Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (34)

11

Скалите наистина не са на мястото си в тази долина. Ледникът би могъл да докара морени, но не и такива исполински канари.

— Изглежда, това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вики, като ме поглежда. — Не се ли умори?

Поклащам глава. В действителност ръцете ми са уморени от носенето на Неудачника. Но сега не ми е до дреболии.

— Ако на това място програмата е пробила до някой друг сървър — разсъждава Вики, — то каналът ще бъде еднопосочен. За влизане — ще влезем, но виж, да избягаме, ако се наложи…

— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но не долавям убеденост в гласа си. Не ми се иска отново да попадам в сините тунели. Прекалено странни са пейзажите по пътя.

— Хубаво, да потегляме тогава. Може и да няма нищо тук. — Вики с въздишка поема напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е добре, или не иска да пречи. Което също е добре.

Вървим по стесняващия се каньон. В един момент вдигам глава и се опитвам да определя височината на скалите. Тя явно е по-голяма, отколкото изглежда от долината.

Обнадеждаваща гледка.

Проходът е все по-тесен, двама не биха се промъкнали. Започвам да се движа странично, за да намаля риска от закачане на счупения крак на Неудачника за някоя скала. Дали пък не трябваше да обуя крилатите чехли? Но вече е късно, сега няма как да се извъртя. Отпред Вики ругае полугласно, на нея също не й е лесно. Със злорадство си мисля, че Мадам, с нейните внушителни габарити, вече щеше да е заседнала.

Става все по-студено. В скалния процеп отнякъде нахлува леден вятър. Това е хубаво, това е прекрасно!

— Льончик! — сподавено произнася Вики. — Йе?

Пред нас има светлина, препречена от силуета й. Вики се премества някъде встрани и аз излизам на нейното място. При последните крачки все пак закачам с тялото на Неудачника някакъв камък и той простенва.

Клисурата ни извежда в странна местност.

Също планини, но други. Не просто безлюдни — диви. Сякаш някога тук е имало живот… но впоследствие нещо го е убило. Цари сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е затулено от гъсти оловни облаци. Лениво се сипе мокър сняг. Всичко е запустяло и обзето от тиха тъга. Надолу по склона, между черните зъбери на скалите, се извива пътечка.

— Какво е това? — тихо пита Вики. — А, Льоня?

Оглеждам се. Определено сме излезли в друго пространство. И то май ми е познато.

— Елфите — казвам. — Това е някой от сървърите на ролевиците. Те играят тук.

— Като в „Лабиринта“ ли? — обажда се Неудачника.

— Не, по друг начин.

— Тук няма да оцелеем дълго — навъсено казва Вики. — Или ще замръзнем, или ще ни застреля пътьом някой елф.

— Първо ще замръзнем — казвам аз. Ризата ми отиде за превръзки, а сакото лекомислено го изхвърлих.

— Нищо, затова пък голият ти торс прави незабравимо впечатление — иронизира Вики. Тя си е добре с нейния пуловер. А и Неудачника си има маскировъчен гащеризон, който топли достатъчно.

— Поне да имаше кого да впечатлявам — казвам аз и соча с ръка. — Пред нас има пътека, Вики. Трябва да се измъкнем оттук и да търсим хора.

— Елфи.

— Хора, елфи, джуджета. Когото и да било.

Снегът е почти до колене, придвижваме се бавно. Неудачника виновно шепне:

— Все пак не разбирам…

— Знаеш ли кой е Толкин?

— Авторът на…

— Само недей да цитираш „Властелинът на пръстените“ наизуст. Та това е виртуално пространство, създадено от неговите поклонници — ролевите играчи. Те се събират тук, навличат тела на герои от книгата и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други писатели.

— Театър — решава Неудачника.

— Ами… донякъде, да.

Неудачника млъква, напълно задоволен от обяснението. Аз съм далеч от яснота по въпроса.

Какъв е този сървър?

Какви са законите на тукашния свят?

Къде се намират легалните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?

Страх ме е дори да мисля по въпроса какво ще правим после.

Пътечката е добре утъпкана, сякаш наскоро по нея е марширувала цяла армия. Снегът се топи, едва докоснал земята. Сигурно се дължи на магия. Светът на ролевиците живее по свои закони, тук има магии.

— Накъде да тръгнем сега? — с тази фраза Вики ми възлага командването. Доверието е нещо много приятно… стига да мога да го оправдая. Опитвам се да си спомня картите на ролевите пространства, но веднага се отказвам от намерението си. Тях ги рисува всеки, който не го мързи.

И в този момент чувам тропот, долитащ зад най-близката скала. Полудял кон с кастанети на пищялите или пък великан с тракащи от студ челюсти.

Няма време за размисъл.

— Насам! — прошепвам аз и се шмугвам сред посърналите ели. Полагам Неудачника върху снега, като допирам показалеца си до устните: — Ш-т!

Вики и Неудачника не се виждат от пътечката. Заемам разкрачена стойка и издърпвам каиша. С шумолене „Warlock“ се разгръща в огнен бич.

Видът ми би трябвало да е достатъчно страшен. Гол до кръста мъжага с леко заснежени рамене. Моделирал съм тялото на Стрелеца жилесто и здраво, веднага се вижда, че е на могъщ боец. Пък и светещият бич в ръката… всеки трол би се изплашил.

Тропотът наближава все повече.

Кривя лицето си в кръвожадна усмивка и чакам.

Зад скалите се появява мъничка фигура, която стига едва до гърдите ми.

Ето ти великан с тракащи челюсти!

Лицето и тялото на пътника са като на дете. Само че нещо с хормоните му не е наред — голите до коленете крака са обрасли с гъста козина. Какво пък, с такива лапи е уютно да стъпваш бос и по снега. На гърдите на пътника има барабанче, по което той удря с малки палки, докато върви.

Хобит.

Това е добре.

Когато ме вижда, хобитът замръзва. Дори изпуска едната палка на снега.

— Хо-хоо! — казвам зловещо аз.

Хобитът вече не удря барабана, за сметка на това наистина започват да потропват челюстите му.

— Кой си ти? — питам аз и посягам към хобита с „Warlock“-а. Бичът започва възбудено да се изопва, налага се да го отдръпна.

— Хардинг, съ-ър! — прошепва хобитът.

— Кой? — уточнявам аз, вече с нормален глас. Но горкият хобит съвсем се е паникьосал, дори не се опитва да извади мъничкия кинжал, небрежно втъкнат зад колана му.

— Х-хардинг, любезни сър. С-сам роди Фродо, Фродо роди Холфаст, Холфаст роди Хардинг…

— Тебе, така ли?

— Мене, любезни сър!

— Напразно!

— Да, любезни сър — смирено се съгласява Хардинг.

— Не съм ти никакъв сър! — изкрещявам аз. — Още по-малко любезен! Аз съм… — Осенява ме вдъхновението и казвам — Конан! Безстрашния кимериец Конан!

Хобитът е чувал за Конан, той започва бързо да кима, без да пита по какъв начин персонажът на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са от хората, които се увличат, така че не си налагат дребнави ограничения. Можех да се нарека и Кашчей Безсмъртни, само дето нямам подходящото телосложение.

— Къде отиваш? — продължавам своя разпит и тръгвам да обикалям хобита. Той се върти, старае се да не ме изпуска от поглед.

— Догонвам а-армията.

— Каква пък е тази армия?

— На елфите. Отиваме да се бием с орките и джуджетата!

— Защо?

— Защото те са лоши!

Все повече и повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, пък и би скочил да се бие.

— Армия… — казвам замислено. — А! Спомням си. Имаше такава…

Очите на хобита се изпълват с ужас. Той поглежда накриво бича, вече не се съмнява в печалната съдба, постигнала армията на елфите.

— Говори се, че вие, хобитите, сте двуутробни — съобщавам. — Вярно ли е?

Хобитът шашардисано клати глава и притиска ръка към корема си.

— Има ли кльопачка?

Храбрият Хардинг ми предава раницата си. Намирам в нея две-три питки, пълна манерка, парче сушено месо и омеквам.

— Предвидлив си, хобите… А това пък какво е?

От дъното на раницата изваждам „Снийкърс“.

Хобитът незабавно се разревава. Да. Със сигурност е дечко.

Късам със зъби обвивката на шоколадчето, късам половината, протягам на хобита остатъка. Той престава да плаче.

— Как мислиш, ще разбиете ли джуджетата? — питам аз. Не е хубаво да го ограбя и после просто да го пусна. Защо да не поговорим?

— Ще ги смажем! — кимва хобитът. — Те правят стрелите си от тис, а стрелите от тис не са хубави. И се строяват в хирдове^[1], а това не е хубаво построяване.

Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията между джуджетата и елфите.

— Далече ли е градът?

— Лориен е на пет мили…

Нещо не е съвсем наред с географията тук… Но нищо, няма значение. Да можех само да науча кое е името на сървъра…

— А кой управлява тази страна?

— Светлият елф Леголас!

Добре. Информацията е достатъчна.

— Тръгвай — казвам аз и мятам на рамо раницата на хобита.

Хардинг не протестира против грабежа. Нещо повече, пита плахо:

— Може ли да вървя с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги разбият.

Само това ми липсваше. Отново надявам мутрата на звяр и шепна:

— А ти знаеш ли, че хобитът е не само скъпа кожа? Това са и трийсет-четирийсет килограма вкусно и лесносмилаемо месо!

Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да тичат бързо. Само косматите му пети се мяркат в далечината сред снежния прах.

Връщам се при Вики и Неудачника в най-добро разположение на духа. Те са чули разговора, не се налага да го преразказвам.

— Ето ти храна. — Връчвам раницата на Неудачника. — Сега ще ти направим леговище и ще излезем от дълбината. Ще се върнем по честния начин, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?

Неудачника кимва.

— Ще почакаш три-четири часа — разсъждавам аз. — Става ли?

Всъщност, и без това нямаме друг изход. Не мога да го нося както съм полугол пет мили в тоя снеговалеж.

Двамата с Вики му приготвяме под една стара ела постеля от клони, настаняваме го, връчваме му раницата с трофеите. В манерката има слаб алкохол. На истински студ не си струва човек да се сгрява с него, но във виртуалността — защо не?

— Ще изплуваме ли? — питам Вики. — Ще се срещнем след три часа… например при входа на леголаския сървър?

Тя кимва. След миг фигурата й се разтваря във въздуха.

— До после, Неудачник — казвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой…