Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (6)

6. „Нощ, която светът ще помни“

Макар че почти цялото човечество бе станало свидетел на откритието му, Доналд Крейг никога нямаше да бъде толкова прочут, колкото жена му. Талантът на програмист го бе направил достатъчно богат и срещата им беше неизбежна, тъй като и двамата използваха суперкомпютри, за да решат един необикновен за последното десетилетие на XX в. проблем.

Някъде към средата на 90-те години филмовите и телевизионните студиа изведнъж осъзнаха, че се сблъскват с криза, която никой не беше предвидил, макар че много години преди това тя беше почти очевидна. Голяма част от филмовата класика — главна придобивка на мощната развлекателна индустрия — губеше своята стойност, тъй като все по-малко хора искаха да ги гледат. Милиони зрители гасяха телевизорите си с отвращение, когато даваха уестърн, приключенски филм с Джеймс Бонд, комедия с Нийл Саймън или любовна драма — по причина, която би била немислима за някои от предишните поколения. Във всички тях имаше хора, които пушат.

Епидемията от СПИН през 90-те години беше отчасти причината за тази революция в човешкото поведение. Втората чума на XX в. беше достатъчно зловеща, но уби само няколко процента от онези, които загинаха по ужасен начин от безбройните болести, причинени от тютюна. Сред тях беше и бащата на Доналд. Имаше някаква справедливост в това, че синът му натрупа състояние от „санирането“ на класическите филми, така че да бъдат представени на новата публика.

Някои сцени бяха доста обвити в дим и изобщо не можеше да се оправят, но в изненадващо голям брой случаи умелата компютърна обработка успяваше да премахне презрените пръчици от ръцете или устите на актьорите и да изчисти пепелниците от масите. Техниката, която така естествено беше обединила реални и измислени светове в христоматийни филми като „Заекът Роджър“, имаше безброй други приложения, макар и не всички законни. Но за разлика от видеопиратите Доналд Крейг можеше да претендира, че изпълнява полезна за обществото функция.

Беше се запознал с Едит на една прожекция на подлежащия на „саниране“ филм „Казабланка“ и тя веднага му бе предложила начини за подобряване на копието. Макар колегите му да се шегуваха, че се е оженил за нея заради нейните алгоритми, бракът им беше сполучлив както в лично, така и в професионално отношение. Поне през първите няколко години.

— Страшно проста задача — каза Едит Крейг, когато и последните надписи минаха пред очите им. — Във филма има само четири сцени, които биха представлявали някакъв проблем. Освен това много ми е приятно да работя по черно-бял филм.

Доналд мълчеше, филмът го беше развълнувал повече, отколкото би искал да си признае, и лицето му все още беше мокро от сълзи. Какво ли, запита се той, ме трогна толкова? Може би, че това наистина се е случило, както и това, че имената на стотиците души, които бе видял да умират — макар и на кино — все още се помнеха. Не, сигурно имаше нещо друго, защото по природа не беше човек, който плаче лесно.

Едит не бе забелязала нищо. Беше превъртяла на първата отбелязана серия от кадри и гледаше умислено екрана.

— Започваме с кадър 3751 — каза тя. — Ето, мъж пали пура… същият мъж в дъното… до края на 4432. Епизод от 45 секунди. Какво е отношението на клиента към пурите?

— Няма нищо против, ако историческата автентичност налага показването им. Спомни си Чърчил, Просто е абсурдно да се преструваме, че никога не е помирисвал тютюнев дим.

Едит се изсмя с характерния си полулай, който днес все повече и повече дразнеше Доналд.

— Никога не съм си представяла сър Уинстън без пура, а той явно е ставал и по-жизнен от тях. В края на краищата изкарал е до 90.

— Просто е имал късмет, не като Фройд — години агония, преди най-сетне да помоли лекаря си да го убие. А към края на живота раните му така вонели, че дори кучето му не искало да го доближи.

— Значи не мислиш, че показването на група милионери от 1912 г. с пури може да бъде определено като „историческа необходимост“.

— Не, освен ако не променя коренно сюжета. А то няма нищо общо с него, затова предлагам да изрежем целия епизод.

— Чудесно… алгоритъм 6 с някои подпрограми ще свърши цялата работа.

Пръстите на Едит пробягаха по клавишите, набирайки командите. Беше се научила да не оспорва решенията на партньора си по дадените въпроси: той все още беше болезнено чувствителен на тази тема, макар че бяха изминали почти двадесет години, откакто бе видял баща си да се бори за последна глътка въздух.

— Кадър 6093 — обяви Едит. — Картоиграч, който „скубе“ богатата си жертва. Някои от мъжете вляво държат пури, но май много не се забелязва.

— Добре — съгласи се Доналд неохотно. — Поне да изчистим този облак дим вляво. Опитай се да го махнеш с филтъра за мъгла.

Странно, мислеше си, как всяко нещо води след себе си друго и друго, и друго, и така — до целта, която сякаш нямаше нищо общо с отправната точка. Привидно трудно податливият проблем за премахването на цигарения дим и реставрирането на замъглени образи бяха довели Едит до света на Теорията за хаоса, до непрекъснатите функции и до трансевклидовите метагеометрии.

Оттам тя бързо се бе прехвърлила към фракталите^[1], които бяха владели умовете на математиците през последното десетилетие на XX в. Доналд беше започнал да се тревожи, че тя отделя твърде много време за изследването на чудни въображаеми пейзажи, без каквато и да било — според него — полза за никого.

— Ето — продължи Едит, — да видим как режим 55 ще се справи с това. Кадър 9873. Току-що са се натъкнали на подводната скала, но никой още не осъзнава, че корабът е обречен. Там един човек подритва ледени парчета на палубата, но виж наблюдателите вляво.

— Няма да си губим времето с тях. Карай нататък.

— Кадър 21 397. Изобщо не можем да спасим този епизод. Не толкова заради цигарите, обаче носачите, които пушат, едва ли са на повече от 16–17 години. За щастие сцената не е толкова важна.

— Тогава просто ще я изрежем. Друго?

— Не, освен озвучаването на кадър 52 763 — в спасителната лодка. Възмутена дама възкликва: „Този човек там… пуши цигара! Какъв позор, при тези обстоятелства!“ Но ние не виждаме престъпника.

Доналд се засмя.

— Чудесна е. Особено думите „при тези обстоятелства“. Остави го.

— Добре. Общо взето, след няколко дни ще бъдем напълно готови. Прехвърлили сме и аналоговото копие на дигитално.

— Нали разбираш, че не бива да изглежда толкова лесно. Кога го иска клиентът?

— Във всеки случай имаме много време. До стогодишнината остават цели пет години.

— Именно това ме озадачава — каза замислено Доналд. — Защо се готвят толкова отрано?

— Нима не гледаш новините, Доналд? Още не се говори открито за това, но хората вече правят дългосрочни планове и се опитват да спечелят пари. И доста от тях ще спечелят дори преди „Титаник“ да е изваден.

— Никога не съм приемал на сериозно тия репортажи. В края на краищата корабът е в окаяно състояние, разцепен е на две.

— Казват, че това ще улесни нещата. Проблемът е лесен за решаване, стига да си готов да инвестираш в него.

Доналд мълчеше. Не беше чул последните думи на Едит, защото една от току-що видяните сцени се бе загнездила дълбоко в съзнанието му. Сякаш я виждаше отново и отново: вече знаеше защо филмът го бе развълнувал.

„Сбогом, момчето ми“, беше казал изисканият млад англичанин на спящото момченце, което прехвърляха на спасителната лодка и което никога нямаше да види баща си отново.

Но все пак, преди да загине в ледените води на Атлантика, този мъж бе имал и обичал своя син — и Доналд Крейг му завиждаше за това. Дори преди да настъпи отчуждението между тях, Едит беше неумолима. Тя го дари с дъщеря, но Ейда Крейг никога нямаше да си има братче.