Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

101

Изглежда, съм направил два-три кръга повече по витата стълба, защото съм слязъл във фоайето. Предишните посетители ги няма. Навярно вече вкусват от радостите на живота.

Само някакъв младок седи на масата и прелиства черния албум. Сравнително нисък, прегърбен, с лице на прегладнял гризач, под нахлупения до очите каскет се подават дълги кичури коса.

Подминавам го и чак пред вратата, водеща към служебните помещения, загрявам кой е. А типът вече е захвърлил албума и без да бърза се отправя към изхода.

— Каскетчо! — подвиквам му аз.

Той се спира и бавно се обръща. Очите му са празни, а погледът им е жизнерадостен колкото на варена риба.

— Ти си Каскетчо — повтарям аз.

Никаква реакция. Типът се пули насреща ми с празен поглед.

— Ти не ми харесваш! — казвам с неочаквана радост аз. — Чуваш ли? Никак не ми харесваш.

— Три пъти „ха-ха“ — отговаря Каскетчо, като извръща безцветния си поглед. И отново се обръща към вратата. Любопитството изглежда изобщо не му е познато.

— Стой! — извиквам след него аз и той се спира. Равнодушно чака. — Не бива повече да идваш тук — казвам аз.

Каскетчо се ухилва. Първата емоция, изписана на лицето му — но тя е толкова механична, сякаш общувам с програма, а не с човек.

— Какво правиш тук?

Май съм налучкал въпроса, на който е готов да отговори.

— Някои проучвания на груповата психология.

— Провеждай ги на друго място.

Белезникавите очи ме обхождат от долу до горе.

— Тук ли работиш?

— Не.

— Значи си мутант.

Обърквам се от тази странна характеристика и Каскетчо пояснява:

— Загуба на социална и етична ориентация. Разпадане на личността. Неизбежна и отвратителна метаморфоза.

Вече отворил вратата, той добавя:

— Колко отегчително…

…Гласът на Вики ме догонва на изхода:

— Чакай, Леонид. Недей!

Съвземам се доста трудно. Оказва се, че дясната ми ръка е впита в колана, а лявата е свита в юмрук. Гледам Вики и усещам как яростта ми постепенно утихва.

— Каскетчо ли беше това?

— Да.

— Май започвам да разбирам вашата реакция…

— Укроти ли се? — интересува се Вики. — Добро момче. Да тръгваме.

Все още не съм се успокоил напълно след скорошното избухване. Странно, не съм очаквал, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие с общо взето нищо незначещи думи.

— Кой е той, Вики?

Тя усеща, че ще се наложи да отговори на въпроса.

— Нищо особено. Просто човек, който мисли, че има право да съди другите.

— Например — виртуалните проститутки?

— Не само. Знам още две-три места, където Каскетчо провежда експериментите си.

— Говореше нещо за психология…

Не знам защо, но тези думи развеселяват Вики:

— Всяка личност, която не е способна да твори, непременно търси оправдания за деструктивното си поведение. Много често те се изразяват в отчуждено наблюдение на недъзите на света. Особено на такива като нашия бордей…

Влизаме през вратата, от която се усмихва черното коте, и Вики продължава:

— Психологията, според общоприетите разбирания, е крайно елементарна наука. Хора, които не са в състояние сами да забият дори един пирон или да римуват две строфи, нямат и сянка на съмнение относно способността си да разбират и да съдят другите. За тези, при които се стига до крайности, това се превръща в смисъл на живота и извор за самоутвърждаване.

— Каква си ти, Вики?

— Психолог. Кандидат на науките, ако толкова искаш да знаеш.

Тя изтупва от стола ситните камъчета и сяда. След земетресението стаята явно се нуждае от почистване. Понеже втори стол и така и така не се намира, аз клякам.

— А каква е темата на дисертацията ти?

— „Сублимация на анормалните поведенчески реакции в условията на виртуалната реалност“.

Сякаш за да се извини, тя добавя:

— Прието е да се формулира по такъв начин.

Ето какво било…

— Ти изучаваш такива като Каскетчо? — питам аз. — Истинският ловец дебне за ловци ментета, а?

— Не. Вече отдавна не, Льоня. Беше ми интересно да ги изучавам половин година, година. А сега всички ми изглеждат еднакви. И Каскетчо, и другите като него. Всички патологии са еднакви и ако познаваш един психопат, можеш да предскажеш поведението на хиляди.

— Тогава защо…

— Защото ги има. Тук напиращата от тях деструкция може да причини болка на един, на няколко човека. В реалния живот те оставят след себе си диря от разбити съдби, отровена любов, поругано приятелство. Може би даже белязана с кръв. А тук са безобидни. Цялото им високомерие, животински реакции, интриги и самонадеяност — всичко това е прах. Прах, носен от вятъра.

— Но нали ти тежи да си тук!

— И какво от това? Не истинската, а нарисуваната Вики изпитва болката.

— Вики…

— Моля те — не се меси в работите на заведението. Защото Мадам ще ти отнеме достъпа.

Тя се усмихва и аз се обърквам.

— Добре. Когато съм тук, няма да се меся.

— А когато не си?

— Това вече е въпрос на лична свобода.

Вики разперва ръце.

— На колко години си, Леонид?

— Става ли да направим размяна? — питам бързо. — Информация за информация?

Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вики дори не подозира доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.

— Добре. Аз съм на двайсет и девет, Леонид.

Успял съм да се зарадвам, преди да отговоря.

— На трийсет и четири.

— Не е за вярване. Давах ти малко над двайсет.

Не си заслужава да споменавам, че моите опасения са били напълно противоположни.

— Виртуалността мами.

— Не. Виртуалността е като лед. Замразява ни в себе си веднъж и завинаги. Невъзможно е да свалим първата си маска. После можем да си измислим стотици тела, но онова, първото, винаги ще се забелязва.

— Първата ти маска Мадам ли беше?

Вики взема от масата чантичката си, вади цигара, запалва.

— Да, Льоня. Получихме субсидия за изследване на сексуалното поведение на хората във виртуалното пространство. Западняците бяха малко побъркани на тая тема… все пак една трета от информацията в мрежата засягаше секса. Затова и аз си измислих този образ — нахакана, вряла и кипяла, нагледала се на какво ли не притежателка на бордей.

— Сполучлив е — признавам аз.

Вики издишва дима и пита с лека ирония:

— Може би наистина съм такава? В дъното на душата си?

— Хич не ми пука.

Лъжа, разбира се. Но Вики не спори.

— Зуко успокои ли те?

— Почти.

— Той е добър специалист. Можеш спокойно да доведеш приятеля си.

Поглеждам часовника. Има време.

— Няма да е толкова лесно, Вики. Важно е да уцеля точния момент, в който да го взема.

— Смешни хора сте вие, хакерите — подхвърля Вики. Мен също ме досмешава. Ама че майтап! Да ме вземат за суперпрограмист.

— Може ли да дремна при теб?

— Моля?!

— Да дремна. Почти от денонощие съм в дълбината, а по-добре се работи на свежа глава.

Вики — каква изненада — подхожда към въпроса делово.

— Да те събудя ли?

— Да, след два часа.

— Спи. Чувствай се като у дома си. Лично аз ще те събудя.

Тя разрошва косата ми. Жестът би подхождал повече на Мадам, но все едно ми е приятно. Кимва към кревата и излиза през вратата, която води към помещението с костюмите. След минута Мадам ще излезе от стаята си и ще тръгне да командва момичетата.

Пък аз извършвам недотам коректна постъпка. Изваждам от джоба на якето макара с навита на нея тънка нишка. На края на нишката има тежест.

Вятърът зад прозореца не отслабва нито за миг, нишката се люлее, но аз все пак успявам да я отпусна до края. Когато тежестта докосва склона, поглеждам нишката: всеки метър е отбелязан с червена резка.

Седем и половина метра. Тук няма да помогнат чаршафите. Е, нищо, в бордея сигурно има някакви въжета, поне в стаите за мазохисти ги има със сигурност.

Изхвърлям макарата през прозореца. Леко ме досрамява, но се утешавам с това, че Вики със сигурност би разрешила този малък експеримент.

Нали ми каза: „Чувствай се като у дома си“…

Пльосвам се върху тесния креват, право върху покривката. Затварям очи. Но преди да си позволя да заспя, все пак излизам от виртуалността и нареждам на „Windows-Home“ да ме събуди след два часа.

Сънят идва почти моментално. Кой знае защо се надявам, че пак ще видя нещо пророческо със завладяващ сюжет — както предишния път, когато Алекс застреля Неудачника. Но сънувам някаква пълна каша.

Над Дийптаун сияе дъга. Ослепителните проблясъци наподобяват дийп-програмата. Само че тази дъга е изградена от стъпала, това е библейската стълба към небесата. Вървя по нея, сякаш съм Компютърния Маг с неговите крилати чехли.

Оказва се, че цветовете имат различна плътност — пропадам във виолетовите и сините слоеве, леко се опирам на зелените и твърдо стъпвам по жълтите. Градът под мен е ярък и украсен, аз го виждам през цветна мъгла.

В съня си дори съм наясно защо вървя към небето. Някъде там, горе, е кристалният купол на дълбината, който е разполовил света. Трябва да го строша — или с оръжието на Маниака, или с голи ръце — както дойде. Кристалът ще се пропука и ще се излее върху града като ослепителен звезден дъжд. Нали звездите са от кристал — и това не подлежи на съмнение. От чуплив кристал, който отразява светлината на нашите очи.

И нещо ще се случи. Може би звездите ще ни изпепелят. Може би ще успеят да изстинат и ще паднат в гостоприемно разтворените ни длани. Не знам точно какво ми се иска да стане.

Главното е да не сбъркам и да ударя навреме. Той вече е предопределен, онзи миг, в който ще успея да превърна бариерата в милиони кристални звезди. Почти му е дошло времето…

— Време е… Леонид, време е…

Отварям очи под шепота на „Windows-Home“. Минават две-три секунди преди да осъзная къде се намирам.

А след още миг в стаята влиза Вики.

— Събуди ли се?

Кимвам, сядам върху смачканите завивки, разтърквам чело. Главата ми тежи. Трябваше или повече да поспя, или да не лягам изобщо.

— Ще направя кафе — казва Вики.

Облегнал съм се на дървената стена и я наблюдавам. Тя изважда от шкафа на потъмнелия не от мръсотия, а от годините бюфет платнена торбичка с кафе. Смила зърната с малката ръчна кафемелачка, чиято медна повърхност е излъскана до блясък. Сръчно разпалва огнището.

Ухае на сухи борови дърва, кипнало кафе и на някак абстрактна, нестерилна чистота… нещо средно между аромата на планински ручей и нагорещен от слънцето пясък.

Хубаво е.

Мога да прошепна моето стихче и да изляза в реалността.

Да си приготвя истинско кафе и дори да го подсиля с остатъците от коняка. Да се измия със студена вода.

Проклет да съм, ако го направя.

Тук е мястото, където всичко е истинско — чистият въздух, живата вода, утайката от кафето на дъното на чашата, загриженият поглед на Вики. Навън ме чакат занемарената прашна стая, влагата, застоялата чешмяна вода.

…Прекалено често започна да ме обзема това самоубийствено желание — да стана като всички останали…

— Коняк? — пита Вики. Сипва ми мъничка чашка „Ахтамар“.

— Имам още пет минути — казвам аз. — После… трябва да тръгвам.

— И като се върнеш, няма да си сам?

— Надявам се.

— На влизане хвани приятеля си за ръка. Така и той ще получи привилегирован статут. Ще помоля Мага.

— Благодаря.

— Ще благодариш на Мадам. Всичко зависи от нея.

— С Мадам сме приятели, тя ще разреши — усмихвам се аз.

Успявам да изпия две кафета и две чашки коняк, преди времето ми наистина да изтече.

Трябва да потеглям.

Тръгвам да излизам, а Вики се залавя да подрежда стаята. Неволно си спомням за ерзац семействата, които се нароиха напоследък. Всички онези живеещи в различни градове двойки, които наемат общи квартири в Дийптаун. Казват, че много обичали да домакинстват, да чистят с прахосмукачка и да перат — сякаш имитирането на бита ще направи съюза им истински.

„Имате ли семейство?“

„Да. Приятелката ми е проститутка, имаме си малка планинска хижа в бордея. Наминете някой път, тя ще направи чудно кафе. При нас е винаги чистичко и уютно, дори и след земетресение!“

Хваща ме страх, че изобщо не се дразня от тази картина.

Проблемът трябва да се реши. Все едно как.

Тътря се по улицата към входния портал. Подминавам павилиончето на авиокомпания с умиращ от скука оператор. До павилиончето се е намърдал някакъв просяк. И това е нещо ново — допреди месец във виртуалното пространство нямаше просяци.

Той е чист, но дрипав и мършав, фигурата му леко прозира и на моменти потреперва — така се пробва да покаже колко му е ниска скоростта на модема и колко е зле с програмното осигуряване.

— Help me… — стене просякът.

— Бог ще ти помогне — уведомявам го аз.

— Господин хакер, поне един долар — изскимтява той след мен.

Разправят, че повечето от тези просяци били руснаци. Говори се също, че никой от тях не е закъсал за пари. Било просто купон, особено развлечение на руските новобогаташи. Да похленчиш, да се туриш в кожата на сиромаха. Уж било модерна и ефикасна психотерапия. Маниака се кълнеше, че е лепнал маркер на един от тия дрипльовци и се оказало, че той е шеф на голяма банка.

— Бачках в „Майкрософт“ — бръщолеви просякът, който се мъкне подире ми — Веднъж нарекох „прозорчетата“ бъгава програма и похвалих „Полуоската“. На другия ден ме уволни лично Бил Гейтс и ме тури в черния списък. А бях много як хакер… пък сега докъде се докарах…

— На кое прекъсване виси модемът ти? — изкрещявам аз, като се обръщам. — От какво зависи появата на съобщението „натиснете този бутон за начало“ в „Windows-Home“? Кои са трите най-добри начина да увиснат „прозорчетата“? Кой е изобретил текстурната графика? Ами най-подходящият протокол за модеми марка…

Просякът вече бяга.

Сигурно Маниака не ме е лъгал.

Но в крайна сметка тия забавления са по-безопасни от уличните ралита, които бяха на мода сред новобогаташите допреди година. Заради тях забраниха използването на лични автомобили и оттогава „Дийп-разводач“ победоносно окупира пазара на транспортните услуги.

Срещата с просяка ме разведрява и стигам при портала на „Лабиринта“ в съвсем друго, бойно настроение.

Както винаги навалицата е голяма. Засега „Лабиринта“ продължава да функционира, значи съм изчислил всичко правилно. Но страхът да не закъснея и да не се озова в последния миг пред затворена врата не ме напуска. Провирам се между геймърите, бързам.

И чак когато въвеждам кода си и излизам на трийсет и трето ниво се успокоявам.

Почва се!

Аз съм Стрелеца!