Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (25)

10

Или не ме следят, или го правят прекалено хитро, щом Вики не ме алармира. Изкачвам се на стената, съпроводен от погледите на охранителите, стъпвам на моста от конски косъм.

Интересно, колко метра мога да измина, без да излизам от дълбината?

Крачка, две — нишката трепери под краката ми, вие ми се свят. Стотина метра по-долу сред камарите от скали криволичат небесносините ленти на реките и блещукат нажежените до оранжево езера от лава.

— Хей, дайвър, ти залиташ! — подигравателно подвикват зад гърба ми.

Пък аз вече не залитам, а падам.

Сигурно така се сурват грешниците мюсюлмани при опитите си да отидат в своя рай, при нежните хурии и планините от рахат локум…

Подхлъзвам се, политам, вкопчвам се в нишката — и тя равнодушно отрязва пръстите на ръцете ми. Въздухът ме шибва в лицето с остър хлад, приканва ме на кратко пътешествие, скалите долу се завъртат и се уголемяват, върховете им настръхват като игли. Когато се докосна до камъните, сървърът на Ал-Кабар ще рапортува, че съм се подложил на смъртоносно претоварване — и ще се задейства дийп-програмата за изход.

Но изобщо не ми се ще да науча с каква именно болка въображението ще оцвети смъртта ми.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

На екранчетата — кървища. Свикнали сме.

Смъкнах шлема, погледнах бюрото, изтръгнах кабела от слота.

— Прекъсване на връзката! — каза Вики. — Няма тонов сигнал в линията! Провери свързването!

— Всичко е наред — промърморих аз и мушнах кабела на мястото му. — Презареждане.

— Сериозно?

— Да.

На монитора едно малко човече пада в синевата. Чувствам се гадно.

Набъркал съм се в много сериозна каша. Ако хората от Ал-Кабар, „Лабиринта“ и онези, които стоят зад Човека Без Лице, се сдърпат заради Неудачника… Лелеее… По-добре да не се набутвам между тези воденични камъни. Сега ще е най-добре за две-три седмици да забравя за виртуалността. Ще поиграя на обикновени игри, ще пия бира с Маниака, ще ъпгрейдна компютъра, ще замина някъде в Анталия, където все още е топло, за да се изкъпя в морето.

Разбира се, ще се наложи да забравя за Вики. За истинската Вики. При това за дълго време.

Ще трябва завинаги да се простя с мечтата за Медала за Всепозволеност.

И, разбира се, да изтрия от паметта си Неудачника.

А кой е той всъщност, че толкова да се притеснявам за него? Хомо Компютърус? Компютърен човек, който може да влиза във виртуалното пространство без никакви модеми и телефони? Е, и какво? Нереално е да се надяваме, че тази негова способност — ако тя наистина съществува — лесно може да се прихване.

Разните специалисти ще го изследват, ще записват енцефалограми и ще измерват всички видове параметри. Ще слагат Неудачника пред какви ли не компютри, ще включват и изключват модеми, ще го свързват с телефонни линии и ще го крият в подземни бункери. И ще изискват — влез в дълбината… разкажи какво чувстваш… какво усещаш с палеца на левия крак при влизане във виртуалността, как се променят изпражненията ти след три денонощия престой там. Ще прекара остатъка от дните си някъде в охранявана швейцарска вила или в пустините на Тексас, в някакъв научен център на ЦРУ. Като безценно и уважавано морско свинче.

Всъщност той е руснак, много вероятно е да е руски гражданин. Ако се подхвърли информацията за Неудачника открито в мрежата — или на съответните органи…

Даже се засмях на наивността си. Е, и какво? Старицата Русия ще изпрати самолетоносачи и танкови бригади да пазят Неудачника? Малко ли талантливи програмисти бяха изведени от страната? Четиринайсетгодишният хлапак от Воронеж Саша Морозов например, го отведоха със специален чартърен полет. У нас на никой не му трябват мозъци. Освен ако разузнаването не събере остатъците от някогашната си смелост и не се пререди, за да измъкне Неудачника. Само за да го зазида в собствен изследователски център, някъде в Сибир или на Урал…

Когато се раждаше дълбината, нейно знаме бе свободата.

Ние сме независими от продажните правителства, овехтелите религии и пуританския морал. Ние сме свободни във всичко — и завинаги. Информацията няма право да бъде засекретявана — и ние имаме право да говорим за всичко. Свободата на придвижване не може да бъде ограничена — и за Дийптаун границите няма да важат. Ние ще отстоим правото си да имаме всички права. Ще изгоним от редиците си само тези, които въстанат срещу свободата.

Колко наивни и въодушевени сме били!

Хората на новия киберсвят, на свободното пространство без граници!

Опияняващи се от свободата, играещи си с нея като малки деца, съвзели се от дълго боледуване, радостни и горди от себе си. Интересите на дълбината — всичко за нея, всичко в нейното име, во веки веков… амин.

Но защо продължавам да вярвам в тези смешни лозунги също толкова радостно, както като малък вярвах в комунизма?

Защо толкова ми се иска да вярвам — въпреки всичко?

Да нарушавам закона, да разбивам чужди компютри, да крада „чужда интелектуална собственост“, да не плащам данъци на осиромашалата родина, да не се доверявам на никого, освен на десетина приятели — и да вярвам в нещо топло, чисто и вечно? В свободата, добротата и любовта?

Изглежда просто съм от онези чешити, които не могат да живеят по друг начин.

И общо взето никой не ми пречи да вярвам в свободата и така нататък. Стига да се спотая в реалността за десетина дни, да сменя входните канали за дълбината и мрежовия си адрес.

Много е лесно да вярваш.

Гледах триизмерната мрежа на нортъновата таблица, спретнатите редове на директориите и поддиректорите. Три гигабайта, и всичките пълни до пръсване. Служебни програми, вируси-антивируси, късчета от съзнанието на Вики, музикални файлове и игри, открадната информация и съвсем нови книги, които още не са излезли от печатницата. Ето я творбата на Василев „Сърца и мотори — отново на път“, тук са и току-що написаното криминале на плодовития като пираня Лев Курски и нашумелия роман на Олди. Колко добре би било сега да взема да изляза, да се запася с бира, да разпечатам на старичкия „Лазер джет“ две-три книжки и да се изтегна на дивана. И да се наспя като хората. А господин Урман, когото никога няма да видя на живо, и господинът Без Лице, когото пък е съвсем изключено да видя, нека се сражават на воля с Вили-Гилермо за Неудачника…

Никога не съм харесвал глупаците и камикадзетата.

Взех от кутията на „петицата“ ми телефонната слушалка и набрах номера на Маниака. Отново ми провървя — той не се шляеше из виртуалността и не спеше.

— Ало?

— Шура, аз съм.

— А… — сниши тон Маниака.

— Да не си зает?

— Е… малко.

— Програма ли пишеш?

— Не, беля картофи. Галя готви вечеря.

— Моите поздравления.

— За какво? — наежи се Маниака.

— По повод одобряването!

— А… айде стига.

Не си заслужава да злоупотребявам с времето му, при това на фона на скорошното сплотяване на семейството.

— Шура, кажи ми дали е възможно да се влезе в „Лабиринт на Смъртта“ с оръжие?

— С вирус ли? Не ти ли стига „BFG“-то? — На Маниака явно му става весело. — Майтапиш се. Това е пространство в пространството, конструирано с твърдо заложени цели. По-лесно е да пробуташ вирус на Пентагона, отколкото да го пренесеш през филтъра на „Лабиринта“.

— Да не би тоя филтър да си го правил ти?

— Не — със съжаление си призна Маниака. — Не съм аз. Но знам кой и как го е направил.

— И как?

— На входния портал външният ти образ се копира. Ако носиш със себе си каквито и да било програми, те се орязват. През сървъра на „Лабиринта“ преминава точното ти външно копие.

— Няма ли начин да се заобиколи? — поинтересувах се безпомощно аз.

— Помисли.

— Уф, прекалено често ми се налага… омръзна ми — промърморих аз. — Шура! Я ми кажи дали може да се пробие филтъра?

— Пробиват се само стените с глава — каза назидателно Маниака. — Какво е станало?

— Много гадна история.

— Гадна за кого?

— За цялата дълбина. И за един добър човек.

— А за тебе? — попита направо Маниака и аз неволно си спомних за „Тримата мускетари“.

— Много кофти, вярвай ми.

Маниака не отговори веднага. Даже започна да си подсвирква някаква мелодия.

— Шурка!

— „Warlock-9000“ ще ти свърши ли работа?

— А какво е това?

— Локален вирус. Както обикновено.

— Ще мине ли през филтъра?

— Може би.

— Шура, много ли те отвличам? От картофите? — попитах аз, обзет от внезапно разкаяние.

— Нищо, вече привършвам…

Не обичам радиотелефоните. Стигат ми и излъчванията от компютъра. А пък Маниака не си представя живота без тях. Ето и сега, сигурно е притиснал с рамо слушалката и продължава да бели картофите.

— Хвърли ми го.

— Направо да ти го хвърля?

— Да — помолих аз, щом понасъбрах наглост.

— Чакай, не е толкова просто. Ти какви програми използваш за създаване на облика си?

— Най-различни… „Биоконструктор“, „Морфолог“, „Маска“…

— Ясно. С коя личност ще използваш вируса?

— Личност номер седем, „Стрелеца“, „Gunslinger“…

— Какво е разширението на файла?

— А? Разширението? Струва ми се…

— Пускай терминала — уморено заповяда Маниака. — Сложи пълен достъп за парола… е, например „12345“.

— Едно-две-три-четири-пет — повторих като глупак аз.

— С цифри! — уточни Маниака. — Самичък ще настроя всичко.

— Благодаря!

— Няма да ти се размине… бирата е от теб.

Маниака въздъхна отново и преди да затвори, се закани:

— Звънкам ти след пет минути. Бракмата ти вече работи, чака ме и е послушна като гимназистка. Ясно?

Хвърлих се към компютъра. След три минути Вики се съгласи да се подчини на този, който позвъни с парола „12345“, и аз отидох в кухнята да приготвям вечерята си. Още не бях успял да напълня чайника, когато в стаята издрънча телефонът, след което засвирука свързващият се модем.

Все пак съм глупак. И камикадзе.

Впрочем, глупаво е човек да обича себе си. Значи мога да си позволя известно време да бъда глупак.

Изпих чая със залежалото в долапа сладко, после пак напълних чашата си и се върнах в стаята. Маниака тъкмо прекъсваше връзката с компютъра и насред екрана пламна в червено надписът: „Взех си неща за четене и игри от твоите боклуци вирусът пришит гласови инструкции след минута“.

Маниака нехайно е пренебрегнал препинателните знаци.

Влязох в „Нортън“, издирих файла с външността на Стрелеца (разширението на програмата се оказа съвсем обикновено — .clt) и го сравних с другите, непроменени облици. Не забелязах да има някаква промяна.

Което и се очакваше.

След пет минути Маниака звънна и ми обясни набързо какво трябва да направя. Когато проумях какво е направил с моята външност номер седем, само поклатих глава.

„Warlock-9000“ явно беше негова отдавнашна разработка, пазена за специални случаи. Ако подобно нещо се използва поне веднъж, ще се навъдят стотици плагиатори.

— Бира, бира и още веднъж бира… — казах аз, докато изключвах телефона. Но не се знае дали ще имам възможност да осигуря тази бира.

Канех се да развихря в дълбината такава буря, каквато отдавна не е бушувала там.

Буря, каквато тя си беше заслужила.