Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (2)

1

Първите движения са най-трудни. Стаята е малка, бюрото стои в средата, преплетените кабели на компютъра стигат първо до UPS, разположен в ъгъла, после до контакта. Тънка жица осигурява телефонната връзка. До стената с разкошния килим е широкото легло, до отворената балконска врата има малък хладилник. Нищо излишно, само най-необходимото. Преди пет минути проверих какво има в хладилника, така че поне в близкото денонощие не ме заплашва глад.

Обръщам глава наляво, после надясно — притъмнява ми пред очите, но само за миг. Нищо. Случва се.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Високоговорителите са на максимум, намръщвам се и отговарям:

— Наред е. Намали звука.

— Звука — намалявам — съгласява се „Windows-Home“ — по-тихо, по-тихо…

— Стоп, Вики — нареждам аз. Хубава програма. Послушна, схватлива и добронамерена. Малко грандоманка си пада като всички продукти на „Майкрософт“, но трябва да се примиряваме, няма начин.

— Успех — казва програмата. — Кога ще се върнеш?

Поглеждам към екрана. В него сред ореол от оранжеви искри плува женско лице. Младо, симпатично, но общо взето нищо особено. Уморен съм от красота.

— Не знам.

— Трябват ми десет минути за самоконтрол.

— Добре. Но само толкова. След десет минути ще имам нужда от всички ресурси.

Лицето на екрана се мръщи — програмата разпознава ключовите думи.

— Само десет минути — покорно казва „Windows-Home“. — Но отново ще ти обърна внимание, че нивото на поставените задачи невинаги съответства на обема на оперативната ми памет. За предпочитане е да се разшири до…

— Млък! — аз ставам от мястото си. „Млък“ е безусловна команда, след която програмата не смее да противоречи. Крачка наляво, крачка надясно… Ха-ха. Не, това не е опит за бягство, а по-скоро доброволно изгнаничество. Придвижвам се до хладилника, отварям вратичката, изваждам кутийка спрайт, отварям я. По гърлото ми плъзва приятна студенина. Това е почти ритуал — в дълбината винаги ти съхне гърлото. С кутийка в ръка излизам на балкона, в топлата лятна вечер.

В Дийптаун почти винаги е вечер. Улиците са залети със светлини на реклами, тихо бучат преминаващи с бясна скорост коли. Двайсет и пет милиона постоянни жители — най-големият мегаполис в света. От височината на единайсетия етаж няма как да видиш лицата. Допивам спрайта, мятам кутийката долу и се връщам в стаята.

— Неетично е… — мърмори компютърът. Не реагирам и излизам в антрето, обувам се, отварям вратата. Стълбищната площадка е празна и светла, блести от чистота. Докато си играя с бравата, през полуотворената врата се опитва да влезе дребно бръмбарче. Ясно. Ламерски номера. Иронично наблюдавам натрапника — равномерният поток на въздушното течение постоянно го изтласква навън. Най-после успявам да затворя вратата, а бръмбарчето се удря в нея при последния си опит да проникне в апартамента, изведнъж нещо припламва — и насекомото пада на пода.

— Да подам ли оплакване до собственика на сградата? — пита „Windows-Home“. Сега гласът извира от сребърните карфици, забодени в реверите на ризата ми.

— Подай — съгласявам се аз. Все забравям да обясня на програмата, че аз съм собственикът.

Асансьорът ме чака на етажа. Обикновено слизам пеша по стълбите… и надничам в чуждите апартаменти. Нали там и без това не живее никой… но сега бързам. Асансьорът се спуска с шеметна скорост. Излизам на тротоара и се оглеждам за любителя на насекоми. Но не виждам никой подозрителен, всички бързат по работа. Гадинката явно е долетяла случайно и е серийно производство. От тези, дето ще оцелеят въпреки вечните хайки по улиците и изтребването им по домовете.

И аз навремето се бъзиках по същия начин. Но бръмбарчетата много рядко носят интересна информация.

— Льоня, в компания „Поляна“ е постъпило оплакване от наемател номер едно.

— Игнорирай го — измърморвам, без да свалям поглед от мъжа, който върви по тротоара. Ама че образ! Кръстоска между Арнолд Шварцернегер на младини и Клинт Истууд на стари години. Много смешно, няма що. Мъжът улавя подигравателния ми поглед и ускорява крачка.

Вдигам ръка и след миг до тротоара плавно спира жълта лимузина.

— Льоня, компанията „Поляна“ е игнорирала оплакването ти!

— Добре. Нищо.

Това може да се точи до безкрайност, а сега не ми е до игри… Качвам се в таксито, зад волана седи зализан младеж с колосана риза, който усмихнато се извръща към мен. Такива таксиметрови шофьори предпочитам — ошлайфани, неприказливи.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли!

Не вмъква името ми в приветствието — програмата е спряла таксито анонимно.

— Как ще платите сметката?

— Ето така — казвам аз и изваждам от джоба револвера. Силно удрям младежа по слепоочието. Той прави опит да се защити, но не успява. Гледам пребледнялото му лице, разтърсвам го за яката и заповядвам:

— Квартал Ал-Кабар.

— Посоченият адрес не съществува — казва шофьорът. Той е „зашеметен“ и сговорчив.

— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем — елементарното кодче ми осигурява достъп до служебните адреси на „Дийп-разводач“. Можеше и да не бия шофьора, но тогава във файловете на компанията ще се запази информация за пътуването.

— Поръчката е приета — с усмивка казва той, отново е весел и услужлив. Колата потегля. Гледам през прозореца към бързо редуващите се жилищни квартали, към небостъргачите, тъпкани с дребни дийптаунски мошеници, към огромните, разкошни офиси на компаниите. Ето ги дългите сиви корпуси на „Ай Би Ем“, пищните дворци на „Майкрософт“, ажурните кули на „Америка Онлайн“, както и по-скромните офиси на останалите компютърни компании, които диктуват правилата на играта.

Е, фрашкано е и с офиси на фирми за продажба на обзавеждане, плюскане, недвижими имоти, офиси на туристически агенции, транспортни компании, клиники… всяка компания, която що-годе шава, гледа да открие офис в Дийптаун.

Именно това изобилие е причина за процъфтяването на „Дийп-разводач“. Да обикаляш пеш из града е удоволствие, което отнема доста време. Летим по магистрали, удряме спирачки на кръстовищата, свиваме в тунели, пресичаме транспортни възли. Чакам. Можех да заповядам на шофьора да избере най-краткия път — но това ще го принуди да се свърже с диспечерите. И ще оставя следа…

Градът свършва внезапно — сякаш някой исполин отрязва с нож стената от дворци и небостъргачи. Околовръстен път, отвъд него — гора. Гъста, непроходима… Тя отделя от суетата онези, които не желаят да се набиват на очи.

— Намали — казвам аз, след като подминаваме екзотичната плетеница на вечнозеленото манго и продължаваме покрай съвсем нашенски, руски гъсталак. — Спри при следващата пътечка.

— Още сме далеч от квартал Ал-Кабар — казва шофьорът.

— Спри.

Колата спира. Отварям вратата, отдалечавам се на крачка от лимузината. Шофьорът покорно чака. Аз също — да се опразни пътят. Защо са ни свидетели? Ето, най-после…

Прицелвам се в колата, стрелям. Изстрелът е почти безшумен, откатът е слаб, но колата пламва моментално. Шофьорът седи и гледа напред. След няколко секунди такситата на „Дийп-разводач“ стават с едно по-малко.

Чудесно. Нека всичко прилича на веселба на пияни гаменчета. Тръгвам към гората.

— Неетично… — долита от карфиците мрънкането на „Windows-Home“.

— Оптимизира ли се?

— Да.

— Край, сега имам нужда от помощ. Търси скривалище, кодът е „Иван“.

— Светещото дърво — информира програмата.

Оглеждам се. Аха. Ето това е — огромният дъб, който мъждука с вълшебна синя светлина. Само за мен мъждука. Приближавам се, бръквам в хралупата, изваждам голям тежък пакет. Преобличам се в ризата и панталоните от бяло платно, препасвам шарения везан пояс. Къс меч в ножницата, няколко джаджи в джобовете. Скривалището го създадох преди два дни, като използвах незаконно един от компютрите на управлението на задкавказките железници. Техните програмисти са гола вода, дълго няма да забележат това незначително проникване.

— Къде е поточето?

— Вдясно.

Навеждам се над забързания поток и се оглеждам. Няколко пъти плясвам с длан по водата, после започвам да трия с пръст отражението си. Вместо него в потрепващото огледало се изрисуват чертите на русокос и снажен здравеняк. Лицето му е обикновено и добряшко до погнуса.

— Благодаря — казвам на програмата и се изправям. Стоя, любувам се на гората. Откога не съм се измъквал от градската смрад, по дяволите…

— Дали не чакаш мен, юначе? — пита някой зад гърба ми. Обръщам се. От гъстите храсти излиза огромен вълк, стига ми до гърдите на ръст.

— Защо не — казвам аз и му се любувам. Великолепен е, по дяволите! Наистина е сив и не просто сив, ами онзи същински вълчи цвят, в който се смесват светло и тъмносребристото. Козината му тук-таме се е посплъстила, на предната му дясна лапа е кацнал репей.

— Дали да не те изям, юначе? — пита вълкът и се озъбва. Зъбите му са жълти като на пушач, единият е счупен до корен. Стар, печен вълчага.

— Защо се перчиш всуе, от богатирски меч ли искаш да погинеш? — импровизирам аз. — По-добре една услуга ми направи!

Вълкът се усмихва, сяда.

— А как ще ми се отплатиш, богатирю?

— С три бона в зелено — уведомявам го аз. Вълкът доволно кимва, потрива с лапа муцуната си. После пита:

— Ал-Кабар?

— Позна.

— Мисия?

— Кражба.

— А поръчителят кой е?

Повдигам рамене. Отговорът е също толкова риторичен, колкото и въпросът. Поръчителите не обичат гласността.

— Ще се пробваме — решава вълкът. — Готов ли си?

— Напълно.

— Сядай.

Яхвам вълка и в лек тръс се понасяме през гората. Инстинктивно се пазя от клоните, вълкът тихичко се киска. Нищо, нека се кефи.

След броени минути изскачаме от гората. Под нозете ни се стеле жълт пясък. Жега е, адска жега и сме принудени да примижаваме от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено. Доста е красиво. Наблизо през пропастта е хвърлен… хм… нека го наречем мост. Тънка като струна нишка. Единият й край свършва при опасващата града стена, другия край държи в ръцете си изродска каменна статуя, към десет метра висока. Муцуната на статуята е отвратителна.

— Яко ще се озорим… — отбелязва вълкът. — Не си ли се цанил много евтино, а, Иване, царски сине?

— Само господ знае… — отговарям, докато оглеждам внимателно статуята. — За моста ме предупредиха…

— Какво точно ще крадем?

— Ябълки — сладки, румени…

— Ето защо си се маскирал така… — вълкът се киска отново. — Какво толкова има в тия ябълки?

— Не знам — скачам от гърба на вълка и заставам редом с него, без да свалям ръка от козината му. — Чуй, след миг се връщам, отивам да пийна лимонада…

— Действай — казва вълкът и се озърта.

Затварям очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Трепнах, станах от мястото си. Пред очите ми са малките екрани с пустинята, пропастта, статуята, града в далечината. Доста добре нарисувано. Бива си ги дизайнерите на Ал-Кабар.

Виртуалният шлем е тежък, това е един от най-претрупаните серийни модели на „Сони“. С прекрасни цветни екрани, чудесен звук, вградени микрофони и климатична инсталация, която издухва в лицето въздух със съответната температура. Сега лъха пустинна жега… Свалих шлема, сложих го на масата до клавиатурата. На монитора се появи познатото женско лице, прозвуча въпросът:

— Прекъсваш ли потапянето, Льоня?

— Не. Ще чакаш.

В реалния свят стаята ми е същата като във виртуалността. Само че зад прозореца вместо лятната вечер на Дийптаун е влажна петербургска есен. Тихо ръми дъжд, в далечината свири клаксон. Отворих хладилника, извадих кутия спрайт. Ще утоля жаждата си истински… Не се стърпях и надникнах през балкона. Разбира се, долу я няма празната кутия, която хвърлих на улицата във виртуалността. Какво пък, да заличим разликите.

Избърсах с метнатата на стола риза мокрите си от пот коси, седнах пред компютъра, проверих кабела, който свързва виртуалния костюм с дийп-платката. Костюмът действаше, леко забавяйки движенията, сякаш стъпвах по пясък. Малко по-силно влачех левия крак — програмата пак зацикля. Добре, после ще я настроя.

Като сложиш шлема, все едно пъхаш глава в гореща фурна. Големи гадняри са тия от Ал-Кабар, заобиколили са се с максимален дискомфорт…

Отново гледах виртуалния свят, но засега е условен като евтина анимация. Зърнесто изображение, красива, но леко недодялана рисунка. С тоя компютър толкова.

Повече не ми и трябва. Какво е дълбината без човека?

Примигнах, отпуснах се, опитвайки се да вляза във виртуалността самостоятелно. Разбира се, нищо не става. Не съм в пустинята, а пред клавиатурата вкъщи… Наложи ми се да се пресегна и да набера командата:

deep

А сега — „Enter“.

Над пустинята лумна с безброй цветове дийп-програмата. Още миг виждах екранчетата, меката подплата на шлема, после съзнанието ми се замъгли. Мозъкът направи опит да се съпротивлява, но къде ти! Дийп-програмата въздейства на всички.

Само че се срещат и такива хора — по един на триста хиляди, — които не губят напълно връзка с реалността. Те могат сами да изплуват от дълбината. Дайвърите.

Като мен, например.

Вълкът се ухилва насреща ми.

— Накваси ли гърлото, богатирю?

— Да.

Разглеждам се, за да видя дали всичко е наред. Във виртуалността тялото ми е обикновена рисунка, която компютърът транслира в една или друга точка на Дийптаун и околностите му. Виж, мечът на пояса и джунджуриите в торбата не са само рисунки. Те са „етикетчета“, пускови програмни фрагменти, които ще ми потрябват сега.

— Ще действаме така — решавам аз. — Преминавам сам през моста. После изнасям трофеите и се спасяваме.

— Ти решаваш — съгласява се вълкът.

Вървя по пясъка, горещият вятър не мирясва и дори изпитвам чувството, че песъчинките боцкат очите ми. Това вече не е заслуга на шлема. Мозъкът ми усеща същото, което би трябвало да усеща в истинска пустиня.

Статуята става все по-близка и по-реална. Рогата глава с озъбена паст, набраздени от каменни мускули лапи. Сигурно е ифрит. Зле познавам арабската митология. В лявата си ръка ифритът стиска тънка нишка.

Мост от конски косъм.

Катеря се нагоре се по крака на изрода. Колко нелепо изглежда сега тялото ми в празната стая — представям си как потреперва и се хваща за въздуха… я да не се разсейвам…

Последният метър е най-труден. Опирам се на възлестото каменно коляно, опитвам да се вкопча в дланта — не успявам. За легалните посетители на Ал-Кабар със сигурност има някакъв друг път…

А пък аз съм принуден първо да се кача върху гранитния фалос на изрода. Чувам как вълкът се киска. Мамка му. На него му е смешно…

Най-после съм на дланта. Проверявам с крак колко е изопната нишката — тя леко се разклаща. Като струна е. Далеч долу в ниското са скалите и небесносинята лента на реката.

— По-смело, юначе! — крещи вълкът.

Не е възможно по тоя мост да минават редовите виртуаладжии. Нещо не е наред…

Дланта, на която стоя, изведнъж потреперва и бавно се свива. Мостът-нишка трепти, всеки миг ще се скъса. А над мен се надвесва озъбената мутра на чудовището, което е оживяло.

— Ти кой си? — гръмогласно изревава то и ми проглушава ушите. На руски, между другото!

— Гостенин! — изкрещявам, опитвайки се да изскубна краката си от хватката на гранитните пръсти.

Чудовището се изкикотва:

— Гостите не носят забранени неща!

Показалецът на дясната ръка се понася към мен, сякаш за да ме смачка. Инстинктивно замижавам. Но чудовището само тиква пръст в меча.

Да, това не е елементарната беззащитна шофьорска програма на „Дийп-разводача“, а отлична охранителна система с псевдоинтелект, с един порядък по-добър от „Windows-Home“. Как ли е изчислила родния ми език?

— Гостите не идват неканени!

— Мен ме поканиха!

— Кой?

Налага се да играя ва банк…

— Ти нямаш право да чуеш името му!

— Аз имам право на всичко — съобщава чудовището.

И пръстите се сключват.

Сега трябва да последва изход в реалността. Като следствие на „смъртоносното“ въздействие. Иначе мозъкът като нищо ще си въобрази, че наистина изпадам в шок от болката, с всички последствия.

Защитите на дийп-програмата би изключил само един самоубиец.

Или дайвър.

Обезобразеното ми тяло лежи върху дланта на чудовището. Черепът е сплескан, едното око гледа към прашното знойно небе, другото — каменния нокът. Ифритът високо, доволно се кикоти, после изкрещява:

— Ти, дошлият в облика на вълк, запомни неговата съдба!

Аха, значи така е определил езика… слушал е разговорите ни. Но не му е стигнал „умът“, за да разбере с кого си има работа…

Чудовището пак се вкаменява. Изчаквам още миг, после ставам. Тялото ми бавно се сглобява в едно цяло. Обикновеният юзър на дийп-технологията сега би се освестил в реалността, пред недоволно врещящия компютър.

Дали защитната програма на Ал-Кабар отчита съществуването на дайвърите?

Чудовището не помръдва. Аз съм мъртъв, отдавна съм мъртъв… Предпазливо стъпвам върху нишката на моста…

— Ти кой си?

Пак почва… Изглежда реагира тъкмо на докосването до „моста“. Насадих се от трън на глог.

— Този, над когото ти нямаш власт — отвръщам.

— А кой има власт над тебе?

Нещо ново.

— Аллах — отговарям напосоки.

Този път чудовището така ме сплесква със свободната си ръка, че аз частично се изплисквам от дланта му. И назидателно произнася:

— Не ти, крадецо, ще споменаваш името на Великия.

Да, програмата има по-скоро американско, отколкото арабско чувство за хумор. Лежа и разсъждавам. Пак се изправям на крака. Засега чудовището не помръдва.

— Вики, има ли заобиколен път? — питам аз.

— Това е единственият външен канал — незабавно ме информира моят компютър. Гласът плува и губи интонациите си… наистина трябва да купя още памет… — Всички други линии на Ал-Кабар се отварят само със заповед отвътре.

— А силово решение? — докосвам дръжката на меча. Програмата-вирус с локално въздействие е нищо работа, дори не трябва да се тегли от вкъщи. Издърпвам меча, удрям — и…

— Каналът ще бъде разрушен.

Да, разбира се. Чудовището не случайно държи моста в ръка. Ликвидираш ли защитната програма, нишката над пропастта ще се скъса.

— Кофти тръпка.

— Не разбрах.

— Млък…

Разглеждам чудовището. Каменните му клепачи са полузатворени, от пастта му виси като сталактит дълга лига. Това е чисто менте, камуфлаж за виртуаладжиите със слаби нерви. Обикновена „пазачка“ на входен гейт. Някъде дълбоко в „нишката“ минава каналът за връзка с квартала Ал-Кабар. Там се носят сигналите, с които се заповядва дали да бъде пуснат или унищожен неканеният гостенин…

— Хей, Иване, царски сине, аз бързам! — провиква се вълкът. Да, трябва да се действа. Засега програмата ме е отхвърляла автономно, но е напълно възможно следващия път в работата да се включат истинските програмисти на Ал-Кабар. И виртуаладжиите, и консерваторите.

— Съживявай сянката — нареждам аз.

Тъмният силует върху дланта се размърдва, придобива обемност, изправя се, придобива цвят. Правя физиономии на двойника, той гримасничи в отговор.

— Води сянката — заповядвам. — Търси паролата.

Кратка пауза — машината се рови из дисковете, за да зареди в паметта на „сянката“ всичко, което се знае за Ал-Кабар. После двойникът стъпва върху моста. Разбира се, с това не печеля нищо. Освен време.

— Ти кой си? — реве чудовището и сграбчва сянката. Аз едва се спасявам от мърдащите пръсти, пълзя по здраво стиснатия юмрук, скачам върху нишката.

— Ти пък кой си? — долита зад гърба ми. И замахът на десницата ме изпраща при краката на чудовището. Ставам на пихтия. Лежа възнак и разглеждам двойника си, който се мята в пестника на статуята.

Да, свършил съм добра работа… качествена…

— Кой си ти? — повторно пита чудовището.

— Този, над който ти нямаш власт — двойникът продължава да отвлича пазача.

— А под чия власт си?

— Под своя.

Интересно, с още колко видове смърт за крадци се е запасило чудовището? Я какви зъби и рога има… хм, то и фалосът ще му свърши работа…

— Защо си дошъл тук?

— За да намеря власт над себе си.

— Хайде премини и я намери.

Ръката се разтваря, чудовището се вкаменява. Лежа и дишам с отворена уста. Двойникът стои неподвижно на ръба на дланта.

— Вики, откъде са взети отговорите на сянката?

— От общодостъпния файл на Ал-Кабар — „Процедура за съставяне на виртуална молба за назначаване“.

Вълкът се приближава и прошепва:

— Какво стана?

Обяснявам.

— Ти да не си случайно Иван глупака, а Иване, царски сине? — пита вълкът.

Затрайвам си, защото той е прав. Разбира се, че е трябвало да проуча всички файлове. А не само крадените данни за вътрешното виртуално пространство на квартала.

— Вики, сливане — командвам аз.

Сякаш нещо ме всмуква в „сянката“. Сега това тяло се превръща в основно. Вече допуснато на моста.

Впрочем, победата е пирова. Стражът е рапортувал, че някакъв посетител се опитва да премине моста. Значи ще имам посрещачи.

А онзи, който се опитва сам да се пребори с тълпата, е обречен. Във всяко пространство, дори във виртуалното.

Е, няма как. Време е да тръгвам… по косъма над бездната.

Честно казано, на практика процедурата е невъзможна. Дори за професионален въжеиграч. Защото мостът не е въже, а именно нишка над пропастта. Кулите на Ал-Кабар в далечината са примамливи и недостижими.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Затварям и отварям очи. Виждам пред себе си картинка с пропаст, опъната над нея нишка и сгради в далечината. Даже ме досмешава. Гледам къде стъпвам и внимателно местя стъпала по нишката.

Това е само картинка. Тук няма гравитация, а рисуваното тяло няма център на тежестта. Просто стъпвай по нишката и всичко ще е наред… Майтап — излиза, че дъното на пропастта е само бегло скицирано… значи планинската река е моя фантазия… някой друг би видял долу в ниското скупчени дървета или потоци лава…

Сега, когато подсъзнанието ми не участва в играта, разстоянието се преодолява бързо. След половин минута съм от другата страна на моста.

Нишката хлътва между зъбците на крепостната стена. Ръбът на стената е широк и там вече стоят двама, които явно ме причакват. Доста добре са нарисувани тия шкембести здравеняци с мечове на кръста, единият е с чалма, другият е плешив… Когато стъпих върху „тухличките“ на стената, веднага прошепнах:

— Вики, включвай дийпа…

Пред очите ми блясват огнени искри. Да, днес попрекалих с включванията и изключванията на подсъзнанието. Утре със сигурност ще ме цепи глава, ще получа сърцебиене и ще съм абсолютно скапан. Но нищо. Дано доживея до утре…

А ето ги и посрещачите — вече с нормален човешки облик.

— Ти пристигна бързо, гостенино — казва плешивият. Има добродушна физиономия на арабски стражник от детска пиеса за Синдбад Моряка. И вторият е карикатурно поарабчен, но изглежда доста по-зловещо, святка с очи и не изпуска дръжката на меча. Да, само боен вирус ми липсва в машината…

— Другите по-бавно ли пристигат? — питам.

— Още никой не е преодолял този мост — любезно ме осведомява плешивият стражник. — Балансирането върху конски косъм не е в човешките възможности.

— Тогава раят пустее — с въздишка казвам аз. Като че ли вече не аз командвам събитията, а те мен. Не ми харесва такъв обрат.

— Затова пък в ада има място за всички.

Хубаво обещание.

— Да тръгваме.

Какво пък, ще се подчиняваме. Ще сме послушни и учтиви. Нали сме на чужда територия…

От стената се спускат широки стръмни стълби. Слизаме надолу. Добрият стражник е отпред, сумтящият недоброжелател — отзад. Грижливо го ингнорирам и гледам само кубето на добрия. Точно на темето има голяма брадавица. Интересно дали наистина е нарисувана, или подсъзнанието си прави майтап? Но би било неразумно човек да излезе от дълбината, за да провери подобна дреболия…

Кварталът Ал-Кабар е малък. Във виртуалността заема не повече от квадратен километър. Впрочем това нищо не означава. Някои фирми — такива като „Майкрософт“ например — предоставят на сътрудниците си цели дворци. Евтино и ефектно. Други се задоволяват с такива стандартни стаички, че се чудиш — от какъв зор им е изтрябвала виртуалността?

Явно и Ал-Кабар е от тях. Надниквам в един от прозорците на ниската каменна сграда, покрай която минаваме.

Оборудване… прекалено непознато, за да бъде идентифицирано. Няколко човека зад бюрата. Единият държи епруветка. Ха, химически опити във виртуалното пространство! Това е нещо ново. Има смисъл само ако се работи върху много отровни вещества… или с бактериални среди. Ще си вземем бележка.

— Къде ме водите? — питам охраната. Кубето не се обръща, но отговаря:

— При директора на корпорацията.

Той не назовава име, но и без това е казано много. Ал-Кабар е транснационална корпорация, специализираща се в производството на лекарства, в телефонните комуникации, май и в нефтодобива… Независимо, че целият реквизит е арабски, тя се контролира от Швейцария. Нейният директор Фридрих Урман е прекалено голяма клечка, за да си бъбри с всеки посетител.

Готви ми се топло посрещане.

Спираме при малка беседка, обвита с лоза, подбутват ме в гърба и аз влизам. Охраната остава пред прага.

Вътре помещението е далеч по-голямо, отколкото изглежда отвън. Огромен павилион с басейн по средата, където бавно плуват сънени, лъскави риби. До басейна — масичка с две кресла. Твърде много цветя, дори започвам да долавям уханието им.

И няма никой.

Какво пък… Ще почакаме. Сядам в креслото.

Леко не съм на фокус… както се и очакваше. Сега сондират канала ми за връзка. Опитват се да определят откъде съм дошъл, какъв обем информация мога да приема и предам за една секунда, наличните ми програми…

Хайде, действайте. Минавам през шест наети „за еднократно ползване“ рутъра. И всичките достатъчно защитени срещу атаки. И накрая — платен интернет гейт в Австрия, точно през който съм влязъл във виртуалността.

Следите ще останат, но няма да отведат до никъде.

Във всеки момент могат да прекъснат връзката, да ме „изритат“ от квартала. Само че какво ще спечелят… всички нещица-програмки, които са в мен, незабавно ще се задействат. Почти нищо няма да остане за проучване. А аз много ги интересувам, това е очевидно…

— Проследен е първият рутър — информира „Windows-Home“.

Бързи са. Поклащам глава — и в този миг празното кресло срещу мен се запълва.

Господин Фридрих Урман не зачита арабския колорит. Той е по шорти, с риза на цветенца. Възстар, жилав, сериозен.

— Добър ден… дайвър — произнася той. На руски. Гласът е неестествен, прекаран през програма-преводач.

Ето я и причината за толкова високата чест.

— Страхувам се, че грешите, господин директор.

— Когато преди половин година създадохме моста, имахме само една цел, господин дайвър. Да открием вас. Той не може да бъде преодолян от човек, намиращ се във виртуалността. — Урман скъпернически се усмихва. — За първи път виждам истински дайвър.

Едно на нула… не в моя полза.

— А аз за първи път виждам истински мултимилионер.

— Ето, виждате ли, срещата ни вече дава резултати.

„Windows-Home“ шепне:

— Проследен е вторият рутър.

Урман се мръщи — изглежда, и той получава някаква информация. После се интересува:

— Извинете, през колко компютъра минахте, за да стигнете тук?

— За съжаление, не помня.

Урман повдига рамене.

— Как да ви наричам?

— Иван царския син.

Кратка пауза — после усмивка. Обяснили са му.

— О, руски приказен герой. А вие руснак ли сте?

— Нима това има значение?

— Да, напълно сте прав… Господин дайвър, доколкото разбрах, вие сте проникнали в нашия квартал незаконно…

— Нима? — учудвам се аз. — Честно казано, просто търсех работа. Прочетох обявата ви, минах през моста… подчиних се на чудатите охранители…

Едно на едно.

Фридрих Урман пляска с ръце.

— Да… наистина! Но ние и без това нямаме претенции към вас, господин дайвър. Освен заради странните неща, които носите в себе си…

Бавно, демонстративно изпразвам джобовете си. Гребенче, носна кърпа, огледалце.

— Ето. Да ви дам ли меча?

Урман размахва ръце:

— Господи, защо? Нали нямаме намерение да влизаме в схватки? Хайде да си поприказваме…

— Проследен е третият рутър.

— Колко жалко, че остава все по-малко време за приказки — с въздишка казвам аз.

— Да, но времето никога не стига. И така, господин дайвър, имам причини да предполагам, че някои лица биха искали да се сдобият с доста от разработките ни. И даже са се изхитрили да наемат дайвър… за да пожънат чуждите плодове.

— Ябълчици — уточнявам аз.

— Да, именно. При нас работи добър руски програмист, който създаде красива форма за съхранение на информацията… — Урман плясва с ръце и въздухът до нас започва да се замъглява и сгъстява. След миг се появява малко дръвче, отрупано с плодове. — Предполагам, че най-голям интерес предизвиква малката зелена ябълка на долното клонче.

Поглеждам към мечтания плод. Той е дребен, неузрял и червив.

— Как мислите, дайвър, колко биха платили конкурентите ни за този файл?

— Към десет хиляди — малко завишавам цената аз.

Урман ме гледа недоумяващо. Уточнява:

— Десет хиляди долара?

— Да.

— Честно казано, дори сто хиляди ще са малко… Добре, да допуснем, че предлагам сто и петдесет хиляди на човека, който се е опитвал да открадне файла. При условие, че той започне да ни сътрудничи… срещу нормално, добро заплащане.

— Това да не е лекарство против рак? — питам.

Урман клати глава:

— Не. Тогава нямаше да има цена. Само лек за настинка е, но много ефикасен. Готвим се да започнем производството му, но само след като се разпродадат запасите от по-неефикасни лекарства. Та какво ще кажете за офертата ми?

— Страхувам се, че ще ви огорча — казвам аз, като се опитвам да не мисля за предложената сума, — но кодексът на дайвърите директно забранява подобни споразумения.

— Добре — Урман става. — Очаквах подобен отговор. И ценя вашата позиция.

Той отива при дръвчето и с известно усилие откъсва ябълката. Междувременно устните му мърдат — явно произнася парола.

— Заповядайте.

Ябълката е в дланите ми. Доста тежичка е — сигурно има два мегабайта. Няма смисъл да се пробвам да я копирам, трябва да я взема със себе си. Пъхам ябълката в пазвата си — тоест прикачвам файла към виртуалната си обвивка. Поглеждам Урман.

— Действам ва банк — сериозно казва Урман. — Жертвам твърде перспективна разработка. Предайте я на господин Шелербах и го поздравете лично от мен. Само за едно ви моля — елате после при нас, за да си поговорим за постоянно сътрудничество. Няма да крия, точно сега много, много се нуждаем от услугите на дайвър.

— Четвърти рутър — проследен… пети рутър — проследен… тревога! Тревога! Тревога!

— Добре — аз също ставам от мястото си. Всичко е твърде изненадващо… никога не съм очаквал от един сериозен бизнесмен толкова щедри жестове. — Обещавам да дойда. А сега, прощавайте…

— Не, господин дайвър, сега вие ще ме прощавате. Спокойно ще напуснете територията ни, но само след като бъде установен истинският ви адрес. За да имаме гаранция за току-що даденото обещание.

Решетъчните стени на павилиона потъмняват, сякаш са покрити с плътна наметка. Правя крачка — коства ми големи усилия. Не отсичат, а само забавят канала за връзка. Движенията на Урман стават накъсани, всичко плува пред погледа ми, ябълката в пазвата ме притиска към пода, гласът на „Windows-Home“ заглъхва и губи интонация:

— Тревога… тре… во… га…

Така значи. Добрите играчи са мултимилионери.

— Вики, намали детайлите! — шепна аз и продължавам да се пресягам към масата. Само програмата да ме разбере, само да се подчини без уточнения…

Павилионът се променя. От стените изчезват плетениците на орнамента, цветята остават без пъпки, окапва и част от дребните листенца, загрубява текстурата на ризата на Урман.

За сметка на това аз се докопвам до играчките си на масата, сграбчвам носната кърпа. От голяма полза са тия нещица за лична хигиена.

Махам с кърпата — движението е забавено, сякаш всичко става под водата, — и бляскава светлинна плоскост разсича задрямалия малък свят на павилиона. Едни наричат тази програма „лепка“, други — „път“. И едното, и другото е вярно. Програмата търси чужди канали за връзка и започва да ги използва за мои цели.

Много, много нова, рядка и почти безотказна програма.

Част от стената рухва и се отваря изход към улицата. Изглежда съм използвал канала за връзка на самия Фридрих. Грабвам огледалцето и гребенчето, хуквам.

От стената изхвърчат назъбени остри копия. Защитната програма на Ал-Кабар. Скачам — правя отчаян опит да се промуша между копията.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Климатичната инсталация на шлема обдухва лицето ми с леден въздух. По екранчетата бавно пълзи тънка линия — процентът на изтеглената информация, а под нея хищно се свива отворът на стесняващия се канал за връзка. Ето как изглежда в действителност красотата на най-напрегнатите виртуални схватки. Линии, буквички, цифрички. Схватка между програми, модеми, байтове информация.

Не искам. Адски е гадно и тъжно.

— Дийп! — нареждам аз.

Веднага ме заболява главата, но какво толкова! Прехвърчам между копията, падам на пода. Бляскавата лента се дипли по улицата и рути всичко по пътя си. Сградите се сгромолясват, стената с грохот се пръсва на парчета. Лентата прескача дерето. Напред…

Насреща ми изскачат одевешните охранители. И двамата размахват мечове, но и аз вече съм измъкнал моя. Чий вирус ще излезе по-сръчен и бърз?

Моят.

Подарък ми е от един познат, Маниака, спец по компютърни вируси. Подаръчето е убийствено — въздухът под удара на острието избухва и като уригване на дракон помита охранителите. Те изгарят на мига. Превръщат се в черни овъглени скелети.

Маниака си пада по красивите ефекти. Сега компютрите на охранителите са се задръстили, защото са заети със страшно важна работа — пресмятат числото „пи“ с точност до милион знака след десетичната запетая. Не са им останали ресурси дори за да издърпат операторите си от виртуалността. Чудесно, нека се потъркалят в дълбината, вместо да сядат на други машини…

— Неетично… — скръбно шепне „Windows-Home“.

Бягам по лентата. Каналът за връзка е прекрасен, след секунди вече съм на стената. Лентата под краката ми пружинира, подбутва ме, кара ме да бързам. Кикотя се, но все пак се оглеждам.

Охо!

Какво става в Ал-Кабар! Улиците са пълни с хора, по лентата вече тичат други охранители, а от една сграда изпълзява нещо огромно, усукано, неприятно. Нямам желание да се взирам.

По-бързо…

Лентата прескача чудовището и като дъга се опира в земята. Охранителят отново е оживял, размърдва се, вдига лапи — скъсва моста нишка, но не успява да ме докопа. А не може и да се помести, защото е направо прикован към своя канал за връзка.

На последните метри лентата внезапно се раздрусва и прави опит да ме отхвърли. Програмистите от Ал-Кабар са успели да възстановят контрола.

Но вече е късно, аз съм стъпил на земята и при мен дотичва сивият вълк.

— Сядай, Иванушка, време е да изчезваме! — крещи той.

С един скок се мятам на вълка и се оглеждам за последно. От лентата скачат охранители, над пропастта се рее крилата сянка.

— Сакс! — шепнешком изричам любимата ругатня на виртуаладжиите. Сакс — това е „зависнал“ компютър, отказващата да работи програма, прокисналата бира или потеглящия пред носа ти тролей. В дадения случай — прекалено интензивното преследване. Нямаме време, за да изтеглим на спокойствие съдържащата се в „ябълката“ информация и да се изпарим. Трябва да бягаме, да прикриваме следите си.

Моят партньор с вълча кожа ги може тия работи.

Търчим през пустинята, после се шмугваме в гората. Тичешком ни следват размазани сенки — охранителите са пожертвали застрашителния си облик в името на скоростта.

— Далеч ли е потерята, Иване, царски сине? — пита вълкът.

— Близо е! — признавам аз.

— Ох, Иване, не ще те отърва! — реве вълкът.

Изваждам гребенчето, счупвам го и го хвърлям зад гърба си. Чува се страхотен трясък — зъбците се разхвърчават, забиват се в земята и прорастват, превръщат се в исполински дървета. Движенията на тичащите сред тях охранители стават вяли, сънливи — пространството е пренаситено с внезапно възникнали обекти и вражеските компютри затъват сред изобилието от безполезна информация.

За съжаление, номерът е стар и методиката за противодействие е прекрасно отработена. Повечето охранители са успели да стеснят зрителното си поле или да намалят детайлизацията на изображението, и са прескочили опасното място. По-точно това не са го направили самите охранители, а техните дийп-програми. Отпаднали са предимно непрофесионалистите, включили се в преследването от ентусиазъм.

— Ох, Иване, силиците ми привършват! — крещи вълкът. Не разбирам дали наистина се вълнува, или прекалено се вживява в играта на приказки?

Идва ред и на огледалцето. Когато го хвърлям назад, инак въздържаният ми „Windows-Home“ крясва:

— Неетично е!

Разбира се, че е неетично. И още как. Това вече не са детинщините с бързорастящите баобаби, не е дори локалният меч-вирус. Това е логическа бомба със забележителна мощност.

На мястото, където е паднало огледалцето, се образува и светкавично се разраства малко езеро. Част от охранителите цопват в него и „потъват“, изчезват безследно. Останалите безпомощно спират на брега.

В тази част на виртуалността всички линии за връзка са абсолютно блокирани. Зоната ще е непроходима поне два часа — после езерото ще пресъхне.

— Откъде взе джундурийките? — пита вълкът.

— От Мария Сръчната — след кратко колебание казвам аз. Честно казано, точно този прякор ми даде идеята за днешния маскарад… Вълкът няма да ме издаде. Пък и на него може да му потрябват такива програмки.

— Ще го имам предвид. — Вълкът благодари, бързо се озърта и пита: — Имаш ли нещо за десерт, юначе?

На хоризонта се задава дракон — бойна програма-прехващач от висша класа. Драконът е триглав — очевидно с трима души оператори, плюс обичайния арсенал — нокти, зъби и огън. Към сто най-разнообразни вируса и яка защита. Над езерото драконът само леко намалява скоростта.

— Десерта го сервирах в началото — признавам си аз.

— А защо не взе повече? На приказки ще ми играе, само три неща ще ми взима — и край, така ли? — ръмжи вълкът. Разбира се, че не е прав — тук няма как да носиш със себе си големи количества бойни вируси. Но и двамата сме изнервени.

Вълкът решава нещо и рязко завива встрани, като бяга все по-бързо. Спира толкова рязко до един голям мъхест пън, че аз изхвърчам на земята. Внимателно ме оглежда и прескача пъна.

Лично аз предпочитам да използвам вода, когато променям облика си. Ручей, река, или най-малкото пълен черпак. Но върколаците са консервативни.

Вълкът се премята във въздуха и се превръща в човек. Млад мъж със семпъл сив костюм и лачени обувки. Моят приятел дайвърът както винаги е елегантен. Пада, моментално става, пак скача и се превръща в мое точно копие.

— Вики, трябва ми ручей! — командвам аз, защото съм проумял замисъла му. А бившият вълк вече ме е хванал за раменете и с вик: „Няма време!“ ме хвърля през пъна.

Не е кой знае колко приятно да се подложиш на въздействието на чужда мимикрираща програма. Едва успявам да прошепна: „Вики, замри!“, да не би грижовният „Windows-Home“ да се възпротиви на превъплъщението.

Във вълча кожа съм бил много отдавна, когато виртуалността тепърва се бе образувала и всички си играеха на метаморфози. За щастие не ми се налага да заставам на четири крака — промяната е само външна. Откопчавам меча, подавам го на новия Иван царски син, той грабва оръжието и скача на раменете ми.

— Дий, кранто! — изкрещява той и ме сритва с токове. Хуквам напред, тъкмо навреме — над дърветата се показва драконът. Пикира над нас и изхвърля три огнени струи. Точно на пътя ни лумва пожар.

— Хайде! — крещи партньорът ми и шепнешком допълва: — Довечера, на обичайното място…

С едно рязко движение го хвърлям от гърба си и побягвам, а след мен се сипят проклятия.

Драконът кръжи над нас за секунда, после прави прост избор и каца при приказния герой. Страхливият му партньор не го интересува.

Точно това се искаше.

Тичам настрана и шепнешком казвам:

— Вики, тегли новите файлове!

Зад гърба ми кипи бой. Впрочем, краткотраен. Върколакът успява да закачи дракона с меча, но вирусът е безсилен срещу защитите на програмата-прехващач. Около върколака закипява бял снежен облак и той замира.

Замразяване. Край. Приятелят ми е вън от играта — вече си е у дома, сваля виртуалния шлем. А пред озъбените муцуни на дракона е копието му, заедно с всичките си трофейни програми… стига, разбира се, да са били у него.

Драконът леко перва с лапа вкочаненото тяло, което се пръсва на ледени парчета. И трите глави се навеждат над тях… търсят откраднатата ябълка.

А аз бягам.

Ябълката в пазвата ми става все по-лека — информацията изтича в моя компютър. Криволича между дърветата, после спирам, за да може „Windows-Home“ по-лесно да тегли файла.

До мен достига ревът на дракона — не е намерил откраднатото и е разбрал каква е работата.

Кой е по-бърз?

Драконът отново литва в небето. Лесно ще ме намери — придвижванията във виртуалността оставят следи. Стоя и чакам.

— Трансферът на файла е приключен.

Край. Това е победа.

— Изход — командвам аз.

— Сериозно? — уточнява „Windows-Home“.

— Да.

— Изход от виртуалността — съобщава компютърът. Пред очите ми святкат разноцветни искри. Светът губи яркостта си… превръща се в избледняла, плоска картина.

— Успешен изход от виртуалното пространство! — казва радостно „Windows-Home“. Гласът в слушалките е рязък и прекалено висок. Върху екранчетата на шлема на фона на гъста синева се рее или по-скоро пада бяла човешка фигурка. Познатото лого на дийпа, дълбината, виртуалния свят.

Свалих шлема и учудено примигнах срещу монитора. Там се мъдреше същата картинка.

— Благодаря ти, Вики — казах аз.

— Никакви проблеми, Льоня — отговори „Windows-Home“. Научих я на тази дребна любезност преди около седмица. Приятно е, когато програмата изглежда по-човечна, отколкото се полага.

— Терминал.

Панелът на терминала замести синевата. Включих се ръчно към шестия компютър-рутър, който беше устоял на атаките, и снех своя достъп. После анулирах временния адрес в Австрия.

Главните нишки са прекъснати. А сега ме търсете, момчета от Ал-Кабар. Пресявайте пак файловете в дирене на „Иван царския син“. Дайвърът се измъкна от капана.

Вече без да прибягвам до гласовото управление, изключих „Windows-Home“, изпаднах в триизмерната нортънова таблица, отидох на диск „D“, където се съхраняваше цялата виртуална плячка плюс малка колекция вируси. Ето го файла на „ябълчицата“ — мегабайт и половина. Прилича на най-обикновен документ за текстовия редактор „Advanced-Word“. Впрочем, към него са прикачени още две нищо и никакви файлчета на… защитни програмки? Пуснах сканиращата програма, разработена точно за такива изненади.

Аха. Точно така. Програми-идентификатори, които са длъжни да унищожат файла, ако той попадне в чужд компютър.

Наясно сме с тия номера. И отдавна сме се застраховали — програмите-идентификатори просто не виждат моя компютър. Съхранявам на диск „D“ точно такива опасни неща.

Вътре в самия текстови файл скенерът също откри изненада: някаква малка програмка, която най-вероятно се включва при опит да бъде прочетена информацията. Друго не бях и очаквал. Изкопирах файла първо на магнитна, после и на лазерна дискета. И се заех с изтърбушването на ябълката от градините на Ал-Кабар.

Оказа се невъзможно ликвидирането на защитните програми, без да се унищожи текстът. Наложи се просто да ги „зашеметя“, да ги извадя от работен режим. После се заех с изненадата от пълнежа. Разрязах файла на двайсет парченца, отделих защитната програма. Тя се оказа абсолютно непознат полиморфен вирус, който — а това вече беше неприятно! — бе успял да се закачи за моя компютър. След два часа работа, от която се откъсвах само за да изпия таблетка аспирин и да отида до тоалетната, стана ясно, че няма да се справя с вируса.

Вече беше късна вечер — време, в което хакерите току-що са се хванали за работа. Опаковах вируса с част от текста и се обадих на Маниака.

Наложи ми се да изчакам около две минути, докато вдигне слушалката. Провървя ми — като нищо вече можеше да броди из виртуалността, безразличен към звънци, пожари, наводнения и всички останали досадни житейски проблеми.

— Моля?

— Маниак, аз съм.

Гласът на хакера леко омекна.

— Привет, Льоня. Какво има?

— Нов вирус за твоята колекция.

— Дай го насам! — каза Маниака и светкавично затвори слушалката.

Включих модема и изпратих изненадата на Ал-Кабар в хищните ръце на създателя на вируси. Извадих от хладилника хляб и салам и отидох в кухнята да сложа чайника. Със сигурност Маниака ще си поиграе с вируса към половин час. Около десет минути ще го разбива, после около двайсет минути ще се наслаждава на структурата му, ще се смее, отбелязвайки неудачните решения и ще се мръщи, когато намира онези ходове, които лично на него още не са му хрумвали. Той се занимава със създаването на нефатални вируси от времената на Московската Конвенция, която се бе примирила с неизбежното и бе легализирала изработката им. Прави добри вируси, които могат да накарат всяка машина да увисне, без да унищожават заложената в нея информация.

Но Маниака позвъни след три минути.

— В Ал-Кабар ли си гостувал? — попита той с меден глас.

— Да — нямаше смисъл да лъжа. — Как се справи толкова бързо?

— Не съм се справял. Това е мой вирус, приятелче.

Не се досетих за нищо по-добро от това да кажа:

— Извинявай…

Маниака или просто Шура в обикновения живот, беше много сериозен:

— Ти какво, да не си им отмъкнал някоя програма?

— Не беше съвсем отмъкване. Но общо взето — да, това беше вградено във файла…

— Свързва ли се с някой друг по модема? След като получи този файл?

— Не.

— Значи си късметлия — уведоми ме Маниака. — Нали разбираш, това не е обикновен вирус, а пощенска картичка.

Не разбрах и Маниака ме просветли:

— Картичка с обратен адрес. Ако вирусът установи, че на компютъра има комуникационно оборудване, той лепва за всяко твое писмо още едно — мъничко, невидимо… пощенска картичка. Без текст, но за сметка на това с обратен адрес. Писмата заминават заедно, а после, вече от чуждия компютър, картичката отпътува в службата за сигурност на Ал-Кабар.

Направо всичко ми изстина отвътре.

— Разкарах вируса от моята машина…

— Не си разкарал самия вирус, а лъжливите отражения, които е създал. Специално за приспиване на бдителността. Масовите програми засега не откриват картичката — прекалено рядък екземпляр е.

— И какво да правя сега?

— Да черпиш по бира — подсмихна се Маниака. — Сега ще получиш от мен писмо, в него има лекарство. Специален антивирус. Без хелпове е, просто пускаш бат-файла да проверява машината. Имай предвид, че ще работи дълго, продуктът не е комерсиален, а нещо като… лична застраховка срещу собствения вирус.

— Благодаря.

— Аха. За малко да загазиш яко, Льоня.

— Много хакери се навъдиха — измърморих аз. — А защо, по дяволите, никога не си ми споменавал за тая джаджа?

— Ами откъде да знам, че се занимаваш с компютърни кражби? — с право ми възрази Маниака. — Питай ме следващия път, когато тръгнеш да се вреш из разни змиярници. Добре, пускай модема.

След две минути стартирах получения антивирус. Наистина работеше бавно, на всяка минута уведомяваше, че е намерена „пощенска картичка“. Полиморфът беше плъзнал из целия компютър.

За малко да загазя, вярно е.

Поглеждайки към екрана, си направих огромен сандвич, налях си чаша чай и излязох на балкона. Вече бе тъмно, пръскаше лек дъждец. Въздухът беше влажен и студен.

Дайвърите ги погубва самонадеяността. Опасностите на виртуалния свят не са страшни за нас и това полека-лека приспива бдителността ни.

А най-жалкото е, че ние изобщо не сме професионалисти. Кой знае защо от хакерите не стават дайвъри — те възприемат виртуалния свят като реалност.

За сметка на това дайвър станах аз, посредственият художник от фалиралата преди три години фирма за компютърни игри, който получи като обезщетение стар компютър и се набута в дълбината. Един от стотината оцелели до днес.

Провървяло ми е.

Сигурно просто ми е провървяло.