Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speaker for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ I. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.14. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 224.

ГОВОРИТЕЛЯ НА МЪРТВИТЕ ІI. 1997. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.15. Роман. Превод: [от англ.] Тинко ТРИФОНОВ [Speaker for the Dead / Orson Scott CARD]. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 236.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЪПРУГИТЕ

Разбери как е тръгнал слухът, че Евакуационната флотилия е въоръжена с Малкия доктор. Това е от НАЙ-ВИСШ ПРИОРИТЕТ. Сетне разбери кой е този тъй наречен Демостен. Да нарича Евакуационната флотилия „Втори ксеноцид“ е определено нарушение на законите за измяна според Кодекса и ако АСК (Агенцията за сигурност на Конгреса) не може да открие този глас и да го заглуши, не виждам причина АСК да продължи да съществува.

Междувременно продължете с анализа и оценката на файловете, получени от Лузитания. Абсолютно ирационално е да въстават, само защото искаме да арестуваме двама съгрешили ксенолози. В произхода и биографията на кметицата няма нищо, което да обяснява подобно поведение. Искам да разбера кой би могъл да е водачът на тази революция.

Пъотр, знам, че правиш всичко, което е по силите ти. Аз — също. Както и всички останали. Навярно — както и хората на Лузитания, Но моя е отговорността за безопасността и целостта на Стоте свята. Стократно по-голяма е тя от отговорността на Питър Хегемона, а властта ми е само една десета от неговата. Да не споменаваме и факта, че далеч не съм онзи гений, какъвто е бил той. Не ще и дума, всички биха били по-радостни, ако Питър бе още жив. Боя се, че докато всичко това свърши, може да се наложи необходимостта от нов Ендър. Никой не желае ксеноцид, но ако се случи, искам да съм сигурна, че другите ще изчезнат. Щом работата опре до война, хората са си хора, а извънземните — извънземни. Когато става дума за оцеляване, всичките останали приказки за романи и прочее отиват по дяволите. Това задоволява ли те? Вярваш ли ми, като ти казвам, че не съм мекушава? А сега гледай и ти да не проявиш мекушавост. Погрижи се да ми дадеш резултати, и то бързо. Веднага. Обич и целувки, Бава.

Гобава Екимбо, предс. Надзор. ком. до Пьотр Мартинов, дир. Аген. сиг. Конгр., паметна бележка 44:1970:5:4:2, цит. Демостен, „Вторият ксеноцид“, 87:1972:1:1:1

Човек ги водеше през гората. Прасенцата се качваха и спускаха с лекота по склоновете, през потока, през гъстия храсталак. Човек обаче сякаш превръщаше всичко това в някакъв танц, изкатерваше донякъде определени дървета, докосваше и говореше с други. Останалите прасенца бяха доста по-сдържани, само от време на време се включваха в лудориите му. Единствен Мандачува бе изостанал с хората.

— Защо прави това? — попита тихо Ендър.

За момент Мандачува се обърка. Уанда му обясни какво имаше предвид Ендър:

— Защо Човек се катери по дърветата и ги докосва, и им пее?

— Пее им за третия живот — отвърна Мандачува. — Много невъзпитано от негова страна. Винаги е бил егоист и глупчо.

Уанда погледна изненадана Ендър, а сетне — Мандачува.

— Мислех си, че всички обичат Човек — рече тя.

— Голяма работа е — рече Мандачува. — Умник. — Сръчка Ендър по бедрото. — Но той е глупак в едно нещо. Мисли, че му правиш голяма чест. Мисли, че ще го отведеш до третия живот.

— Какво представлява третият живот? — попита Ендър.

— Онзи дар, който Пипо запази за себе си — отвърна Мандачува. След което забърза и настигна останалите прасенца.

— Виждаш ли някакъв смисъл в това? — попита Ендър Уанда.

— Още не мога да свикна с начина, по който им задаваш директни въпроси.

— Но не ме бива много по отговорите, нали?

— Мандачува е ядосан, това — първо. И, второ, ядосан е на Пипо. Третият живот — дар, който Пипо е запазил за себе си. Това твърдение ще придобие смисъл.

— Кога?

— След двайсет години. Или двайсет минути. Ето защо е толкова забавна ксенологията.

Ела опипваше дърветата, вглеждаше се от време на време в храстите.

— Един и същ вид дървета. И храсти. И лианите, които се вият по повечето дървета. Виждала ли си някакви други растителни видове в гората, Уанда?

— Поне не съм забелязала. Никога не съм се вглеждала обаче. Лозата се нарича мердона. С нея се хранят масиосите, а прасенцата се хранят с масиоси. Ние научихме прасенцата как да направят ядливи корените на мердоната. Преди амаранта. Тъй че сега се хранят с видове от по-ниското равнище на хранителната верига.

— Погледнете — рече Ендър.

Всички прасенца се бяха спрели гърбом към хората, с лице към някаква просека. След миг Ендър, Уанда и Ела се изравниха с тях и надникнаха над главите им към обляната от лунна светлина долчинка. Бе доста обширно място, а земята беше съвсем гола. Няколко дървени къщи обрамчваха просеката, ала центърът й беше празен, ако се изключи едно-единствено дърво, най-голямото, което бяха виждали в гората.

Дънерът му сякаш се движеше.

— Гъмжи от масиоси — рече Уанда.

— Не са масиоси — каза Човек.

— Триста и двайсет — каза Мандачува.

— Малки братя — намеси се Ароу.

— И малки майки — добави Къпе.

— Ако им навредите — каза Лийф-ийтър, — ще ви убием, без да ви посаждаме, и ще съборим дървото ви.

— Няма да им навредим — каза Ендър. Прасенцата не направиха и крачка да излязат на просеката. Чакаха и чакаха, докато най-сетне се видя раздвижване до най-голямата къща почти право пред тях. Беше някакво прасенце. Но по-голямо от всички, които бяха виждали досега.

— Съпруга — прошепна Мандачува.

— Как се казва? — попита Ендър.

Прасенцата се извърнаха и го погледнаха:

— Те не ни казват имената си — отвърна Лийф-ийтър.

— Ако изобщо имат имена — додаде Къпс.

Човек дойде и придърпа Ендър надолу, за да може да му шепне на ухото:

— Винаги я наричаме Шаутър (Викачката). Ала не и така, че някоя от тях да ни чуе.

Женската ги огледа, сетне изпя — нямаше как иначе да се окачестви медният поток, който се лееше от устата й — няколко изречения на женския език.

— Каза да отидеш — преведе Мандачува. — Ти, Говорителю. Ти.

— Сам ли? — попита Ендър. — Бих искал Уанда и Ела да ме придружат.

Мандачува заговори високо на женския език; думите му прозвучаха като гаргара в сравнение с красотата на женския глас. Шаутър отвърна пак с песен, но много кратка.

— Каза, че и те, разбира се, може да дойдат — отвърна Мандачува. — Казва, че са женски, нали? Не е много наясно с различията между хората и „малките“.

— Още нещо — рече Ендър. — Да дойде поне един от вас за преводач. Или тя говори Старк?

Мандачува предаде молбата на Ендър. Отговорът беше кратък и на Мандачува не му се понрави. Отказа да го преведе. Обясни им Човек:

— Каза, че можете да вземете който преводач си харесвате, стига това да съм аз.

— Тогава бихме искали да бъдеш наш преводач — каза Ендър.

— Трябва да влезеш пръв в родилното — каза Човек. — Ти си поканеният тук.

Ендър излезе на открито и закрачи под лунната светлина. Чу, че Ела и Уанда го последваха, а Човек подтичваше с тях. Сега вече забеляза, че Шаутър не беше единствената женска там. Виждаха се по няколко лица на всяка врата.

— Колко са там? — попита Ендър.

Човек не отговори. Ендър се обърна към него:

— Колко съпруги има там? — повтори Ендър.

Човек обаче пак не отговори. Не и докато Шаутьр не запя отново, този път по-силно и по-властно. Чак тогава Човек преведе:

— Това е родилното, Говорителю, тук говориш само когато жената ти зададе въпрос.

Ендър кимна тържествено, сетне се върна там, където останалите мъжкари чакаха досами просеката. Уанда и Ела го последваха. Чу, че Шаутър запя отново зад гърба му и едва сега разбра защо мъжките я наричаха така — гласът й бе достатъчно силен, за да разтърси дърветата. Човек настигна Ендър и го дръпна за дрехата.

— Тя пита защо се върна, без да си получил разрешение. Говорителю, това е много лошо нещо, тя е много ядосана.

— Кажи й, че не съм дошъл нито да давам заповеди, нито да изпълнявам заповеди. Ако не се отнася с мен като с равен, и аз няма да се отнасям с нея като с равна.

— Не мога да й го кажа — рече Човек.

— Тогава тя ще се чуди защо си тръгнах, нали?

— Това е голяма чест — да бъдеш извикан при съпругите!

— Също така голяма чест е и Говорителя на мъртвите да им дойде на посещение.

Човек остана няколко секунди неподвижен, вцепенен от безпокойство. Сетне се обърна и заговори на Шаутър.

Тя на свой ред замлъкна. В долчинката не се чуваше никакъв звук.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Говорителю — прошепна Уанда.

— Импровизирам — отвърна Ендър. — Как смяташ, че върви?

Тя не отговори.

Шаутър се завърна в голямата къща. Ендър се обърна и отново пое към гората. Гласът на Шаутър се изви почти мигновено.

— Тя ти заповядва да почакаш — каза Човек. Ендър не спря и след малко беше вече от другата страна на мъжките прасенца.

— Ако ме помоли да се върна, може и да се върна. Но трябва да й кажеш, че не съм дошъл нито да командвам, нито да ме командват.

— Не мога да го кажа — рече Човек.

— Защо?

— Чакай аз да опитам — рече Уанда. — Човек, ти искаше да кажеш, че се страхуваш, или че няма думи за това?

— Няма думи. Не може един брат да говори на съпруга за командване от негова страна и за молба от нейна, тези думи не могат да бъдат изречени в такъв смисъл.

Уанда се усмихна на Ендър.

— Тук не става въпрос за рангове, Говорителю. А за език.

— Не разбират ли вашия език, Човек? — попита Ендър.

— Не може да се говори на мъжки език в родилното място — отвърна Човек.

— Кажи й, че моите думи не могат да бъдат изречени на женския език, а само на мъжкия, кажи й също, че аз… я моля… да ти разреши да превеждаш думите ми на мъжки език.

— Ти си голяма беля, Говорителю — рече Човек.

Обърна се и заговори отново на Шаутър.

Изведнъж долчинката се изпълни от звуците на женския език, десетина най-различни песни я огласиха, досущ като хор, който се разпява.

— Говорителю — рече Уанда, — ти току-що наруши почти всички правила на обичайната антропологична практика.

— И кое пропуснах да наруша?

— Единственото, за което се сещам, е, че още не си убил някое от тях.

— Онова, което пропускаш — рече Ендър, — е, че аз не съм тук като учен, който да ги изследва. Тук съм като посланик, който да сключи с тях договор.

Съпругите спряха да пеят също тъй внезапно, както и бяха започнали. Шаутьр излезе от къщата си и отиде в средата на просеката, за да застане съвсем близо до огромното централно дърво. Запя.

Човек й отвърна — на езика на братята. Уанда му прошепна грубия превод.

— Той й предава онова, което му каза — за това, че си дошъл като равен.

Съпругите отново изригнаха в какофонична песен.

— Как ти се струва, какъв ще е отговорът им? — попита Ела.

— Откъде да знам? — отвърна Уанда. — И аз съм тук толкова отдавна, колкото и ти.

— Мисля, че ще разберат и ще приемат условията — каза Ендър.

— Защо смяташ така? — попита Уанда.

— Защото дойдох от небето. Защото съм Говорител на мъртвите.

— Не си въобразявай, че си великия бял бог — каза Уанда. — Това обикновено не върши добра работа.

— Но не съм и Писаро[1] — отвърна й Ендър.

Джейн прошепна в ухото му:

— Започвам да схващам донякъде женския език. В бележките на Пипо и Либо се съдържаха основните правила на мъжкия език. Преводите на Човек са много полезни. Женският език е много близък до мъжкия, само че ми се струва по-архаичен — по-близък до корените, с повече стари словоформи, — а всички словоформи в посока женска-мъжки са в императивен тон, докато в обратна посока тонът е умолителен. Женската дума за братята изглежда свързана с мъжката дума за масио, дървесния червей. Ако това е езикът на любовта, много чудно че изобщо успяват да се размножават.

Ендър се усмихна. Харесваше му Джейн да му говори отново, добре беше да знае, че може да разчита на помощта й.

Разбра, че Мандачува бе попитал нещо Уанда, защото чу прошепнатия й отговор.

— Той слуша бижуто в ухото си.

— Царицата на кошера ли е? — попита Мандачува.

— Не — отвърна Уанда. — Това е… — опитваше се да намери думата — това е компютър. Машина, която може да говори.

— Мога ли и аз да имам такава? — попита Мандачува.

— Някой ден — отвърна Ендър и така спести на Уанда грижата да търси отговор.

Жените замлъкнаха, прозвуча отново само гласът на Шаутър. Мъжките веднага се развълнуваха, запристъпваха на палци.

Джейн прошепна в ухото му:

— Сега самата тя говори на мъжкия език.

— Велик ден — каза тихо Ароу. — Жените да говорят на мъжкия език на това място. Никога досега не се е случвало.

— Тя те кани да дойдеш — каза Човек. — Кани те като сестра брата.

Ендър веднага излезе на просеката и закрачи право към нея. Макар и да бе по-едра от мъжките, пак беше с около петдесет сантиметра по-ниска от Ендър, затова той веднага коленичи. Сега лицата им бяха на едно равнище.

— Благодарен съм за любезността към мен — рече Ендър.

— Това мога да го кажа и на женския език — каза Човек.

— Кажи го все пак на своя език — рече Ендър. Така и стана. Шаутър посегна и докосна гладката кожа на челото му, поникналата четина на брадата му; натисна с пръст устната му, а той затвори очи, но не потрепна, когато постави нежно пръст върху клепача му. Тя заговори:

— Ти ли си светият Говорител? — преведе Човек.

Джейн поправи превода му:

— Той добави думата свят. Ендър погледна Човек в очите:

— Не съм свят — рече.

Човек се стегна.

— Кажи й го.

В първия миг беше объркан; сетне явно реши, че Ендър бе по-малко опасен от двамата.

— Тя не каза „свят“.

— Превеждай ми какво казва, колкото можеш по-точно — рече Ендър.

— Ако не си свят, тогава как разбра какво точно е казала?

— Моля те — каза Ендър, — бъди точен в превода си.

— Към теб ще бъда точен — рече Човек. — Ала когато говоря на нея, тя чува моя глас, който изрича думите ти. Трябва да ги произнасям… внимателно.

— Бъди точен — каза Ендър. — Не се страхувай. Важно е тя да чуе точно онова, което казвам. Кажи й го. Кажи й, че я моля да ти прости, че й говориш грубо, но аз съм един груб фрамлинг — може да й го кажеш точно така.

Човек обели очи, ала се обърна към Шаутър и заговори.

Тя отвърна кратко. Човек преведе:

— Казва, че главата й не е издялана от корен на мердона. Казва, че, естествено, разбира това.

— Кажи й, че ние, хората, никога не сме виждали такова голямо дърво. Помоли я да ни обясни какво тя и останалите съпруги правят с него.

Щом Човек преведе думите му, Шаутър мигновено отиде до дървото, докосна го и запя.

Сега вече, сбрани близо до дървото, можеха да видят масата от създания, които се виеха в кората му. Повечето от тях бяха не по-дълги от четири-пет сантиметра. Изглеждаха като ембриони, макар розовите им телца да бяха покрити с тънък слой тъмна козина. Очите им бяха отворени. Катереха се едно връз друго, бореха се да си извоюват място до петното от изсъхващо тесто, което покриваше кората.

— Каша от амарант — рече Уанда.

— Бебета — каза Ела.

— Не са бебета — отговори им Човек. — Вече са почти толкова големи, че да могат да вървят.

Ендър пристъпи към дървото и протегна ръка. Шаутър мигновено прекрати песента си. Ала Ендър не се отдръпна. Докосна с пръсти кората до едно малко прасенце. То го достигна при катеренето си, изкачи се на ръката му и се залепи за нея.

— Знаем ли как се казва това? — попита Ендър.

Изплашен, Човек преведе бързешком. И подаде отговора на Ендър:

— Това е мой брат. Но няма да получи име, преди да може да ходи на два крака. Баща му е Рутър.

— А майка му? — попита Ендър.

— О, малките майки никога нямат имена — отговори Човек.

— Попитай я.

Човек я попита, И тя отговори.

— Казва, че майка му е била много силна и много смела. Надебеляла достатъчно, за да изхрани и петте си малки. — Човек докосна челото си. — Пет деца е много добър брой. И е била достатъчно дебела, за да ги изхрани всичките.

— Майките ли донасят кашата, с която ги хранят?

Човек бе ужасен:

— Говорителю, не мога да изрека това. На никакъв език.

— Защо не?

— Казах ти вече. Била е достатъчно дебела, за да изхрани всичките си пет малки. Върни малкия брат на мястото му и остави жената да пее на дървото.

Ендър отново опря ръка о дървото и малкият брат се спусна от нея. Шаутър продължи песента си. Уанда изгледа свирепо Ендър заради необмисленото му прибързваме. Ала Ела беше много възбудена.

— Не разбираш ли? Новородените се хранят от телата на майките си.

Ендър се отдръпна отвратен.

— Как можа да кажеш такова нещо? — попита Уанда.

— Виж ги как се вият по дърветата, досущ като масиоси. Те и масиосите би трябвало да са съперници. — Ела посочи част от дървото, неоцапано от амарантовата каша. — Дървото изпуска сок. Ето тук, в пукнатините. Преди Десколадата навярно е имало насекоми, които са се хранили от този сок, а малките прасенца са се състезавали с масиосите за него. Ето защо прасенцата са били в състояние да смесят генетичните си молекули с тези на дърветата. Не само младенците са живеели тук, но и възрастните непрекъснато е трябвало да се катерят по дървото, за да държат масиосите настрани. Дори когато е имало множество други източници на храна, те са били свързани с дърветата чрез жизнения си цикъл. Далеч преди изобщо да станат дървета.

— Ние изучаваме общността на прасенцата — рече нетърпеливо Уанда. — А не далечното минало на еволюцията.

— Аз водя деликатни преговори — рече Ендър. — Затова, моля ви, замълчете и се учете, без да провеждате семинар.

Песента стигна кулминацията си; в дървото се появи пукнатина.

— Те няма да съборят това дърво заради нас, нали? — попита ужасена Уанда.

— Тя моли дървото да разтвори сърцето си. — Човек докосна челото си. — Това е дървото-майка и е единственото в нашата гора. Това дърво не може да пострада, иначе всичките ни деца ще дойдат от други дървета, а бащите ни ще умрат.

Сега вече всички съпруги се присъединиха към Шаутър и скоро в дървото-майка се появи процеп. Ендър веднага пристъпи, за да застане пред него. Вътре беше твърде тъмно, за да види нещо.

Ела откачи фенерчето си от колана и му го подаде. Ръката на Уанда се стрелна и сграбчи Ела за китката.

— Машина! — рече тя. — Не можеш да я носиш тук.

Ендър внимателно взе фенерчето от ръката на Ела.

— Оградата падна — каза той — и сега може да се заемем с всички Съмнителни дейности.

Той насочи фенерчето към земята, включи го, сетне намали силата и разшири обсега на лъча. Съпругите изроптаха, а Шаутър докосна Човек по корема.

— Казах им, че можете да правите малки луни през нощта — каза той. — Казах им, че си ги носите с вас.

— Ще навредя ли с нещо, ако насоча тази светлина към сърцето на дървото-майка?

Човек попита Шаутър и тя протегна ръка към фенера. Сетне запя тихо, с трепереща ръка го наклони леко и сребристата светлина проникна през дупката. Почти веднага се отдръпна и насочи фенерчето в друга посока.

— Яркостта на светлината ги заслепява — рече Човек.

Джейн прошепна в ухото на Ендър:

— Гласът й отеква във вътрешността на дървото. Когато проникна светлината, ехото модулира, което предизвика висок обертон. Дървото отговаряше, като използваше тона на Шаутър.

— Виждаш ли? — попита тихо Ендър.

— Коленичи и ме доближи достатъчно, а сетне ме обърни към отвора.

Ендър й се подчини, бавно приближи глава към процепа, тъй че бижуто в ухото му да получи добра гледна точка към вътрешността. Джейн описваше онова, което виждаше. Ендър клеча дълго, без да помръдне. После се обърна към останалите.

— Малките майки — рече Ендър. — Там е пълно с малки, бременни майки. Не по-дълги от четири сантиметра. Една от тях ражда.

— С бижуто си ли виждаш? — попита Ела.

Уанда приклекна до него, опитваше се да надзърне вътре, ала не успяваше.

— Невероятен сексуален диморфизъм. Женските достигат до полова зрелост още в детството си, раждат и умират. — Тя попита Човек: — Всичките онези малки, които са навън, на дървото, всички са братя, нали?

Човек повтори въпроса към Шаутър. Съпругата отиде близо до процепа в дънера и взе едно сравнително едро бебе. Изпя няколко строфи за обяснение.

— Това е малка майка — преведе Човек. — Тя ще се присъедини към останалите съпруги, за да се грижи за децата, когато стане достатъчно възрастна.

— Само една ли е? — попита Ела.

Ендър потрепери и се изправи:

— Тя е стерилна, инак никога не биха й дали да се съеши. Не би могла да роди деца.

— Защо не? — попита Уанда.

— Защото няма родилен канал — рече Ендър. — Бебетата си пробиват пътя със зъби.

Уанда прошепна някаква молитва. Ела обаче беше по-любопитна от всякога:

— Знаменито! — рече тя. — Ала щом са толкова малки, как се съешават?

— Носим ги при бащата, разбира се — рече Човек. — Как иначе? Бащата не може да дойде тук, нали?

— Бащите — рече Уанда. — Така наричат най-уважаваните дървета.

— Точно така — потвърди Човек. — Бащите са със зряла кора. Те изпускат праха си върху кората, в сока. Ние занасяме малката майка при бащата, който съпругите са избрали. Тя пълзи по кората, а прахът прониква в корема й и го изпълва с малки.

Уанда безмълвно посочи малките издутини върху корема на Човек.

— Да — каза Човек. — Това са дръжките. Удостоеният брат поставя малката майка на една от тях, тя се държи много здраво по целия път до бащата. — Докосна корема си. — Това е най-голямата ни радост през втория ни живот. Ако е възможно, бихме носили малките майки всяка нощ.

Шаутър запя, протяжно и високо, а отворът в дървото-майка започна отново да се затваря.

— Всичките тези женски, малките майки — попита Ела, — те дали усещат?

Човек не разбра.

— Дали са будни? — попита Ендър.

— Разбира се — отвърна Човек.

— Онова, което има предвид — обясни Уанда, — е дали малките майки могат да мислят? Дали разбират езика?

— Те ли? — попита Човек. — Не, те не са по-умни от кабрите. И са съвсем малко по-умни от масиосите. Те вършат само три неща. Ядат, пълзят и се държат за дръжките. Онези от външната страна на дървото — те сега започват да се учат. Спомням си как се катерех по кората на дървото-майка. Значи тогава съм имал памет. Но съм един от малцината, които помнят толкова отрано.

Очите на Уанда се изпълниха с неволни сълзи.

— Всички майки… се раждат, съешават се, раждат и умират още през детството си. Те дори не съзнават, че са били живи.

— Това е сексуален диморфизъм, доведен до смехотворна крайност — каза Ела. — Женските достигат полова зрелост рано, а пък мъжките — късно. Ирония на съдбата е, че доминиращите женски са до една стерилни. Те управляват цялото племе, а собствените им гени не могат да бъдат предавани…

— Ела — рече Уанда, — какво ли би станало, ако успеем да разработим начин, малките майки да износват децата си, без да бъдат разкъсвани. Нещо като цезарово сечение. С използване на богат на протеин заместител на тялото на майката. Биха ли могли женските да оцелеят и да достигнат зрелост?

Ела не получи възможност да отговори. Ендър ги хвана за ръцете и ги издърпа.

— Как смеете! — прошепна той. — Ами какво би станало, ако те намерят способ нашите малки момиченца да зачеват и износват деца, които да се хранят от плътта на мъничките им телца?

— За какво говориш! — възкликна Уанда.

— Това е гадно — рече Ела.

— Не сме дошли тук да нападаме самите корени на живота им — каза Ендър. — Дошли сме тук да намерим начин да споделим този свят с тях. След сто или след петстотин години, когато са научили достатъчно, за да извършат и без нас промените, те сами ще решат дали да променят способа, по който се зачеват и износват децата им. Но ние не можем да гадаем как ще им се отрази, ако изведнъж до зрелост достигнат колкото женски, толкова и мъжки. За какво? Не могат да родят повече деца, нали? Не могат да си съперничат с мъжките, да станат бащи, нали? Тогава за какво ще са необходими?

— Но те умират, без дори да са живели…

— Те са онова, което са — рече Ендър. — Те решават какви промени ще направят, а не вие, не и от вашата гледна точка на слепци — да се опитвате да ги накарате да живеят пълноценно и щастливо като нас.

— Прав си — съгласи се Ела. — Разбира се, че си прав. Съжалявам.

За Ела прасенцата не бяха хора, бяха чужда, извънземна фауна, а тя бе свикнала с откритията, че извънземните животни имат нечовешки начин на живот. Ендър забеляза обаче, че Уанда бе все още разстроена. Тя бе извършила прехода към раманите: мислеше за прасенцата като за нас, а не като за тях. Приемаше странното поведение, което познаваше, дори смъртта на баща си, като допустими рамки на извънземност. Това означаваше, че всъщност бе по-толерантна и приемаше прасенцата с повече разбиране, отколкото Ела би могла; ала тъкмо заради това бе толкова по-уязвена от откритието на жестокото, животинско поведение на приятелите си.

Ендър забеляза също, че години след запознанството си с прасенцата Уанда бе придобила един от навиците им: в миг на крайно вълнение тялото й се напрягаше. Затова той й напомни за човечеството, като я прегърна бащински през рамо и я притегли към себе си.

При допира му Уанда се отпусна малко, засмя се нервно и рече тихо:

— Знаеш ли какво си мисля постоянно? — рече тя. — Че малките майки раждат децата си и умират некръстени.

— Ако епископ Перегрино ги обърне в правата вяра — рече Ендър, — те може би ще ни допуснат да поръсим със светена вода вътрешността на дървото-майка и да изречем думите на покръстването.

— Не ми се подигравай — прошепна Уанда.

— Не се подигравам. Засега обаче ще ги помолим да се променят дотолкова, че да можем да живеем заедно с тях, не повече. Ще променим и себе си дотолкова, че да могат те да живеят с нас. Или ще постигнем съгласие за това, или оградата отново ще се издигне, защото иначе ние наистина ще бъдем заплаха за оцеляването им.

Ела кимна в знак на съгласие, но Уанда отново се напрегна, Пръстите на Ендър неочаквано се впиха в рамото й. Изплашена, тя също кимна в знак на съгласие. Той я пусна.

— Извинявай — рече той. — Но те са онова, което са. Ако щеш, те са такива, каквито Бог ги е създал. Затова не се опитвай да ги преправиш по свой образ и подобие.

Върнаха се до дървото-майка. Шаутър и Човек ги очакваха.

— Моля, извинете ни за прекъсването — каза Ендър.

— Няма нищо — отвърна Човек. — Казах й какво правите.

Ендър усети как стомахът му се свива.

— Какво точно й каза?

— Казах й, че те искаха да направят нещо на малките майки, та да заприличат повече на хората, но ти им рече, че не бива никога да го правят, иначе ще вдигнеш отново оградата. Казах й, дето ти рече, че ние трябва да си останем „малките“, а вие — да си останете хора.

Ендър се усмихна. Преводът на Човек беше абсолютно точен, ала той бе имал благоразумието да не влиза в подробности. Бе допустимо съпругите да поискат евентуално малките майки да оцелеят след раждането, без да осъзнаят какви биха могли да бъдат огромните последици от такава проста на пръв поглед и хуманна промяна. Човек бе отличен дипломат; той казваше истината, като същевременно избягваше цялата истина.

— Е — рече Ендър, — сега, след като вече всички се срещнахме, време е да започнем сериозните разговори.

* * *

Новиня коленичи на пода до леглото на Миро. Куим и Олядо стояха зад нея. Дом Кристау слагаше Куара и Грего да си легнат в спалнята им. Думите на фалшивите му приспивни песни едва се чуваха на фона на измъченото дишане на Миро.

Той отвори очи.

— Миро — рече Новиня.

Миро изстена.

— Миро, у дома си, в леглото. Минал си през оградата, без да е изключена. Сега д-р Навио казва, че мозъкът ти е увреден. Не знаем дали увреждането подлежи на изцеление, или не. Може да останеш частично парализиран. Но си жив. Миро, и Навио казва, че може да стори доста, за да компенсира онова, което евентуално си изгубил. Разбираш ли ме? Казвам ти истината. Сигурно ще бъдеш доста зле за известно време, но си струва да опитаме.

Той изстена тихо. Ала това не беше стон, причинен от болка. Сякаш се опитваше да заговори, ала не можеше.

— Можеш ли да движиш челюстите си, Миро? — попита Куим.

Миро бавно отвори и затвори уста.

Олядо вдигна ръка на метър височина от главата му и я размаха.

— Можеш ли да проследиш с поглед движението на ръката ми?

Очите на Миро последваха движението. Новиня стисна ръката на Миро.

— Усети ли, че стиснах ръката ти?

Миро отново изстена.

— Затвори уста за „не“ — рече Куим — и я отвори за „да“.

Миро затвори уста и произнесе едно „Хм.“ Новиня не можеше да се сдържи; въпреки окуражителните й думи, това бе най-ужасното нещо, което се бе случвало с което и да е от децата й. Когато Лауро изгуби очите си и се превърна в Олядо — ненавиждаше прякора, ала вече и тя самата го използваше, — си бе помислила, че не би могло да се случи нищо по-лошо. Ала Миро да е парализиран, безпомощен, да не усеща допира на ръката й — това не можеше да понесе. Бе изпитала друг вид мъка, когато умря Пипо, по-различна, когато умря и Либо, изпита и ужасна жалост при смъртта на Марсау. Помнеше дори онази празнота, която я бе обзела, когато спускаха майка й и баща й в пръстта. Ала не можеше да има по-силна болка от болката да гледа как детето й страда и тя не може да му помогне.

Изправи се и понечи да излезе. Щеше да плаче заради него тихо в другата стая.

— М-м-м-м.

— Не иска да си ходиш — каза Куим.

— Ако искаш, ще остана — рече Новиня. — Но трябва да заспиш отново. Навио каза, че колкото повече спиш, поне за известно време…

— М-м-м-м.

— Не иска и да спи — рече Куим.

Новиня сподави непосредствения си отговор, не се сопна на Куим, да му каже, че и сама разбира прекрасно отговорите на Миро. Не беше време за кавги. Освен това тъкмо Куим бе разработил системата, която Миро използваше за връзка. Имаше право да се гордее, да претендира да бъде гласът на Миро. Това бе възможност да се утвърди като част от семейството. И да не го напусне след онова, което научи днес на площада. Това бе начинът му да й прости, ето защо тя сдържа езика си.

— Може би иска да ни каже нещо — вметна Олядо.

— М-м.

— Или да зададе въпрос? — рече Куим.

— Ма. Аа.

— Страхотно — рече Куим. — Щом не може да движи ръцете си, няма да може да пише.

— Сем проблема — каза Олядо. — Преглеждане. Може да преглежда. Ако го пренесем до терминала, ще мога да му пусна буквите и той да ги преглежда и да казва „да“, когато мине буквата, която му е необходима.

— Това ще отнеме цяла вечност — рече Куим.

— Искаш ли да опиташ, Миро? — попита Новиня.

Искаше.

Тримата го отнесоха в предната стая и поставиха леглото му там. Олядо програмира терминала така, че на дисплея да се появят всички букви от азбуката, обърна го, за да го вижда Миро. Написа кратка програма, чрез която всички букви една по една светваха по-силно за част от секундата. Направиха няколко проби, за да се спрат на най-подходящата скорост — достатъчно бавна, за да може Миро да издаде звука, който ще означава „тази буква“, преди да се освети следващата.

Миро на свой ред ускори нещата, като нарочно съкращаваше думите си.

ПРА-СЕ.

— Прасенцата — рече Олядо.

— Да — каза Новиня. — Защото премина оградата с прасенцата?

— М-м-м-м!

— Задава въпрос, мамо — рече Куим. — Не иска да отговаря на въпроси.

— Аа.

— Искаш да узнаеш за прасенцата, които бяха с теб, когато премина оградата ли? — попита Новиня. Искаше. — Те се върнаха в гората. С Уанда, Ела и Говорителя на мъртвите. — Тя набързо му разказа за съвещанието в покоите на епископа, за онова, което бяха узнали за прасенцата, за взетите решения. — Изключването на оградата, за да те спасят. Миро, беше решение за бунт против Конгреса. Сега оградата представлява само едни жици. Портата ще остане отворена.

Очите на Миро се насълзиха.

— Това ли е всичко, което искаше да узнаеш? — попита Новиня. — Трябва да поспиш.

Не, каза той. Не, не, не.

— Изчакай, докато се проясни погледът му — рече Куим. — Тогава ще може да пуснем пак буквите.

Д-И-Г-А Ф-А-Л…

— Дига ао Фаланте пелос Мортос — рече Олядо.

— Какво трябва да кажем на Говорителя? — попита Куим.

— Сега трябва да поспиш, ще ли го кажеш по-късно — рече Новиня. — Той няма да се върне с часове. В момента преговаря за установяване на правила, върху които да се основават отношенията между прасенцата и нас. Да престанат да убиват паши хора по начина, по който убиха Пипо и Ли… и баща ти.

Миро обаче не нскаше да спи. Той продължи да показва буква по буква съобщението си чрез просветлените на екрана букви. Тримата уточняваха онова, което се опитваше да им внуши да кажат на Говорителя. И разбираха, че искаше да му го кажат сега, преди да са свършили преговорите.

Затова Новиня остави дом Кристау и дона Криста да се погрижат за сина й и за малките деца. На излизане от къщи се спря до най-големия си син. Напрягането го бе изтощило; очите му бяха затворени, а дишането — спокойно. Докосна ръката му, взе я, стисна я; знаеше, че не може да я почувства, ала в случая тя утешаваше повече себе си.

Той отвори очи. И съвсем лекичко, почти незабележимо, тя усети как пръстите му притискат нейните.

— Усетих — прошепна му тя. — Ще се оправиш.

Той затвори отново очи, за да спре сълзите. Тя се изправи и тръгна замаяна към вратата.

— Влезе ми нещо в окото — каза на Олядо. — Поведи ме известно време, докато започна да виждам по-добре.

Куим вече беше до оградата.

— Портата е твърде далеч! — извика той. — Можеш ли да се изкатериш, мамо?

Можеше, макар и да не бе лесно.

— Без никакво съмнение — отвърна тя — Боскиня ще трябва да ни разреши да отворим нова порта точно тук.

* * *

Беше вече късно, проваляше полунощ и на Уанда, и на Ела им се доспа. Но не и на Ендър. Бе непрекъснато напрегнат от часове в преговорите си с Шаутьр; химията на тялото му отвърна на напрежението и дори сега да се прибереше у дома, щяха да минат часове, преди да с в състояние да заспи.

Знаеше вече далеч повече за онова, което прасенцата искаха и от което се нуждаеха. Гората беше техният дом, тяхната нация; това беше единствената дефинирана собственост, от която изобщо се нуждаеха. Сега обаче, с нивите с амарант, бяха разбрали, че и прерията може да бъде полезна земя, която трябваше да е под техен контрол. Нямаха обаче понятие от земеизмерване. Колко хектара са им необходими за обработване? Колко земя би могла да остане за ползване от хората? Тъй като прасенцата почти не осъзнаваха собствените си нужди, за Ендър беше трудно да ги притисне.

Още по-трудно бе с понятията за законност и управление. Съпругите управляваха: за прасенцата това бе просто. Ала Ендър в крайна сметка ги накара да разберат, че хората съставят законите си по различен начин, че законите на хората се отнасят до собствените им проблеми. За да ги накара да разберат защо хората се нуждаят от свои закони, на Ендър му се изложи да им обясни начините на съвъкупляване. Забавно му бе да види как Шаутър се ужаси от идеята, възрастни да се съвъкупляват, от това, че мъжете имат равни права с жените при създаването на законите. Идеята за семейство и родствени връзки, отделни от племето, за нея беше „слепота на братята“. Нямаше нищо лошо в това Човек да се гордее от множеството съвъкупления на баща си, ала що се отнася до съпругите, те избираха бащите единствено въз основа на онова, което ще е добро за племето. Племето и индивидът — това бяха единствените величини, които съпругите почитаха.

Най-накрая обаче разбраха, че човешките закони трябва да се прилагат в границите на човешките поселения, а законите на прасенцата — в техните племена. Къде да бъдат границите, бе съвсем друга работа. Сега, след три часа преговори, най-сетне постигнаха съгласие по един-единствен въпрос: законите на прасенцата ще се прилагат в гората и всички хора, които се намират в нея, са длъжни да ги спазват. Законите на хората ще се прилагат в периметъра до оградата и всички прасенца, които влязат в него, са подвластни на управлението на хората. Останалата част от планетата ще бъде поделена по-кьсно. Това не бе кой знае каква победа, ала поне беше някакво съглашение.

— Трябва да разберете — каза й Ендър, — че хората ще се нуждаят от големи пространства земя. Но това е само началото на проблема. Вие искате Царицата на кошера да ви учи, да ви помогне да копаете руда, да топите метал и да произвеждате оръдия на труда. Но тя също ще се нуждае от земя. И за много кратко време тя ще стане далеч по-силна и от хората, и от „малките“. — Всеки един от бъгерите й, обясни той, ще бъде абсолютно послушен и безкрайно работлив. Те бързо ще надминат хората по производителност и сила. След като бъде върната към живот на Лузитания, ще трябва да се съобразяваме с нея при всяка своя крачка.

— Рутър твърди, че можем да й се доверим — каза Човек. А след като преведе на Шаутър, добави: — Дървото-майка също дава на Царицата на кошера своето доверие.

— А давате ли и своята земя? — настоя Ендър.

— Светът е голям — преведе Човек думите на Шаутър. — Тя може да използва всичките гори на другите племена. Вие — също. Даваме ви ги без нищо.

Ендър погледна Уанда и Ела.

— Това е много хубаво — рече Ела, — но техни ли са тези гори, та да ги дават?

— Твърдо не — отвърна Уанда. — Те дори воюват с другите племена.

— Ние ще ги избием, ако ви създават неприятности — предложи Човек. — Сега сме много силни. Триста и двайсет бебета. След десет години нито едно племе няма да може да ни се опре.

— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че сега се занимаваме само с това племе. Ще се заемем с останалите по-късно.

Човек преведе бързешком, думите му се застъпваха една с друга и също тъй бързо дойде отговорът на Шаутър.

— Не, не, не, не.

— Против какво възразява тя? — попита Ендър.

— Вие няма да се занимавате с нашите врагове. Вие дойдохте при нас. Ако отидете при тях, тогава вие също ставате наши врагове.

Точно в този момент в гората зад тях се появиха светлини, Ароу и Лийф-ийтър доведоха Новиня, Куим и Олядо на просеката на съпругите.

— Миро ни изпрати — обясни Олядо.

— Как е той? — попита Уанда.

— Парализиран е — отвърна откровено Куим. Така спести на Новиня усилието да търси думите.

— Носса Сеньора! — прошепна Уанда.

— Но до голяма степен това е временно — рече Новиня. — Преди да тръгнем, стиснах ръката му и той ми отвърна. Съвсем лекичко, но нервните окончания не са мъртви, поне не всичките.

— Извинете ме — рече Ендър, — но този разговор може да водите и в Милагре. Тук имам да свърша друга работа.

— Извинявай — рече Новиня. — Съобщението на Миро. Не можеше да говори, но ни го предаде буква по буква и разбрахме какъв е проблемът. Прасенцата планират война. Като се възползват от предимствата, получени чрез нас. Лъковете и стрелите, увеличената им популация — ще бъдат неотразими. Доколкото разбирам обаче, Миро казва, че техните бойни действия не са само въпрос на завземане на територия. Те са възможност за генетичен обмен. Екзогамия на мъжките. Племето-победител се възползва от дърветата, израснали от телата на убитите във войната.

Ендър погледна Човек, Лийф-ийтър, Ароу.

— Вярно е — рече Ароу. — Разбира се, че е вярно. Ние сега сме най-умното от всички племена. Всички можем да станем по-добри бащи от останалите прасенца.

— Разбирам — каза Ендьр.

— Ето защо Миро искаше да дойдем при теб още сега, тази нощ — рече Новиня. — Докато преговорите не са приключили. На това трябва да се сложи край.

Човек се изправи, заподскача силно, сякаш се готвеше да отлети.

— Няма да преведа това — каза той.

— Аз ще го преведа — каза Лийф-ийтър.

— Престанете! — изкрещя Ендър. Досега не бе повишавал толкова тон. Всички веднага млъкнаха; ехото от вика му сякаш продължи да се носи между дърветата. — Лийф-ийтър, не искам друг преводач освен Човек.

— Кой си ти, да ми казваш, че не мога да говоря с жените? Аз съм прасенце, а ти си никой.

— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че ако позволи на Лийф-ийтър да превежда онова, което ние, хората, говорим помежду си, тогава той е шпионин. И ако тя му позволи да ни шпионира, ние ще се върнем у дома и няма да получите нищо от нас. Ще отнеса Царицата на кошера на друга планета и там ще я възродя. Разбираш ли?

Разбираше, естествено. Освен това Ендър усети, че Човек бе доволен. Лийф-ийтър се опитваше да узурпира ролята му и да го дискредитира ведно с Ендър. След като Човек приключи с превода на Ендъровите думи, Шаутър изпя нещо на Лийф-ийтър. Засрамен, той бързо се върна в гората при другите прасенца.

Ала Човек в никакъв случай не бе само марионетка. Не даде знак, че е благодарен. Погледна Ендър в очите:

— Каза, че няма да се опитваш да ни променяш.

— Казах, че няма да се опитвам да ви променям повече, отколкото е необходимо.

— Защо е нужно това? То е между нас и други прасенца.

— Внимавай — рече Уанда. — Той е много разстроен.

Преди да има надеждата да убеди Шаутър, трябваше да убеди Човек.

— Вие сте нашите първи приятели всред прасенцата. Ползвате се с нашето доверие и обич. Никога няма да направим нещо, което да ви навреди, нито пък други прасенца да получат предимство пред вас. Но ние не сме дошли само при вас. Ние представляваме цялото човечество и сме дошли да научим на каквото можем всички прасенца. Независимо от кое племе са.

— Вие не представлявате цялото човечество. Предстои ви да влезете във война с други хора. Тогава от къде на къде ще ни казвате, че нашите войни са лоши, а вашите са добри?

На Писаро, с всичките му недостатъци, сигурно му е било по-лесно с Атахуалпа.

— Ние се опитваме да избегнем войната с други хора — рече Ендър. — И ако се наложи да я водим, то тя няма да бъде наша война, няма да е опит да получим предимство над тях. Това ще бъде ваша война, опит да ви отвоюваме правото да пътувате между звездите. — Ендър вдигна ръка с отворена длан. — Ние изоставихме човешкото, за да станем рамани като вас. — Стисна пестник. — Хората, прасенцата и Царицата на кошера ще бъдат тук, на Лузитания, едно цяло. Всички хора. Всички бъгери. Всички прасенца.

Човек замълча, опитваше се да смели чутото.

— Говорителю — рече най-сетне. — Това е много трудно. Преди да дойдете вие, хората, другите прасенца бяха… винаги ги убивахме, а в третия си живот трябваше да бъдат наши роби в горите ни. Тази гора някога е била бойно поле и най-старите дървета са на воините, загинали в битката. Най-старите ни бащи са героите от тази война, а къщите ни са направени от страхливците. През целия си живот се готвим да спечелим битките с враговете си, за да могат нашите жени да определят дърво-майка в новата гора-бойно поле, което да ни направи могъщи и велики. През последните десет години се научихме да използваме стрелите и да убиваме отдалеко. С гърнетата и кожите от кабра можем да пренесем вода през сухите земи. Амарантът и корените от мердона ни правят силни, а и можем да носим храна далеч от родната ни гора с масиосите. Зарадвахме се на това, защото означаваше, че винаги ще побеждаваме във война. Ще отнесем съпругите, нашите малки майки и нашите герои до всяко кътче на голямата земя, а някой ден — и към звездите. Това е нашата мечта, Говорителю, а ти сега ми казваш, че искаш да я изгубим — така, както вятърът се изгубва в небесата.

Беше силна реч. Никой от останалите не предложи някаква идея как да отговори Ендър. Човек ги бе убедил поне наполовина.

— Мечтата ви е хубава — рече Ендър. — Това е мечта на всяко живо същество. Желанието, което е коренът на самия живот: да растеш, докато цялото пространство, което виждаш, стане част от теб, подвластно на теб. Това е желанието за величие. Има обаче два начина то да бъде изпълнено. Единият е да убиеш всичко, което не си ти, да го погълнеш или разрушиш, докато не остане нищо, което да ти се противопоставя. Но този начин е греховен. Казваш на цялата Вселена: „Само аз ще бъда велик и за да ми сторите място, всички останали трябва да се откажете от онова, което вече имате, и да се превърнете в нищо“. Разбираш ли, Човек, че ако ние, хората, мислехме по този начин, ако действахме по този начин, можехме да избием всички прасенца на Лузитания до крак и да превърнем тази планета в наш дом. Тогава, ако бяхме тъй зли, какво щеше да остане от мечтата ви?

Човек се опитваше с все сили да проумее:

— Разбирам, че вие ни дадохте големи дарове, докато можехте да ни отнемете и малкото, което имаме. Но защо ни ги дадохте тези дарове, след, като няма да можем да ги използваме, за да станем велики?

— Ние искаме вие да се разраствате, да полетите всред звездите. Тук, на Лузитания, искаме да сте силни и могъщи, със стотици и хиляди братя и съпруги. Искаме да ви научим как да отглеждате много видове растения и различни животни. Ела и Новиня, тези две жени тук, ще работят до края на живота си за създаването на още растения, които да могат да виреят на Лузитания, и всичко добро, което сътворят, ще го дадат на вас. За да можете да се разраствате. Но защо е необходимо дори едно прасенце от която и да е друга гора да умре, за да получите тези дарове? И защо изобщо бихте се засегнали, ако дадем същите дарове и на тях?

— Ако те станат толкова силни, колкото сме сега ние, то тогава какво ще сме спечелили?

Какво очаквам от този брат, запита се Ендър. Народът му винаги се е съизмервал спрямо другите племена. Гората им не е петдесет хектара, нито петстотин — тя е или по-малка, или по-голяма от гората на племето на запад или на север оттук. Онова, което трябва да направя сега, е дело на цяло поколение: трябва да ги науча да осмислят по нов начин стойността на собствения си народ.

— Рутър велик ли е? — попита Ендър.

— Аз твърдя, че е велик — отвърна Човек. — Той е моят баща. Дървото му не е най-старото или най-дебелото, но никой баща, когото помним, не е имал толкова много деца за толкова кратко време след посаждането му.

— Значи децата, чийто баща е той, са донякъде още част от него. На колкото повече деца е баща, толкова по-велик става той. — Човек бавно кимна. — А колкото повече постигнете вие в живота си, толкова по-велик правите баща си, така ли е?

— Ако децата се справят добре, тогава, да — това е голяма чест за дървото-баща.

— Трябва ли да избиете всички останали велики дървета, за да стане вашият баща велик?

— Това е различно — рече Човек. — Всички останали велики дървета са бащи на племето. А и по-малките дървета си остават братя.

Ендър забеляза, че все пак Човек не се чувстваше толкова сигурен. Съпротивляваше се на идеите на Ендър, защото му бяха непознати, а не защото бяха погрешни или неразбираеми. Започваше да вниква.

— Погледни съпругите — рече Ендър. — Те нямат деца. Те никога не могат да станат велики така, както е велик баща ти.

— Говорителю, те са най-великите от всички. Цялото племе им се подчинява. Когато ни управляват добре, цялото племе процъфтява; когато племето се увеличава, тогава и съпругите стават по-силни…

— Въпреки че ни един от вас не е тяхно дете.

— Как би могъл да бъде? — попита Човек.

— И при все това вие добавяте по нещо към величието им. Макар да не са ваши майки или бащи, и те растат с вашия растеж.

— Ние всички сме едно племе…

— Но защо сте едно и също племе? Имате различни бащи, различни майки.

— Защото ние сме племето! Ние живеем тук, в гората, ние…

— Ако дойде прасенце от друго племе и ви помоли да го допуснете да остане, да стане ваш брат…

— Никога няма да го превърнем в дърво-баща!

— Но се опитахте да превърнете Пипо и Либо в дървета-бащи.

Човек дишаше тежко:

— Разбирам — рече той. — Те бяха част от племето. Дойдоха от небето, но ние ги направихме братя и се опитахме да ги превърнем в бащи. Племето е онова, което вярваме, че е. Щом казваме, че племето е всички „малки“ в гората и всички дървета, то тогава това е племето. Макар дори някои от най-старите дървета да произхождат от воини от две различни племена, паднали в битка. Ние ставаме едно племе, защото казваме, че сме едно племе.

Ендър се възхити на ума на този малък раман. Колко малко хора биха били в състояние да осъзнаят тази идея или да я оставят да надхвърли тесните граници на тяхното племе, на тяхното семейство, на тяхната нация.

Човек дойде зад Ендър, облегна се на него, тежестта на младото прасенце натискаше гърба му. Ендър усети дъха на Човек върху бузата си, сетне бузите им се долепиха, и двамата гледаха в една посока. Ендър веднага разбра.

— Ти виждаш онова, което аз виждам — рече Ендър.

— Вие, хората, израствате, като ни правите част от себе си, хора, прасенца и бъгери — всички рамани заедно. Тогава ставаме едно племе и нашето величие е и ваше величие, а вашето — наше. — Ендър усети как тялото на Човек трепереше от силата на тази идея. — Вие ни казвате, че трябва да гледаме на останалите племена по същия начин. Като на едно племе, цялото наше племе заедно, тъй че като израстваме, да израстват и те.

— Можете да пратите учители — рече Ендър. — Братя — при другите племена, които да прекарат третия си живот в другите гори и да имат свои деца там.

— Мъчно можем да поискаме нещо толкова непознато и трудно от съпругите — рече Човек. — Може би е дори невъзможно. Техните умове не са като умовете на братята. Един брат може да мисли за много различни неща. Но жената мисли само за едно: кое е добро за племето и което е най-съществено — кое е добро за децата и за малките майки.

— Можеш ли да ги накараш да го разберат? — попита Ендър.

— По-добре от теб — рече Човек. — Но може би не. Навярно няма да успея.

— Не мисля, че няма да успееш — рече Ендър.

— Ти дойде тук тази вечер, за да сключим договор помежду си, между прасенцата от това племе и вас, хората, които живеете на този свят. Хората извън Лузитания няма да дадат и пет пари за този договор, както прасенцата извън тази гора няма да искат и да знаят за него.

— Ние искаме да сключим същото съглашение с всички тях.

— И в този договор вие, хората, ще обещаете да ни научите на всичко.

— Толкова бързо, колкото можете да разберете.

— И да отговорите на всички въпроси, които задаваме.

— Ако знаем отговорите.

— Когато! Ако! Това не са думи за едно съглашение! Отговори ми направо, Говорителю на мъртвите! — Човек се изправи, оттласна се от Ендър, застана пред него, наведе се малко, за да погледне Ендър отвисоко. — Обещай ни да ни научите на всичко, което знаете!

— Обещаваме.

— Обещаваш също така да възродиш Царицата на кошера, за да ни помогне.

— Аз ще възродя Царицата на кошера. С нея също ще трябва да постигнете съглашение. Тя не е подвластна на човешките закони.

— Обещаваш да възродиш Царицата на кошера, независимо дали ще ни помогне, или не.

— Да.

— Обещаваш да се подчинявате на нашите закони, когато дойдете в гората. И сте съгласни, че онези земи в прерията, от които се нуждаем, също ще бъдат под наша власт.

— Да.

— И ще воювате с всички останали хора на всички звезди в небето, за да ни защитите и да ни допуснете също да пътуваме всред звездите?

— Вече го направихме.

Човек се успокои, отстъпи назад и клекна пак в старото си положение. Прокара пръст по земята.

— А сега за онова, което искате от нас — рече Човек. — Ние ще се подчиняваме на човешките закони във вашия град, както и в прерийната земя, от която се нуждаете.

— Да — отвърна Ендър.

— Не искате да воюваме — продължи Човек.

— Точно така.

— И това е всичко?

— Още едно нещо — рече Ендър.

— Онова, което искате, е невъзможно — рече Човек, — а сега ще поискаш и още нещо.

— Третият живот — каза Ендър, — кога започва той? Когато убиете прасенце и то израсне в дърво, така ли е?

— Първият живот е в дървото-майка, където не виждаме светлината и ядем сляпо плътта на майчиното тяло и сока на дървото-майка. Вторият живот е, когато живеем в сянката на гората, в полусянка тичаме, вървим, катерим се, гледаме, пеем и разговаряме, правим неща с ръцете си. Третият живот е, когато се издигнем и пием от слънцето, най-сетне на пълна светлина, без изобщо да се движим, освен от вятъра; само мислим, а през някой ден, когато братята забарабанят по дънера, разговаряме с тях. Да, това е нашият трети живот.

— Хората нямат трети живот.

Човек го погледна озадачен.

— Когато умираме, дори да ни посадите, не пораства нищо. Няма дърво. Ние никога не пием от слънцето. След като умрем, ние сме мъртви.

Човек погледна Уанда.

— Но в другата книга, която ни дадохте… В нея през цялото време се говори за живот след смъртта, за прераждане.

— Не и като дърво — рече Ендър. — Няма нещо, което можеш да докоснеш или да почувстваш. Или да разговаряш с него. Да получиш отговори на въпросите си.

— Не ти вярвам — рече Човек. — Ако това е вярно, тогава защо Пипо и Либо ни накараха да ги посадим?

Новиня клекна до Ендър, докосна го — не, облегна се на него, — за да може да чува по-добре.

— Как ви накараха да ги посадите? — попита Ендър.

— Те направиха големи дарове, завоюваха голяма почит. Хора и прасенца — заедно. Пипо и Мандачува. Либо и Лийф-ийтър. Мандачува и Лийф-ийтър, и двамата смятаха, че ще извоюват третия живот, ала всеки път Пипо и Либо отказваха. Те настояваха да задържат дара за себе си. Защо ще го правят, след като хората нямат трети живот?

Тогава се чу гласът на Новиня — дрезгав и изпълнен с чувство:

— Какво трябваше да сторят, за да дарят Мандачува и Лийф-ийтър с третия живот?

— Да ги посадят, разбира се — рече Човек. — Също както и днес.

— Какво също за днес? — попита Ендър.

— Ти и аз — рече Човек. — Човек и Говорителя на мъртвите. Ако сключим днес договора, тъй че съпругите и хората да постигнат съгласие, тогава това ще е велик, благодатен ден. Тъй че или ти ще ме дариш с трети живот, или аз ще даря теб.

— Със собствените си ръце?

— Разбира се — рече Човек. — Ако не ми направиш тази чест, тогава аз ще трябва да ти я окажа.

Ендър си спомни картината, която бе видял само преди две седмици: разпарчедисаното, изкормено тяло на Пипо с извадени вътрешни органи, разпръснати край него.

— Човек — рече Ендър, — най-лошото престъпление, което хората могат да извършат, е убийството. А пък един от най-лошите начини то да бъде извършено, е да вземеш жив човек, да го разрежеш и да го заболи толкова много, че да умре.

Човек отново клекна за малко, опитваше се да проумее казаното.

— Говорителю — рече най-сетне той, — в съзнанието си виждам това по два начина. Ако хората нямат трети живот, тогава посаждането им е убийство завинаги. В нашите очи Пипо и Либо бяха решили да запазят тази чест за себе си и оставиха Мандачува и Лийф-ийтър такива, каквито ги виждаш сега, да умрат, без да получат почит за постиженията си. В нашите очи вие, хората, дойдохте иззад оградата на хълма и ги откъснахте от земята, преди корените им да са се развили. В нашите очи вие извършихте убийство, когато отнесохте Пипо и Либо. Ала сега го виждам по друг начин. Пипо и Либо не са искали да отнесат Мандачува и Лийф-ийтър в третия живот, защото за тях това би означавало убийство. Затова те доброволно са жертвали живота си, за да не им се налага да убиват някого от нас.

— Да — рече Новиня.

— Но ако е така, защо тогава вие, хората, след като ги видяхте на хълма, защо не дойдохте в гората и не ни избихте всички? Защо не запалихте голям огън, който да погълне всичките ни бащи и самото дърво-майка?

Лийф-ийтър изкрещя от началото на гората, ужасен, пронизителен вик на непоносима мъка.

— Ако бяхте отсекли едно от дърветата ни — рече Човек. — Ако бяхте убили едно-единствено дърво, ние щяхме да ви нападнем през нощта и щяхме да ви избием до един. А и да оцелееше някой от вас, нашите пратеници щяха да предадат тази история на всички останали племена и никой от вас не би напуснал жив тази планета. Защо не ни убихте заради убийството на Пипо и на Либо?

Тежко задъхан, Мандачува изведнъж се появи зад Човек. Хвърли се на земята с протегнати към Ендър ръце:

— Аз го разрязах с тези ръце — изплака той. — Опитах се да му направя чест, а съм убил дървото му завинаги!

— Не — рече Ендър. Хвана ръцете на Мандачува. Задържа ги. — Вие и двамата сте смятали, че спасявате живота на другия. Той те е наранил, ти — също, да, убил си го, но и двамата сте смятали, че правите добро. Това е било достатъчно, но дотук. Сега знаете истината, както я знаем и ние. Знаете, че когато посегнете с нож на човешко същество, то умира завинаги. Това е последната точка в договора, Човек. Никога не предавайте друг човек на третия живот, защото ние не знаем как да стигнем до него.

— Когато разкажа всичко това на съпругите — рече Човек, — ще чуете такава ужасна скръб, че ще ви се стори, като че ли дървета се чупят в силна, гръмотевична буря.

Обърна се и застана пред Шаутър, поговори известно време с нея. Сетне се обърна към Ендър.

— Вървете си сега.

— Още не сме постигнали съглашението.

— Трябва да говоря с всички жени. Те никога няма да се съгласят, ако сте тук, в сянката на дървото-майка, без да има кой да защити малките. Ароу ще ви изведе от гората. Чакайте ме на склона на хълма, където Рутър е на пост пред портата. Поспете, ако можете. Аз ще представя договора пред съпругите и ще се опитам да ги накарам да разберат, че трябва да се отнесем с другите племена тъй добронамерено, както вие се отнесохте с нас.

Човек импулсивно протегна ръка и докосна Ендър по корема.

— Аз постигнах своето съгласие — каза той на Ендър. — Ще те почитам завинаги, но никога няма да те убия.

Ендър отстрани ръката му и положи длан върху топлия корем на Човек. Изпъкналостите под дланта му бяха горещи.

— Аз също винаги ще те почитам — каза Ендър.

— А след като постигнем съгласие между вашето и нашето племе — рече Човек, — ще ми окажеш ли честта на третия живот? Ще ми дадеш ли възможността да се възправя и да пия от светлината?

— Не може ли да го направим бързо? А не по този бавен и ужасен начин, който…

— И да ме превърнеш в едно от мълчаливите дървета? И никога да не стана баща? Без никаква чест, да служа само със сока си за храна на мръсните масиоси и да дам дървесината си на братята, когато ми запеят?

— Не може ли да го направи някой друг? — попита Ендър. — Някой от братята, който познава по-добре вашия живот и вашата смърт?

— Ти не разбираш — рече Човек. — Това е начинът цялото племе да узнае, че е казана истината. Или ти ще ме отведеш в третия живот, или аз трябва да го сторя с теб, инак няма да има договор. Аз няма да те убия, Говорителю, а и двамата искаме да бъде постигнато съглашението.

— Ще го направя — рече Ендър.

Човек кимна, отдръпна ръката си и се върна при Шаутьр.

— О, Господи — прошепна Уанда. — Как ще имаш сърце да го сториш?

Ендър не можеше да й отговори. Последва мълчаливо Ароу, който ги поведе из гората. Новиня му даде фенерчето си да води; Ароу си играеше с него като дете, увеличаваше и намаляваше силата на лъча, караше го да застива във въздуха и сетне да връхлита като мухите в речните тръстики и храсталаци. Ендър не бе виждал никога някое прасенце да бъде толкова щастливо и игриво.

Ала зад гърба си чуха гласовете на жените в ужасна и какофонична песен. Човек им бе казал истината за Пипо и за Либо, за това, че са умрели завинаги, при това мъчително, за да не убият, както са си мислели, Мандачува и Лийф-ийтър. Чак когато се отдалечиха достатъчно, та жалостивата песен на съпругите стана по-тиха от стъпките им и вятъра в дърветата, хората заговориха.

— Това е меса за душата на баща ми — рече тихо Уанда.

— И за душата на моя — добави Новиня; всички разбраха, че става дума за Пипо, а не за отдавна починалия Венерадо — Жусто.

Ендър обаче не се включи в разговора им; той не познаваше Либо и Пипо, нямаше памет за мъката им. Мислеше си единствено за дърветата в гората. Някога те са били живи, дишащи прасенца — всяко от тях. Прасенцата можеха да им пеят, да говорят с тях, някакси дори да разбират езика им. Ала Ендър не можеше. За Ендър дърветата не бяха хора, не можеха никога да бъдат хора. Ако извадеше нож против Човек, в очите на прасенцата това нямаше да бъде убийство, ала за Ендър щеше да означава да отнеме единствения живот на Човек, който проумяваше. Като прасенце, Човек беше истински раман, брат. Като дърво, той нямаше да е нищо повече от надгробен знак, доколкото Ендър можеше да разбере, доколкото можеше наистина да повярва.

И пак си помисли: аз трябва да убия, макар да бях обещал никога повече да не го правя.

Усети как ръката на Новиня го хвана за лакътя. Облегна се на него.

— Помогни ми — рече тя. — В тъмното съм почти като сляпа.

— Аз имам чудесно нощно зрение — предложи й весело Олядо зад гърба й.

— Млъкни, глупчо — прошепна свирепо Ела. — Мама иска да върви с него.

Новиня и Ендър обаче ги чуха ясно и двамата едвам сдържаха смеха си. Новиня се притисна по-близо до него.

— Мисля, че имаш сърце за онова, което трябва да свършиш — промълви тихо тя, та да я чуе само той.

— Студено и безмилостно ли? — попита той. Тонът му издаваше ирония, ала думите прозвучаха кисело и истинно.

— Достатъчно състрадателно — рече тя, — за да сложиш горещо желязо в раната, след като това е единственият начин да бъде излекувана.

Тя имаше правото да го каже, след като бе почувствала нажеженото желязо да обгаря най-дълбоките й рани; и той й повярва, а сърцето му се отпусна за онова кърваво дело, което го очакваше.

* * *

Ендър не вярваше, че бе възможно да заспи, като знаеше какво му предстои. Ала ето че се събуди от тихия глас на Новиня в ухото си. Разбра, че бяха навън, лежеше в капима, положил глава в скута на Новиня. Беше още тъмно.

— Идват — рече тихо Новиня.

Ендър се изправи. Някога, като дете, би се събудил напълно само за миг; но тогава беше обучен войник. Сега му потрябва известно време, за да се ориентира. Уанда и Ела бяха будни, гледаха го; Олядо спеше, Куим само се поразмърда. Високото дърво на третия живот на Рутър се намираше само на няколко метра от тях. А недалеч зад оградата, в дъното на малката долчинка, започваха къщите на Милагре, които се издигаха ведно със склона на хълма; катедралата и манастирът бяха на най-високия и най-близък до тях хълм.

От другата посока, откъм гората, между дърветата се спускаха Човек, Мандачува, Лийф-ийтър, Ароу, Къпс, Календар, Уърм, Барк-дансър и още неколцина братя, чиито имена Уанда не знаеше.

— Никога не съм ги виждала — рече тя. — Сигурно идват от други братски общежития.

Постигнахме ли съглашение — попита безгласно Ендър. Това е най-важното, което ме интересува. Дали Човек бе успял да внуши на жените да разберат новото схващане за света?

Човек носеше нещо. Завито в листа. Прасенцата мълчаливо го положиха пред Ендър; Човек внимателно го разви. Беше компютърна разпечатка.

— „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ — каза тихо Уанда. — Копието, което Миро им даде.

— Съглашението — рече Човек.

Чак тогава видяха, че разпечатката бе обърната обратно, откъм неизписаната страна на листите. И там на светлината на фенерчето забелязаха бледите, надраскани на ръка букви. Бяха едри и несръчно изрисувани. Уанда беше поразена.

— Никога не сме ги учили как да направят мастило — рече тя. — Не сме ги учили да пишат.

— Календар се научи на буквите — рече Човек. — Като пишеше с клечка по земята. А Уърм направи мастилото от тор на кабра и изсушени масиоси. Така се изготвят договорите, нали?

— Да — рече Ендър.

— Ако не е на хартия, можем да го запомним по различен начин.

— Точно така — отвърна Ендър. — Много добре че сте го записали.

— Направихме някои промени. Съпругите искаха известни промени и аз реших, че ще ги приемете. — Човек посочи с ръка. — Вие, хората, можете да сключвате такива договори и с други прасенца, но не можете да сключвате различни договори. Не можете да учите другите прасенца на неща, на които не сте научили нас. Можете ли да приемете това?

— Разбира се — рече Ендър.

— Това бе по-лесната част. Сега, какво би станало, ако не постигнем съгласие върху правилата? Какво би станало, ако не постигнем съгласие по това, къде свършва вашата прерийна земя и откъде започва нашата? Затова Шаутър каза: „Нека Царицата на кошера да бъде арбитър между хората и «малките». Нека хората да бъдат арбитърът между «малките» и Царицата на кошера. И нека «малките» бъдат арбитър между Царицата на кошера и хората.“

Ендър се зачуди колко ли лесно щеше да се осъществи това. Спомни си, че никой друг човек не можеше да го направи, и колко ужасни бяха бъгерите преди три хиляди години. Техните насекомоподобни тела бяха истински кошмар за детството на човечеството. Дали хората от Милагре щяха да приемат решенията им с лекота?

Е, ще бъде трудно. Няма да е по-тежко от онова, което поискахме от прасенцата.

— Да — рече Ендър. — Можем да приемем и това. Планът е добър.

— И още една промяна — рече Човек. Вдигна глава, погледна Ендър и се ухили. Изглеждаше ужасно, тъй като лицата на прасенцата не бяха създадени, за да се усмихват. — Ето защо се забавихме толкова. Заради всичките тези промени.

Ендър отвърна на усмивката му.

— Ако някое племе на прасенца не подпише договор с хората и ако то нападне някои от племената, които са подписали, тогава можем да воюваме против тях.

— Какво имате предвид под нападение? — попита Ендър. Ако приемеха една обида като атака, то тази клауза щеше да направи забраната за водене на войни нищожна.

— Нападение — рече Човек — е, когато дойдат в нашите земи и убиват братята или съпругите. Не се смята за нападение, ако заявят, че ще воюват, или предложат договор за обявяване на война. Нападение е, когато започнат битката без договор. Тъй като ние никога няма да започнем война, единственият начин това да стане е след нападение от страна на друго племе. Знаех си, че ще попиташ.

Той посочи договора и там наистина внимателно се дефинираше какво се разбира под нападение.

— Това също е приемливо — рече Ендър. Означаваше, че възможността да избухнат войни нямаше да бъде премахната още няколко поколения, може би векове наред, тъй като щеше да отнеме много време да се предложи договорът на всяко племе прасенца в този свят. Ала далеч преди и последното племе да се включи в пакта, помисли си Ендър, щяха да станат ясни предимствата на мирната екзогамия и малцина щяха да искат да бъдат все още воини.

— А сега — последната промяна — рече Човек. — Жените я замислиха като наказание за това, че направи този договор толкова труден. Но аз мисля, че няма да го приемете като наказание. Тъй като ни е забранено да ви отвеждаме в третия живот, след влизането на това споразумение в сила, на хората също ще бъде забранено да въвеждат братята в третия живот.

В първия миг Ендър си помисли, че това бе отмяна на присъдата му: нямаше да се налага да изпълни онова, което и Либо, и Пипо бяха отказали да извършат.

— След договора — рече Човек. — Ти ще бъдеш първият и последен човек, който ще направи този дар.

— Бих искал… — рече Ендър.

— Знам какво би искал, приятелю мой, Говорителю — рече Човек. — На теб то ти се струва като убийство. Ала за мен… когато един брат получи правото да премине в третия живот като баща, тогава той избира или най-големия си съперник или най-истинския си приятел да осъществи преминаването. А това си ти, Говорителю, чакам те още откакто прочетох за първи път „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Много пъти съм казвал на баща си Рутър, че ти единствен от всички хора ще ни разбереш. Сетне Рутър ми каза, че е пристигнал междузвездният ти кораб, че ти и Царицата на кошера сте на борда на този кораб; тогава разбрах, че си дошъл да ме отведеш в третия живот, стига да се справя добре.

— Добре се справи, Човек — рече Ендър.

— Ето — отвърна той, — видя ли? Подписахме договора по хорски образец.

На дъното на последната страница от договора грубо и с усилие бяха изписани две думи.

— Човек — прочете на глас едната Ендър. Другата не можа да разчете.

— Това е истинското име на Шаутър — рече Човек. — Стар-лукър („Наблюдателка на звездите“). Не я бива много с пръчицата за писане — съпругите не използват често инструменти, тъй като братята вършат този вид работа. Затова ме помоли да ти кажа какво е името й. И да ти кажа, че го е получила, защото винаги гледала към небето. Каза, че тогава още не го е знаела, но очаквала да дойдеш.

Толкова много хора вложиха надеждите си в мен, помисли си Ендър. В крайна сметка обаче всичко зависи от самите тях. От Новиня, от Миро, от Ела, която ме повика; от Човек и от Стар-лукър. Също от онези, които се бояха от идването ми.

Уърм донесе купичката с мастило; Календар носеше писалката. Бе тънка дървена пръчица с цепка в края и тясно кладенче, което задържаше малко мастило, след като се топне в мастилницата. Трябваше да я топи пет пъти, докато се подпише.

— Пет — рече Ароу.

Ендър си спомни, че числото пет бе знаменателно за прасенцата. Беше случайност, ала щом смятаха, че е добра поличба, то толкова по-добре.

— Ще отнеса договора на нашата губернаторка и на епископа — каза Ендър.

— От всички документи, запазени в съкровищницата на човешката история… — започна Уанда.

Нямаше нужда да довършва изречението. Човек, Лийф-ийтър и Мандачува грижливо загърнаха книгата в листа и я подадоха, но не на Ендър, а на Уанда. Ендър веднага разбра с ужасяваща яснота какво означаваше това. Прасенцата имаха за него още работа, работа, която изискваше ръцете му да са свободни.

— А сега, след като договорът бе сключен по хорски образец — рече Човек, — трябва да го превърнеш в действителен и за „малките“.

— Подписът не е ли достатъчен? — попита Ендър.

— От тук нататък ще е достатъчен — рече Човек. — Но само защото същата ръка, която подписа за хората, ще утвърди договора и по нашия начин.

— Тогава ще го направя — рече Ендър, — както ти обещах.

Човек протегна ръка и погали Ендър от шията до корема.

— Думата на брата не е само в устата му — рече той. — Думата на брата е в живота му. — Обърна се към другите прасенца. — Позволете ми да говоря за последен път с баща си, преди да застана до него.

Двама от непознатите братя излязоха напред с малките си пръти в ръце. Отидоха с Човек до дървото на Рутър и започнаха да го удрят и да пеят на бащиния език. Дънерът се разтвори почти веднага. Дървото беше сравнително младо, стволът му не бе много по-дебел от тялото на самия Човек; за него беше трудно да влезе в отвора. Ала успя и той се затвори. Барабаненето промени ритъма си, но не спря и за миг.

Джейн прошепна в ухото на Ендър:

— Чувам резонанса от барабанния бой вътре в дървото — рече тя. — Дървото бавно преоформя звука и го превръща в език.

Другите прасенца се заеха да почистят почвата за дървото на Човек. Ендър забеляза, че той щеше да бъде посаден така, че, погледнато от портата, Рутър да остане вляво, а Човек — вдясно от нея; за прасенцата изскубването на капима бе тежка работа; скоро Куим започна да им помага, сетне — и Олядо, и Уанда, и Ела.

Уанда даде на Новиня договора да го държи, докато помагаше в изкореняването на капима. Новиня, на свой ред, го отнесе на Ендър, застана пред него и го погледна право в очите.

— Подписал си го като Ендър Уигин — рече тя. — Ендър.

Името звучеше грозно дори в собствените му уши. Твърде често го бе чувал като обиден епитет.

— По-стар съм, отколкото изглеждам — рече той. — Под това име бях известен, когато взривих родната планета на бъгерите. Може би присъствието на това име в първия договор, подписан между хора и рамани, ще допринесе с нещо да се промени значението, влагано в него.

— Ендър — прошепна тя. Приближи към него, притиснала загърнатия договор към гърдите си; беше тежък, тъй като съдържаше всички страници на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, а върху гърба им бе изписан самият договор. — Никога не съм ходила на изповед пред свещениците — продължи тя, — защото знаех, че ще ме презрат заради греха ми. Ала когато ти изрече днес греховете ми, можах да го понеса, защото знаех, че не ме презираш. Не можех досега да разбера обаче защо.

— Не съм човек, който би презрял другите за греховете им — каза Ендър. — Още не съм намерил човек, за когото да не мога кажа вътрешно в себе си: „Аз съм постъпвал и по-лошо от него.“

— През всичките тези години ти си носил бремето на вината на цялото човечество.

— Да, но няма нищо необяснимо — рече Ендър. — Мисля за това като за греха на Каин. Човек няма много приятели, ала в такъв случай и никой не го наранява много.

Почвата бе почистена. Мандачува заговори на прасенцата, които барабаняха по ствола, на дървесния език; ритъмът им се промени, дънерът отново се отвори. Човек се измъкна навън, досущ като че се раждаше дете. Сетне отидоха до средата на почистения терен. Лийф-ийтър и Мандачува държаха ножове. Човек взе ножовете и им заговори — на португалски, за да могат и хората да разберат, та да имат думите му по-голяма сила.

— Казах на Шаутър, че вие двамата сте изгубили преминаването си в третия живот, поради голямо недоразумение с Пипо и с Либо. Тя каза, че преди да минат още толкова дни, колкото са пръстите на три ръце, и вие ще порастете към светлината.

Лийф-ийтър и Мандачува пуснаха ножовете си и докоснаха Човек леко по корема, сетне отстъпиха назад до ръба на почистения терен.

Човек подаде ножовете на Ендър. И двата бяха изработени от тънко дърво. Ендър не можеше да си представи инструмент, с който дървото да се полира толкова добре и да бъде същевременно тъй остро и здраво. Ала, разбира се, това не бе направено с инструмент. Ножовете бяха излезли от сърцевината на живо дърво, като дар, който да помогне на някой брат да навлезе в третия живот.

Едно бе да знаеш с ума си, че Човек нямаше всъщност да загине. Съвсем друго бе да повярваш в това. Отначало Ендър не взе ножовете. Вместо това хвана Човек за китките.

— За теб това не означава смърт. Ала за мен… Запознах се с теб едва вчера, а тази вечер те смятам за свой брат, все едно, че Рутър е и мой баща. И когато утре слънцето изгрее, няма да мога да говоря отново с теб. Аз чувствам това като смърт, Човек, независимо как го усещаш ти.

— Идвай и сядай под сянката ми — рече Човек, — гледай слънцето през листата ми, облягай гръб на дънера ми. Направи и още нещо. Добави още една история към „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Наречи я „Животът на Човек“. Разкажи на хората как съм бил заченат в кората на бащиното си дърво, как съм се родил в мрак и съм ял от плътта на майка си. Разкажи им как съм напуснал живота на мрака и съм поел в полумрака на втория си живот, за да се науча от съпругите да говоря, а сетне да дойда и да усвоя всичките чудеса, на които Либо, Миро и Уанда ни учеха. Разкажи им как от небето дойде моят истински брат и през последния ден на втория ми живот заедно постигнахме този договор, за да могат хората и прасенцата да бъдат едно племе, не човешко или племе на прасенца, а племе от рамани. Как сетне моят приятел ме отведе към третия живот, към пълната светлина, за да мога да се издигна в небето и да дам, преди да умра, живот на десет хиляди деца.

— Ще разкажа твоята история — рече Ендър.

— Тогава наистина ще живея вечно.

Ендър взе ножовете. Човек легна на земята.

— Олядо — рече Новиня, — Куим. Върнете се при портата. Ела, ти — също.

— Аз ще наблюдавам, мамо — рече Ела. — Аз съм учен.

— Ти забрави за очите ми — рече Олядо. — Аз записвам всичко. Можем да покажем на останалите хора по света, че договорът е бил сключен. Ще можем да покажем и на прасенцата, че Говорителя скрепи договора и по техния обичай.

— Аз също няма да си тръгна — рече Куим. — Дори Светата Дева Мария е стояла в подножието на кръста.

— Можете да останете — рече тихо Новиня. Тя също остана.

Устата на Човек беше пълна с капим, ала не го дъвка много.

— Още — рече Ендър, — за да не усетиш нищо.

— Не е правилно — отвърна Мандачува. — Това са последните мигове от втория му живот. Добре е да усещаш донякъде болките на това си тяло, за да ги помниш, когато си вече в третия живот и отвъд всякаква болка.

Мандачува и Лийф-ийтър казаха на Ендър къде и как да среже. Трябваше да бъде извършено бързо, казаха му те, ръцете им се мушнаха в димящото още тяло, за да посочат кои органи къде трябва да бъдат поставени. Ръцете на Ендър бяха бързи и сигурни, тялото му — спокойно, но макар и да нямаше време да отвърне поглед от кървавата си хирургическа работа, той знаеше че очите на Човек го гледаха, гледаха го, изпълнени с благодарност и обич, изпълнени с агония и със смърт.

Случи се под ръцете му — толкова бързо, че първите няколко минути наблюдаваха как расте. Няколко големи органа се съсухриха, когато от тях израснаха корените; тук-там в тялото се появиха филизи; очите на Човек се разтвориха в последна агония; от гръбнака му нагоре сякаш изригна издънка — първо с две листа, после с четири…

И тогава всичко свърши. Тялото беше мъртво; последните спазми на силата му отидоха да създадат дървото, което се вкорени в гръбнака на Човек. Ендър видя коренчетата и филизите, които израснаха от тялото. Спомените, душата на Човек се бяха пребразували в клетките на новопоникналото дърво. Всичко бе сторено. Третият му живот бе започнал. А когато, не след дълго, на сутринта, слънцето изгрееше, листата щяха да вкусят светлината за първи път.

Другите прасенца се радваха, танцуваха. Лийф-ийтър и Мандачува взеха ножовете от ръцете на Ендър и ги забиха в земята от двете страни на главата на Човек. Ендър не можеше да се присъедини към празненството им. Беше изцапан с кръв, вонеше на тялото, което бе заклал. Изпълзя на четири крака встрани от него, нагоре по хълма — там, откъдето нямаше да може да го вижда. Новиня го последва. Всички бяха изтощени, изцедени от работата и от емоциите през този ден. Не казаха нищо, не направиха нищо, а се проснаха в гъстия калим, всеки се облегна или легна връз някого, търсейки успокоението на съня, докато прасенцата, танцувайки, поеха нагоре към гората.

* * *

Когато слънцето изгря, Боскиня и епископ Перегрино отидоха до портата, за да видят завръщането на Говорителя от гората. Чакаха цели десет минути, преди да забележат раздвижване в подножието на гората. Беше момче, което сънливо изпразваше мехура си върху един храст.

— Олядо! — извика кметицата.

Момчето се обърна, помаха, сетне бързешком пристегна панталона си и тръгна към останалите, които спяха във високата трева. Боскиня и епископът отвориха портата и отидоха да ги посрещнат.

— Глупаво, нали — рече Боскиня, — ала това е моментът, когато нашето въстание изглежда най-реално. Когато аз за първи път прекрачвам отвъд оградата.

— Защо са прекарали нощта на открито? — запита се на глас епископът. — Портата беше отворена, можеха да се върнат у дома.

Боскиня набързо преброи групата извън портата. Уанда и Ела, прегърнати като сестри, Олядо и Куим. Новиня. И там, да, там седеше Говорителя, а Новиня бе положила ръце върху раменете му. Всички бяха в очакване, не разговаряха. Докато Ендър не ги погледна.

— Имаме договор — рече той. — Добър договор.

Новиня вдигна вързопа, увит в листа.

— Те го написаха — рече тя. — За да го подпишете и вие.

Боскиня взе вързопа.

— Всички файлове бяха възстановени преди полунощ — рече тя. — При това не само онези, които спасихме, като ги изпратихме на опашката за съобщения до теб, Говорителю. Която и да е приятелката ти, Говорителю, тя е много добра.

— Тя… Името й е Джейн — каза Говорителя. Сега вече епископът и Боскиня можеха да видят какво лежеше върху изчистената земя на хълмистия склон, под мястото, където бе спал Говорителя. Сега разбраха откъде бяха тъмните петна върху дланите и ръцете на Говорителя, пръските по лицето му.

— Бих желала по-скоро да нямаме договор — рече Боскиня, — отколкото да имаме такъв, заради който се е наложило да убиеш.

— Почакай, преди да съдиш — рече епископът. — Мисля, че нощес се е случило много повече от онова, което виждаме пред очите си.

— Много мъдро от твоя страна, отец Перегрино — рече тихо Говорителя.

— Ще ви обясня, ако искате — каза Уанда. — Ела и аз разбрахме всичко не по-зле от останалите.

— Беше досущ като тайнство — каза Олядо.

Боскиня погледна Новиня с неразбиране.

— Ти си го допуснала да гледа?

Олядо попипа очите си.

— Всички прасенца ще го видят през очите ми някой ден.

Епископът пристъпи до обезобразения труп и докосна филизите на дървото, което израстваше от гръдната му кухина.

— Името му е Човек — рече Говорителя.

— Както и твоето — отвърна тихо епископът. Обърна се, огледа членовете на малкото си паство, които вече бяха извели човечеството една стъпка по-напред, отколкото някога е било. Аз ли съм пастирят, попита се Перегрино, на най-обърканите и безпомощните от овцете? — Хайде, всички. Елате с мен в катедралата. Камбаните скоро ще ударят за богослужение.

Децата се събраха и се приготвиха да вървят. Новиня също се размърда иззад Говорителя. Но се спря, обърна се към него и го погледна с мълчалива подкана в очите.

— Скоро — рече той. — Още малко.

Тя също последва епископа през портата и нагоре по хълма към катедралата.

Месата вече бе започнала, когато Перегрино забеляза Говорителя да влиза в дъното на катедралата. Поспря се, потърси с поглед Новиня и семейството й. Направи няколко крачки и зае място зад тях. Там, където бе седял Марсау в редките случаи, когато цялото семейството идваше заедно на църква.

Задълженията му по месата отвлякоха вниманието му; няколко минути по-късно, когато Перегрино можа да погледне отново, забеляза, че Грего вече седеше до Говорителя. Перегрино си помисли за условията в договора — така, както му ги бяха обяснили момичетата. За значението на смъртта на прасенцето с име Човек, а преди него — за смъртта на Пипо и Либо. Всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото. Младежът Миро лежеше парализиран в леглото, за него се грижеше сестра му Уанда. Изгубената Новиня бе намерила себе си. Оградата, чиято сянка бе толкова тъмна в съзнанието на онези, живели зад периметъра й, сега бе неподвижна и безвредна, невидима, невеществена.

Това бе чудото на нафората, превърнала се в ръцете му в Божия плът. А сега в крайна сметка внезапно намираме плътта Божия у себе си, след като сме си мислили, че сме направени само от кал.

Бележки

[1] Франсиско Писаро (ок.1475 — 1541) — испански изследовател на Южна Америка, който покорява Перу и основава град Лима. — Б.ред.