Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (42)

11

Опитвам кафето. Рецептата на момичето от Ростов не ми допада. Но най-странното е, че изобщо съм в състояние да усещам вкусовите нюанси.

— Преценката на това кафе е въпрос на вкус — казва Неудачника, като отмества чашата. — Сигурно е така.

— Усещаш ли вкуса? — интересува се Вики.

— Да.

— По кой начин? Във виртуалността той е само спомен за нещата, които сме опитвали в реалния свят! Ако ти не си човек, тогава…

Усещам, че агресивността й нараства, но нищо не мога да направя.

— Опитвам се да си представя дали такова количество сол може да подобри вкуса на кафето. Май не може.

— Пробвал ли си преди нещо аналогично на кафето?

— Само като твой гост. Аз… — Неудачника ме гледа, колебае се. — Дори не мога да кажа, че изобщо се храня.

Очевидно това е някакъв праг, отвъд който Вики губи търпение.

— Лъжеш — казва тя убедено. — Ти просто лъжеш! Знаеш ли, размърдай се до площад Винер, там има клуб на UFO-маниаци. Те ще ти се зарадват! И ще ти повярват!

— Аз не моля никого да ми вярва — отговаря тихо Неудачника.

Скачам от мястото си:

— Стига! Спрете и двамата! Вики, аз му вярвам!

— Льоня, ти се самонавиваш! — Вики подчертано игнорира Неудачника. — Та ти не си експерт по компютърни технологии, нали? Не си могъл да проследиш сигнала му и си повярвал! Какво ти става! Той е човек, той притежава човешки познания и поведение. Човек е! Можеш ли да ми докажеш обратното?

Неудачника гледа стената.

— Аз — не. Той може — поглеждам Неудачника в лицето. — Кажи й, моля те. Докажи го.

— Не мога нищо да докажа.

— Ти ми помогна да изляза от капана — прошепвам аз. — Не знам как го направи, но ти ми даде част от своите способности, от силата си. Помниш ли? Ами направи същото и за Вики!

Неудачника вдига очи.

— Леонид, не съм ти давал нищо. Нямам право да се намесвам във вашия живот.

— Но…

— Ти се справи. Сам. Не ти достигаше единствено вяра, че това е възможно. Необходима ти беше цел, за която да се бориш. Ти срещна мен и намери тази цел. Повярва, че всичко тепърва предстои, че светът няма да се срути като картонена къщичка, няма да пропадне в дълбината. Аз ти помогнах да намериш вяра.

Клатя глава. Не, не бих могъл! Не бих могъл да направя това сам!

Неудачника не свежда поглед.

— Нищо не съм ти дал, Леонид. Нищо, освен неприятности. Извинявай. Нямам право да правя такива подаръци.

— Момче, моля те, не го баламосвай! — казва рязко Вики.

— Неудачник… Ейлиън… — слагам ръката си на рамото му. — Но нали на теб така или иначе ще ти се наложи да доказваш кой си. Да обясняваш, ако не на нас, то на учените и политиците…

Млъквам по средата на изречението. Неудачника поклаща глава.

— Нищо няма да обяснявам на никого. Това е безсмислено и не е нужно.

— Но контактът…

— Що е контакт? — усмихва се той. — Сияещ звездолет на поляната пред Белия Дом? Дългокрака блондинка, поднасяща цветя на виолетов крокодил със скафандър? Трюмове, пълни с машини и прибори, галактическа енциклопедия, записана върху хиляда и един синтетични елмази? Лекарство против рака и средство за управляване на метеорологичната обстановка? Или не, по-скоро е друго… летящи чинии изпепеляват градове, човечеството води партизанска война срещу разумните медузи? Та нали вие по-скоро ще повярвате в тези истории, Леонид. Спомни си човека, който командваше междузвездните армии! Спомни си за „Лабиринта“! Това ли са контактите? Ти повярва в мен. Ти реши, че съм пришълец. Че е настъпил мигът на контакта…

— Но щом си дошъл тук при нас — изкрещявам аз, — значи има нещо! Ти искаш да ни кажеш нещо!

— Не.

И това е всичко. Разбирам го и не виждам смисъл да продължаваме разговора.

— Аз просто живея тук. Ти не можеш дори да си представиш, Леонид, колко различни сме с теб. Аз никога няма да стъпя на земята — нямам с какво да стъпвам по нея. И не мога да ти стисна ръка, защото нямам ръце.

— Но тук ти си човек! — казва Вики.

— Да. Ако искаш да опознаеш небето, стани небе. Ако искаш да опознаеш звездите — стани звезда… — Неудачника ме поглежда накриво, и се усмихва: — Ако искаш да опознаеш дълбината, стани дълбина. Аз станах човек, доколкото това беше възможно.

— Това ли е твоят метод на познание? — иронично пита Вики.

— Да.

— Защо, щом като сме толкова различни? Щом като не сме си нужни?

— Уморих се. Прекалено дълго бях сам — не е ясно дали Неудачника се извинява, или се опитва да я убеди. — Нуждаех се от тези спомени… градът и хората, вкусът на кафе и мирисът на накладен огън. Това ми беше нещо чуждо, но сега ще ми остане завинаги. Твоето недоверие, и вярата на Леонид. Тези, които ме убиваха, и тези, които ме спасяваха. Не исках да ви причинявам неприятности, не исках да преча. Това е принцип… който не може да навреди.

— Принцип за теб… — казвам аз.

— Да. Вие живеете по други закони. Не съм аз този, който ще съди кои са по-добрите.

— Тогава ти си намерил най-доброто място да се появиш на Земята — кимвам на Неудачника. — Свобода и ненамеса. Всичките цветове на живота — от белия до черния.

— Разбира се.

— А на мен не знам защо ми се стори друго — казвам аз. — Че си способен не само да вземеш от нас… ароматите и вкусовете, думите и цветовете. Но и да ни научиш на нещичко… е, разбира се, не как се разпръскват облаци или се лекува грипът… но поне на доброта.

— Леонид, добротата е само дума. Аз не мога да убия живо същество, но това не е морал. Това по-скоро е физиология.

Това вече наистина е краят.

Искаше ми се да намеря отговор, да намеря идеал. Да намеря чудото, за което от много отдавна няма място на Земята. Няма значение дали ще е дошло от звездите, или ще е родено от мрежата. Навярно Човека Без Лице е знаел това, когато ми предложи да отида в „Лабиринта“.

Но чудото не го е грижа за нас, то е съвсем чуждо. Неговата доброта не е по-възвишена от уригване след ядене.

— Ако се опитам да обясня своята етика — казва Неудачника, — ще ми се наложи да премина на езика на физическите закони и математическите формули. Ако се опитам да ви представя моята наука, ще трябва да пиша поеми и да рисувам картини. Разбираш ли? Разликата не е в нивото на развитие. Разликата е в самата основа. Ние не можем да си дадем нищо и не можем да вземем нищо един от друг. Това, което получих, са само спомени. Емоции. Но нима мислиш, че са се запазили в човешкия им вид?

— Да, така мислех.

— Ти грешеше, като мислеше така, Леонид. Скоро ще си тръгна от вас и всичко ще се промени. Ще се променя аз самият, спомените ми също.

Отдалечавам се от масата, поглеждам през прозореца, където проблясват илюминациите на Дийптаун. Може би ти беше прав, Човеко Без Лице? За Неудачника не бива да се съди с човешки мерки. Ето на — аз се опитах, и какво излезе?

— Да допуснем — казва зад гърба ми Вики, — че ти не лъжеш. Ти наистина си ни чужд. Да речем, че си пришълец от звездите. И нямаш нищо общо с хората. Разкажи ми тогава…

Може би Вики започва да вярва. Сега, след като се е скрила зад израза „да допуснем“, ще започне да разпитва Неудачника за неговата етика и култура, за конструкцията на кораба и принципите на междузвездното пътешествие.

И това също е идея…

— Оставям ви за минута — казвам, без да се обръщам.

Вики не протестира, сигурно е решила, че временно ще изляза от дълбината.

Не…

Нарисувана стена, нарисуван прозорец — пробивам ги с ръка, пристъпвам — и се озовавам над града. Сгради, реклами, пешеходци, коли…

Вече ме няма, тялото ми е изчезнало. Просто се плъзгам по въздуха.

Сякаш са се осъществили хакерските мечти и фантазиите на холивудските режисьори. Виртуалността, такава, каквато трябва да бъде. Свобода на посоките и формите.

По-нататък.

Описвам кръг над двореца на „Майкрософт“, огромно, чудовищно разпростряло се здание, щедро обсипано с прозорци. Снижавам се, опитвам се да определя местонахождението на сървъра на елфите.

Надолу по ето тази улица…

Със сигурност съм невидим за околните. Нося се над главите на минувачите по-бързо от колите на „Дийп-разводач“, като се прехвърлям от сървър на сървър.

Какво търся всъщност? Следите от битката, утихнала преди два-три часа? Виртуалното време е сгъстено, едва ли ще намеря нещо. Но все пак трябва да го сторя.

Ето…

Къщичката на елфите, опустялата улица. В далечината се мярка такси и изчезва.

Стъпвам на тротоара и се превръщам в човек.

Труповете на охранителите на Дибенко вече са изчезнали. Или са ги вдигнали, или те сами са се разпаднали. Но на мястото, където се бяха хванали гуша за гуша върколакът и Човека Без Лице, асфалтът все още е разтопен и вдлъбнат. Единствената следа.

Само че какво ми дава това?

Обикалям край вдлъбнатината и преценявам струва ли си да тегля от къщи търсещи програми и да сондирам пространството. Не, разбира се, това е безсмислено. Обичайните методи няма да помогнат.

От пресечката бавно излиза такси и потегля в посока към мен. Прекалено бавно, за да е случайност. „Дийп-разводач“ са прословути със скоростта си.

Какво пък, струваше си да се очаква засада.

Толкова съм сигурен, че от таксито ще слезе Дибенко, че не познавам веднага мъжа насреща.

— Стрелеца? А? — жизнерадостно възкликва Гилермо и се запътва към мен. — Ти ли си, Стрелец?

Мълча. Началника на отдела за сигурност на „Лабиринта“ продължава да ми е симпатичен. Много жалко.

— Ти Стрелеца ли си? — пита Гилермо. — Искам да съм сигурен, кажи ми!

— Здрасти, Вили — казвам аз. Върху лицето му веднага разцъфтява усмивка:

— Здрасти! Знаех си, знаех си аз… — Гилермо поглежда косо разтопения асфалт и цъка с език: — Яко! Напечено беше, а?

— Да.

— Стрелец… — Вили разперва ръце. — Страшно ми е неприятно, наистина! Аз дори бях против това да ви обвинят в нанасяне на щети! Но там — обиден поглед нагоре — решиха да ви сплашат. Това е неправилен метод!

— И сега какво?

Гилермо въздъхва и без да щади шикозния си костюм, сяда върху асфалта. Настанявам се до него. Седим при остатъците от Ромкиния погребален огън, сякаш сме две хипита от различни поколения, едното улегнало, но все така демократично, а другото — в самия разцвет на протеста си.

— Подозирах, че това произшествие е дело на вашите ръце — казва Вили. — Много необичайна и кръвопролитна схватка. Да… чаках ви на свой… ъ-ъ… страх и риск.

— Защо? — питам аз. — За да се опитате да ме приберете на топло? Няма да стане. И преди нямаше да ви се уреди въпросът, а сега пък изобщо няма да стане.

Гилермо застава нащрек, но не прави опити да ме разпитва.

— Не, не, Стрелец. Изобщо не съм сигурен, че точно вие сте виновен за нашите ядове. Може би вината е в недоразуменията с Ал-Кабар? А?

Намига ми заговорнически. Някакъв тих бунт срещу ръководството на „Лабиринта“.

— Стрелец, бих искал да подновим сътрудничеството си. В края на краищата, вие пръв заподозряхте необикновеността на Неудачника. И не бива да страдате заради това!

— Благодаря.

— Но и ние не можем да останем настрана! Нали проникването стана на наша територия! От правна гледна точка въпросът е много сложен, по-лесно е да го разрешим с добро… по човешки. Нали сме хора!

Не очаквах от „Лабиринта“ подобна експедитивност. Явно бързо са се светнали какво става!

— Вили, — казвам аз — няма никаква полза от цялата тази работа. Знаете ли кое е общото ни нещастие?

— Ал-Кабар? — бързо пита Гилермо. — Или мистър Хикс?

— Не, Вили. Ние всички искаме по нещо от Неудачника. Аз мечтаех за някакво благо за всички. Е, нали знаете, някакво общо, абстрактно щастие, което той би могъл да ни даде…

Гилермо кимва с разбиране.

— Вие, очевидно, искахте да се сдобиете със слава, със своя дял при разпределянето на технологиите, които той би могъл да даде…

Махване с ръце в знак на протест. Да бе, да, „Лабиринта“ не е комерсиална организация, слушали сме ги тия песни…

— Вили, той няма намерение да общува с нас! Изобщо. Ние не му трябваме.

Изглежда наистина го шашнах.

— Не му трябваме? — възкликва Гилермо.

— Абсолютно. Той се е спрял тук, за да си отдъхне. А сега възнамерява да продължи пътя си сред звездите.

Гилермо бавно прави две-три дъвчещи движения и пита:

— Пътя си сред звездите?

— Да…

— Какви звезди?

Изглежда никой не разбира другия…

— Вили, Неудачника е чужда форма на живот, струва ми се — енергийна, разумът му кардинално се различава от…

Млъквам.

Някак нелепо звучи всичко!

Сега, когато Неудачника го няма наблизо, изпитвам почти същия скептицизъм като Вики.

— Енергийна форма на живот… — много учтиво, любезно, сякаш общува с болен, повтаря Гилермо. — Да. Интересно.

Кой от двама ни е по-голям идиот?

— Вили, хайде да обменим информация. Като начало на нашето сътрудничество.

— Май вече знам вашата информация — Вили хитро намига. — А?

— Затова пък аз мога във всеки един момент да се срещна с Неудачника и да си общувам с него. А?

— Той при вас ли е? — бързо пита Гилермо.

Мълча.

— Като знак за сътрудничество… — мърмори Вили. Да, не по собствена инициатива е дошъл тук! Или поне не само по собствена! Сега ръководството на „Лабиринта“ в паника решава — дали да му позволи да бъде откровен, или да не…

— Мога да си отида — отбелязвам аз.

— Добре! — Вили вдига ръце. — Предавам се! Вие победихте, Стрелец! Както винаги — победихте!

Не реагирам на комплимента, но Вили не го и очаква от мен. Потрива се между веждите и тържествено произнася:

— Ние не оценихме веднага феномена Неудачник. Това ни е голямата грешка. Обаче вниманието на „Лабиринта“ към клиентите изигра позитивна роля… Когато вашите усилия и усилията на нашите дайвъри не дадоха никакъв резултат, започнахме да издирваме входния канал на Неудачника. Търсихме, търсихме… и не го намерихме.

Чакам продължението. Гилермо хитро ми намига я кара нататък:

— Запознат ли сте с теорията за паралелните светове, Стрелец?

— Само от фантастиката.

— Това е съвсем сериозна теория, Стрелец. Паралелно с нашия могат да съществуват и други светове. Невидими, недостижими… но напълно реални. Не е по силите ни — засега — да взаимодействаме с тях по обикновения начин. Но виртуалността е друго нещо. Потоците информация живеят по свои закони. Компютърната мрежа е най-мощният в историята на човечеството механизъм за намаляването на ентропията. Независимо от нашата воля, от желанието ни, тя влияе върху физическите закони на света. Потоците информация пътуват по мрежата, натрупват се, създават центрове, в които се трансформира самата природа на Вселената.

— Информацията не може да променя природните закони — бързо казвам аз.

— Така ли? Когато в ограничен обем пространство става усложняване на структурата — това се отразява на цялата Вселена. Доста слабичко, разбира се. И все пак мирозданието се поразклаща. Всеки предмет, създаден от човешки ръце, носи в себе си както положителен, така и отрицателен заряд. Дървената тояга не е била само оръжие, не! Тя е била аномално явление, подредена структура в един хаотичен свят. Но това се е компенсирало — ако не с друго, то с купчина стружки и стърготини. По-сложно явление става книгата. Обемът информация и хаосът при създаването й вече не са били съвсем равностойни. И все пак това явление също е било компенсирано — ако не с друго, то поне с факта, че повечето книги не стрували дори колкото дърветата, отсечени за изготвяне на хартията. Изплащали са се преди всичко онези книги, които са съдържали ненормално усложняване на информацията. Не говоря за справочниците, отразяващи известните и предимно излишните знания, а за книгите, пораждащи нова етика и разбиране за света. Те започвали да оказват влияние върху живота на хората, да водят до ентропия, да рушат. Нещо като прокоба — колкото по-натоварена с информация била една книга, толкова по-силно е разтърсвала света. Човекът нямал сили да създава ред и същевременно да не внася хаос в света. Компютрите са съвсем друго нещо. Това е информация в чист вид. Тя се стича от различни посоки, натрупва се, множи се. Тя не изчезва безследно — да дадеш някому файл с информация съвсем не е същото като да дадеш скъпоценен камък или любима книга. Тя разкъсва пространството на Вселената, нарушава равновесието между реда и Хаоса.

Гилермо млъква, поема дъх. Възбуден е, явно е искал да се изприказва.

— И тъкмо в тези точки, където човешките постъпки пораждат новото разбиране за света, където се променя самият поглед на хората върху живота — именно там се случва необикновеното. Там се разкъсва границата между световете, там се ражда чудото. И същество от друг свят — дали човек, дали нещо друго, нали?… би могло да дойде при нас. Да се сблъска с нашия морал, култура, с мечтите ни… да вмести в себе си всичките знания на мрежата… да се ужаси и да се смрази…

Какво бих могъл да му отговоря?

Да му разкажа съня за падналата звезда?

— Доколкото разбирам, Неудачника ви е заявил, че е пришълец от друга планета? — пита Гилермо.

Кимвам.

Макар че, може би, не съм съвсем прав. Той всъщност не го каза пряко, а просто не опроверга думите ми.

— Това негова собствена версия ли беше, или го е казал, за да потвърди вашите подозрения?

— Потвърди ги… — промърморвам.

— Нормална постъпка — решава Гилермо. — Да признаеш чуждостта си, но да насочиш мислите на другите в погрешна посока. В правото си е да се страхува от нас. Неговата цивилизация навярно е миролюбива, а ние не сме от най-добрите същества…

Отдавна не са ми натривали носа така.

— Анализирахме различни теории — продължава Гилермо. — Взехме под внимание версиите на Ал-Кабар за възникването на машинен разум, за мутацията, създала човек-компютър. Но… нашите специалисти са склонни да гледат с усмивка на подобни неща. Мислехме и по въпроса за пришълец от звездите. Красиво е, вярно… прекалено е красиво, за да е истина. Имаме добър екип от психолози, те умуват над данните, с които разполагаме, програмистите ни са отлични, те също действат по въпроса. Но засега най-достоверна е теорията за паралелните светове. Ал-Кабар работи малко с хора. Подходът им е механичен, а Урман е прекалено далеч от съвременните технологии. Не и не. Не е компютърен разум, не е и симбиоза между човек и компютър. Може би… — снизходителна усмивка — е извънземно. Може би — лицето на Гилермо става сериозно — същество от паралелен свят. Хайде да го установим заедно. Никаква принуда. Никакви… сражения… — Гилермо гнусливо сочи зяносания асфалт. — Да седнем заедно и да си поговорим. Да забравим грешките, обидите, претенциите. Ще обясним, че не сме чак толкова лоши, че не бива да се страхува от нас. Ще протегнем ръка…

Дланта му посяга към моята. А аз мълча и нямам сили да я стисна.

Който и да е Неудачника, той правеше всичко, за да ми помогне.

Той беше — и продължава да е — много по-добър от повечето от истинските хора.

— Не мога да приема предложението ви, Вили — казвам. — Извинявайте. Може да сте прав. Но аз нямам право да решавам.

— А кой има това право, Стрелец? — тихо пита Гилермо.

— Единствено той самият. Неудачника. Той не иска да казва нищо. Той сам се нарече чужд и гостенин, който е уморен от самотата — и сега иска да си тръгне. Това е негово право. Това е негово решение. Никому нищо лошо не е сторил, просто се е изгубил в нашия абсурден свят. Помогнах му да се измъкне. Показах му… надявам се… че дълбината не се свежда само до кървави схватки. Ако това е малко — какво пък. Нека си върви. В своя паралелен свят или към далечните звезди. Свободен е, също като нас.

Лицето на Гилермо сякаш се изопва. Гледа ме тъжно и уморено. Сигурно е казал истината. И едва ли желае зло на Неудачника. Просто разлика в подходите.

— И вие ще му позволите да си отиде, Стрелец? — пита той. — Тайната ще изчезне за много дълго време, а може би завинаги… и никой няма да разбере какъв е бил Неудачника.

— Свободата, Вили.

— Вие, руснаците, винаги сте поставяли държавата и обществото над човека — казва Гилермо. — Това е неправилен подход, да, ама нали вие сте руснак!

— Аз съм гражданин на Дийптаун. В дълбината няма граници, Вили.

Гилермо кимва и се изправя — бавно, тромаво. Поглежда към чакащото го такси. Там като нищо има няколко бойци от Ал-Кабар. Може би моите приятели Анатол и Дик…

— Лично на вас Неудачника даде ли ви поне нещо, Стрелец? — пита Вили.

— Сигурно.

— Мога ли да науча или да видя какво по-точно? — изненадващо срамежливо пита той.

Заглеждам го, после се навеждам над вдлъбнатината върху асфалта.

Преди повече от два часа тук загина дайвърът върколак, моят нещастен партньор, Ромка. Не видях как точно е станало, но мога да си го представя.

Пламъкът обхваща туловището на вълка — това означава, че вирусът на Човека Без Лице е проникнал в компютъра на Ромка. Хард дискът на компютъра му скрибуца, докато изтрива информацията и скапва служебните програми, после връзката се прекъсва, Ромка изпада от дълбината, от своята отчаяна и безнадеждна схватка.

Усещам миризмата на обгорената козина, виждам бледия огън, тялото, което се гърчи.

И в същия миг изчезвам, хлътвам в нарисувания асфалт, в отдавна затворилия се канал за връзка.