Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (9)

1000

Има игри. Има и Игри.

Разликата е в дълголетието.

Компютърната индустрия произвежда до хиляда игри всяка година. Както предвидени за дълбината, така и елементарни, за обикновените потребители.

Обикновено играта живее активно около половин година. Разпространява се по законни и незаконни канали. В нея се улавят всички хитрини — и заложените от създателите, и случайните. После умира… като се запазват само при сто-двеста фенове.

Срещат се и изключения — и тогава играта живее с години. Появяват се нови, далеч по-съвършени и красиви игри, но и старата запазва тълпите привърженици.

Има и три изключения, който не умират още от предвиртуалната епоха. „Doom“, „C&C“, и „Mortal Kombat^[1]“. Разбира се, те са се променяли — десетки пъти. Но промените са били по-скоро козметични, отколкото генерални.

„C&C“ е стратегия. Виртуалното й пространство пресъздава цялата планета. На този безропотен полигон нереализирали се Наполеоновци и Жуковци водят безкрайни войни за световно господство, като управляват в несъществуващи щабове измислени армии. Там отеква грохотът на танкови гъсеници и в небето излитат ракети. Разработват се нови, чудовищни оръжия, с атомни взривове се опожаряват до основи световните столици. В тази игра не трябва да си ловък или точен, тук е от значение стратегическото мислене. Казват, че военните много внимателно я наблюдават… и понякога добрите геймъри получават оферти да постъпят на служба в истинската войска. Някои се плашат, но повечето, тъкмо обратното, са привлечени от тази перспектива. И аз съм пробвал тази игра „на войничета“ за възрастни. Според мен тя е безобидна и спокойна. Разкарваш се с красив мундир и разнасяш чашата с кафе из щаба, гъмжащ от дисциплинирани адютанти, и казваш: „А дали да не хвърлим една термоядрена бомба върху Лос Анджелис?“.

През последната година играта леко се промени, сега се започва от лейтенант, който командва малък взвод в тактически операции, изпълнява чужди заповеди и постепенно се издига до поста главнокомандващ на своята страна. Появиха се възможности за военни преврати, предателства, партизанска война „срещу всички“… Не знам, сигурно играта е станала по-интересна. Но аз обичах старите правила.

„Mortal Kombat“ е още по-лесна и обикновена. Това е виртуален бой. Можеш да сложиш една от стотиците готови маски или да измислиш своя, и да участваш в многодневното състезание за правото да се биеш с главния злодей, който мечтае да пороби цялата Земя. Виж, тази игра е извънредно полезна. Никъде другаде не се освобождаваш така пълноценно от излишната пара и отрицателните емоции както на мрачните арени на „Mortal Kombat“, където набиваш пета в противниковото чело или го разбиваш с магически заклинания. Хубава игра. Аз се отбивам да играя един-два пъти месечно, а някои изобщо не напускат бойното поле. Казват, че ако не се злоупотребява прекалено с магията — която, уви, е недостъпна в реалността, — можеш да се научиш добре да се биеш. Но мен това ме съмнява. Все пак едно е „ударът“, усетен с помощта на виртуалния костюм, и друго — истинският прът арматурно желязо, с който са те цапардосали на улицата.

И, разбира се, „Doom“. Същата игра, влизането в която постави началото на виртуалната ера.

Основното й поле на действие се нарича без много усуквания „Лабиринт на Смъртта“. Това наистина е лабиринт — петдесет нива, като част от тях е разположена в сгради и подземия, а друга част — из улиците на Сумрачния Град, подобие на условен мегаполис, завладян от извънземна цивилизация. Дълбина в дълбината, пространство в пространството. Със свои закони и правила.

Играта започва с първото ниво — полуразрушена гара, където геймърът пристига с дрезина, въоръжен с един-единствен пистолет. Гарата е пълна с чудовища — бивши жители на Сумрачния Град, и с други геймъри. Трудно е да се каже кой е по-опасен — чудовищата са по-добре въоръжени, геймърите, разбира се, са по-умни от машините. На гарата можеш да намериш оръжие, защитна екипировка, аптечки, храна. След като се измъкнеш от гарата, отиваш на второ ниво — магистрала, задръстена с изоставени коли… е, и с чудовища и геймъри, то е ясно. За да победиш, трябва да достигнеш до петдесето ниво — древна катедрала в центъра на града, и да унищожиш главатаря на пришълците. Трудна работа. Навремето съм стигал дотам. Но оттогава „Лабиринта“ се е променял поне десет пъти — появяваха се нови сгради, оръжия, чудовища. И, разбира се, нови геймъри, за които играта е наркотик и които вече не си представят живота без престрелки по улиците на Сумрачния Град.

Играта е интересна. Преди всичко защото изисква постоянно общуване с други хора. Не „бой до смърт“, както е в „Mortal Kombat“, не размяна на дипломатически послания и заплахи, както в „C&C“, а именно общуване. Сключване на съюзи, споразумения, някакви житейски хитрини на дребно…

Само че какво толкова необичайно е могло да се случи в пространството на „Лабиринта“?