Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

101

Затворих вратата след Шурка, много внимателно сложих верижката. Надникнах в кухнята, за да се убедя, че газта е изключена.

Не се чувствах пиян. Четири бутилка бира са нищо работа. А коняка изобщо не се брои.

По пътя към компютъра под краката ми непрекъснато се озоваваха разни кабели, стари чехли, съборени от рафтовете книги. Понеже Шурка се спъна и се хвана за полицата, за да не се изтърси. Какво му стана?

— Вики, има ли поща? — измърморих аз.

— Не те разбрах, Леонид.

— Има ли поща? — повторих бавно аз.

— Да.

Може би два литра тъмна бира, изпити в ударно темпо, не са чак толкова малко? Ако Вики не може да познае гласа ми…

Подтиснах пристъпа на разкаяние и започнах да прехвърлям пощата.

Всякакви глупости.

Трябва да хвърля поглед и на „таблото за обяви“.

Разбира се, никой от моите работодатели или приятели не знае истинския ми адрес. Ако някой иска да се свърже не просто с Леонид, а с дайвъра, има само един начин — да се остави съобщение на анонимен сървър във Финландия, където може да надникне всеки желаещ и да прочете обявите. Защитите не позволяват на ламерите да фалшифицират чужди съобщения, а мъгливите фрази на самите писма са разбираеми само за получателя им. Пълна анонимност и надеждност. Нека някой се пробва да извлече секретна информация от любовните интриги, дребния бизнес и празните дрънканици.

На „таблото за обяви“ не намирам често писма, адресирани до мен. Но сега имаше две.

„Иване! В навечерието на пътешествието из гората ще те чакам там, където беше подялбата. Сивия.“

Това е Ромка. „Подялбата“ стана в „Трите прасенца“, а навечерието на операцията в Ал-Кабар е започнало преди четвърт час.

Неочаквано изтрезнях. Защо ли ме търси Ромка — при това толкова спешно? Писмото е писано тази нощ. Интересно дали го е писал сам или под диктовка… на Човека Без Лице, например?

Второто писмо не ме изненада, защото го очаквах.

„Седемдесет и седем. На обичайното място, в обичайното време. Братята.“

Аз съм седемдесет и седми номер. Братята — това са побеснелите дайвъри.

Както повелява Кодекса, аз казах на Крейзи Тосър и Анатол своето дайвърско име — между другото това е и истинското ми име.

Както повелява Кодекса, те са подали срещу мен оплакване. Аз нахълтах в периметъра на тяхното работно пространство. Отгоре на всичко употребих оръжие.

Такива неща не се прощават.

— Неудачник… — промърморих аз. — Майната ти… какво ми причиняваш?

Проклет да е мигът, в който се полакомих за Медала за Всепозволеност и хукнах да те спасявам!

— Вики, потапяне — заповядах аз. — Личност номер седем… Лечителят.

 

 

Знам три от личностите на Ромка. Ако броим и вълка — дори четири. Но днес е дошъл с нова — кльощав чорлав пубер с очилца. Стои до самия бар, блещи се насам-натам и с нищо не напомня за подредения Ромка. Познавам го само защото изпива на екс чаша перцовка.

— Ромка?

— Льоня?

Стискаме си ръце.

— Ще пиеш ли? — интересува се той.

— Не. Аз вече такова… в реалността.

— Алкохолик — мърмори Роман. Кой ми го казва! Като се има предвид устойчивостта му към алкохола… — Льоня, ти в час ли си, че си загазил?

— Да. А в какво по-точно?

— Има оплакване срещу тебе. От някой си Анатол и от Тосър. Засега не са съобщили подробности по обвинението.

Кимвам.

— За това знам.

— И други неприятности ли се очакват?

— Милион.

Често работим заедно. Върколакът ми е симпатичен, а изглежда и аз на него.

— Какво става, Льоня?

— Ами помисли.

Роман се мръщи, и изведнъж нервно сваля очилата.

— Това с „Warlock“-а… твоя работа ли е? — прошепва той.

— Позна…

— Значи… „Лабиринта“…

— Ш-шт! — Спомням си думите на Шурка за изтичането на информацията. — Да сменим темата.

Ромка вика бармана — днес той не е човек, а стопроцентова програма, и отново е с пълна чаша.

— Е, т’ва е яко, Льонка… — тихо бърбори той. — Загазил си. Затънал си до ушите в неприятности.

Изведнъж разбирам, че върколакът изобщо не е стреснат от мащаба на връхлетелите ме неприятности и хич не се притеснява за мен. Той е възхитен! Във възторг е от нажежаването на страстите, от това, че и лично върху него падат отблясъците на скандалната ми слава. Ако ние, дайвърите, дето сме егоисти до мозъка на костите, сме способни да възприемем себеподобния си като кумир, тогава аз съм станал такъв за Ромка.

— Ако при разбора ти потрябва помощта ми — казва той, — ще я получиш. И не само от мен!

Може и да ми потрябва… може и да я получа. Роман е контактен човек и общопризнат лидер в тесния кръг на дайвърите върколаци.

— Все едно ще ми се наложи да изчезна. За дълго време — честно си признавам аз. Роман мига на парцали.

— Какво? От мрежата ли? Сериозно?

По-сериозно не може да бъде… Аз кимвам утвърдително.

— А как ще живееш? — недоумяващо пита Ромка.

Само ние, обитателите на виртуалния свят, можем да се разберем взаимно.

Нима е възможно да се живее без компресираното от дълбината време, светкавичните премествания от прохладата на ресторанта върху нажежения пясък на плажа, без нарисуваните джунгли и измислените планини, без безкрайния кипящ поток информация, без едновремешните вицове и току-що дописаните книги, без маскарада на костюмите и телата, без стотиците и хилядите приятели и познати от всички ъгълчета на Земята?

Нима това е възможно?

Трябва да си се отбивал до Дийптаун, за да разбереш какво губиш.

— Не знам, Ромка. Но от „Лабиринт на Смъртта“ и Ал-Кабар…

Той кимва. Какво има да се разбира толкова — слоновете ги е страх от мишки само в приказките. А пред тези корпорации ние не сме мишки дори, а листни въшки.

— Льоня, ако ти трябват пари… — неочаквано казва Ромка. — Мога да ти дам моя дял. В края на краищата, ти свърши почти цялата работа и ти си този, който пострада. Ще ти потрябват, ако ще се криеш.

Поклащам глава.

Ромка е страхотен, но не ми трябва такава саможертва.

— Ако можеш… по-скоро бих те помолил за друго.

— Всичко, което искаш!

— Ще ми се наложи да офейкам. Да прикривам следите си. Не искам да отсядам в хотели… ще може ли да поживея при тебе месец-два, докато нещата се укротят…

И аз не знам защо го моля за това. Може би не ми се иска да се откъсна напълно от дълбината? Поне през погледа на Ромка да наблюдавам виртуалния свят. Да усещам туптенето на електронния пулс, да поглъщам информацията…

— Няма да ти бъда в тежест… — допълвам аз.

Но по лицето на Ромка вече се изписва отказът на молбата ми.

— Не.

— Извинявай — аз свивам рамене. — Разбирам.

Все пак ние се страхуваме един от друг. По-лесно ни е да пожертваме огромни пари и така да успокоим съвестта си, отколкото да разкрием своята самоличност.

— Нищо не разбираш… — измърморва Ромка. — Искаш ли да ти кажа адреса си? Реалния! Град, улица, номер!

— Недей.

— Не мога да те приема — той отмества погледа си встрани. — Просто… семейни проблеми.

В дълбината си строим дворци. А как е в истинския свят?

Да предположим, че въпреки габаритите на апартамента ми, аз спокойно мога да приемам гости. Но ако у Ромкини същата площ е заселена и от жената, тъщата и трима сополанковци?

— Ясно — слагам ръка на рамото му. — Наистина те разбрах. Изобщо не се сърдя.

И все пак Ромка не ме гледа в очите.

— Да потеглям, а? — питам аз.

— Ще дойдеш ли на събирането?

— Разбира се.

— А сега накъде?

Изкушението да си затрая тайнствено е голямо. И така би било най-разумно от моя страна. Но все пак отговарям:

— Да постресна едни елфи. Потеглям, Ромка. Ще се видим.

Когато излизам от „Трите прасенца“, той си поръчва още една водка. Не, това е чудовищно! Или е толкова силен дайвър, че не му действа виртуалният алкохол?

 

 

Ролевите играчи не се афишират особено. Има и изключения, като „Елфическите поляни“, но това са по-скоро туристически атракции, където приказните герои припечелват за насъщния… по-точно за да покрият сметките си за ток и телефон.

Сървърът, на който е построен Лориен, е собственост на някой от Русия, това е всичко, което успявам да науча, без да нарушавам законите. И компанията, която се шматка там, е предимно рускоезична.

Може да нахълтам при Леголас, дегизиран като турист, но казва ли ти някой какво ще стане? Все едно в Мека да довтаса християнин и да се изтресе директно при Черния Камък, с все обувките, шапката и позлатения кръст на гърдите.

Не, по-добре да съм новак, който е прекалил с четенето на Толкин, Хауърд, Перумов и останалите писатели, които отдават дължимото на романтиката на мечовете и драконите!

Измъквам се от таксито край леко килната съборетина. Трябва да се признае, че мизерията на сградата е предадена великолепно. Да се имитира нищета и занемареност е далеч по-трудно, отколкото богатство и разкош.

Впрочем, и цялата улица не блести с красота. Някакви обезлюдени постройки, складове, офиси, затворени до по-добри времена. На ролевите играчи не им допада шумът. Кой знае защо, Вики я няма. До входа пристъпва от крак на крак само някакъв елф — крехко златокосо същество с неясен пол и възраст. Носи впити бледозелени панталони и зелено палтенце. Нарамило е лък и колчан със стрели.

Спирам се пред вратата и чакам. Елфът ме поглежда накриво, после пъха ръка в пазвата си, измъква цигара и запалка. Припалва, после изпуска тънка струя дим.

Пушещите елфи не са гледка за хора с разклатени нерви. Имам чувството, че ще хвърли топа още след първото всмукване, за да илюстрира нагледно вредата от никотина… По дяволите!

— Ви… — започвам аз и се запъвам. Ами ако не е тя?

— Ви, ви! — жизнерадостно казва елфът. — И ви, и ми… Льоня?

Гласът на Вики също е променен, сигурно работи програмата за корекция на звука. Човек може да си помисли, че във виртуалността е попаднал Робертино Лорети.

— Ти ли си? — уточнявам все пак.

Вики разбира съмненията ми.

— Хобитът не е само ценна кожа! — весело съобщава тя. — Позна ли ме?

— Защо точно елф?

— Все пак сме на тяхна територия. Така ще е по-безопасно.

— А как се казваш?

— Макрел[1].

— Какво?

— Не ти ли звучи като елфическо име? Аз съм от шотландските елфи.

Започвам леко да подозирам, че и Вики е ударила нещо за повдигане на настроението.

— Ами… а какво си — той или тя?

— Нямах време да изпипам детайлите — заявява небрежно Вики-Макрел. Захвърля цигарата. — То ще си проличи — в зависимост от ситуацията.

Глупаво е да продължаваме да стърчим пред сградата, затова влизаме. Тесен тъмен коридор, стените са изрисувани с някакви графити от баталните жанрове. В края на коридора пламти бяло сияние, зад което смътно се мержелее човешка фигура.

— Кои сте вие? — подвикват ни.

— Чухме призива на светлозарния Леголас и се притекохме на помощ! — крещя в отговор.

— Спрете там, където сте! Имената ви?

— Макрел, от светлите елфи на езерото Лох Нес! — заявява Вики.

— Лечителят Елениум[2], от страната Транквилия!

Вики ме смушква в ребрата, но нищо не мога да направя, името вече е измислено и изречено.

Човекът, скрит зад сиянието, размишлява.

— Заедно ли дойдохте?

— Да — отговаря Вики. Тя поема инициативата и това ме радва. Не съм в настроение задълбочено и сериозно да баламосвам някого.

— И как стана така, че светлият елф и лечителят човек са се сприятелили?

— В сражение с орките предателски ме раниха с тисова стрела! — възкликва Вики. Тя продължава да избягва афиширането на половата си принадлежност. — Ако не беше чудотворната сила на Елениум, ти нямаше да ме видиш сега, непознати човече.

Стоя с каменна физиономия, но това ми струва кански усилия.

— А ти, Елениум, какво ще кажеш?

— Шайка гнусни джуджета, строени в хирд — спомням си разказа на детенцето-хобит, — предателски се нахвърлиха върху мен! И ако не беше безстрашието на Макрел, аз… аз…

Не знам как да завърша и закривам лицето си с ръце. Беззвучният смях много прилича на ридание.

Сиянието се разтваря и в коридора излиза старец. Движенията му са толкова енергични, а гласът е толкова младежки, че едва ли е на повече от двайсет.

— За мен е чест да поздравя мъдрия лечител и безстрашния… безстрашната… — той се поколебава — безстрашния елф! Сега вече сте в безопасност!

— Благодаря — прошепвам аз.

— Ти, мъдри Елениум, получаваш десет точки за майсторство, пет — за издръжливост и пет за сила — съобщава стареца. — А пък ти, ъ-ъ… Макрел… получаваш десет точки за майсторство, десет — за издръжливост, десет за сила и десет за храброст.

— А аз защо останах без храброст? — възмущавам се.

— На хората не им отива да плачат! — важно съобщава старецът. Но за мен се застъпва Макрел, на която — или на когото — портиерът явно симпатизира.

— Елениум пролива сълзи за по-големия си брат, Седуксен[3], загинал от лапите на джуджетата.

Ох. Май Вики попреиграва.

За щастие младият старец или не е запознат с фармакологията, или има чувство за хумор.

— Добре, ти получаваш пет точки за храброст — великодушно решава той. — Заповядайте в славния град Лориен и съберете сили преди решаващите битки!

Подчиняваме се на жеста му, навлизаме в сиянието и в края на коридора откриваме масивна желязна врата.

— По-голям брат Седуксен, казваш? — прошепвам зад гърба на Вики.

— Добре де, не се сърди…

И ние излизаме на улиците на Лориен.

 

 

Около две минути стоя на едно място и се оглеждам. По дяволите, наистина е красиво!

Исполински дървета с бяла като сняг кора. Тъмнозелен и пурпурно-златист листак. Пътечки, павирани с бял камък. По дърветата са изградени някакви площадки и жилища с малки дървени стълби помежду им.

— Здраво са работили — професионално коментира Вики. — Браво. Да построиш такова нещо с гол ентусиазъм…

Можех да отбележа, че и тя от чист ентусиазъм е създала света на планините. Но не искам да й напомням за тази може би завинаги изгубена прекрасна страна.

— Трябва да намерим изхода — решава Вики.

Вървим по белите пътечки и се наслаждаваме на околната благодат. Въздухът е свеж и сладък, лекият мраз ни пощипва по бузите. Няма сняг, очевидно магията на елфите прогонва облаците. Едва-едва, на границата на чуваемостта, звучи средновековна музика. Жалко, че има толкова малко народ. Явно всички са отишли да се бият с орките и джуджетата.

Под едно от снежнобелите дървета е разпален огън и стои шлифовъчен диск. Под надзора на един елф някакъв космат здравеняк се опитва да наточи меча си.

— Не подминавайте така, пътници! — повиква ни елфът и ние се спираме. — За пръв път ли сте тук?

Вики кимва.

— Не сме ли роднини, о, благородни? — пита елфът Вики.

— Не, чудни ми братко! — отрязва му квитанциите Вики. — Кажи ни как да напуснем стените на града и да настигнем армията.

Елфът се начумерва.

— Нямате достатъчно майсторство. Постойте при мен, научете се да острите мечове. Само три часа — и точките на майсторството ви ще нараснат с пет!

Голям кеф, няма що. Да въртиш несъществуващ шлифовъчен диск, за да се сдобиеш с несъществуващо умение.

— Бързаме — отказва му Вики.

— Тогава се покатерете на този мелорн — елфът кимва към едно от дърветата. — Само след шест часа физически упражнения на стълбите ще получите по седем точки за сила и издържливост!

Струва ми се, че на елфа точилар просто му е скучно. Неговият чирак явно скоро ще се сдобие с петте точки майсторство и на елфа ще му се наложи да си седи тук сам.

— За нас е наслада да слушаме думите ти, благородни елфе — заявява Вики. — Но ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме в битката.

— Тогава вървете ей натам! — елфът мрачно маха с ръка, след което се нахвърля върху мъжагата с меча: — Как остриш? Как? Това да не ти е кухненски нож? Ще ти взема точките за майсторство!

Бързо поемаме накъдето са ни упътили. Много им е строга дисциплината.

Очарованието от Лориен постепенно се разсейва.

— Пък аз си мислех, че тук само размахват мечове… — учудено шепне Вики.

— Не. Те изучават и езиците на елфите и джуджетата, и средновековна икономика, острят мечове и кинжали, съчиняват балади и легенди.

— Много полезен опит трупат, няма що…

— Де да можеше да закриеш всичките RP-сървъри… — подсказвам ехидно.

— Не, това е тяхно право — не се поддава на провокацията Вики. — Просто ми е малко тъжно. Още една мозъчна дъвка.

— Да не би да са малко подобните субкултури? Тези тук поне не се друсат и не вдигат революции.

— Аз не копнея за еднообразие, Льоня. Всеки си намира развлечения по вкуса. Но това си е чист ескейпизъм. Бягство от действителността.

— Разбира се. И колекционирането на марки, и играта на покер, и голямата политика, и малките войни със съседите — всичко това е бягство от живота. В света няма общовалидни ценности. Налага се да търсим малки, ама съвсем мънички цели. И да си жертваме живота за тях.

— Знаеш ли, така ще вземе да ти се прииска да повярваш и в комунизма.

— Защо пък не? Красива и голяма цел. А пък саможертвата в нейно име си е направо в традициите на…

Безстрашният елф Макрел ме гледа с мрачна тъга.

— Льоня… Елениум… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?

— Имам — честно си признавам аз.

— Тайна ли е?

Замълчавам за миг.

— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.

Вики, както си е с маската, отмества поглед.

— Това е нещо съвсем дребно и смешно — казвам. — Това дори не е като остренето на несъществуващи мечове… и не е като изучаването на психопатите във виртуалното пространство. Да не говорим, че не е комунизъм или световна революция. Но ми се иска просто да позвъня — и някой да ми отвори вратата.

— И на мен понякога ми се иска същото — отговаря Вики след дълга пауза. — Но вече ми се е случвало да се връщам вкъщи, когато са можели да ми отворят вратата. И това… невинаги беше забавно.

Получи си го, дайвър…

В лицето, право по физиономията…

— Да тръгваме, Льоня, трябва да спасяваме Неудачника — казва безстрашният воин Макрел.

И закрачваме към стената, обграждаща Лориен.

Тук има повече народ. Наглеждани от елфически мъдреци, десетки новобранци заработват точки за сила, като се бият с мечове и пускат стрели по мишени. Покрай подредените в редица дюкянчета, в които търговците печелят точки за майсторство, се разхождат купувачи. И те също гледат да постигнат нещо. Дрипав художник рисува портрети на всички желаещи, някакъв фокусник — сигурно дребен магьосник, жонглира с огнени кълба. Животът кипи. Младеж с китара, човек, но предрешен в зелено като елфите, свири и пее:

Пътуващ бард по портите на замъка потропа,

И тутакси слугиня млада му отвори…

Малката групичка слушатели не проявява ентусиазъм и бардът прекъсва баладата, след което се озърта и преминава на някакви зловещи местни частушки[4].

Елфът с прякор Леголас

Назгула в окото уцели от раз!

Назгулът цопна във водата,

за малко да потъне във реката!

Тълпата приема тази непретенциозна песничка доста по-добре. Аплодират барда, подхвърлят му дребни монети, кикотят се.

Тихичко се отдалечаваме.

— Имаме ли нужда от нещо? — Вики посочва с поглед дюкянчетата.

— А пари?

— Потърси в джобовете.

Бръквам в джоба на дрехата си — там наистина има пет медни монети.

— Дават се автоматично на всеки влязъл — обяснява Вики. — Чувала съм, че го правят.

В едно от дюкянчетата след разгорещен пазарлък с продавача купуваме две манерки местно вино и два къси кинжала. Не че имаме намерение да се сражаваме, изтрябвали са ни мечовете, копията и алебардите, с които е заринат местният пазар. И все пак слабостта към оръжието е нещо генетично заложено в мъжкия организъм. Съпровождан от неодобрителния поглед на Вики, аз обикалям дюкянчетата, разглеждайки оръдията за изкореняване на себеподобни. Вътре цари полумрак, само под стъклените похлупаци редом с изложените оръжия горят свещи. Отблясъците на пламъка върху остриетата са обагрени в кървавочервено. Спомням си за продавачите на цветя, които през зимата поставят свещи в аквариумите със своята стока.

Животът и смъртта — те толкова си приличат. Дрехите им са почти еднакви.

В ъгъла на дюкянчето, зад малка маса седят двама човека. На пръв поглед са ми непознати, първо ги подминавам и чак после се спирам.

Набития здравеняк в бели дрехи не съм го виждал. Но…

— Драйфа ми се — произнася той зад гърба ми. — Безвкусица. Кич. Пълно израждане във всичко.

Обзема ме същото отвращение, което бях изпитал някога, много отдавна, в детството, когато след като изплувах от реката, видях на брега, точно на пътя ми, да седи една тлъста жаба.

Здравенякът зад гърба ми е с ниско нахлупен каскет. Леко го намества и кара нататък:

— По-рано твоите ролеви игри бяха необикновени. С полезни елементи. Сега са чисто грухтене и плюскане.

— Виж какво, направо прекаляваш… — отговаря на Каскетчо типът, който седи до него. — Нали младежите трябва да купонясват…

— Винаги казвам това, което мисля. Казвам истината — безапелационно заявява Каскетчо. И аз изведнъж разбирам — това не е преувеличение. Не е грешка. Той наистина мисли така. Не разграничава себе си от истината.

Леле-мале…

— И точно затова не те обичат — възразява на Каскетчо събеседникът му.

— Ха. Любовта също е лъжа. И това става очевидно, когато обхванеш всички събития в тяхната динамика.

Търговецът зад тезгяха вижда, че съм замръзнал пред витрината, и се оживява. Приближава се и тика пръст в стъклото, зад което лежи меча.

— Много, много добро оръжие! Но можете да го купите само ако сте спечелили сто точки за майсторство.

Зад гърба ми Каскетчо продължава да си дудне:

— Играта е изпаднала до нивото на простака. Изгубила е развиващата си роля. Точки за сила, бардове, фокусници… Грухтене! Помисли върху това.

— Искате ли да подържите меча? — любезно ми предлага търговеца.

Хвърлям поглед към Каскетчо. Събеседникът му, явно някой от известните ролеви играчи, пита:

— Та какво предлагаш?

— Ситуацията вече е съвсем ясна — заявява Каскетчо. — Предпочитам да видя дали ще намериш адекватно решение…

— Не, благодаря — отговарям на продавача. — Все още съм много далеч от стоте точки.

Излизам от дюкянчето. На чист въздух, при чакащата ме Вики. Тя май не е забелязала бившия си клиент.

— Какво търсеше там?

— Живот.

— И намери ли?

Свивам рамене.

— Изглежда не.

Когато вървим към градските порти — покрай барда-куплетист, фокусника и фехтуващите новобранци, изведнъж осъзнавам едно странно нещо.

В думите на Каскетчо — независимо дали говори на девойките в бордея или на лориенските елфи — има много верни работи. Истината е маскировъчна дреха на цинизма.

Сигурно и това е цел. Да се изживяваш като истина. Да вървиш през дълбината като горд глашатай на истината, гнусливо отърсвайки от белите си маншети си мръсотията на човешките пороци. Да страдаш за истината и да изобличаваш лъжата.

И всичко това по една-единствена причина.

Защото не умееш да обичаш хората.

Аз виждам този свят и ми става смешно като гледам как момчетиите острят нарисувани мечове, изучават езика на джуджетата и търгуват с пустота. Но това не е всичко… Трябва да се направи само още една крачка… мъничка, съвсем мъничка крачка, за да се стигне още по-далеч. Дотам, че да не обичаш.

Тайнствения Неудачник, глупавия малък хобит, виртуалната проститутка Вики, търговеца в дюкянчето, барда с китарата, върколака Ромка, Човека Без Лице.

Никого.

Та това е толкова лесно — всички те си имат цял куп недостатъци. На всеки от тях можеш да се ядосаш, можеш всичките до един да презреш… Не, не е това… Не да се ядосаш, а просто — да не ги обичаш…

И аз сякаш отново отварям някаква тясна и тежка врата и надничам в един друг свят. Стерилно бял, изстуден до абсолютната нула. Мъртъв и чист като машинен процесор.

— Вики — шепна. — Вики…

Защо отиваме да спасяваме Неудачника? Защо ни е целият този дълъг и изморителен процес?

— Вики…

Тя ме поглежда в очите — и аз я съзирам зад облика на елфа със златни къдрици и бледо аристократично лице.

Обикновената, истинската.

Моята Вики.

Която няма нужда от никакви обяснения.

— Кажи „обичам“ — помолва ме тя.

Поклащам глава. Не мога, нали съм все още там, сред студената белота на присмехулната истина. Истината и любовта са несъвместими.

— Кажи „обичам“ — повтаря Вики. — Ти можеш.

И аз правя избора си.

— Обичам — прошепвам аз едва чуто.

— Приятелите и враговете…

— Приятелите и враговете… — повтарям покорно.

— А аз обичам теб — казва Вики.

Приказен град е този Лориен.

Никой не се присмива на човека и елфа, че се прегръщат пред градските порти.

Бележки

[1] Макрел (рус.) — скумрия. — Бел.пр.

[2] Елениумът е вид транквилизатор (успокоително) — Бел.пр.

[3] Друг вид транквилизатор. — Бел.пр.

[4] Руска народна весела песничка на злободневна тема. — Бел.пр.