Орсън Скот Кард
Говорителя на мъртвите (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ГОВОРЕНЕТО

ЧОВЕК: Защо не идват да ни видят и други хора?

МИРО: Само на нас е разрешено да минаваме през портата.

ЧОВЕК: Защо просто не се прехвърлят през оградата?

МИРО: Никой от вас ли не е докосвал оградата? (Човек не отговаря.) Много е болезнено. Да се мине през оградата означава всички части от тялото да те заболят много силно и едновременно.

ЧОВЕК: Това е глупаво. Нали и от двете страни расте трева?

Уанда Кенята Фигейра Мукумби Стенограми от разговори, 103:0:1970:1:1:5

Слънцето се бе издигнало над хоризонта само преди половин час, когато кметицата Боскиня изкачи стълбите към личния кабинет на епископ Перегрино в катедралата. Дом и дона Кристи бяха вече там, изглеждаха умислени. Епископът обаче изглеждаше доволен от себе си. Винаги се радваше, когато цялото политическо и религиозно ръководство на Милагре се събираше под неговия покрив. Няма значение, че Боскиня бе свикала заседанието, тя бе предложила то да се състои в катедралата, защото тя държеше ножа и хляба в ръцете си. Перегрино обичаше да се чувства някакси господар на колонията Лузитания. Е, в края на това събиране на всички щеше да им стане ясно, че никой в тази стая не е господар на нищо.

Боскиня ги поздрави. Но не седна на предложения й стол. Вместо това се настани пред терминала на епископа, включи се и пусна програмата, която бе подготвила. В пространството над терминала се появиха няколко реда малки кубчета. Най-високият ред се състоеше само от няколко кубчета, другите под него — от много, много повече. Повече от половината редове, като се почне от най-високия, бяха оцветени в червено; останалите бяха сини.

— Много е красиво — рече епископ Перегрино. Боскиня погледна дом Кристау.

— Познаваш ли модела?

Той поклати глава.

— Но мисля, че знам за какво е свикано това събиране. Дона Криста се наведе напред:

— Има ли някое сигурно място, където бихме могли да скрием архивите, които искаме да запазим?

Изражението на отчуждено задоволство у епископ Перегрино се стопи.

— Аз не знам за какво е това събиране.

Боскиня се обърна от табуретката си към него.

— Бях много млада, когато ме назначиха за губернаторка на новата колония Лузитания. Беше голяма чест, голямо доверие да бъда избрана. Изучавах управление на общности и социални системи от дете и се бях справила добре по време на кратката си кариера в Опорто. Онова, което комитетът очевидно не бе погледал, бе обстоятелството, че вече бях изпълнена с подозрения, склонна към измама, както и шовинистка.

— Това са твои качества, на които всички ние се възхищаваме — рече епископ Перегрино.

Боскиня се усмихна:

— Моят шовинизъм означаваше, че след като колонията Лузитания бе моя, то аз ставам по-лоялна към интересите на Лузитания, отколкото към интересите на Стоте свята или на Междузвездния конгрес. Измамността ме доведе дотам, да се преструвам пред комитета в тъкмо обратното — че интересите на Конгреса са ми най-присърце. А подозрителността ме накара да повярвам, че Конгресът едва ли ще даде на Лузитания нещо тъй далечно като статут на не — зависимост и равенство спрямо Стоте свята.

— Разбира се, че не — рече епископ Перегрино. — Ние сме колония.

— Не сме колония — рече Боскиня. — Ние сме един експеримент. Проучих хартата и лиценза, както и всички заповеди на Конгреса, които се отнасят до нас, и открих, че за нас не важат обичайните закони за право на неприкосновеност. Открих, че комитетът има правото на неограничен достъп до всички записани файлове на всеки човек или институция в Лузитания.

Епископът започна да се ядосва:

— Да не искаш да кажеш, че комитетът има правото да преглежда поверителните файлове на църквата?

— Аха — рече Боскиня. — Още един колега шовинист.

— Църквата има известни права съгласно Междузвездния кодекс.

— Не се гневи на мен.

— Но ти никога не си ми казвала.

— Ако ти бях казала, щеше да протестираш и те щяха да се престорят, че отстъпват, а аз нямаше да мога да направя онова, което сторих.

— Какво е то?

— Тази програма. Тя наблюдава всеки достъп по ансибала във файловете на колонията Лузитания.

Дом Кристау се изкиска:

— Нямаш право на подобно действие.

— Знам. Както вече казах, имам доста тайни пороци. Програмата ми не откри никакви сериозни намеси — е, по няколко файла всеки път, когато прасенцата убиваха някой от ксенолозите ни, това можеше да се очаква — но нищо съществено. Допреди четири дена.

— Когато пристигна Говорителя на мъртвите — рече епископ Перегрино.

Боскиня я досмеша, че епископът очевидно смяташе пристигането на Говорителя за такава повратна точка, та моментално направи връзката.

— Преди три дена — рече Боскиня — по ансибала бе задействан безвреден преглед. Той следваше интересен модел. — Тя се обърна към терминала и промени картината. Сега тя показваше предимно навлизалия на най-високо равнище и се ограничи до една област на дисплея. — Достъпът е до всичко, което се отнася до ксенолозите и ксенобиолозите на Милагре. Всичко, което са открили, всичко, което е свързано с личния им живот. Защитните системи са пренебрегнати, сякаш никога не ги е имало. И, да, епископ Перегрино, и преди, и сега вярвам, че това има нещо общо с Говорителя.

— Но Конгресът не би могъл да му делегира такива права — отвърна епископът.

Дом Кристау кимна умно.

— Сан Анджело бе писал веднъж — в личните си дневници, които никой освен Децата на ума не чете…

Епископът се обърна и го погледна развеселен:

— Значи Децата на ума разполагат с тайни писания на Сан Анджело?

— Не са тайни — рече дона Криста. — По-скоро са отегчителни. Всеки може да ги прочете, ала ние сме единствените, които си даваме този труд.

— Та той е написал — продължи дом Кристау, — че Говорителя Андрю е по-възрастен, отколкото смятаме. По-възрастен от Междузвездния конгрес, а и посвоему по-могъщ.

Епископ Перегрино изсумтя:

— Той е хлапак. Не би могъл да има повече от четирийсет години.

— Вашето глупаво съперничество само ни губи времето — рече остро Боскиня. — Свиках това събиране по спешност. Като знак на уважение към вас, защото аз вече съм предприела действия в полза на правителството на Лузитания.

Всички се смълчаха.

Боскиня върна картината на терминала на първоначалното изображение.

— Тази сутрин програмата ме предупреди за втори път. Нов систематичен достъп по ансибала, само че този път не бе селективния, неразрушаващ достъп отпреди три дена. Този път се чете всичко със скорост „предаване на данни“, което означава, че всички наши файлове се копират от чуждопланетни компютри. След което каталозите се променят така, че една-единствена команда по ансибала ще унищожи всички файлове в паметта на нашите компютри.

Боскиня забеляза изненадата на епископ Перегрино, докато Децата на ума не бяха изненадани.

— Защо? — попита епископът. — Ако унищожат всичките ни файлове… това се прави, когато даден народ или свят е… въстанал и искаш да го унищожиш, когато…

— Доколкото разбирам — обърна се Боскиня към Децата на ума, — вие също сте шовинисти и сте подозрителни.

— Боя се, че много по-малко от теб — отвърна дом Кристау. — Но ние също засякохме навлизанията. Разбира се, копирахме всичките си архиви — на огромна цена — в манастирите на Децата на ума в други светове, тъй че те ще се опитат да възстановят файловете ни, след като бъдат унищожени. Ако обаче бъдем третирани като бунтовна колония, много се съмнявам, че ще бъде позволено подобно възстановяване. Затова правим и копия на хартия на жизненоважната информация. Не храним надеждата, че ще смогнем да отпечатаме всичко, но смятаме, че ще успеем да отпечатаме достатъчно, за да не бъде унищожен изцяло трудът ни.

— Значи сте знаели? — възкликна епископът. — И не сте ми казали нищо?

— Прости ни, епископ Перегрино, но не ни и хрумна, че няма сам да го забележиш.

— И освен това не вярвате, че сме извършили кой знае каква важна работа, че да си струва да бъде разпечатана, за да се спаси.

— Стига! — рече кметицата Боскиня. — Разпечатките могат да спасят само един незначителен процент, на Лузитания няма достатъчно принтери, за да решат проблема. Няма да можем да съхраним дори най-основните компютризирани услуги. Мисля, че разполагаме с не повече от час, преди копирането да приключи и да получат възможността да изтрият паметта ни. Но макар и да започнахме още от сутринта, когато тръгна нахлуването, не можахме да отпечатаме повече от една стотна от процента на файловете, които са ни необходими всекидневно. Нашата уязвимост, нашата слабост е пълна.

— Значи сме безпомощни — рече епископът.

— Не. Но исках да ви стане ясна екстремността на положението ни, за да приемете единствената алтернатива. На вас тя ще ви се види отвратителна.

— Не се и съмнявам в това — рече епископ Перегрино.

— Преди час, докато се борех с проблема, опитвайки се да разбера дали има някакъв вид файлове, които да са имунизирани против нахлуването, открих, че наистина има един човек, чиито файлове са напълно пренебрегнати. Отпървом си помислих, че се дължи на това, че е фрамлинг, ала причините са по-сложни. Говорителя на мъртвите няма нито един файл в лузитанската памет.

— Нито един? Невъзможно — рече дона Криста.

— Всичките му файлове се поддържат от ансибала. Всичките му архиви, финансите му, всичко. Всяко съобщение, което му се изпраща. Разбирате ли?

— И въпреки това той има достъп до тях… — рече дом Кристау.

— Той е невидим за Междузвездния конгрес. Ако наложат ембарго върху целия обмен данни от и до Лузитания, той ще има достъп до своите файлове, защото компютрите не възприемат достъпа до файловете, му като прехвърляне на данни. Те са записани като оригинали и въпреки това не са в лузитанската памет.

— Нима искаш да предложиш — рече епископ Перегрино — да прехвърлим всичките си поверителни и важни файлове като съобщения до този… този немислим неверник?

— Казвам ви, че аз направих тъкмо това. Прехвърлянето на жизненоважните и секретни правителствени данни почти е завършено. Това е прехвърляне с висок приоритет, на местна скорост, затова върви много по-бързо от копирането от страна на Конгреса. Предлагам ви възможността да извършите подобно прехвърляне, като си послужите с моя висок приоритет, за да се използват компютрите преди всички останали местни задачи. Ако не искате да го сторите — добре, ще използвам приоритета си, за да прехвърля втора група държавни файлове.

— Но той ще може да чете файловете ни — рече епископът.

— Да, ще може.

Дом Кристау поклати глава:

— Няма да го направи, ако го помолим.

— Наивен си като дете — каза епископът. — Нищо не би го принудило дори да ни върне данните.

Боскиня кимна:

— Това е вярно. Той ще притежава всичко жизненоважно за нас, може да го задържи и, ако пожелае, да го върне. Но, повярвай, както вярва и дом Кристау, той е добър човек, който ще ни помогне по време на нужда.

Дона Криста се изправи:

— Извинете ме — каза тя. — Бих искала да започна веднага с прехвърлянето на най-важните данни.

Боскиня се обърна към терминала на епископа и набра кода си за най-висок приоритет.

— Само вкарай видовете файлове, които би искала да изпратиш на „опашката“ за съобщения до Говорителя Андрю. Предполагам, че след като сте започнали да ги разпечатвате, вече си ги подредила по важност.

— С колко време разполагаме? — попита дом Кристау. Дона Криста вече набираше бясно.

— Времето е тук, най-горе. — Боскиня пъхна ръка в холографското изображение и докосна с пръст числата на брояча.

— Не си прави труда да прехвърляш онова, което вече е отпечатано — рече дом Кристау. — Винаги ще можем да го наберем отново. И без това е съвсем малко.

Боскиня се обърна към епископа:

— Знаех си, че ще бъде трудно.

Епископът се изсмя подигравателно:

— Трудно ли!

— Надявам се, че ще помислиш внимателно, преди да отхвърлиш това…

— Да го отхвърля ли! — рече епископът. — Да не ме смяташ за глупак? Може и да презирам псевдорелигията на тези богохулни Говорители на мъртвите, но ако това е единственият начин, който Бог ни сочи, да запазим жизненоважните архиви на Църквата, тогава ще се окажа негоден служител на Господа, щом позволявам на гордостта да ми попречи да го използвам. Нашите файлове още не са подредени по приоритет и това ще отнеме няколко минути, но се надявам Децата на ума да ни оставят достатъчно време да прехвърлим данните си.

— Колко време смяташ, че ще ви е необходимо? — попита дом Кристау.

— Не много. Мисля — най-много десет минути.

Боскиня се изненада, приятно при това. Беше се опасявала, че епископът ще настоява да копира първо своите файлове, преди Децата на ума, в поредния си опит да отстои върховенството на епископството над манастира.

— Благодаря ти — рече дом Кристау и целуна ръката, която епископът му подаде.

Епископът изгледа хладно Боскиня:

— Няма нужда да се изненадваш, кметице Боскиня. Децата на ума работят с познанието за света, затова зависят в по-голяма степен от световните машини. Църквата-майка се занимава с проблемите на духа, затова използваме обществените библиотеки само по църковни дела. Що се отнася до Библията — толкова сме старомодни, че все още пазим в катедралата десетина подвързани с кожа книги. Междузвездният конгрес не може да ни открадне копията от думите на Бога.

Той се усмихна. Злъчно, разбира се. Боскиня му отвърна на усмивката — доста весело.

— Един малък въпрос — рече дом Кристау. — След като файловете ни бъдат унищожени и ние си ги копираме обратно от архива на Говорителя, какво ще попречи на Конгреса да ги унищожи отново? И отново, и отново?

— Това е труден въпрос — отвърна Боскиня. — По важно е да установим какво се стреми да постигне Конгресът. Може би всъщност изобщо не искат да унищожат файловете ни. Може би ще възстановят веднага най-важните ни файлове, след като демонстрират сила. След като нямам представа защо ни наказват, как мога да отгатна докъде ще стигнат? Ако не ни отнемат възможността да останем лоялни, тогава, разбира се, ще си останем и уязвими за бъдещи наказания.

— Ами ако поради някаква причина са решени да ни третират като бунтари?

— Е, ако се стигне до най-лошото, можем да си копираме всичко обратно в местната памет и да изключим ансибала.

— Господ да ни е на помощ — рече дона Криста. — Тогава ще сме напълно откъснати от света.

Епископ Перегрино изглеждаше раздразнен:

— Каква нелепа мисъл, сестро Детестай о Пекадо. Или смяташ, че Христос зависи от ансибала? Че Конгресът притежава властта да накара Светия дух да замълчи?

Дона Криста се изчерви и се върна към работата си на терминала.

Секретарят на епископа му подаде лист със списък файлове.

— Можеш да извадиш от него личната ми кореспонденция — каза епископa. — Вече съм изпратил съобщенията си. Ще оставим на църквата да прецени кои от писмата ми си струва да бъдат запазени. За мен те нямат никаква стойност.

— Време е за епископа — каза дом Кристау. Жена му веднага стана от терминала и секретарят зае мястото й.

— Между другото — рече Боскиня, — мислех си, че ще искате да научите: Говорителя е обявил, че тази вечер на площада ще Говори за смъртта на Маркос Мария Рибейра. — Боскиня погледна часовника си. — Всъщност не остава много време.

— Защо смяташ — рече кисело епископът, — че това ще ме интересува?

— Помислих си, че може да изпратиш свой представител.

— Благодаря ти, че ни каза — рече дом Кристау. — Мисля да присъствам. Бих искал да чуя да Говори човек, който е Говорил за смъртта на Сан Анджело. — Обърна се към епископа. — Ако искаш, ще те осведомя какво е казал.

Епископът се облегна и се усмихна кисело:

— Благодаря ти, но един от хората ми ще присъства там.

Боскиня излезе от канцеларията на епископа и затропа надолу по стълбите към вратата на катедралата. Сега трябваше да се върне в собствения си кабинет, защото каквото и да бе планирал Конгресът, то именно тя щеше да получи съобщенията му.

Не го обсъди с религиозните водачи, защото не им влизаше в работата, но тя знаеше твърде добре, поне в най-общи линии, защо Конгресът предприемаше тези стъпки. Параграфите, които даваха на Конгреса правото да третира Лузитания като въстанала колония, бяха до един свързани с правилата за общуване с прасенцата.

Очевидно ксенолозите бяха сторили нещо ужасно погрешно. След като Боскиня не знаеше за никакви нарушения, то би трябвало да е толкова голямо, че доказателства за него да са били засечени от спътниците, единствените средства за наблюдение, които докладваха пряко на комитета, без да минават съобщенията им през ръцете на Боскиня. Опита се да си представи какво биха могли да извършат Миро и Уанда — да са подпалили горски пожар? Да са отсекли дървета? Да са повели война между племената на прасенцата? Каквото и да е, все й се струваше абсурдно.

Опита да ги извика и да ги разпита, ала тях, разбира се, ги нямаше. Бяха отвъд портата, в гората, за да продължат, не ще и дума, същата дейност, която бе довела до възможността колонията Лузитания да бъде унищожена. Боскиня непрекъснато си повтаряше, че са млади, че би могло да са направили някоя глупава, детинска грешка.

Ала те не бяха чак толкова млади, бяха два от най-светлите умове на колонията, в която живeеха мнозина интелигентни хора. Добре че Междузвездният конгрес бе забранил на правителството да притежава каквито и да е средства за наказание, които могат да се използват за мъчение. Боскиня беше толкова бясна, че би могла и да употреби такива средства, ако разполагаше с тях. Не знам какво си мислите, че правите. Миро и Уанда, не знам какво сте сторили; ала каквато и да е била целта ви, сега цялата тази общност ще плаща цената. И ако съществува справедливост, аз някакси ще ви накарам да платите за това.

* * *

Мнозина от лузитанците бяха заявили, че няма да идат на Говоренето — бяха добри католици, нали така? Та нали епископът им бе казал, че Говорителя говорел с гласа на сатаната?

Ала след пристигането на Говорителя се шепнеха и други неща. Най-вече слухове, ала Милагре бе малко градче, където слуховете бяха солта на сивото живуркане; а слуховете нямат никаква стойност, ако не им се повярва. И тъй, говореше се, че малката, дъщеря на Марсау — Куара, която бе млъкнала след смъртта му, станала толкова приказлива, че чак си имала неприятности за това в училище. А пък за Олядо, невъзпитаното момче с отблъскващите метални очи, се говореше, че изведнъж станал весел и възбуден. Може би обзет, обсебен от някаква мания. Слуховете намекваха, че Говорителя притежавал целебна сила, че можел да урочасва, че благословията му връщала целостта на човек, че проклятието му може да те убие, че думите му могат да те омаят дотам, та да му се подчиниш. Не всички, естествено, бяха чули тези слухове, а и не всички, които ги бяха чули, им вярваха. Ала в четирите дена между пристигането на Говорителя и вечерта, когато щеше да Говори за смъртта на Маркос Мария Рибейра, общността на Милагре реши неофициално, че ще присъства на Говоренето и ще чуе какво има да каже Говорителя, независимо че епископът бе казал да не ходят.

Епископът сам си бе виновен. От неговата гледна точка, обявяването на Говорителя за сатана го поставяше на огромно разстояние от всички добри католици: Говорителя е против нас. Ала за онези, които не бяха толкова добре подковани теологично, сатаната бе толкова плашещ и могъщ, колкото и Бог. Те разбираха достатъчно добре континюитета на доброто и злото, за което говореше епископът, ала далеч повече ги интересуваше континюитета на силата и слабостта — чрез него живееха ден подир ден. А според този континюитет те бяха слабите, а Господ, сатаната и епископът — силните. Епископът бе издигнал Говорителя до своето равнище като човек на силата. И така хората бяха подготвени да повярват на слуховете за чудеса.

Макар съобщението да бе дадено само час преди Говоренето, площадът беше пълен, хората се събираха в сградите и в къщите, които гледаха към площада, тълпяха се по затревените алеи и пътища. Както се изискваше от закона, кметицата Боскиня бе предоставила на Говорителя единствения микрофон, който използваше за редките си публични обръщения. Хората се ориентираха към платформата, на която щеше да застане; озъртаха се да видят кой бе дошъл. Всички бяха там. Семейството на Марсау — разбира се. И кметицата, разбира се. Но също дом Кристау и дона Криста, както и мнозина от облечените в раса свещеници от катедралата. Д-р Навио. Вдовицата на Пипо, старата Консейсао, архиварката. Вдовицата на Либо — Бруксиня, и децата й. Носеха се слухове, че Говорителя имал намерение да Говори някой ден и за смъртта на Пипо и на Либо.

А когато най-сетне Говорителя застана на платформата, нов слух заля площада: тук бил и епископ Перегрино. Не в официалните си одежди, а в обикновено свещеническо расо. Самият той — да слуша богохулствата на Говорителя! Мнозина от жителите на Милагре изпитваха приятната тръпка на очакването. Дали епископът ще се изправи и ще повали по чудодеен начин сатаната? Дали ще се състои такъв двубой, какъвто не е съществувал извън виденията на свети Йоан за Апокалипсиса?

Говорителя застана пред микрофона и зачака да замлъкнат. Беше доста висок, младолик, ала бялата кожа му придаваше болезнен вид, в сравнение с различните кафеникави отсенки при лузитанците. Като призрак. Всички замълчаха и той Заговори.

— Известен е бил с три имена. В официалните архиви е записано първото: Маркос Мария Рибейра. И всичките му официални данни. Роден през 1929 г. Умрял през 1970-а. Работил в стоманолеярната. Абсолютно чисто досие. Никога не е арестуван. Женен, с шест деца. Примерен гражданин, защото никога не е извършвал нещо, което да бъде вписано в досието му.

Мнозина от слушателите изпитаха смътно безпокойство. Очакваха реч. Вместо това Говорителя не каза нищо забележително. А и в думите му напълно липсваше официалността на религиозна проповед. Ясно, просто, почти разговорка. Само малцина забелязаха, че тъкмо простотата придаваше на гласа му, на речта му достоверност. Той не разкриваше Истината с фанфари; той изричаше истината, историята, в която няма и да помислиш да се усъмниш, защото се разбира от само себе си. Епископ Перегрино бе един от тези, които забелязаха това, и се почувства неспокоен. Този Говорител ще бъде труден противник, човек, който не може да бъде съкрушен с огън и жупел от амвона.

— Другото име, което е носел, е Марсау. Големият Маркос. Защото е бил гигант. Достигнал е размерите на възрастен човек твърде млад. На колко години е бил, когато е стигнал два метра височина? На единайсет? При всички случаи — не по-късно от дванайсет. Едрината и силата му са го превърнали в много ценен за леярната работник, защото щом произвежданите количества стомана са малки и работата е почти изцяло ръчна, тогава силата се цени. Животът на хората е зависел от силата на Марсау.

Работниците от леярната, които бяха на площада, кимнаха. Бяха се хвалили преди това, че никога няма да говорят с този фрамлинг-атеист. Очевидно някой от тях го бе направил, но колко добре стана, че Говорителя бе узнал положението, че бе разбрал с какво бяха запомнили Марсау. На всекиго от тях сега му се искаше той да бе разказал на Говорителя за Марсау. И през ум не им мина, че Говорителя дори не бе опитал да похортува с тях. След всичките тези години много от нещата Андрю Уигин узнаваше, без да се налага да пита.

— Третото му име е било Сау. Куче.

О, да, рекоха си лузитанците. Ето това сме го чували за Говорителите на смъртта. Не изпитват никакво уважение към мъртвите, никакво благоприличие.

— Това име сте използвали за него, когато сте чували, че жена му, Новиня, отново е с насинено око, че куца, че устната й е зашита. Постъпвал е животински с нея.

Как смееше да казва такива неща? Та човекът е мъртъв! Ала под гнева си лузитанците се чувстваха неудобно поради коренно различна причина. Почти всички си спомняха да са изричали или чували същите думи. Недискретността на Говорителя бе на практика публично повторение на думите, които те използваха за Марсау, когато бе жив.

— Не че някой от вас е обичал Новиня. Не и онази студена жена, която никога не ви е рекла едно „Добро утро“. Ала тя е била по-дребна от него, била е майка на децата му и след като я е биел, той е заслужавал прозвището Сау.

Бяха объркани; шепнеха си един другиму. Онези, които седяха на тревата близо до Новиня, я поглеждаха скришом и извръщаха погледи, много искаха да узнаят как ще реагира, болезнено приемаха факта, че Говорителя бе прав за това, че не я обичаха, че едновременно и се бояха от нея, и я съжаляваха.

— Кажете ми: това ли беше мъжът, когото познавахте? Който прекарваше по баровете повече време от всекиго другиго, без обаче да се сприятели с някого, без дори алкохолът да стане причина за някакво другарство. Не можете дори да кажете колко е пиел. Бил е начумерен и кибритлия, преди да пийне, начумерен и кибритлия, и малко преди да се напие до безпаметство — никой не би могъл да каже каква е разликата. Никога не сте чували да е имал приятел, никой от вас дори не се е радвал, като го види да влиза в кръчмата. Това е мъжът, когото сте познавали, поне повечето от вас. Сау. Изобщо не е бил мъж.

Да, мислеха те. Такъв беше. И потресът от липсата на благоприличие избледня. Приеха факта, че Говорителя нямаше никакво намерение да смекчава нищо в историята си. Ала въпреки това още им бе неуютно. Защото не в тона му, а в самите му думи се долавяше известна ирония.

— Комай изобщо не е бил мъж — повтори отново той, ала, разбира се че той е бил мъж; и макар да усещаха смътно какво намекваше Говорителя, когато говореше за Марсау, то не бе задължително да се съгласят.

— Малцина други, хората от леярната в Байро дае Фабрикадорас, са го познавали като силен мъж, комуто могат да се доверят. Те са знаели, че той никога няма да каже, че може да направи повече от онова, което е по силите му, и винаги е изпълнявал онова, което е обещавал. Можели са да разчитат на него. Тъй че зад стените на леярната той е имал уважението им. Ала когато сте излизали извън тези стени, сте се отнасяли с него като към всички други — пренебрегвали сте го, мислели сте малко за него.

Сега вече иронията бе изречена пряко. Макар да не се усети в тона на Говорителя — беше все същата ясна, проста реч, с която започна, — хората, които бяха работили с Марсау, си казваха наум: не биваше да го пренебрегваме така. Ако е бил ценен в леярната, тогава бихме могли да го оценим и извън нея.

— Някои от вас сигурно знаят и още нещо за него, за което не се говори много. Знаете, че сте му пришили прозвището Сау, много преди да го заслужи. Били сте десет-единайсет-дванайсетгодишни. Малки момчета. Той е бил толкова едър. Срамували сте се дори да застанете до него. И сте се страхували, защото ви е карал да се усещате безпомощни.

Дом Кристау прошепна на жена си:

— Те са дошли да чуят клюки, а той им стоварва отговорност.

— Затова сте се държали с него така, както хората винаги се държат с по-едри от тях същества. Все едно ловци, които се опитват да убият мастодонт. Като бикоборците, които се опитват да омаломощят едрия бик, за да го подготвят за смъртта. Ръчкане, подигравки, закачки. Да го карате все да е нащрек. Да не знае откъде ще дойде следващият удар. Да го бодете с шиповете, които са под кожата му. Да го обезсилите чрез болка. Да го подлудите. Понеже е едър, били сте доволни от факта, че можете да го накарате да прави разни неща. Можете да го накарате да крещи. Можете да го накарате да бяга. Можете да го накарате да се разплаче. Разбирате ли? В крайна сметка той е бил по-слаб от вас.

Ела се ядоса. Тя очакваше той да обвини Марсау, а не да го оневинява. Само заради това, че е имал тежко детство, той нямаше право да пребива мама, когато му се прииска.

— Никой не е виновен за това. Тогава сте били деца, а децата са жестоки, без да го съзнават. Сега не бихте го направили, ала след като ви напомних, можете лесно да намерите отговора. Наричахте го „куче“ и той стана такъв. През целия си останал живот. Нараняваше невинни хора. Биеше жена си. Говореше жестоко и обидно на сина си Миро и така прогони момчето от къщи. Той реагира съответно на начина, по който вие го третирахте, стана онова, което му бяхте казали да стане.

Ти си глупак, помисли си епископ Перегрино. Ако хората реагират само спрямо онзи начин, по който другите се отнасят към тях, то никой не е отговорен за нищо. Ако греховете не са твои и сам не си ги признал, как тогава можеш да получиш опрощение?

Сякаш доловил безгласните доводи на епископа. Говорителя вдигна ръка и отхвърли собствените си думи:

— Ала лесният отговор не е верен. Вашето мъчение не го е направило буен — направило го е затворен. И тъй както вие сте отвикнали да го тормозите, той е отвикнал да ви мрази. Той не е бил човек, който да гони карез. Гневът му се е охладил и е преминал в подозрителност. Знаел е, че го презирате; научил се е да живее без вас. В покой.

Говорителя замълча за миг, а сетне зададе въпроса, който всички мислено си задаваха:

— Тогава как е станал онзи жесток човек, какъвто всички сте го знаели? Помислете за миг. Кой е бил човекът, върху когото се е стоварвала жестокостта му? Жена му. Децата му. Някои мъже бият жените си и децата си, защото се стремят да се наложат, а са твърде слаби или глупави, за да се сдобият с каквато и да е власт. Беззащитните жена и деца, свързани с такъв мъж по силата на нуждата и обичая и — колкото и да е горчиво, — на обичта, са единствените жертви, над които той може да се наложи със сила.

Да, помисли си Ела и погледна крадешком майка си. Точно това исках. Точно затова го повиках да Говори за смъртта на татко.

— Има такива мъже — рече Говорителя, — ала Маркос Рибейра не е бил от тях. Помислете малко. Чули ли сте някога да е ударил някое от децата си? Изобщо? Вие, които сте работили с него, опитвал ли се е някога да наложи волята си над вас? Да е негодувал, когато нещата не са ставали така, както е искал? Марсау не е бил слаб или злобен мъж. Той е бил силен мъж. Не е искал власт. Искал е обич. Не е искал да се налага, а е търсел вярност.

Епископ Перегрино се усмихна мрачно — така, както един дуелист би поздравил достойния си съперник. Вървиш по опасен път, Говорителю, кръжиш около истината, маневрираш около нея. И когато удариш, мерникът ти ще бъде смъртоносен. Тези хора са дошли да се позабавляват, но те са твои мишени; ще ги пронижеш право в сърцето.

— Някои от вас навярно си спомнят едно произшествие — рече Говорителя. — Маркос е бил може би на около тринайсет години, колкото и вие. Подигравали сте го на тревистия хълм зад училището. Нападали сте го по-злобно от всякога. Заплашвали сте го с камъни, пердашили сте го с острите листа от калим. Разкървавили сте го малко, но той го е понесъл. Опитал се е да ви избегне. Помолил ви е да спрете. Сетне един от вас го е ударил силно в корема, заболяло го е повече от всякога, защото вече е бил болен от онази болест, която в крайна сметка го е убила. Още не е бил свикнал с уязвимостта си и с болката. Сторило му се е като самата смърт. Бил е натикан в ъгъла. Вие сте го убивали. Затова ви е отвърнал.

Откъде знае, питаха се половин дузина мъже. Беше толкова отдавна. Кой му е казал какво се е случило? Всичко стана от само себе си, това е. Никога не сме имали някакви лоши намерения, ала когато се размаха ръката му, огромният му пестник, като ритник на кабра — той щеше да ни нарани…

— Поваленият на земята можеше да бъде който и да е от вас. Знаехте, че е по-силен дори отколкото предполагате. Онова, което ви ужасяваше най-много, бе, че това ще е отмъщение, което заслужавате. Ето защо завикахте за помощ. И когато дойдоха учителите, какво видяха? Едно малко, окървавено и плачещо момче на земята. И едно друго момче, на ръст колкото зрял мъж, с някоя и друга драскотина, да казва, че съжалява, че не е искал да удари. И още половин дузина други, които твърдят: „Той просто го удари. Искаше да го убие без причина. Опитахме се да го спрем, ала Сау е толкова едър. Винаги си го изкарва на малките.“

Грего бе погълнат от историята.

— Ментиросос! — извика той.

„Лъжци!“ Неколцина около него се засмяха. Куара му изшътка.

— Толкова много свидетели — продължи Говорителя. — Учителите не са имали друг избор, освен да повярват на обвинението. Докато едно момиче не пристъпило напред и не им съобщило хладно, че е видяло всичко. Маркос е действал в самозащита против напълно непредизвиканите, злобни и болезнени атаки от страна на глутница момчета, които са се държали повече като саос, като кучета, отколкото Маркос Рибейра някога през живота си. Нейната версия веднага е била възприета за истинна. В крайна сметка тя е била дъщерята на Ос Венерадос.

Грего погледна майка си със светнали очи, сетне скочи и обясни на хората около себе си:

— А мамае о либертоу!

„Мама го е спасила!“ Хората се засмяха, обърнаха се да погледнат Новиня. Лицето й обаче беше безизразно, не искаше дори да приеме моментната им обич към детето й. Извърнаха обидени погледи.

— Новиня — продължи Говорителя. — Студеното й държание и блестящият й ум са я превърнали във вашите очи в изгнаница, досущ като Марсау. Никой от вас не може да се сети тя да е направила приятелски жест спрямо него. А ето че тя спасява Марсау. Е, вие сте знаели истината. Тя не е спасявала Марсау, тя ви е попречила да се измъкнете.

Те кимаха и се усмихваха одобрително — онези хора, чиито предложения за приятелство тя бе отхвърлила. Ето това е дона Новиня, биоложката, прекалено недостъпна за всички нас.

— Маркос обаче не е разсъждавал по този начин. Твърде често са го наричали животно и той почти е повярвал в това. Новиня му е демонстрирала състрадание като към човешко същество. Хубаво момиче, прекрасен ум, дъщерята на светите, Венерадос, винаги отчуждена като богиня, тя се спуснала на земята, благословила го и отвърнала на молитвите му. Той я обожавал. Шест години по-късно той се оженил за нея. Не е ли прекрасна тази история?

Ела погледна Миро, който й отвърна с повдигната вежда.

— Човек направо да се влюби в стария негодник, а? — рече сухо Миро.

Неочаквано, след дълга пауза, гласът на Говорителя изригна, по-силен отпреди. Той ги сепна, събуди ги.

— Защо тогава ще я намрази, ще я бие, ще презира децата й? И защо тя ще търпи всичко това, тази жена със силна воля и с блестящ ум? Би могла да прекрати брака във всеки момент. Църквата не би позволила развод, ала тя би могла да го напусне и нямаше да е първата жена в Милагре, която е оставила съпруга си. Можеше да вземе страдащите си деца и да го зареже. Ала тя е останала. Кметицата и епископът са й предлагали да го напусне. Тя им е отвръщала да вървят по дяволите.

Мнозина от лузитанците се засмяха; можеха да си представят как мълчаливата Новиня се сопва на самия епископ, как кара Боскиня да наведе глава. Можеха и да не харесват много Новиня, ала тя комай бе единственият човек в Милагре, комуто можеше безнаказано да се размине сблъсък с властите.

Епископът си спомни сцената в кабинета си преди повече от десетилетие. Тя не използва думите, които Говорителя цитира, но ефектът беше до голяма степен същият. Ала тогава бяха насаме. И той не бе казвал никому. Кой бе този Говорител и откъде знаеше толкова много за неща, които нямаше как да е узнал?

След като смехът стихна. Говорителя продължи:

— Съществува нещо, което ги е свързало в този омразен и за двама им брак. И то е било болестта на Марсау.

Сега вече гласът му беше по-тих. Лузитанците се напрягаха да го чуят.

— Тази болест е белязала живота му от мига, в който е бил заченат. Гените на родителите му са се съчетали по такъв начин, че от началото на пубертета клетките на жлезите му са започнали устойчиво и безмилостно да се превръщат в мастни тъкани. Д-р Навио може да ви обясни по-добре от мен как се е развивала болестта. Марсау от дете е знаел за състоянието си; родителите му също са узнали, преди да умрат от Десколадата; Жусто и Сида са знаели от генетичните си изследвания на цялото население на Лузитания. Всичка те са мъртви. Само още един човек е знаел, човекът, който е наследил архива на ксенобиолозите. Новиня.

Д-р Навио бе озадачен. Ако тя е знаела това, преди да се оженят, то сигурно е била наясно, че повечето от хората в неговото състояние са стерилни. Защо тогава ще се омъжва за него, след като знае, че той не би могъл да я дари с деца? Сетне осъзна, че Марсау изобщо не бе рядко изключение от модела, по който се развява болестта. Не съществуваха никакви изключения. Лицето на Навио почервеня. Онова, което предстоеше да им каже Говорителя, бе немислимо.

— Новиня е знаела, че Марсау ще умре — продължи Говорителя. — Знаела е също, че още преди да се оженят, той е бил абсолютно, напълно стерилен.

Необходимо бе известно време, за да бъде осъзнато казаното. Ела се почувства така, сякаш вътрешните й органи се топяха. Усети, без да обръща шава, че Миро се бе напрегнал, че лицето му беше побледняло.

Говорителя продължи въпреки надигащия се в аудиторията шепот.

— Видях генетичните прегледи. Маркос Мария Рибейра не е ставал никога баща. Съпругата му е имала деца, ала те не са били от него и той го е знаел, а и тя е знаела, че той знае. Това е било част от сделката, която са сключили, когато са се оженили.

Шепотът премина в мърморене, ропотът — в оплаквания, а когато шумът достигна върха си, Куим скочи на крака и извика, изкрещя на Говорителя:

— Майка ми не е прелюбодейка! Ще те убия за това, че я наричаш курва!

Последната му дума увисна във въздуха. Говорителя не отговори. Само изчака, без да сваля поглед от пламналото лице на Куим. Докато най-накрая Куим осъзна, че той, а не Говорителя, бе изрекъл думата, която продължаваше да кънти в ушите му. Запъна се. Погледна майка си, която седеше до него на земята, ала вече не така изправена, а някак отпусната, вгледана в треперещите ръце в скута си.

— Кажи им, мамо — рече Куим. Гласът му прозвуча по-умолителен, отколкото бе възнамерявал.

Тя не отговори. Не каза и думица, не го погледна. Ако не бе тъй заблуден, би си помислил, че треперещите й ръце са признание, че бе засрамена, сякаш Говорителя бе изрекъл онази истина, която сам Бог би казал, ако Куим го помолеше. Спомни си как отец Мато обясняваше мъките в ада: Господ заплюва прелюбодейците, защото те се подиграват със силата на сътворението, което е споделил с тях, те не притежават у себе си повече божественост от една амеба. Куим усети вкуса на жлъчка в устата си. Онова, което Говорителя казваше, бе истина.

— Мамае — рече високо и подигравателно той, — куем фоде пра фазер-ме?^[1]

Хората ахнаха. Олядо веднага скочи на крака, свил пестници. Новиня реагира чак тогава, протегна ръка, за да попречи на Олядо да удари брат си. Куим дори не забеляза, че Олядо бе скочил в защита на майка им; единственото, което го занимаваше, бе, че Миро не го бе сторил; значи Миро също смяташе, че е истина.

Куим въздъхна дълбоко, обърна се и за миг изглеждаше объркан; сетне си проправи път през тълпата. Никой не го заговори, макар всички да го изгледаха. Ако Новиня бе оспорила обвинението, щяха да й повярват, щяха да малтретират Говорителя, че бе обвинил дъщерята на Ос Венерадос в такъв грях. Ала тя не го отрече. Изслуша как собственият й син я обвинява най-неприлично, а не отвърна нищо. Значи бе вярно. Сега вече всички слушаха като омаяни. Малцина се тревожеха. Просто искаха да узнаят кой е бил бащата на Новинините деца.

Говорителя тихо продължи разказа си:

— След като родителите й са починали и преди да се родят децата й, Новиня е обичала само двама души. Пипо е бил като неин втори баща. Бил е опората на живота й; за няколко кратки години тя е разбрала какво означава да имаш семейство. Сетне той е умрял и Новиня е била убедена, че тя го е убила.

Хората, които седяха близо до семейството на Новиня, видяха как Куара коленичи пред Ела и я попита:

— Куим защо е толкова ядосан?

Ела отвърна тихо:

— Защото папай всъщност не е наш баща.

— Аха — рече Куара. — Говорителя ли ни е баща сега?

В гласа й се таеше надежда. Ела й изшътка.

— В нощта, когато е починал Пипо — продължи Говорителя, — Новиня му е показала нещо, което е открила, нещо, свързано с Десколадата и с начина, по който въздейства на растенията и на животните в Лузитания. Пипо е видял в нейната работа повече от самата нея. Той се втурнал към гората, където го чакали прасенцата. Може би им е казал какво е открил. Може би те само са се догаждали. Но Новиня се е винила за това, че му е показала тайна, заради чието опазване прасенцата са били готови да убият.

Било е твърде късно да предотврати стореното. Ала е можела да предотврати то да се случи отново. Затова тя е закрила всички файлове, свързани с Десколадата и с онова, което е показала на Пипо през онази нощ. Знаела кой ще иска да ги види. Либо — новият зенадор. Ако Пипо й е бил като баща, то Либо й е бил като брат, че и повече от брат. И ако й е било трудно да понесе смъртта на Пипо, то да понесе смъртта на Либо за нея би било непоносимо. Той я попитал за файловете. Искал да ги види. Тя му отвърнала, че никога няма да му го позволи.

И двамата са били съвсем наясно какво означава това. Ако той някога се ожени за нея, би могъл да свали защитата на файловете. Обичали са се до смърт, нуждаели са се един от другиго повече от всичко, ала Новиня не би могла никога да се омъжи за него. Той не би дал обещание никога да не прочете тези файлове, а и да обещае, не би сдържал обещанието си. И сигурно е щял да види онова, което е видял баща му. И да умре.

Едно било да му откаже да се омъжи за него. Съвсем друго обаче — да живее без него. И затова не е живяла без него. Сключила сделка с Марсау. Ще се омъжи за него по закона, ала истинският й съпруг и баща на всичките й деца ще бъде Либо.

Бруксиня, вдовицата на Либо, се надигна олюлявайки се, по бузите й се стичаха сълзи.

— Ментира, ментира.

„Лъжи, лъжи.“ Ала в риданията й нямаше гняв, а мъка. Тя отново оплакваше умрелия си мъж. Трите от дъщерите й помогнаха да напусне площада.

Докато тя си тръгваше. Говорителя продължи тихо:

— Либо е съзнавал, че наранява жена си Бруксиня и четирите си дъщери. Ненавиждал се е за стореното. Опитвал се е да се държи настрани. Успявал е за месеци, понякога и за години. Новиня също се е опитвала. Отказвала е да се среща, дори да разговаря с него. Забранила на децата си да споменават името му. Но Либо все решавал, че е достатъчно силен да я види, без да се поддаде на старото, а Новиня била толкова самотна със съпруг, който по никакъв начин не можел да се мери с Либо. Те никога не са се престрували, че онова, което правели, е хубаво. Просто не са можели да живеят дълго без него.

Бруксиня чу всичко това, докато си отиваше. Това бе известно успокоение за нея, разбира се, ала докато епископ Перегрино я гледаше как си тръгва, тя осъзна, че Говорителя й правеше отстъпка. Тя бе най-невинната жертва на жестоката истина, но той не я остави единствено с пепелта от изгорелия огън. Даваше й възможност да примири съзнанието си с онова, което съпругът й бе вършил. Не е било негова вина, й казваше той. Не е било предотвратимо. Съпругът ти е съгрешилият, а не ти. Света Дева Марийо, молеше се наум епископът, нека Бруксиня чуе онова, което казва и да му повярва.

Вдовицата на Либо не беше единствената, която плачеше. Очите на мнозина, които я гледаха да си тръгва, бяха пълни със сълзи. Да разберат, че Новиня е прелюбодейка, бе шокиращо, ала и приятно: жената с желязно сърце имаше своя слабост, която я правеше не по-свястна от когото и да било. Ала не изпитваха същото удоволствие да открият недостатък и у Либо. Всички го обичаха. Толкова се възхищаваха на благородството му, на любезността му, на мъдростта му, че не искаха да приемат всичко това да е било маска.

Така че се сепнаха, когато Говорителя им припомни, че днес не Говореше за смъртта на Либо.

— Защо Маркос Рибейра се е съгласявал с всичко? Новиня е мислела, че е, защото е искал да има съпруга, а и илюзията, че има деца, за да не се срамува в обществото. Отчасти е било така. Но преди всичко той се е оженил за нея, защото я е обичал. Никога не се е надявал тя да го заобича така, както той нея, защото той я е обожавал, за него е била богиня, а той е знаел, че е болен, „мръсен“, животно, което трябва да се презира. Знаел е, че тя не би могла да го боготвори, нито дори да го обича. Надявал се е, че някой ден би могла да изпита поне привързаност. Че някой ден би могла да прояви известна… лоялност.

В този момент Говорителя склони глава. Лузитанците чуха думите, които нямаше защо да изрича: тя никога не го бе сторила.

— Идването на всяко дете — продължи Говорителя — е било за Марсау ново доказателство, че се е провалил. Че богинята още го смята за недостоен. Защо? Бил е лоялен. Никога не намеквал на някое от децата, че не е от него. Никога не нарушил обещанието си пред Новиня. Нима не е заслужавал да получи нещо от нея? Понякога просто не можел вече да издържа. Отказвал да приема доводите й. Тя вече не била богиня. Децата й били копелета. Това си казвал, докато я биел и когато крещял на Миро.

Миро чу името си, ала сякаш то нямаше нищо общо с него. Връзката му с действителността бе крехка като никога, а днес бе получил твърде много удари. Немислимата магия на прасенцата и дърветата. Мама и Либо — любовници. Уанда — изведнъж изтръгната от близостта му, след като бяха почти едно цяло, все едно — самият той, а сега тя се отдалечаваше, превръщаше се в нещо като Ела, като Куара — в още една сестра. Не можеше да съсредоточи погледа си върху тревата; възприемаше думите на Говорителя само като звуци, не разбираше смисъла им, усещаше единствено ужасния шум. Миро бе извикал този глас, бе искал да Говори за смъртта на Либо. Как би могъл да знае, че вместо милостив свещеник на една човечна религия ще дойде сам истинският Говорител, с неговия всевиждащ ум и с прекалено съвършеното си проникновение? Той не би могъл да знае, че под тази съчувстваща маска се крие Ендър — разрушителят, митичният Луцифер на най-голямото престъпление на човечеството, решен да защити докрай името си, да направи за посмешище целия труд на Пипо, Либо, Уанда и на самия Миро, след като само за час при прасенцата видя толкова, колкото другите не бяха успели да видят за почти петдесет години, а после му отне Уанда с един безмилостен удар на острието на истината. Това беше гласът, който чуваше Миро, единственият несъмнен факт — този безмилостен, ужасен глас. Миро се вслушваше в гласа, опитваше се да го възненавиди, но не успяваше, защото знаеше, не можеше да се самозалъже, знаеше, че Ендър бе разрушител, ала онова, което разрушаваше, бе илюзията, а илюзията трябваше да загине. Истината за прасенцата, истината за нас самите. Този древен мъж някакси успяваше да види истината и тя не изгаряше очите му, нито го подлудяваше. Трябва да се вслушам в този глас и да оставя силата му да проникне в мен, за да мога и аз да видя светлината, без да умра.

— Новиня е знаела каква е. Прелюбодейка, лицемерка. Знаела е, че наранява Марсау, Либо, децата си, Бруксиня. Знаела е, че е убила Пипо. Затова е понасяла, дори е търсела, наказанията на Марсау. Това е било нейното изкупление. Но и то никога не е било достатъчно. Няма значение колко я е ненавиждал Марсау, тя сама се е ненавиждала много повече.

Епископът бавно кимна. Говорителя бе сторил чудовищно нещо — да разкрие тези тайни пред цялата общност. Те трябваше да бъдат споделени в изповедалнята. Ала Перегрино бе усетил силата на фактите, начина, по който цялото общество бе принудено да преоткрие тези хора, които си бе мислило, че познава, да ги преоткрие отново и отново; и всяко препрочитане на историята ги принуждаваше да преоткриват и себе си, защото и те бяха част от нея, бяха се докосвали стотици, хиляди пъти до тези хора, без досега да разберат с кого всъщност са си имали вземане-даване. Бе болезнено, страховито преживяване, ала в крайна сметка имаше удивително успокоителен ефект. Епископът се наведе към секретаря си и прошепна:

— Поне на клюките ще бъде турен край, вече няма тайни, които да се споделят.

— Всички участници в тази история са изпитвали болка — продължи Говорителя. — Всички те са правели жертви за обичните си. Всички те са причинявали ужасни мъки на хората, които са ги обичали. Но запомнете: животът на Марсау е бил трагичен и жесток, ала той би могъл да прекрати сделката с Новиня, когато пожелае. Избрал е да остане. Сигурно е намирал известна отрада в това. И Новиня: тя е нарушила Божиите закони, които поддържат целостта на общността. Но тя също е носела кръста на наказанието си. Църквата не изисква такова ужасно изкупление, каквото тя самата си е наложила. А ако сте склонни да помислите, че заслужава да получи някакво нищожно наказание от ваша страна, не забравяйте: тя е изстрадала всичко това в името на една цел — да попречи на прасенцата да убият Либо.

След думите му в сърцата им остана пепел.

* * *

Олядо се изправи и отиде при майка си, коленичи пред нея, прегърна я през рамо. Ела седеше до нея, ала се бе превила на две и ридаеше. Куара дойде, застана пред майка си и се вторачи благоговейно в нея. А пък Грего зарови лице в скута й и се разплака. Стоящите наблизо го чуха да казва през плач:

— Тодо папай е морто. Нао теньо нем папай.

„Всичките ми бащи са мъртви. Нямам вече татко.“ Уанда стоеше в края на алеята, докъдето бе придружила майка си, преди да приключи Говоренето. Тя потърси с поглед Миро, ала той вече си бе отишъл.

Ендър стоеше на платформата, гледаше семейството на Новиня, искаше да направи нещо, за да облекчи болката му. Винаги имаше болка след Говорене, защото Говорителя не правеше нищо, за да смекчи истината. Ала твърде рядко хората живееха такъв измамен живот като Марсау, Либо и Новиня; рядко се случваха такива удари, рядко имаше такива късчета информация, принуждаващи хората да променят схващанията си за люде, които са смятали, че познават, които са обичали. Ендър разбра по лицата, които наблюдаваше по време на Говоренето, че днес бе причинил голяма болка. Сам я бе почувствал, сякаш страданието им се бе прехвърлило върху него самия. Бруксиня бе най-изненадана, ала Ендър знаеше, че не бе най-силно наранена. Най-пострадалите бяха Миро и Уанда, които си бяха мечтали за общо бъдеще. Но Ендър и преди бе изпитвал чуждата болка и днес знаеше, че новите рани ще зараснат много по-бързо от старите. Новиня може и да не го долавяше, ала Ендър я бе освободил от онзи товар, който бе за нея твърде тежък, та да го носи повече.

— Говорителю — обърна се към него кметицата Боскиня.

— Кметице — отвърна Ендър. Не обичаше да разговаря с хората след Говорене, ала бе свикнал с факта, че някои винаги настояваха да поговорят с него. Насили се да се усмихне. — Имаше повече хора, отколкото очаквах.

— Мимолетно събитие за повечето от тях — рече Боскиня. — До сутринта ще го забравят.

Ендър се обезпокои, че го омаловажаваше.

— Само ако не се случи нещо архиважно през нощта — рече той.

— Да. Е, това вече е уредено.

Чак тогава Ендър осъзна, че тя бе изключително разстроена, че едва се владееше. Хвана я за лакътя, сетне я прегърна през рамо и тя се облегна благодарна на него.

— Говорителю, дойдох да се извиня. Твоят кораб е реквизиран от Междузвездния конгрес. Това няма нищо общо с теб. Тук е извършено престъпление, при това толкова ужасно, че престъпниците трябва да бъдат отведени до най-близката планета — Трондхайм, и да бъдат съдени и наказани там. С твоя кораб.

Ендър се замисли за миг.

— Миро и Уанда.

Тя се извърна и го изгледа остро:

— Не си изненадан.

— Освен това няма да ги пусна да отидат.

Боскиня се отдръпна от него.

— Няма да ги пуснеш ли?

— Имам известна представа в какво са обвинени.

— Тук си едва от четири дена, а пък вече знаеш нещо, за което дори аз не съм подозирала.

— Понякога властите научават последни.

— Нека да ти обясня защо ще ги пуснеш, защо всички ние ще ги пуснем да застанат пред съда. Защото Конгресът прибра нашите файлове. Паметта на компютрите е празна, ако изключим най-основните програми, които управляват електро–, водоснабдяването и канализацията. Утре няма да може изобщо да се работи, защото нямаме достатъчно енергия за фабриките, за мините, за тракторите. Аз съм отстранена от поста си. Сега съм само представител на полицията, който трябва да следи за изпълнението на директивите на Комитета по евакуация на Лузитания.

— Евакуация ли?

— Лицензът на колонията е отнет. Изпращат междузвездни кораби, за да ни отведат всички. Всеки знак на човешко присъствие тук трябва да бъде заличен. Дори надгробните камъни на мъртвите ни.

Ендър се опита да прецени реакцията й. Не си бе мислил, че Боскиня е от онзи тип хора, които ще се подчинят безропотно на безсмислено решение отгоре.

— Смяташ ли да се подчиниш?

— Електроснабдяването и водоснабдяването се управляват по ансибала. Чрез него се контролира и оградата. Могат да ни затворят тук без вода, ток и канализация и няма да можем да излезем. Казват, че след като Миро и Уанда се качат на твоя кораб и поемат за Трондхайм, някои от ограниченията ще бъдат премахнати. — Тя въздъхна. — О, Говорителю, мисля, че сега не е най-доброто време човек да е турист на Лузитания.

— Аз не съм турист. — Не си направи труда да й каже за подозренията си, че едва ли е чисто съвпадение дето Конгресът е забелязал Съмнителните дейности по времето, когато Ендър е тук. — Успя ли да спасиш някои от файловете си?

Боскиня въздъхна:

— Боя се, че го направих, като ги натресох на теб. Забелязах, че всичките ти файлове заминават по ансибала някъде извън този свят. Изпратихме най-важните си неща като съобщения до теб.

Ендър се засмя:

— Добре, точно така, умно решение.

— Няма значение. Не можем да си ги върнем. Или не, бихме могли, ала те ще забележат и тогава ти ще си загазил не по-малко от нас. И ще изтрият всичко.

— Освен ако не изключите ансибала, веднага щом копирате моите файлове в местната памет.

— Тогава наистина ще бъдем бунтовници. И за какво?

— Заради възможността Лузитания да се превърне в най-добрата и най-важната планета от Стоте свята.

Боскиня се засмя:

— Мисля, че ще ни сметнат за важни, ала измяната едва ли ще ни направи най-добри.

— Моля те, не предприемай нищо. Не арестувай Миро и Уанда. Изчакай един час и тогава нека се срещнем с теб и с всички онези, които трябва да вземат решението.

— Решение дали да въстанем, или не? Не виждам защо ти би трябвало да участваш във вземането му, Говорителю.

— Ще разбереш на срещата ни. Моля те, много е важно да не бъде пропусната възможността на тази планета.

— Възможността за какво?

— Да се поправи онова, което Ендър е сторил по време на Ксеноцида преди три хиляди години.

Боскиня го изгледа строго:

— А пък аз тъкмо си мислех, че се прояви само като един клюкар.

Може би се шегуваше. Или пък не.

— Ако смяташ, че онова, което направих, е клюкарстване, значи си твърде глупава, за да поведеш това общество накъдето и да е.

Той се усмихна. Боскиня разпери ръце и сви рамене:

— Поис е — рече тя. „Така е.“

— Ще свикаш ли събирането?

— Ще го свикам. В покоите на епископа.

Ендър трепна.

— Той не би приел среща никъде другаде — рече тя — и всяко решение за бунт няма да означава нищо, ако той не се съгласи с него. — Боскиня положи длан върху гърдите му. — Той дори може и да не те допусне в катедралата. Ти си неверник.

— Но ти ще опиташ.

— Ще опитам заради това, което стори тази вечер. Само един мъдрец би могъл да оцени хората толкова ясно за толкова кратко време. Твоите добродетели и твоите пороци — нуждаем се и от двете.

Боскиня се обърна и си тръгна забързана. Ендър знаеше, че дълбоко в сърцето си тя искаше да се подчини на Междузвездния конгрес. Решението му бе твърде неочаквано, твърде строго; бяха я лишили от властта й, сякаш бе виновна за извършено престъпление. Подчинението обаче щеше да означава признание, а тя знаеше, че не бе извършила нищо лошо. Искаше да се възпротиви, искаше да намери някакъв приемлив начин да отвърне с удар на Конгреса, да му каже да почака, да се успокои. Или, ако е необходимо — да вървят на майната си. Но тя не бе глупачка. Не би се съпротивлявала, ако не бе сигурна, че това ще подейства и ще бъде от полза за хората й. Ендър бе убеден, че бе добра губернаторка. С радост би пожертвала гордостта си, репутацията си, бъдещето си в името на хората.

Бе останал сам на площада. Докато разговаряше с Боскиня, всички си бяха отишли. Ендър се чувстваше така, както би се чувствал стар воин, който крачи из мирните полета, където се е състояла отдавнашна битка, и чува ехото на клането в шумоленето на вятъра в тревата.

— Не им позволявай да изключат ансибала.

Гласът в ухото му го сепна, ала той веднага го позна.

— Джейн — рече той.

— Мога да ги накарам да си помислят, че си изключил своя ансибал, но ако наистина го направиш, няма да мога да ти помогна.

— Джейн — рече той, — ти направи това, нали? Как иначе биха забелязали какво са сторили Либо, Миро и Уанда, ако не им бе насочила вниманието?

Тя не отговори.

— Джейн, съжалявам, че те изключих, никога няма…

Тя знаеше какво ще каже той; нямаше нужда да довършва изречението си. Ала не отговори.

— Никога няма да изключвам…

Какъв смисъл имаше да довършва изреченията си, след като знаеше, че тя го разбира? Не беше му простила още, инак щеше да го прекъсне, да му каже да престане да си губи времето. Ала той не можеше да се сдържи да не опита още веднъж.

— Липсваше ми, Джейн. Наистина ми липсваше.

Тя пак не отговори. Бе казала онова, което искаше: да не прекъсват ансибала, и това бе всичко. Засега. Ендър нямаше нищо против да почака. Достатъчно му бе да знае, че тя беше още там, че слуша. Не беше сам. Ендър се изненада от сълзите по бузите си. Сълзи на облекчение — реши той. Катарзис. Говорене, криза, животът на хората — на парчета, бъдещето на колонията — под съмнение. А аз плача, облекчен, че една компютърна свръхпрограма отново ми говори.

* * *

Ела го чакаше в малката му къщичка. Очите й бяха зачервени от плач.

— Здравей — рече тя.

— Направих ли онова, което искаше? — попита той.

— Никога не съм предполагала — рече тя, — че той не е бил истинският ни баща. Би трябвало да се досетя.

— Не виждам как.

— Какво направих аз? Повиках те да говориш за баща ми — за смъртта на Марсау. — Тя отново се разрида. — Тайните на мама, мислех си, че знам какви са, мислех си, че са единствено във файловете й, мислех си, че мрази Либо.

— Аз само отворих прозорците, за да влезе малко чист въздух.

— Кажи го на Миро и на Уанда.

— Помисли за миг, Ела. В крайна сметка те щяха да узнаят. Жестокото в случая е, че толкова години не са знаели. Сега, след като знаят истината, могат сами да намерят изхода.

— Както мама ли? Само че този път — нещо още по-лошо и от прелюбодейство?

Ендър погали косата й, приглади я. Тя прие докосването му, утешението. Той не помнеше баща му или майка му да го бяха докосвали с такъв жест. Сигурно са го правили. Инак откъде щеше да го знае?

— Ела, ще ми помогнеш ли?

— В какво? Ти нали си свърши работата?

— Това няма нищо общо с Говорене от името на мъртвите. До един час трябва да узная как действа Десколадата.

— Трябва да помолиш мама — тя единствена знае.

— Не смятам, че ще се зарадва да ме види тази вечер.

— Аз ли да я помоля? Добър вечер, мамае, току-що бе разкрита пред Милагре като прелюбодейка, мамила цял живот децата си. И ако нямаш нищо против, бих искала да ти задам няколко научни въпроса.

— Ела, става дума за оцеляването на Лузитания. Да не говорим за брат ти Миро. — Обърна се и включи терминала. — Влез — каза й той.

Тя бе озадачена, но изпълни нареждането му. Компютьрът не разпозна името й.

— Изтрита съм. — Погледна го разтревожена. — Защо?

— Не си само ти. Всички.

— Това не е повреда — рече тя. — Някой е унищожил файла за достъп.

— Междузвездният конгрес е унищожил цялата местна памет. Всичко. Смятат ни за бунтовници. Миро и Уанда трябва да бъдат арестувани и откарани на Трондхайм, за да бъдат съдени. Освен ако не успея да убедя епископа и Боскиня да предприемат истински бунт. Разбираш ли? Ако майка ти не ти каже онова, което трябва да узная. Миро и Уанда ще бъдат пратени на двайсет и две светлинни години разстояние. Наказанието за измяна е смърт. Ала дори само явяването пред съда е равносилно на доживотен затвор. Ние всички ще сме отдавна мъртви, когато те се завърнат.

Ела гледаше с празен поглед в стената:

— Какво трябва да узнаеш?

— Трябва да знам какво ще открие комитетът, когато отвори файловете й. За това как действа Десколадата.

— Да — рече Ела. — Тя ще го направи заради Миро. — Погледна го предизвикателно. — Знаеш ли, тя наистина ни обича. Заради което и да е от децата си, би говорила дори с теб.

— Добре — каза Ендър. — Ще бъде най-добре, ако дойде сама. В покоите на епископа, след един час.

— Добре — рече Ела.

В един миг остана неподвижна. Сетне някакви нейни нервни окончания реагираха, тя скочи и забърза към вратата.

Там спря, върна се, прегърна го и го целуна по бузата.

— Доволна съм, че каза всичко — рече тя. — Доволна съм, че го научих.

Той я целуна по челото и я отпрати. След като вратата се затвори зад нея, той седна на леглото, сетне легна по гръб и се вторачи в тавана. Мислеше за Новиня, опитваше се да си представи как се чувства тя в момента. Колкото и да е ужасно, Новиня, дъщеря ти сега бърза да дойде при теб, у дома, сигурна, че въпреки болката и унижението, които преживяваш, ще забравиш напълно за себе си и ще направиш всичко, за да спасиш сина си. Аз бих заменил цялото си страдание, Новиня, за едно дете, което ми се доверява така.