на Рутър, нали? — попита. Приеха го спокойно, разбира се, но моментната пауза му подсказа: да, беше ги изненадал с това, че знае нещичко за миналото, което определено смятаха единствено за свое. Може и да съм фрамлинг тук, рече си наум Ендър, ала не е наложително да съм и невежа.

— Да — отвърна Уанда. — Това е тотемът, от който, изглежда, получават най-много указания. Поне напоследък — през последните седем или осем години. Никога не са ни показвали ритуалите, чрез които разговарят с предците си, ала в тях, изглежда, се включва удрянето на дървото с тежки, гладки пръти. Понякога ги чуваме нощем.

— Пръти ли? От паднали дървета?

— Така предполагаме. Защо?

— Защото не разполагат с каменни или метални сечива, за да режат дървото, нали така? Освен това, щом боготворят дърветата, не биха ги секли.

— Ние не смятаме, че боготворят дърветата. Това са тотеми. Те стоят на мястото на мъртвите предци. Те ги засаждат. Заедно с труповете.

Уанда искаше да спре, да го заговори и да му зададе въпроси, ала Ендър нямаше намерение да я оставя с впечатлението, че тя или Миро са начело на тази експедиция. Ендър смяташе сам да разговаря с прасенцата. Никога не се бе подготвял да Говори и да се остави някой друг да му определя дневния ред, и нямаше намерение да започва тъкмо сега. Освен това имаше информация, с която те не разполагаха. Познаваше теорията на Ела.

— И къде другаде? — попита той. — Посаждали ли са някъде и други дървета?

Те се спогледаха.

— Не сме ги виждали — отвърна Миро. Ендър не питаше само от голо любопитство. Все още не му излизаше из ума казаното от Ела за аномалиите при размножаването.

— А дърветата растат ли и сами? Има ли пръснати из гората семена и фиданки?

Уанда поклати глава:

— Ние всъщност нямаме доказателства за посадени други дървета, освен в труповете на мъртвите. Поне всичките дървета, които знаем, са доста стари, освен тези трите тук.

— Ако не побързаме, ще станат четири — рече Миро.

Аха! Ето го и напрежението помежду им. Бързането на Миро бе свързано със спасяването на някое прасенце от посаждането му в основата на ново дърво. А Уанда се безпокоеше за нещо съвсем различно. Бяха се разкрили достатъчно пред него; сега можеше да й позволи да го разпитва. Изправи гръб и отметна глава назад, за да погледне към листата над себе си, към разперените клони, към бледозеленото на фотосинтезата, която потвърждаваше сходството, неизбежността на еволюцията на всеки свят. Ето я сърцевината на парадоксите на Ела: еволюцията на този свят бе очевидно в рамките на моделите, които ксенобиолозите бяха виждали на всичките останали Сто свята, ала въпреки това моделът някакси се бе повредил, беше се разпаднал. Прасенцата бяха всред десетината видове, преживели този разпад. Какво представляваше Десколадата и как се бяха приспособили прасенцата към нея?

Възнамеряваше да промени темата на разговора, да рече например: „Защо стоим до това дърво?“ Така щеше да подкани Уанда да зададе въпросите си. Ала в този момент, с вдигната глава, докато гледаше нежната зеленина на листата, които потрепваха в почти недоловимия бриз, той изпита силното чувство на deja vu^[1].

Бе виждал тези листа и преди. Наскоро. Но това беше невъзможно. На Трондхайм не растяха високи дървета, нито едно нямаше и в заградения Милагре. Защо тогава тези слънчеви лъчи, процеждащи се през листата, му бяха тъй познати?

— Говорителю — рече Миро.

— Да — отвърна той и се остави да го измъкнат от състоянието на моментно съзерцание.

— Не искахме да те водим тук — рече твърдо Миро, ала тялото му беше така извърнато към Уанда, че Ендър разбра: всъщност Миро бе искал да го доведат, но включваше и себе си към нежеланието на Уанда, за да й покаже, че е с нея. Вие двамата сте влюбени, рече си наум Ендър. А тази вечер, ако Говоря тази вечер за смъртта на Марсау, ще се наложи да ви кажа, че сте брат и сестра. Ще трябва да забия помежду ви клина на кръвосмесителното табу. И сигурно ще ме намразите.

— Ще видиш някои… — Уанда не намери сили да го изрече.

Миро се усмихна:

— Ние ги наричаме Съмнителни дейности. Те започнаха случайно при Пипо. Ала Либо ги вършеше преднамерено и ние продължаваме работата му. Внимателно, постепенно. Ние не просто отхвърлихме правилата, наложени от Конгреса. Имаше кризи и трябваше да помогнем. Преди няколко години например на прасенцата не им достигаха масиоси, дървесните червеи, които са основната им храна…

— Това ли смяташ да му кажеш първо? — попита Уанда.

Аха, помисли си Ендър: за нея не е толкова важно да запази солидарността помежду им, колкото за него.

— Той е тук отчасти и за да Говори за смъртта на Либо — рече Миро. — А това се случи тъкмо преди нея.

— Нямаме доказателства за случайна връзка…

— Нека аз да установя случайните връзки — рече тихо Ендър. — Кажете ми какво стана, след като прасенцата изгладняха.

— Те казаха, че съпругите били изгладнели. — Миро пренебрегна безпокойството на Уанда. — Нали разбираш, мъжките събират храна за женските и за малките, но не им достигаше. Непрекъснато намекваха, че ще се наложи да влязат във война. И как навярно всички ще загинат. — Миро поклати глава. — Изглеждаха почти щастливи при тази мисъл.

Уанда се изправи.

— Той дори не е обещал. Не е обещал нищо.

— Какво искате да ви обещая? — попита Ендър.

— Да не съобщаваш за тези…

— Да не ви обадя ли? — попита Ендър.

Тя кимна, макар очевидно да се подразни от детинската фраза.

— Няма да обещая нищо подобно — рече Ендър. — Моята работа е да казвам.

Тя се врътна към Миро.

— Видя ли!

Миро на свой ред изглеждаше изплашен.

— Не бива да ни обаждаш. Ще запечатат вратата. Никога повече няма да ни пуснат!

— И вие ще трябва да си търсите друга работа, така ли? — попита Ендър.

Уанда го погледна презрително:

— Нима смяташ, че ксенологията е само това? Някаква си работа? Там, в гората, има друг интелигентен вид. Раман, а не варелсе, и той трябва да бъде опознат.

Ендър не отговори, ала погледът му не слизаше от лицето й.

— Това е като Царицата на кошера и Хегемона — рече Миро. — Прасенцата… те са като бъгерите. Само че са по-малки, по-слаби, по-примитивни. Човек може да изследва животните и да не дава пет пари, ако някое от тях падне мъртво или го изядат, ала тези… те са като нас. Не може просто да изучаваме глада им, да наблюдаваме унищожението им във войни, ние ги познаваме, ние…

— Вие ги обичате — рече Ендър.

— Да — отвърна предизвикателно Уанда.

— Но ако ги оставите, ако изобщо ви нямаше тук, те не биха изчезнали, нали?

— Не — отвърна Миро.

— Аз ти казах, че ще е същият като комитета — рече Уанда.

Ендър не й обърна внимание:

— Какво ще им струва, ако си отидете?

— Това е като… — Миро търсеше думите, — като… все едно да се върнеш назад, на старата Земя преди Ксеноцида, преди междузвездните полети, и да кажеш на хората: „Можете да пътувате между звездите, можете да живеете на други светове.“ И да им покажеш хиляди малки чудеса. Светлина, която се запалва от ключ. Стомана. Дори прости неща — гърнета, които се пълнят с вода. Селско стопанство. Те те виждат, знаят какъв си, знаят, че могат да станат като теб, да правят всичко, което ти правиш. И какво ще рекат: „вземи си тези неща, не ни ги показвай, остави ни да живеем своя гаден, краткотраен, жесток живот, остави еволюцията да следва хода си“? Не, те ще кажат: „Дай ни, научи ни, помогни ни.“

— И ти отвръщаш „Не мога“ и сетне си отиваш.

— Прекалено късно е! — рече Миро. — Не разбираш ли? Те вече са видели чудесата! Вече са видели как долитаме тук. Видели са ни едри и силни, с магически оръдия на труда и с познания за неща, които дори не са сънували. Твърде късно е да се сбогуваме и да си тръгнем. Те знаят какво е възможно. И колкото по-дълго останем, толкова повече те ще се опитват да научат, а колкото повече научат, толкова повече ние ще се убеждаваме, че познанието им помага, а ако изпитваш някакво съчувствие, ако разбереш, че те са… че са…

— …хора…

— Рамани поне. Те са наши деца, разбираш ли това?

Ендър се усмихна:

— Кой човек измежду вас ще даде на сина си камък, ако му поиска хляб?

Уанда кимна.

— Точно така. Правилата на Конгреса ни повеляват да им дадем камъни. Макар и да разполагаме с толкова много хляб.

Ендър се изправи:

— Е, хайде да вървим.

Уанда не беше готова:

— Още не си обещал…

— Чели ли сте „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?

— Аз съм ги чел — отвърна Миро.

— Можете ли да допуснете, че човек, който е избрал да се нарича Говорител на мъртвите, ще направи така, че да навреди на тези „малките“, на пекениносите?

Тревогата на Уанда видимо се стопи, но враждебността й не намаля:

— Ти си ловък, сеньор Андрю, Говорителю на мъртвите, и си много хитър. Напомняш му за Царицата на кошера, а на мен с половин уста пробутваш редове от Светото писание.

— Говоря с всекиго на езика, който разбира — рече Ендър. — Това не е ловкост. Това е яснота.

— Значи ще направиш онова, което пожелаеш.

— Стига да не навреди на прасенцата.

Уанда рече презрително:

— Според твоята преценка.

— Не мога да използвам друга преценка.

Той се извърна от нея, излезе изпод сянката на разтворените клони на дървото и пое към гората, която го очакваше на върха на хълма. Те го последваха, подтичваха, за да го догонят.

— Трябва да ти кажа — рече Миро, — че прасенцата питаха за теб. Те вярват, че си онзи същият Говорител, който е написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Чели ли са ги?

— Те дори доста добре са ги втъкали в религията си. Отнасят се към разпечатката, която им дадохме, като към свещена книга. И сега твърдят, че самата Царица на кошера говори с тях.

Ендър го погледна:

— И какво им казва? — попита.

— Че ти си истинският Говорител. И че Царицата на кошера е с теб. И че ще я доведеш да живее с тях, да ги научи на всичко за метала и… абе, все такива шантави неща. Най-лошото е, че хранят толкова непосилни надежди по теб.

Миро очевидно вярваше, че това бяха просто молби, ала Ендър знаеше, че Царицата на кошера разговаряше от пашкула си с някого.

— Как, казват, Царицата на кошера разговаря с тях?

Уанда бе минала сега от другата му страна.

— Не с тях, а само с Рутър. А Рутър говори с тях. Всичко това е част от тотемната им система. Ние винаги сме се опитвали да се съобразяваме с нея и да действаме така, сякаш й вярваме.

— Колко снизходително от ваша страна — рече Ендър.

— Това е стандартната антропологична практика — каза Миро.

— Вие сте толкова заети да се правите, че им вярвате, че не ви остава възможност да научите нещо от тях.

За малко те поизостанаха от него и на практика той навлезе сам в гората. Изтичаха да го догонят.

— Ние сме посветили живота си да ги изучаваме! — рече Миро.

Ендър спря:

— Но не и пряко самите тях.

Току бяха навлезли всред дърветата; на фона на шарената сянка лицата им бяха неразгадаеми. Ала той знаеше какво биха му казали израженията им. Раздразнение, възмущение, презрение — как смее този неквалифициран чужденец да поставя под въпрос професионалния им подход? Ето как:

— Вие в самата си същност сте убедени в културното си превъзходство. Вършите Съмнителните си дейности, за да помогнете на горките малки прасенца, ала за нищо на света няма да забележите кога те могат да научат вас самите на нещо.

— Като какво? — попита Уанда. — Като например как убиват най-големия си благодетел, как го измъчват до смърт, след като е спасил живота на десетки от техните съпруги и деца ли?

— Тогава защо се примирявате? Защо им помагате след стореното от тях?

Миро се мушна между Уанда и Ендър. Да я защити, помисли си Ендър, или да й попречи да разкрие слабостта си.

— Ние сме професионалисти. Разбираме, че има културни различия, които не можем да обясним…

— Вие приемате, че прасенцата са животни и не можете да ги осъждате за убийството на Либо и на Пипо повече, отколкото бихте обвинили кабрата, че дъвче капим.

— Точно така — рече Миро.

Ендър се усмихна:

— И точно заради това няма никога да научите нещо от тях. Защото ги смятате за животни.

— Ние ги смятаме за рамани! — Уанда избута Миро и излезе пред него. Очевидно не се нуждаеше много да бъде защитавана.

— Отнасяте се към тях така, сякаш не са отговорни за собствените си действия — рече Ендър. — Раманите са отговорни за онова, което вършат.

— А ти какво възнамеряваш да направиш? — попита го саркастично Уанда. — Да дойдеш и да ги подложиш на съд ли?

— Ето какво ще ви кажа. Прасенцата са научили повече за мен от мъртвия Рутър, отколкото знаете вие, макар да съм с вас.

— Какво би трябвало да означава това? Че действително си истинският Говорител ли? — Миро очевидно сметна това предположение за нелепо в невъзможно. — Предполагам, че имаш и някой и друг бъгер, който обикаля в орбита със звездолета ти и чака да го доведеш и…

— Означава едно — прекъсна го Уанда: — този аматьор смята, че е по-добре квалифициран от нас да се справи с прасенцата. Що се отнася до мен, това е доказателство, че не биваше изобщо да се съгласяваме да го водим при…

В този миг Уанда се спря да говори, защото изпод храсталака се подаде едно прасенце. Беше по-малко, отколкото Ендър бе очаквал. Мирисът му, макар и не съвсем неприятен, беше по-силен, отколкото можеше да му внуши компютърната симулация на Джейн.

— Твърде късно — прошепна Ендър. — Мисля, че вече се срещнахме.

Изражението на прасенцето, ако изобщо имаше такова, беше напълно неразгадаемо за Ендър. Миро и Уанда обаче долавяха нещо от този език на жестовете.

— Той е удивен — прошепна Уанда.

Като му показваше, че разбира онова, което той не схваща, тя го поставяше на мястото му. Добре. Ендър знаеше, че тук е новак. Надяваше се обаче, че ги бе пораздрусал малко, че ги бе извадил от неоспорвания им начин на мислене. Очевидно бе, че следваха добре установени шаблони. Ако се надяваше да получи изобщо помощ от тях, те трябваше да нарушат тези стари модели и да стигнат до нови заключения.

— Лийф-ийтър — рече Миро.

Лийф-ийтър не откъсваше поглед от Ендър.

— Говорителя на мъртвите — рече той.

— Ние го доведохме — каза Уанда.

Лийф-ийтър се обърна и изчезна в храстите.

— Какво означава това? — попита Ендър. — Че си тръгна ли?

— Да не искаш да кажеш, че още не си разбрал? — попита Уанда.

— Независимо дали ви харесва, или не — рече Ендър, — прасенцата искат да говорят с мен и аз ще разговарям с тях. Мисля, че ще е по-добре, ако ми помагате да се ориентирам какво става. Или вие също не разбирате?

Видя как се борят с раздразнението си. Но сетне, за радост на Ендър, Миро взе решение. Вместо да говори надменно, заприказва простичко, меко:

— Да. И ние не разбираме. Все още си играем на догадки с прасенцата. Те ни задават въпроси, ние им задаваме въпроси и въпреки всичките ни усилия, нито те, нито ние някога сме разкривали нещо особено. Дори не им задаваме въпроси, чиито отговори наистина искаме да узнаем, защото се боим, че ще научат от въпросите ни повече за нас.

Уанда не желаеше да се съобрази с решението на Миро да сътрудничи:

— Ние знаем повече, отколкото ти ще научиш за двайсет години — рече тя. — И си луд, ако смяташ, че можеш да узнаеш онова, което ние знаем, в един десетминутен разговор в гората.

— Нямам нужда да науча онова, което вие знаете — рече Ендър.

— Така ли смяташ? — попита Уанда.

— Защото сте с мен — усмихна се Ендър.

Миро го разбра и го прие като комплимент. И отвърна на усмивката.

— Ето какво знаем, а то никак не е много. Лийф-ийтър вероятно не се радва да те види. Има разкол между него и едно прасенце на име Човек. След като си помислиха, че няма да те доведем, Лийф-ийтър беше сигурен, че е спечелил. А сега победата му е отнета. Може би спасихме живота на Човек.

— За сметка на живота на Лийф-ийтър ли? — попита Ендър.

— Кой знае? Моето вътрешно чувство е, че бъдещето на Човек е подложено на риск, докато това на Лийф-ийтър не е. Той просто се опита да провали Човек, а не толкова да спечели.

— Но не сте сигурни.

— Това е едно от нещата, за които никога не питаме — усмихна се отново Миро. — Но ти си прав. Това се е превърнало в навик: обикновено дори не забелязваме, че не питаме.

Уанда се ядоса:

— Прав ли бил? Той дори не ни е видял да работим и изведнъж се превръща в критик на…

Ендър обаче нямаше никакъв интерес да ги гледа как се дърлят. Пое в посоката, в която бе изчезнал Лийф-ийтър, остави ги да го последват, ако искат. Те, разбира се, го сториха, оставиха спора си за по-кьсно. След като установи, че го следват, той отново започна да ги разпитва.

— Тези Съмнителни дейности, които сте извършили… — рече, без да се се спира, той, — въведохте ли нови храни в режима им?

— Научихме ги как да ядат корените на мердоната — каза Уанда. Тонът й беше отсечен, делови, но поне му говореше. Не позволяваше на гнева си да й попречи да участва в, както изглеждаше, решителна среща с прасенцата. — Как да унищожат съдържанието на цианид, като ги киснат и сушат на слънцето. Това бе краткосрочното решение.

— Дългосрочното бе в някои от отхвърлените от мама адаптации на амаранта — рече Миро. — Тя създаде сорт амарант, който толкова добре се приспособяваше към условията на Лузитания, че не беше много добър за хората. С прекалено голямо съдържание на лузитански протеин, за сметка на земния. Ала за прасенцата той изглеждаше подходящ. Помолих Ела да ми даде някои от отхвърлените сортове, без да й казвам колко е важно това.

Не се заблуждавайте относно онова, което Ела прави, уж без да знае, рече си на ум Ендър.

— Либо им ги даде, научи ги как да ги садят. А после — как да ги смелят, да направят брашно, сетне — хляб. Гаден на вкус, ала за първи път получиха възможността да контролират храненето си. Оттогава надебеляха и станаха нахални.

Тонът на Уанда беше горчив:

— Но те убиха татко веднага, след като отнесоха на съпругите първите самуни хляб.

Ендър повървя известно време в мълчание, опитваше се да открие смисъла във всичко това. Прасенцата са убили Либо веднага, след като ги е спасил от глад? Немислимо, ала въпреки това се бе случило. Как би могло подобно общество да се развива, след като убива онези, които допринасят най-много за оцеляването му? Би трябвало да направят обратното — да наградят най-ценните, като увеличат възможността им за възпроизвеждане. Тъкмо по този начин общностите увеличават възможностите си да оцелеят като групи. Как биха могли тези прасенца да оцелеят, след като убиват онези, които са допринесли най-много за оцеляването им?

И все пак имаше и човешки прецеденти. Тези деца — Миро и Уанда, с техните Съмнителни дейности, те бяха по-добри и по-мъдри в дългосрочен аспект, отколкото комитетът на Междузвездния конгрес, който бе съставил правилата. Ако ги усетят обаче, ще ги отведат от родната им планета на някой друг свят — а това си бе смъртна присъда, защото, преди изобщо да могат да се завърнат, всичките им познати ще са мъртви, а би могло и да бъдат съдени и вероятно — тикнати в затвора. Нито идеите им, нито гените им ще се разпространят и обществото ще изгуби от това.

И все пак фактът, че хората също го правеха, не придаваше никакъв смисъл на това. Освен другото, арестът и затворът за Миро и Уанда, ако изобщо се случат, ще имат смисъл, ако се погледне на хората като на единно общество, чийто враг са прасенцата; ако се реши, че всяко нещо, което би помогнало на прасенцата, ще е някаква заплаха за човечеството. Тогава наказанието спрямо хора, които са усъвършенствали културата на прасенцата, ще бъде наложено не за да се защитят прасенцата, а за да им се попречи да се развият.

В този момент Ендър ясно осъзна, че правилата, които контролираха контакта на хората с прасенцата, всъщност изобщо не действаха в защита на извънземните. Те действаха, за да гарантират властта и върховенството на хората. От тази гледна точка, като извършваха Съмнителните си дейности. Миро и Уанда бяха предатели спрямо егоизма на собствения си вид.

— Ренегати — рече гласно той.

— Какво? — рече Миро. — Какво каза?

— Ренегати. Онези, които се отричат от собствения си народ, и обявяват врага за свой.

— Аха — каза Миро.

— Не сме такива — каза Уанда.

— Такива сме — рече Миро.

— Аз не съм се отказала от човечеството!

— Ако се има предвид как го определя епископ Перегрино, то отдавна сме се отказали — рече Миро.

— Но така, както аз го определям… — понечи да каже тя.

— Според това как ти го определяш — рече Ендър, — прасенцата също са хора. Ето защо сте ренегати.

— Струва ми се, каза, че се отнасяме към прасенцата като към животни! — рече Уанда.

— След като не ги държите отговорни, след като не им задавате преки въпроси, след като се опитвате да ги измамите, тогава се отнасяте към тях като към животни.

— С други думи — намеси се Миро, — когато спазваме правилата на комитета.

— Да — рече Уанда, — да, това е вярно, ние сме ренегати.

— А ти? — попита Миро. — Ти защо си ренегат?

— О, човешката раса ме изрита много отдавна. Ето защо станах Говорител на мъртвите.

След тези думи излязоха на просеката на прасенцата.

* * *

Мама я нямаше на вечеря. Миро — също. Това бе добре дошло за Ела. Когато някой от двама им беше у дома, Ела губеше властта си; не можеше да държи под контрол по-малките. Но нито Миро, нито майка им можеха да заемат мястото на Ела. Никой не се подчиняваше на Ела, но и никой друг не се опитваше да поддържа реда. Затова бе по-спокойно, по-лесно, когато двамината ги нямаше.

Не че малките и сега се държаха кой знае колко добре. Те просто й се съпротивляваха по-слабо. Наложи й се само да извика няколко пъти на Грего, за да спре да ръга и рита Куара под масата. А днес и Куим, и Олядо се държаха добре. Нямаше го обичайното им дърлене.

Докато не свърши вечерята.

Куим се облегна назад на стола си и се усмихна злобно на Олядо.

— Значи ти си научил шпионина как да отвори файловете на мама.

Олядо се обърна към Ела:

— Пак оставяш Куим да си оцапа устата, Ела. Трябва да се поддържа по-голяма чистота.

Това беше начинът на Олядо да призове Ела на помощ — чрез хумор.

Куим не искаше Олядо да получи никаква помощ.

— Ела този път не е на твоя страна, Олядо. Никой не е на твоя страна. Ти си помогнал на онзи подъл шпионин да отвори файловете на мама и това те прави толкова виновен, колкото и него. Той е слуга на дявола, значи и ти си такъв.

Ела усети как тялото на Олядо се напряга от ярост; представи си за миг как ще хвърли чинията си върху Куим. Ала този миг премина. Олядо се успокои:

— Съжалявам — рече той, — нямах намерение да го правя.

Той се предаваше пред Куим. Признаваше, че Куим е прав.

— Надявам се — намеси се Ела, — имаш предвид, че съжаляваш, защото не си имал намерение да го направиш. Надявам се, че не се извиняваш, защото си помогнал на Говорителя на мъртвите.

— Разбира се, че се извинява, защото е помогнал на шпионина — рече Куим.

— Защото — рече Ела — ние сме длъжни да помагаме на Говорителя с всички сили.

Куим скочи на крака, наведе се над масата, за да изкрещи в лицето й:

— Как можеш да твърдиш такова нещо! Той е нарушил мамината неприкосновеност, разкривал е тайните й, той…

За своя изненада Ела също скочи и закрещя срещу него, при това по-силно:

— Тайните на мама са причината за половината отрова в тази къща! Тайните на мама са причината всички да сме болни, включително и тя самата! Затова може би единственото правилно нещо ще е да се откраднат всичките й тайни и да излязат наяве, преди да са ни убили!

Тя спря да вика. И Куим, и Олядо се бяха изправили пред нея, притиснати към стената, сякаш думите й бяха куршуми, които ги екзекутираха. Тихо, но напрегнато Ела продължи:

— Ако питате мен. Говорителя на мъртвите е единствената ни възможност да се превърнем отново в семейство. А тайните на мама са единственото препятствие по този път. Затова днес аз му казах всичко, за което знам, че го има във файловете на мама; искам да му дам всяко зрънце истина, което мога да открия.

— Тогава ти си най-лошата предателка от всички — рече Куим.

Гласът му трепереше. Беше на ръба да се разплаче.

— Аз твърдя, че да се помага на Говорителя на мъртвите е проява на лоялност — отвърна Ела. — Единственото предателство е да се подчиняваме на мама, защото онова, което тя иска, върху което е работила цял живот, е собствената й разруха и унищожението на това семейство.

За изненада на Ела не Куим, а Олядо се разплака. Сълзотворните му жлези, естествено, не действаха, ампутирани при присаждането на очите му. Затова очите му не овлажняха с прииждащите ридания. Вместо това той се преви на две и изстена, сетне се отпусна покрай стената, докато не седна на пода, с глава между коленете — ридаеше и ридаеше. Ела разбра защо. Защото тя му бе казала, че обичта му към Говорителя не бе проява на нелоялност, че не бе съгрешил, а той вярваше на думите й, знаеше, че казаното бе истина.

Тя вдигна поглед от Олядо и видя майка си, застанала на прага на вратата. Ела усети как отслабва вътрешно, как се разтреперва при мисълта, че може би майка й бе дочула всичко.

Ала мама не изглеждаше ядосана. Само малко тъжна и много уморена. Гледаше Олядо.

Яростта на Куим намери гласа си:

— Чу ли какво каза Ела? — попита той.

— Да — отвърна мама, без да сваля поглед от Олядо. — И доколкото мога да преценя, тя може и да е права.

Ела беше не по-малко обезоръжена от Куим.

— Вървете си в стаите, деца — рече тихо мама. — Трябва да поговоря с Олядо.

Ела викна с ръка Грего и Куара, те се плъзнаха от столовете си на земята и изтичаха при нея, с широко отворени и изумени очи от необичайната развръзка. В крайна сметка дори татко не бе успявал да разплаче Олядо. Тя ги поведе от кухнята към спалнята им. Чу се как Куим крачи в коридора към своята стая, как затръшва вратата и се свива на кълбо на леглото си. А в кухнята риданията на Олядо затихнаха, успокоиха се и спряха, след като мама, за първи път, откакто бе изгубил очите си, го взе в прегръдките си и го утеши; мълчаливите й сълзи мокреха косата му, докато го люлееше напред-назад.

* * *

Миро не знаеше как да възприеме Говорителя на мъртвите. Винаги си бе мислил, че един Говорител ще прилича доста на свещеник — или по-скоро на онова, което би трябвало да бъде свещеникът. Мълчалив, замислен, откъснат от света, той би трябвало предпазливо да остави действията и решенията на другите. Миро очакваше той да бъде мъдър.

Не бе очаквал да е толкова напорист, толкова опасен.

Да, мъдър беше, не ще и дума, съзираше минали преструвки, продължаваше да изрича оскърбителни думи, които, ако се замисли човек, бяха съвсем верни. Сякаш бе толкова наясно с човешкия ум, че можеше да види изписани на лицето ти най-съкровените желания, тъй добре прикритите истини, които дори ти самият не си знаел, че таиш.

Колко пъти Миро бе стоял така до Уанда и бе наблюдавал как Либо се занимава с прасенцата. Ала те винаги разбираха какво прави Либо; знаеха техниките му, целта му. Говорителя обаче следваше ред на мисли, напълно чужди на Миро. И макар да имаше човешки форми. Миро се запита дали наистина бе фрамлинг — понякога бе тъй объркващ, като прасенцата. Той беше не по-малко раман от тях, извънземен, ала въпреки това не и животно.

Какво бе забелязал Говорителя? Какво виждаше? Лъка, който носеше Ароу? Изпечените на слънцето гърнета, в които киснеха и смърдяха корените на мердоната? Колко от Съмнителните дейности би могъл да установи и колко от тях смяташе за обичайни за туземците?

Прасенцата разгърнаха „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Ти ли си написал това? — попита Ароу.

— Да — отвърна Говорителя на мъртвите.

Миро се спогледа с Уанда. Прочете в погледа й оправдание. Значи Говорителя бе лъжец. Намеси се Човек.

— Тези двамата — Миро и Уанда — смятат, че си лъжец.

Миро веднага погледна към Говорителя, ала той не гледаше към тях.

— Разбира се, че е така — рече той. — Никога не им е хрумвало, че Рутър би могъл да ви каже истината.

Спокойствието на Говорителя обезпокои Миро. Възможно ли бе да е истина? В крайна сметка хората пътуваха между звездните системи и пропускаха десетилетия, а понякога и векове, за да стигнат от една до друга. Понякога — дори половин хилядолетие. На човек не му бяха необходими кой знае колко такива пътешествия, за да преживее три хиляди години. Ала щеше да е твърде невероятно съвпадение тук да дойде истинският Говорител. Освен ако той наистина не бе написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; тогава той би се заинтересувал от първата раса рамани от бъгерите насам. Не вярвам, рече си Миро, ала трябваше да приеме вероятността това да се окаже вярно.

— Защо са толкова глупави? — попита Човек. — Да не познаят истината, като я чуят.

— Не са глупави — отвърна Говорителя. — Така са устроени хората: поставяме под съмнение всичките си убеждения, освен онези, в които наистина вярваме, и онези, за които дори не ни идва наум да поставим под въпрос. Не им е минавало през ум да поставят под въпрос мисълта, че истинският Говорител на мъртвите е умрял преди три хиляди години, макар да знаят как междувездните полети удължават живота.

— Но ние им казахме.

— Не, вие сте им казали, че Царицата на кошера е съобщила на Рутър, че аз съм написал книгата.

— Тъкмо затова те би трябвало да разберат, че е истина — рече Човек. — Рутър е мъдър, той е баща; никога не би допуснал грешка.

Миро не се усмихна, макар да му се прииска. Говорителя се смяташе за толкова умен, а ето къде се озова — там, където свършваха всички важни въпроси, осуетени от настояването на прасенцата, че дърветата-тотеми могат да разговарят с тях.

— Ех — рече Говорителя, — има толкова неща, които не разбираме. И толкова неща, които вие не разбирате. Ще трябва да си споделяме повече.

Човек седна до Ароу, като подели почетното място с него. Ароу не даде признак, че има нещо против.

— Говорителю на мъртвите — попита Човек, — ще доведеш ли Царицата на кошера при нас?

— Още не съм решил — рече Говорителя. Миро отново погледна Уанда. Нима Говорителя бе побъркан, нима намекваше, че може да донесе нещо, което не може да бъде донесено?

Сетне си спомни какво бе казал Говорителя за това, че поставяме под въпрос всички свои убеждения, освен онези, в които наистина вярваме. Миро винаги бе вземал за даденост онова, което всички знаеха — че бъгерите са били изтребени до крак. Ами ако Царицата на кошера бе оцеляла? Ами ако точно заради това е успял да напише книгата си Говорителя на мъртвите — защото е можел да разговаря с бъгер? Беше съвсем невероятно, но не беше невъзможно. Миро не знаеше със сигурност, че последният бъгер е бил убит. Знаеше само онова, в което вярваха всички, а никой цели три хиляди години не бе представил и най-малкото доказателство за обратното.

Ала дори да беше вярно, откъде ще го знае Човек? Най-простото обяснение бе, че прасенцата бяха втъкали могъщата история за Царицата на кошера и Хегемона в религията си и не можеха да схванат мисълта, че има много Говорители на мъртвите и никой от тях не е автор на книгата; че всички бъгери са мъртви и че няма да се появи никаква Царица на кошера. Това беше най-простото обяснение, най-лесното за възприемане. Всички други обяснения щяха да го принудят да признае възможността дървото-тотем на Рутър наистина някакси да говори на прасенцата.

— Какво ще те накара да решиш? — попита Човек. — Ние даваме на съпругите подаръци, за да спечелим благоразположението им, но ти си най-мъдрият от всички хора и не можем да ти дадем нищо, от което се нуждаеш.

— Имате много неща, от които се нуждая — рече Говорителя.

— От какво? Не можеш ли да правиш по-добри гърнета от тези? По-точни стрели? Наметалото, което нося, е изтъкано от вълната на кабра, ала твоите дрехи са по-хубави.

— Не се нуждая от такива неща — рече Говорителя. — Трябват ми вашите истински жития.

Човек се наведе по-напред, тялото му се напрегна от вълнение и очакване.

— О, Говорителю! — рече той и гласът му бе толкова мощен, колкото и значимостта на думите му. — Ще добавиш ли нашата история към „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?

— Не знам вашата история — рече Говорителя.

— Питай ни! Питай каквото пожелаеш!

— Как мога да разкажа вашата история? Аз разказвам само историите на мъртвите.

— Ние сме мъртви! — извика Човек. Миро никога не го бе виждал толкова развълнуван. — Нас ни убиват всеки ден. Хората изпълват всички светове. Корабите пътуват в тъмната нощ от звезда към звезда и изпълват всички празни места. А ето ни нас, на нашия малък свят — гледаме как небето се изпълва с хора. Хората построиха глупавата си ограда, за да ни държат настрани, но това е нищо. Небето е нашата ограда! — Човек подскочи нагоре, удивително високо, защото краката му бяха силни. — Виж как тази ограда ме връща обратно на земята!

Изтича до най-близкото дърво, изкатери се по дънера му — по-високо, отколкото Миро го бе виждал да се катери; отблъсна се и се хвърли във въздуха. Увисна в един мъчителен миг в апогея на скока си; сетне гравитацията го стовари върху твърдата земя.

Миро чу как дъхът му секна от силата на удара. Говорителя веднага се втурна към Човек; Миро го последва отблизо. Човек не дишаше.

— Мъртъв ли е? — попита Уанда зад него.

— Не! — извика едно прасенце на мъжкия език. — Не можеш да умреш! Не, не, не! — Миро се обърна; за негова изненада това бе Лийф-ийтър. — Не можеш да умреш!

Човек вдигна немощно ръка и докосна Говорителя по лицето. Въздъхна дълбоко. Сетне заговори:

— Виждаш ли, Говорителю? Бих дал живота си, за да прехвърля оградата, която ни дели от звездите.

През всичките години, в които Миро познаваше прасенцата, през всичките изминали години, те нито веднъж не бяха говорили за междузвездни пътувания, нито веднъж не бяха питали за тях. И все пак сега Миро осъзна, че всичките въпроси, които задаваха, бяха ориентирани към откриването на тайната на междузвездните пътешествия. Ксенолозите никога не се сетиха за това, защото знаеха — знаеха го със сигурност, — че прасенцата бяха толкова далеч от онова културно равнище, необходимо за строителството на междузвездни кораби, че щяха да минат хиляда години, преди подобно нещо да бъде в рамките на възможностите им. Ала техните молби да получат познания за метала, за моторите, за летенето над земята — всичко това бе посветено на опита им да открият тайната на междузвездните пътешествия.

Човек бавно се изправи на крака, хванал Говорителя за ръцете. Миро се сети, че през всичките години, откак познаваше прасенцата, никога някое от тях не го бе хващало за ръка. Изпита дълбоко съжаление. И острата болка на ревността.

След като се разбра, че Човек със сигурност не бе ранен, другите прасенца се скупчиха около Говорителя. Не се блъскаха, ала искаха да са по-близо.

— Рутър казва, че Царицата на кошера знае как да построи междузвезден кораб — рече Ароу.

— Рутър казва, че Царицата на кошера ще ни научи на всичко — рече Къпе. — Метал, огън от камъни, къщи от черна вода, всичко, всичко.

Говорителя вдигна ръце, сякаш да се предпази от бръщолевенията им:

— Ако сте много жадни и видите, че имам вода, всички ще ме помолите да ви дам да пиете. Но какво ще стане, ако аз знам, че водата е отровна?

— В корабите, които летят до звездите, няма никаква отрова — рече Човек.

— Има много пътища, към междузвездните полети — каза Говорителя. — Някои са по-добри от другите. Аз ще ви дам всичко онова, което няма да доведе до унищожението ви.

— Царицата на кошера обеща! — рече Човек.

— Аз — също.

Човек се хвърли напред, сграбчи Говорителя за косата и ушите и придърпа лицето му към своето. Миро никога не бе виждал такава проява на насилие; винаги се бе страхувал от това, от решението за убийство.

— Ако сме раман — изкрещя Човек в лицето на Говорителя, — то тогава ние трябва да решим, а не вие! А ако сме варелсе, то тогава можеш да ни убиеш веднага, така, както уби всичките сестри на Царицата на кошера!

Миро бе поразен. Едно беше прасенцата да решат, че той бе Говорителя, написал книгата. Но откъде можеха да стигнат до немислимото заключение, че той бе по някакъв начин виновен за Ксеноцида? За кого го вземаха — за чудовището Ендър?

Ала ето, че Говорителя на мъртвите седеше там, сълзи се стичаха по бузите му, очите му бяха затворени — сякаш обвиненията на Човек притежаваха силата на истината.

Човек се обърна към Миро:

— Каква е тази вода? — прошепна той. Сетне докосна сълзите на Говорителя.

— Така изразяваме болка, мъка, страдание — отвърна Миро.

Мандачува извика неочаквано, злокобен вик, който Миро не бе чувал никога, досущ като на умиращо животно.

— Така пък ние изразяваме болка — прошепна Човек.

— Ах! Ах! — викаше Мандачува. — Аз съм виждал тази вода и преди! В очите на Либо и Пипо я видях тази вода!

Едно по едно, а сетне и всички заедно, другите прасенца подеха вика. Миро бе ужасен, изплашен и развълнуван едновременно. Нямаше представа какво означава това, ала прасенцата изразяваха чувства, които бяха крили от ксенолозите в продължение на цели четирийсет и седем години.

— Нима тъгуват за татко? — прошепна Уанда. Нейните очи също блестяха от вълнение, косата й се бе слепнала от потта на страха.

Миро изрече думите в мига, в който му хрумнаха:

— Те досега не са знаели, че Пипо и Либо са плакали, когато умират.

Миро нямаше представа какви мисли минават през ума на Уанда; усети само как се извърна, как, залитайки, направи няколко крачки, падна на четири крака и заплака горчиво.

В крайна сметка идването на Говорителя бе раздвижило нещата.

Миро клекна до него — главата му бе склонена, брадата му опираше в гърдите.

— Говорителю — рече Миро. — Комо поде сер? Как е възможно да си първият Говорител и да си същевременно Ендър? Нао поде сер.

— Тя им е казала повече, отколкото очаквах — прошепна той.

— Ала Говорителя на мъртвите, онзи, който е написал книгата, е най-мъдрият човек, живял в ерата на междузвездните полети. Докато Ендър е убиец, той е избил цял народ, една красива раса рамани, които биха могли да ни научат на всичко…

— И двете раси — разумни! — прошепна Говорителя. Човек бе приближил до тях и изрецитира куплет от „Хегемона“:

— Болестта и изцелението са във всяко сърце. Смъртта и раждането — във всяка десница.

— Човек — рече Говорителя, — кажи на твоите хора да не страдат за онова, което са извършили поради незнание.

— Това бе ужасно нещо — рече Човек. — Най-големият ни дар.

— Кажи на хората си да замълчат и да ме изслушат.

Човек извика няколко думи, не на мъжкия или женския език, а на езика на властта. Замълчаха, сетне седнаха да чуят какво има да им каже Говорителя.

— Ще направя всичко, което мога — рече Говорителя, — но първо трябва да ви опозная, инак как ще мога да разкажа вашата история? Трябва да ви познавам, инак как ще знам дали напитката няма да е отровна? А най-трудният проблем от всички още си остава. Човешката раса е свободна да обича бъгерите, защото смята, че всички те са мъртви. А вие сте все още живи и хората все още се боят от вас.

Човек се изправи насред тях и насочи ръка към тялото си, сякаш бе слабо и неразвито.

— От нас ли!

— Те се боят от същото, от което и вие, когато вдигнете глави и видите звездите, изпълнени с хора. Боят се, че някой ден ще пристигнат на някой свят и ще открият, че вие сте стигнали първи там.

— Ние не искаме да бъдем първи там — рече Човек. — Искаме също да бъдем там.

— Тогава ми дайте време — рече Говорителя. — Научете ме кои сте, за да мога аз да науча тях.

— Каквото пожелаеш — рече Човек. Огледа останалите. — Ще те научим на всичко.

Изправи се Лийф-ийтър. Заговори на мъжкия език и Миро го разбра:

— Някои неща не ти принадлежат, за да ги преподаваш.

Човек му отвърна рязко и на Старк:

— Онова, на което ни научиха Пипо, Либо, Уанда и Миро, също не беше тяхно. Но ни научиха.

— Не е задължително тяхната глупост да стане и наша глупост — отвърна пак на мъжкия език Лийф-ийтър.

— Нито пък тяхната мъдрост е задължително приложима за нас — отвърна Човек.

Сетне Лийф-ийтър изрече нещо на Трите езика, което Миро не успя да разбере. Човек не отговори и Лийф-ийтър си тръгна.

След заминаването му Уанда се извърна със зачервени от плача очи.

Човек се обърна към Говорителя:

— Какво искаш да знаеш? — попита той. — Ще ти го кажем, ще ти го покажем, ако можем.

Говорителя се обърна към Миро и Уанда.

— Какво да ги питам? Знам толкова малко, че не мога да преценя какво трябва да узнаем.

Миро се спогледа с Уанда.

— Вие не притежавате каменни или метални инструменти — рече тя. — Ала къщата ви е направена от дърво, както и лъковете и стрелите ви.

Човек стоеше прав в очакване. Паузата се удължи.

— Но какъв е въпросът? — рече най-сетне той.

Как би могъл да не забележи връзката, помисли си Миро.

— Ние, хората — рече Говорителя, — използваме каменни или метални инструменти, за да отсечем дърветата, когато искаме да ги превърнем в къщи, стрели или тояги, като тези, които видях да носите.

Необходими бяха няколко мига, за да осмислят думите на Говорителя. Сетне изведнъж всички прасенца се изправиха на крака. Затичаха лудо, безцелно, понякога се сблъскваха едно в друго, в дърветата или в дървените къщи. Повечето от тях мълчаха, ала от време на време някое надаваше вой, досущ както бяха плакали преди малко. Беше някаква мистерия тази почти безмълвна лудост на прасенцата, сякаш изведнъж бяха изгубили контрол върху телата си. След всичките години на внимателно избягване на общуването, на въздържане да се каже каквото и да е на прасенцата, сега Говорителя бе нарушил политиката и тази лудост бе резултатът.

От хаоса се появи Човек и се хвърли на земята пред Говорителя.

— О, Говорителю — извика силно той. — Обещай ми, че никога няма да позволиш да отсекат баща ми Рутър с техните каменни и метални инструменти! Ако искаш да убиеш някого, има стари наши братя, които ще отдадат живота си, аз бих умрял с радост, но не им позволявай да убият баща ми!

— Или моят баща! — викаха другите прасенца. — Или моят!

— Никога не бихме посадили Рутър толкова близо до оградата — рече Мандачува, — ако знаехме, че сте… варелсе.

Говорителя отново вдигна ръце:

— Отсичал ли е някой човек дърво в Лузитания? Никога. Законът го забранява. Няма за какво да се боите от нас.

Последва тишина, прасенцата се укротиха. Накрая Човек се изправи от земята.

— Ти ни накара да се боим от хората още повече — каза той на Говорителя. — По-добре да не бе идвал в гората ни.

Гласът на Уанда се надигна над неговия:

— Как можеш да го кажеш, след като убихте баща ми по такъв начин!

Човек я погледна изненадан, неспособен да отговори. Миро я прегърна през раменете. А Говорителя на мъртвите наруши последвалото мълчание:

— Ти ми обеща, че ще отговорите на всичките ми въпроси. Питам те сега: как строите дървена къща, как правите лъка и стрелите, които ей онзи носи, и тоягите. Казахме ви за единствения известен нам начин; а вие ни кажете за другия начин — за това как вие го правите.

— Братът се отдава сам — рече Човек. — Вече ти казах. Казваме на древния ни брат от какво се нуждаем и му показваме формата, а той се отдава.

— Можем ли да видим как става? — попита Ендър. Човек огледа останалите прасенца.

— Искаш да помолим някой брат да се отдаде, само за да видите как става? Не ни трябва нова къща, поне няколко години напред, а имаме и всички стрели, от които се нуждаем…

— Покажи му!

Миро се обърна, всички останали също, и видяха Лийф-ийтър да се появява отново от гората. Отиде целеустремено до средата на просеката; не ги гледаше, ала заговори така, сякаш бе пратеник, градският глашатай, който не се интересува дали някой го слуша, или не. Говореше на женския език и Миро разбираше само отделни фрази.

— Какво казва? — прошепна Говорителя.

Приклекнал до него. Миро превеждаше, доколкото можеше.

— Той очевидно е ходил до съпругите и те са казали да се направи всичко, което поискаш. Но не е чак толкова просто, той им казва, че — не знам тези думи… нещо от сорта, че всички ще умрат. Във всеки случай за смъртта на някои братя. Погледни ги — те не се боят, нито едно от тях.

— Не знам как се изразява страхът им — рече Говорителя. — Изобщо не познавам този народ.

— Аз — също — каза Миро. — Но трябва да предам всичко в ръцете ти — ти предизвика за половин час повече вълнение, отколкото съм виждал през всичките години, откакто идвам тук.

— Това е дарба, с която съм се родил — рече Говорителя. — Предлагам ти сделка. Няма да кажа никому за Съмнителните дейности. А вие няма да кажете на никого кой съм.

— Това е лесно — рече Миро. — Аз и без това не го вярвам.

Речта на Лийф-ийтър приключи. След което той веднага закрачи към къщата и влезе в нея.

— Ще помолим някой древен брат да ни дари — рече Човек. — Съпругите са наредили така.

И стана тъй, че Миро стоеше, прегърнал Уанда, а Говорителя — срещу тях, докато прасенцата направиха чудо, далеч по-убедително от онези, които бяха донесли на Жусто и Сида титлата им Ос Венерадос.

Прасенцата се наредиха в кръг около дебело старо дърво на границата на просеката. Сетне едно по едно те се изкатериха по него и започнаха да удрят с тояги. Скоро всички бяха на дървото, пееха и удряха в сложни ритми.

— Дървесният език — прошепна Уанда. Само след няколко минути дървото забележимо се наклони. Моментално около половината от прасенцата скочиха долу и забутаха дървото, тъй че да падне на чиста земя в просеката. Останалите удряха все по-яростно и пееха още по-силно.

Един по един големите клони на дървото започнаха да падат. Прасенцата мигновено изтичваха, вземаха ги и ги изтегляха от мястото, където трябваше да рухне дървото. Човек донесе един клон на Говорителя, който го взе внимателно и го показа на Миро и на Уанда. Краят му откъм дървото беше абсолютно гладък. Не беше плосък — повърхността бе нагъната и полегата. Нямаше обаче неравности, не капеше никакъв сок, нищо не подсказваше и за най-малкото насилие при отделянето му от дървото. Миро го докосна с пръст — бе студен и гладък като мрамор.

Най-накрая от дървото остана само правото стебло, оголено и величествено; по-бледите места, откъдето преди стърчаха клоните, бяха ярко осветени от следобедното слънце. Пеенето достигна своята кулминация, а сетне изведнъж секна. Дървото се наклони и започна плавно и грациозно да пада към земята. Тя потрепери и изтътна, когато то се удари о нея, а сетне настъпи мълчание.

Човек отиде до падналото дърво и започна да гали кората му, като пееше тихичко. Кората постепенно се разцепи под ръцете му; пукнатината се разпростря по цялата дължина на дървото и кората се разполови. Сетне няколко прасенца я хванаха и я отлепиха от стеблото; отдели се едновременно и от двете страни в два дълги листа. Отнесоха я настрани.

— Виждали ли сте ги някога да използват кората? — Говорителя питаше Миро.

Миро поклати глава. Бе твърде смаян, за да може да отговори с думи.

Сега напред пристъпи Ароу, който също тихичко напяваше. Прокара пръсти нагоре и надолу по ствола, сякаш изписваше точната дължина и широчина на отделен лък. Миро видя как се появиха линиите, как оголеното от кора дърво се нагъна, разцепи се и отрони само един лък — съвършено излъскан и гладък, който остана в дълбоката цепнатина в дървото.

Пристъпиха и други прасенца, чертаеха форми по ствола и напяваха. Връщаха се с тояги, с лъкове и стрели, с ножове с остри лезвиета, с хиляди ленти за плетене на кошници. Най-накрая, когато половината дърво бе прахосано, всички се отдръпнаха и запяха заедно. Дървото потрепери и се разцепи на половин дузина дълги колове.

Човек пристъпи бавно напред и клекна до коловете, ръката му нежно се отпусна върху най-близкия. Отметна назад глава и запя, мелодия без думи — най-тъжните звуци, които Миро някога бе чувал. Песента се лееше и лееше, пееше я единствено Човек; чак сега Миро забеляза, че другите прасенца го гледаха и очакваха нещо.

Най-сетне Мандачува дойде при него и заговори тихо:

— Моля те — рече той, — ще бъде справедливо, ако попееш за брата.

— Не знам как. — рече Миро. Изпитваше едновременно и безсилие, и страх.

— Той отдаде живота си — рече Мандачува, — за да отговори на въпроса ви.

Да отговори на въпроса ми и да повдигне хиляда нови, рече си наум Миро. Ала пристъпи напред, клекна до Човек, обви с пръсти същия хладен и гладък кол, който Човек държеше, отметна глава и пусна гласа си. Отначало тихо и колебливо, не знаеше каква мелодия да подеме; скоро обаче разбра причината за дисхармоничната песен, усети смъртта на дървото под пръстите си, гласът му се извиси силно, влизаше в мъчителен дисонанс с гласа на Човек, който скърбеше за смъртта на дървото и му благодареше за саможертвата, обещаваше да използват смъртта за доброто на племето, за доброто на братята, на съпругите и на децата, за да могат всички да живеят, да процъфтяват и преуспяват. Това бе смисълът на песента, смисълът на смъртта на дървото, а когато песента най-сетне свърши. Миро се наведе, докато челото му не опря о дървото, и той изрече онези крайно екзалтирани слова, същите, които прошепна преди пет години и над трупа на Либо на хълма.