Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (18)

110

Присънва ми се сън. Често сънувам — през деня съзнанието така адски се изморява, че просто е необходимо да се разтовари. А сънищата идват точно за да ни спасят от пороя от впечатления, да доизкажат онова, което е останало премълчано.

Обикновено не помня сънищата си. В главата ми се въртят само хаотични откъслеци, така и не осъзнати напълно. Но сега сънят е ярък и се врязва в съзнанието. Може би защото спя във виртуалността.

Стоя на сцена, зад тежкото платно на завесите. На сцената има човек с китара, неподвижен, сякаш прикован с невидими вериги. Той пее, но думите не достигат до мен. Между нас е дълбината — оживяла, превърнала се в призрачна стена. И аз се напрягам, опитвам се да тръгна към него, да разбия стената и да чуя думите. Но дълбината е тежка и еластична като гумена плоча. Отхвърля ме обратно, падам на колене, замирам, останал без сили да помръдна.

Певецът обръща глава към мен и ме гледа. Сякаш запява по-високо. Но аз все така не го чувам. Обездвижен съм от дълбината, сякаш са ме повили в пелени. Аз съм безпомощен.

Певецът кимва и се извръща. Изведнъж разбирам, че точно това е Неудачника от „Лабиринта“. Този, когото трябва да спася… да спася, а не да се търкалям коленичил под невидимата гумена тежест.

Но все така нямам сили.

От срещуположния край на сцената, зад завесата, изниква още един човек. Носи маскировъчен гащеризон, държи в ръце уинчестър. Ухилва се, загледан в мен, вдига оръжието. Това е Алекс.

„Не!“ — изкрещявам аз, но звукът потъва в дълбината.

Алекс стреля. Куршумът пробива грифа на китарата, струните изпищяват и се свиват на стегната спирала, бариерата на тишината се пропуква. Скачам, тежестта е изчезнала и певецът недоумяващо гледа убитата китара, Алекс презарежда, а аз вече тичам, скачам, събарям певеца на земята, закривам го с тялото си.

— Казах ти, че ще те изработя — произнася Алекс.

Стреля, куршумът се забива в гърдите ми, разкъсва сърцето, пронизва ме целия и улучва певеца. Тялото му потреперва и той умира.

Това е краят. Провалих се.

Изправям се, вървя към Алекс. Сърцето в гърдите ми вече не тупти, но какво ми пука? Аз съм дайвър. Единственият враг на дълбината, стражът между световете, онзи, който не биваше да се проваля. Свикнал съм да живея без сърце. Не могат да ме убият толкова лесно.

Залата зад гърба ми реве, аплодира, подсвирква, тропа с крака.

— Изработих те — казва Алекс и отпуска уинчестъра.

Зад гърба му излиза Вики. Протяга напред ръка — в дланта й има дебел слой сива пепел.

— Аз намерих онази звезда — шепне. Разтваря длан.

Пепелта се завихря, изтича на пода.

И тогава умирам.

 

 

Когато се събуждам, не мога да си поема дъх. Вече се е развиделило. Въздухът е опияняващо чист. Вики спи, притиснала се е до рамото ми зиморничаво сгушена.

Хубав сън, няма що…

Как беше в оня виц за Фройд… „Знаеш ли, дъще, има и просто сънища…“

А и общо взето казват, че да се спи в дълбината е лоша поличба.

— Вики… — докосвам я по рамото, тя трепва, но не се събужда.

Ставам, завивам я с края на одеялото, фенерът в тревата е угаснал, догорял. Отивам в къщичката.

Тя е мъничка, само с една стая — разкошна спалня, баня с вана, тоалетна и кухня. Изваждам от хладилника сметана, сирене, пастет. Сварявам кафе на котлончето, правя сандвичи, нареждам всичко на малкия поднос, връщам се при Вики.

Тя още спи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Какво пък, добре си починах. Станало е три следобед.

Отидох до банята. Вкарах се в ред, даже си измих зъбите, като преди това свалих шлема и го стиснах под мишница. Когато се върнах в стаята, извадих от хладилника кутия лимонада, кисело мляко, парче салам. Тъпо съчетание, но какво значение има какво точно ще ям в реалността? Важното е да се натъпча.

Онази Вики, която е на екрана на компютъра, също дреме. Почувствах лек срам, срам пред програмата, на която изневерявам с човек.

deep

[Enter]

Милвам косите на Вики — почти истинската Вики. Шепна:

— Време е за ставане.

Тя се събужда. Поглежда ме с недоумение, после се усмихва.

— Благодаря.

— За какво?

— Ами… чудесно си починах. Рядко ми се случва…

— Донесох закуска — казвам аз.

— Това е мое задължение — казва Вики и въздиша с престорено недоволство. — Благодаря, Леонид.

Пием кафе, ядем сандвичи. Някъде далеч в гората звъни гласът на птица.

— Сънувах лош сън — съобщава Вики.

— А сцена имаше ли? — питам аз и сърцето ми замира, сякаш в него пак се забива куршум.

— Не. Присъни ми се, че уж съм намерила падналата звезда, но тя вече беше изгоряла. Изтляла.

Сърцето ми отново трепва, отеква в слепоочията, кънтящо и мъчително.

Лоша поличба е да спиш във виртуалността.

Какви връзки са се изопвали между нас, заспалите в дълбината? Беззвучен шепот и сънени гримаси, напрегнати мускули и пърхащи мигли — всичко това се е претопявало в електронни импулси и се устремявало през дълбината.

За да докосне тази, която е била редом с мен.

И също е спяла.

За да се приплъзне в съня й.

Лоша поличба е да се спи в дълбината.

— Ще я потърсим утре — казвам аз.

Вики ме поглежда с ирония. Пита:

— Да не си племенник на милионер?

Свивам рамене.

— Искам да те видя пак. Просто да те видя.

Тя се поколебава, преди да попита:

— Кажи… не те ли привличам?

— Сексуално?

Вики кимва.

— Привличаш ме.

— Тогава… защо?

— Това не бива да е толкова лесно — аз също не намирам сили веднага да завърша: — И не трябва да е стока.

— Льоня, ти полудяваш.

— Възможно е.

— Та ти не знаеш коя съм. Това — тя рязко вдига ръце към лицето си — е маска. Грим. Аз мога да бъда всеки на този свят.

Мълча. Ти си права, права си. Не споря.

— Та нали в действителност може да съм бабичка? — безжалостно продължава Вики. — Грозотия. Извратеняк. Разбираш ли?

Разбирам.

Това за извратеняка, разбира се, е съмнително…

— Не прави глупости, Льоня. Не се влюбвай в мираж.

— Просто искам да те видя отново.

Тя се решава.

— Ще дойдеш в „Забавленията“ и ще помолиш да извикат Вики. Без поръчки. Става ли?

— А Мадам няма ли да се разсърди?

— Не.

— Добре — казвам аз и докосвам ръката й. — Разбрахме се.

Допиваме остатъка от кафето, дояждаме сандвичите. Вики ме поглежда, но мълчи.

Нека.

Вътре в себе си ликувам. Вътрешно съм стегнат и делови.

Отново съм двайсетгодишен хлапак, който ухажва капризна връстница.

Само че за разлика от хлапака не ми се завива свят при мисълта за леглото.

Разменяме си празни фрази и заедно вървим към изхода от градината. Вратата стои право в тревата, напомня ми сцена от някакъв стар детски филм. Вики я отваря и първа излиза в коридора на бордея, а аз я следвам.

Тихо и тъжно.

Посетителите не могат да се виждат едни други. Спокойно могат да се лекуват и зайчето, и лисицата.

— Време ми е — казва Вики. — Сега ще се задейства таймерът ми.

Кимвам. Как да не я разбере човек, таймерът е нещо свято.

— Благодаря.

— За какво?

— За падналата звезда.

Струва ми се, че тя иска да каже нещо. Но изглежда наистина времето й е било на привършване.

Вики се разтваря във въздуха.

— Довиждане — прошепвам аз. Слизам по стълбата. В хола клечи вече друг охранител, намигам му и без да чакам отговор поемам към изхода.

— Стрелец!

Обръщам се.

На горната площадка стои Мадам, леко облегната на парапета.

— Струва ми се, че не биваше да идвате при нас, младежо.

— Може би — съгласявам се аз. — Но просто така се получи.

Мадам въздъхва и ми обръща гръб. Нека.

Днес не ми трябва „Дийп-разводач“. Още помня маршрута на вчерашното си бягство, а изходът от „Лабиринта“ и входният портал са на пет минути пеша един от друг. Вървя по обичайно вечерните улици на Дийптаун и се оглеждам в очакване на засада.

Но от вчера до днес я хъсът на преследвачите се е уталожил, я са поолекнали кесиите им.

— Аз съм Стрелеца! — провиквам се аз на влизане в алената мъгла на портала. Всички се извръщат към мен и аз се смея и простирам ръце към пронизваната от мълнии арка. — Аз съм Стрелеца! Стрелеца! Стрелеца!