Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (19)

111

Днес се превъплътих в смъртта, а тя се превъплъти в мен.

Случва се понякога.

Изминавам нивата на „Лабиринта“, почти без да се крия, като избивам чудовищата и заобикалям другите геймъри. Геймърите също ме заобикалят.

Освен тези, които ми имат зъб от вчера, и тези, които отколе се смятат за герои.

Тях ги убивам.

И мен ме убиваха на два пъти. Първият път изгубвам цялото си оръжие и се връщам на старта на деветнайсетото, водното ниво. Така ме подреди цял отбор, към двайсет човека, нямам представа какви са тия сървъри на „Лабиринта“, дето успяват да координират действията на подобна тълпа.

Засягам се и ги избивам всичките. Един по един ги излавям в блатистите буренаци на градския язовир, гмурвам се и ги завличам под водата, където издържам доста повече от тях, понеже излизам от виртуалността. На последния — ако не греша, това беше Толик — му прерязвам гърлото с острото като бръснач листо на чуждопланетна блатна трева. Това е нещо ново в програмата на „Лабиринта“ — има възможност да се използват подръчни предмети.

После събирам снаряжението им и продължавам по-нататък.

На двайсет и четвъртото ниво — това е мостът, който отделя промишлените от жилищните райони на Сумрачния Град, — ме настига Алекс.

Тъкмо приключвам преминаването през моста — процедура, изискваща по-скоро чувство за равновесие и здрави нерви, отколкото умение да се стреля. За щастие разполагам с начина, изпробван още на моста от конски косъм в Ал-Кабар.

Взривът изтрещява пред мен тъкмо когато скачам от последната надвиснала над пропастта греда. На моста цъфва огнена яма, ударната вълна ме запокитва върху бетонния парапет.

Алекс стои в началото на нивото. Поглеждам през бинокъла, намерен в главното скривалище на двайсето ниво и вече мога да го разгледам подробно. Снаряжението на Алекс е възможно най-минималното — двуцевка, гранатомет и чифт аптечки.

— Стрелец! — крещи той и маха с ръка.

Все още има страшно много муниции, но Алекс не стреля. Аз също.

— Ще те изработя, пич! — крещи той. — Чуваш ли? Ти си труп!

Върви след мен от първо ниво — и почти се изхитря да ме догони. Дали и той не е дайвър? Още един претендент за Медала за Всепозволеност? Хващат ме нервите, излизам от дълбината, улавям Алекс в мрежата на прицела и изстрелвам една след друга три ракети.

Той успява да се отдръпне и взривовете изтрещяват зад гърба му, разкъсвайки на парчета някакъв нещастник, който тъкмо е влязъл в нивото. Обаче ушите на Алекс заглъхват, той клечи и тръска глава, прави опит да се изправи. Прицелвам се с гранатомета, после свалям оръжието.

Ядът е отминал.

— Живей бе, ламер! — изкрещявам аз, мятам гранатомета на гръб и напускам нивото. Ако Алекс не е дайвър, още дълго ще си остане на моста.

На трийсет и първо ниво с мен се залавят чудовищата. Тук са около двеста, като се започне от тъпите и немощни мутанти и се завърши с летящите, скачащи и заравящи се в земята и асфалта нечисти сили.

Около седем минути стоя в началото на нивото — във фоайето на небостъргача — и разстрелвам радостно прииждащите изроди. Свършват патроните за уинчестъра и двуцевката, ракетите за гранатомета. Захвърлям използваното оръжие. Раняват ме на два пъти, налага се да използвам няколко аптечки.

Стъклото на фоайето се напуква, на него цъфва някаква полупрозрачна муцуна. Изродите продължават да прииждат.

Свалям от рамото си плазмагъна и откривам огън. Имам много енергийни заряди, защото още не съм използвал най-мощното от достъпните ми засега оръжия.

Цялото ниво гори.

Сините камшици на изстрелите сриват етажите заедно с гадините и останалите геймъри. Изпепелявам целия квартал.

Изродите са вън от играта.

Вървя през руините.

Няколко атаки — вече доста по-вяли.

Излизам от нивото с празни ръце. Много, много неприятно ниво. Разбира се, чудовищата са доста по-тъпи от хората, колкото и да се напъват програмистите. Но за сметка на това качеството се компенсира с количество.

На трийсет и второ ниво ме убиват моментално. При входа стои някакъв пич с уинчестър и ме разстрелва от упор. Нямам муниции, опитвам се на бегом да стигна до врага и да го пречукам с бокса, но три последователни куршума ме лишават и от последните остатъци живот.

Започвам нивото отначало. Без броня и с един пистолет, както си му е редът.

От ярост ми притъмнява пред очите. Разстрелвам гаднярчето, като се приближавам се към него на зигзаг, то изпуска уинчестъра и се просва по гръб. Започвам да тряскам главата му в асфалта, като изтръгвам по процент живот при всеки удар. Той даже не се опитва да се съпротивлява, само радостно мърмори:

— Убих Стрелеца! Убих Стрелеца!

Вземам всичките му оръжия — за съжаление те са малко, и отминавам, оставяйки на чудовищата да довършат полуживия идиот.

За щастие това ниво — „търговската улица“, — е доста лесно. Глътка въздух за онези, които са преминали през месомелачката в предходното. Дълги редици от супермаркети и тесни магазинчета… ако не се забиеш прекалено навътре, няма особена опасност. Набавям си двуцевка, гранатомет, бронирана жилетка и малко муниции. И избягвайки сблъсъците, се промъквам към изхода.

Към Неудачника… проклет да е.

Когато прониквам на територията на Дисниленд (до празнично украсения портал се търкаля окървавена кукла и купчинка детски кости) неволно си помислям, че вече може и да са спасили Неудачника.

Това ще е голям майтап.

Но Неудачника е налице.

 

 

Дълго се оглеждам наоколо, за да запомня обстановката. При последното ми преминаване през „Лабиринта“ този лунапарк просто го нямаше. Трийсет и трето ниво си беше кофти, но съвсем стандартно.

Неудачника седи свит до разтопената тук-таме желязна ограда на „Руските хълмове“… лично аз все пак предпочитам да ги наричам „Американски“. От едната страна го прикрива кокетната кабинка с механизмите за управление на атракцията, а от другата — стената, опасваща целия Дисниленд. Местенцето е удобно, невъзможно е да се доближиш незабелязано. И аз бих поседнал тук.

Но не чак за толкова време. Не за почти две денонощия.

Тръгвам към Неудачника — открито, с вдигнати празни ръце. Неудачника не реагира. Може би спи.

А може и да е мъртъв.

Неприятно нещо е смъртта във виртуалността. Виждал съм такъв труп… най-страшното беше, че той беше „жив“ — продължаваше да върви по улицата, блъскайки се в минувачите, потрепервайки, възпроизвеждайки последните конвулсии на злочестия си стопанин. Изключиха го ръчно, след двучасово проследяване на входния канал. Гадна работа е по улицата да върви мъртвец.

Но Неудачника трепва и надига глава.

— Привет! — извиквам. — Hello! Не стреляй! Don’t shoot!

Той не отговаря. Но и не се пресяга за пистолета в скута си.

— Дойдох да ти помогна! — Дочувам шум зад гърба си и се обръщам. Някакъв мъжага с плазмагън ме гледа шашардисано.

Заканвам му се с пръст и му кимвам да се разкара.

Не ми се налага да го агитирам. Разпознал е Стрелеца и не гори от желание да се състезава по точност.

— Хайде да си поговорим! — казвам аз, след като се доближавам до Неудачника. — Става ли? Аз съм твой приятел! Go steady!

Изглежда няма желание за нищо. Нито за сприятеляване, нито за стрелба.

Прикляквам до него, протягам ръка и внимателно му взимам пистолета. Неудачника не се съпротивлява.

— Разбираш ли ме? — почти изкрещявам аз. И Неудачника благоволява да отговори. Устните му се помръдват, и аз по-скоро отгатвам, отколкото чувам: „Да…“

Това вече е нещо. Сънародник.

— Отдавна ли си тук? — питам предпазливо. Интересно, дали вече не е изгубил представа за времето?

Кимване. Поне това го разбра.

— Пуснат ли е таймерът ти?

Никаква реакция.

Разтърсвам го за рамото, повтарям:

— Пуснал ли си таймера? Таймерът пуснат ли е?

Неудачника клати глава. А така. Най-лошият вариант. Обръщам се — Гилермо със сигурност ме наблюдава, и крещя:

— Виждате ли? Той няма да излезе самичък! Проследете канала!

Но все пак не вярвам особено в успеха на това начинание. Значи ще се наложи да мъкна Неудачника до края на нивото и там да го кандърдисвам, да го принудя да натисне клавиша за изход.

Впрочем, в това няма нищо невъзможно.

— Сега ще станем и ще тръгнем — казвам му благо, сякаш е малко дете. Всъщност е напълно възможно Неудачника наистина да е дете, докопало се до жадуваната играчка в отсъствието на родителите си. И това се случва. — Можеш ли да вървиш?

Колебливо кимване.

— Нека да си починем. — Наясно съм, че дрънкам щуротии, Неудачника си почива вече повече от трийсет часа, но продължавам: — Ще си починем, ще хапнем и ще продължим нататък. Нищо страшно няма да се случи. Ще те водя с мен.

Смъквам шлема-маска, в това ниво въздухът е достатъчно чист, изваждам пакета с храна. Давам на Неудачника огромен сандвич и кутия лимонада. Виртуалната храна няма да помогне на тялото му, но ще му вдъхне фалшива бодрост в дълбината.

Отхапвам от сандвича си, дъвча, гледам Неудачника. Той просто си седи със сандвич в ръка. Да. Никак няма да е лесно.

Да бях дошъл денонощие по-рано…

— Похапни… — приканвам го аз. Протягам ръка, смъквам маската му. Гумата на респиратора е оставила червен овален отпечатък, а инак лицето му е приятно, хем обикновено, хем нестандартно. Светлокосо младо момче, само дето погледът му е уморен, угаснал. — Хайде! — окуражавам го аз.

Поднася сандвича към устата си, бавно започва да дъвче. А така, моето момче. Хапка за мама, хапка за тати, хапка за чичо дайвър. Дали наистина не е дете?

— Аз съм Стрелеца. А ти как се казваш? — питам аз. Неудачника не отговаря, прекалено е зает със сандвича. — На колко години си?

Последният въпрос си е сериозна обида. Във виртуалността всички са равни. Ако Неудачника има поне малко опит от живота в Дийптаун, той непременно ще отговори… при това не както и да е.

Но той мълчи.

Тежка работа ми се отвори.

Но и наградата е голяма. Не бих я разменил и за бленувания половин милион на „Лабиринта“. Медалът за Всепозволеност не се купува — дори един-единствен подобен случай веднага би го обезценил.

— По-добре ли си? — питам Неудачника.

Той кимва.

— Чудесно. Сега се изправи.

Той послушно се изправя и аз му връщам пистолета. За трийсет и трето ниво това оръжие е чисто символично, още повече в неговите ръце. Но така Неудачника ще се почувства по-сигурен. Много ми се иска да вярвам в това.

— А сега да тръгваме — казвам. — Спокойно, уверено…

Аз съм идиот.

Забравям за демона хващач, окопал се зад ъгъла. Забравям как Гилермо ми го показа. Вървя покрай оградата на атракцията сякаш марширувам на парад.

И демонът радостно ме сграбчва с дългата си като маркуч ръка и ме понася нагоре. Той прилича на обрасъл с пипала пън… баобабов, вероятно. Точно по средата му зее зъбата уста, а израстващата от дънера сръчна седмопръста лапа сега ме върти във въздуха и ме мачка, за да ме превърне в топче месо за една хапка.

Пистолетът на Неудачника шепти „па-па-па“, изпразвайки пълнителя в чудовището. Докато се кандилкам във въздуха, успява да ме учуди странната му стойка — наклонено тяло, изпънати рамене, пистолет в изпружената лява ръка.

С това оръжие не се убива демон.

Но лапата изведнъж спира да троши ребрата ми, разхлабва хватка и аз падам от височина три метра право в лакомо отворената уста.

За щастие чудовището вече не може да дъвче и гълта. Измъквам се от вонящата дупка, като правя всичко възможно да не поглеждам към десетсантиметровите зъбчета. По тях има парчета от дреха. Не от моята.

Целият съм олигавен и слюнката съска върху бронираната жилетка. Скубя жълта, изсъхнала трева и се бърша. Отивам при Неудачника. Той отново е вял, отпуснат и полужив.

Външно…

— Благодаря — промърморвам аз. Допирам до ръката си аптечката, тя изщраква, инжектирайки лекарствата и се разпада. Здраво са ме смлели.

— Няма за какво — тихо, но ясно казва Неудачника. Всъщност, това име вече не му пасва чак толкова. Да очисти демон с пистолет!

Впрочем, на теория това може би е възможно. Създателите на „Лабиринта“ неведнъж са заявявали, че всяко едно от чудовищата може да бъде убито с пистолет или дори с бокс. На теория. Ако се знае една-единствена за цялото тяло свръхуязвима точка.

Но аз не съм чувал за подобни подвизи.

Смъквам от рамото си винтовката и я подавам на Неудачника. Той меланхолично я поема.

А пък аз се въоръжавам с гранатомет. Само с четири заряда, но сега ще опитаме да си набавим още.

— Как се казваш?

Отговор няма.

Тогава си гледай работата. Оставаш си Неудачника.

 

 

„Дисниленд“ е направен великолепно. Не знам дали копира някакъв реален парк, или е осъществена фантазия на гейм-дизайнерите. Но изродите, които се возят на виенското колело и се замерват с огнени клъбца като със снежни топки, със сигурност са рожби на нечие болно въображение. Гледката е толкова завладяваща, че зяпам две-три минути, преди да изстрелям една ракета право в оста. Взрив — и колелото се сгромолясва. Отломките се разхвърчават на двайсет метра.

Поглеждам периферно Неудачника — дали ще оцени зрелището?

Нищо подобно…

— Да тръгваме — подхвърлям аз. Май започвам вече да свиквам с мълчаливия си спътник.

Преминаваме покрай водните атракции. В басейните вместо вода се плиска кръв. Някои от плъзгащите се по гладката алена повърхност катери са пълни със седящи скелети, другите са празни. По време на движение механизмите пискливо и гнусно скрибуцат — явно не са приспособени да функционират в подобна течна среда.

Отвратително.

А ето цяло котило мутанти — семейна двойка с трите си отрочета с роклички на цветенца, — което си е спретнало пикник. Пържат на газово котлонче парче от крак с кожена обувка. Похарчвам още една ракета.

Дори не понечват да се разбягат. Това не са бойни чудовища, те са създадени само за нагнетяване на кошмара.

Прищява ми се да намеря направилия тая гадост и да му размажа физиономията. И то не във виртуалността.

— Малко ни остана — казвам на Неудачника. — Добре се справяш.

Кимва, като че ли с лека благодарност. И защо дайвърите на „Лабиринта“ толкова са се туткали? Момчето се движи супер.

Заедно отбиваме атаката на цял рояк дребни летящи твари. Неудачника стреля пестеливо и точно, кожестите криле са прекършват, телата тромаво падат и се пръскат.

— Да вървим — казвам аз.

Обаче при огромната бетонирана писта с бавно плъзгащите се шарени колички става засечка.

В една от количките се вози детенце. Малко тъмнокожо момченце. То бясно върти кормилото, за да се изплъзне на тройката мутанти, които със скърцащ смях го преследват из цялата писта. Единия път хлапенцето минава край оградата и ни хвърля обезумял от страх поглед.

Неудачника вдига винтовката си.

— Това не е играч — уморено обяснявам аз. — Част от програма е. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на сигурно място, там намираш някакво оръжие или броня. Да вървим, няма смисъл да губим време.

Но Неудачника май тотално е изгубил връзка с реалността. Започва да стреля. Три изстрела — по един на мутант. Опитват да се защитят, замервайки ни с огнени топки, обаче Неудачника е по-бърз и по-точен.

В престрелката се включва изпълзял отнякъде исполински паяк и ни засипва с откоси от срасналата се с мутрата му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети под опашката на котката… по-точно под мандибулите на паяка. Настава тишина, ако не се брои плачът на малкия, който е слязъл от количката и клечи до нея.

— Да тръгваме — решавам аз. Сега вече е задължително да заведем детето в скривалището, за да си приберем честно заработените муниции.

Прехвърляме се през разкъсаната от картечния огън ограда, отиваме при момченцето. Леко изоставам и подритвам с крак останките на паяка, за да преценя дали картечницата му може да се приспособи за ръчна стрелба.

Слуз, хитин и парчета желязо. Нищо, което да върши работа.

Неудачника идва при мен, грижливо понесъл на ръце детето. И аз неволно се изпълвам със симпатия към него. Глупак е, изключил е таймера си и се е изгубил в дълбината, но все пак не е лош човек.

— Къде са родителите ти? — питам момченцето с надеждата, че програмката не е много сложна и няма да си губим времето да го придумваме и да го коткаме. Момченцето мълчаливо сочи към разположената недалеч сграда. Е, слава богу…

Вървим към сградата, държа гранатомета и съм готов за стрелба, тъй като Неудачника е небоеспособен.

Входната врата ме кара да застана нащрек. Полуоткъсната е от пантите и скърца, макар че няма никакъв вятър. Зад нея е тъмнина. Отвътре дограмата на прозорците е покрита със син мъх.

— Там ли? — уточнявам аз. Момченцето кимва.

Понечвам да престъпя прага.

— Простете ми… — ясно прошепва малкият, — те казаха, че ще пуснат мама, ако аз…

В последния миг успявам да отскоча назад и огнената струя префучава покрай мен. Вътре в сградата нещо тромаво шава и тежко се търкаля по пода. Подхвърлям в отвора последната си граната.

Но след взрива звуците само се усилват. Хлапето реве, прави опити да се изтръгне от ръцете на Неудачника. Той пък се опитва да го задържи, но малкият го одрасква по лицето, изплъзва се и хуква през вратата.

— Маменце! — чува се тънкия му вик. После нещо звучно измлясква и настъпва тишина.

— Е, поразходихме се… — казвам аз, хващам Неудачника за рамото и се опитвам да го отдалеча от сградата. Той изглежда е готов да се хвърли след момченцето, право в гостоприемната паст на неизвестното чудовище.

— Защо? — шепне Неудачника и се извръща към мен. — Защо той постъпи така?

Да му разяснявам логиката на създателите на Лабиринта е безполезно. Той очевидно приема случващото се напълно сериозно.

— Принудили са момченцето да примамва минувачите в капана — казвам аз. — Заплашили са го, че ще убият майка му. И то се е подчинило.

Неудачника мълчи, сякаш обмисля думите ми. После пита:

— А то защо изтича вътре?

Ако не друго, моят човек поне се разприказва.

— Изплашил се е за майка си.

— Трябва да им помогнем — казва Неудачника и хваща винтовката си по-удобно. Явно е готов да се напъха и в пъкъла.

— Те вече са мъртви! — извиквам аз. — Загинали са, повярвай ми!

Той ми вярва и отпуска оръжието. Слава богу, че поне не настоява да си отмъсти за нещастното детенце.

Продължаваме нататък.

Аз имам празен гранатомет, а Неудачника — винтовка с десет патрона. Няма що, добре сме въоръжени. Прекрасна разходка. А когато забелязвам с периферното си зрение, че на стотина метра от нас стои някакъв човек и ни наблюдава, настроението ми напълно се скапва.

— Застреляй го — нареждам аз.

Неудачника се обръща към мен с недоумение.

— Защо?

Правилно. Ако той вярва в случващото се, няма да започне да стреля по хора. Голям симпатяга.

— Дай ми оръжието! — заповядвам аз, като се вглеждам в непознатия. Дали не е Алекс? Ех, защо го няма сега бинокъла ми…

— Няма да го дам! — твърдо отговаря Неудачника и крие оръжието зад гърба си.

Дори не ми се спори. Стоя и гледам натрапника. Той също ни изучава с поглед, после прави крачка и изчезва зад ъгъла на сградата.

Май не беше Алекс.

— Да тръгваме, мъко моя… — казвам.

След половин час положението ни малко се подобрява. Яркочервените облаци в небето се разпръскват и оголват свирепото южно слънце. Почти сме стигнали изхода от Дисниленд, Неудачника се е изхитрил да отблъсне нападението на две паякоподобни чудовища, аз съм намерил заряди за гранатомета и плазмагън с една енергийна клетка. Животът става по-весел.

Правим почивка в сянката на разрушена пицария.

Този път не ми се налага да уговарям Неудачника да хапне. Наблюдавам как съсредоточено дъвче последния сандвич. Не че имам нужда от храна, ламер, но можеше да предложиш да си го поделим…

— Защо искаше да убиеш онзи човек? — пита Неудачника.

Не се решавам да му кажа, че чуждото снаряжение би ни свършило добра работа.

— Той можеше да ни нападне.

— Не. Дик е добър.

— Дик?

— Да. Той се опита да ми помогне. Днес сутринта.

Мозъкът ми скърца от напъване.

Значи ни следи един от дайвърите на „Лабиринта“? Без да се меси, без да помага, но и без да пречи.

Всичко това е странно.

— Анатол също ли е добър? — опипвам плахо почвата аз.

Неудачника енергично клати глава. Но не се опитва да ми обясни какви са причините за неприязънта му към втория дайвър.

— А аз? — става ми интересно.

Неудачника спира да дъвче. Размишлява.

— Още не знам — обявява той заключението си. И с извинителен тон добавя: — По-скоро си добър.

Не си струва да прекъсвам завързалия се разговор. Предпазливо хващам Неудачника за ръката и казвам:

— Ти разбираш ли, че ни заобикаля виртуална реалност?

— Да.

Прекрасно! Това вече е наполовина свършена работа!

— Момче… как се казваш?

— Не мога да кажа — с очевидно съжаление признава Неудачника.

— Сигурен ли си?

— Не мога.

— Момче, ти си във виртуалността вече денонощие и половина. Това е много, страшно много. Тялото ти е изморено, нуждае се от почивка, храна, вода…

Надявам се гласът ми да звучи омайващо като на хипнотизатор…

— Трябва да изляза — съгласява се Неудачника.

— Ще ти помогна — обещавам отново аз. — Вече сме заедно. Но ако нещо се изпорти, ще е по-лесно да ти се помогне по друг начин.

Неудачника поглъща остатъка от сандвича и ме поглежда въпросително.

— Кажи адреса си в мрежата — моля го аз. — От „Лабиринта“ ще уведомят твоите провайдъри, те ще изпратят човек и той ще те изведе от дълбината ръчно. В това няма нищо срамно, заклевам се. На всеки се случва.

— Не, това е невъзможно.

— Чуй ме… ако толкова се притесняваш от случилото се или те е страх… аз сам ще дойда при тебе. Където и да си. Аз съм частно лице. Изобщо не ми пука за „Лабиринта“. Просто искам да разреша проблема ти. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Тогава казвай адреса… — за миг ми се струва, че съм победил. Наистина съм готов да изскоча от дълбината, да купя самолетен билет и да потегля към дома на Неудачника. Ако ще на Сахалин или до Магадан.

— Не.

От яд удрям с юмрук по стената и наранявам кокалчетата на пръстите си. И командвам:

— Тогава ставай!

Изходът от „Дисниленд“ се намира във вътрешността на огледален лабиринт. Лабиринт в „Лабиринта“… завива ми се свят, когато си представям тази матрьошка от виртуални пространства.

— Значи така… — казвам аз на минаване покрай превърналото се в каменна статуя мустакато старче, стиснало с гранитни пръсти тесте рекламни листовки. Старчето наскърбено наблюдава излизащите от нивото геймъри. — Аз тръгвам пред теб. А ти се движиш плътно зад мен, ясно? И гледай пръв да забележиш врага. Имаш зорко око.

— Добре — казва Неудачника.

Влизаме в огледалния лабиринт. Отначало това е обикновен коридор с огледала по стените. После започва да се разклонява, да се редува с колони, и аз съвсем изгубвам ориентация. Наоколо има десетки двойки дайвъри и Неудачници. Светът се раздробява, върти, плува.

Дяволска работа.

В истинските огледални лабиринти, по които толкова си падат режисьорите на евтини фантастични кино приказки, нещата изобщо не стоят така. Няма начин да объркаш реалността с илюзията, колкото и да се стараят режисьорите.

Тук няма разлика.

Замислям се дали да не изляза от дълбината. Всъщност от това не би имало особена полза. Подробната илюзия ще се смени със схематична и това е всичко.

— Внимавай, Неудачник! — предупреждавам аз, като машинално го наричам с измисления от Гилермо прякор. Неудачника не възразява.

Бродим двайсетина минути из огледалния лабиринт и накрая излизаме в голяма зала.

Също огледална. Тринайсетостенна призма.

Покрай ръбовете на стените стоят компютри. Изходът!

А под тавана има балкончета и на всяко стои по двойка чудовища. Такива още не бях виждал — огромни изпъкнали очи, дълги ръце, стиснали здраво винтовки, люспести тела. В останалото са съвсем човекоподобни.

— Назад! — крясвам аз. И Неудачника сякаш трепва в стремежа си да отскочи назад, в огледалния проход. Обаче в този момент чудовищата започват да стрелят.

Куршумите се врязват в огледалния под и в тялото ми се забиват остри игли. Стрелям наслуки в едно от балкончетата, наясно съм, че само едното е истинско, а всички останали са отражения.

Огнен ураган, огледалната зала се забулва от дим.

Гърмят изстрели. Раняват ме в дясната ръка, аз се сгърчвам от болка, прехвърлям тежката тръба на гранатомета на лявото си рамо. Няма време дори за изход от виртуалността.

И Неудачника се втурва обратно в залата.

Стоим рамо до рамо, стреляме в проклетите огледала и те се пръскат с подигравателен звън. Раняват ме още веднъж, аз изкрещявам, но продължавам да стрелям.

И последната граната не намира целта, аз хвърлям гранатомета по едно от трите оцелели балкончета и улучвам — стъкло!… после сграбчвам плазмагъна и правя труден избор между двете последни цели.

Погрешен избор.

Синият огнен бич халосва помътняващо огледало.

Енергийната клетка е празна.

Едното чудовище е мъртво, може би засегнато от енергийния разряд или пък съсечено от отломките на огледалото. Но второто продължава да стреля. Винтовката му е насочена към мен, то натиска спусъка.

Неудачника ме закрива с тялото си.

Той поема целия откос и се свлича. Чудовището презарежда винтовката — ловко, сръчно… а аз стоя вцепенен, неспособен да осъзная случилото се.

И няма как да отвърна, нямам с какво да стрелям.

Изстрелът гръмва ниско над самото ми рамо, оглушава ме. На балкончето лумва огнено кълбо, изпепелява чудовището, изплисквайки на всички страни гъвкави бичове на енергийните разряди в опит да намери още някоя цел.

„BFG-9000“.

Оръжието, с което така и не успях да се снабдя по време на препускането из нивата.

Дори не поглеждам кой е стрелял. Навеждам се над Неудачника.

Лицето му е кървава маска, гърдите са разорани от куршумите, но той все още е жив — петте прощални секунди, подарени от играта…

— Отражението… — шепне той.

С длан избърсвам кръвта от лицето му и се изправям.

Зад мен стои едър мъж с пълен брониран екип, окичен с оръжия като новогодишна елха. Лицето му е студено и спокойно, дихателният филтър е смъкнат под брадичката.

— Трудно се убива гвардейският ескорт на Принца на Пришълците — казва той. Гласът е тих, но под сдържаността се усещат бушуващи емоции.

— Ти си дайвър… — прошепвам аз.

— Ти също.

Гигантът с броня не прилича на човека, който ни следеше.

— Анатол?

Той кимва и аз си спомням за правилата на учтивостта от кодекса на дайвърите.

— Леонид — представям се аз.

Дайвърът на „Лабиринта“ кимва и мята „BFG-9000“ на рамото си. Вероятно сме се срещали на някоя сбирка. Просто е бил в друго тяло — както и аз, всъщност. Анатол се доближава до трупа на Неудачника, поглежда го в лицето и кимва.

— Както винаги.

Той лекичко подритва Неудачника с крак, сякаш за да се убеди, че той наистина е мъртъв.

И тогава аз го удрям по лицето. Удрям го толкова силно, че Анатол отлита към стената.