Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

100

Излязох навреме. Часовникът показваше десет без четвърт сутринта.

— Потапянето е приключено — изкомандвах „Windows-Home“ и нападнах хладилника. Естествено, без резултат.

— Приемам поща — съобщи компютърът.

Облякох се бързо и изхвърчах от къщи. В магазина зад ъгъла за щастие почти нямаше хора и към десет се бях прибрал. Тъкмо навреме, за да тупна по рамото Маниака, който унило звънеше на вратата.

— Ще ядеш ли? — попита Маниака, като хвърли периферен поглед на пакета.

— Ъхъ. Ти няма ли?

— И аз ще ям. Ама по-късно. — Маниака ме изпревари и се промъкна през вратата. Докато се събувах, той вече беше при компютъра. Когато застанах до него, вече беше разкарал „Windows“ и сновеше с курсора из нортъновия куб и маркираше файл след файл.

— Какво правиш? — питам смаяно аз.

— Опитвам се да те измъкна от ямата на дълговете — откликна Маниака, докато изтриваше файловете. — Реабилитираха „Warlock“. Чист вирус, не се размножава и не трие информация. Разрешен за употреба във виртуалността. На свой риск, но разрешен…

Компютърът ми се лиши от още два-три файла. Изглежда, заминаха и крилатите чехли.

— Затова пък от „Лабиринта“ и Ал-Кабар ти натресоха иск за материални щети за два и половина милиона долара.

От тази сума даже ми става весело.

— А защо не милиард? Все едно е, и без това няма как да спечеля, нито дори да открадна толкова пари.

— Можеше да е и милиард… — съгласи се Маниака, докато шареше с мишката по подложката. — Кога си чистил мишката за последно? Общо взето, нещата стоят така. Стрелеца вече не съществува. И никога не е съществувал — на твоя компютър. На седма позиция ще запишеш друга личност. Ако има възможност, осигури си алиби… С какво толкова ги вбеси, Льонка?

— Измъкнах под носа им едно момче. Спасих го.

— Това е хубаво, разбира се…

Маниака пъхна във флопито дискета и стартира някаква програма от нея.

— Сега така ще почистим хардовете ти, че на физическо ниво няма да остане и следа — закани се той. — Но още по-добре е да ги продадеш и да си купиш нови. Или ги метни от някой мост в Нева.

Побиха ме тръпки. Маниака никога не се паникьосва без причина.

— Има ли водка? — попита Шурик.

— Коняк…

— По-кофти е, но става — недоволно каза той.

Дадох му бутилката, морално подготвен за това, че той ще плисне от алкохола вътре в кутията на компютъра. Като пълна гаранция за успех. Но той отпи, после измъкна топчето на мишката, духна го и го избърса с ръкава си, след което го пъхна обратно. И ме уведоми:

— Ще отпразнуваме продажбата на три бройки от вируса. Добре реклама на „Warlock“ направи.

— Шура, време ми е да се връщам…

— Какви ги дрънкаш, дайвър? — засмя се Маниака, като продължи да седи с гръб към мен. — Сега ти е време да кротуваш на сигурно място!

— Не мога. Изключено е.

Той само сви рамене и ме посъветва:

— А хардовете все пак ги продай.

— Искам да ъпгрейдна целия компютър.

— Така ли? Тогава го продай заедно с всички чаркове. Или го подари на някой детски клуб. Няма да изкараш много за тая бракма, а и дечицата точно за една седмица ще й разкажат играта. Никой няма да може да я възстанови.

Спомних си за ограбения хобит и колебливо кимнах.

Дали наистина да не ощастливя младото поколение с остарелия си комп?

А как се гордеех с него, когато го купувах… пентиум! Два мегабайта видео-RAM! Шестнайсет мегабайта RAM!

— Как живееш с тая видеокарта? — откликна на спомените ми Шурка. — Мамка му! Това не поддържа дори ти-ви!

Около пет минути изслушвах лекция за най-новите разработки в областта на хардуера. После Маниака ме прати да приготвям закуската, а той продължи да почиства компютъра.

Приготвих пържени яйца — може би за десетхиляден път в живота си. Време е да започна да измислям разни ергенски юбилеи — хилядната консерва, стохилядният хляб със суха храна…

— Шурка, разполагам само с два часа и половина! — извиках от кухнята. — После ме чака работа.

— Имаш време…

— Освен това трябва да си нарисувам нова личност!

— Каква — заинтригува се Маниака.

— Приказна… елф или джудже… Не, по-добре елф. Джуджето веднага ще отнесе боя.

— Откога си се сдушил с ролевите играчи?

— По работа е — казах аз и сложих тигана до клавиатурата. — Трябва да се поразходя из сървъра им.

— Господи, от тях пък какво може да се открадне? Та те всичките са голтаци! — Маниака поклати глава. — Пфу! Текстовете на елфически химни? Тайната на изработката на дървени мечове?

— Ами… забравих при тях едно нещо.

— А… — Маниака кимна. Сигурно реши, че „Warlock“-а е пробил проход директно до сървъра на ролевите играчи. — Само не ги тормози, става ли? Те са забавен народ, няколко пъти съм се отбивал при тях.

— Защита ли им инсталира?

— Аз? На тях? Хайде стига, те си имат достатъчно свои спецове! — Шурка махна с ръка. — Там е пълно с яки програмисти.

Тази новина определено не ми хареса.

— А как изглеждаше „Warlock“-а в действие?

— Ами… синя фуния, искри и огледални подове с отражения от други сървъри.

Маниака вдигна глава.

— А асансьор нямаше ли? — смаяно попита той.

— Какъв ти асансьор! Дупка в пода…

— Винаги така става — измисляш едно, а се получава… — промърмори Шурка. — Мамка му. Само коняк ли имаш?

Сипахме си по малко, чукнахме се, пихме по чашка. В компютъра все още шумоляха програмите на Шурка.

— Вчера изпробвах… стихчето — каза Маниака след втората чашка. — Ами онова: „дълбина-дълбина…“

Не се поинтересувах за резултата. Ако Маниака беше успял да излезе от дълбината, щяхме точно това да поливаме.

— Льоня, ако някога разбереш каква е работата… — започна Шурка.

— Веднага ще ти кажа.

— А каква лудница стана вчера в един бордей — смени темата Маниака. — Не чу ли по мрежовите новини?

Чак се стъписах.

— Не.

— Някакви боклуци се опитали да пробият защитата на публичния дом „Всякакви забавления“. Има такъв… — Маниака сладко примижа.

— Опитали се?

— Е, насмалко да успеят, но после защитата орязала тотално всички канали. Битката е била много яка, стига Зуко да не менти…

— Кой?

Очевидно изразът на лицето ми е станал прекалено глупав. Маниака ме изгледа втренчено, после тихо каза:

— Аха… Ето какво било…

— Ти познаваш Зуко… Компютърния Маг?

— А ти да не би да не го познаваш?

— Само в дълбината — изобщо не се опитах да лъжа аз.

Шурка поклати глава.

— Така ли мислиш? Това е Серьога. Който преди работеше в банка.

Виж, това се казва новина.

Познавам Серьога от сто години. Когато се подвизавах във фирмата за изработка на игрички, той също работеше там. Но изобщо не можех да направя връзка между мълчаливия флегматичен програмист и шумния Компютърен Маг.

— За същия ли става дума?

— Да.

— Е, бива си я маскировката… — беше единственият ми коментар.

— Я си представи, ако беше си признал, че работи в публичен дом? Нямаше ли да го скъсат от бъзици? Той и досега лъже всички, че прави програми за банката.

— Не му казвай, че аз съм аз — побързах да го помоля аз.

— Няма. И той не ми е разказвал никакви подробности. Само за „Warlock“-а ме разпитваше.

— Зуко позна твоя вирус! — възкликнах аз, спомняйки си за радостния възглас на Мага.

— Ами да, аз му го показах преди около месец… — Шурка присвива очи. — Секретност… дявол да го вземе…

— Има ли опасност той да се раздрънка?

Маниака поклати глава.

— Не е там работата. Информацията, Льоня, притежава свойството да се разпространява. Всякакви глупави дребни пропуски, съвпадения — като това… Ще те намерят.

— Нека се опитат да докажат нещо.

— Льоня, ако толкова здраво си ги настъпил по опашката, хич няма да се занимават с доказателства. Прекалено тясно сме обвързани помежду си. Някой знае, че Леонид и Стрелеца са едно и също лице. Някой се досеща, че Леонид е дайвър. Някой подозира, че Леонид е руснак. Виртуалността живее благодарение на информацията. На истината, слуховете, догадките. А най-важното е, че цялата информация лесно се събира и обработва. Ако хвърлят малко повече усилия, ще изяснят всичко.

— И какво предлагаш?

— Чупи се — предложи Шурка, докато наливаше в чашите остатъка от коняка. — Ще ми е адски криво, че няма да си пием бирата заедно, но… ако си мъртъв, ще ми е още по-криво… Дявол да го вземе, какви ги забъркваш?

— Спасявам човек.

— Заслужава си да го правиш, докато ти самият не го закъсаш!

Кимнах. Маниака беше прав. В думите му се усещаше логиката на обикновения хакер, а не на нахакания дайвър, който умее да изплува от дълбината.

Къде ще се гмурна, ако ме пипнат в реалния свят?

При всички виртуаладжии са много силни комплексите за физическата слабост. Усещането, че в компютърния свят си бог, а в реалния — един от милиардите обикновени граждани, е прекалено гадно. Ето защо всички ние толкова обичаме бойните изкуства и военните игри, купуваме си газови и въздушни пистолети, упорито ходим по спортните клубове и размахваме вечер нунджаците си. Страшно ти се иска и в живота да се чувстваш толкова неуязвим, колкото в задекранния свят. Ама не става.

И понякога в дълбината звучат думите: „Този помниш ли го? Някакви боклуци го заклаха на улицата… отрови се с водка менте… скочи от прозореца, без дори да остави бележка… изпречи се на пътя на мафията…“

Ние помним, ние знаем.

Богове сме само в света зад екрана.

— Сигурно ще ми трябва още едно денонощие — казах тихо. — После ще офейкам нанякъде… в Сибир или на Урал.

— И не казвай на никого къде се спасяваш. — Маниака кимна. — На мен също недей.

Чашите бяха празни и той предложи:

— Да отскоча ли до магазинчето?

— Тепърва трябва да си рисувам тяло.

— Мамка му. Пускай „Биоконструктора“.

След минута седяхме, като издърпвахме мишката един от друг и тракахме по клавиатурата. Наложи се да бракуваме първото тяло, което нарисувахме — прекалено беше предизвикателно. Двуметров дървеняк с грамаден меч на кръста. Тип, за когото ще се лепят всички авантюристи. Такава беше забележката на Шурка и бях принуден да се съглася.

Следващата личност беше безобидна, дори жалка. Парцалив старец просяк… Може и никой да не го закача, но няма да е в състояние и да мъкне Неудачника пет мили. Тук пък аз наложих вето, без да обяснявам причините.

Виж, третият опит се оказа успешен.

Младежът на екрана беше достатъчно як, но с такова бебешки невинно лице, че направо да ти се доповръща. Облякохме го със светлозелена туника до петите и окачихме на рамото му парцалива торба.

— Лечител! — със задоволство обобщи Маниака. — Човек, лечител. Без сериозна причина никой там няма да те закачи — нито елфите, нито орките. Тя, медицината, е нужна на всички.

Той започна да слага в торбата разни кутийки, колби, сушени билки, избирайки ги от каталога с аксесоарите.

— В света на ролевите играчи ще умея ли да лекувам?

— Разбира се. Там ситуацията е следната — пристигаш в тоя или оня облик и владееш определена сила. Например бойни изкуства, мъдрост или умение да цериш. Колкото по-дълго живееш в техния свят, толкова повече се засилват дарбите ти. Щом се представяш за лечител, веднага ще можеш да лекуваш леки рани, счупвания, изкълчвания…

— Колко интересно — казах аз, загледан в новата си личност. Тя дори започна да ми харесва. — Благодаря. Лично аз със сигурност щях да се издокарам като воин.

— И веднага щеше да получиш меч по кратуната от някое старо куче.

— А ти като какъв ходи там?

Маниака се засмя.

— На никого нито дума, нали?

— На никого.

— Аз бях елфическата жена-воин, Ариел.

— Защо?

— Исках да сваля Горомир.

За миг онемях. Разбира се, това не е моя работа, но…

— Горомир е момиче — бързо поясни Маниака. — Там при тях е пълен бардак, момичетата често играят мъжки роли и обратно. Половин година я свалях…

— И какво?

— Нищо. Горомир се събра с Дианел.

Не рискувам да уточнявам каква е била в действителност Дианел — момче или момиче. Тонът на Шурка е прекалено мрачен.

— Ако срещнеш там Горомир, предай поздрави от Ариел — допълва Шурка. — Разделихме се спокойно. Приятелски. Мамка му.

— Трябва да стигна до оня сървър с града Лориен, където царува Леголас. Твоят Горомир там ли се подвизава?

— Не „твоят“, а „твоята“! — срязва ме Маниака. — Не знам, отдавна не съм се вясвал. Сега ще го издирим.

Той подкара Вики и започна да ровичка чрез терминала по сървърите. След пет минути търсенето се увенча с успех.

— Ето! „Светозарният Леголас кани мъдри елфи, храбри хора и ловки хобити във великия град Лориен, защото настъпиха дните на последната битка на силите на доброто с орките и джуджетата!“ Ще те посрещнат с разтворени обятия.

— Това е излишно.

— Хм… по бутилка бира? Имаш още цял час и половина.

Бира след коняка? Но аз наистина имам доста време. С помощта на Шурка личността беше нарисувана достатъчно бързо.

— Става — решавам аз.