Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (33)

10

В снежните недра на хладилната камера намерих вкочанен кренвирш. От консервите е останала само кутията цаца, купена или в период на пълно безпаричие, или от носталгични подбуди.

Умирах за сън, но все пак затоплих нещастния кренвирш, взех ножа за консерви, сложих на масата две бутилки пилзенско „Уъркуел“. Вечеря на свещи — именно запалени свещи трепкат върху монитора на компютъра. Включил се е скрийнсейвърът — пазителят на екрана. Пращенето на огъня, което долиташе от слушалките на шлема, беше съвсем на място.

Я да върви по дяволите тая дълбина! Заедно с Неудачника! Сега, в реалния свят, всичко ми изглеждаше като пиеса на абсурда. Ако утре сутринта Неудачника не изплюе камъчето — излизаме с Вики от пространството на планините. Завинаги. Нека да разказва небивалиците си на скалите и на боровете — те ще ги оценят по достойнство.

Отпих от студената бира и изстенах от удоволствие. Залових се с отварянето на консервата. Внимателно срязах капака, повдигнах го с вилицата…

И едва не паднах от стола.

От отворената консерва ме гледаха с укор стотина рибешки глави.

Някъде във виртуалността подобна шега не би ме изненадала. Но виж, в истинския свят…

Разрових залетите с доматен сос глави в търсене на поне една цяла риба. Нищо. Майсторска работа, няма що. Представих си консервния завод… такава една плаваща канара… дали пък не обработват цацата на брега? Конвейера с долнокачествената продукция. Оглупелите от вонята на риба и от монотонната работа момичета край поточната линия. Ето едното взима от лентата празна кутия и здраво я натъпква с рибени глави. Майтап.

Наистина се засмях и с тръпка на отвращение захлупих кутията. Нямаше какво да вечерям, но не ме беше яд на работничката. Напротив. Всичко се оказа съвсем уместно.

Надигнах бутилката и на екс опустоших първия „Уъркуел“.

Приискаха ти се чудеса, а, дайвър? Машинен разум и хора, самостоятелно влизащи във виртуалното пространство.

Съвземи се, дайвър! Ето ги достъпните за съвременния свят чудеса! Откраднатата бира, главите на цацата с пълнеж от очи, задухът и мръсотията в апартамента на бабката, малолетните хулиганчета на стълбището, отегчително капещият кран на кухненската чешма.

Животът е това. Колкото и да е глупав и скучен. А там, в шлема, е създадената от машините и подсъзнанието приказка. Нашият електронен ескейпизъм.

Отворих втората бира, взех консервата, излязох на балкона и изтръсках главите от цаца в посърналата градинка. Скитащите котки ги чака пир тази нощ.

— Неетично е! — смъмрих се сам. В мозъка ми е загнездено също толкова здраво, колкото във Викината програма, желязното правило, че боклукът не бива да се изхвърля през прозореца.

Но за разлика от машините, ние можем да плюем на забраните. От балкона.

Без да изпускам бутилката с остатъка от бирата, отидох в тоалетната. Разкопчах гащеризона и погледнах бутилката. Вече не ми се пиеше.

— За какво е този дълъг и уморителен процес? — попитах риторично и излях остатъка от бирата в клозетната чиния.

Дотътрих се до леглото, изгасих лампата. Докога ще спя, превит над бюрото, с електронна тенджера на главата? Беше тихо, много тихо. И хлапаците на площадката се бяха уморили да мъчат китарата.

Само компютърът бръмчеше равномерно и свещите върху екрана трептяха.

Преобърнах се и забих лице във възглавницата. Но сънят беше отстъпил. Там, в дълбината, лежи неподвижното мъртво тяло на Стрелеца. Дали му липсвам? В това има нещо, съвсем мъничка частица предателство.

— За последен път! — изстенах аз и се надигнах. Нахлузих шлема, включих кабела на костюма в порта. Сложих ръце върху клавиатурата.

deep

[Enter]

 

 

В съня си се притискам към Вики и тя промърморва нещо, като се обръща на другата страна. Колкото и да е тих гласът й, все пак се събуждам.

Значи тя също спи в дълбината.

Огънят вече догаря. Сигурно наближава утрото, но тъмнината засега не е отстъпила. Блещукат само червените отблясъци на гаснещия огън. Неудачника лежи встрани неподвижно като чувал. Ами ако взема да те сритам, приятелче? Дали си тук, с нас, или си излязъл от дълбината и сладко си отспиваш в топлото и меко легълце?

Гледам в небето, в черния искрящ кристал. Как го бях казал на Вики? „Откраднаха ни небето.“…

Да, откраднаха го. И колкото повече хора дойдат тук, толкова по-далечни ще станат звездите.

Между другото, проблемът не е само в звездите. Винаги ще ги има онези, на които е недостъпен този свят. Обърканите юноши, които не могат да си намерят работа, момичетата от консервните заводи… В началото — подреждане на рибешки глави в кутията. Шега или безмълвен вик, протест. В началото са рибешките глави. Чак след това ще се търколят от раменете и човешките.

Чака ли ни ново пришествие на лудитите^[1]? Бунт против машините, които стават все по-чужди и плашещи за еснафите? Или все пак ще се намери изход?

Обръщам се, вглеждам се в Неудачника. Ако ти си разумът от мрежата или си човекът, покорил виртуалността, тогава ти можеш да станеш този изход. Пробив в бариерата, излаз от задънената улица. И Дибенко, ако Човека Без Лице е наистина той, добре разбира това.

Струва ли си да си играем на благородство, укривайки Неудачника?

Ами ако той е спасението, сливането на световете?

Аз не знам. Аз съм най-обикновен човек, по случайност надарен с глупава устойчивост към дийп-програмата. Благодарение на това припечелвам за моето си парче хляб, а понякога и за сандвич, богато намазан с масло и черен хайвер. Но не аз съм този, който ще спаси света и ще реши кое е добро и кое е зло за него.

Нямам нищо, освен този смешен старовремски морал, който будеше такива емоции у Вики. А моралът е хитро нещо, никога не дава отговори, тъкмо обратното — пречи те да бъдат намерени.

По-лесно е да си праведник или подлец, отколкото човек.

Все повече се изпълвам с горчивина и погнуса. Може би така се чувства спортистът от затънтената провинция, когато го включат в олимпийския отбор и му наредят да се пребори с шампионите. Не е за мен тази съдба…

И в този момент в небето се ражда някакъв звук.

Отново се обръщам по гръб, вглеждам се в черния кристал. А той се е пропукал — тъмносиня ивица пресича целия небосклон. Ослепителната стрела лети право надолу.

— Какво е това, Льоня?

Вики вече е седнала, отмята кичурите коса от лицето си. Кога се е събудила?

Или кога аз съм заспал?

Какво е това наоколо — сън или действителност?

— Метеорит — отговарям аз.

Небесносинята стрела пада все по-надолу, тънката мелодична нота е нейният шлейф, пламтящата капка в края е нейното острие.

— Падаща звезда — съвсем сериозно казва Вики и аз разбирам, че все пак спя.

А Неудачника не помръдва.

Пукнатината пресича от край до край небосклона и се забожда в земята. Небесносинята ивица угасва — небето умее да лекува раните си. Само там, където звездата е докоснала планините, лумва блед огън.

— Обеща, че ще намерим звезда — казва Вики.

Насън всичко е лесно. Ставам, подавам й ръка. Прекрачваме през Неудачника и се спускаме по склона. Всичко е объркано, към звездите се върви нагоре, но със сънищата не се спори.

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят. Поради някаква причина това е страшно важно, но в момента ние гледаме само звездата.

Чист пламък, пухкаво огнено кълбо, толкова мъничко, че се побира в дланите ти.

Протягам ръце, докосвам звездата и усещам топлина. Нежна, сякаш сгрявам дланите си на пролетно слънце.

— Сега вече знам какво са звездите — казва Вики. — Отломки от дневното небе.

Понечвам да вдигна звездата, но Вики ме спира.

— Не бива. Тя и бездруго е уморена.

— От какво?

— От самотата, от тишината…

— Но сега ние сме при нея.

— Все още не сме. Извървели сме своята пътека, но това е само половината от пътя. Нека първо повярва в нас.

Свивам рамене, аз не умея да споря с Вики. Искам да й се усмихна, но вече я няма при мен. Останал е само гласът й.

— Льоня, събуди се!

Що за глупости, защо…

— Льоня, Неудачника е изчезнал!

Отварям очи.

Утро.

Розова светлина от изток.

Уплашеното лице на Вики.

Неудачника го няма при огъня. Сънищата мамят.

— По дяволите! — изкрещявам аз и скачам като ужилен. — Кога си е тръгнал?

Вики оправя косите си със същия жест като в съня.

— Не знам, Льоня. Току-що се събудих, а него вече го нямаше.

— Ето го и отговора — шепна аз и се оглеждам наоколо. — Ето го и отговора…

Неудачника е избягал. Офейкал е от дълбината. Значи всичко е било напразно?

Не, не всичко. Благодарение на него срещнах Вики.

— Той ни запозна — повтаря мислите ми тя. — Поне за това трябва да сме му благодарни.

Прегръщам я, заравям лице в косата й. Стоим така дълго, около нас се разгаря изгревът, снежната шапка на планинския исполин заблестява и разпорва небето. Тук няма птици, сигурно Вики е забравила да ги направи. Но планините оживяват и без тях, изпълват се с шумоленето на вятъра, листата и тревите.

— Ще направя птици за тези планини — прошепвам аз. — Ако все пак успеем отново да построим твоята хижа…

— Не искам да променям планините, те са свободни! — веднага протестира Вики.

— И птиците са свободни. Просто ще ги пусна да литнат през прозореца. И ще кажа: „Плодете се и се множете!“

Вики тихо се засмива.

— Добре. Опитай.

— Какво сложно има? — перча се аз. — Елементарна програма… Ще разуча енциклопедията на Брем, ще съставя алгоритъм на поведението. Отначало ще нарисувам различните чинки и врабци, а после каните. Биогеоценоза… нали така се казваше? Забравил съм, май това го учехме в пети клас в часовете по естествознание.

— Биолог такъв. Може би ще пуснеш на свобода и чехлите на Зуко? Льоня, хайде да изплуваме сега. И да отидем в някой ресторант. Бил ли си в „Розовия Атол“?

— Не.

— Красиво място е. Шулц и Бранд са го рисували. Каня те.

— Добре. Само че първо да потърсим…

Вики се отдръпва от мен и рязко пита:

— Кого?

— Неудачника.

— Но той е излязъл от дълбината, нима не разбираш!

— Разбирам. Но нека все пак го потърсим? Може пък да е отишъл да пишка и да се подхлъзнал в пропастта?

— Така му се пада… — мърмори Вики, но си личи, че вече се е съгласила.

 

 

Отначало вървим покрай ръба на най-близката пропаст и се вглеждаме долу в ниското. После Вики се залавя да претърсва долината отляво на поточето, а аз поемам вдясно от него. Погледът ми неволно се насочва към долчинката, където в съня си намерих звездата. Там наистина се виждат някакви скали.

Но работата преди всичко. Трябва да се убедя, че Неудачника вече не е с нас.

Даже се изкачвам малко нагоре, по нашите следи. Просто за да ми е чиста съвестта.

И в мъничката пукнатина, която с лекота бяхме прескочили в светлината на догарящия ден, откривам Неудачника.

Мълчаливо стоя над пукнатината и гледам Неудачника от издатината, която се намира на три метра над него. Минават поне две минути, преди той да разбере, че го наблюдавам, и да вдигне глава.

— Добро утро, Стрелец.

Мълча. Не са ми останали сили даже да се ядосам.

— Много лошо се вижда в тъмното — изрича Неудачника потресаващо гениална и свежа мисъл.

Не е паднал от много високо, но не му е провървяло. Даже отдалеч виждам, че десният му крак е подут и че Неудачника седи, внимавайки да не се допира до него.

Изваждам от колана си чехлите, обувам ги и слизам долу.

— Извинявай — казва Неудачника, когато го взимам на ръце и го изнасям горе.

— Защо? — питам го само.

— За да не се колебаете. Аз все едно нищо не мога да обясня.

— Ти си глупак… През нощта из планините бродят само самоубийци… или Черния Алпинист.

— Никога не съм бил на планина. А кой е този Черен Алпинист?

До мястото на бивака има още доста спускане. Успявам да му разкажа легендата за Черния Алпинист и за компанията, която мъкнела в планината вечерни рокли и смокинги. После и няколко истински истории.

Когато се доближаваме до Вики, целият ми запас от планински легенди е изчерпан. Под ледения й поглед слагам Неудачника върху разхвърляните край огъня елхови клони и казвам:

— Има ли нещо по-хубаво от разходка в планината без екипировка? Само разходка със сакат в ръце.

Много ми е интересно какво ще направи тя сега.

— Дай ми колана — командва Вики.

Дори аз не съм очаквал подобна агресивност.

— Вики, за да се употреби „Warlock“…

— По дяволите! Дайвър недоправен! Трябва ми бинт!

Никога не съм си задавал въпроса дали виртуалната дреха може да се разкъса на части. И не искам да проверявам — планинското слънце е жестоко. Затова се отказвам от мисълта да разкъсам ризата на ивици и подавам на Вики черния шал, който нося на врата си.

Тя дълго се суети около крака на Неудачника и мрачно клати глава, когато той стене при всяко леко докосване на ръката й.

— Счупване на пищяла — поставя тя диагнозата. — Изглежда няма разместване. Колкото и да е странно.

— Ти и лекар ли си?

— Не. Медицинска сестра, но със стаж. Трябва ми още бинт.

Все пак се налага да пожертвам ризата си, а това, че ще нося сакото на голо, е проява на изключително лош вкус. Фиксираме крака със самоделна шина.

— Досега нито един идиот — едва сега Вики дава воля на гнева си, — нито един кретен в света не е успявал да счупи крака си във виртуалността! Как си в реалността? А? Има ли счупване?

— Не… — мънка Неудачника.

— Е, слава богу.

Споглеждаме се. От снощното бойно настроение не е останала и следа. Едно е да изоставиш измамник във виртуалния свят, а съвсем друго — ранен в планината. И това, че планините не са истински, вече не променя нищо.

— Да отидем при онези скали — предлагам аз.

— Хайде. Аз ги сънувах.

Достатъчен ни е само поглед, повече нищо не казваме.

Няма закони за нереалността.

Насън или наяве — ние заедно сме се спускали към падналата звезда.